Да превърнем Подборът в Отцепване

 article-0-06050DEA000005DC-329_634x387

Постоянното подтикване към иновации, креативност, start up, работи най-добре върху куп руини. От тук и цялата промотираща кампания през последните години на готините дигитални бизнеси които се опитват да направят от индустриалната пустиня наречена Детройт поле за експериментиране. „Представите си град който е бил близо до смъртта и който започва нов живот – това е Детройт. Детройт е град където нещо се случва, един отворен град. Той има какво да предложи на заинтересованите, ангажирани млади хора – артисти, иноватори, музиканти, дизайнери, правещите-градовете (city-makers)“, пише човекът който свръхпродаде идеята за ново урбанистично развитие фокусирано върху „креативните класи“. Да, той говори за град който загуби за петдесет години половината си население, който е на второ място по престъпност сред големите Американски градове, който има 78 000 изоставени сгради, бивш кмет в затвора и наближаващо 50% неофициално ниво на безработица  – но в който Amazon и Twitter отвориха нови офиси. Докато съдбата на Детройт не е все още решена, рекламна операция с мащаб на цял град беше достатъчна да трансформира едно пост-индустриално бедствие продължаващо вече няколко десетилетия, състоящо се от безработица, депресия, незаконности – в шикозен район който се кълне само в култура и технология. Това е същото помахване с магическа пръчка което преобразява красивият град Лил от 2004г. насам, когато той беше ефимерна „Европейска столица на културата“. Няма нужда да споменаваме, че това преобразяване включва драстично „обновяване“ на населението на централната част на града. От Ню Орлиънс до Ирак, това което уместно беше наречено „шокова стратегия“ прави възможно да бъде постигнато, зона по зона, доходоносно фрагментиране на света. В това контролирано разрушаване-обновяване на „обществото“ най-явното запустение и най-арогантното богатство са просто два аспекта на един и същ метод на управляване (gouvernement).

Когато човек чете прогнозиращите доклади на „експертите“, намира приблизително следната география: големи метрополисни райони които се състезават помежду си да привличат капитал и smart хора. Метрополиси от вторични зони които се справят достатъчно добре чрез специализация. Бедни селски зони които се справят като стават места, които „биха могли да привличат вниманието на граждани нуждаещи се от природа и спокойствие“, зони на селско стопанство, за предпочитане organic, или „резервати за биоразнообразие“. И накрая – зони на чисто и просто изключване, които рано или късно ще бъдат оградени с контролно-пропусквателни пунктове, ще бъдат контролирани дистанционно с дронове, хеликоптери, светкавични операции и масово прихващане на телефонни разговори.

Човек може да види, че капиталът не си поставя повече въпросът за „обществото“, а по-скоро този за „управляването“ (gouvernement). Плюейки в лицето му революционерите от годините между 1960г.-1970г. заявиха ясно, че не искат да имат нищо общо с него. От тогава той подбира своите избранници. 1

Капиталът не мисли повече себе си в национален мащаб, а територия по територия. Той не се разпростира равномерно във всяко място. Той се концентрира локално като организира всяка територия в среда на култивиране. Той не се опитва да накара всеки да да се движи с еднакво темпо, под химните на прогреса, а оставя света да се разпадне на зони на интензивно добиване на принадена стойност и занемарени зони, на театри на война и мирни пространства. Има ги Италианският Северозапад и Кампаниа, като втората е достойна само да приема боклука на първият. Има ги София-Антиполис 2 и Вилие Льо Бел 3. Има ги Сити ъф Лондон4 и Нотинг Хил5, Тел Авив и Ивицата Газа6. Smart градовете и ужасяващите banlieues7. Същото се отнася и за населението. Няма вече “цялостно население”. Има млада „креативна класа“, която прави своят социален и културен капитал да дава плодове в сърцето на smart метрополисите, има ги и всички онези за които е станало напълно ясно, че не може да бъдат наети на работа. Има животи които са от значение и други които не си струва да бъдат осчетоводени. Има множественост от населения, някои които са изложени на риск, и други които притежават солидна покупателна способност.

Ако все още е останал някакъв цемент в идеята за „общество“ и крепост срещу нейното разглобяване, това със сигурност е смехотворната „средна класа“. През целият 20-те век тя се разширяваше, или поне виртуално – така че днес две трети от Американци и Французи искрено вярват, че пренадлежат към тази не-класа. Но тя на свой ред също е плячка на безмилостен процес на подбор. Човек не може да си обясни по друг начин размножаването на reality TV програмите които инсценират най-садистични форми на съревноваване, освен като масова пропаганда имаща за цел да научи всеки на малките всекидневни убийства между приятели, до които се свежда животът в свят на постоянен подбор. Според ораклите от DATAR, Френската държавна агенция която планира и координира дейността на правителствата по отношение на териториалното развитие, през 2040г. „размерът на средната класа ще се е свил“, преценка от която те са доволни. „Имащите най-голям късмет нейни членове ще съставляват най-ниските фракции на транснационалният елит“, а другите „ще гледат как живота им се доближава до този на по-низшите класи“, тази „помощна армия“ която „ще обслужва нуждите на елитът“ и ще обитава западнали райони в съжителство с един „интелектуален пролетариат“, очаквайки интегриране във или отчуждени от по-горните нива на социалната йерархия8. Казано с не толкова неясни термини, тяхната визия е повече или по-малко следната – пустеещи извън-градски зони, чиито обитатели са се преместили в бедняшки квартали за да направят място за „метрополисни градинари които организират доставянето от близки места на свежи храни за метрополисът“ и „безбройни природни паркове“, „зони за изключване от дигиталният свят“, „за отдих на градските обитатели, желаещи да изпитат дивото и непознатото“.

Степента на вероятност на такива сценарии е от малко значение. Това което е от значение тук е, че тези които твърдят че комбинират прогнози за бъдещето със стратегии за действие, от самото начало предпоставят кончината на някогашното общество. Цялостната динамика на подборът се противопоставя точка по точка на старата диалектика на интегрирането, в която социалните борби бяха момент. Разделянето на продуктивни територии от една страна и западнали такива от друга, на smart класа и другите, „идиотите“, „бавноразвиващите се“, „некомпетентните“, тези които „се съпротивляват на промяната“ и тези които са привързани, не е повече повлияно от някаква социална организация или културна традиция. Залогът тук е да се определи в реално време, по финен начин, къде се намира стойността, в кое пространство, при кого и за какво. Преподреденият архипелаг от метрополиси няма много общо с включващият и йерархизиран порядък наречен „общество“. Всяка амбиция за тотализиране е изставена. Това е, което показва докладът на DATAR. Същата държавна агенция която разви националната територия, която конструира Фордисткото обединение на Голистка Франция и която сега се хвърля в неговото разрушаване. Те обявяват „залезът на националната държава“, без съжаление. Поставянето на категорични граници, било то чрез установяване на суверенни граници или чрез недвусмислено разделение между човек и машина, между човек и природа, е част от миналото. Това е краят на разграниченият свят. Новото метрополисно „общество“ е разпределено върху хоризонтално, отворено, разширяващо се пространство, не толкова гладко колкото по същността си течно. То се разпростира по краищата си, то надхвърля своите контури. Не е вече толкова лесно да се каже, категорично, кой е вътре и кой е вън. В smart светът едно място за приемане на smart отпадъци е много повече част от обществото, отколкото един бездомен или един селяк. Преподреждайки се в хоризонталeн, фрагментиран, диференциран план – този на териториалното планиране и развитие – а не във вертикален и йерархичен план произхождащ от средновековната теология, „обществото“ като терен за играта на управляване (gouvernement) има само неясни, подвижни и от тук лесно отменяеми граници. Капиталът дори се замечтава за „социализъм“, който е резервиран само за неговите поддръжници. Сега когато Сиатъл е вече изчистен от бедни хора в полза на футуристичните служители на Amazon, Microsoft и Boeing, e дошло време да бъде въведен безплатен градски транспорт. Разбира се че градът няма да иска пари за билети от тези, чийто живот не е нищо друго освен произвеждане на стойност. Би било липса на благодарност.

Решителният подбор на населения и територии има своите рискове. Веднъж когато е направено разделянето на тези които трябва да бъдат насърчавани и онези на които да бъде позволено да умрат, не е сигурно че хората които знаят че им е отредено да отидат на човешкото бунище ще продължават да се оставят да бъдат управлявани.

Човек може само да се надява да управлява този обременяващ човешки остатък – да бъде асимилиран не е вероятно, а да бъде ликвидиран без съмнение би било неприлично. Плановиците, било то с безразличие или с цинизъм, приемат „сегрегацията“, „увеличаващите се неравенства“, „разтягането на социалните йерархии“ като факт на епохата, а не като отклонение което трябва да бъде спряно. Единственото отклонение е това, което може да превърне сегрегацията в отцепване – „бягство на част от населението към перифериите, където може да се организират в автономни общности“, потенциално „противопоставящи се на доминиращите модели на неолибералната глобализация“. Ето заплахата която трябва да бъде  управлявана.

Ние ще приемем отцепването което капиталът вече практикува, но по наш начин. Отцепването не означава да изрежем територия от националната цялост, не означава да се изолираме, отрязвайки комуникациите със всички останали – това определено би означавало смърт. Отцепването не означава да използваме отпадъците на този свят за да сглобяваме контра-клъстери където алтернативни общности ще релаксират в тяхната въображаема автономия обърнала гръб на метрополисите – това вече фигурира в плановете на DATAR, които вече предвиждат да оставят тези хора да вегетират в тяхната безобидна маргиналност. Отцепването означава да живеем в дадена територия, да приемем нашата ситуирана конфигурация на света, нашият начин на пребиваване в тази територия, формата на живот и истините които ни поддържат, и от там да влезем в конфликт, или в съучастничество. Означава да се свържем стратегически с други зони на дисидентство, интензифицирайки нашите циркулации с приятелски райони, като границите са без значение. Да се отцепим означава не да скъсаме с националната територия, а със самата съществуваща география. Означава да начертаем една различна, прекъсната география, интензивна, във формата на архипелаг – и така да отидем да се запознаем с места и територии които са близо до нас, дори и да са на 10 000 километра разстояние.

В един от своите памфлети опонентите на влаковата линия Лион-Торино пишат:

„Какво означава да бъде човек No TAV? Означава да започне от простото заявление „Високо-скоростният влак никога няма да минава през Долината Суза“ и да орагнизира живота си така, че това заявление да бъде удържано. Много хора се събраха заедно през последните двайсет години около тази увереност. На базата на тази конкретна позиция от която не може да става и дума да се отстъпва, целият свят се преподрежда. Борбата в Долината Суза засяга целият свят, не защото защищава „общото благо“, а защото в борбата е споделяна определена идея какво е добро. Идеята се конфронтира с други концепции, защищава се срещу онези които искат да я разрушат, и се свързва с тези които имат афинитет към нея.“

1В друга статия от същата книга авторите пишат:

„ Революционната вълна от 60-70г. на XX-ти век нанесе фатален удар на проектът за общество на капиталът, в което всички се интегрират мирно. В отговор капиталът предприе териториално преструктуриране. След като проектът за една организирана тоталност се разпадна в самата си основа, тогава от базата, от сигурните и свързани помежду си бази бива конструирана новата глобална организирация, в мрежа, на произвеждане на стойност. Не е повече „обществото“ това от което се очаква да бъде продуктивно, а териториите, определени територии. През последните трийсет години преструктурирането на капитала прие формата на ново териториално планиране на света. Залогът е създаването на клъстери, на места за иновативност, предлагащи на „индивидите които притежават силен социален капитал“ оптималните условия да създават, иновират, предприемат и най-вече да правят всичко това заедно. А за другите, съжаляваме, но животът ще стане малко по-труден.“

2Sophia-Antipolis e европейски технологичен парк. Голяма част от него се пада в границите на общината на Валбон, северозападно от Антиб и югозападно от Ница, Франция, wikipedia – Sophia-Antipolis

3Предградие на Париж, съвременно гето.

4Намира се в централната част на Лондон и е конгломерат от корпорации, самият той наричащ се City of London Corporation, имащ своя автономия, нещо като Ватикана. Бел. на прев.

5Тук информацията на авторите е леко поостаряла, Нотинг Хил е бил през 80-те години на 20-ти век бедняшки квартал и място за развиване на контра-култура, от там произхождат много от известните британски рок групи, но в момента е „моден“ квартал населен с богати хора. В Лондон има квартали на супер-богати и такива които са си просто мизерни гета, преводачът е обитавал квартали от вторият вид. Бел. на преводача.

6Има ги централната и южната част на София, има я и останалата част от София. Бел. на Прев.

7Панелени квартали във Френските градове предназначени за хората от бившите колонии, квартали които са тъжна картинка, преводачът ги е виждал със собствените си очи и му дожаля за обитателите им. Квартали на сегрегация. Бел. на прев.

8Това за „низшите класи“ като „помощна армия“ която „обслужва нуждите на елита“ и „живее в западнали райони“ е всекидневната реалност както в София, така и в Лондон. Казвам го от личният си трудов опит. Бел. на прев.

 

Процесът „Тарнак“: Разнищване на логиката на анти-тероризма.

Tarnac 1

Превод от оригинален текст на Crimethinc:

https://crimethinc.com/2018/04/12/the-tarnac-verdicts-unraveling-the-logic-of-anti-terrorism-after-ten-years-the-tarnac-affair-concludes-in-france

След десет години „Аферата Тарнак“ във Франция приключи.

През 2008г. Френската държава обвини десетима души в тероризъм, твърдейки че  са формирали „група от ултралеви, от вида на автономистите, и са подържали връзки с международни екстремистки движения.“1 След десет годишно ходене по мъките, тези които бяха останали обвиняеми, получиха окончателната присъда на 12-ти Април, 2018г.

„Всички подсъдими са намерени за невинни относно обвиненията в саботаж, бунтуване и конспирация, а обвиненията в тероризъм бяха свалени много по-рано. Кристоф Бекер беше осъден на шест месеца пробация за притежаване на фалшиви идентификационни документи и на глоба от 500 евро защото отказва да даде ДНК проба на властите. Жулиен Купа и Илдюн Леви също бяха намерени за виновни в отказ да дадат ДНК, но не са изправени пред присъда поради количеството изминало време. Като се вземе предвид колко много ресурси Френската държава инвестира в този съдебен процес, това е голяма победа за обвиняемите.“

Какво можем да научим от преминаването на няколко души през дълъг съдебен процес, в който бяха обвинени в тероризъм? Нека рзгледаме историята и детайлите на делото, и изводите от него за в бъдеще.

Унаследените Дългове на Историята

Когато социални движения в Европа колабираха през 70-те години на XX век, се сформираха анти-империалистки групи за въоръжена борба – включително Action Directe във Франция и Фракция на Червената Армия в Германия. Да се влиза в симетрична война с държавата се доказа като обречено начинание. До ранните 90-те години на XX век всичко което остана от тези групи, беше репресивният апарат който държавата междувременно създаде за да ги разруши. Капитализмът изглеждаше като да е триумфирал завинаги, със само няколко видими признака за бунтове в главните страни. Въпреки това, в САЩ и във Франция няколко странни млади хора започнаха да четат Ситуационистите и планираха своето бягство от XX век.

В САЩ, в средата на 90-те години на XX век, се появи Колективът от Бивши Работници Crimethinc, децентрализирана мрежа от амбицирани аутсайдери революционери, чиято публикация „Дни на Война, Нощи на Любов“2 преобърна традиционната революционна догма. Отвъд океана се появи едно мистериозно преразглеждане на „критическата метафизика“ наречено Tiqqun3, което препоръчваше сформиране на Общество за Напредък на Криминалната Наука, променяйки предназначението на понятията на мислители като Жил Дельоз и Мишел Фуко, понятия които отдавна бяха обезвредени от академията.

Скоро след това, за изненада на всички, така нареченото анти-глобализационно движение предизвика най-страховитите сблъсъци, каквито Европа не беше виждала от десетилетия. Във Франция, в началото на протестите срещу Г8 през 2001г. мистериозен текст наречен „Призивът“4 се появи, апелиращ за „нов интернационал, който няма да прави грешките, които направи старият“.

През есента на 2005-та, изпреварвайки глобалната вълна от бунтове която започна с Гръцкото въстание 5, Франция преживя избухване на бунтове в les banlieues6, последвани от мощно студентско движение срещу Contrat premiere embauche (CPE)7. През 2007г. книгата L’insurrection qui vient (Идващото въстание) на Невидимият Комитет мълниеносно превзе френските радикални среди, както Дни на Война, Нощи на Любов преди това превзе Северно-Американските. През седемте години които разделяха тези две книги, бунтовничеството беше  придобило острота – да се напусне системата вече не означаваше просто оттегляне от затворените кръгове които възпроизвеждат индустриалният капитализъм, а да се влезе в открита борба.

Когато революционни идеи се разпространяват бързо в обществото, тези които имат задачата да опазват доминиращият ред стават нервни. Изглежда Френската държава реши да употреби срещу новите движения вдъхновени от анархизма същите стратегии на репресиране, които бяха толкова ефективни срещу групите за въоръжена борба през 70-те години на XX-ти век. По-гъвкавата структура на анархистките мрежи направи по-трудно за държавата да определи точно членовете и водачите на тези групи, но нищо не е невъзможно за властите, ако те са готови да бъдат достатъчно неискрени. През 2008г. полиция и разузнавателни служби извършиха една от най-големите анти-терористични операции някога координирани на френска почва. Анти-терористичната полиция (SDAT) арестува деветима млади души, после прибави още един за да е пълна бройката. Вътрешният министър Мишел Алио-Мари декларира победа, обявявайки че „вътрешният кръг“ на Невидимият Комитет е арестуван и техният главатар Жулиен Купа (бивш колега на Tiqqun), е отстранен от основното тяло. Де да беше толкова лесно да бъде репресиран бунтът.

Десет години по-късно това което преди изглеждаше невъзможно, сега вече е история. Днес има широко съгласие, че капитализмът е в стадий на последен колапс. Твърдения които изглеждаха екстравагантни през късните 90г. на XX век, сега са приемани като очевидни. На 12-ти Април 2018г. вече не толкова младите обвиняеми в конспирация за премахване на капитализма чуха своите окончателни присъди, буквално, „сдружение на злосторници“8

Британецът под прикритие в Анти-Глобализационното Движение.

Когато организираме демонстрации, дискутираме анархистична теория и се ангажираме с директни акции може да бъде лесно да чувстваме, че нашите индивидуални усилия имат малко резултати. Но случаят Тарнак потвърждава, че главатарите на глобалният капитализъм вземат насериозно възможността нашите акции – и дори нашите думи – да променят света.

На протестите срещу Г8 през 2001г. конфронтациите по улиците на Геноа достигнаха такава степен, че Италианската полиция открито уби участник в black bloc, Карло Джулиани. За да предотвратят такива бунтове да се случват отново, Европейските правителства сключиха нови договори за споделяне на разузнавателна информация9 и внедриха дългосрочни агенти под прикритие в анархистките движения, с цел да предотвратяват бъдещи международни протести против капитализма.

Британската разузнавателна служба инфилтрираше радикалните среди най-малко от 60-те години на XX век насам, но напливът от нови хори интересуващи се от съпротива им даде нова възможност. Дългокос и татуиран радикал наричащ себе си „Марк Стоун“ се появи на протестът срещу ЕС през 2003г. в Дъблин, заставйки в челните линии срещу полицията. Неговото истинско име беше Марк Кенеди, той беше полицай под прикритие от National Public Order Intelligence Unit, изпратен да инфилтрира анархисткото крило на анти-глобализационното и екологичното движения.

Едно сравняващо антропологично изследване на полицията от различни страни би било изясняващо. Полицейските инфилтратори в САЩ имат за цел незабавен резултат да задържат протестиращи и да повдигат обвинения , като RNC от10 „Конспирация в Бунт за да се подпомага Тероризъм“, на организатори на протести. За разлика от тях Британското разузнаване, черпещо от опита си с Ирландската Републиканска Армия (IRA), използваше полицаи под прикритие в по-дългосрочен план, за да картографира социалните мрежи които мобилизираха анти-глобализационните и екологичните протести около Earth First! във Великобритания.

Всички ченгета под прикритие на света не могат да спрат протест, чието време е дошло – Марк Кенеди и неговите ментори от разузнавателните служби не успяха да предотвратят протестите срещу Г8 във Великобритания, както е описано в нашият текст „Не Можете Да Спрете Хаоса11. Докато Марк Кенеди фокусираше вниманието на London Metropolitan Police върху арестуването на хора облечени като Wombles в кръчма в Глазгоу, той напълно пропусна съставеният предимно от немци black bloc, който се появи от привидно еко-хипи лагерът извън Стърлинг и причини хаос и размирици. За да не се случва това повече за в бъдеще, на него му беше наредено да инфилтрира прочутите „Германски Autonomen„, които щяха да имат ключова роля на срещата на Г8 през 2007-ма в Хайделберг, Германия. След като печели доверието на прословутите със стриктността си относно сигурността германски анархисти като запалва кола 12, неговото внимание се насочва към група Френски революционери, включително Жулиен Купа, участник в Tiqqun.

През Януари 2008г. Марк Кенеди се появи в Ню Йорк на международна дискусия за бъдещето на социалните движения. Неговите цели бяха Жулиен Купа и Илдюн Леви. Тези дискусии се фокусираха най-вече върху въпросът как да се пристъпи към окупиране на обществени пространства, очевидна необходимост за Ню Йорк, която предшестваше движението #occupy. В същото време Японски интелектуалци които се интересуваха от организиране на анти-глобализационни протести на срещата на Г8 в Япония, пристигнаха в Ню Йорк. Марк Кенеди включи ФБР да му помага да следи Жулиен и Илдюн.

Според едно телевизионно изявление на шефа на полцията на Ню Йорк, изглежда те 13 са мислили, че Жулиен и Илдюн може да имат връзка с „Велосипедната бомба на Таймс Скуеър“14, но както се оказва, нито един от тях не е бил в САЩ по време на атаката. Следващата година обиски на къща принадлежаща на анархисти от Ню Йорк не откриха никакви полезни доказателства. Дори ФБР накрая загуби интерес.

Междувременно Френската полиция също изпадна в параноя, тъй като срещата на Г8 през 2011г. щеше да се провежда в Дьовил, Франция, и властите бяха ужасени от перспективата масивен black bloc да превземе улиците. Френската полиция насочи вниманието си към група млади хора установили комуна в далечното село Тарнак 15, като решиха че това е главната квартира на подривен вирус, който има потенциал да се разпространи из цяла Франция.

 Анти-терористичният Полицейски Удар

Подобно на стар крал в Шекспирова пиеса държавата беше ужасена от перспективата за собствената й гибел. Ален Бауер, важен теоретик на апаратът за сигурност, откри книгата „Идващото въстание“ и изпрати 40 копия на полицейските сили, твърдейки че тя представлява новото появяване на левите въоръжени групи, които полицията мислеше че е победила през 70-те години. Президентът Саркози обедини ориентираната към чужденци анти-теророистична група DST (Direction de la Surveillance du Territoire – Дирекция за Наблюдение на Територията) и вътрешната Renseignements généraux (Общо разузнаване) в нова разузнавателна служба DCRI (Direction centrale du renseignement intérieur – Централна дирекция за вътрешно разузнаване). Вътре в тази нова словесна салата двете агенции се презираха помежду си и започнаха да се състезават за власт. За да бъде Renseignements généraux взета насериозно, трябваше да докаже че наистина съществува сериозна заплаха за вътрешната стабилност на Франция.

Френската държава реши, че дебютната акция на новото френско ФБР, DCRI, ще бъде да елиминира „анархо-автономистките“ терористични клетки. DCRI направиха подготовката SDAT (анти-терористичната под-дирекция) да извърши арести из цяла Франция на 11-ти Ноември, 2008г.

Извинението на държавата беше, че координиран саботаж е бил извършен на четири линии на Френската национална SNCF влакова система през вечерта на 7-ми Ноември, като е била употребена техника от немското Автономно Движение, при която саботиращият поставя желязна скоба на електрическите линии и тя „изключва“ електричеството на влаковете. Предполагаемият саботаж се случи в деня в който прословутите ядрени влакове Кастор 16 носеха ядрени отпадъци от Франция, за да бъдат изхвърлени в Западна Германия. Местни фермери и няколко Германски движения протестираха от десетилетия срещу този транспорт на ядрени отпадъци. Същата вечер в която влаковите линии бяха спряни, комюнике на немски език беше изпратено до вестниците, поемащо отговорност за анти-ядрената акция.

Френската полиция твърдше, че са изпратили 18 полицаи да следят Жюлиен Купа и Илдюн Леви на 7-ми Ноември, започвайки в 10 ч. сутринта. Следенето е било тиранично. Раздразнени от потисническата атмосфера създадена от полицейският ескорт, двамата напускат Париж надявайки се да останат известно време насаме. Последва игра на котка и мишка, когато младата двойка се опитва да се измъкне от следящите ги полицаи. Те спират за да ядат пица, после опитват да намерят хотелска стая, но всички хотели са пълни. Решават да спят в колата за малко, после карат обратно към Париж.

В Руен, в районът на Нормандия, полицаите наблюдаваха добре познат колектив и забелязоха, че Матийу Бюрнел, Ариа Томас, Бертран Дево и Елса Хок мистериозно са напуснали тяхната къща през вечерта на 7-ми Ноември. Бенжамен Розу, Манон Жилбер и Габриель Хале също са били тормозени от полицията, докато са спели в колите си на 7-ми Ноември.

Три дни по-късно, на 11-ти Ноември, анти-терористичната полиция щурмува Тарнак в орепация включваща хеликоптери и стотици полицаи. Арестуваха Жулиен, Манон, Габриель и Бенжамен. При подобна операция бяха задържани също Матийу, Ариа, Елса и Бертран в техните колективни къщи в Руен. Илдюн беше арестувана в Париж. Вътрешният Министър Мишель Алио-Мари излезе на сцената за да обяви победа пред медиите, съобщавайки че полицията е възпряла терористична клетка, която се е подготвяла да премахне държавата чрез насилие.

Деветимата от Тарнак бяха обвинени че са част от съдружие на злосторници, което е във връзка с терористично предприятие. Еквивалентът в Американските или Британски закони би бил обвинение в конспирация с терористични утежнения. Броят на обвиняемите беше закръглен на десет след ареста на Кристоф Бекер в Тарнак за създаване на документи открити в компютъра на Манон Жилбер, който е бил конфискуван при обиск на къща.

Държавата мислеше че най-после е в безопасност, въпреки това обаче никакво количество полицаи под прикритие и превантивни арести не могат да удържат за дълго един умиращ ред.

Въстанието Пристигна

Всеки знае, че избухването е близо!“ скандираха окупиращите на импровизирано парти в Barnes and Noble 17 по случай излизането на английският превод на „Идващото Въстание“ в Ню Йорк 18.

И избухването наистина се случи. Докато анти-терористичната операция арестуваше предполагаемите главатари на нова терористична мрежа в цяла Франция, финансовата криза през 2008г. хвърли света в глобално сътресение, подчертавайки че най-голямата заплаха за човечеството не са тези които заплашват системата, а самата система. Когато ненависта към банковата система растеше, бунтове се разгаряха из Европа като пламъците на коктейл Молотов. Макар и да нямаше международна орда варвари които да събарят портите на срещата на Г8 в Дьовил, това беше защото на никой, освен на полицията, не му пукаше – Г8 беше очевидно безсилна пред лицето на общ финансов срив и все по-децентрализиран бунт.

Междувременно обвиняемите от Тарнак бяха хвърлени в затвори като политически престъпници и терористи. Някои от арестуваните бяха овободени бързо, а други останаха затворени за месеци. Обвиненият като „шеф на терористичното предприятие“ Жулиен Купа остана затворен най-дълго, прекарвайки повече от шест седмици в затвор, преди общественият протест след появилите се слабости на делото да принуди властите да го освободят. Това беше отражение на трудността да бъдат обвинени в тероризъм млади бели хора – ако мюсюлманин беше обвинен в тероризъм по това време, той най-вероятно щеше да остане в затвора за много по-дълго.

Неочаквани приятелства се развиха по време на затварянето на обвиняемите – Бенжамен Розу се сприятели с Мака Канте от имигрантският квартал на Вилие-льо-Бел, който беше обвинен в стрелба срещу полицията по време на сблъсъците през 25-26-ти Ноември, 2007г. Вилие-льо-Бел избухна в открит бунт срещу полицията, след като нейни служители убиха двама местни младежи. Въпреки техните различия, арестантите „анархо-автономисти“ от семейства от средната класа на Бретан и второ-поколение Африкански емигранти намериха обща кауза: „Ние знаем че сме все повече, от всички хоризонти, решени да не ги оставим да ни мачкат“19.

В цял свят се сформираха групи за солидарност – от Русия до САЩ. В Гърция до официална Френска административна сграда която беше атакувана с коктейл Молотов, се появи графити „От Тарнак до Атина, въстанието пристигна“. Продажбите на Идващото въстание скочиха до небето, до 80 000 бр., а английският превод накара десният радиоводещ Глен Бек да заяви20, че това е „книга на злото“, но „е важно да прочетете това.“

В отговор държавата направи всичко възможно да изолира Десетимата от Тарнак едни от други дори когато бяха освободени от затвора, постановявайки стриктни правила за не-свързване. Този съдебен контрол ограничи техните движения до малък географски район. По-унизително и отегчително е да бъдеш държан под домашен арест в изолираното жилище на родителите ти, отколкото да бъдеш държан в затвор където можеш да се сприятелиш с други жертви на държавата. Въпреки това обаче идеята за Тарнак като колективен политически проект оцеля, тъй като другари от далечни места като Швейцария и Италия се заселиха в малкият град за да подържат Magasin General отворен21.

През Декември 2009г. Десетимата от Тарнак решиха по своя воля да нарушат правилата за не-свързване, соъбщавайки във вестник Льо Монд че повече няма да се съобразяват с тях. Представляващ ги адвокат официално поиска от Апелационният Съд да премахне ограниченията, но те смело публикуваха изявленията си два дни предварително.

Това което първо изоставяме, е ролята на обществени врагове, т.е. на жертви, която те искаха от нас да играем. И ако я изоставяме го правим за да възобновим борбата. “ Трябва да заменим чувството на преследван дивеч, с инициативата на борещият се“ казваше Жорж Жингуин, намирайки се в подобна ситуация.“ Обвиняемите от Тарнак, пишещи в Льо Монд.

Докато Жулиен, Бенжамен, Манон и Габриель се връщат в Тарнак, силите които приведоха операцията в действие започнаха да се разпадат. В Англия идентичността на Марк Кенеди като полицай под прикритие беше разкрита през 2011г., когато партньор активист откри истинският му паспорт и по-късно намери свидетелство за раждане на негово дете, в което професията на бащата е посочена като „полицейски служител“. Изправен пред старите си приятели Марк Кенеди твърдеше, че се разкайва и дори предложи да помогне да бъдат свалени обвиненията от предишни съдебни процеси, в които той е бил замесен. Последва един уникално английски секс скандал който обхвана Лондонската Метрополитна Полиция и разруши операцията под прикритие за инфилтриране на социални движения, която датираше още от 1968г. 22 . Но Марк Кенеди не беше приятел на Десетимата от Тарнак. Той твърдеше, че тяхното възпиране оправдаваше негови други по-малко славни постъпки под прикритие, като например да спи с активсти бидейки с фалшива идентичност.

Когато Арабската Пролет започна в бившата Френска колония Тунис, министър Мишель Алио-Мари предложи 23същата анти-бунтовническа експертиза отговорна за арестите в Тарнак да бъде изнесена в Тунис – заедно с малко сълзотворен газ – за да помгне за потушаването на бунта. Когато обществената симпатия взе страната на Арабската Пролет, тя беше принудена да подаде оставка 24. Саркози загуби изборите през 2012г. от представителят на Социалистическата Партия Франсоа Оланд, депутат от Корез, админстративен райн на Франция който включва Тарнак. В изявление озаглавено „Париж, Тексас“ (Филм на Вим Вендерс, бел. на прев.) Десетимата от Тарнак написаха, че Саркози трябва да се върне при неговете спонсори в САЩ, каквото Мубарак направи когато избяга в Саудитска Арабия по време на Арабската Пролет. „Господин Президент, ранчота се продават в Тексас, и вашият самолет ви чака на летище Вилакубле. „

В процеса на тяхната работа по случая някои полицаи достигаха до пълна параноя. Кристиан Бише, един от полицаите които следяха Десетимата от Тарнак  от 2007г., публикува не по-малко от седем различни блога, в които лично атакуваше обвиняемите. Атаките на този интелектуалец станал полицай бяха толкова отровни, че изглеждаха като да идват от разочаровани другари от анархистките среди. Той сформираше фалшиви групи от подръжници за да се сдобие с имената на подръжниците, пишеше подкрепящи писма до истинските комитети за подпомагане на Десетимата от Тарнак, и започна да изнася доказателства за глобална конспирация във вестниците. Когато беше разкрит, Бише беше отстранен от поста му и беше понижен да подържа полицейските архиви.

Един от главните свидетели на следствието25, местен фермер който обвини подсъдимите че са запалили неупотребявани сгради и са тренирали за въоръжена борба, не само призна че е подписал показанията включващи тези твърдения под натиск от полицията и без да ги е прочел26, но също изглежда да беше загубил здравият си разум. В друг съдебен процес беше обвинен, измежду други неща, също и във фабрикуване на смъртни заплахи срещу себе си 27. До тук с доказателствата! Колкото и умопомрачени да успяват властите да изкарат бунтовниците, можете да сте се сигурни, че обикновените хора ще се държат още по-странно.

„Разследващият магистрат“28

Тиери Франьоли се държеше като отхвърлен любовник. След като съобщи на журналист29, че иска да бъде игран от Брад Пит във филм за делото „Тарнак“, нареди още обиски на домове и още арести в Руен, с надеждата да бъдат открити реални доказателства за тероризъм. Франьоли фантазираше че Шарл Торес, ковач и внук на Испански анархист ветеран, е изработил железните скоби използвани за спирането на влаковите линии. При обиск на къща несръчните френски полицаи оставиха по невнимание 30 на масата папка съдържаща досиетата на всички наблюдавани в Руен и техен полицейски телефон, които те смирено се върнаха за да си ги вземат обратно! Когато папката и лични имейли изрязаващи злобна омраза към обвиняемите изтекоха във Френската преса, Франьоли изпрати параноично писмо 31 твърдящо, че съществува конспирация между Френските Медии и еврейският адвокат на Жулиен, Жереми Асу. Това писмо беше надлежно публикувано в медиите. В отговор на последвалият натиск Франьоли напусна случаят и беше лиможиран 32 във френската тихо-океанска колония Петит-Иль.

Докато политици, полицейски служители, свидетели и съдии се бореха с некомпетентност и заблуждения, селяните от Тарнак бяха първоначално разделени как да отговорят на арестите. От една страна тихият им селски живот беше нарушен от набезите на анти-терористите. От друга страна младите хора в които държават се беше прицелила очевидно връщаха живота в малкото село. Процесът за тероризъм възкреси историческите спомени на старите комунистически планински фермери на Тарнак, които се бяха съпротивлявали срещу Нацистката окупация и имаха повече от мимолетна прилика с Жулиен Купа. В местният общ магазин разговорите преминаха към темата за „колаборационизъм“, когато селяните започнаха да разпознават латентният фашизъм прикрит като „анти-тероризъм“. В самата вечер на арестите комитет за солидарност беше сформиран в Тарнак 33, повторен скоро от дузина групи за солидарност из цяла Франция. Заедно те започнаха да събират пари и да говорят публично от името на арестуваните.

Анархисти и – за изненада – по-широкото Ляво се обединиха около Тарнак. До 2011г. солидарността беше дала на обвиняемите такъв кураж, че много от тях публично участваха в масивна директна акция за спиране на същите носещи ядрени отпадъци влакове Кастор, за които бяха обвинени в саботиране през 2008г. Такава обществена подкрепа за акция заклеймена само няколко години по-рано като терористична, показа как контекстът във Франция се беше променил след арестите. Когато правителството на Оланд се опита да наложи изграждането на летище край Нант, еко-анархисти основаха автономната ZAD (Zone a Defendre – Зона Под Защита), окупирайки предложената за летище територия. Когато френската държава, в операция с предизвикващото смях име „Операция Цезар“, изпрати две хиляди полицаи да принудят окупиращите да напуснат зоната,  повече от четиридесет хиляди души от всякакво обществено положение дойдоха да подкрепят новите варвари.

Десетимата от Тарнак продължиха своят процес на колективно теоритезиране, поправяйки нападнатата от полицията ферма в Гутелу, за да провеждат там семинари на всякаква тема, от феминизъм до кибернетика. Това даде нови сили на Френското автономно движение, имайки за резултат първата нова книга от Невидимият Комитет след арестите, „Към Нашите Приятиели34, която се осмели да направи анализ на бунтовният процес след 2011г. Тя беше публикувана не по-късно от 2014г. Движението Occupy най-после достигна Франция във формата на протестите Nuit Debout, последвани от масивен black bloc на протестите срещу Loi de Travail 35 през 2016г. Тези протести подрониха каквото и да е доверие да беше останало в президента Оланд, довеждайки до историческият колапс както на Френската Социалистическа Партия, така и на дясната Републиканци. След тази вълна от протести, която разтресе Франция в самите й основи, Невидимият Комитет публикуваха нова книга през 2017г. – „Сега36. Влизайки най-после в ерата на интернет, колективът започна да издава онлайн вестникът lundi matin (https://lundi.am/, „понеделник сутрин“, бел. на прев.).

Когато Френската държава посрещаше бунт след бунт, обвиненията в „тероризъм“ изглеждаха все повече като отживелица. Скандал след скандал подриваха легитимността на полицията. Незаконното вмешателство на Британският агент под прикритие Марк Кенеди не можеше да бъде отречено, когато бележки с неговият почерк описващи наблюдаването му на Жулиен бяха открити случайно по време на съдебни процеси във Великобритания 37. По същото време Франция беше разтресена от атаки извършавани от фундаменталисти свързани с Ислямска Държава. Това направи огромните ресурси които държавата влагаше в опити да създаде „терористична“ заплаха от ултра-левите да изглеждат глупаво. Новият разследващ магистрат, вземайки предвид съдбата на нейният предшественик Франьоли и популярността на Десетимата от Тарнак, реши обвиненията в тероризъм 38 да бъдат свалени.

Първоначалното обвинение беше главно в терористична конспирация – стремеж „да се наруши общественият ред чрез заплаха с терор.“ Предполагаемото престъпление се състоеше в участване в международни срещи в Германия, САЩ и Гърция, подстрекаване на насилие срещу полицейски служители, разрушаване на имущество, и саботиране на електрически линии на влакове. Прокурорът по анти-тероризъм беше решен да не остави наративът за тероризмът да се срине, и внасяше обжалване след обжалване срещу свалянето на обвиненията в тероризъм. В един момент прокурорът представи обвинението в „тероризъм“ пред най-висшият съд на Франция, касационният. В 2015г. съдът отсъди обвинението в „терористично предприятие“ да бъде свалено, но криминален процес без обвинението в „терористично утежнение“ да продължи.

Подсъдимите от Тарнак бяха понижени от обвинени в тероризъм до „асоциация на злодеи“, обвинение създадено в 1894г. 39 със спешната цел да изпраща анархисти в затворите на Франция за подкрепяне на директни акции във вестници като l’Anarchie, дори и никакви други обвинения да не могат да бъдат повдигнати срещу тях. Без обвиненията в тероризъм делото беше удържано да не се разпадне чрез най-възможно белите конци. Обвиненията на Габриель Хале и Ариа Томас бяха напълно свалени, намалявайки Десетимата от Тарнак до Осемте от Тарнак.

Матийу Бюрнел и Бенжамен Розу бяха обвинени в отказ да дадат ДНК на полицията. На Манон Жилбер и Кристоф Бекер бях повдигнати обвинения във фалшифициране на документи. Бертран Дево и Елса Хок останаха обвинени в „асоциация на злодеи“, но не и в саботаж, за който всички продължаваха да твърдят че нямат нищо общо. Вместо това, те бяха обвинени в участване в анти-фашистки демонстрации на срещата на ЕС за блокиране на имиграцията, която беше проведена във Виши – по ирония по време на Нацистката окупация това беше седалището на колаборационисткото правителство, което депортираше евреи и комунисти в нацистките лагери на смъртта. Само на Илдюн Леви и Жулиен Купа бяха оставени обвиненията в саботаж и в участване в „асоциация на злодеи“. Жулиен беше понижен от шеф на терористична конспирация в обикновен говорител, съвпадащо с неговата настояща работа като част от театрална група.

Опитът да бъде въведена логиката на анти-тероризма се провали. През 2011г. френската държава се опита чрез мас-медийна операция да убеди обществеността, че „анархо-автономното“ движение е „до-терористична организация„, но бяха победени на собствената им територия. Десетимата от Тарнак удържаха на натиска и успяха да убедят мнозинството от Френксото население, че автономия не е синоним на тероризъм.

В същото време, в краят, обвинението имаше на свое разположение всички специални ресурси запазени за водене на терористични дела за да се прицели в шепа обикновени активисти. Всички свидетелства събрани под мотото „борба с тероризма“ бяха все още приемливи в съда. Водещият анти-терористичен прокурор все още беше обвинител в делото, въпреки че то вече беше само обикновено криминално дело. Преди всичко огромната осакатяваща репресия запазена за терористични дела беше насочена към парализиране на обвинените и техните общности.

Това дава предвкус какво можем да очакваме от апаратът за сигурност за в бъдеще. Можем да видим това да се случва в Русия40 и в Бразилия 41.

„Процесът Тарнак“

Пред съдиите на буржоазната класа революционерът не трябва да отговаря за своите действия, нито е длъжен да уважава която и да е от техните така наречени истини.“ Виктор Серж

Във всяко съдебно дело има определени роли – сериозните и достолепни съдии, обвиняеми пледиращи виновни или невинни (но преди всичко, пледиращи) и добре платена подържаща каста паразити – от адвокати до журналисти, които са се наредили да припечелят от делото. Цялата процедура изисква всеки да играе според правилата. Дори отхвърлянето на цялата юридическа процедура, което беше популяризирано от Алжирските революционери и анархистите илегалисти 42, е станала формализирана част от процедурата. Но когато делото беше отворено на 13-ти Март 2018г., стана ясно че обвиняемите не играеха играта.

Как беше възможно да избегнат да играят играта на държавата?

Вероятно, първо, като третираха всички членове на процеса, включително прукорора и съдията, като обикновени всекидневни хора – смееха се когато кажеха нещо глупаво, укоряваха ги когато забравяха ключов момент, отказваха да ги поставят на пиедестал. Съдията, раздразнена, изиска обвиняемите или да отхвърлят съда, или да продължат по уважителен начин: „Свободни сте да предприемете защита чрез прекъсване“, роптаеше тя, „Ваше право е. Но ако не искате, ще трябва да уважавате съда.“ Обвиняемите от Тарнак отказаха всеки от двата подхода, дискутираха фактите на делото но не отдаваха никакво уважение към помпозността на юридическата сфера. Заседанията приличаха на една определено по-философска версия на процесът срещу Седмината от Чикаго, където обвиняемите постоянно прекъсваха съдията, полицията, адвокатите и едни други.

Друг начин по който обвиняемите подриваха съдебната система беше като нито отричаха обвиненията, нито ги потвърждаваха. Докато самият акт на саботаж беше очевидно защитим като анти-ядрена екологична мярка и Френският съд се опита да потули фактът, че полицията получи комюнике от Германски групи поемащи отговорност за саботажа, обвиняемите никога не отрекоха акцията. Подобно на това, прокурорът показваше снимка след снимка на обвинените участващи в демонстрацията във Виши срещу противниците на имиграцията, за която бяха набедени че са донесли въжета за да съборят огражденията около срещата. Най-накрая Кристоф отбеляза, че е смешно да бъдат разпитвани за демонстрация която се е състояла преди десет години, но заяви че се гордее с участието си в протест в защита на емигрантите. Цялата съдебна зала избухна в аплодисменти. Обвиняемите никога не се отказаха от никое от действията си, но едно по едно обясниха причините за тях. Жулиен, например, оправда своето нелегално преминаване на границата между Канада и САЩ като отказ от фашистката биометрична система.

Което е по-важно, обвиняемите никога не се отрекоха от каузата си. Докато те обявиха своята подкрепа за автономният проект в Тарнак публично, полицаите и служителите на разузнаването криеха своите идентичности си зад маски, като бяха позовавани с номера, а не с имената им.

Съдията се опита да премине през делото в хронологичен ред. Тя бързаше да прекоси през досиетата за Марк Кенеди и скандалното пътуване на Жулиен и Илдюн до Ню Йорк, след което Жулиен открито се подиграваше на доклади на ФБР за някаква Мрежа на Световните Анархисти (Network of Worldwide Anarchists – NWA. Имаше такава рап група – NWA – Nigga With Attitude, бел. на прев.). Дори във Франция NWA звучи като акроним на хип-хоп група или на федерация по спортна борба. Обвиняемите се възползваха от възможността, за да изнесат лекция върху историята на хип-хопа в САЩ. Съдията продължаваше да отказва да признае решаващата роля на шпионирането извършено от Марк Кенеди, стремейки се да избегне да обвини приносът на английският шпионин за първоначалното обвинение в тероризъм.

Процесът продължаваше и въпросът за авторството на Идващото Въстание се появяваше отново и отново. В книгата има следният пасаж:

Да се съботира социалната машина днес и от това да има резултати, означава да бъдат превзети и отново изобретени средствата за прекъсване на наейните мрежи. Как е възможно TGV ( Train a Grand Vitesse – Влак с Висока Скорост, суперскоростните влакове на Франция, бел. на прев.) или електрическа мрежа да бъдат направени безполезни?

Този цитат беше използван като свидетелство за да се демонстрира по безспорен начин, че е имало план да бъде „парализиран“ градът. Докато изразяваха съгласие със съдържанието на книгата, обвиняемите никога не признаха авторство на текста. Странно, но обвинението в мисловно престъпление, базирано на авторството на Идващото Въстание, беше raison d’être (причината за съществуване, основанието за съществуване, бел. на прев.) на обвиненията в тероризъм. Във времето след като обвиненията бяха повдигнати книгата стана една от най-продаваните политически книги във Франция. Легиони от интелектуалци, параноични полицейски служители и журналисти се съгласяваха, че книгата е с високо качество. Обвиненията в тероризъм създадоха парадокс за тези, които искаха да гледат на себе си като защитници на обществото – ако авторите са терористи, то тогава популярността на книгата означаваше ли, че има широка обществена подкрепа за тероризма?

Съдът се впусна в откровен Дадаизъм когато реши, че полицията и обвиняемите трябва да изиграят възстановка на оригиналният саботаж. Като на училищна екскурзия съдията, прокурорът и обвиняемите се возиха заедно в автобус до Дюизи. Петима анти-терористични полицейски служители които участваха в процеса като маскирани анонимни свидетели, пътуваха в един от 30-те полицейски автомобила ексортиращи автобуса. Хеликоптер кръжеше над тях през целият ден. Полицаите и свидетелите от разузнавателната служба трябваше да носят маските си през цялото време. Тъй като съдът трябваше да проверява елементи от полицейските показания на дневна светлина и през нощта, съдебните служители и обвиняемите трябваше да чакат във фестивална зала, обградени от дузина жандарми. Докато обвиняемите ядоха и пиха вино в сюрреалистична ситуация, анти-терористичните свидетели трябваше да стоят отвън, за да подържат анонимността си. Когато полицията се появи отново за последната нощна проверка, последните се оплакаха на съдията, че не са могли да ядат. Адвокатите на обвиняемите отговориха, че е възможно да са останали някакви трохи, намеквайки че – в преобръщане на обичайните отношения между бунтовници и лакеи на държавата – трябва да ядат отпадъците на обвиняемите. Разбира се, полицаите отказаха своите заслужени десерти.

Tarnac 3

Обвиняемите, прокурор, съдия, и полиция тръгват на пътешествие за да пре-играят предполагаемите престъпления.

Когато процесът приключи, съдията едва успяваше да подържа ред. Матийу Бюрнел в неговото последно изявление употреби съда като платформа, за да обвини самият държавен апарат. Жулиен зае позиция и отбеляза, че наистина техните привелигировани роли на интелектуалци ги спасиха:

„Специфичността на този процес е, че юридическият апарат се изправи пред хора които са подготвени да се защитават и решени да не се оставят да бъдат пречупени. Ние съзнаваме, че имахме шанса да се защитаваме, да говорим, че имахме три седмици на разположение в които да правим това. Тъй като се борихме, се възползвахме от определени привилегии. Понеже прекарах малко време в затвор, бих искал да посветя този процес на всички онези, които не са имали възможността да се защитават, които не са били изслушани и които са били осъдени в мълчание.“ Съдебната зала избухна в последни аплодисменти за набедените терористи.

Няма Справедливост – Има Ни Само Нас 43

И така, какво можем да научим от делото Тарнак? Първо, че с малко късмет и с постоянство е възможно да се изправим пред пълната мощ на държавата. Делото Тарнак можеше да има много по-лошо развитие, ако обвиняемите не се държаха безкомпромисно заедно. В началото ситуацията най-вероятно е изглеждала наистина мрачна.

След Арестите в Тарнак на дотогава питомните Френски протести все повече и повече маскирани млади хора започнаха да атакуват полицията. Полицията също научиха нещо от аферата Тарнак, продължавайки да репресират революционери чрез абсурдни обвинения, макар и сега да го правят малко по-дискретно. Не можем да кажем, че която и да е от двете страни получи преднина в този конфликт. Това което видяхме в през последните десет години, е паралелно развитие на двете сили. От една страна идеята че няколоко революционери са наистина опасни като малка самодостатъчна група наистина се разпадна, а всичко което полицията беше взела на прицел се разпространи във Френското общество – анонимност, бунтове, отказ от всички институционални политики. В същото време макар и  разработките на хората от Тарнак да не успяха напълно, полицията бързо се учи как да прилага събирането на разузнавателна информация по-ефективно. Дела за конспирация стават все по-чести. Наблюдаването и полицейското насилие стават все по-интензивни. Краят на тази история предстои да бъде написан.

Анти-тероризмът е особен вид логика. Понеже врагът е потенциално всеки, това което е нeобходимо за да бъде обвинен някой в тероризъм, е да бъдат представени действията на обвинените като потенциално застрашаващи стабилността на държавата. Понеже Държавата доближава ръба на разпадане, има все повече и повече извинения да бъдат обвинявани хора в подриване на нейната стабилност. Службите по сигурността следят за всеки, който отхвърля логиката на капиталистическият индивидуализъм – това може да бъде всеки, от Ислямски фундаменталисти до анархисти които искат да живеят в комуна. Бенжамен Розу обърна внимание в съда на тази ирония когато отбеляза, че животът в Тарнак е базиран на отвореност и споделяне, докато полицаите се криха в гората за да фотографират къщите им.

Какво е тероризъм? Това е паниката втълпена на държавният апарат от страха от собсвената му кончина. Тероризмът, дефиниран от държавата, не е проблем на човешко страдание, а на институционална загуба на контрол. Десетимата от Тарнак вдъхнаха ужас на държавата не поради военните сили които са способни да съберат, а поради неконтролируемият потенциал който представляват. Призракът на революцията който беше изчезнал през 80-те години се завърна, появяват се нови групи от млади хора готови да се противопоставят на съществуващият ред.

Не е добре да бъде подценявана силата на малките групи. Парижката Комуна 44 не беше създадена от големи организации или Политически Партии, а от мириад малки конспирации – комитетите които се срещаха във всеки arrondissement, мрежите от приятели и съседи на всяка улица в предградията. Когато звездите се подредят, малки конспирации като тези могат да се разпространят като пожар, докато станат безбройни. Това е, което създава условия за неконтролируемо въстание. Това е причинита държавният апарат винаги да се опитва да изкоренява тези конспирации. Това е причината да преследват обвиняемите от Тарнак, надявайки се да предотвратят вълната от бунтове, която удари през Декември 2008г. И това е причината каквото и да е количество репресия да не може да спре приливът на въстанието, защото то може да избликне отново от който и да е от безбройните възли на мрежата от отношения и връзки, която прави това общество.

Интезитивността на чувствата които можем да споделяме е това, което най-силно плаши държавата, капацитетът да създаваме нови мечти и амбиции заедно. Това е самата материя на живота. За тези които заедно могат да го намерят си струва всяко мъчение, всяка степен на репресия.

Някои критикуваха начина по който Десетимата от Тарнак се ангажираха с медиите и с публичните разбирания за легитимност, представлявани от интелектуалците които излязоха да говорят в тяхна защита. Не трябва никога да правим грешката да вярваме, че присъствие в медиите или социална легитимност са инструменти които сами по себе си служат за напредък на каузата за освобождение. Но също не можем винаги да си позволяваме да минем напълно без тях, когато силите за репресиране използват тези инструменти за да подготвят сцената за нашето разрушаване. Като анархисти ние винаги се борим срещу самият терен, както и срещу нашите противници. Това не е причина да се борим на терена на медиите или общоприеманата легитимност. Това просто означава, че трябва да намираме начини да действаме в тази територия като бъдем способни да финтираме властите, без да абсорбираме тяхната логика. Всеки удар който ни нанасят, трябва да им струва двойно – в този смисъл експлозията на интерес която арестуваните от Тарнак предизвикаха към книгата Идващото Въсатание, дава добър пример как революционерите могат да се подготвят да направят фазата на репресиране само още една стъпка в нашите планове – фаза в която ние можем да продължаваме да напредваме.

В същото време зрелищната слава е опасна, преди всичко тя прави възможно зрителите да бездействат и да оставят други да се борят вместо тях. Не трябва да се надяваме на които и да е герои за следващата брилянтна теория или за следващото смело действие. Ако обещанието на Невидимият Комитет е, че може би, в свят на Маоистки академици и хипстери бълващи празни думи, някой някъде може да превръща своите мисли в действия, то този някой трябва да бъдем ние.

Има още много битки за водене и много мисли още за мислене, и много дейности за които човек трябва да внимава да не бъде хванат. Страхът от затвор не трябва да ни спира да обединяваме нашите мисли с нашите действия. Наистина, да можем да правим това, е последната най-добра надежда за един умиращ свят.

Допълнение 1 – Извадки от последното изявление на Матийу Брюнел

„Вие всички твърдяхте, че този процес беше изключителен. Това което видяхме, беше нещо крайно банално: различни страни в несъгласие които дебатират, спорят, говорят. Това се случва от вечни времена във всички човешки събрания. То е банално и нормално. Това което фактически намирате за изключително е, че ние идваме в този съд без да сме навели глави и без да се държим раболепно. Че не се подчинихме на всичко това, на този малък театрален ритуал на подчинение който прави вашият всекидневен живот…“

„Ние дойдохме тук от любопитство, но да бъда честен, Госпожо Съдия, не намерихме нещо в този съд което да не очаквахме. Ритуал, театър, одежди, украшения и всички тези дребни старомодни постановки. Всеки играещ своята роля, свирещ своята малка музика, своето малко възмущение, своята малка сериозност, своите малки клаузи от закон и дори понякога своят „голям и справедлив авторитет.“ В действителност вярвам, Госпожо Президент, че това което ви задължихме да толерирате през тези три седмици и което вие порицахте вчера 45, е че бяхме единствените хора тук които не играеха роля, които не се преструваха, които не играеха малката игра на справедливост…“

„Какво се случи по време на тези дълги дни на съдебен процес, което наричате „изключително“? Дребно изместване, малка стъпка в страни. Вие дойдохте тук с очаквания. Щяхте да видите прочутата „Група от Тарнак“. Гурута, секта, „политически активисти“, „анархо-автономисти“, професионални бунтари и теоретици на насилствена революция. Жулиен Купа, Бенжамен Розу, Илдюн Леви, Кристоф Бекер, Бертран Дево, Матийу Брюнел. А ние изглеждахме нормални, банални. Вие дори ни зададохте някои много любопитни въпроси – какъв е инструментът на който Манон свири? Къде Бенжамен получи своето образование по политически науки, в Рен или в Париж? И как успяваме да живеем със 750 евро на месец?“

Тази малка стъпка в страни, ние може би я провокирахме, но вътре във вас е където тя действаше. Вие научихте през тези три седмици на съдебен процес, че най-странното относно революционерите е, че те са безкрайно обикновени хора. „

„Не ни е нужно съчуствие, ние никога не сме се оплаквали. Това което правихме през тези десет години е това което знаем да правим – да се борим. Това е, което хора като нас правят – съпротива, отвръщане на ударите. Придържахме се към централен и суверен отказ – да не приемаме да бъдем пречупени. Силите обединени срещу нас бяха огромни и мощни. Трябваше да намерим ресурси, време, сила и съдействие. Придържахме се към тази малка но непоклатима истина – няма да ни пречупите. „Ние“-то тук не се ограничава само до нас осмината, разбира се, но включва всички които бяха непряка цел на тази политическа, медийна и юридическа операция. Ние и нашите приятели, които са многобройни. Какъвто и да бъде резултатът от съдебният процес, ще излезем от него по-силни от колкото бяхме когато влязохме, по-силни от преди десет години.“

Добавка 2: Превод на извадки от разузнавателните документи на Френска държавна агенция.

ИЗЯВЛЕНИЕ НА ФАКТИ

През Април 2008г. Общественият Прокурор в Париж нареди анти-терористичният Клон на Полицията да разследва нелегалните дейности на група събрана около Жулиен КУПА, който е базиран във ферма в отдалеченото село Тарнак (окръг Корез).

Тази група, предполагаемо близка до т.нар. „анархистко екстремистко“ движение, беше съставена, според първоначалните доклади, от около двадесет души, някои от които идващи от други европейски страни.

От продължаващо разследване се разбира, че Жулиен КУПА развива идеи, които имат предназначението да подкрепят идеал за обществена организация, различна от вече съществуващата, които идеи той се опитва да осъществи под прикритието на насилствени действия. В този път той е последван от значителен брой бунтовници от различни страни, които споделят неговите идеали.

По такъв начин, първоначалните мерки за наблюдение извършени около централната квартира на групата „Гутейиу“ направиха възможно да бъдат идентифицирани 20 индивида от различни Европейски страни, чиито дейности и постъпки показаха силна воля да се действа под прикритие и да се избягва всякакъв вид наблюдение.

От лятото на 2008г. локализирането и наблюдаването на различни скривалища на групата позволи на разследващите да следят дейностите на някои от членовете, по-специално Жулиен КУПА, и забеляза че последният е дълбоко замесен в структурирането и оперирането на групата, която е събрана около него. При много пътувания в които той прибегна до контра-наблюдателни техники познати само на професионалисти, Жулиен КУПА тайно приближи както личности живеещи в чужбина, така и такива които живеят около Париж и в Руен (Нормандия).

Основните активисти от групата гравитираща около Жулиен КУПА, са Габриель ХАЛЕ, Илдюн ЛЕВИ, Бенжамен РОЗУ, Манон ЖИЛБЕР, Корентин АНИКО, Елса ХОК, Ариа ТОМАС, Матийу БЮРНЕЛ, Бертран ДЕВО и Кристоф БЕКЕР.

Превод на Френски разузнавателни документи относно обвиняемите от Тарнак.

(U) Силни и Слаби Страни на Движението

(U/FOUO/LES) Анархистите отхвърлят всички форми на авторитарна организация и йерархия, и се стремят към общество основано на индивидуална свобода. Анархистите отхвърлят външни авторитети и се противопоставят на концепцията за централизирано водачество. Ние преценяваме с умерена увереност, че децентрализираността и автономната природа на анархисткото екстремистко движение може да бъде сила и слабост.

(U///FOUO/LES) Изолираността на движението е силна страна, защото дава на екстремистите анонимност и малка видимост когато извършват криминални действия, и стимулира тактическо разнообразие. По-голямата част от докладваните криминални действия, по време на и извън масови мобилизации, са вандализъм и често не нарушават федерални закони.

(U//FOUO/LES) Подобно на това, липсата на идентифицирани лидери или силни фигури в анархисткото екстремистко движение е възможна слабост. Въпрекки това анархистите екстремисти показаха способност бързо да се мобилизират по организиран начин, понякога формиращи егалитарни групи, срещу събития които са в конфликт с тяхната идеология.

(U//FOUO/LES) Някои анархисти дебатират стратегическата стойност на задействаната от събития мобилизация, твърдейки че докато интензивното медийно покритие дава публичност, изглежда че малко е постигнато за дълготраен ефект върху цялостното анархистко движение. Ние преценяваме с умерена увереност, че е вероятно някои анализи след събития да се правят от тези, които не са директно замесени в криминални действия. Преценяваме с голяма увереност, че малцинство анархисти екстремисти ще продължат да бъдат отговорни за по-голямата част от криминалните действия по време на масовите мобилизации, както е било досега.

1 Цитатът е взет от разузнавателните данни събрани за обвиняемите. Грубо преведено докладът е наименуван „От движението CPE до формирането на Европейска пре-терористична мрежа „- внушаващ връзка със студентското движение от три години преди арестите.

6 Панелни квартали във Френските градове, често в крайните райони на градовете, в които са настанявани хората от бившите колонии на Франция. Тъжна гледка.

7https://en.wikipedia.org/wiki/First_Employment_Contract Contrat première embauche беше нова форма на трудов договор, лансирана през пролетта на 2006-та във Франция от Премиерът Доменик дьо Велпен. Този трудов договор, предназначен за работници под 26 години, щеше да направи лесно за работодателите да ги уволняват, като премахва необходимостта да дават обяснения за причините, в първоначален „изпитателен период“ от две години, в замяна се даваха някакви финансови гаранции на работниците…

8 Така нареченият „Закон за Разбойниците“ от 1893 и 1894-та, който е приет специално с цел репресиране на анархисти, въвежда това обвинение като средство да бъдат вземани на прицел тези които не са участвали в нелегални дейности, но са били свързани с онези които е възможно да извършват такива дейности.

15 За да дадем идея колко отдалечено е селото, е достатъчно да отбележим че най-възможно близкият град е Лимож, чието име влезе във френските лексикони като глагол означаващ „да бъдеш уволнен“, или „да бъдеш изпратен в изгнание“. За съдия който е бил понижен от позиция в Париж да служи в една от външните колонии, например, се е казвало че той е „Лиможиран“. Изразът произхожда от Първата Световна Война, когато Лимож е бил толкова далеч от бойните действия, че Генерал Жофре е изпращал там старши служители, които са били смятани за безполезни.

18 За да се илюстрира общата почва от която ранните Crimethinc и Невидимият Комитет израстнаха, е необходимо само да посочим, че този модел беше взет назаем от подобно непозволено парти по случай издаване на книга във нищо неподозираща корпоративна книжарница в 2000г., на което клетка на Crimethinc. в Конектикът отпразнуваха публикацията на Дни на Война, Нощи на Любов. Разликата беше че на по-ранното събитие участниците не поканиха репортер на Ню Йорк Таймс .

19 Мака Канте и Бенжамен Розу

21 Общият магазин на селото

28 Разследващ магистрат е съдия, който се предполага че е неутрален, който има за задача да съставя досие представящо „истината“ за съдебният процес – традиция идваща от Просвещението.

32Вижте бележка номер 15

42 Във Франция през 60-те години на XX век, по време на Алжирската война, адвокат който по-късно стана известен, „изобрети“ това което той нарече „защита чрез прекъсване“, при която обвиненият не признава легитимността на съдебният процес. В контекста на борбата срещу колонизацията това означаваше, че членове на FNL не признаваха правото на Френски съдове да ги съдят на Алжирска земя. След това някои екстремно-леви групи употребяваха този подход до 80-те години за да отхвърлят „буржоазната справедливост“, противопоставяйки я на някакъв вид въображаема „пролетарска“ справедливост.

43 Игра на думи на английски – There’s No Justice – It’s Just Us

45 Когато тя казва, че обвиняемите са най-невъзпитаните хора които някога е виждала.

Есе върху новият национализъм.

1_14_05_09_11_05_51

Какво е национализмът? Той предполага, че хората живеещи на една територия имат някаква форма на „кръвна връзка“ – мистична, митична, идваща от дълбините на историята, когато са живели велики прадеди (и прабаби).

Национализмът противопоставя едни хора срещу други. „Разделяй и владей“ е основното правило за властване, тъй като разделени хората не могат да се противопоставят на властта. В обществото трябва да има дълбоки разделения – българи срещу цигани, турци, бежанци; хетеросексуални срещу хомосексуални; софиянци срещу селяни; месоядни срещу вегани; левски срещу цска и каквото още се сетите. Обществото трябва да бъде дълбоко разделено и противопоставено. Разделението между българи и цигани винаги ще бъде задълбочавано, за да не вземат в даден момент да се изправят заедно срещу общият си враг – властта.

Национализмът отклонява вниманието, той иска от нас да припознаем врагът във  други раси и етноси, вместо да припознаем властта като врагът . В България част от хората са склонни да обвиняват други раси и етноси за социалните проблеми, вместо тези които им орязват животоспасяващите лекарства и постоянно вдигат цените на вода, ток, отопление.

Национализмът е консервативен. Той е радетел за йерархично общество, начело на което е мъжът. Идеалът на национализмът е върховенство на мъжът воин, мястото на жената е да бъде негова прислуга и опора. Мъжът воин трябва да закриля „нашият род“ от лошите чужденци от други раси и етноси.

Национализмът не поставя под съмнение държавата, напротив, той се кичи с нейните символи, знамена, регалии. Поставя се изцяло в нейна услуга, защото тя е обединител на хората от нашият етнос и нашата раса, „нашият род“. Тя, държавата, е национална.

Бих искал да поставя въпросът защо изведнъж, ни в клин ни в ръкав, националистическа пропаганда започна да ни обгражда от всякъде? Това заливане с националистическа пропаганда в България започна някъде по времето на протестите през 2013г. Днес просто накъдето и да се обърне човек, ще го връхлети националистическа пропаганда. Телевизия, национални знамена, книги, народни носии, народни хора и т.н.  Каква би могла да бъде причината за това неочаквано ново развихряне на националистическа пропаганда?

Това което се случи, беше глобалното „Движение на площадите„, приблизително от 2010г. до 2014г. Арабската пролет, Indignados в Испания, движението Occupy, което започна в Ню Йорк и се разпространи в цял свят (с изключение на България), най-скорошната вълна от това движение беше Nuit Debout във Франция. Тези движения бяха с еднакъв дух и образуваха една обща мощна вълна, която заля цял свят. Те отхвърляха държавата и практикуваха пряка демокрация на площадите, които окупираха. Тази световна вълна от анти-капиталистически движения се противопостави на глобалният неолиберализъм и срина напълно неговата доктрина. Глобализирането на властта на капитала имаше своят страничен ефект – случи се глобална съпротива срещу тази власт.

В началото на XX век, преди появата на нацизмът,  се случват подобни процеси. „Голямата депресия“ през 1929г. Глобална съпротива срещу господството на капиталистите, от работнически синдикати и марксисти. Анархистки и марксистки идеи печелят все повече привърженици и активисти във всяка точка на света. През 1917г. се случва революцията в Русия (по-късно похитена от Болшевиките на Ленин). Едрият капитал вижда своето спасение в национализма.  Днес ситуацията е подобна. Глобална банкова криза, последвана от глобален отпор от анти-капиталистическите сили и накрая капиталистите търсят спасение във национализма.

Настоящият национализъм има за задача да върне разделението на нации във съвременният свят,  който се глобализира до толкова, та чак се появиха световни обединения срещу хегемонията на капитала. Разделението по национални знамена е точно това – разделение.

До преди 2013г. медиите в България безспирно мачкаха  самочувствието на „българите“. Режимът преди 1989г. успешно изгради един строен национализъм, едно „национално самочувствие“, което след 1989г. медиите упорито рушиха. Обаче след появата на „Движението на площадите“ национализмът отново стана необходим. И той сега е граден върху стройната националистическа пропаганда от времето на Тодор Живков, със всичките й „народни носии“, „народни хора“ и т.н. Тогава обаче националистическата пропаганда беше успешна, защото границите бяха затворени, а и имаше производство в страната, което общо взето беше с добро качество и количество. Сега тези неща вече ги няма. Границите са отворени, а онези производства изчезнаха. В този контекст настоящите напъни за национализъм изглеждат по-скоро комични – днес как да повярваме, че българите са велик народ? Затова ми се струва, че на нас ни бива пробутвана една стратегия за „натъпкване на национализъм в ума“. Ако не искаме да ставаме патриоти, то те ще ни го натъпчат в главата. Национални знамена изскачат от всеки ъгъл, читалища рекламират формиране на нови групи за „народни танци“. Телевизията бълва националистическа пропаганда. Търсят българи в Албания, докато на тукашните ни спират животоспасяващите лекарства. Дори във фейсбук групи за фентъзи литература се появяват разкази със заглавия като „Последният българин“. Накъдето и да се обърне човек, ще изскочи националистическа пропаганда във някаква форма – била тя национално знаменце, книга, телевизионно предаване и други. Това е, което наричам „стратегия за натъпкване в ума“. Завират ни националистическата пропаганда в лицето, независимо дали искаме или не.

За да посадите нещо в подсъзнанието на някой, е необходимо постоянно да го повтаряте, да го натяквате безспир, по този начин въпреки неговата/нейната воля го насаждате това нещо в ума на човека, а после то вече си расте там и се развива. Една агресивна пропаганда. Една агресия.

От нас зависи дали да се предадем на тази пропаганда. Или да останем будни и напълно да я отхвърлим. За интересът на кого работи тази пропаганда? В наш интерес? Едва ли.

Да бъдем нормални.

8_7_1

Живеем в катастрофално време. Европейският континент всяка година бива наводняван някъде. Под водата. Вече всяка година. Това е новото нормално – дойде ли есен, някой китен кът на Европейският континент ще бъде обилно наводнен.

Болниците са пълни до дупка. Нараства броят на хората с онкологични заболявания. Също и със сърдечни такива. В България и в Европа.

Пием вода пълна с хлор, ядем храни солидно третирани с химикали, дишаме въздух който вече не става за дишане.

Ако една цивилизация произвежда болни хора; отровени храни, вода и въздух; ескплоатация, ограбване, мизерия; масово изчезване на животински и растителни видове; земя плътно застроена с безсмислени сгради; отровени реки и почви; обезлесяване; необратима промяна на климата, то какъв е смисълът да поддържаме съществуването на тази цивилизация?

Можем ли да спрем? Да, да оставим колата, апартамента, работата, изплащането на кредитите, и всичко останало. Това е, което ни доведе до настоящето катастрофално състояние. Единственият изход е да спрем. Можем ли? Май не. И болниците ще се тъпчат с болни, и територии ще бъдат наводнявани, и въздухът ще бъде отровен. Защото не можем да спрем. Не можем да изоставим градската цивилизация. Плътно сме се вързали. Банките ще ни намерят, където и да се скрием, за да изплатим кредита.

Здраво се държим за нормалното. Нормално е да ходим на работа, да имаме кола, да живеем в апартамент, да изплащаме кредити, да имаме деца или да планираме такива, те да ходят на училище или детска градина. Да шофираме из градовете, да участваме в задръствания. Да се стремим да изкарваме повече пари.

Докато около нас метеорологичните условия стават все по-странни, водата от мивката мирише все по-особено, а една сутрин се събуждаме и разбираме, че лихвите са се покачили сериозно.

Но нормалното е нормално, докато се държим за него, всичко ще е наред.

Достигнахме точката, когато трябва напълно да спрем, да, изцяло да слезем от колите и да напуснем апартаментите. Отвъд тази точка наводненията ще стават все по-големи, болните все повече. И лихвите ще се покачват. Цените на вода, ток, парно също.

Но ние искаме да бъдем просто нормални. До край. Или поне докато може, докато не се наложи да излизаме от апартаментите си чрез спасителни лодки. Всички така правят. Винаги можем да намираме успокоено и комфорт в това, че всички така правят.

„ По плодовете ще ги познаете…“. Нашето нормално произвежда доста кофти плодове. Бидейки нормални, ние произвеждаме катастрофалната ситуация в която живеем. Разбира се, винаги можем да пуснем телевизията, там ще ни успокоят, ще ни разкажат друга история. За съжаление обаче, не можем да живеем в телевизията. Налага се да живеем в реалният свят и тук нещата изглеждат далеч по-различно от това, което казва телевизията.

Станахме неспособни да протестираме, да се бунтуваме. Може би новите поколения, в България, няма да знаят какво означава бунт. Но ще вдигнат цената на водата с още 10-20%. И който не иска да се бунтува, безропотно ще плаща.

Да играем по правилата на системата. Тя винаги ще ни дава, докато ни взема друго. Да се стремим да изкарваме повече пари. Супермаркетите винаги ще са заредени. Кой произвежда стоките, как, няма да питаме, ще имаме доверие, да затворим очи и само да правим необходимото, за да осигурим парите. Всички така правят. Имаме извинение и успокоение.

Имаме доверие в системата. Както успява да зарежда рафтовете на супермаркетите, така ще успее да се справи със всичко друго. Със промяната на климата. Със мръсният въздух. Със наводненията. Със нарастващия брой заболели от рак. Ние само трябва да намерим добро място в нея, което да ни носи добри приходи.

Как да спрем? Да изоставим градовете? Има хора вързани за лекарства и болници, за тях за съжаление да изоставят градовете не е опция. Но за другите не е невъзможно. Идва момент, в който не можем повече да живеем по инерция. Този момент настъпи. Дали ще играем трагедията на хора които не могат да спрат падението си, или ще пристъпим към радикална промяна, от нас и от никой друг зависи. Всички заедно? Едва ли. В България няма „заедно“. Един по един? По-вероятно.

Да напуснем градовете. Да се будим сутрин сред песните на птиците. Ветрове да преминават през порите ни и да пречистват телата. Ума и плътта да дишат, озарени от слънцето. Един по-прост, но пък зает, живот. Без стрес и токсичен въздух. Вярата, че бъдещето принадлежи на всемогъщи технологии да се окаже лош сън, от който смее се събудили.

Нима е страшно да се живее извън градовете? „Сред природата“. На село. Скучно? Абсурд! Там винаги има нещо за правене и може да се окаже, че ще имате повече комуникация с хора, отколкото в градовете.

Сериозно казано, необходимо е да спрем да бъдем нормалните, които живеят в градове, ходят на работа, карат коли, плащат сметки и т.н. Ако искаме да оцелеем. Дали можем да спрем? Не мисля. Предпочитаме да бъдем нормални пред здравият разум и това, което се случва пред очите ни. Дали ни очаква катастрофален край. Може би е по-вероятният сценарий. Лека полека. Наводнение след наводнение, сняг след сняг, вирус след вирус. Какво мислите по въпроса?

Жак Рансиер: „Изборите не са демокрацията.“

OI000039-630x0

http://bibliobs.nouvelobs.com/tranches-de-campagne/20120418.OBS6504/jacques-ranciere-l-election-ce-n-est-pas-la-democratie.html

Интервютата на L’Obs. В навечерието на президентските избори философът Жак Рансиер говори за границите на представителната демокрация и се обявява срещу конфискацията на властта на хората.

Ерик Езхиман

Le Nouvel Observateur. Президентските избори обичайно са представяни като кулминацията на демократичният живот на Франция. Вие обаче не сте на това мнение. Защо?

Жак Рансиер. В своят принцип, както и в своят исторически произход, представителството е противоположното на демокрацията. Демокрацията се основава на идеята за равна компетентност на всички. И нейният нормален начин да бъдат назначавани делегати е чрез теглене на жребий, както се е правило в древна Атина, за да се попречи на заграбването на властта от тези, които желаят да го правят.

Представителството е олигархичен принцип – тези които по този начин се включват във властта представляват не дадено население, а статутът или компетентността които обосновават тяхната власт над това население: произходът, богатството, знанията и др.

Нашата избирателна система е исторически компромис между олигархичната власт и властта на всички – представителите на наложилата се власт твърдят че представляват народа, а демократичният народ делегира своята власт на една политическа класа кредитирана със специфично знание за обществените дела и упражняването на власт. Видът избори и условията повече или по-малко наклоняват баланса между двете.

Избирането на президент като директно въплъщаващ народа беше изобретено през 1848-ма г. срещу хората от барикадите и от популярните клубове, и беше преоткрито от Де Гол, за да се даде „водач“ на един твърде размирен народ. Далеч от това да е коронацията на демократичният живот, то е крайната точка на изборното отнемане на властта на хората в полза на представителите на една класа политици, чиито враждуващи фракции поделят помежду си, от избори до избори, властта  на „компетентните“.

Когато Франсоа Оланд обещава да бъде един „нормален“ президент, когато Никола Саркози обещава да „даде думата на народа“, не вземат ли те под внимание недостатъците на представителната система?

Един „нормален“ президент в Петата Република е президент, който концентрира в себе си ненормално голямо количество власт. Оланд вероятно би бил един скромен президент. Той би бил върховно въплъщение на властта на народа легитимирана да прилага програми, които са изготвяни от малки групи „компетентни експерти“ и от един Интернационал на банкери и държавни глави, представляващи интересите и визията на доминиращите финансови сили.

Що се отнася до Никола Саркози, неговата декларация е откровено комична – по принцип президентската функция е тази която прави ненужна думата на плебеите, защото те не трябва да правят нищо друго освен да избират мълчаливо, веднъж на пет години, този който ще говори вместо тях.

Слагате ли кампанията на Меленхон в същият кюп?

Операцията Меленхон се състои в заемане на една маргинална позиция, която е свързана с логиката на системата – тази на партия която е едновременно вътре и вън. Това от дълго време е позицията на Комунистическата партия. Le Front Nationale я зае и Меленхон се опитва на свой ред да я заеме. Но в случаят на PCF ( Комунистическата Партия на Франция – бел. прев. ) тази позиция разчита на една ефективна система на контра-власт, която й позволява да има дневен ред различен от този на изборите.

При Меленхон, както и при Льо Пен, става дума само за експлоатиране на тази позиция в рамката на изборната игра. Честно казано не мисля, че Меленхон може да очаква нещо кой знае какво. Една истинска лява кампания би била отхвърляне на самата президентска функция. И едно радикално ляво предполага създаването на автономно пространство, със институции, форми на дискутиране и действие независещи от официалният дневен ред.

Политическите коментатори с удоволствие обвиняват Марин Льо Пен и Жан Люк Меленхон в популизъм. Този паралел основателен ли е?

Понятието популизъм е създадено за да омеси всички форми на политика, които се противопоставят на властта на самопровъзгласилите се компетентни, и да сведе техните съпротиви до един и същи образ – този на народ изостанал и невеж, злобен и груб. Това понятие извиква образът на погромите, на големите нацистки демонстрации и психологията на тълпите в стил Густав Льо Бон, за да идентифицира властта на народа с вилнеене на расистка и ксенофобска глутница.

Но къде са днес разгневените маси, рушащи магазините на магребците1 или преследващи черните? Ако съществува ксенофобия във Франция, тя не идва от хората, а от Държавата в нейните упорити опити да постави чужденците в ситуация на несигурност. Тук имаме случай на расизъм идващ отгоре, от Държавата.

Няма следователно демократично измерение в общите избори, които маркират живота на модерните общества?

Всеобщото избирателно право е компромис между олигархичните и демократичните принципи. Нашите олигархични режими имат въпреки всичко нужда от егалитарно оправдание. Макар и минимално, това признаване на властта на всички прави така че понякога всеобщото избирателно право да води към решения, които са противоположни на логиката на компетентните. През 2005-та Договорът за Конституция на ЕС беше четен, коментиран, анализиран, една споделяна юридическа култура се разпространяваше в Интернет, некомпетентните проявиха известна компетентност и текстът беше отхвърлен. Но знаем какво се случи! Накрая договорът беше ратифициран като беше пренебрегната позицията на народа, в името на аргумента че Европа е работа на компетентните и тя не бива да бъде излагана на опасностите от всеобщото избирателно право.

Къде тогава се ситуира възможното пространство на една „политика“, в смисъла в който вие я разбирате?

Основният политически акт, това е проявяването на властта на тези които нямат никакво юридическо право да упражняват власт. Наскоро движението на „възмутените“ и Occupy Wall Street бяха, след „арабската пролет“, най-интересните примери.

Тези движения припомниха, че демокрацията е жива когато изобретява своите собствени форми на изразяване и че тя събира физически хората които не са вече разделяни от мнения, социални групи или корпорации, но които са хората от целият свят и от без значение къде. Тук се намира разликата между управляването – което организира социалните отношения, в които всеки е на своето място – и политиката, която променя конфигурацията на разпределението на местата.

Ето защо актът на политика винаги е съпровождан от окупация на пространство, която отклонява неговата социална функция, за да го направи политическо място – преди университетът или фабриката, днес улицата или площада. Тези движения не достигнаха до там да дадат на тази плебейска автономия форми на политики, способни да продължават – форми на живот, на организиране и на мислене успяващо да направи пробив във доминиращият ред. Да се намери доверието в една такава способност е въпрос на дългосрочна работа.

Ще отидете ли да гласувате?

Аз не съм от тези които казват, че изборите са само една симулация и че не трябва никога да се гласува. Има ситуации в които това има смисъл на препотвърждаване на тази формална власт2. Но президентските избори са крайната форма на конфискуване на властта на хората в собственият смисъл на думата. И аз принадлежа на едно поколение което е родено с политиката, по времето на Ги Моле, и за което историята на лявото е история на постоянно предателство. Така че не, не мисля че ще отида да гласувам.

Бележки

1„Магребците“ са хората от Северна Африка – Мароко, Алжир, Тунис и др. , бивши френски колонии. Бел. прев.

2Жак Рансиер вероятно има предвид гласуването на референдуми, както посочва по-горе в интервюто. Въпреки това преводача категорично не се съгласява, и е твърдо на позицията за безкомпромисен отказ от гласуване.

Представителството срещу демокрацията: Жак Рансиер за Френските Президентски Избори

Macron

Превод от http://www.versobooks.com/blogs/3142-representation-against-democracy-jacques-ranciere-on-the-french-presidential-elections

Странната предизборна кампания за президент на Франция не изненадва философът Жак Рансиер. Според него Френската система поверяваща цялата власт на професионални политици автоматично бълва кандидати, които твърдят че представляват „категорично скъсване със старото“. Ерик Езхиман разговаря с Рансиер за мартенското издание на L’Obs (преводач от френски на английски – Дейвид Бродер).

От решението на Франсоа Холанд да не се кандидатира до юридическите неволи на Франсоа Фийон, настоящата президентска кампания е поредица от драматични обрати. Вие, Жак Рансиер, сте необикновен наблюдател на този спектакъл. От години изобличавате „задънените улици“ на представителната демокрация, която виждате като неспособна да произведе истинска демокрация. Как бихте анализирал това, което се случва?

Представителна демокрация“ е термин, който е повече от съмнителен. Той изразява идеята за вече оформен „народ„, който изразява себе си като избира свои представители. Но „народът“ не е даденост, която съществува преди политическият процес, по-скоро той е резултат от този процес. Тази или онази политическа система създава този или онзи народ, а не обратното. Между другото, представителната система е основана на идеята че има класа в обществото, която представлява общите му интереси. В умовете на Бащите Основатели на САЩ това беше класата на просветените земевладелци. Тази система създава „народ“, който идентифицира неговите легитимни представители като идващи от тази класа и периодично потвърждава това на изборите. Представителната система постепенно е станала занятие за професионалисти, които в последствие се само-възпроизвеждат. Но правейки това, тази система създаде своят негатив, митичната идея за народ който не е представен от тези професионалисти и който се стреми да се снабди с представители, които наистина го въплъщават. Това е театралната пиеса – със постоянно понижаващо се качество – която днес всяка изборна кампания  възпроизвежда.

Вашият възглед е доста мрачен. Тази система вътрешно порочна ли е?

В основните си принципи тя е олигархична и не-демократична. И във Франция тази олигархия загуби своята легитимност когато стана ясно, че просветените собственици на имущество представляват само интересите на собствеността. Това беше разкрито чрез „републиканските“ асамблеи през 1848 и 1871г., препълнени с роялисти беснеещи срещу работниците и революционерите. Олигархията малко по малко стана класа от политици, които не представляват нищо друго освен самата система. Мажоритарната и президентска система на Петата Република ускори този процес. Сега имаме две редуващи се групи, всяка от която на свой ред управлява и държи цялата власт. Това подсилва професионализацията на политиката. Паралелно с това се предполага че фигурата на президента  трябва да въплъщава онези хора, които тази професионализация предава.

Но тогава защо всеки твърди, че е „срещу системата“ ?

Възпроизвеждайки се системата автоматично създава едно вътрешно деление, един дяволски двойник. Партията с мнозинство дефакто представлява само една пета от електората, създавайки по този начин очевидният факт, че истинското мнозинство от хората не са представлявани. Но когато другите партии на свой ред вземат властта, те все повече заприличват на останалите. От тук повтарящата се тема за пренебрегнатите и предадени хора. Като институция твърдяща че представлява тези хора, президентството увеличава собственото вътрешно напрежение на системата. Създава пространство за кандидати, които да декларират „Аз съм кандидатът на не-представляваните!“. Съществува тази ниша за „верният“, който разобличава предателствата на лявата партия, която сега вече напълно прилича на десните. Съществува нишата за Льо Пен, тази на страдащите множество хора с френски произход. В една отминала ера работническите партии представляваха организирани колективни сили, които натискаха системата отвън. Днес „реалните хора“ е фигура изкована от самата система. Ние достигаме момент, в който вече не знаем кой ще поеме различните роли – днес милиардери твърдят, че представляват стъпканите от милиардерите.

Чуваме от Леви и от Десни, че политиката трябва да бъде въплътена в лидери, които дават лице на колективната воля.

Въплъщаването не е политическо понятие. То е религиозна концепция, която е добре да бъде оставена на религията. Нейното упорито присъствие в днешната политика е свързано с идеята за реални, по-дълбоки хора. Тази идея е ловното поле на крайно-десните. „Левият популизъм“ твърди, че може да откъсне тези хора от крайно-десните като предложи алтернативен модел – на лидер който въплъщава народа и го конституира като такъв, в стила на Уго Чавес. Но въплъщаването е принцип, който е стриктно противоположен на демокрацията.

Но няма ли в историята големи политици като Хуарес, Де Гол и Рузвелт ?

Изключителните фигури идват когато нормалните правила на играта са разбити и е необходимо да се изобрети нещо друго. В такъв момент има индивиди, които се доказват способни да посрещнат предизвикателствата – които са самите те изключителни – като надскочат това, което е очаквано от тях. Де Гол взе безпрецедентно решение в 1940г. като надхвърли ролята си на бригаден генерал. Но като шеф на RPF (пост-военна център-дясно партия) беше политик манипулатор, като всеки друг. На Де Гол дължим Конституцията на Петата Република, която много допринесе за влошаването на всеки вид обществен живот. Кара ме да се усмихвам факта, че Лявото толкова благоговее пред Де Гол днес.

Как би бил организиран колективният живот без представители? Чрез хвърляне на жребий – мярка която подкрепяхте във вашата книга „Омразата към Демокрацията“?

Добре би било да различаваме между делегиране и представляване. В демокрацията е логично някои хора да извършват дадени дейности от името на други. Но делегатът изпълнява тази роля само веднъж, докато това не е така при представителите. Хвърлянето на жребий е било нормалният демократичен начин да се назначават делегати, което се основава на принципа че всички са еднакво способни. Аз предложих връщането на този метод за да обърнем нагона към професионализация на политиката. Но това не е проста рецепта, както и не-възобновимите мандати. Тези средства биха представлявали интерес само ако са в ръцете на голямо обществено движение. Демокрацията не съществува без тези натиски отвън на системата, натиски разтърсващи институциите на държавата – каквото направиха „площадните движения“ ( Арабската Пролет, Indignados, Движението Occupy, Nuit Debout, бел. прев.) наскоро. Демокрацията предполага, че институции автономни от държавните структури и държавният дневен ред са способни да правят тези моменти на егалитарност продължителни.

Президентската кампания поне позволи да се появят нови теми като универсалният доход. Каквото и да мислим по въпроса, не е ли това добра новина?

Това е прогрес в сравнение със Саркози, който искаше да прати Франция обратно на работа, отървайки се в същото време от работни места. Но универсалният доход зависи от съмнителен анализ, който декларира изчезването на ръчният труд и обща роботизация на индустрията. Присадена върху това е идеята за нематериален труд на класа от нематериални работници, която би трябвало да даде на това искане неговият революционен характер. Но ръчният труд не е изчезнал – той беше изнесен на места където е по-евтин и където работниците са по-послушни. Универсалният доход стана по този начин вид разширение на RMI и RSA (помощи за безработните и ниско платените във Франция, които са само няколко стотин евро на месец и то със много условия), проектиран като компенсация за деиндустриализацията, която се случва в нашите страни. Но това не е еманципаторна мярка, каквато някои твърдят че е. И нейният универсализъм е много ограничен. Представете си такъв доход да е гарантиран на децата в мините на Конго, извличащи материалите необходими за нематериалният труд, или на работниците във фабриките на Бангладеш! Ето това би променило картината.

Вие гласувате само в изключителни случаи. Ако Марин Льо Пен печели 48% в предварителните допитвания в навечерието на вторият кръг, не бихте ли пуснали вашият вот , за да бъде тя победена – дори и ако това означава да гласувате за Макрон или Фийон?

Това е от онзи вид дилеми, които се решават за пет минути, ако моментът настъпи. Очевидно ако Льо Пен спечели никак няма да е хубаво. Но е добре да направим точният извод. Решението е борба срещу системата която произвежда такива като Марин Льо Пен, а не да вярваме че ще спасим демокрацията като гласуваме за поставеният на първо място корумпиран политик. Помня призивът от 2002г. „Гласувайте за мошеника, не за фашиста!“ (във вторият кръг на изборите, изправящ Жак Ширак срещу Жан-Мари Льо Пен). Да избираме мошеника за да избегнем фашиста, означава да заслужаваме и двамата. И да подготвяме пътят да ни се натресат и двамата.

 

Monstrum Horibilis – „Мутрата“ като архетипен образ

snow1-74-percent-of-you-will-die

Това есе няма за цел да размишлява над въпроси като например „ какво реално представлява явлението мутра “, то се ограничава само до опит за дешифриране на медийнни трикове.

Архетипът Чудовище

Терминът чудовище произхожда от Латинската дума monstrum, която означава поличба1. Чудовищата са символ на дисбаланс и хаос, понякога са резултат от грешка или злоупотреба с природата (например Франкенщайн, Годзила). Често чудовищата въплъщават първични сили... Те споделят някои от характеристиките на архетиповете гигантът, отхвърленият, сатаническата фигура и сянката. В митовете често са пазители на съкровище…..2

…“Чудовищата са кошмарни създания, които…нападат обществото и го тероризират…Романтизмът на 19-ти век вижда чудовищата като продукт на научният прогрес и грешната му визия…Чудовищата са отклонение от естественият или изкуственият (машинен) ред – те не би трябвало да съществуват…Не са човешки същества – дори тези, които изглеждат и се държат като човеци, не са напълно такива. Те са враждебни към хората. Странни митични зверове. Вдъхват страх и въплъщават Злото. 3

Как се появиха мутрите? Като в разказите ( muthoi ) за чудовищата, те се появиха от „грешка“– легендата разказва, че са били създадени в „лабораториите“ на спортните школи, но ето, спортните школи остават без финансиране и техните питомници, изгладнели, се самоорганизират в строго йерархични структури, и нападат широката общественост. Нещо подобно се случва в компютърната игра “Half-Life” ( доста популярна навремето, от нея възникна Counter Strike), където в следствие на грешка в научна лаборатория, навън, във белият свят, плъзват чудовища.

Според статия в Уикипедия относно организираната престъпност в България :

Съвременната организирана престъпност се свързва с началото на 90-те години, когато слабата власт и непрекъснатата смяна на правителствата по време на прехода на България към демокрация създава условия за процъфтяване на икономически и силови групировки. 4

Имаме налице грешка в системата – слаба власт и непрекъсната смяна на правителства – от която изскачат чудовища. Друга статия от интернет гласи :

Митът за мутрите е ключов елемент от митологията на съвременността и типичен пример на преплитане на реалност и измислица в условията на информационно затъмнение по време на криза или, както гласи народната поговорка, за „ловене на риба в мътни води”.5

Тук също е налице грешка в информационната тъмнина по време на криза се раждат чудовищата, които за вечни времена ще определят съдбините на българското общество.

Интересно е да се отбележи, че последно цитираната статия се казва „Митът за мутрите – ключов елемент от митологията на българската съвременност “. Една друга статия, на вестник 24 часа, твърди:

“ Митичното зараждане на силовите групировки започва съвсем неусетно още в първите месеци на 1990 г., когато стотици спортисти основно от силовите спортове, сериозно обгрижвани по времето на социализма, изведнъж остават на улицата.“ 6

Съвсем неусетно“ и „изведнъж“. Тези две ситуации можем да ги открием във всеки разказ(muthos ) за появяване и нападение на чудовища над широката общественост – било то във филм, литературно произведение, митичен разказ и др. По подобен начин, между другото, се появиха и ужасяващите чудовища от „Ислямска държава“. От „ грешка на разузнаването“ (грешка в системата), изведнъж и съвсем неусетно. Като от никъде. „Когато разумът спи, се раждат чудовища“!7

Първата от цитираните по-горе статии говори за „митът за мутрите“, а втората за „митичното зараждане на силовите групировки“.

Тук е мястото да кажа няколко думи относно митовете. На първо място, както твърди една статия архетиповете ( които са основната тема на това есе ) са изграждащите блокове на всеки мит8. Така в мита за прехода, във „образът на мутрата“ се разчитат архетиповете чудовището, гигантът, сянката, тиранинът, отхвърленият. Всяка разказвана история, за да има силно въздействие върху тези към които е адресирана, трябва да съдържа архетипни образи, помислете например за филм който силно ви е въздействал и ще откриете в него силни архетипни образи9. Митовете не са просто истории които не са истина, които не са верни, във тях няма толкова значение дали това което се разказва наистина се е случило или не, по важното е идеята, съобщението което мита предава. Има няколко теории за природата на митовете, една от тях е функционалната теория:

Функционалната теория на Бронислав Малиновски подчертава социалната функция на митовете. Според Малиновски митовете се появяват за да подържат и подсилват социалният ред на дадена култура. По-специално те подсилват и подържат властовите структури на едно общество, както и ролите отредени на всеки член от обществото. В допълнение митовете са предназначени да изразяват, подсилват и кодифицират вярвания.10

Митът служи за да оправдае статуквото в дадено общество, доказва защо институциите трябва да подържат онези, които са във властова позиция. 11

Така в разказът на статията от Уикипедия мутрите се появяват в условия на слаба власт и чести смени на правителства. Изводът – необходима е силна власт и по-стабилни правителства. Зверовете от „Ислямска държава“ се появяват в следствие на грешка на разузнаването на САЩ ( поне според разказът на Барак Обама 12). Изводът – необходимо е по-силно разузнаване и по-добро взаимодействие между президента и разузнаването.

Разбира се митът за мутрите е много по-сложен, функционалната теория за митовете едва ли е достатъчна за да го обясни, той предизвиква най-силните страхове във хората, чрез архетиповете чудовището, гигантът, тиранинът, сянката, като архетипът на тиранина е свързан, е сянка, на архетипът на царя, който пък е типично мъжки архетип и е свързан с фигурата на бащата. Също така в историите ( muthoi ) за мутрите има нещо особено, което предизвиква силен ужас, аз го наричам десакрализация – те не признават свещенноста на живота и на жената, и ги оскверняват. Но да се върнем към архетиповете.

Едно малко описание на „образа на мутрата“:
Мутрата е мъжкар. Мутрата е спортист и като такъв във форма да упражнява физическо насилие. Мутрата мрази интелектуалното и го смята за педерастия, за нещо женствено и като такова – слабо. Мутрата се стреми да унижи мъжествеността на другите мъже, по този начин психологически ги „кастрира“. Мутрата е изнасилвач. Той отвлича хубави момичета, изнасилва ги и ги продава за проститутки. Мутрата не изпитва съчувствие. Мутрата се занимава с най-тъмни и най-престъпни дейности. Мутрата не се притеснява да убива. Мутрата слуша чалга, по този начин демонстрира себе-идентифициране с някогашният тиранин на българите, Османската империя. Мутрата е съвременна версия на башибозука.. Мутрата кара „джип”, черен. Мутрата мрази и е готов да унижи всичко, което мирише на свободно и алтернативно мислене. Мутрата е човек-животно. Той „има два пръста чело“, не може да мисли, той е човешки вариант на куче, дресирано да служи на господаря си.

Мутрата е десакрализация. Сакралният, или свещен проект на българското общество след 1989-та година беше социално, политическо и духовно освобождение. Настъплението на мутрите зачеркна този проект. Мутрата е анти-духовен и анти-сакрален. Правейки от жените стока за търгуване, той десакрализира жената. Мутрата е палач на общността и като такъв не е част от нея, макар и да е произлязъл от нея (тук се появява архетипът на отхвърленият). За мутрата всичко що съществува е обект на консумация и предмет подлежащ на продажба с цел паричен доход. За мутрата да се гледа на нещо като на свещено, е „педерастко“. Ако човешкото същество се състои от духовна и материална част, и единството, свързаността и хармонията на тези две части е висша степен на развитие на личността, то мутрата се състои само от материална част, това е особен вид човекшко същество, в което духовната част напълно липсва.

Мутрата е символ на съкрушителна победа на материалните стремежи над полета на духа. Както заключва статията от Уикипедия:

Мутрата е въплъщение на възтържествувалата духовна деградация и ограниченост, открояваща се често заедно с хипертрофирали корпулентност, доминантно мислене, силови действия….13

Архетипът Гигант

Гигантът е въплъщение на първична сила или стихийна природа. Понякога също е употребяван като символ на брутална сила, мощ, амбиция или насилие. В митовете гигантите често са пазители на съкровище….Те символизират неовладяемо проявление на неукротена природа и онези сили в човечеството, които не можем да контролираме…14

…В категорията на Гигантът ние откриваме побойниците, главорезите, гангстерите, масовите убийци и тираните. Също намираме насилствено доминиращите индивиди и групи, както и бруталните родители, които изглеждат на децата като гиганти…Гигантите също може да символизират дивашките елементи в природата…15

gyz boiko pulev

Гиганти от българското медийно пространство.

Както чудовището така и гигантът са пазители на съкровища. Така мутрите са пазители на съкровищата на техните господари, но също са пазители и на статуквото. Една нова медийна мутра – Динко от Ямбол – се явява също и пазител на държавните граници.

Архетипът Сянката

Сянката ( или негативният двойник ) е образ на злото, другото аз, или злият двойник… Сянката е израз на неконтролирани пориви и анти-социални желания, които са били потиснати и заровени в подсъзнанието….

Според Карл Юнг сянката, бидейки инстиктивен и ирационален, е склонен към психологически проекции, в които дадени собствени лоши черти биват припознавани като морални недостатъци в някой друг… 16

Някои Юнгианци твърдят, че “ сянката съдържа, освен личната, също и сянката на обществото…подхранвана от пренбрегнати и потиснати колективни съдържания“ 17

Сянката се състои най-вече от примитивни, негативни, социално или религиозно потискани човешки емоции и импулси като сексуална похот, стремеж към власт, себичност, алчност, завист, гняв или ярост…“18

Сянката на Аза е архетип, който формира част от несъзнаваният ум и е композиран от потиснати идеи, инстинкти, импулси, слабости, желания, перверзии и смущаващи страхове. 19

Бих искал да дам два примера, от киното и литературата, които намирам че много добре онагледяват архетипа „сянката“ – героят на Мики Рурк във филма „Ангелско Сърце“20, детектив разследващ убийства, като накрая се оказва че самият той е извършителят на убийствата, във филма също така се появява и Луцифер. Вероятно най-яркият пример за сянката (поне от познатите на мен), е историята на Д-р Джекил и Едуард Хайд.

edward-hyde-henry-jekyll-league-extraordinary-gentlemen-a

Едуард Хайд, сянката на Д-р Джекил21, илюстрация от комикса „League of extraordinary gentlemen“22.

Легендата за мутрите беше, че водят разгулен живот, дори една книга посветена на мутра се казваше „Калигула Бесния“. Мутрите, според легендата, имаха всичко, което ние искахме, но не можехме да си позволим – хубави коли, жени, пари, отдаваха се на оргии, на садизъм, на жестокости.Те могат да вземат от широките бедни маси всичко, каквото си пожелаят – жени, пари, работна ръка, клиенти, каквото им трябва.

Така, ако се върнем към цитираните по-горе определения:

„Сянката се състои най-вече от примитивни, негативни, социално…потискани човешки емоции и импулси като сексуална похот, стремеж към власт, себичност, алчност, завист, гняв или ярост…“

                                                                                         и

„Сянката на Аза е архетип, който …. е композиран от…инстинкти, импулси, слабости, желания, перверзии и смущаващи страхове.“

Как „образа на мутрата“ стои на фона на тези определения?

 Черният цвят

Мутрата носи черно. Мисля, че в колективното ни съзнание идеята за „мутра“ винаги е асоциирана с черен цвят. Джипът е черен, дрехите най-често черна кожа, черни очила, черен костюм, черни тениски. Ако премерно се направи една анкета измежду хората в България с какво асоциират мутрите, сигурен съм че повечето хора ще заявят без да се замислят „с черен цвят“.

mafioti

В психологията на цветовете черното означава власт и контрол, означава да се вкопчваш в информация и неща, вместо да даваш на другите. То е заплашително, враждебно и недоближяемо, поради авторитарността която излъчва.

Черният цвят може да предотвратява двустранна комуникация, поради заплашителноста си. Излъчва власт и в процеса създава страх…Може също да символизира подчинение на някого (включително на сексуален партньор), подобно на свещенника носещ черна роба в знак на подчинение на Бога…Ако обичате черно, вие може би сте консервативен и конвенционален – черното е ограничаващо и сдържано…Може да изглеждате заплашителен дори и на най-близките ви колеги и приятели, с авторитарно, взискателно и диктаторско поведение. 23

Черният цвят е асоцииран с власт, страх, мистерия, сила, авторитарност…смърт, зло и агресия..24

Черният цвят е визуално тежък. Неговото послание следователно е много силно. Най-честите асоциации за черен цвят са власт, авторитарност и сила…В историите за добро срещу зло, черното и мракът винаги символизират злодея (Дарт Вейдър е добър пример).25

Черна нощ и други форми на тъмнина биват асоциирани с кражба, престъпление, опасност и зло. В западната култура черното е цвета на злото и символизира зли демони. 26

Черното също символизира фашизъм (например „черните ризи“ 27), садо-мазохизъм, и кървава диктатура. 28

Садо-мазохизмът, между другото, е „ сексуализиране на властовите отношения “, по думите на френският изследовател Мишел Фуко. Черните кожени дрехи често са асоциирани със садо-мазохизмъм.

Черният цвят е сложен и дихотомен. Той е асоцииран с неотличимото и бездънното, мрак, застрашителни сили, невежество, неяснота, зло, вина, траур и скръб, нощ, сянка, зима, болка, беда, меланхолия, песимизъм, тъга, депресия и отчаяние. Поради асоциирането му със смърт, мрак и траур, черното е свързвано с покаяние и отричането от светската суета. Черното също символизира пълна липса на съзнание, хаосът и нищото. Други асоциации обаче включват земя, почва, плодородие, неизявеното и неговият потенциал, непознатото, непрозрачност, гъстота, тежест, спокойна сила, елегантност, изтънченост, сексуалност и потайност. Във западната алхимия почернянето (nigredo) на първата материя (prima materia) е началната стъпка към произвеждането на Философският Камък – символизира духовна смърт преди прераждане. Интересно е да се отбележи, че един товар оцветен в черно би изглеждал по-тежък, отколкото ако беше оцветен в бяло….29

Архетипът Тиранин

Тиранинът е негативен аспект на архетипът на бащата или кралят…Тиранинът е активната сянка на архетипът на Кралят в мъжката психология на Карл Юнг…

Тиранинът мрази, страхува се и завижда на новият живот, защото новият живот, той чувства, е заплаха за крехка му хватка върху царуването ( филмът „Маргарит и Маргарита“ ми се струва добър пример тук30). Царят Тиранин не е Центърът и не се чувства спокоен и продуктивен. Той не е креативен, а само разрушителен. …

…Тиранинът експлоатира и малтретира другите. Той е жесток, безмилостен и безчувствен когато преследва користният си интерес. Неговото унижаване на другите няма граници. Мрази всичко красиво, невинността, силата, талантът, и всякаква жизнена енергия. …. Сянката на Кралят като Тиранин е в бащата, който води война срещу радостта и силата на синовете си ( и дъщерите си), срещу техните способности и жизненост. Той се страхува от тяхната свежест, новостта на тяхното съществуване, и жизнената сила която бушува в тях.

Тиранинът завижда на младостта, спонтанността и искренността…Тираните са параноични и отбранителни, виждат инициативите на подчинените си като заплаха…31

 Понятието за Архетиповете

Първият елемент в гръцката дума „архе“ означава „начало, произход, причина, принцип на първичният източник“, но също означава „позиция на лидер, върховна власт и правителство“ (с други думи един вид „доминанта“), вторият елемент „тип“ означава „удар и това което е произведено чрез удара, отпечатъкът върху монетата…форма, образ, прототип, модел, ред и норма“,…в метафоричният, модерен смисъл „шаблонна, първична форма“.32

Архетипът е типичен пример за нещо, или оригиналният модел на нещо, на който другите са копия. 33

…1.1 Оригинал, който е имитиран, прототип.

3. Повтарящ се символ или мотив в литературата, изкуството или митологията.

Произход

От средата на 16-ти век – чрез Латинският език от гръцката дума arkhetupon – нещо първо, което е оформено да бъде модел, от архе – висшо, първоначално и типос – модел. 34

Оригинален модел или идеал, на основата на който е базирано едно художествено произведение.

Древен манускрипт, който е чрез своят текст прародител на един или повече други текстове.

При Платон, прототип на видимите реалности в света.

При Карл Юнг универсална структура в колективното несъзнавано, която се появява в митовете, разказите и всички произведения на въображението на здрави, невротизирани или психотизирани хора. 35

…модел на поведение или прототип (модел), който други … модели на поведение и обекти копират или на който (която) подражават. ( Често употребявани неформални синоними включват „стандартен пример“, „основен пример“ и „архетипен пример“. Математическите архетип често биват наричани „канонични примери“. )36

Забележителна характеристика на архетиповете на Юнг е, че ние ги разпознаваме в образи и емоции. Това дава дълбоко въздействие върху нас и предполага, че архетиповете имат дълбоки и примитвни произходи.

Така те имат особен потенциал за значителност и ние можем да се страхуваме от тях, или да ги почитаме като мистериозни означители на неща отвъд нашето пълно разбиране.

В ранните си произведениея Юнг свързва архетиповете със наследяването и ги разбира като инстиктивни. Но когато изследва различни култури, той открива еднакви архетипове и така достига до концептуализирането им като фундаментални сили, които по някакъв начин съществуват отвъд нас. Те съществуват в древните митове като стихийни духове и Юнг се опитва да се свърже с този дълбок и старинен опит. 37

Юнг, който въвежда древната идея за архетиповете във модерната психология ( Св. Августин пише за тях като за „идеи в ума на Бога“ ), ги описва като метафори. Бидейки метафори (но също и живи потенциални енергии) вместо неща, архетиповете са най-добре описуеми и разбираеми като източници на образи. Ние сме способни да виждаме техните проявления чрез образи и символи, които ни водят от съзнателния образ към непознатата архетипна енергия…

За да има архетипът въздействие, някакво външно преживяване на модела трябва да се случи. Може да бъде действително събитие или да бъде представено чрез истории или митове. В резултат взаимодействието между вътрешно и външно събужда енергията на архетипа и нейното изразяване…

Идентифицирането и разбирането на нагласата, която дадена личност или група имат към определен архетип може да ни информира как тяхното поведение ще продължи да се развива според указанията и „правилата“ на този аспект на архетипа, и как промени в мисленето, само-съзнанието, и действията могат да създадат нови взаимоотношения и възможности...38

Бих искал да завърша с това, с което фактически започнах, т.е. със уточнението, че това есе ни най-малко няма за цел да разисква въпросът „какво представлява „реалното“ явление „мутра““, а се ограничава до опит за дешифриране на медийни манипулации.

1В този смисъл заглавието на статията Monstrum horibilis може да се превежда както като „ужасно чудовище“, така и като „ужасна поличба“.

2Bill Withcomb, 2008, стр. 26

7Много известна графика на Франсиско Гоя. https://es.wikipedia.org/wiki/El_sue%C3%B1o_de_la_raz%C3%B3n_produce_monstruos

9Примерно „Междузвездни Войни“ – Luc Skywalker – Героят, Войнът, Синът; Dart Vader – Тиранинът, Луцифер (Падналият ангел), Бащата; Yoda – Старият Мъдрец, Магьосникът, Войнът и т.н.

14Bill Withcomb, 2008, стр. 24

17 Michael Fordham, Jungian Psychotherapy (Avon 1978) p. 5

29Bill Withcomb, 2008, стр. 44