Жак Рансиер: „Изборите не са демокрацията.“

OI000039-630x0

http://bibliobs.nouvelobs.com/tranches-de-campagne/20120418.OBS6504/jacques-ranciere-l-election-ce-n-est-pas-la-democratie.html

Интервютата на L’Obs. В навечерието на президентските избори философът Жак Рансиер говори за границите на представителната демокрация и се обявява срещу конфискацията на властта на хората.

Ерик Езхиман

Le Nouvel Observateur. Президентските избори обичайно са представяни като кулминацията на демократичният живот на Франция. Вие обаче не сте на това мнение. Защо?

Жак Рансиер. В своят принцип, както и в своят исторически произход, представителството е противоположното на демокрацията. Демокрацията се основава на идеята за равна компетентност на всички. И нейният нормален начин да бъдат назначавани делегати е чрез теглене на жребий, както се е правило в древна Атина, за да се попречи на заграбването на властта от тези, които желаят да го правят.

Представителството е олигархичен принцип – тези които по този начин се включват във властта представляват не дадено население, а статутът или компетентността които обосновават тяхната власт над това население: произходът, богатството, знанията и др.

Нашата избирателна система е исторически компромис между олигархичната власт и властта на всички – представителите на наложилата се власт твърдят че представляват народа, а демократичният народ делегира своята власт на една политическа класа кредитирана със специфично знание за обществените дела и упражняването на власт. Видът избори и условията повече или по-малко наклоняват баланса между двете.

Избирането на президент като директно въплъщаващ народа беше изобретено през 1848-ма г. срещу хората от барикадите и от популярните клубове, и беше преоткрито от Де Гол, за да се даде „водач“ на един твърде размирен народ. Далеч от това да е коронацията на демократичният живот, то е крайната точка на изборното отнемане на властта на хората в полза на представителите на една класа политици, чиито враждуващи фракции поделят помежду си, от избори до избори, властта  на „компетентните“.

Когато Франсоа Оланд обещава да бъде един „нормален“ президент, когато Никола Саркози обещава да „даде думата на народа“, не вземат ли те под внимание недостатъците на представителната система?

Един „нормален“ президент в Петата Република е президент, който концентрира в себе си ненормално голямо количество власт. Оланд вероятно би бил един скромен президент. Той би бил върховно въплъщение на властта на народа легитимирана да прилага програми, които са изготвяни от малки групи „компетентни експерти“ и от един Интернационал на банкери и държавни глави, представляващи интересите и визията на доминиращите финансови сили.

Що се отнася до Никола Саркози, неговата декларация е откровено комична – по принцип президентската функция е тази която прави ненужна думата на плебеите, защото те не трябва да правят нищо друго освен да избират мълчаливо, веднъж на пет години, този който ще говори вместо тях.

Слагате ли кампанията на Меленхон в същият кюп?

Операцията Меленхон се състои в заемане на една маргинална позиция, която е свързана с логиката на системата – тази на партия която е едновременно вътре и вън. Това от дълго време е позицията на Комунистическата партия. Le Front Nationale я зае и Меленхон се опитва на свой ред да я заеме. Но в случаят на PCF ( Комунистическата Партия на Франция – бел. прев. ) тази позиция разчита на една ефективна система на контра-власт, която й позволява да има дневен ред различен от този на изборите.

При Меленхон, както и при Льо Пен, става дума само за експлоатиране на тази позиция в рамката на изборната игра. Честно казано не мисля, че Меленхон може да очаква нещо кой знае какво. Една истинска лява кампания би била отхвърляне на самата президентска функция. И едно радикално ляво предполага създаването на автономно пространство, със институции, форми на дискутиране и действие независещи от официалният дневен ред.

Политическите коментатори с удоволствие обвиняват Марин Льо Пен и Жан Люк Меленхон в популизъм. Този паралел основателен ли е?

Понятието популизъм е създадено за да омеси всички форми на политика, които се противопоставят на властта на самопровъзгласилите се компетентни, и да сведе техните съпротиви до един и същи образ – този на народ изостанал и невеж, злобен и груб. Това понятие извиква образът на погромите, на големите нацистки демонстрации и психологията на тълпите в стил Густав Льо Бон, за да идентифицира властта на народа с вилнеене на расистка и ксенофобска глутница.

Но къде са днес разгневените маси, рушащи магазините на магребците1 или преследващи черните? Ако съществува ксенофобия във Франция, тя не идва от хората, а от Държавата в нейните упорити опити да постави чужденците в ситуация на несигурност. Тук имаме случай на расизъм идващ отгоре, от Държавата.

Няма следователно демократично измерение в общите избори, които маркират живота на модерните общества?

Всеобщото избирателно право е компромис между олигархичните и демократичните принципи. Нашите олигархични режими имат въпреки всичко нужда от егалитарно оправдание. Макар и минимално, това признаване на властта на всички прави така че понякога всеобщото избирателно право да води към решения, които са противоположни на логиката на компетентните. През 2005-та Договорът за Конституция на ЕС беше четен, коментиран, анализиран, една споделяна юридическа култура се разпространяваше в Интернет, некомпетентните проявиха известна компетентност и текстът беше отхвърлен. Но знаем какво се случи! Накрая договорът беше ратифициран като беше пренебрегната позицията на народа, в името на аргумента че Европа е работа на компетентните и тя не бива да бъде излагана на опасностите от всеобщото избирателно право.

Къде тогава се ситуира възможното пространство на една „политика“, в смисъла в който вие я разбирате?

Основният политически акт, това е проявяването на властта на тези които нямат никакво юридическо право да упражняват власт. Наскоро движението на „възмутените“ и Occupy Wall Street бяха, след „арабската пролет“, най-интересните примери.

Тези движения припомниха, че демокрацията е жива когато изобретява своите собствени форми на изразяване и че тя събира физически хората които не са вече разделяни от мнения, социални групи или корпорации, но които са хората от целият свят и от без значение къде. Тук се намира разликата между управляването – което организира социалните отношения, в които всеки е на своето място – и политиката, която променя конфигурацията на разпределението на местата.

Ето защо актът на политика винаги е съпровождан от окупация на пространство, която отклонява неговата социална функция, за да го направи политическо място – преди университетът или фабриката, днес улицата или площада. Тези движения не достигнаха до там да дадат на тази плебейска автономия форми на политики, способни да продължават – форми на живот, на организиране и на мислене успяващо да направи пробив във доминиращият ред. Да се намери доверието в една такава способност е въпрос на дългосрочна работа.

Ще отидете ли да гласувате?

Аз не съм от тези които казват, че изборите са само една симулация и че не трябва никога да се гласува. Има ситуации в които това има смисъл на препотвърждаване на тази формална власт2. Но президентските избори са крайната форма на конфискуване на властта на хората в собственият смисъл на думата. И аз принадлежа на едно поколение което е родено с политиката, по времето на Ги Моле, и за което историята на лявото е история на постоянно предателство. Така че не, не мисля че ще отида да гласувам.

Бележки

1„Магребците“ са хората от Северна Африка – Мароко, Алжир, Тунис и др. , бивши френски колонии. Бел. прев.

2Жак Рансиер вероятно има предвид гласуването на референдуми, както посочва по-горе в интервюто. Въпреки това преводача категорично не се съгласява, и е твърдо на позицията за безкомпромисен отказ от гласуване.

Advertisements

Представителството срещу демокрацията: Жак Рансиер за Френските Президентски Избори

Macron

Превод от http://www.versobooks.com/blogs/3142-representation-against-democracy-jacques-ranciere-on-the-french-presidential-elections

Странната предизборна кампания за президент на Франция не изненадва философът Жак Рансиер. Според него Френската система поверяваща цялата власт на професионални политици автоматично бълва кандидати, които твърдят че представляват „категорично скъсване със старото“. Ерик Езхиман разговаря с Рансиер за мартенското издание на L’Obs (преводач от френски на английски – Дейвид Бродер).

От решението на Франсоа Холанд да не се кандидатира до юридическите неволи на Франсоа Фийон, настоящата президентска кампания е поредица от драматични обрати. Вие, Жак Рансиер, сте необикновен наблюдател на този спектакъл. От години изобличавате „задънените улици“ на представителната демокрация, която виждате като неспособна да произведе истинска демокрация. Как бихте анализирал това, което се случва?

Представителна демокрация“ е термин, който е повече от съмнителен. Той изразява идеята за вече оформен „народ„, който изразява себе си като избира свои представители. Но „народът“ не е даденост, която съществува преди политическият процес, по-скоро той е резултат от този процес. Тази или онази политическа система създава този или онзи народ, а не обратното. Между другото, представителната система е основана на идеята че има класа в обществото, която представлява общите му интереси. В умовете на Бащите Основатели на САЩ това беше класата на просветените земевладелци. Тази система създава „народ“, който идентифицира неговите легитимни представители като идващи от тази класа и периодично потвърждава това на изборите. Представителната система постепенно е станала занятие за професионалисти, които в последствие се само-възпроизвеждат. Но правейки това, тази система създаде своят негатив, митичната идея за народ който не е представен от тези професионалисти и който се стреми да се снабди с представители, които наистина го въплъщават. Това е театралната пиеса – със постоянно понижаващо се качество – която днес всяка изборна кампания  възпроизвежда.

Вашият възглед е доста мрачен. Тази система вътрешно порочна ли е?

В основните си принципи тя е олигархична и не-демократична. И във Франция тази олигархия загуби своята легитимност когато стана ясно, че просветените собственици на имущество представляват само интересите на собствеността. Това беше разкрито чрез „републиканските“ асамблеи през 1848 и 1871г., препълнени с роялисти беснеещи срещу работниците и революционерите. Олигархията малко по малко стана класа от политици, които не представляват нищо друго освен самата система. Мажоритарната и президентска система на Петата Република ускори този процес. Сега имаме две редуващи се групи, всяка от която на свой ред управлява и държи цялата власт. Това подсилва професионализацията на политиката. Паралелно с това се предполага че фигурата на президента  трябва да въплъщава онези хора, които тази професионализация предава.

Но тогава защо всеки твърди, че е „срещу системата“ ?

Възпроизвеждайки се системата автоматично създава едно вътрешно деление, един дяволски двойник. Партията с мнозинство дефакто представлява само една пета от електората, създавайки по този начин очевидният факт, че истинското мнозинство от хората не са представлявани. Но когато другите партии на свой ред вземат властта, те все повече заприличват на останалите. От тук повтарящата се тема за пренебрегнатите и предадени хора. Като институция твърдяща че представлява тези хора, президентството увеличава собственото вътрешно напрежение на системата. Създава пространство за кандидати, които да декларират „Аз съм кандидатът на не-представляваните!“. Съществува тази ниша за „верният“, който разобличава предателствата на лявата партия, която сега вече напълно прилича на десните. Съществува нишата за Льо Пен, тази на страдащите множество хора с френски произход. В една отминала ера работническите партии представляваха организирани колективни сили, които натискаха системата отвън. Днес „реалните хора“ е фигура изкована от самата система. Ние достигаме момент, в който вече не знаем кой ще поеме различните роли – днес милиардери твърдят, че представляват стъпканите от милиардерите.

Чуваме от Леви и от Десни, че политиката трябва да бъде въплътена в лидери, които дават лице на колективната воля.

Въплъщаването не е политическо понятие. То е религиозна концепция, която е добре да бъде оставена на религията. Нейното упорито присъствие в днешната политика е свързано с идеята за реални, по-дълбоки хора. Тази идея е ловното поле на крайно-десните. „Левият популизъм“ твърди, че може да откъсне тези хора от крайно-десните като предложи алтернативен модел – на лидер който въплъщава народа и го конституира като такъв, в стила на Уго Чавес. Но въплъщаването е принцип, който е стриктно противоположен на демокрацията.

Но няма ли в историята големи политици като Хуарес, Де Гол и Рузвелт ?

Изключителните фигури идват когато нормалните правила на играта са разбити и е необходимо да се изобрети нещо друго. В такъв момент има индивиди, които се доказват способни да посрещнат предизвикателствата – които са самите те изключителни – като надскочат това, което е очаквано от тях. Де Гол взе безпрецедентно решение в 1940г. като надхвърли ролята си на бригаден генерал. Но като шеф на RPF (пост-военна център-дясно партия) беше политик манипулатор, като всеки друг. На Де Гол дължим Конституцията на Петата Република, която много допринесе за влошаването на всеки вид обществен живот. Кара ме да се усмихвам факта, че Лявото толкова благоговее пред Де Гол днес.

Как би бил организиран колективният живот без представители? Чрез хвърляне на жребий – мярка която подкрепяхте във вашата книга „Омразата към Демокрацията“?

Добре би било да различаваме между делегиране и представляване. В демокрацията е логично някои хора да извършват дадени дейности от името на други. Но делегатът изпълнява тази роля само веднъж, докато това не е така при представителите. Хвърлянето на жребий е било нормалният демократичен начин да се назначават делегати, което се основава на принципа че всички са еднакво способни. Аз предложих връщането на този метод за да обърнем нагона към професионализация на политиката. Но това не е проста рецепта, както и не-възобновимите мандати. Тези средства биха представлявали интерес само ако са в ръцете на голямо обществено движение. Демокрацията не съществува без тези натиски отвън на системата, натиски разтърсващи институциите на държавата – каквото направиха „площадните движения“ ( Арабската Пролет, Indignados, Движението Occupy, Nuit Debout, бел. прев.) наскоро. Демокрацията предполага, че институции автономни от държавните структури и държавният дневен ред са способни да правят тези моменти на егалитарност продължителни.

Президентската кампания поне позволи да се появят нови теми като универсалният доход. Каквото и да мислим по въпроса, не е ли това добра новина?

Това е прогрес в сравнение със Саркози, който искаше да прати Франция обратно на работа, отървайки се в същото време от работни места. Но универсалният доход зависи от съмнителен анализ, който декларира изчезването на ръчният труд и обща роботизация на индустрията. Присадена върху това е идеята за нематериален труд на класа от нематериални работници, която би трябвало да даде на това искане неговият революционен характер. Но ръчният труд не е изчезнал – той беше изнесен на места където е по-евтин и където работниците са по-послушни. Универсалният доход стана по този начин вид разширение на RMI и RSA (помощи за безработните и ниско платените във Франция, които са само няколко стотин евро на месец и то със много условия), проектиран като компенсация за деиндустриализацията, която се случва в нашите страни. Но това не е еманципаторна мярка, каквато някои твърдят че е. И нейният универсализъм е много ограничен. Представете си такъв доход да е гарантиран на децата в мините на Конго, извличащи материалите необходими за нематериалният труд, или на работниците във фабриките на Бангладеш! Ето това би променило картината.

Вие гласувате само в изключителни случаи. Ако Марин Льо Пен печели 48% в предварителните допитвания в навечерието на вторият кръг, не бихте ли пуснали вашият вот , за да бъде тя победена – дори и ако това означава да гласувате за Макрон или Фийон?

Това е от онзи вид дилеми, които се решават за пет минути, ако моментът настъпи. Очевидно ако Льо Пен спечели никак няма да е хубаво. Но е добре да направим точният извод. Решението е борба срещу системата която произвежда такива като Марин Льо Пен, а не да вярваме че ще спасим демокрацията като гласуваме за поставеният на първо място корумпиран политик. Помня призивът от 2002г. „Гласувайте за мошеника, не за фашиста!“ (във вторият кръг на изборите, изправящ Жак Ширак срещу Жан-Мари Льо Пен). Да избираме мошеника за да избегнем фашиста, означава да заслужаваме и двамата. И да подготвяме пътят да ни се натресат и двамата.

 

Monstrum Horibilis – „Мутрата“ като архетипен образ

snow1-74-percent-of-you-will-die

Това есе няма за цел да размишлява над въпроси като например „ какво реално представлява явлението мутра “, то се ограничава само до опит за дешифриране на медийнни трикове.

Архетипът Чудовище

Терминът чудовище произхожда от Латинската дума monstrum, която означава поличба1. Чудовищата са символ на дисбаланс и хаос, понякога са резултат от грешка или злоупотреба с природата (например Франкенщайн, Годзила). Често чудовищата въплъщават първични сили... Те споделят някои от характеристиките на архетиповете гигантът, отхвърленият, сатаническата фигура и сянката. В митовете често са пазители на съкровище…..2

…“Чудовищата са кошмарни създания, които…нападат обществото и го тероризират…Романтизмът на 19-ти век вижда чудовищата като продукт на научният прогрес и грешната му визия…Чудовищата са отклонение от естественият или изкуственият (машинен) ред – те не би трябвало да съществуват…Не са човешки същества – дори тези, които изглеждат и се държат като човеци, не са напълно такива. Те са враждебни към хората. Странни митични зверове. Вдъхват страх и въплъщават Злото. 3

Как се появиха мутрите? Като в разказите ( muthoi ) за чудовищата, те се появиха от „грешка“– легендата разказва, че са били създадени в „лабораториите“ на спортните школи, но ето, спортните школи остават без финансиране и техните питомници, изгладнели, се самоорганизират в строго йерархични структури, и нападат широката общественост. Нещо подобно се случва в компютърната игра “Half-Life” ( доста популярна навремето, от нея възникна Counter Strike), където в следствие на грешка в научна лаборатория, навън, във белият свят, плъзват чудовища.

Според статия в Уикипедия относно организираната престъпност в България :

Съвременната организирана престъпност се свързва с началото на 90-те години, когато слабата власт и непрекъснатата смяна на правителствата по време на прехода на България към демокрация създава условия за процъфтяване на икономически и силови групировки. 4

Имаме налице грешка в системата – слаба власт и непрекъсната смяна на правителства – от която изскачат чудовища. Друга статия от интернет гласи :

Митът за мутрите е ключов елемент от митологията на съвременността и типичен пример на преплитане на реалност и измислица в условията на информационно затъмнение по време на криза или, както гласи народната поговорка, за „ловене на риба в мътни води”.5

Тук също е налице грешка в информационната тъмнина по време на криза се раждат чудовищата, които за вечни времена ще определят съдбините на българското общество.

Интересно е да се отбележи, че последно цитираната статия се казва „Митът за мутрите – ключов елемент от митологията на българската съвременност “. Една друга статия, на вестник 24 часа, твърди:

“ Митичното зараждане на силовите групировки започва съвсем неусетно още в първите месеци на 1990 г., когато стотици спортисти основно от силовите спортове, сериозно обгрижвани по времето на социализма, изведнъж остават на улицата.“ 6

Съвсем неусетно“ и „изведнъж“. Тези две ситуации можем да ги открием във всеки разказ(muthos ) за появяване и нападение на чудовища над широката общественост – било то във филм, литературно произведение, митичен разказ и др. По подобен начин, между другото, се появиха и ужасяващите чудовища от „Ислямска държава“. От „ грешка на разузнаването“ (грешка в системата), изведнъж и съвсем неусетно. Като от никъде. „Когато разумът спи, се раждат чудовища“!7

Първата от цитираните по-горе статии говори за „митът за мутрите“, а втората за „митичното зараждане на силовите групировки“.

Тук е мястото да кажа няколко думи относно митовете. На първо място, както твърди една статия архетиповете ( които са основната тема на това есе ) са изграждащите блокове на всеки мит8. Така в мита за прехода, във „образът на мутрата“ се разчитат архетиповете чудовището, гигантът, сянката, тиранинът, отхвърленият. Всяка разказвана история, за да има силно въздействие върху тези към които е адресирана, трябва да съдържа архетипни образи, помислете например за филм който силно ви е въздействал и ще откриете в него силни архетипни образи9. Митовете не са просто истории които не са истина, които не са верни, във тях няма толкова значение дали това което се разказва наистина се е случило или не, по важното е идеята, съобщението което мита предава. Има няколко теории за природата на митовете, една от тях е функционалната теория:

Функционалната теория на Бронислав Малиновски подчертава социалната функция на митовете. Според Малиновски митовете се появяват за да подържат и подсилват социалният ред на дадена култура. По-специално те подсилват и подържат властовите структури на едно общество, както и ролите отредени на всеки член от обществото. В допълнение митовете са предназначени да изразяват, подсилват и кодифицират вярвания.10

Митът служи за да оправдае статуквото в дадено общество, доказва защо институциите трябва да подържат онези, които са във властова позиция. 11

Така в разказът на статията от Уикипедия мутрите се появяват в условия на слаба власт и чести смени на правителства. Изводът – необходима е силна власт и по-стабилни правителства. Зверовете от „Ислямска държава“ се появяват в следствие на грешка на разузнаването на САЩ ( поне според разказът на Барак Обама 12). Изводът – необходимо е по-силно разузнаване и по-добро взаимодействие между президента и разузнаването.

Разбира се митът за мутрите е много по-сложен, функционалната теория за митовете едва ли е достатъчна за да го обясни, той предизвиква най-силните страхове във хората, чрез архетиповете чудовището, гигантът, тиранинът, сянката, като архетипът на тиранина е свързан, е сянка, на архетипът на царя, който пък е типично мъжки архетип и е свързан с фигурата на бащата. Също така в историите ( muthoi ) за мутрите има нещо особено, което предизвиква силен ужас, аз го наричам десакрализация – те не признават свещенноста на живота и на жената, и ги оскверняват. Но да се върнем към архетиповете.

Едно малко описание на „образа на мутрата“:
Мутрата е мъжкар. Мутрата е спортист и като такъв във форма да упражнява физическо насилие. Мутрата мрази интелектуалното и го смята за педерастия, за нещо женствено и като такова – слабо. Мутрата се стреми да унижи мъжествеността на другите мъже, по този начин психологически ги „кастрира“. Мутрата е изнасилвач. Той отвлича хубави момичета, изнасилва ги и ги продава за проститутки. Мутрата не изпитва съчувствие. Мутрата се занимава с най-тъмни и най-престъпни дейности. Мутрата не се притеснява да убива. Мутрата слуша чалга, по този начин демонстрира себе-идентифициране с някогашният тиранин на българите, Османската империя. Мутрата е съвременна версия на башибозука.. Мутрата кара „джип”, черен. Мутрата мрази и е готов да унижи всичко, което мирише на свободно и алтернативно мислене. Мутрата е човек-животно. Той „има два пръста чело“, не може да мисли, той е човешки вариант на куче, дресирано да служи на господаря си.

Мутрата е десакрализация. Сакралният, или свещен проект на българското общество след 1989-та година беше социално, политическо и духовно освобождение. Настъплението на мутрите зачеркна този проект. Мутрата е анти-духовен и анти-сакрален. Правейки от жените стока за търгуване, той десакрализира жената. Мутрата е палач на общността и като такъв не е част от нея, макар и да е произлязъл от нея (тук се появява архетипът на отхвърленият). За мутрата всичко що съществува е обект на консумация и предмет подлежащ на продажба с цел паричен доход. За мутрата да се гледа на нещо като на свещено, е „педерастко“. Ако човешкото същество се състои от духовна и материална част, и единството, свързаността и хармонията на тези две части е висша степен на развитие на личността, то мутрата се състои само от материална част, това е особен вид човекшко същество, в което духовната част напълно липсва.

Мутрата е символ на съкрушителна победа на материалните стремежи над полета на духа. Както заключва статията от Уикипедия:

Мутрата е въплъщение на възтържествувалата духовна деградация и ограниченост, открояваща се често заедно с хипертрофирали корпулентност, доминантно мислене, силови действия….13

Архетипът Гигант

Гигантът е въплъщение на първична сила или стихийна природа. Понякога също е употребяван като символ на брутална сила, мощ, амбиция или насилие. В митовете гигантите често са пазители на съкровище….Те символизират неовладяемо проявление на неукротена природа и онези сили в човечеството, които не можем да контролираме…14

…В категорията на Гигантът ние откриваме побойниците, главорезите, гангстерите, масовите убийци и тираните. Също намираме насилствено доминиращите индивиди и групи, както и бруталните родители, които изглеждат на децата като гиганти…Гигантите също може да символизират дивашките елементи в природата…15

gyz boiko pulev

Гиганти от българското медийно пространство.

Както чудовището така и гигантът са пазители на съкровища. Така мутрите са пазители на съкровищата на техните господари, но също са пазители и на статуквото. Една нова медийна мутра – Динко от Ямбол – се явява също и пазител на държавните граници.

Архетипът Сянката

Сянката ( или негативният двойник ) е образ на злото, другото аз, или злият двойник… Сянката е израз на неконтролирани пориви и анти-социални желания, които са били потиснати и заровени в подсъзнанието….

Според Карл Юнг сянката, бидейки инстиктивен и ирационален, е склонен към психологически проекции, в които дадени собствени лоши черти биват припознавани като морални недостатъци в някой друг… 16

Някои Юнгианци твърдят, че “ сянката съдържа, освен личната, също и сянката на обществото…подхранвана от пренбрегнати и потиснати колективни съдържания“ 17

Сянката се състои най-вече от примитивни, негативни, социално или религиозно потискани човешки емоции и импулси като сексуална похот, стремеж към власт, себичност, алчност, завист, гняв или ярост…“18

Сянката на Аза е архетип, който формира част от несъзнаваният ум и е композиран от потиснати идеи, инстинкти, импулси, слабости, желания, перверзии и смущаващи страхове. 19

Бих искал да дам два примера, от киното и литературата, които намирам че много добре онагледяват архетипа „сянката“ – героят на Мики Рурк във филма „Ангелско Сърце“20, детектив разследващ убийства, като накрая се оказва че самият той е извършителят на убийствата, във филма също така се появява и Луцифер. Вероятно най-яркият пример за сянката (поне от познатите на мен), е историята на Д-р Джекил и Едуард Хайд.

edward-hyde-henry-jekyll-league-extraordinary-gentlemen-a

Едуард Хайд, сянката на Д-р Джекил21, илюстрация от комикса „League of extraordinary gentlemen“22.

Легендата за мутрите беше, че водят разгулен живот, дори една книга посветена на мутра се казваше „Калигула Бесния“. Мутрите, според легендата, имаха всичко, което ние искахме, но не можехме да си позволим – хубави коли, жени, пари, отдаваха се на оргии, на садизъм, на жестокости.Те могат да вземат от широките бедни маси всичко, каквото си пожелаят – жени, пари, работна ръка, клиенти, каквото им трябва.

Така, ако се върнем към цитираните по-горе определения:

„Сянката се състои най-вече от примитивни, негативни, социално…потискани човешки емоции и импулси като сексуална похот, стремеж към власт, себичност, алчност, завист, гняв или ярост…“

                                                                                         и

„Сянката на Аза е архетип, който …. е композиран от…инстинкти, импулси, слабости, желания, перверзии и смущаващи страхове.“

Как „образа на мутрата“ стои на фона на тези определения?

 Черният цвят

Мутрата носи черно. Мисля, че в колективното ни съзнание идеята за „мутра“ винаги е асоциирана с черен цвят. Джипът е черен, дрехите най-често черна кожа, черни очила, черен костюм, черни тениски. Ако премерно се направи една анкета измежду хората в България с какво асоциират мутрите, сигурен съм че повечето хора ще заявят без да се замислят „с черен цвят“.

mafioti

В психологията на цветовете черното означава власт и контрол, означава да се вкопчваш в информация и неща, вместо да даваш на другите. То е заплашително, враждебно и недоближяемо, поради авторитарността която излъчва.

Черният цвят може да предотвратява двустранна комуникация, поради заплашителноста си. Излъчва власт и в процеса създава страх…Може също да символизира подчинение на някого (включително на сексуален партньор), подобно на свещенника носещ черна роба в знак на подчинение на Бога…Ако обичате черно, вие може би сте консервативен и конвенционален – черното е ограничаващо и сдържано…Може да изглеждате заплашителен дори и на най-близките ви колеги и приятели, с авторитарно, взискателно и диктаторско поведение. 23

Черният цвят е асоцииран с власт, страх, мистерия, сила, авторитарност…смърт, зло и агресия..24

Черният цвят е визуално тежък. Неговото послание следователно е много силно. Най-честите асоциации за черен цвят са власт, авторитарност и сила…В историите за добро срещу зло, черното и мракът винаги символизират злодея (Дарт Вейдър е добър пример).25

Черна нощ и други форми на тъмнина биват асоциирани с кражба, престъпление, опасност и зло. В западната култура черното е цвета на злото и символизира зли демони. 26

Черното също символизира фашизъм (например „черните ризи“ 27), садо-мазохизъм, и кървава диктатура. 28

Садо-мазохизмът, между другото, е „ сексуализиране на властовите отношения “, по думите на френският изследовател Мишел Фуко. Черните кожени дрехи често са асоциирани със садо-мазохизмъм.

Черният цвят е сложен и дихотомен. Той е асоцииран с неотличимото и бездънното, мрак, застрашителни сили, невежество, неяснота, зло, вина, траур и скръб, нощ, сянка, зима, болка, беда, меланхолия, песимизъм, тъга, депресия и отчаяние. Поради асоциирането му със смърт, мрак и траур, черното е свързвано с покаяние и отричането от светската суета. Черното също символизира пълна липса на съзнание, хаосът и нищото. Други асоциации обаче включват земя, почва, плодородие, неизявеното и неговият потенциал, непознатото, непрозрачност, гъстота, тежест, спокойна сила, елегантност, изтънченост, сексуалност и потайност. Във западната алхимия почернянето (nigredo) на първата материя (prima materia) е началната стъпка към произвеждането на Философският Камък – символизира духовна смърт преди прераждане. Интересно е да се отбележи, че един товар оцветен в черно би изглеждал по-тежък, отколкото ако беше оцветен в бяло….29

Архетипът Тиранин

Тиранинът е негативен аспект на архетипът на бащата или кралят…Тиранинът е активната сянка на архетипът на Кралят в мъжката психология на Карл Юнг…

Тиранинът мрази, страхува се и завижда на новият живот, защото новият живот, той чувства, е заплаха за крехка му хватка върху царуването ( филмът „Маргарит и Маргарита“ ми се струва добър пример тук30). Царят Тиранин не е Центърът и не се чувства спокоен и продуктивен. Той не е креативен, а само разрушителен. …

…Тиранинът експлоатира и малтретира другите. Той е жесток, безмилостен и безчувствен когато преследва користният си интерес. Неговото унижаване на другите няма граници. Мрази всичко красиво, невинността, силата, талантът, и всякаква жизнена енергия. …. Сянката на Кралят като Тиранин е в бащата, който води война срещу радостта и силата на синовете си ( и дъщерите си), срещу техните способности и жизненост. Той се страхува от тяхната свежест, новостта на тяхното съществуване, и жизнената сила която бушува в тях.

Тиранинът завижда на младостта, спонтанността и искренността…Тираните са параноични и отбранителни, виждат инициативите на подчинените си като заплаха…31

 Понятието за Архетиповете

Първият елемент в гръцката дума „архе“ означава „начало, произход, причина, принцип на първичният източник“, но също означава „позиция на лидер, върховна власт и правителство“ (с други думи един вид „доминанта“), вторият елемент „тип“ означава „удар и това което е произведено чрез удара, отпечатъкът върху монетата…форма, образ, прототип, модел, ред и норма“,…в метафоричният, модерен смисъл „шаблонна, първична форма“.32

Архетипът е типичен пример за нещо, или оригиналният модел на нещо, на който другите са копия. 33

…1.1 Оригинал, който е имитиран, прототип.

3. Повтарящ се символ или мотив в литературата, изкуството или митологията.

Произход

От средата на 16-ти век – чрез Латинският език от гръцката дума arkhetupon – нещо първо, което е оформено да бъде модел, от архе – висшо, първоначално и типос – модел. 34

Оригинален модел или идеал, на основата на който е базирано едно художествено произведение.

Древен манускрипт, който е чрез своят текст прародител на един или повече други текстове.

При Платон, прототип на видимите реалности в света.

При Карл Юнг универсална структура в колективното несъзнавано, която се появява в митовете, разказите и всички произведения на въображението на здрави, невротизирани или психотизирани хора. 35

…модел на поведение или прототип (модел), който други … модели на поведение и обекти копират или на който (която) подражават. ( Често употребявани неформални синоними включват „стандартен пример“, „основен пример“ и „архетипен пример“. Математическите архетип често биват наричани „канонични примери“. )36

Забележителна характеристика на архетиповете на Юнг е, че ние ги разпознаваме в образи и емоции. Това дава дълбоко въздействие върху нас и предполага, че архетиповете имат дълбоки и примитвни произходи.

Така те имат особен потенциал за значителност и ние можем да се страхуваме от тях, или да ги почитаме като мистериозни означители на неща отвъд нашето пълно разбиране.

В ранните си произведениея Юнг свързва архетиповете със наследяването и ги разбира като инстиктивни. Но когато изследва различни култури, той открива еднакви архетипове и така достига до концептуализирането им като фундаментални сили, които по някакъв начин съществуват отвъд нас. Те съществуват в древните митове като стихийни духове и Юнг се опитва да се свърже с този дълбок и старинен опит. 37

Юнг, който въвежда древната идея за архетиповете във модерната психология ( Св. Августин пише за тях като за „идеи в ума на Бога“ ), ги описва като метафори. Бидейки метафори (но също и живи потенциални енергии) вместо неща, архетиповете са най-добре описуеми и разбираеми като източници на образи. Ние сме способни да виждаме техните проявления чрез образи и символи, които ни водят от съзнателния образ към непознатата архетипна енергия…

За да има архетипът въздействие, някакво външно преживяване на модела трябва да се случи. Може да бъде действително събитие или да бъде представено чрез истории или митове. В резултат взаимодействието между вътрешно и външно събужда енергията на архетипа и нейното изразяване…

Идентифицирането и разбирането на нагласата, която дадена личност или група имат към определен архетип може да ни информира как тяхното поведение ще продължи да се развива според указанията и „правилата“ на този аспект на архетипа, и как промени в мисленето, само-съзнанието, и действията могат да създадат нови взаимоотношения и възможности...38

Бих искал да завърша с това, с което фактически започнах, т.е. със уточнението, че това есе ни най-малко няма за цел да разисква въпросът „какво представлява „реалното“ явление „мутра““, а се ограничава до опит за дешифриране на медийни манипулации.

1В този смисъл заглавието на статията Monstrum horibilis може да се превежда както като „ужасно чудовище“, така и като „ужасна поличба“.

2Bill Withcomb, 2008, стр. 26

7Много известна графика на Франсиско Гоя. https://es.wikipedia.org/wiki/El_sue%C3%B1o_de_la_raz%C3%B3n_produce_monstruos

9Примерно „Междузвездни Войни“ – Luc Skywalker – Героят, Войнът, Синът; Dart Vader – Тиранинът, Луцифер (Падналият ангел), Бащата; Yoda – Старият Мъдрец, Магьосникът, Войнът и т.н.

14Bill Withcomb, 2008, стр. 24

17 Michael Fordham, Jungian Psychotherapy (Avon 1978) p. 5

29Bill Withcomb, 2008, стр. 44

Шаманът вагабонд

hoist-the-colors-2

Продължение от „Черна Луна“

Това е разказът, който шаманът сподели с мен когато се шляехме по улиците на близкият град. 

На 15 години напуснах училище и дома. Подслоних се при приятел, който живееше на квартира. Събирахме изхвърлена храна от плод-зеленчуци, в контейнерите на градския супермаркет откривахме съкровища. Бяха тежки години, част от ордата ми приятели също решиха, че да се ходи на училище е необосноваемо, и напуснаха.

Една вечер, пияни и напушени до неразпознаваемост, скитахме из индустриалната зона на града, пространство изпълнено с призраците на някогашните заводи. Отворихме портите на изоставено хале и прекарахме нощта там. На следващия ден хора донесоха от домовете си каквото можаха и привечер обявихме халето за наше общо жилище.

На петнайсе знаеш как е, всеки иска скалпа ти. Животът ни беше пълен с бруталност. Връстници, възрастни и полиция се надпреварваха в упражняване на насилие над нас, група хипарливи хлапета, вече бивши ученици. По-възрастни мъже се чудеха как да се докопат до някое от момичетата. Когато се появявахме в центъра на града, атаките от чалга-масовката и полицаи не спираха. Биехме се, както индивидуално, така и в група. Само да минех покрай насядали бабаити, с моите дълга коса и скъсани дрехи, почваха да валят заплахи и обиди. Ако изглеждаш по начина по който ние изглеждахме, една шарена смесица от хипи-пънк-метъл-гръндж-хипхоп и какво ли още не, терора нямаше край. Някои се предаваха и се докарваха до приличен външен вид, интегрираха се в широкото общество, само да спре терорът. Властта ни ненавиждаше и отприщваше срещу нас целият си фашизъм. Нямаше да станем послушни работещи или безработни. Като че се опитваха чрез бруталност да ни направят или кротки граждани, или травматизирани нещастници, или и двете.

Нашето хале обаче беше нещо друго. Разни хора донесоха големи количества книги. Веднъж освободил се от училище, в мен се отвори голям апетит за четене и безкрайно любопитство към света. Четях всичко наоколо, по няколко книги едновременно. Класика, фантастика, философия, каквото мернех. Направо ядях книги.

В друга сграда наоколо открихме тоалетни, кухня и столова. Направихме импровизирана баня. Имаше изобилие от ток и вода, когато са изоставяли фабриката, на никой не му е пукало да ги спре. Мястото много бързо се превърна в репетиционна. Всеки който я ползваше, се чувстваше длъжен да донесе музикален инструмент и да го остави за обща употреба – кубета, китари, барабани, бас, синтезатор, миксери, машина за електронно генериране на звуци, микрофон, тарамбуки, духови инструменти. Ученици от художествената гимназия направиха експериментално ателие. Случваха се музикално-визуални колаборации. Имаше също шивашка работилница и поетични кръгове.

В един момент решихме повече да не употребяваме алкохол на територията на халето, защото ни писна от пиянски истории. Две от групите които се сформираха спонтанно в импровизираната репетиционна, по настоящем се радват на устойчива кариера на музикалната сцена. Момиче преподаваше уроци по английски, китаристи и барабанисти учеха хората да свирят. Изоставената индустриална зона с нейната поетична архитектура ни вдъхновяваше. Водихме сражения с дилъри на наркотици, докато накрая те се предадоха и спряха да се навъртат наоколо.

След време заминах за София при приятел, започнах работа по строежите, като общ работник. Там, в София, срещнах друга организирана група наши палачи – неонацистите. Нападаха ни където и да ни видеха. Ако изглеждаш като нас, тогава просто си абониран за атаки от неонацисти.

Един ден си събрах раницата и тръгнах за далечна Азия. Тук по прашните пътища срещнах група поляци. Взехме LSD и през пусто разорано поле, под изгарящото слънце, се насочихме към плажа в далечината, краката ни се препъваха в буците пръст…

….Сивият бряг на реката, зад него нежната зеленина на джунглата. Тя изведнъж спря и застана тихо, със сериозно изражение на лицето свлече дрехата си, после останалото. Разкри се великолепно голо тяло. Беше красива, със нежна кожа на младо същество. Запристъпва бавно и сериозно, навлезе в реката и се гмурна. Ушите ми бяха пълни с ромоленето на бързея. Птичка изчурулика наоколо. Въздухът беше свеж. Тя се показваше и гмуркаше като водна нимфа с матова кожа! Изправих се решително. Съблякох всичко. Скочих във водата. Преследвахме се из древната и винаги нова река….

В област на бездомност,

В област на обърканост,

В област на нещастност,

……

В област на канибали,

В област на затоверни усти,

В област на развратен секс….

………

В област на политически терор,

В област на задкулисни сделки,

В област на тъмни планове,

В област на тайни решения,

В област на фашизъм,

В област на индустриална оргия,

В област на доминация,

В област на експлоатация,

В област на послушност,

В област на въоръжени сили,

В област на охолство,

В област на паноптикум,

В област на заповеди,

В област на егоизъм,

В област на садизъм,

В област на расизъм,

В област на власт…..1

Живите хора имат девет души-сенки, или бла. По време на сън всички души-сенки освен една могат да пътуват, излизайки през деветте отвора на тялото и в тези пътувания те произвеждат сънуващото съзнание.

Душите-сенки могат да се изгубят или да бъдат пленени в тези пътувания. Те също могат да се изгубят в моменти на страх. Загубата на душа-сянка причинява състояния на парализираща потиснатост, безпомощна обърканост, треперене, също и специфични заболявания. Когато душите-сенки биват разделени от тялото, сърцето-ум или емоционалното съзнание (сем) бива разстроено. Докато жизнената сила поддържа здравината и цялостността на физическото, душите-сенки конкретизират потенциалът за раздробяване на личността във асоциалност, нерешителност, страх или плен…. “2

Събудих се в спалния чувал, на удобното ми легло върху мокета. То се състоеше от дюшек и възглавница на пода. Приготвих се и излязох от стаята. Слязох на приземния етаж, там петима души, разположили се в един ъгъл все още разговаряха, макар и да беше седем сутринта, явно бяха откарали цялата нощ там. Направих кафе, хапнах добре запазен сандвич, открит сред отпадъците на магазин за сандвичи, взех велосипеда и излязох навън. Нашият скуот беше изоставена сива административна сграда на шест етажа, на десетина минути пеша от Monument Station. Намираше се на малка тиха уличка в страни от централния трафик. Подкарах по велосипедните алеи по посока King’s Cross, Северозападен Лондон, към грандиозната British Library, която не знам защо ми приличаше на пейзаж от Забраненият Град в Пекин. В библиотеката събирах документи за шамански ритуали и церемонии, изучавах ги, водих записки. Както се случва със всеки изследовател, обекта на изследване ме отвеждаше много по-далеч отколкото предполагах. Засипваше ме с изненади, от които въображението и умът ми се разгаряха като среднощен огън. Подминавах досадните коментари на антрополозите и изучавах автентичният материал, който те са събрали и превели на европейски езици.

Стараех се през седмица да намирам работа по безчетните Лондонски строежи, изкарвах там някакви пари, все пак живеех в скуот и не ми се налагаше да плащам наем. Част от припечеленото слагах в общата каса на скуота, а с другата покривах свои нужди. Така една седмица работех, а следващата прекарвах в библиотеката.

Когато в онези жарки дни в Далечна Азия със веселите поляци стигнахме плажа, там, в гората, открихме хипи комуната. Останах там, и през следващият месец подивях. Дадох воля на едно старо мое влечение – към растенията, към изучаването на техните способности да въздействат върху тялото и ума на човека, като лекарство, отрова, халюциногени. Скитах из джунглата, край реката, по планината. Веднъж споделих с възрастна жена за моето влечение към света на флората. Ветеранката на комуната ме предупреди да внимавам, защото има растения които могат да ме отровят неспасяемо. След това ме напъти към билкар в града, който да ми обясни как да не загина от любопитство. При него се сдобих със стар учебник на Английски, в който се указваше как да се разпознават отровни растения. Исках да ги изучавам по интуиция, знам за хора които изяждат миниатюрна част от всяко растение което срещнат, за да тестват въздействието му върху организма. Но все пак след предупреждението реших да се консултирам със знанието, натрупано в човешката история. Заключението, че ако се науча да разпознавам отровните растения и ги избягвам, то останалите няма основание за притеснение да ги ям, ми се стори безспорно. Да, но отровните растения също са източник на лекове. Все пак, като напълно начинаещ, реших че е по-добре да бъда предпазлив. Събирах мостри и разпитвах по-възрастните в комуната кои са отровни, дали разпознават другите. В града при антиквар открих трактат на норвежки ботаник, който се е опитал да опише местната флора.

„Растението може да не говори, но в него има дух който е съзнателен, който вижда всичко, който е душата на растението, неговата есенция, това което го прави живо. „3

Тези думи на ayahuasquero Пабло Амаринго, нарисувал едни от най-красивите картини изобразяващи ayahuasca преживявания, ме впечатлиха силно когато ги прочетох под високият свод на British Library.

„Контролирани сънища, продължително постене, изолация в дивата природа, поглъщане на халюциногенни растения, хипноза базирана на повтарящ се барабанен ритъм, близо до смъртта преживявания, или комбинация от всичко…“4

Стъклото се пръсна и парчета заваляха върху хората под прозореца. Дебела бутилка се търкаляше по пода. Няколко души се втурнахме навън да преследваме нападателя, който изчезна в тъмната Лондонска нощ. Внезапно от мрака се появи друг нападател, грабна уличен кош за боклук и го запрати по един от южните прозорци, но без ефект, кошът беше пластмасов. Връхлетях върху агресора, придружителите му обаче го прикриха. Настана тотален хаос, хора се биеха вътре и вън от сградата. Клетите бедни и възрастни люде, които се бяха подслонили в приземният етаж, седяха във вцепенение. Атаки идваха от всички страни, хора викаха, крещяха, надаваха заплашителни ревове, преследвахме нападатели по мрачните улици и по стълбището на скуота. Беше новогодишната нощ. Бях изпълнен с адреналин, виждах една размазана картина на биещи се и каращи се, връхлитах в битката като воин на бойното поле. Едно момче от Португалия, дребен и кльощав, беше грабнал сопа и не прощаваше на нападателите, които при вида на връхлитащия ибериец обръщаха в панически бяг. Тъмната новогодишна Лондонска нощ беше се превърнала в място, където Адът се е отприщил с пълна сила. Всеки беше в транс от гняв и агресия. Във шемета на битката в един момент се оказа, че сме успели да отблъснем нападението. Залостихме скуота и се оттеглихме на заслужена почивка. Беше към шест сутринта, беше перфектно тихо, не бях заспал напълно, изведнъж се чу гръм от потрошени стъкла. Главният агресор се беше върнал когато никой не го очаква, въоръжен с пътен знак, с който помля западните прозорци на приземния етаж….

 

Бележки

1Рецитация на Непалски шаман (Бомбо)от племето Таманг, в която той указва местата, където търси изгубени души-сенки на хора. Едната част от рецитацията е автентична, другата част е дело на автора. Източник: Holmberg, David (2002) „Transcendence and Magical Power in Tamang Shamanic Soundings,“ Himalaya, the Journal of the Association for Nepal and Himalayan Studies: Vol. 22: No. 1, Article 6. http://digitalcommons.macalester.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1369&context=himalaya

2. Пак там

4Пак там

Черна Луна

freedom-from-chains

                                     Caminando por la arena busqué la perla más fina
                                      caminando por la arena busqué la perla más fina
                                  y me encontré a la sirena tocando en su mandolina,
                                    tocando en su mandolina los versos de luna negra,
                                                     los versos de luna negra.

 Умът и тялото ми бяха изтормозени от тежкото бачкане, съпроводено от терор от шефове и колеги. Някак си се бях добрал до този плаж, до тази гора. Лежах свит като зародиш върху походната постелка и съзнавах, че терора, поне тук на това място, беше свършил, нямаше го, никой не ме преследваше, за да ме заплашва с уволнение. Гората беше прохладна, макар и отвъд нея слънцето да се опитваше да изпепели всичко, което може да бъде изпепелено. Около мен виждах и други мъченици, отсреща мъж на средна възраст лежеше изпънат върху постелката си, гледаше с широко отворени очи нагоре, към зеленината на клоните, вероятно и той се наслаждаваше на мига съзнание, че кошмарът на работенето в метрополис е свършил.

По-късно, през нощта, край огъня, в горският бивак където се бях подслонил, някой спомена че в един от другите биваци в гората живее шаман, заинтересувах се къде мога да го намеря, друг от присъстващите каза че му е съсед и може да ме заведе. Добрах се до шамана и направо пристъпих към въпроса:

– Тялото и умът ми са в тежко състояние в следствие на терорът, каквото беше  последната ми работа, моля ви за лек, който да свали от мен тежестта на травмата! Работих за да изкарвам прехраната си, но се оказа че в замяна на пари, трябва да се съглася психиката и физиката ми да бъдат изтезавани. И сега съм просто луд от физическа болка и  страх от шефове…

Той, шаманът, беше седнал невъзмутимо, без да потрепне, със скръстени крака върху рогозка, с дълга до кръста коса сплетена на расти, младеж с черна добре оформена брада и черни очи, с поглед от който разбираш че с него шега не бива. Момче на около двайсе и пет години, от срещата с когото човек чувства едно ефирно чувство на страх. Свободна душа, която и най-хитрият диктатор не може да постави в клетката на работа и сметки.

След като ме изслуша и забеляза страха който изпитах от жестокият поглед, какъвто най-вероятно са имали членовете на пиратски екипажи, се усмихна за да намали напрежението.

– Добре, утре ще дойда на посещение при теб. Не яж мазно, солено, сладко, въздържай се от секс. Най-добре да ядеш варени или печени картофи, и питки без сол.

– Ъм, ъ-ъ-ъ…Аяхуаска?

– Не. Лека вечер!

Луната огряваше пътеката, аз, оглеждайки се за ориентири, на идване успях да направя план как да се върна до бивака и успях. Минах покрай морето, плажът беше покрит със сива лунна мъгла и имах чувството, че всеки момент ще попадна в място, което няма нито начало, нито край във времето, място което е било винаги и винаги ще бъде. Морето изглеждаше като черна бездънност, плисъците на вълните звучаха като тайнствен ритъм. Подминах младо момиче с развети коси и пола, тя стоеше с лице към морето и просто не беше тук. Навлязох в гората. Там цареше пълна тишина, всички бяха заспали.

Не си спомням да съм чувал преди такава тишина. Някои твърдят, че само в цивилизацията може да има ред, но ние тук бяхме отвъд цивилизацията и тук имаше ред, докато там в градовете беше хаос, терор, страдание, насилие, несправедливост, алчност за власт. Докато в гората имаше естественост и добри обноски между хората.

Легнах върху походната постелка, слях се с морето, гората, хората наоколо, луната и звездите, с нощният бриз и заспах.

Отряд войници навлезе в село, започнаха да стрелят по всеки срещнат, режеха пенисите на мъжете и гърдите на жените, убиваха бебета и изнасилваха млади жени, палеха къщи, бесеха животни и колеха старци…Хора се тълпяха на градски площад, държаха плакати, бяха опиянени от предчувствие за свобода….Мафиоти отвличаха момичета от улици на тъмен, обезумял от страх град….

Отворих очи и видях огреният от сутрешното слънце лес. Наоколо никой не бързаше за никъде. Някой вареше чай на газено котлонче. Хората изглеждах сънливи и спокойни. Акорди на китара. Мирис на дим. Високи дървета, през които до земята достигаха слънчеви лъчи. Малко по-натам някакъв мъж печеше питки на импровизирана скара. До мен съседът ми се беше скрил в палатката си и твърдеше, че не иска да излиза, при въпроса „Защо?“ отговори, че се страхува да не го види супервайзера. Неговите другари обясниха, че прилагат дипломатичност и полагат усилия за да го убедят, че не е на работа и супервайзерът е твърде далеч от тук.

Дървета бяха причудливи, не бяха като нашите европейските, бяха високи, с обли, нежно-зелени корони,  в тях весело чуруликаха мириади птички, от някъде се носеше мелодия на флейта, момиче облечено с шарени широки дрехи и с нещо като тюрбан на главата мина край мен, носейки изпраните си дрехи, усмихна се широко и приятелски. В далечината виждах връх на планина.

Вървях из гората, изучавах я, чувствах се свободен, чувствах се като ягуар, скачах от хълм на хълм, тук моите шефове нямаше как да ме намерят. В края на гората се появи река, широка и тайнствена, спрях и ми се прииска да се хвърля на земята, да започна да й се кланям, да мъмря „О Ти, тайнствено величие!…“ На едно песъчливо място на брега бяха седнали момче и момиче, пееха възхвала на лакътушещото божество. На отсрещният бряг майка тичаше след дъщеричката си, която търчеше със смях по брега….

Някъде в Мексико войници, полиция и мафиоти обсадиха автобус с учители, отвлякоха хората, медиите ги обявиха  за безследно изчезнали…..

Почувствах се гладен, изживявайки се като рис тръгнах със скокове обратно към моят бивак….Местни печени питки и картофи, също печени, без сол, това е всичко… Докато се храних се появи шамана, изскочи иззад едно дърво, изобщо не го чух да идва, възрастен господин сподели че се говори, че бил способен да се превръща в различни животни – пума, вълк, птица…Ухили се широко, но това повече приличаше на озъбване, отколкото на усмивка. Погледнах го въпросително.

– Така, церемонията ще се състои тази вечер. На определено за целта място, ще тръгнем  около шест следобед, ще присъстват всички, защото церемониите общо взето са весело преживяване, поне за тези които не пият отварата, хаа-ха-ха-ха…Приятен обяд.

– Благодаря ви.

Подремнах с трудно изразимо блаженство под зелените корони на дърветата. След събуждане започнах да се приготвям за тръгване. Сложих в торбата питки и картофи, бутилка вода. Употребата на алкохол тук е недопустима. Обух дълги панталони, облякох пуловер. Нарамих една от многото тарамбуки, които се търкаляха из целият бивак. Съседът ми, също работник, се измъкна от палатката си, бавно обу кецове и застана за да огледа наоколо, гърбът му беше изкривен почти във формата на дъга, косата сива, оредяваща. Хората мълчаливо тръгнаха в посока Север, аз ги последвах, спокоен. След като излязохме от северният край на гората, се озовахме на празно, голо, разорано, светлокафяво поле, което изглеждаше като да няма край, макар и в далечината, на Изток, да беше планината. Вървяхме – в хаотичен ред – в посока Север, през пустото поле, всеки носеше музикален инструмент – китари, тарамбуки, флейти, странни ударни инструменти. Вървяхме мълчаливо….

Vade Retro Satana,

Numquam suade mihi vana,

Sunt mala quae libas,

Ipse venena bibas,

Pax,

Libertas sit mihi lux,

Non draco sit mihi dux….

Съзрях недалеч от нас нещо като остров в пустото поле, кръг от дървета и храсти. Изглежда това беше мястото. Когато пристигнах се оказа, че е кръг ограден с камъни, кромлех, около който са засадени, или оставени, дървета и храсти. Един от присъстващите, изключително спокоен мъж на около четиридесет, обясни че камъните служат да спират огъня, който се пали в центъра на кръга. Те бяха високи, остри, сиви скали. Другите насядаха в кръг, аз също се присъединих.

Започнаха да пеят жална песен, която беше също и красива, звучеше хипнотично с тревожните си и красиви тонове, от песента човек получава едно предчувствие за заплаха, момичетата извиваха понякога гласове високо, като оплаквачки, почуствах се хипнотизиран от красотата на музиката. Шамана застана в центъра на кръга, беше боядисал лицето си, беше си направил маска на череп, на врата носеше гирлянд от остри зъби. Насочи се към мен, около него момичетата виеха в оплакване, поддаде ми малка чашка с отвара. Изпих я наведнъж…..

Някъде в САЩ миньори протестираха за по-кратък работен ден и по-добри условия на труд, войници откриха стрелба по тях, клетниците падаха на земята, лицата им в смъртта имаха спокойно изражение….Земята пред мен се покри с катран, който се плисна като вълна във всички посоки, от хоризонта с бяс и пяна на уста се нахвърлиха бившите ми колеги работници, имаха каишки на вратовете които бяха закачени за вериги, зад тях изникна висока фигура на едър мъж, с кръгли очилца, облечен с елегантен костюм, държеше веригите, гледаше ме с иронична усмивка, насъскваше работниците, около мен трещяха машини, огромни хидравлични чукове, съвсем близо до мен, ударната вълна ме блъскаше, появи се супервайзер, превърна се в маймуна, задърпа ме за ръкава, започна да подскача и крещи….бях коленичил на земята, бях се прикрил с ръце, около мен лаещите колеги, свистящите машини и кряскашата маймуна се сляха в истеричен остър писък, който се опитваше да ме помете, но аз не се предавах…

Vade!!!!! Vade Retro Satanas!!!!

Всичко изчезна, върнах се на мястото на церемонията, около мен трещяха тарамбуки, дрънчаха китари, извиваха се гласове, хората танцуваха в екстаз, щастливи, започнах да се смея, с колкото ми глас държи, смях се не по-малко от двайсет минути, заливах се от смях, търкалях се от смях, на никой не му правеше ни най-малко впечатление…….

Thoughtless and automated,

lifeless and sedated,

 You’re integrated,

your mind castrated,

 Humiliated, too late to escape, 

We become mechanized 1

Клетият човечец, моят съсед който се криеше в палатката, на около четиридесет и пет, кльощав, с къса побеляла коса, с изпито лице, прегърбен, облечен с черна тениска и стари джинси, седеше на земята и гледаше надолу, сломен, скършен. В кръгът отново стъпи шамана, гол до кръста, с тяло като въже, бос, с четвъртити широки черни панталони и гарванови расти до кръста, този път без маска, отиде до човека и му подаде някак приятелски малка стъклена чашка с яркочервена отвара, работникът без колебание, твърдо и решително я изгълта. 

От тъмнината се появиха и влязоха в кръга две млади момичета, с дълги до земята поли и голи до кръста, странно че не изпитах еротична възбуда, телата им изглеждаха здрави и силни, камък да стиснат няма шанс, едното беше с дълга до кръста гарванова коса, а другото с руса и къдреща се такава, двете силни същества се завихриха в танц около клетият човечец, като млади и страховити харпии, струваше ми се че не докосваха земята, обикаляха около него с варварски скокове, едната от тях взе върлина от огъня и я завъртя, внезапно забелязах че чернокосото момиче държеше навита около ръката си кобра, изпълни ме ужас, тя внимателно остави влечугото на земята, след това двете млади амазонки  се втурнаха към седналият мъж, но изведнъж спряха, кобрата беше застанала пред бедният човек, беше се изправила и даваше ясно да се разбере, че всяка следваща крачка ще бъде фатална. Тогава мъжът, огрян от жълто-оранжевата светлина на буйният огън на кръга, гол до кръста, със щастливо светнали очи, които преди изглеждаха като загаснали, вдигна поглед към небето и застина, за около час, никой не знаеше какво се случва, гледаше към звездният безкрай спокойно и дори блажено, кобрата се беше свила пред краката му. Когато се върна сред нас, се изправи, погледна усмихнато наоколо, след това отново седна и кротко запали цигара….

За съжаление аз напуснах горската комуна в далечна Южна Америка. Върнах се в Европа, върнах се на работа. Моят съсед, изтормозеният от труд човек, обаче остана там. Наскоро се осведомих, че започнал да рисува. Продавал картините си в близкият град, пълен с туристи. Някакъв търговец се впечатлил от тях и взел да ги изкупува, за да ги продава в Европа. Приходите от картините отивали изцяло за горското племе. Някой попитал съседа ми защо не задържа нищо за себе си, той отговорил „За какво ми са пари? Там, в Европа, вече нямам нищо, нито семейство, нито общество.Тук е пълно с живот, там само се опитват да изцедят от мен и последните капки енергия във форма на труд, когато няма какво повече да вземат, просто ще ме захвърлят. Да ходя да работя, докато не рухна на някой строеж?“ Разказват, че с материали за рисуване и раница с провизии всяка сутрин се качвал в планината. Напълнял,  пуснал брада, стойката му била изправена, погледът спокоен. Хората от горската общност му помагали с къщната работа, която не била кой знае колко. Отделял време да се грижи за децата на комуната, там правилото е, че децата са грижа на всички. Макар и самоук художник, преподавал два пъти в седмицата уроци по рисуване, напълно безплатно. Странял обаче от строителни дейности, към което хората се отнасяли с разбиране. Веднъж един познат, докато се разхождал в планината, го срещнал. Двамата седнали да изпушат по цигара. Художникът споделил „Ако се бях върнал в моят град, щях да осакатея от работа и вероятно щях да завърша самотен на някоя таванче…“ А през това време Европейският Съюз изглежда да се разпадаше…

Размишление върху понятието „Дясно Хипи“

caphippie-wall1500x900

Българско либертарианско общество, или накратко БЛО е едно от многото НПО-та, функциониращи на територията на България, които лансират неолиберални политики в общественото пространство. Въпреки че реториката, опорните точки и целите на този тип организации са сходни, в тази статия ще разгледаме подробно именно БЛО (а не ИПИ, Институт за радикален капитализъм „Атлас“ или др.), заради особените методи на пропаганда, които използва, както и поради специфичната група, таргетирана от тази организация, а именно студентските среди и изобщо младите хора….

Освен привлекателния външен вид заимстван от противоположния лагер, десните “либертарианци” са принудени да използват и част от тактиката и дори от каузите на левите. Докато крайният индивидуализъм, комерсиалният начин на мислене и пазарните отношения, превърнати в култура, виреят добре в определени обществени сегменти, например в така наречените “чалга среди” в България (или сред реднеците в САЩ), то тяхната имплементация сред студенти и изобщо млади хора, позиционирани извън тази рамка е по-трудна и изисква по-сложна външна интервенция. За целта активистите на БЛО, както и техните менторски организации в САЩ, хвърлят големи усилия и средства в автореклама чрез участие в популярни сред младите каузи, като например борбата за декриминализация на марихуаната. Обсебването на подобни, в действителност хубави, каузи е перфектно за целите на БЛО, защото полират техния имидж на младежка организация, резонират с опита им да се лансират като “борци за свобода”, а в същото време са достатъчно безобидни, за да не засегнат интересите на държавата и на частните им спонсори и ментори.

Освен в университетите, интересите на БЛО са насочени и към алтернативното и субкултурно обществено пространство. Например, през последните години, с комерсиализацията на “Беглика Фест”, той веднага бе атакуван от неолибералите от БЛО, които вече две поредни години изнасят лекции на фестивала. Същата съдба сполетя и фестивала “Broken Balkanz”.

Поради антисоциалния характер на тези идеи и цялостната им непривлекателност за младите хора в университетите, милиардери като Кох и останалите апологети на неолиберализма, правят опит да ги облекат в красива опаковка…” (1)

Въпросът който си задавам в това есе е защо, още от „началото на прехода“, идеологически десни организации обръщат толкова значително внимание на „хипарливите“ среди в младежките култури, защо за тях е важно да превърнат „хипарливите“ младежи в десни?

Бих искал да започна със „зората на прехода“, когато най-главният хипар на страната – Васко Кръпката – пееше на „митингите“ на СДС „комунизма си отива, спете спокойно деца“. Погледнат от днешна перспектива, призивът „спете спокойно деца“ може да се тълкува като намерение за приспиване на масите. Сънят след това обаче беше сериозен кошмар, в никакъв случай не беше спокоен, какъвто ни го обещаваше Кръпката. Архе-хипарят на страната имаше своят солиден принос за победното шествие на Синята идея, макар и днес да изглежда като да се е изпарил и ни се чува за него, ни се вижда, като да е безследно изчезнал. После един друг гуру на прехода, шаманът на дясното Евгени Дайнов също демонстрираше хипарски „имидж“, та чак нямаше как да не повярва човек, че дясната идеология и хипарството са се съчетали безпроблемно. Но в същото това време, в което се вихриха хипари анти-комунисти и десни шамани, дясната идеология, която трябваше да ни освободи от старата тиранична идеология, налагаше едно отношение, едно масово отношение към „хипарливите хора“ като към „наркомани“, „мързеливци“, „клошари“, „педали“, „парцаливци“, „измет“, „странни“ и т.н., стараеше се да ги изтика от по-широкото общество, да ги изхвърли в перифериите, да ги запрати по планини и плажове, насаждаше нетърпимост към тях в градовете. Ако група хипарливи се появят днес примерно в центъра на София, то те на минутата ще бъдат обградени от полицаи със застрашителен вид, които тутакси ще започнат да ги обискират, претърсват, да им проверяват документите за самоличност, да полагат усилия да ги сплашат. Веднъж в Борисовата Градина бях свидетел как двойка полицаи на коне връхлетя върху две деца на около 16-17 години, които имаха доста хипарлив вид. Момчето и момичето жонглираха с някакви неща, въртяха някакви въжета. Та от целият парк, полицаите – мъж и жена – спряха точно при двете деца, като полицайката започна с фалшива усмивка да разговаря с тях и така около трийсе минути не оставиха децата на мира. След като полицаите приключиха дружеският разговор и се отдалечиха, момичето и момчето изглеждаха  изплашени и бързо си събраха вещите, и напуснаха парка. Когато в Борисовата Градина полицаи спират за по-специални разговори хипарливо изглеждащи младежи, последните се чувстват принудени да избягват парка, за да не бъдат преследвани от блюстители на общественият ред. В следствие на това Борисовата градина става едно класово чисто място – там се събират хора от средната класа, с добри доходи, без много грижи по лицата и чувствителни към всички които са различни от тях, докато конна полиция е ангажирана с пропъждане на хипаро-подобните. Мисля, че над примерът с Борисовата Градина си струва да се размишлява. За хипарливите хора в София централният парк на столицата би следвало да е най-естественото място където да се събират. Но ето, шавалиерите (2) от родната полиция мигом щом зърнат хипарливи хора, препускат в галоп за да им намекнат деликатно или по-грубо, че не са желани в парка. Защо? Борисовата Градина е нещо като място извън „системата“, там ги няма работните и учебните места, няма ги разпръснатостта и разделението между хората, няма началници, супервайзори, работно време, срокове за изпълнение и т.н. И като че ли тази благина – място извън „системата“ – е позволена  само на хора от новата средна класа, а другите биват гонени от пазителите на реда и законността. Защо държавата предприема действия, прилага тактики, за да подсигури че дадена част от обществото ще отсъства от места като Борисовата Градина? Тук искам да ви разкажа още един случай, от 90-те години на миналият век. Някои от вас вероятно помнят, други вероятно не, но Созопол някъде до средата на 9о-те беше най-хипарливото място в България. Носейки името на Аполон, бог на музиката, поезията, медицината, пророкуването, светлината и истината,  където всяко лято се провеждаше фестивал на изкуствата „Аполония“, Созопол беше естественото и свещено царството на хипарливите. Спяхме на плажа, живеехме заедно, отвъд многото разделения в ежедневният ни живот на работа и училище. Но една нощ, когато хората са спели дълбоко, на плажа е пристигнала бригада, частна армия каквото са, от мутри, които започнали брутално да  бият хората. В следствие хипарливите изоставиха свещената за тях Аполония. Сега Созопол е само жалко подобие на магическото място което беше, но пък разни странно облечени свободолюбиви хора сега не тревожат представителите на средната класа от различни европейски страни.

Бих искал да се върна към предполагаема ситуация която споменах по-горе, в която група съвременни хипита идват в София, но да я разширя като те примерно решават, че искат да направят своя общност в града. Какво би се случило? Освен полицейският терор който споменах по-горе, те най-вероятно ще бъдат нападани от неонацистки групи, от футболни фенове, и от редови граждани които няма да могат да понасят техните твърде цветни и широки дрехи, тяхната радост от живота, тяхното нежелание да ходят на работа където да дават всичко от себе си, по-голямата част от времето на своят кратък живот, срещу парично възнаграждение, факта че не се държат като редови сиви граждани ще бъде непосилен за приемане от голяма част от жителите на столицата. Но в същото време тази голяма част от жители на столицата са хората, които са неспособни дори да излязат на протест срещу повишаването на цената на билета за градският транспорт, нито да се възпротивят срещу поредното увеличаване на цените на ток, парно, вода. В едно общество на напълно послушни хора, с които вземащите решенията могат да правят каквото си искат, няма място за необичайно изглеждащи шарени хора с широки усмивки и дълги, не винаги чисти, коси.

И още един случай от София – две момчета с дълги коси, на не повече от 16 години, от които едното носеше китара на гърба, при излизане от метрото бяха мигновено спрени от полицай за проверка на документите.Те просто излизаха от метрото, бяха деца и на лицата им беше изписана невинност.

Така от една страна се влагат средства и усилия да бъдат направени хипарливите десни, като Българско Либертарианско Общество вземат участие на фестивали, които са посещавани от  хора със хипарливи склонности. Но в същото време хипарливите биват гонени от обществото. Въпросът ми е как така се стигна до тук днес да имаме понятието „дясно хипи“ и защо е тази война срещу хипарливите в  нашето общество ?

Авторите Марк Мейсън и Сюзън Кейн пишат в тяхната статия „Изгнаници на Главната Улица: Градски Утопични Въстания“ (3):

„…Какви методи биха проработили срещу днешната милитаризирана корпоративна държава? (авторите имат предвид САЩ, бел прев. )Първата нишка може да бъде намерена в историята на САЩ  преди 50 години – Хипи движението от средата на 60-те години , до ранните 70-те.

„Хипи движение“ е етикета, който беше поставен на американската част от глобалният бунт, който се случваше през тези години. Това беше поколение, което се противопостави на господстващият елит и техните приети норми. Те искаха да Правят Любов, а не Война. Те искаха „истинското“ вместо „пластмасовото“ (фалшивото). И също толкова важно, те отхвърляха материализма (консуматорството) и прегърнаха природозащитното движение. Хипитата мислиха, че отхвърлят „статуквото“ и се противопоставят на „човека“, но в действителност те отхвърляха капитализма, този волан на господстващата класа, чрез който тя управлява правителствата. Начинът на живот на Хипитата беше контракултура, като опозиция срещу Американската капиталистка консуматорска култура. Шестедестарското изразяване на съпротива във формата на контракултура ни напомня на понятието за контрасила на Дейвид Гребер, но ние предпочитаме първият термин, защото изразява широко отхвърляне на консуматорството, корпоратизацията, конкуренцията, национализма, размножаването на Моловете (антитезата беше връщане към земята и движението за екологично чисто земеделие), културата на „звездите“, господството на имащите много пари, йерархията, Пуританската трудова етика, расизмът…, социалната изолация и войната. Може би най-забележитилният недостатък беше липса на опозиция срещу упоритият патриархализъм, но той обаче скоро беше атакуван от възникващо тогава движение на жените.

Как е възможно управляващата класа ефективно да отглежда консуматорски пазар, когато едно поколение от млади хора беше решено да не бъдат консуматори? Как би могла господстващата класа да прави пари от войни, ако населението се обръща срещу „доходната алтернатива“? Кой би могъл да предизвика война между хора, които са решени да се обичат едни други и Земята? Какво ще остане от големият петролен бизнес и големият въглищен бизнес сред хора, които са със еко-съзнание?

Корпоративното Контра-Революционно Отмъщение срещу Контракултурата

Люис Ф. Пауъл Младши (Lewis F. Powell, Jr.), корпоративен адвокат, по-късно назначен във Върховният Съд, долови заплахата за капиталистката олигархия от контракултурата на шестдесетте. Пауъл служеше в градският и държавен съвет за образованието в щата Вирджиния и вършеше много юридическа работа за тютюневите компании. Малко преди да бъде назначен във Върховният Съд от Ричард Никсън, той написа едно поверително писмо  (днес известно като „Меморандумът на Пауъл“). Този меморандум със заглавие „Атака срещу Американската Система на Свободно Предприемачество“ призоваваше корпоративна Америка да се намеси активно в политиката и във формирането на законодателство.

Разширяващата се Хипи контракултура беше противоположното на капитализма, макар и да й липсваше организация, поради нарцисистичното „прави каквото на теб ти се харесва“ мислене на движението. Господстващите елити, чрез техните корпорации, се обединиха за да запазят и разширят елитистката система на власт. Младите от онова време без да съзнават бяха създали културата, която беше необходима за събарянето на насилническата икономическа система на капитализма. Но Пауъл артикулира потенциалната заплаха и алармира корпоративна Америка за опасностите. Той беше в добра позиция да помага на корпоративната кауза, след назначаването му във Върховният Съд. Господстващата класа се зае да опорочава Хипи движението, като активно използваше държавата за да разпространява твърди наркотици сред младите и като използваше медиите, за да ги демонизира. Медиите стереотипизараха Хипитата като интересуващи се само от „секс, наркотици и рокендрол“. Те бяха наричани „тревомани и лентяи“, мързеливи задници и наркомани, които не искат да работят като „добри, отговорни граждани“.

В същото време корпоративна Америка започна да комерсиализира Хипи движението. Универсалните магазини започнаха да предлагат тениски с ярки цветове, дизайнерски джинси и „бабешки рокли“. Дрехи, които преди хипитата купуваха от дворни разпродажби и магазини за втора употреба, бяха кооптирани от големи имена в капиталисткият моден дизайн. „Британската инвазия“ на Бийтълс и други групи от Обединеното Кралство доставиха още повече комерсиализирана младежка култура с т.нар. „Моден Изглед“ – „широки облекла“ и „бабешки очила“ бяха две от модните тенденции. Господстващата класа взе на сериозно заплахата и се посвети на оформяне на обществото в масови консуматори….

1960s-Fashion

Auction_20_S_7584_1968_Dress_Size_9

Плутократите спечелиха битката без хората да разберат, че срещу тях се води класова война. Езикът на освобождението, който включваше такива понятия като господстваща класа, плутократи, класова война, потисничество и освобождение липсваха….“

Вижда се, че капитализма намира хипарите,  аз предпочитам термина „хипарливите“, за сериозна заплаха и затова влага пари, време, организация, усилия за да ги асимилира, да ги убеди че те са десни, да не вземе да им мине през ум, че е възможно да са бунтари против „установеният ред“, като в същото време използва както държавни средства, така и частни армии от „мутри“ за да ги  изтика, да ги изгони от важни за заможните елити територии, особено от градовете. Т.е. ако „хипарливите“ плашат господстващата класа, то това означава че е възможно да са жизнеспособна алтернатива на бруталния капитализъм, в който понастоящем живеем. Означава също, че смешното създание „дясно хипи“ е хомункулус, франкенщайн, проектиран и осъществен от хора, които се страхуват от истинските хипита.

Разбира се хипитата от 60-те и 70-те бяха деца на своето време и техните духовни потомци днес сме по-различни, например не е учудващ факт, че много от нас са въздържатели, нито пият, нито пушат и нямат интерес към каквито и да е наркотици. Но все пак оставаме духовни потомци на първите хипита и аз предлагам да си спомним, че „начинът на живот, който Хипитата живееха беше контракултура…концепция за широко отхвърляне на консуматорството, корпоратизацията, конкуренцията, национализма, размножаването на Моловете (антитезата беше връщане към земята и движението за екологично чисто земеделие), културата на „звездите“, господството на имащите много пари, йерархията, Пуританската трудова етика, расизмът…, социалната изолация и войната.“ Също предлагам да върнем в употреба понятия като „господстваща класа, плутократи, класова война, потисничество и освобождение„.  Между другото, лъжците, крадците и измамниците, които служат на господстващият ред винаги ще се навъртат около нас, за да ни пробутват поредната си хитро скалъпена измама.

Говорейки за“десен хипар/ дясна хипарка“ би следвало да уточня термина „политическо дясно„, а и е добре да се знае какво искаше да каже Евгени Дайнов, когато демонстрираше „имидж“ на десен хипар. И така, какво е „политическото дясно„. Според Wikipedia:

„…..изследователи също добавят, че „политическото Дясно“ включва капиталисти, консерватори, монархисти, националисти, неоконсерватори, неолиберали, реакционери, империалисти, десни либертарианци, социални авторитаристи, религиозни фундаменталисти и традиционалисти..“ (4)

Ако смятате себе си за духовен потомък на хипитата, то тогава в коя от изброените по-горе групи се разпознахте? И  как бихте се чувствали в такава компания?

Дясната политика е поддръжник на теорията,  че някои форми на социално разслояване или социално неравенство са неизбежни, естествени, нормални или желателни, като обикновено оправдава тази позиция със природен закон, икономика или традиция. Йерархията и неравенството могат да бъдат разглеждани като естествени резултати от традиционни социални различия, или от състезаване в пазарната икономика.

 Политическите термини Дясно и Ляво са употребени за  първи път по време на Френската Революция (1789–99), и са се отнасяли за подреждането във Френският Парламент, тези които са сядали от дясно на председателя на парламента, са били поддръжници на институциите на монархическият Стар Режим.
Оригиналното Дясно във Франция е било формирано като реакция срещу Лявото и се е състояло от онези политици, които са били поддръжници на йерархията, традицията и клерикализма. Употребата на термина la droit (дясното) се разпространява във Франция по-широко след възстановяването на монархията през 1815г., когато терминът  е бил прилаган към Ултра-Роялистите. В английско-говорящите страни термините „ляво“ и „дясно“  не се прилагат до 20-ти век.

От 30-те до 80-те години на 19ти век в Западният Свят се случва промяна в структурата и икономиката на социалните класи, отдалечавайки се от благородничеството и аристокрацията, в посока към капитализъм. Тази основна икономическа промяна към капитализъм въздейства на център-дясно движенията като Британската Консервативна Партия, които отговарят като стават поддръжници на капитализма.

Макар че дясното има произход в традиционните консерватори, монархисти и реакционери, терминът дясно-крило бива прилаган също и към екстремни движения като фашисти, Нацисти и Расово Превъзходство.

В САЩ „дясното крило“ има по-различни история и значение. По-голямата част от Американското дясно крило е интегрално звено от консервативното движение в САЩ. Дясното е главен – и често доминиращ – фактор в Американската политика, от около 1981г.  (началото на Ерата на Рейган) до днес.  

История       

Политическият термин дясно-крило е употребяван първо по време на Френската Революция, когато представители на Третото Съсловие по принцип са сядали от ляво на председателя на парламента, обичай който е започнал в Събранието на Съсловията през 1789г. Благородничеството, които са били членове на Второто Съсловие, по принцип сядали отдясно. В следващите законодателни събрания монархистите, които са подкрепяли Старият Режим, са били наричани десни, защото са сядали от дясната страна. Важна фигура в дясното е бил Жозеф дьо Местр, който е настоявал за авторитарна форма на консерватизъм. През 19-ти век основната линия на разделяне на Ляво и Дясно във Франция е била между поддръжници на републиката (често секуларисти) и поддръжници на монархията (често Католици). В дясно Легитимистите и Ултра-Роялистите са имали контра-революционни възгледи, а Орлеанистите са се надявали да създадат конституционна монархия под предпочитания от тях клон на кралското семейство, станало реалност за кратко след Юлската Революция през 1830г. Голистите от център-дясно във Франция след Втората Световна Война се застъпват за значителни социални разходи за образование и инфраструктура, но ограничават преразпределението на благата, за разлика от социалната демокрация.

В Британската политика термините „дясно“ и „ляво“ влизат в обща употреба за пръв път
през 30-те години на 20-ти век, във връзка с дебатите относно Испанката Гражданка Война.

Политическото Дясно преминава през пет исторически етапа:
(i) реакционно дясно, имащо за цел завръщането към аристокрацията и установената религия
(ii)умерено дясно, което нямаше доверие в интелектуалците и целеше умерено правителство.
(iii) радикално дясно, което насърчаваше романтичен и агресивен национализъм.
(iv) екстремното дясно предлагаше анти-имиграционни политики и скрит расизъм.
(v)  нео-либералното дясно целеше да комбинира пазарна икономика и икономическа
дерегулация с традиционните десни вярвания в патриотизъм, елитизъм, ред и законност.(5)

След това стройно изложение на понятието „политическо дясно“ на wikipedia ще бъде трудно да напъхаме хипарливите някъде в така описаното дясно пространство. Под „хипарливи“, може би не най-подходящият термин, имам предвид всички контракултури („контра“, а не „суб“-култури), които израснаха от хипи движението, тук включвам пънк, хип-хоп, реге, метъл, самодейните артисти, скитниците, мистиците.Това есе е призив към хората, които чувстват хипарското в себе си да си спомнят, че хипи културата от която черпим вдъхновение се ражда като политическа съпротива срещу адската машина на капитализма, която мачка и убива хора по цял свят и необратимо унищожава естествените условия за живот на планетата. Очевидно, че щом организации като Българско Либертарианско Общество влагат пари в  опити да асимилират хипарливите младежи, това означава че те като представители на дясното отношение към цялостното съществуване виждат в тези култури сериозна заплаха  за себе си. Ако те гледат на нас като заплаха и ако са защитници на господстващият понастоящем ред (един такъв либертарианец е подуправител на БНБ ), тогава какво е нашето място по отношение на установеният ред в който живеем и който е защищаван чрез държавни средства като полиция и армия, и не-държавни като мутри, неонацистки, и националистически организации?

Може би в завръщане към хипарливостта, като идеи, отношение към индивида, общността, духовността, политиката и екологията лежи спасението на света от глобалният капиталистки режим, който всекидневно демонстрира своето пълно безумие. Фактически идеите на хипитата и досега са сред нас, колкото и техните смъртни врагове поддържащи капитализма да се борят срещу тях, включително опитвайки се да асимилират хората със хипи склонности. Но съществото „дясно хипи“  е  жалък абсурд, рожба на умове поставили се в услуга на заможните класи.

БЕЛЕЖККИ

  1. „Кой, как и защо продава неолиберализъм в Българските университети“, Живот След Капитализма , http://www.lifeaftercapitalism.info/analyses/477-neoliberalizum-bulgarski-universiteti
  2. Шевалиер – от cheval ,  фр.,  кон
  3. Exiled on Main Street: Urban Utopian Insurrection, by Mark Mason and Susan Cain / May 18th, 2016 , http://dissidentvoice.org/2016/05/exiled-on-main-street-urban-utopian-insurrection/
  4. Wikipedia, https://en.wikipedia.org/wiki/Left%E2%80%93right_politics
  5. Wikipedia  https://en.wikipedia.org/wiki/Right-wing_politics

 

Един проект за освобождение от Работата

150126102625-01-auschwitz-liberation-0126-super-169

Случва се понякога да се разхождам през нощта из централна София и това което виждам, е един мега-купон навсякъде из центъра, хората са навън и решително отказват да се прибират рано, да бъдат благоразумни и да си легнат за да отидат на работа или училище на другия ден. Спомням си, че веднъж едно момче от Пловдив сподели „ Не знам защо, но напоследък оживявам само през ноща…“ , каза го така като че ли за него това е загадка, която не може да разреши. На мен също ми прави впечатление, че като че ли хората в София, или поне младите, стават истински през нощта и като че ли това е една от причините да са навън до късно, за да бъдат истински.

Това винаги ме е озадачавало – защо толкова много хора в България оживяват само през нощта – размишлявах дълго над въпроса и мисля, че най-накрая разреших загадката, разбрах. И ето моето разрешение. Работата е там, че през нощта, по паркове, улици, барове и т.н., ние сме заедно. Докато през деня, на работа, училище, университет и т.н. биваме индивидуализирани, разделяни, разпръснати, противопоставяни, йерархизирани, наблюдавани, оценявани, тормозени, твърде заети или недостатъчно заети. Това за тези които ходят на работа, училище, университет и т.н., за безработните страданието е по-голямо.

Естественото състояние на хората е да бъдат заедно с другите и да си помагат, да пътуват заедно, да правят любов, започват инициативи, творят, сътрудничат си, споделят, пречат си, да се грижат едни за други, да се карат , сплетничат, сдобряват, разхождат, скитат и т.н., т.е. естественото състояние на хората е да изживеят живота си заедно с другите и от това да изпитват радост. Т.е. през деня, ходейки на работа, училище, университет, или бидейки безработни, ние биваме принуждавани да се напъхваме в неестествени за нас състояния – да бъдем индивидуализирани като бъдем оценявани и измервани спрямо другите, да бъдем принуждавани да се състезаваме помежду си, да работим индивидуално вместо заедно , да преследваме лична кариера, да се явяваме на интервюта където нашата индивидуалност бива оценявана и т.н.

Но естествената природа на хората, колкото и господарите на нашето общество да се опитват да я изкривят, не може да се промени1 и те излизат навън през нощта, и отказват да се прибират, за да бъдат такива каквито са – имащи за най-голяма радост да са заедно с другите. Знае се, че когато някой изпадне в изолация, личността на този/тази човек се разпада, неговото/нейното „Аз“ изчезва, а също и желанието за живот. Нашият „Аз“ се разпада без другите хора. И ако това е вярно, то това означава че другите са част от нашият „Аз“, „той“ не може без тях. Тогава как може да говорим за индивидуалност, която е оценявана отделна от общността, ако тази индивидуалност без общността изчезва?

Разделяй и владей в политиката и социологията означава да се придобие и поддържа власт, като се разделят големи концентрации на сила на отделни части, които индивидуално са по-слаби от този, който прилага тази стратегия. Понятието се отнася за стратегия, която разделя съществуващи структури на сила…като причинява съперничества и подбужда раздор между хората….Употребата на тази техника е предназначена да дава възможност на суверена да контролира поданици, население или фракции с различни интереси, които иначе колективно биха могли да се противопоставят на неговата власт.2

Разделяй и владей е една от най-старите стратегии за установяване на власт над хората. Когато на работа, в училище, в университета ние биваме оценявани индивидуално и биваме поощрявани да се състезаваме помежду си, това не се прави толкова с цел за по-голяма ефективност (тъй като колективната работа винаги е далеч по-ефективна от индивидуалната), колкото за да бъдем разделяни, така че да не вземем да се противопоставим заедно на нашите шефове, което неизбежно ще причини те да загубят властта си, но което е по-важното – дава им възможност да правят каквото си поискат с нас, тъй като когато сме разделени, противопоставени, атомизирани, тогава няма съпротива срещу шефовете. Зад реториката за оценяване на качествата на индивида ( на работа, в училище и т.н. ) се крие хитра стратегия за завладяване на множествата. Цялата реторика за „конкуренция“, „конкурентоспособност“ и т.н. има за цел така да организира нещата, че хората бидейки заети със състезание помежду си, да са безсилни пред управляващите – на ниво държава, работа, училище и т.н.

Въпросът обаче който си поставям в това есе, е как да бъдем и през деня такива каквито сме през нощта навън по улиците, парковете, баровете и т.н. Как да бъдем заедно през цялото време, без да сме индивидуализирани, противопоставени, състезаващи се.

На първо място, според мен, просто трябва да спрем да ходим на работа. Т.е. да спрем да работим за някой друг. Няма да бъда многословен и ще го кажа направо – да започнем да създаваме работни кооперативи, колективи, в които :

  • Да работим с хора с които искаме да работим, а не някой друг да ни събира с хора, които не можем да понасяме.

  • В които да правим това, което искаме и да го правим както искаме.

  • Кооперативи в които няма шефове, няма йерархия, всички са не само равни, но и всеки/всяка напълно участва във всяко решение. Където никой не заповядва на никого.

  • В които всеки участващ да има възможността да осъществи себе си, своите идеи и проекти, а не да осъществява нарежданията на шефа.

Тук говоря за кооперативи създадени, притежавани и управлявани от самите работещи в тях, на равни начала, не-йерархични, без шефове. Такива кооперативи могат да бъдат хлебарници, за компютърно програмиране, за поправка на велосипеди, строително-ремонтни бригади, магазини за хранителни стоки, фризьорски салони, барове, клубове и т.н., който с каквото иска да се занимава. Една от целите на такива кооперативи би била премахване на конкуренцията и заменянето й със сътрудничество и взаимна грижа, както между отделните участващи, така и между самите кооперативи.

Примерно няколко души решават да създадат кооперативна пекарна, вместо да работят за някой който няма да пропуска да ги навиква, обижда, унижава. И така, създават кооперативна пекарна. А други създават малък хранителен магазин. Двата кооператива се свързват и решават напълно и доброволно да си сътрудничат, като си помагат с материали, стоки, пари, който с каквото може и от каквото има нужда. Хора от единият кооператив могат свободно да работят и да помагат в другия. По-късно група програмисти решават да създадат кооператив за софтуер, в който да реализират всичките си идеи и проекти. Те също се свързват с пекарната и магазина, и си сътрудничат с тях както могат, правят уебсайтове на кооперативите и на така оформилата се мрежа, и не пропускат да пият бира заедно. В цялата картина отсъстват шефове, „супервайзери“ 3, работно време, принуда, заповеди и други такива от кутията на пандора, каквото са съвременните работни места. Хората в кооперативите са заедно, без номера, състезания, ножове в гърбовете, взаимен тормоз и т.н. Според мен това е начина за осъществяване на копнежа, който го има може би във всеки, да бъдем постоянно заедно с другите и живота да е радост, вместо само вечер след работния ден да се събираме.

Та пекарите, бакалите и програмистите създават също общ фонд за взаимопомощ, в който всеки кооператив и всеки отделен член, абсолютно доброволно или както се уговорят, могат да заделят колкото пари решат и да ги влагат във фонда, като той ще отпуска безлихвени заеми на други хора, които искат да започнат свой кооператив и ще помага на кооперативи или отделни членове, които са изпаднали в затруднение. Взаимоспомагателна каса, банките настрани.

Представете си примерно, че група хора пият бира навън под звездното небе, в топла лятна нощ, и един от тях казва:

 –       „Утре трябва да отида на работа, където на първо място се налага да върша напълно безсмислени, но най-вече никому ненужни неща, без които не само че света ще оцелее, но даже и по-добре ще бъде без тях. Където ще бъда навикван и обиждан от шефовете, ще се боричкам с колеги, ще бъда тормозен от оня, аз ще тормозя този, може би ще объркам нещо, за което ще изпадна в притеснение и накрая на деня ще си тръгна полу-побъркан, агресивен, мразещ всички и всичко, възможно е да се сдърпам с някой по пътя към дома и най-после ще си легна, чувствайки се напълно мизерен…“

След известно мълчание за размисъл, някой му отговаря:

  –     „Слушай какво, дай да зарежем цялата тая работа. Да се хванем да отворим един магазин, няма да изкарваме кой знае колко, но поне ще си развинтим цялото въображение в него и ще го правим както си искаме, ще бъдем с хората с които искаме, богати няма да станем, може би ще се лишаваме от някои неща, ще делим по равно…“

Първият му отговаря:

  – „Хм..магазин..Абе, добри сме в писане на софтуер, дай да се кооперираме и да реализираме всички ония проекти, които шефовете ни отхвърлиха.“

Друг се обажда:

  –  „ Вижте, аз също искам да участвам!“

Вторият:

 –   „ Ами не е толкова лоша идея, да действаме, а?“

Другите двама:

– „Действаме!“

И правят кооператив, в който всичко се дели по равно – трудности, несигурност, отговорности, приходите и разходите, всяко решение е колективно решение и т.н…

 Не е достатъчно кооперативите да имат за цел просто да изкарват пари, без шефове. Тогава биха били просто фирми. Така особена промяна едва ли ще се постигне. Такива кооперативи би следвало да имат за ясна цел промяна на начина по който живеем заедно и работим заедно. Една мрежа от кооперативи би трябвало също да отделя време и средства за да популяризира идеите, практиките, опита си, така че все повече хора да могат да се спасяват от жестокия тиранин наречен „пазар на труда“. Да обучава други как се започва и движи кооператив. Искам да подчертая, че е необходимо кооперативите да са отворени за безработни и бездомни хора, така че те да могат отново да изпълнят със смисъл живота си. Кооперативите трябва да действат като опозиция и съпротива срещу „пазара на труда“.

Представям си една улица, на която на единият тротоар има кооперативно кафене, на отсрещния кооперативна пекарна, малко по-натам кооперативен магазин за хранителни стоки, в дясно кооперативна работилница за ремонт на велосипеди, преди ъгъла кооперативна аптека, в ляво от нея кооперативен плод и зеленчук и т.н. И всички тези хора безвъзмездно си помагат.

Съществуват също и жилищни кооперативи. Ето как „Канадската федерация на жилищните кооперативи “ ги дефинира:

“ Жилищните кооперативи дават дом на техните членове, като нямат за цел печалба.

Членовете им не притежават собственост върху жилищата. Ако някой напусне, жилището се връща на кооператива, за да бъде предложено на други индивиди или семейства, които се нуждаят от достъпно настаняване.

Някои домакинства плащат намален месечен наем (жилищна такса), съобразен с техният доход…Други плащат пълна месечна такса, базирана на разходите.

Понеже кооперативите вземат от техните членове само толкова, колкото е необходимо за покриване на разходите, ремонтите и резервите, те могат да предложат настаняване, което е много по достъпно в сравнение със средните наеми в частният сектор.

Кооперативните жилища също предлагат сигурност. Те са контролирани от членовете си, които участват във вземането на решенията относно техните жилища. Няма външен наемодател…“

Идеалът който искам да опиша с това есе, е всички които се събират вечер по паркове и улици, които скитат по планини и плажове, и тези които са останали без надежда, да се освободят от веригите на „работата“ и да осъществят копнежа да бъдат винаги заедно, да живеят живота си така както искат, като създават кооперативи и колективи, чрез които ще могат да се издържат и в които ще бъдат свободни да правят живота си какъвто го искат. Не само през нощта по пейките, в планинската гора, на красивият плаж, но също и през деня, тук в града, всеки ден и всяка нощ. Да се създаде едно пространство свободно от принуда и едно поле, в което хората да могат да развихрят творческите си стремежи, вместо да бъдат изпълнители на нарежданията на някой друг. Колективите освен работни и жилищни могат да бъдат артистични, медицински, родителски, потребителски, за каквото се сетите. Дали е възможно? Поне може да се опита. Едно е сигурно обаче – такива опити, понеже се противопоставят на статуквото4, ще срещнат сериозна съпротива от тези, които са заети с опазването му. Но пък свободата никога не е била подарявана.

БЕЛЕЖКИ

1„Can’t kill what doesn’t die!“ Last Hope, “Under The Flag”

3. Което преведено на български означава „надзиратели“, от латински super – над и video – гледам

4. Термина „статукво“ идва от латински Status Quo. Според wikipedia “ Status Quo е фраза на латински, която обикновено има смисъла „Да се подържа Status quo, означава  да се запази състоянието на нещата такова, каквото е понастощем. “

.