Кратка История На Неолиберализма, Дейвид Харви

Можете да изтеглите книгата в pdf формат от тук:

Kratka Istoria Na Neoliberalizma

Кратка История На Неолиберализма

                Дейвид Харви

Съдържание

Въведение………………………..3

1. Свободата Е Само Още Една Дума…………..5

2. Конструирането На Съгласие………………..25

3. Неолибералната Държава…………………….43

4. Неравни Георграфски Развития……………..59

5. Неолиберализъм „с Китайски Характеристики“………..79

6. Неолиберализмът На Изпитание………………………………100

7. Перспективата Пред Своодата…………………………………120

Библиография……………………………………………………………….136

Въведение

Бъдещите историци може би ще разглеждат годините от 1978г. до 1980г. като революционна повратна точка в социалната и икономическата история на света. През 1978г. Дън Сяопин направи първите важни стъпки към либерализиране на една икономика управлявана от комунистическа партия в страна, която съставляваше една пета от световното население. Пътят който Дън Сяопин пое, преобрази за две десетилетия Китай от затворена страна, в отворен център на капиталистки динамизъм с постоянен растеж, който няма подобен на себе си в човешката история. От другата страна на Тихия Океан, и при доста по-различни обстоятелства, една относително непозната (но днес доста известна) фигура, Пол Волкер, през Юли 1979г. пое командването на Федералният Резерв на САЩ и за няколко месеца промени драматично паричната политика в страната. От тогава насам Федералният Резерв поведе борбата срещу инфлацията, без значение какви са следствията от тази борба (особено ако те са безработица). Отвъд Атлантическият Океан през Май 1979г. Маргарет Тачър вече е избрана за Примиер на Великобритания, с мандат да обуздае синдикатите и да сложи край на мизерната инфлационна стагнация, която се разви в страната през предшестващото десетилетие. В 1980г. Роналд Рейгън е избран за президент на САЩ и въоръжен със гениалност и лична харизма, поведе страната към съживяване на икономиката, като подкрепи ходовете на Волкер във Федералният Резерв, и добави своето съчетание от политики с които да обуздае работниците, да де-регулира индустрията, агрикултурата и извличането на ресурси, и отвърза силата на финансите както вътре в страната, така и на световната сцена. От тези няколко епицентъра революционните импулси се разпространиха и въздействаха, за да променят напълно светът около нас.

Трансформации с такъв обхват и дълбочина не се случват случайно. Затова е уместно да се попита чрез какви средства и пътища новата икономическа конфигурация – често обобщавана с терминът „глобализация“ – е изтръгната от вътрешностите на предшестващата. Волкер, Рейгън, Тачър и Дън Сяопин всички те взеха едни непопулярни аргументи, които от дълго време бяха в обръщение и ги наложиха на мнозинствата (не без продължителна борба). Рейгън съживи традицията на малцинството, която в Републиканската Партия започва от Бари Голдуотър в началото на 60-те години. Дън Сяопин видя вдигащата се вълна на богатство и влияние в Япония, Тайван, Хонг Конг, Сингапур и Южна Кореа, и се ориентира към пазарен социализъм вместо централно планиране, за да защити и да авансира интересите на Китайската държава. Волкер и Тачър изстръгнаха от сянката на относителна непознатост една доктрина наричана „неолиберализъм“ и я трансформираха в централен водещ принцип на икономическата мисъл и управление. И тази доктрина – нейният произход, възход и последствия – е това с което се занимавам в тази книга 1.

Неолиберализмът на първа инстанция е теория на политико-икономически практики, която заявява, че благоденствието на човекът най-добре може да бъде постигнато чрез освобождаване на индивидуалните предприемачески свободи и умения в институционална рамка характеризирана от силни права на частна собственост, свободни пазари и свободна търговия. Ролята на държавата е да създава и да закриля институционална структура походяща за тези практики. Държавата трябва да гарантира, например, качеството и ефикасността на парите. Тя също трябва да установи военните, полицейски и законови структури и функции, които са необходими за опазване правата на частната собственост и да гарантира, дори ако е необходимо и със сила, правилното функциониране на пазарите. Също така, ако пазари не съществуват (в области като земя, вода, образование, здравеопазване, социално осигуряване или замърсяване на околната среда), то такива трябва да бъдат създадени, ако е необходимо и чрез действия от страна на държавата. Но отвъд тези задачи държавата не трябва да прекрачва. Държавните намеси в пазарите (веднъж когато са създадени), трябва да бъдат сведени до минимум, защото, според теорията, не е възможно държавата да притежава достатъчно информация, за да може да отгатва пазарните сигнали (цените) и защото могъщи групи на интереси неизбежно ще изкривят и ще отклонят държавната намеса (особено в състояние на демокрация) в своя полза.

От 70-те години навсякъде се наблюдава ясно изразен завой към неолиберални политическо-икономически практики и неолиберален начин на мислене. Дерегулацията, приватизацията и отдръпването на държават от много области на социални грижи са често срещани. Почти всички държави, от новопоявилите се след колапсът на Съветският Съюз, до старите социал-демокрации и социални държави като Нова Зеландия и Швеция прегръщат, понякога доброволно, а понякога в следствие на принудителен натиск, някаква версия на неолибералната теория и нагласят поне някои от политиките си в съответствие с нея. Южна Африка след Апартейдът бързо прегърна неолиберализма и дори съвременен Китай, както ще видим, изглежда се е запътил в тази посока. Също така поддръжниците на неолибералните политики сега заемат позиции на значително въздействие в образованието (университетите и много „тинк-танкове“), в медиите, в корпоративни заседателни зали и във финансовите институции, в ключови държавни институции (министерства на финансите, централни банки) и също в международни институции като Международният Валутен Фонд (МВФ), Световната Банка, Световната Търговска Организация, които управляват глобалните финанси и търговия. Неолиберализмът, накратко, стана хегемоничен дискурс. Той има всепроникващи въздействия върху мисленето до такава степен, че вече е инкорпориран в общото мислене с което интерпретираме, живеем и разбираме света.

Процесът на неолиберализация включваше обаче много „творческо разрушаване“, не само на предишни институционални структури и сили (дори поставяйки под съмнение традиционни форми на държавен суверенитет), но също и на разделението на труда, социалните отношения, социалните грижи, технологични конфигурации, начини на живот и мислене, репродуктивни дейности, привързаност към земята и душевни навици.

Доколкото неолиберализма цени пазарният обмен като „етика сама по себе си, способна да бъде водач на всички човешки действия, и да замени всички предишни етики“, той набляга на значимостта на договорните отношения на пазара 2. Той твърди, че социалното благоденствие ще бъде направено максимално чрез оптимизиране на обсега и честота на пазарните транзакции, и желае да заведе всички човешки дейности в царството на пазара.

Това изисква технологии за създаване на информация и способност да се натрупват, съхраняват, трансферират, анализират и използват огромни бази от данни, за да се направляват решенията на глобалният пазар. От тук и големият интерес и стремеж на неолиберализма към информационните технологии (каращ някои хора да провъзгласяват появата на ново „информационно общество“). Тези технологии компресираха в пространството и времето увеличаващата се гъстота на пазарните транзакции.Те произведоха особено интензивен изблик на това, което на друго място нарекох „пространствено-времева компресия“. Колкото по-голям е географският обхват (от тук и наблягането на „глобализацията“) и колкото по-кратък е срокът на пазарните договори, толкова по-добре. Това последното предпочитание съответства на известната дефиниция на Лиотар за постмодерната ситуация, в която „временният договор“ измества „постоянните институции в професионалната, емоционалната, сексуалната, културната, семейната и международната области, а също и в политическите дела“. Културните следствия от доминирането на тази пазарна етика са легион, както демонстрирах по-рано в The Condition of Postmodernity 3.

Докато днес имаме на разположение много описания на глобалните трансформации и техните последствия, това което липсва в тях – и това е празнината която тази книга има за цел да запълни – е политическо-икономическата история на това от къде дойде неолиберализма и как се разпространи толкова всеобхватно на световната сцена. Критичното ангажиране с тази история предлага, също така, рамка за идентифициране и конструиране на алтернативни политически и икономически порядъци.

Намерих много помощ в разговорите ми с Жерар Дюменил, Сам Гиндин и Лео Панич. Имам по-стари дългове към Масао Миоши, Джиовани Ариги, Патрик Бонд, Синди Катц, Нийл Смит, Бертел Олман, Мария Кайка и Ерик Суингеду. Конференцията върху неолиберализма, спонсорирана от Rosa Luxemburg Foundation в Берлин през Ноември 2001г. даде първата искра на моят интерес към тази тема. Благодаря на Ректора на CUNY Graduate Center Бил Кели и на моите колеги, и студенти преди всичко, но не само, в Програмата по Антропология за техните интерес и подкрепа. Освобождавам всички, разбира се, от всякаква отговорност за крайният резултат.

1

Свободата Е Само Още Една Дума…

За да стане даден начин на мислене доминиращ, трябва да бъде предложен комплекс от понятия, които ангажират нашите интуиция и инстинкти, нашите ценности и желания, а също и социалният свят който обитаваме. Ако е успешен, този комплекс от понятия става толкова вграден в общото мислене, че бива приеман за даденост и не подлежащ на съмнение. Основателите на неолибералното мислене направиха политическите идеали за човешко достойнство и индивидулна свобода основни, „централни ценности на цивилизацията“. Правейки това те избраха мъдро, защото тези идеали са наистина завладяващи и примамливи. Тези ценности, твърдяха те, са заплашвани не само от фашизма, диктатури и комунизма, а от всички форми на държавна намеса, която заменя свободните да избират индивидите със колективна преценка.

Понятията за достойнство и индивдуална свобода са мощни и привлекателни сами по себе си. Такива идеали мотивириха дисидентските движения в Източна Европа и Съветският Съюз преди края на Студената Война, също и студентите на Площад Тянънмън. Студентското движение, което помете света през 1986г. – от Париж и Чикаго, до Бангкок и Мексико Сити – беше отчасти вдъхновено от стремежа към повече свобода на словото и на личният избор. По-общо тези идеали са привлекателни за всеки, който цени възможността сам да взема решенията за себе си.

Идеята за свободата, отдавна вградена в традицията на САЩ, има значителна роля там през последните години. „9/11“ веднага беше интерпретиран от мнозина като атака срещу свободата. „Мирен свят на растяща свобода“ написа президентът Буш на първата годишнина от този ужасен ден,“служи на дългосрочните интереси на САЩ, отразява устойчивите Американски идеали и обединява съюзниците на САЩ“.“Човечеството“, той заключи,“държи в ръцете си възможността да предложи триумф на свободата над всички нейни стари врагове“, и „САЩ приветства отговорноста си да бъде водач в тази велика мисия“. Този език беше инкорпориран в появилият се скоро след това документ Национална Стратегия за Защита на САЩ. „Свободата е дарът на Всевишния за всеки мъж и жена в този свят“, каза Буш по-късно добавяйки, че „като най-великата сила на земята, ние имаме задължението да помагаме за разпространяването на свободата“ 1.

Когато всички други причини за започване на превантивна война срещу Ирак се доказаха недостатъчни, президентът се позова на идеята, че свободата която ще бъде предоставена на Ирак е сама по себе си достатъчно оправдание за война. Иракчаните ще бъдат освободени и това е всичко, което е от значение. Но какъв вид свобода се има предвид тук, защото както културния критик Матю Арнолд проницателно наблюдаваше, „свободата е много добър кон за яздене, но трябва да бъде язден в някаква посока“ 2. В каква посока, тогава, се очаква от хората на Ирак да яздят конят на свободата, подарен им чрез силата на оръжието?

Отговорът на администрацията на Буш на този въпрос беше даден на 19 Септември 2003г., когато Пол Бремер, оглавяващ Коалиционното Временно Правителство, оповести пет нареждания, които включваха пълна приватизация на държавните предприятия, пълни права за чужденстранните фирми на собственост върху Иракските предприятия, пълно изнасяне навън на печалбите на чуждестранните фирми, отваряне на Иракските банки за чуждестранен контрол, третиране на чуждите компании като национални и елиминиране на почти всички бариери пред търговията“3. Нарежданията трябва да бъдат прилагани към всички области на икономиката, медиите, производството, услугите, транспорта, финансите и строителството. Само петролът прави изключение (вероятно поради неговият специален статут на произвеждащ доходи за изплащане на войната и неговото геополитическо значение). Пазарът на труда, от друга страна, трябва да бъде стриктно регулиран. Стачките в ключови сектори фактически са забранени и правото на синдикализиране е ограничено. Силно регресивен „плосък данък“ (амбициозен план за данъчна реформа, която консерваторите отдавна настояват да се въведе в САЩ) също е наложен.

Тези нареждания бяха, някои твърдяха, в нарушение на Женевската и Хагската Конвенции, тъй като една окупационна сила трябва да пази активите на окупираната страна, а не да ги разпродава 4. Някои иракчани се съпротивляват срещу налагането на това, което Лондонският вестник Economist нарече режим „мечта за капиталистите“.

Член на назначеното от САЩ Временно Коалиционно Правителство категорично критикуваше налагането на „пазарен фундаментализъм“, наричайки го „погрешна логика, която пренебрегва историята“ 5. Макар и нарежданията на Бремер може да са незаконни ако са налагани от окупационна сила, те биха били законни ако бъдат потвърдени от „суверенно“ правителство. Временното правителство, назначено от САЩ, което влезе в сила в края на Юни 2004г. беше обявено за „суверенно“. Но то имаше власт само да потвърждава вече съществуващите закони. Преди смяната на правителството Бремер умножи броят на законите, за да утоочни правилата за свободен пазар и свободна търговия в дребни детайли (теми като законите за авторското право и интелектулната собственост) изразявайки надеждата, че тези институционални нареждания ще „добият собствен живот и инерция“, така че да бъде много трудно да бъдат отменени 6.

Според Неолибералната Теория мерките които Бремер начерта бяха както необходими, така и достатъчни за създаване на благоденствие и следователно за подобряване живота на широкото население. Предпоставката, че индивидуалните свободи са гарантирани от свободата на пазара и търговията, е основна за неолибералното мислене и отдавна доминира в позата, която САЩ е заел пред останалата част от света 7. Това, което САЩ очевидно се опитваше да наложи със сила в Ирак, беше държавен апарат чиято фундаментална мисия е да подпомага условията за печалбоносно натрупване на капитал както за вътрешните, така и за чуждестранните капиталисти. Наричам този вид държавен апарат неолиберална държава. Свободата която тя въплъщава, изразява интересите на притежателите на частна собственост, бизнесите, мултинационалните корпорации и финансовия капитал. Казано накратко, Бремер покани иракчаните да яздят техният кон на свободата право към неолибералната ясла.

Първият експеримент по формиране на неолиберална държава, струва си да се припомни, се случи в Чили след превратът на Пиночет през „малкият 11-ти Септември“, 1973г. (почти трийсет години преди денят, в който Бремер обяви новият режим в Ирак). Превратът срещу демократично избраното правителство на Алиенде беше насърчаван от вътрешните бизнес елити, заплашени от социалистическите инициативи на Алиенде. Той беше подкрепен от американски корпорации, ЦРУ и Държавния Секретар на САЩ Хенри Кисинджър. Превратът брутално репресира левите социални движения и политически организации, и унищожи всички форми на народно организиране ( например комуналните здравни центрове в по-бедните квартали). Пазарът на труда беше освободен от регулативни и институционални ограничения (например от синдикати). Но как да бъде съживена икономиката, изпаднала в застой? Политиката на заместване на вноса (насърчаваща националните индустрии чрез субсидиране и предпазващи тарифи), които доминираха в опитите на Латинска Америка за постигане на икономическо развите изпаднаха в лоша репутация, особено в Чили където никога не работиха особено добре. Когато целият свят беше в икономическа рецесия, нов подход беше призован.

Група икономисти познати като „Chicago Boys“, поради тяхната привързаност към неолибералните теории на Милтън Фридман преподаващ по това време в University of Chicago, беше призована да помага за реконструирането на икономиката на Чили. Историята на това как те биват избрани, е интересна. САЩ финансира обучение на Чилийски икономисти, започвайки от 50-те години като част от Студената Война, за да противодейства на левите тенденции в Южна Америка. Обучаваните в Чикаго икономисти постигат доминация в Католическият Университет на Сантяго. През ранните 70-те години бизнес елити организират своя опозиция срещу Алиенде, чрез група наречена „Клуб Понеделник“ и развиват работни отношения с тези икономисти, финансирайки тяхната работа посредством изследователски институти. След като Генерал Густаво Лей, главният съперник на Пиночет за властта и кейнсианец е изваден от строя през 1975г., Пиночет довежда тези икономисти в правителството, където първата им работа е да договорят заеми от Международния Валутен Фонд (МВФ). Работейки заедно с МВФ, те преструктурират икономиката според техните теории. Отменят национализациите и приватизират обществените активи, отварят естествените ресурси (риболов, дървесина и т.н.) за частна и неконтролирана експлоатация (в много случаи смазвайки протестите на коренните жители), приватизират социалното осигуряване, подпомагат директните чуждестранни инвестиции, и свободната търговия.

Правото на чуждестранните компании да изнасят печалбите от Чилийските си операции бива гарантирано. Воден от износа растеж е предпочитан пред замяната на вноса. Единственият сектор запазен за държавата е ключовият ресурс медна руда (подобно на петрола в Ирак).Това се оказва важно за бюджетната жизненост на държавата, тъй като приходите от медта текат предимно към нейната хазна. Незабавното възраждане на Чилийската икономика в смисъл на растеж, натрупване на капитал и високи нива на печалба за чуждите инвестиции е краткотрайно. То се сгромолясва по време на Южно-Американската дългова криза през 1982г. Последствието през следващите години е много по-прагматично и много по-малко идеологическо прилагане на неолиберални политики.Всичко това, включително прагматизмът, снабдява с полезна информация Великобритания (при Тачър) и САЩ (при Рейгън) за техният завой към неолиберализъм през 80-те години. Не за първи път брутален експеримент проведен в периферията става модел за формулиране на политики в центъра (както експериментирането с плосък данък в Ирак е предложено в наредбите на Бремер).

Фактът, че две толкова очевидно подобни преструктурирания на държавният апарат се случват в толкова различни времена, в толкова различни части на света, под принуждаващото влияние на САЩ, предполага че зловещият обхват на имперската власт на САЩ може би стои зад скоростното умножаване на неолибералните държавни форми в света, от средата на 70-те години до днес. Докато това несъмнено се случваше през последните трийсет години, то по никакъв начин не е цялата история, както показват вътрешните компоненти на неолибералният завой в Чили. Не беше САЩ този който принуди Маргарет Тачър да тръгне по пионерският неолиберален път през 1979г. Нито беше САЩ този който накара Китай през 1978г. да започне неолиберализация. Частичните ходове към неолиберализиране в Индия през 80-те години и в Швеция през ранните 90-те години не могат лесно да бъдат обяснени с имперският обхват на САЩ. Неравното географско развитие на неолиберализма на световната сцена очевидно беше доста комплексен процес, водещ до множество следствия, а не някакви малък хаос и объркване. Защо, тогава, се случи неолибералният завой и какви бяха силите, които го направиха толкова хегемоничен в глобалният капитализъм?

Защо се Случи Неолибералният Завой?

Преструктурирането на държавните форми и на международните отношения след Втората Световна Война беше проектирано да предотвратява връщане към катастрофалните условия, които толкова заплашиха капиталисткият ред по време на голямата криза през 30-те години. То също трябваше да предотвратява появяването отново на между-държавни геополитически съперничества, каквито доведоха до войната. За да се осигури вътрешен мир и спокойствие, някакъв вид класов компромис трябваше да бъде конструиран. Начинът на мислене по това време най-добре е представен от влиятелен текст на двама изтъкнати социални изследователи, Робърт Дал и Чарлз Линдблом, публикуван през 1953г. Както капитализма така и комунизма в техните сурови форми се провалиха, твърдяха те. Единственият път напред беше да се конструира правилното съчитание от държава, пазар и демократични институции за да се гарантират мира, включването, благоденствието и стабилността 9. В международен мащаб нов световен ред беше конструиран чрез договореностите от Бретън Уудс и няколко институции като Обединените Нации, Световната Банка, Международния Валутен Фонд и Банката за Международни Разплащания в Базел бяха създадени, за да помагат за стабилизирането на международните отношения. Свободната търговия на стоки беше поощрявана в система от фиксирани курсове на обмен на валути, закотвени чрез конвертируемостта на Щатският долар в злато. Фиксираните курсове на валутен обмен бяха несъвместими със свободният поток на долара отвъд неговите граници, ако долара щеше да функционира като глобална резервна валута. Тази система съществуваше под защитният чадър на военната мощ на САЩ. Само Съветският Съюз и Студената Война поставяха граници пред нейният глобален обхват.

Разнообразие от социал-демократични, християн-демократични и дериджистки държави се появи в Европа след Втората Световна Война. Самият САЩ пое курс към либерално- демократична държавна форма и Япония, под внимателният надзор на САЩ, построи номинално демократичен, но на практика високо бюрократичен държавен апарат, упълномощен да ръководи възстановяването на страната. Това което беше общото между всички тези страни, беше приемането че държавата трябва да се фокусира върху постигане на пълна заетост, икономически растеж и благоденствие на своите жители, и че държавната власт трябва да бъде напълно разгърната паралелно с пазарните процеси, ако е необходимо да се намесва в тях и дори да ги заменя, за да бъдат постигнати тези цели. Фискални и финансови политики, обикновено наричани „Кейнсиански“, бяха широко разгърнати за да отслабват бизнес циклите и да осигуряват разумна пълна заетост. „Класовият компромис“ между капитала и работниците беше всеобщо приеман като ключов гарант за вътрешен мир и спокойствие. Държавите активно се намесваха в индустриалните политики и бяха установили стандарти за социалната цена, конструирайки разнообразие от социално-осигуряващи системи (здраеопазване, образование и други).

Тази форма на политическа организация обикновено е наричана „вграден либерализъм“, за да обозначи как пазарните процеси, предприемаческите и корпоративни дейности бяха обградени със мрежа от социални и политически ограничения, и контролираща среда която понякога ограничаваше, но в други случаи водеше икономически и индустриални стратегии. Държавно планиране и в някои случаи държавна собственост на ключови сектори (въглища, стомана, автомобили) не бяха рядко явление (например във Великобритания, Франция и Италия). Неолибералният проект извади капитала от тези ограничения.

Вграденият либерализъм носеше високи нива на икономически растеж в напредналите капиталистки страни през 50-те и 60-те години 11. Отчасти това зависеше от щедростта на САЩ да бъде готов да харчи дефицитно заедно с останалата част от света и да абсорбира в своите граници всякакъв излишък от произведени продукти. Тази система даваше облаги, като разширяване на пазарите на износ (най-очевидно за Япония, но също и за Южна Америка и някои други страни от Юго-Източна Азия), но опитите да се изнася „развитие“ към голяма част от останалия свят най-общо не бяха успешни. За голяма част от Третият Свят, особено Африка, вградения либерализъм остана напразна надежда. Последвалия тласък към неолиберализация след 80-те години не донесе особена промяна в тяхната бедност. В напредналите капиталистки страни преразпределителни политики (включително степен на политическа интеграция на синдикалната сила на работническата класа и помощ за колективно договаряне), контрол върху свободната мобилност на капитала (степен на финансово обуздаване чрез контрол на капитала), разширени социални разходи и градене на социална държава, активни държавни намеси в икономиката, и някаква степен на планиране на развитие вървяха ръка за ръка с относително високи нива на растеж.

Бизнес цикълът беше успешно контролиран чрез прилагане на Кейнсиански фискални и парични политики. Социална и морална икономика (понякога подкрепяна от силно чувство за национална идентичност) беше насърчавана чрез дейностите на намесваща се държава. Държавата стана силово поле, което интернализираше класовите отношения. Институциите на работническата класа като синдикати и леви политически партии имаха много реално влияние вътре в държавния апарат.

Към края на 60-те години вградения либерализъм започна да се срива, както в международен план така и във вътрешните икономики на страните. Знаци за сериозна криза на натрупването на капитал бяха видими навсякъде. Безработицата и инфлацията растяха навсякъде и доведоха до глобална фаза на „стагфлация“ (стагнация плюс инфлация), която продължи през по-голямата част от седемдесетте години. Фискална криза на няколко държави (Великобритания например трябваше да тегли заем от МВФ през 1975-76г.) последва, когато приходите от данъци намаляха и социалните разходи се повишиха. Кейнсианските политики не работиха повече. Дори преди Арабско-Израелската война и петролното ембарго на OPEC през 1973г., Бретън Уудс системата на фиксирани обменни валутни курсове, подкрепяни от златни резерви, изпадна в безпорядък. Пропускливостта на държавните граници по отношение на потоците от капитал стресираха системата на фиксирани обменни валутни курсове. Щатски долари бяха наводнили света и бяха се измъкнали от контрола на САЩ, бидейки депозирани в Европейски банки. Поради това фиксираните обменни валутни курсове бяха изоставени през 1971г. Златото не можеше повече да функционира като база на международните пари. Обменните курсове бяха оставени да се повишават и опитите да се контролира повишаването скоро бяха изоставени. Вградения либерализъм, който носеше високи нива на растеж, поне за напредналите капиталистки държави след 1945г., беше очевидно изчерпан и не работеше повече. Някаква алтернатива беше необходима, за да бъде преодоляна кризата.

Един от отговорите беше да се задълбочи държавния контрол и регулация на икономиката чрез корпоратистки стратегии (включително, ако е необходимо, да се обуздават аспирациите на работническите и народните движения чрез остеритетни мерки, политики на приходите, и дори контрол на заплатите и цените). Този отговор беше пердлаган от социалистките и комунистките партии в Европа, с надежди вложени в иновативни експерименти по управление във места като контролираната от комунисти „Червена Болоня“ в Италия, в революционната трансформация на Португалия след колапсът на фашизма, в завоя към по-отворен пазарен социализъм и идеи за „Еврокомунизъм“, особено в Италия (под водачеството на Берлингер) и в Испания (под влиянието на Карильо), или в разширяването на силната социал-демократична държава, като традиционните в Скандинавия. Лявото събра значителна народна подкрепа за такива програми, стигайки близо до властта в Италия и фактически сдобивайки се с власт в Португалия, Франция, Испания и Великобритания, докато задържа властта си в Скандинавия. Дори в САЩ Конгрес контролиран от Демократичната Партия регламентира огромна вълна от регулаторни реформи през ранните 70-те години (подписани от Ричард Никсън, Републикански президент, който в процеса отиде толкова далеч, та чак заяви „сега всички сме Кейнсианци“). Тези реформи управляваха всичко от защитата на околната среда до здраве и безопасност на работното място, граждански права и защита на потребителите 12. Но лявото не успя да отиде по-далеч от традиционните социал-демократични и корпоратистки решения, и към средата на 70-те години те се доказаха несъвместими с изискванията за натрупване на капитал. Ефектът беше поляризация на дебата между тези стоящи зад социалната демокрация и централното планиране от една страна (които когато са на власт, както в случая с Британската Лейбъристка Партия, често стигат до там да се опитват да обуздават, обикновено поради прагматични причини, аспирациите на собствените си подръжници) и интересите на всички онези, които са загрижени за освобождаването на силата на корпорациите и бизнеса, и за налагането отново на пазарната свобода върху другите. Към средата на 70-те години интересите на втората група излязоха начело. Но как да бъдат възстановени условията за възобновяване на активно натрупване на капитал?

Как и защо неолиберализма излезе победител като единствения отговор на този въпрос, е сърцевината на проблемът който трябва да решим. В ретроспекция може да изглежда като че ли отговорът беше както неизбежен така и очевиден, но тогава, мисля че е справедливо да се каже, никой реално не знаеше или разбираше с някаква сигурност какъв вид отговор ще проработи и как. Капиталисткият свят попадна на неолиберализма като отговорът чрез серии от лакътушения и хаотични експерименти, които се събраха в нова ортодоксалност само при формулирането на това, което стана известно като „Вашингтонският Консенсус“ през 90-те години. По това време както Клинтън така и Блеър можеха лесно да преобърнат изказването на Никсън, и просто да заявят „сега всички сме неолиберали“. Неравното географско развитие на неолиберализма, неговото често частично и неуравновесено прилагане от различни държави, свидетелства за експерименталността на неолибералните решения и комплексните начини по които политически сили, исторически традиции и съществуващи институционални подредби оформиха защо и как процесът на неолиберализация фактически се случи.

Има обаче един елемент в този преход, който заслужава специално внимание. Кризата на натрупването на капитал през 70-те години засегна всички, чрез комбинация от увеличаваща се безработица и ускоряване на инфлацията. Недоволството беше широко разпространено и съюзът на работническата класа и градските социални движения в по-голямата част от напредналият капиталистически свят изглеждаше като да води към възникване на социалистическа алтернатива на компромисите между капитала и работническата класа, които толкова успешно обосноваваха натрупването на капитал в след-военният период. Комунистки и социалистки партии набраха сила и направо взеха властта в голяма част от Европа, и дори в САЩ народни сили агитираха за широко разпространени реформи и държавна намеса. Имаше ясна политическа заплаха за икономическите елити и господстващите класи навсякъде по света, както в напредналите капиталистки страни (като Италия, Франция, Испания и Португалия), така и в много развиващи се страни (като Чили, Мексико и Аржентина). В Швеция например, това което беше познато като планът Рен-Мейднер буквално предлагаше постепенно да бъдат изкупени дяловете на собствениците в техните бизнеси и да бъде превърната страната в работническо-собственическа демокрация. Икономическата заплаха за позицията на господстващите елити и класи стана осезаема. Едно от условията на следвоенното споразумение в почти всички страни беше икономическата власт на висшите класи да бъде ограничена и на работническата класа да бъде предоставен много по-голям дял от националния приход, в следствие доходите на висшият един процент паднаха от 16 процента преди войната, до по-малко от 8 процента към края на Втората Световна Война, и останаха близо до това ниво през почти три десетилетия. Докато растежът беше силен това ограничение изглеждаше без значение. Да имаш дял от увеличаваща се торта, е едно нещо. Но когато растежът се срина през 70-те години, когато реалните лихвени проценти станаха негативни, когато нищожни дивиденти и печалби бяха нормата, тогава висшите класи навсякъде по света се почувстваха заплашени. В САЩ контролът върху богатството от най-горния 1 процент от населението остана стабилен през голяма част от двайсти век. Но през 70-те години той се срина стремглаво (Фиг 1.2), когато стойността на активите (ценни книжа, имоти, спестявания) колабира. Висшите класи трябваше да действат решително, за да предпазят себе си от политическо и икономическо унищожение.

Превратът в Чили и режимът на военната хунта в Аржентина, поощрявани вътрешно от висшите класи и подкрепяни от САЩ, предоставиха един вид решение на проблема. Последвалият Чилийски експеримент по неолиберализъм демонстрира, че облагите от възобновеното на натрупването на капитал бяха силно изкривени в условията на насилствена приватизация. Страната и господстващи елити в нея, заедно с чуждестранните инвеститори, се справяха доста добре през ранните етапи. Преразпределителните ефекти и повишаващите се социални неравенства са толкова устойчива черта на неолиберализацията, че могат да бъдат разглеждани като структурни за целият проект. Жерар Дюменил и Доменик Леви след внимателно реконструиране на данните заключиха, че неолиберализацията беше от самото начало проект за възстановяване на класовата сила. След въвеждането на неолиберални политики през късните 70-те години, делът на висшият 1 процент от националният приход в САЩ се увеличи стремглаво, за да достигне 15 процента (много близо до делът от преди Втората Световна Война) към края на века. Висшият 0.1 процент от печелищите доходи в САЩ увеличиха делът си от националният приход от 2 процента през 1978г., до над 6 процента през 1999г., докато съотношението между средната заплата на работниците и заплатите на Главните Изпълнителни Директори на корпорациите (CEO) се повиши от малко над 30 към 1 през 1997г., до близо 5000 към 1 през 2000г. (Фигури 1.3 и 1.4). Сега когато данъчната реформа на администрацията на Буш влиза в сила, концентрацията на доходи и богатство в горните ешелони на обществото продължава с бързи темпове, защото данъкът върху недвижимите имоти (данък върху богатството) е премахнат и облагането на приходите от инвестиции и от печалби от капитал е намалено, докато облагането на заплатите е поддържано. 13

САЩ не е единствен в това отношение – висшият един процент от печелещите доходи във Великобритания удвоиха делът си от националният приход от 6,5 процента до 13 процента, от 1982г. насам. И когато погледнем по-далеч, виждаме необикновени концентрации на богатство и власт появяващи се навсякъде по света. Малка и могъща олигархия се въздигна в Русия след прилагането през 90-те години на неолибералната „шокова терапия“. Необикновени повишения на неравенствата по доходи и богатство се случиха в Китай, когато той възприе ориентация към свободен пазар. Вълната от приватизации в Мексико след 1992г. катапултира няколко индивида (като Карлос Слим) почти за едно денонощие в списъкът на най-богатите хора в света на списание Fortune. В глобален план страните от Източна Европа и Обнощостта на Независимите Държави регистрираха едни от най-големите повишавания на социално неравенство. Страните от ОИСР също регистрираха голямо увеличаване на неравенството след 80-те години, а „разликата между доходите на една пета от хората живеещи в най-богатите страни и на една пета от хората в най-бедните страни беше 74 към 1 през 1997г., 60 към 1 през 1990г. и 30 към 1 през 1960г.“14 Докато има изключения в тази тенденция (няколко Източни и Юго-Източно Азиатски страни дотук удържат неравенствата в доходите във разумни граници, както и Франция *, Фиг 1.3), свидетелствата категорично показват, че неолибералният завой е по някакъв начин и до някаква степен асоцииран с възстановяването, или създаването на силата на икономическите елити.

Можем следователно да интерпретираме неолиберализацията или като утопичен проект даващ теоретична конструкция за реорганизацията на международния капитализъм, или като политически проект за възобновяване на условията за натрупване на капитал и за възстановяване силата на икономическите елити. В последващият текст аз твърдя, че втората от тези цели на практика доминира. Неолиберализацията не беше много ефективна в съживяването на глобалното натрупване на капитал, но тя успя забелижително добре да възстанови, или в някои случаи (като Русия и Китай) да създаде икономически елит. Теоретичният утопизъм на неолибералния аргумент, заключавам, главно работеше като система за оправдаване и легитимиране на каквото и да беше необходимо да се направи, за да се постигне тази цел. Свидетелствата предполагат, също така, че когато неолибералните принципи влязат в конфликт с нуждата да се възстанови или поддържа властта на елитът, тогава принципите или биват изоставяни, или биват изкривявани до неузнаваемост. Това по никакъв начин не отрича силата на идеите да бъдат двигатели на историческо-географска промяна. Но посочва творческо напрежение между неолибералните идеи и фактическите практики на неолиберализиране, които трансформираха начинът по който глобалния капитализъм работи през последните три десетилетия.

Възходът на Неолибералната Теория

Неолиберализмът, като потенциална противо-отрова срещу заплахите за капиталисткият социален ред и като решение за болестите на капитализма, отдавна дебне зад кулисите на обществената политика. Една малка и изключителна група от страстни привърженици – главно академични икономисти, историци и философи – се събраха около известният Австрийски политически философ Фридрих Фон Хайек, за да основат Обществото Мон Пелерин (именувано на Швейцарският спа курорт, където за първи път се срещат) през 1947г. По-известните сред тях са Лудвиг Фон Мизес, икономистът Милтън Фридмън и дори, за известно време, прочутият философ Карл Попър. Основополагащото изявление на това общество заявява:

Основните ценности на цивилизацията са в опасност. В големи участъци от повърхността на земята съществените условия за човешкото достойнство и свобода изчезнаха. А на други места те се намират в постоянна заплаха от развитието на текущите тенденции на политиката. Позицията на индивида и на доброволната група прогресивно са подкопавани от разпорстранението на тираничната власт. Дори тази най-скъпоценна придобивка на Западният Човек, свободата на мисленето и изразяването, е заплашена от

разпространението на вярвания които, приписващи си привилегията на толерантността когато са в позиция на малцинство, само се стремят да постигнат позиция на власт за да да потискат и заличават всички различни от техните възгледи.

Групата счита, че тези развития са поощрявани от растежът на един възглед за историята, който отрича всички абсолютни морални стандарти и от растежа на теории, които поставят под въпрос желателността на върховенството на закона. Също и че тези тенденции са поощрявани от намаляване вярата в частната собственост и в конкурентният пазар, защото без широкообхватната сила и инициативата свързани с тези институции, е трудно да се представи общество, в което свободата може да бъде ефективно запазена 15.

Членовете на групата описват себе си като „либерали“ (в традиционният Европейски смисъл) поради тяхното фундаментално посвещение на идеалите на личната свобода. Неолибералния етикет сигнализира за тяхното придържане към принципите на свободният пазар от нео-класическата икономика, които се появяват през втората половина на 19-ти век (благодарение на Алфред Маршал, Уйлям Станли Йевонс и Леон Уолръс), за да изместят класическите теории на Адам Смит, Дейвид Рикардо и, разбира се, на Карл Маркс. Но членовете на „Мон Пелерин“ също се придържаха и към възгледът на Адам Смит, че скритата ръка на пазара е най-доброто средство за мобилизиране дори и на най-низките човешки инстинкти като лакомията, алчността и желанието за богатство и власт, в полза на всички. Неолибералната доктрина беше следователно дълбоко противопоставена на теорииите за държавна намеса, като тези на Джон Мейнард Кейнс, които станаха популярни през 30-те години като отговор на Голямата Депресия. Много създатели на политики след Втората Световна Война се обърнаха към Кейнсианската теория, за да ги води в стремежът им да държат бизнес цикълът и рецесиите под контрол. Неолибералите още по-свирепо се противопоставиха на теориите за централизирано държавно планиране, като тези предлагани от Оскар Ланге, работещ близо до Марксистката традиция. Държавните решения, твърдяха те, непременно са политически пристрастни в зависимост от силата на групите по интереси, които участват (такива като синдикати, екозащитници или търговски лобисти). Държавните решения по въпросите на инвестирането и натрупването на капитал са непременно погрешни, защото информацията която е на разположение на държавата, не може да съперничи на тази която се съдържа в пазарните сигнали.

Теоретичната рамка, както посочват някои коментатори, не е напълно последователна. Научната строгост на нейната неокласическа икономика не съжителства спокойно с политическата й посветеност на идеалите на индивидуалната свобода, също така предполагаемото й недоверие към всяка държавна власт не се съвместява добре с нуждата й от силна и ако е необходимо принуждаваща държава, която да защищава правата на частната собственост, индивидуалните и предприамечски свободи. Юридическият трик да бъдат дефинирани корпорациите като индивиди пред закона носи своите собствени отклонения, правейки иронично личното кредо на Джон Д. Рокфелер, издълбано в камък във Рокфелер Център, Ню Йорк Сити, в което той поставя „висшата стойност на индивида“ над всичко. И също има, както ще видим, достатъчно противоречия в неолибералната позиция, правещи неолибералните практики (такива като силата на монопола и пазарните провали) неразпознавеми по отношение на привидната чистота на неолибералната доктрина. Трябва да обърнем внимание, следователно, на напрежението между теорията на неолиберализма и фактическият прагматизъм на неолиберализацията.

Хайек, автор на основни текстове като The Constitution of Liberty далновидно твърдеше, че битката за идеите е ключовата битка и че ще отнеме най-малко едно поколение за да бъде спечелена битката, не само срещу Марксизма, но и срещу социализма, държавното планиране и Кейнсианският интервенционизъм. Обществото „Монт Пелерин“ натрупа финансова и политическа подкрепа. В САЩ особено, могъща група от заможни индивиди и корпоративни лидери, които по принцип са против всички форми на държавна намеса и регулация, и дори са срещу интернационализъм стремящ се да организира опозиция срещу това, което те виждат като повяващ се консенсус за упражняване на смесена икономика. Страхуващи се как алиансът със Съветския Съюз по време на Втората Световна Война може да се развие политически в след-военна обстановка, те бяха готови да прегърнат каквото и да е, от Макартизъм до неолиберални тинк-танкове, за да защищават и увеличат властта си. И все пак това движение остана в периферията на политическото и академичното влияние, до неприятностите през 70-те години. В онзи момент то започна да се предвижва към центъра на сцената, особено в САЩ и Великобритания, бидейки отглеждано в различни добре финансирани тинк-танкове (разклонения на Обществото Монт Пелерин, такива като Institute of Economic Affairs в Лондон и Heritage Foundation във Вашингтон), а също и благодарение на нарастващата му популярност в академията, особено в University of Chicago, където преподава Милтън Фридман. Неолибералната теория спечели академично реноме чрез Нобеловата Награда за Икономика, връчена на Хайек през 1974г. и на Фридман през 1976г. Тази награда, макар и приела аурата на Нобел, няма нищо общо с другите Нобелови Награди и беше под влиянието на банковият елит на Швеция. Неолибералната теория, особено в нейната монетаристка одежда, започна да упражнява практическо влияние в няколко политически полета. По време на президентството на Картър, например, дерегулацията на икономиката се появи като един от отговорите на хроничната стагфлация, която доминираше в САЩ през 70-те години. Но драматичното утвърждаване на неолиберализма като нова икономическа ортодоксалност, управляваща обществената политика на държавно ниво в напредналият капиталистки свят, се случи в САЩ и Великобритания през 1979г.

През месец Май 1979г. Маргарет Тачър беше избрана във Великобритания, със силен мандат да реформира икономиката. Под влиянието на Кийт Джоузеф, много активен и отдаден публицист и полемист, имащ силни връзки с неолибералния Institute of Economic Affairs, Тачър прие, че Кейнсианизмът трябва да бъде изоставен и че монетаристките „supply-side“ (“от странат на предлагането”) решения са от същностно значение за излекуването на стагфлацията, която характеризираше Британската икономика през 70-те години. Тя разбра, че това означаваше чиста революция във фискалните и социалните политики, и веднага сигнализира за свирепа решителност да сложи край на институциите и политическите пътища на социал-демократичната държава, която се беше утвърдила във Великобритания след 1945г.Това включваше конфронтиране със синдикатите, атакуване на всички форми на социална солидарност, които възпрепятстваха конкурентната гъвкавост (като онези изразявани чрез общинското управление и чрез силата на работническите асоциации), разглобяване или премахване на задълженията на социалната държава, приватизация на държавните предприятия (включително и на социалните жилища), намаляване на данъците, окуражаване на предприемаческа инициатива и създаване на благоприятен бизнес климат, за да бъде доведен силен поток от чужди инвестиции (особено от Япония). Тя направи нейната прочута декларация: „Няма такова нещо като общество, а само индивидуални мъже и жени“ – като по-късно добави – „и техните семейства“. Всички форми на социална солидарност трябваше да бъдат премахнати в полза на индивидуализма, частната собственост, личната отговорност и семейните ценности. Идеологическата атака в тази посока идваща от реториката на Тачър, беше безмилостна 17. „Икономиката е средството“ – заяви тя – “ но целта е да бъде променена душата“. И Тачър промени душата, макар и по начини, които никак не бяха всеобхавтни и цялостни, а още по-малко свободни от политическа цена.

През Октомври 1979г. Пол Волкер, председател на Федералният Резерв на САЩ по времето на Президента Картър, извърши драконовска промяна в монетарната политика на САЩ 18. Дълготрайното посвещаване на Американската либерално-демократична държава на принципите на New Deal, което означаваше до голяма степен Кейнсианска фискална и монетарна политика с пълната заетост като ключова цел, беше изоставено в полза на политика проектирана да потушава инфлацията, без значение какви ще бъдат последствията за заетостта. Реалните лихвени нива, които често бяха негативни по време на двуцифреното покачване на инфлацията през 70-те години, бяха направени положителни чрез решение на Федералният Резерв (Фигура 1.5). Номиналното лихвено ниво беше повишено за едно денонощие и след няколко покачвания, и понижения през Юли 1981г. лихвеното ниво беше приблизително 20 процента. Така започна „дълга и дълбока рецесия, която изпразни фабриките, пречупи синдикатите в САЩ и доведе държавите длъжници до ръба на несъстоятелност, поставяйки началото на ерата на струтурните приспособявания“ 19. Това, твърдеше Волкер, беше единственият изход от стагфлацията, която характеризираше САЩ и голяма част от глобалната икономика през 70-те години.

Шокът на Волкер, както е известен от тогава, трябва да бъде интерпретиран като необходимо, но не и достатъчно условие за неолиберализацията. Някои централни банки отдавна наблягаха на анти-инфлационна фискална отговорност и приемаха политики, които бяха по-близо до монетаризма, отколкото до Кейнсианската ортодоксалност. В Западно-Германския случай това произхождаше от историческата памет за неудържимата инфлация, която разруши Ваймарската Република през 20-те години (подготвяйки сцената за възхода на фашизма) и също толкова опасната инфлация, която се случи в края на Втората Световна Война. МВФ отдавна се противопоставяше на прекаленото създаване на дълг и настояваше, ако не и нареждаше, за фискални ограничения и бюджетен остеритет на държавите клиенти. Но във всички тези случаи монетаризма беше съпътстван от приемане на солидна синдикална сила и политически ангажимент да се гради силна социална държава. Завоят към неолиберализъм по този начин зависише не само от приемането на монетаризма, но и от разгръщането на правителствени политики в много други области.

Победата на Роналд Рейгън над Картър през 1980г. се оказа съдбоносна, макар и Картър с неохота да беше направил завой към де-регулация (на авиолинии и камионен транспорт), като частично решение на стагфлацията. Съветниците на Рейгън бяха убедени, че монетаризмът на Волкер като „лекарството“ за болната и застояла икономика, беше право в целта. Волкер беше подкрепен и преназначен на позицията председател на Федералният Резерв. Администрацията на Рейгън предостави необходимата политическа подкрепа чрез продължаваща де-регулация, данъчни облекчения, бюджетни съкращения и атаки срещу синдикатите и професионалистите. Рейгън пребори PATCO, синдикатът на ръководителите на въздушният трафик, в дълга и горчива стачка през 1981г. Това сигнализира за тотална атака срещу организираните работници, в същият момент в който предизвиканата от Волкер рецесия генерира високи нива на безработица (10 процента или повече). Но PATCO беше повече от обикновен синдикат – това беше съюз на бели якички, който имаше характер на организация на квалифицирани професионалисти. PATCO беше следователно икона на средната класа, вместо синдикализъм на работническата класа. Ефектът върху положението на работниците навсякъде в САЩ беше драматичен – може би най-добре уловен от фактът, че федералната минимална заплата, която беше равна на нивото на бедността през 1980г., падна до 30 процента под това ниво през 1990г. Дългият упадък на нивата на реалните заплати започна с пълна сила.

Назначенията които Рейгън направи по въпросите на екологичното регулиране, безопасността на работното място и здравеопазването поведаха кампания срещу „голямата държава“. Дерегулацията на всичко, от авиолинии и телекомуникации до финанси, отвори нови зони на безпрепятсвени пазарни свободи за могъщите корпоративни интереси. Данъчни облекчения на инвестициите ефективно субсидириха предвижването на капитал от синдикализираните Северо-Изток и Среден Запад, към не-синдикализираните и слабо регулирани Юг и Запад. Финансовия капитал все повече търсеше в чужбина по-високи нива на възвръщаемост. Де-индустриализацията у дома и ходовете за преместване на производството в чужбина ставаха все по-чести. Пазарът, представян идеологически като пътят за поощряване на конкуренцията и иновацията, стана средство за утвърждаване на монополите. Корпоративните данъци бяха драматично намалени и най-високата данъчна ставка за индивиди беше намалена от 70 до 20 процента в това, което беше наречено „най-голямото данъчно облекчение в историята“ (Фигура 1.7). Така започна съдбоносната промяна към по-голямо социално неравенство и възстановяване на икономическата сила на висшата класа.

Имаше също така още една друга съпътсваща промяна, която даде тласък на движението за неолиберализация през 70-те години. Повишаването на цената на петрола от OPEC, което дойде с петролното ембарго от 1973г., постави огромни количества финансова сила на разположение на прозивеждащите петрол държави като Саудитска Арабия, Кувейт и Абу Даби. Днес знаем от доклади на Бритаското разузнаване, че САЩ активно са се готвили да нападнат тези страни през 1973г., за да възстановят потока от петрол и да свалят цените. Знаем също, че Саудитците са се съгласили тогава, предполага се под военен натиск ако не и открито заплашване от страна на САЩ, да рециклират всички техни петродолари чрез Ню Йоркски инвестиционни банки 20.

Последните изведнъж се оказаха разполагащи с огромни суми, за които трябваше да намерят печелившо пласиране. Възможностите в САЩ, като се вземе предвид депресираното състояние на икономиката и ниските нива на възвръщаемост в средата на 70-те години, не бяха добри. Трябваше да се търсят по-печалбоносни възможности в чужбина. Държавите изглеждаха най-сигурни, защото както Уолтър Ристън – оглавяващ Citibank – прочуто заяви, държавите не могат да се преместят или да изчезнат. И много правителства в развиващият се свят изпитващи недостиг на пари, бяха нетърпеливи да вземат заеми. Но за да се случи това, обаче, бяха необходими отворен достъп и сигурни условия за кредитиране. Ню Йоркските инвестиционни банки поискаха от имперската традиция на САЩ както да отвори нови възможности за инвестиране, така и да пази техните операции в чужбина.

Имперската традиция на САЩ отдавна беше в процес на разработване и до голяма степен дефинираше себе си срещу имперските традиции на Великобритания, Франция, Холандия и другите Европейски сили 21. Докато САЩ си играеше с колониално завоюване в края на деветнайсти век, той разви по-отворена система на империализъм без колонии през двайсти век. Парадигмата беше изработена в Никарагуа през 20-те и 30-те години, когато Американски морски пехотинци бяха изпратени да защищават интересите на САЩ, но се озоваха въвлечени в продължителна и трудна партизанска война, водена от Сандинистите. Отговорът беше да се намери местен тиранин – в този случай Сомоса – и да му се даде икономическа и военна подкрепа, на него, на неговото семейство и на неговите най-близки съюзници, така че те да могат да репресират или да купят опозицията, и да натрупат значителни богатства и благосъстояние за себе си. В замяна те винаги ще държат тяхната страна отворена за операциите на Американския капитал, ще покрепят и ако е необходимо ще популяризират, американските интереси както в страната, така и в региона (в случаят с Никарагуа, Централна Америка). Това беше моделът прилаган след Втората Световна Война, по време на фазата на глобалното деколонизиране, наложено на Европейските сили по настояване на САЩ. Например ЦРУ проектира превратът, който свали демократично избраното правителство на Мосадек в Иран през 1953г. и инсталира Шахът на Иран, който даде петролни договори на Американски компании (и не върна активите на Британските компании, които Мосадек национализира). Шахът също така стана един от ключовите пазители на Американските интереси в петролния Среден Изток.

В след-военният период голяма част от не-комунистическият свят беше отварян за Американската доминация чрез такъв вид тактики. Това стана предпочитан метод за отблъскване на заплахата от комунистически въстания и революции, водещ до една анти-демократична (или дори по-точно анти-популистка и анти-социалистка/комунистка) стратегия от страна на САЩ, която го поставяще все повече и повече в съюз със репресивните военни диктатури и авторитарните режими (най-зрелищно, разбира се, в Южна Америка). Историите разказани в Confessions of an Economic Hit Man на Джон Пъркинс са пълни с грозни и неподправени детайли как това твърде често беше правено. В последствие американските интереси станах по-скоро уязвими в борбата им срещу международния комунизъм. Докато съгласието на местните управляващи елити можеше да бъде купено достатъчно лесно, нуждата да бъдат принуждавани опозиционни или социал-демократични движения (като това на Алиенде в Чили) асоциира САЩ с дълга стория на предимно прикрито насилие срещу народни движения, в голяма част от развиващия се свят.

В този контекст изобилието от пари рециклирано чрез инвестиционните банки в Ню Йорк беше разпръснато из целия свят. Преди 1973г. повечето от чуждестранните инвестиции на САЩ бяха директни, основно загрижени за експлоатирането на ресурси от сурови материали (петрол, минерали, суровини, земеделски продукти), или за култивиране на специфични пазари (телекомуникации, автомобили и т.н.) в Европа и в Латинска Америка. Инвестиционните банки от Ню Йорк винаги са били активни на международната сцена, но след 1973г. те станаха още по-активни, макар и вече много по-фокусирани върху отпускане на заеми за чуждестранни правителства 22.Това изискваше либерализация на международните кредитни и финансови пазари, и Американското правителство започна активно да популяризира и подкрепя тази стратегия в глобален мащаб през 70-те години. Гладни за кредит, развиващите се страни бяха окуражавани да вземат големи заеми, макар и със лихви които бяха в полза на банкерите от Ню Йорк 23. Тъй като заемите бяха в щатски долари, обаче, всяко скромно или недай боже стремглаво повишаване на лихвеният процент в САЩ би могло лесно да тласне уязвими страни към банкрут. Инвестиционните банки в Ню Йорк тогава биха били изложени на сериозни загуби.

Първият голям тест дойде след шокът на Волкер, който доведе Мексико до дефолт през 1982-84г. Администрацията на Рейгън, която сериозно обмисляше да оттегли подкрепата си за МВФ по време първата й година, намери начин да събере заедно Министерството на Финансите на САЩ и МВФ, за да разреши затруднението като разсрочи дълга, но в замяна поиска неолиберални реформи.Този подход беше направен стандартна процедура след това, което Стиглиц нарече „пречистването“ на МВФ от всички Кейнсиански влияния през 1982г. МВФ и Световната Банка от този момент нататък станаха центрове за разпространяване и налагане на „пазарен фундаментализъм“ и неолиберална ортодоксалност. В замяна на дългово разсрочване, от задлъжнялите страни се изисква да осъществяват институционални реформи, такива като премахване на социални разходи, по-гъвкави пазари на труда и приватизация. Така бяха изобретени „структурните приспособявания“. Мексико беше една от първите държави въвлечени в това, което ще стане нарастваща колония от неолиберални държавни апарати в цял свят. 24

Това което Мексико демонстрира, обаче, беше ключова разлика между либералната и неолибералната практика: при първата кредиторите поемат загубите, които идват от лоши инвестиции, докато при втората теглещите заеми биват принуждавани от държавата и международните сили да поемат цената на изплащането на дълга, независимо какви ще бъдат последствията за препитанието и благосъстоянието на местното население. Ако това изисква активи да бъдат прехвърлени на чуждестранни компании, то нека така да бъде. Това, оказва се, не е в съответствие с неолибералната теория. Един ефект, както демострират Дюменил и Леви, беше да се позволи на Американски собственици на капитал да извличат високи нива на възвръщаемост от останалата част от света, през 80-те и 90-те години (Фиг.1.8 и 1.9) 25. Възстановянането на силата на икономическият елит или висшата класа, в САЩ и навсякъде другаде в напредналите капиталистки страни, черпеше сериозно от печалбите извличани от останалият свят, чрез международните потоци и практиките на структурно приспособяване.

Значението на Класовата Сила

Но какво точно означава тук „класа“? Това винаги е едно някак си неясно (някои дори биха казали съмнително) понятие. Неолиберализацията доведе до неговото пре-дефиниране. Това поставя проблем. Ако неолиберализацията е средство за възстановяване на класовата власт, тогава би трябвало да сме способни да идентифицираме класовите сили които стоят зад нея и тези, които се облагодетелстваха от неолиберализацията. Но това е трудно да се направи, когато „класата“ не е стабилна социална конфигурация. В някои случаи „традиционен“ обществен слой успя да задържи своята постоянна властова основа (често организирана чрез семейство и родство). Но в други неолиберализацията беше съпровождана от преконфигуриране на висшата класа. Марагрет Тачър например атакува някои от укрепените форми на класова сила във Великобритания. Тя се изправи срещу аристократичните традиции, които доминираха в армията, съдебната система и финансовият елит на City of London и в много сегменти на индустрията, и Тачър застана на страната на дръзките предприемачи, и новобогаташите.Тя подкрепяше и обикновено беше подкрепяна от тази нова класа на предприемачи (като Ричард Брансън, Лорд Хансън и Джордж Сорос). Традиционното крило на нейната собствена Консервативна Парти беше възмутено. В САЩ растящата сила и значителност на финансистите и на Изпълнителните Директори (CEO) на големи корпорации, както и огромният изблик на дейности в изцяло нови сектори (такива като компютрите и интернет, медиите и търговията на дребно) промени мястото на икономическата висша класа значително. Неолиберализацията може и да е възстановяване на класовата сила, но това не означава възстановяване на икономическата сила на същите хора.

Но както илюстрират контрастиращите случаи на САЩ и Великобритания, „класа“ означава различни неща на различните места, и в някои случаи (например в САЩ) често се твърди, че понятието „класа“ няма никакъв смисъл. В допълнение има силни течения на обособяване по отношение на формирането и ре-формирането на класова идентичност, в различни части на света. В Индонезия, Малайзия и Филипините например икономическата власт беше силно концентрирана в няколко души от Китайското етническо малцинство и начинът на придобиване на тази икономическа власт беше доста по-различен от този в Австралия, или в САЩ ( той беше силно концентриран в търговски дейности и доведе до приклещване в ъгъла на пазарите 26). Възходът на седемте олигарси в Русия произтече от доста уникалната конфигурация на обктоятелствата след колапсът на СССР.

Въпреки това могат да бъдет идентифицирани някои общи тенденции. Първата е сливане на привилегиите на собствеността и на управляването на капиталистките предприятия – които са традиционно разделени – чрез заплащане на Изпълнителните Директори (CEO’s) с акции (право на собственост). Тогава стойността на акциите, а не производството, стана водещата светлина за икономическата активност и както по-късно стана очевидно в колапсът на компании като Enron, спекулативните отношения които произлизат от това могат да бъдат неустоими. Втората тенденция е драматично намаляване на историческата дистанция между паричният капитал печелещ дивиденти и лихви, от една страна, и производственият или търговски капитал, търсещ да извлече печалби от другия. Това разделение в миналото понякога произвеждаше конфликти между финансисти, производители и търговци. Във Великобритания, например, държавната политика през 60-те години беше главно в услуга на изискванията на финансистите от City of London, често в ущърб на националните производители и през 60-те години в САЩ конфликти между финансови, и произвеждащи корпорации често се появяваха на повърхността. През 70-те години голяма част от този конфликт изчезна, или прие нови форми. Големите корпорации ставаха все повече финансови в техните операции, дори когато – както в автомобилният сектор – бяха заети с произвеждане. От приблизително 1980г. насам не е необичайно корпорации да докладват загуби в производството, компенсирани от печалби във финансовите операции (всичко от кредити и застрахователни операции, до спекулиране с променливи валути и пазари на фючърси). Сливания на сектори свързаха производство, търговия, недвижими имоти и финансови интереси по нови начини, за да произведат разнородни конгломерати. Когато US Steel (“Американска Стомана”) промениха името си на USX (закупувайки силни дялове в застраховането), председателят на борда на директорите отговори на въпросът „Какво означава X в новото име?“, като заяви че просто „X означава пари“ 27.

Всичко това е свързано със силния изблик на активност и мощ в света на финансите. Все повече освобождавана от регулаторните ограничения и бариери, които дотогава затваряха полето й на действие, финансовата активност можеше да процъфтява както никога преди и вече навсякъде по света. Вълна от иновации се случи във финансовите услуги, за да произвеждат не само далеч по-сложни глобални взаимосвързаности, но също и нови видове финансови пазари базирани на секюритизация, деривативи и всякакъв вид фючърсно търгуване. Неолиберализацията означаваше, накратко, финансиализиране на всичко. Това задълбочи влиянието на финансите върху всички други области на икономиката, върху държавният апарат и, както Ранди Мартин отбеляза, върху всекидневния живот28. Финансиализирането също внесе увеличаваща се волатилност в глобалните отношения на обмен. Състоя се без съмнение смяна на властта от светът на производството към светът на финансите. Печалбите от капацитет на производство не означаваха вече по необходимост повишаване на доходите на глава от населението, но концентрацията на финансови услуги със сигурност означаваше. Поради тази причина грижата за финансовите институции и за интегритета на финансовата система стана най-важна за колективът от неолиберални държави (например групата на най-богатите страни в света, Г7). В случай на конфликт между Главната Улица и Уол Стрийт, нещата трябва да бъдат решени в полза на втората. Реалната възможност тогава се появи когато Уол Стрийт е добре, останалата част от САЩ (както и от света) да е зле. И за няколко години, особено през 90-те, точно това се случваше. Докато лозунгът повтарян често през 60-те години беше „Това което е добре за General Motors, е добре за САЩ“, през 90-те години той се промени в „Това което е добре за Wall Street, е всчичко което е от значение“.

Eдно от най-важните ядра на нарастващата класова сила при неолиберализма е, следователно, изпълнителните директори на корпорациите (CEO’s), ключовите оператори на корпоративните бордове и лидерите във финансовите, юридическите и техническите апарати, които заобикалят тази светая светих на капиталистката активност 29. Властта на фактическите собственици на капитал, акционерите, беше донякъде намалена, с изключение когато успяват да спечелят достачно гласове за да въздействат върху корпоративната политика. Акционерите от време на време биват завличани с милиони от операциите на изпълнителните директори (CEO’s) и на техните финансови съветници. Спекулативните печалби направиха възможно също да се натрупват огромни богатства за много кратък период от време ( примери са Уорън Бъфет и Джордж Сорос).

Но би било погрешно да ограничаваме понятието за висша класа само до тази група. Отварянето на предприемачески възможности, както и на нови структури в търговските отношения, позволи да се появят същностно нови процеси на класово формиране. Бързи забогатявания бяха правени в сектори на икономиката като биотехнологиите и информационните технологии (например Бил Гейтс и Пол Алън). Нови пазарни отношения отвориха всякакви видове възможности да се купува евтино и да се продава прескъпо, ако не и фактически да се приклещват в ъгъла пазарите по такъв начин, че да се натрупват състояния, които или се разпростират в простраството (както в случаят с обширната глобална медийна империя на Рупърт Мърдок), или са диверсифицирани във всякакъв вид бизнеси, от извличане на ресурси и производство, до финансови услуги, строителство и търговия на дребно.Често се случваше привилигеровани отношения с държавната власт да играят ключова роля. Двамата бизнесмени, които бяха най-близо до Сухарто в Индонезия захранваха финансовите интереси на семейството на Сухарто, но също и се хранеха от връзките си с държавният апарат, за да станат неимоверно богати. До 1997г. един от тях, Salim Group, беше „според данните най-големият в света притежаван от Китайци конгломерат, с 20 милиарда долара в активи и приблизително петстотин компании“. Започнал с относително малка инвестиционна компания, Карлос Слим придоби контрол върху ново-приватизираната телекомуникационна система на Мексико и бързо превърна това в огромна империя конгломерат, която контролира не само голямо парче от Мексиканската икономика, но също така има разпростиращи се интереси в търговията на дребно в САЩ (Circuit City и Barnes and Noble), както и в цяла Латинска Америка 30. В САЩ семейство Уолтън станаха извънредно богати когато Wal-Mart се издигна до доминираща позиция в търговията на дребно в страната, до голяма степен благодарение на интегрирането в Китайско производство, Wal-Mart притежва също и магазини в цял свят. Докато има очевидни връзки между тези видове дейности и светът на финансите, невероятната способност не само да се натрупват големи лични състояния но и да се упражнява контролираща власт върху големи сегменти от икономиката, предоставя на тези няколко индивида огромна икономическа власт, чрез която да упражвняват влияние върху политическите процеси. Нетната стойност на 358-те най-богати хора в света през 1996г. беше „равна на общите доходи на най-бедните 45 процента от световното население – 2.3 милиарда души“. И още повече, „най-богатите 200 души в света повече от удвоиха нетната си стойност през четирите години до 1998г., за да достигне тя 1 трилион долара. Активите на тримата топ милиардери тогава бяха повече от комбинираните БВП на всички най-малко развити страни и техните 600 милиона души.“ 31

Има обаче още една главоблъсканица, която трябва да бъде взета предвид в този процес на радикално преконфигуриране на класовите отношения. Появява се въпросът, и той беще много дебатиран, дали тази нова класова конфигурация трябва да бъде считана като транснационална, или все още може да бъде разибарана като нещо базирано изключително в параметрите на националната държава32. Моята позиция по въпросът е следната. Твърдението, че господстващата класа където и да е по света е ограничавала своите операции във и е дефинирала своите лоялности към някоя национална държава, исторически погледнато е силно преувеличено. Никога не е имало много смисъл да се говори за отчетливо Американска прогивопоставена на Британска, Френска, Германска или Корейска капиталистка класа. Международните връзки винаги са били важни, особено в колониалните и нео-колониалните дейности, но също и в транснационалните връзки, които произхождат от 19-ти век, ако не и от по-рано. Но без съмнение се случваше задълбочаване и разширяване на тези транснационални връзки по време на фазата на неолибералната глобализация, и е важно тези взаимовръзки да бъдат признати. Това не означава, обаче, че водещите индивиди в тази класа не се прикрепят към определени държавни апарати както поради облагодетелстването, така и поради защитата която държавата им дава. Къде по-специално те се прикрепят е важно, но не е по-важно от капиталистката дейност която те упражняват. Рупърт мърдок започна в Австралия, после се концентрира върху Великобритания, преди най-после да вземе гражданство (несъмнено по ускорена процедура) в САЩ. Той не стои над или извън дадена държавна власт, но по същият начин той упражнява значително влияние чрез неговите медийни интереси върху политиката във Великобритания, САЩ и Австралия. Всички 247 от предполагаемо независимите редактори на неговите вестници в цял свят подкрепиха инвазията на САЩ в Ирак. Като форма на стенография, обаче, все още има смисъл да се говори за Американска, Британска, или Корейска капиталистка класа, защото корпоративните интереси като тези на Мърдок, Карлос Слим и Salim Group както се хранят от, така и отглеждат определени държавни апарати. Всеки може, и обикновено го прави, да упражнява класова власт в повече от една държава едновременно.

Докато тази група от напълно различаващи се помежду си индивиди, вградена в корпоративният, финансовият, търговският и строителният бизнеси не е задължително да заговорничи като класа, и докато между тях може и да има чести напрежения, въпреки това те притежават определено съгласие на интереси, което най-общо признава предимствата (а днес също и опасностите), които могат да бъдат извличани от неолиберализацията.Те също притежават, чрез организации като Световният Икономически Форум в Давос, средства за обмен на идеи, за сближаване и за консултиране с политически лидери. Упражняват огромно влияние над глобалните дела и притежават свобода на действие, каквато никой обикновен гражданин няма.

Перспективата пред свободата

Историята на неолиберализацията и класовото формиране, и на разпростарняващото се приемане на идеите на Общество „Мон Пелерин“ като господстващите идеи на времето е интересна, когато бива съпоставена с контра-аргументите изложени от Карл Полани през 1944г. (малко преди групата „Мон Пелерин“ да бъде основана). В едно комплексно общество, посочи той, смисълът на свободата става толкова противоречив и пълен, колкото неговите подстрекания за действие са завладяващи. Съществуват, отбеляза той, два вида свобода, един добър и един лош. Във втория вид той включва „свободата да експлоатираш ближните си, свободата да се правят прекомерни печалби без съизмерима служба в полза на обществото, свободата да се пречи технологични изобретения да бъдат употребявани в полза на обществото, или свободата да се печели от обществени бедствия тайно причинявани с цел частна изгода“. Но, продължава Полани, „пазарната икономика при която тези свободи процъфтяват, произведе също и свободи които ценим високо. Свободата на съвестта, совободата на словото, на събирането, на асоциирането, свободата човек да избира своята работа“. Докато ние „обичаме тези свободи заради самите тях“- и със сигурност много от нас още го правят – те бяха до голяма степен „вторични продукти на същата тази икономика, която беше отговорна за лошите свободи“ 33. Отговорът, който Полани даде на тази двойственост е странно четиво, като се вземе предвид настоящата хегемония на неолибералното мислене:

Изчезването на пазарната икономика може да бъде началото на ера на безпрецедентна свобода. Юридическите и фактическите свободи могат да бъдат направени по-широки и по-общи от преди. Регулацията и контролът могат да постигнат свобода не само за малцина, а за всички. Свобода не като привилегията, порочна още в източника си, а като нормативно право разпростиращо се далеч отвъд тесните граници на политическата сфера, в интимната организация на самото общество. Така стари свободи и граждански права ще бъдат прибавени към фонда от нови свободи, създадени от свободното време и сигурността, които индустриалното общество предлага на всички. Едно такова общество може да си позволи да бъде справедливо и свободно.“ 34

За съжаление, отбелязва Полани, преходът към такова бъдеще е блокиран от „моралното препятствие“ на либералния утопизъм (и повече от веднъж той цитира Хайек като пример за тази традиция):

Планирането и контролът са атакувани като отричане на свободата. Свободното предприемачество и частната собственост са декларирани като имащи същностно значение за совободата. Казва се, че общество което е изградено на различни от тези основи, не заслужава да бъде наричано свободно. Свободата, която регулацията създава е отречена като не-свобода. Справедливостта, свободата и благоденствието, които тя предлага, са порицавани като камуфлаж за робство.“ 35

Идеята за свобода „по този начин дегенерира в просто застъпничество за свободно предприемачество“, което означава „пълнота на свободата за тези чийто доход, свободно време и сигурност не се нуждаят от повишаване, и просто подаяние на свобода за хората които може напразно да опитват да употребят демократичните си права за да придобият убежище от властта на притежателите на имущество“. Но ако, както винаги се случва, „не е възможно общество в което власт и принуждаване отсъстват, нито свят в който силата няма функция“, то единственият начин по който тази либерална утопична визия може да бъде поддържана, е чрез насилие и авторитаризъм. Либералният или неолибералният утопизъм са обречени, според Полани, да бъдат фрустрирани от авторитаризъм, или дори от открит фашизъм 36. Добрите свободи са изгубени, лошите вземат връх.

Диагнозата, която Полани прави изглежда особено подходяща за нашето съвременно състояние. Тя дава силна гледна точка, от която можем да разберем какво имаше предвид президента Буш, когато заяви, че „като най-голямата сила на планетата, ние (САЩ) имаме задължението да помагаме за разпространяването на свободата“. Тя помага да да се обясни защо неолиберализмът стана толкова авторитарен, насилнически и анти-демократичен в същият момент, в който „човечеството държи в ръцете си възможността да предложи триумфът на свободата над нейните древни врагове“ 37. Диагнозата на Полани ни кара да се фокусираме върху въпросът колко много корпорации извличат печалби от това, че крият технологии (като лекарства за СПИН) от обществото, както и от бедствия като война (както в случаят с Halliburton), глад и екоологични бедствия. Тя поставя въпросът дали много от тези бедствия ( като надпреварата по въоръжаване и нуждата да се конфронтират както реални, така и въображаеми врагове) не са били тайно инженирани, с цел облагодетелстване на корпорации. И тя прави напълно ясно защо богатите и могъщите толкова въодушевено подкрепят определени концепции за права и свободи, докато се опитват да ни убедят в тяхната универсалност и добронамереност. Трийсет години на неолиберални свободи в крайна сметка не постигнаха само възстановяване на властта на една тясна капиталистка класа. Те също произведоха огромни концентрации на корпоративна власт в енергетиката, медиите, фармацевтиката, транспортът и дори в търговията на дребно (например Wal-Mart). Свободата на пазара, която Буш провъзгласи като най-високата точка на човешките аспирации, се оказа нищо повече от удобно средство за разпространяване на монополна власт и на Coca Cola навсякъде по света, без ограничения. С несъразмерното влияние над медиите и политическият процес, тази класа (с Рупърт Мърдок и Fox News начело) има както стимулът така и властта да ни убеждава, че ние всички сме по-добре при ноелиберален режим на свободи. За елитът, живеещи комфортно в техните позлатени гета, светът сигурно изглежда по-добро място. Както Полани би казал, неолиберализма дава права и свободи на тези, „чийто приходи, свободно време и сигурност не се нуждаят от повишаване“, оставяйки подаяние за нас останалите. Как тогава „ние останалите“ толкова лесно се примирихме с това състояние на нещата?

2

Конструирането на Съгласие

Как беше извършена неолиберализацията, и от кого? Отговорът в страни като Чили и Аржентина през 70-те години беше толкова ясен колкото и бърз, брутален и сигурен: военен преврат, подкрепен от традиционните висши класи (както и от правителството на САЩ), последван от свирепа репресия на всички солидарности създадени в работническите и градските социални движения, които толкова заплашваха властта. Но неолибералната революция обикновено приписвана на Тачър и Рейгън след 1979г., трябваше да бъде извършена с демократични средства. За да се случи промяна с такъв размер, беше необходимо предшестващо конструиране на политическо съгласие в достатъчно широк спектър от населението, за да бъдат спечелени изборите. Това което Грамши нарича „общо мислене“ * (дефинирано като „мислене, което е общо споделяно“), обикновено се основава на съгласие. Общото мислене е конструирано от дългогодишни практики на културно социализиране, често вкоренени дълбоко в регионалните или национални традиции. Това не е същото като „здрав разум“ (good sense) **, който може да бъде конструиран от критично ангажиране с въпросите на деня. Общото мислене следователно може да бъде дълбоко подвеждащо, да размътва или дегизира реални проблеми чрез културни предразсъдъци 1. Традиционни и културни ценности (такива като вяра в Бог и родина, или възгледи за позицията на жените в обществото) и страхове (от комунисти, имигранти, чужденци, или от „другите“), могат да бъдат мобилизирани за да маскират някои реалности. Политически слогани могат да бъдат употребявани с цел да скриват зад мъгляви реторически похвати специфични стратегии. Думата „свобода“ резонира толкова широка в общото мислене на Американците, че е станала „копче което елитите могат да натискат, за да отворят вратата към масите“ с цел да оправдават почти всичко 2. По този начин в беше оправдна войната в Ирак. Грамши заключва, че политическите въпроси стават „неразрешими“ когато са „дегизирани като културни такива“3. Опитвайки се да разберем конструирането на политическо съгласие, трябва да се научим да извличаме политическите смисли от техните културни обвивки.

Как тогава беше произведено достатъчно обществено съгласие за легитимиране на неолибералният завой? Каналите чрез които това беше направено, бяха разнообразни. Мощни идеологически влияния циркулираха из корпорациите, медиите и много от институциите, които съставляваха гражданското общество – такива като университети, училища, църкви и

професионални асоциации. „Дългият поход“ на неолибералните идеи в тези институции, който Хайек предвиждаше през 1947г., организацията на тинк-танкове (с корпоративен съпорт и финансиране), превземането на определени сегменти от медиите, и конвертирането на много интелектуалци в неолиберални начини на мислене, създадоха климат от мения в подкрепа на неолиберализма като изключителен гарант на свободата. Това движение по-късно беше утвърдено чрез превземането на политически партии и най-после, на държавната власт.

Позовавания на традиционни културни ценности изобилстваха във всичко това. Един искрен проект за възстановяване на икономическата сила на малък елит вероятно нямаше да спечели много обществена подкрепа. Но програмен опит за подкрепяне на каузата на индивидуалните свободи може да се хареса на масите и по този начин да дегизира кампанията за възстановяване на класовата сила. Освен това, веднъж когато държавния апарат е направил неолибералния завой, той може да употребява силата си за да убеждава, да ко-оптира, да подкупва и да сплашва, за да поддържа климатът на съгласие, който е необходим за запазване властта на неолиберализма. Това беше характерната сила на Тачър и Рейгън, както ще видим по-нататък.

Как тогава неолиберализма уговори завоят, който толкова цялостно измести вградения либерализъм? В някои случаи отговорът лежеше до голяма степен в употребата на сила (военна като в Чили, или финансова, например чрез операциите на МВФ в Мозамбик или Филипините). Принуждаването може да произведе фаталистично, дори унизително, приемане на идеята, че както Маргарет Тачър настояваше, „няма алтернатива“ *. Активното конструиране на съгласие беше различно на различните места. Също така, както свидетелстват множество съпротивителни движения, съгласието често увяхваше или се проваляше. Но трябва да погледнем отвъд тези безкрайно разнообразни идеологически и културни механизми – без значение колко са важни – към качествата на всекидневния опит, за да идентифицираме по-добре материалната основа на конструирането на съгласие. И на това ниво – в опитът на всекидневният живот при капитализма през 70-те години – е там където започваме да виждаме как неолиберализма прониква в „общото мислене“. Ефектът в много части на света беше все повече да бъде виждан неолиберализма като необходим, като напълно „естествен“ път за регулиране на общественият порядък.

Всяко политическо движение, което настоява че индивидуалните свободи са свещенни, е уязвимо от инкорпориране в неолибералната кошара. Световно разпорстранените политически бунтове през 1968г., например, бяха силно подплатени с желание за по-големи лични свободи. Това определено беше вярно за студентите, като тези вдъхновени от движението за „свобода на словото“ в Бъркли през 60-те години, или онези които излязоха по улиците на Париж, Берлин и Бангкок, и бяха толкова безмилостно разстрелвани в столицата на Мексико, малко преди Олимпийските Игри през 1968г. Те искаха свобода от родителски, образователни, корпоративни, бюрократични и държавни ограничения. Но движението от 68-ма година имаше за първостепенна политическа цел също и социалната справедливост.

Ценностите на индивидуалната свобода и социалната справедливост не са, обаче, по необходимост съвместими. Стремежът към социална справедливост предполага социални солидарности и воля да се преодолеят индивидуални желания и нужди в името на по-обща кауза, например за социално равенство или екологична справедливост. Социалната справедливост и индивидуалните свободи не бяха лесно събрани в движението от 68-ма година. Напрежението беше най-лесно видимо в отношението между традиционното ляво (организирани работници и политически партии прегърнали социалните солидарности) и студентското движение желаещо индивидуални свободи. Подозрителността и враждебността, които разделяха тези две фракции във Франция ( например Комунистическата Партия и студентското движение) по време на събитията през 68-ма година, е показателно. Макар и да не е невъзможно да се преодолеят тези различия, не е трудно да се види как може да бъде забит клин между тях. Неолибералната реторика, с нейното основополагащо наблягане на индивидуалните свободи, има силата да отцепи либертарианизма, политиките на идентичността, мултикултурализма и в крайна сметка нарцистичния консумеризъм от социалните сили, стремящи се към социална справедливост чрез вземане на държавната власт. Отдавна се е доказало като крайно трудно за лявото в САЩ, например, да изкове колективната дисциплина, необходима за политически действия за постигне на социална справедливост, без да бъде обидено желанието на политическите участници за индивидуална свобода и пълно признаване, и изразяване на определени идентичности. Неолиберализмът не създаде тези разграничения, но съумя лесно да се възползва от тях, ако ли не и да ги подклажда.

През ранните 70-те години тези, които се стремяха към индивдуални свободи и социална справедливост можеха да образуват обща кауза пред лицето на онова, което виждаха като общ враг. Мощни корпорации в съюз със интревенционистка* държава бяха виждани като управляващи света по индивидуално потискащ и социално несправедлив начин. Войната във Виетнам беше най-очевидният катализатор на недоволството, но разрушителните дейности на корпорациите по отношение на околната среда, тласкането към безумно консуматорство, отказът да се решват социалните проблеми и да се отговоря адекватно на различието, както и интензивното ограничаване на индивидуалните възможности и личните поведения от „традиционен“ и държавен контрол, бяха широко презирани. Гражданските права бяха проблем и въпросите за сексуалността, и репродуктивните права, бяха на дневен ред. За почти всеки участник в движението от 68-ма година натрапващата се държава беше врагът и той трябваше да бъде реформиран. И с това неолибералите можеха лесно да се съгласят. Но капиталистките корпорации, бизнесът и пазарната система също бяха гледани като първостепенни врагове изискващи поправяне, ако не и революционно проебразуване, от тук и заплахата за властта на капиталистката класа. Като си присвоиха идеалите на индивидуалната свобода и ги обърнаха срещу интревенционистките и регулаторни практики на държавата, капиталистките класови интереси можеха да се надяват да запазят и дори да възстановят позициите си. Неолиберализмът беше много подходящ за тази цел. Но тряваше да бъде подкрепян от практическа стратегия, която да набляга върху свободата на консуматорският избор, не само по отношение на определени продукти, но също и по отношение на начини на живот*, форми на изразяване и широк спектър от културни практики. Неолиберализацията политически и икономически изискваше конструиране на неолиберална основана на пазарът, на популистка култура на комнсуматорство и индивдуалистичен либерализъм. Като такъв неолиберализмът се оказа доста съвместим с културните импулси, наречени „пост-модернизъм„, които отдавна дебнеха зад кулисите, но сега вече можеха да се появят напълно узрели като културно и интелектуално доминиращи. Това беше предизвикателството, което корпоративните и класовите интереси се заеха да измайсторят през 80-те години.

Нищо от това не беше много ясно по онова време. Левите движения не успяха да разпознаят или да се конфронтират със и още по-малко да преодолеят, вътрешноприсъщото напрежение между търсенето на индивидуални свободи и борбата за социална справедливост. Но интуитивният смисъл на проблема беше, Аз подозирам, достатъчно ясен за мнозина във висшата класа, дори и за тези които никога не бяха чели Хайек и дори не бяха чували за неолибералната теория. Ще илюстрирам тази идея, като направя сравнение между неолибралните завои в САЩ и във Великобриятания през метежните 70-те години.

В случаят на САЩ започвам с поверителният меморандум изпратен от Люис Пауъл до Американската Търговска Камара, през Август 1971г. *. Пауъл, на който тогава предстои да бъде издигнат до Висшият Съд от Ричард Никсън, твърди че критицизмът към и опозицията срещу системата на свободният Американски бизнес са отишли твърде далеч и че „времето настъпи – и наистина закъснението е голямо – мъдростта, изобретателността и ресурсите на Американският бизнес да бъдат поведени срещу тези, които искат да го разрушат“. Пауъл заявява, че индивидуални действия не са достатъчни. „Силата“, пише той, „се намира в организацията, във внимателното дългосрочно планиране и изпълнение, в съгласуваността на действията през неопределен период от години, в мащабът на финансиране който е на разположение само чрез съвместни усилия и в политическата сила, постижима само чрез обединени действия и национални организации“. Търговската Камара, твърди той, трябва да поведе поход за превземане на главните институции – университетите, училищата, медиите, публикуването, съдилищата – за да промени това което индивидите мислят „за корпорациите, законът, културата и индивидът“. На Американският бизнес не липсваха ресурси за такова усилие, особено когато те бяха обединявани. 4

Колко директно влияние е имал този призив за започване на класова война, е трудно да се каже. Но е известно, че Американската Търговска Камара в последствие разширява своята база от около 60 000 фирми през 1972г., до над четвърт милион 10 години по-късно. Съвместно с Националната Асоциация на Производителите (която се премества във Вашингтон през 1972г.), те натрупаха огромни средства за кампанията за лобиране на Конгресът и за изследователски дейности. Business Roundtable (Бизнес Кръглата Маса), организация на изпълнителни директори на корпорации (CEO’s), „посветени на агресивно преследване на политическа власт за корпорациите“, беше основана през 1972г. и стана централен елемент на колективната про-бизнес дейност. Корпорациите които участваха, съставляваха „около половината от БВП на САЩ“ през 70-те години, и даваха близо 900 милиона долара годишно (огромна сума по това време) за политика. Тинк-танкове, като Heritage Foundation, Hoover Institute, Center for the Study of American Business и American Enterprise Institute бяха формирани с корпоративна подкрепа, за да полемизират когато е необходимо, както в случаят с National Bureau of Economic Research, да конструират сериозни технически и емпирични изследвания, и политическо-философски аргументи в подкрепа на неолибералните политики. Почти половината от финансирането за високо уважаваният NBER идва от водещите в списъкът Fortune 500 компании. Интегриран в академичната общност, NBER ще има значително въздействие върху мисленето в икономическите факултети и в бизнес училищата на най-важните университети. С изобилно финансиране, снабдявано от богати индивиди (като например пивоварят Джоузеф Коорс, който по-късно става член на „кухненския кабинет“ на Рейгън) и техните фондации (например Olin, Scaife, Smith Richardson, Pew Charitable Trust), се появи прилив от трактати и книги, като например Anarchy, State and Utopia на Нозик, която е може би най-четената и ценена книга прегръщаща неолибералните ценности. Телевизионна версия на Free to Choose на Милтън Фридман беше финансирана със степендия от Scaife през 1977г. „Бизнесът“, заключва Блайт, „се учеше да харчи пари като класа“ 5.

Като набелязва университетите за особено внимание, Пауъл посочва както възможност, така и проблем, защото те наистина бяха центрове на анти-корпоративни и анти-държавни настроения (студените в Санта Барбара изгориха сградата на Bank of America в града и церемониално погребаха кола в пясъците). Но много студенти бяха (и все още са) заможни и привилегировани, или поне от средната класа, и в САЩ ценностите на индивидуалната свобода отдавна са прославяни (в музиката и поп културата особено) като първостепенни. Неолибералните теми тук можеха да намерят плодородна почва за пропагандиране. Пауъл не призоваваше за разширяване на държавната власт. Но бизнесът трябва според него „усърдно да култивира“ държавата и когато е необходимо, да я употребява „агресивно и с решителност“6. Но точно как да бъде употребена държавната власт за променяне на „общото мислене“? Една линия на отговор на двойната криза на натрупване на капитал и на класовата сила, се появи в окопите на градсите борби през 70-те години. Фискалната криза на Ню Йорк Сити беше емблематичен случай.

Капиталистко пре-структуриране, де-иднустриализация и бърза субърбанизация* от няколко години рушаха икономическата основа на Ню Йорк и оставиха голяма част от централният град обеднял. Резултатът беше експлозивни социални бунтове през 60-те години на маргинализираното население, правещи това което стана познато като „урбанистичната криза“ (подобни проблеми се появиха в много Американски градове). Разширяването на държавните работни места и социалното подпомагане – частично улеснявано от щедро федерално финансиране – беше виждано като решението. Но изправен пред фискални затруднения, перзидентът Никсън просто декларира през ранните 70-те години, че градската криза е приключила. Докато това беше новина за много градски обитатели, тази декларация сигнализира за намаляване на федералната помощ. Когато рецесията набираше скорост, несъотвествието между приходи и разходи в бюджета на Ню Йорк Сити (по това време вече голямо, поради годините на разточитално вземане на заеми) се повиши. В началото финансовите институции бяха подготвени да запълнят дупката, но през 1975г. могъща клика от инвестиционни банкери (водени от Уолтър Ристън от Citibank ) отказа да разсрочи дълга на града и по този начин тласна Ню Йорк Сити към технически банкрут. Спасителният пакет който последва доведе до конструиране на нови институции, които поеха управлението на бюджетът на града. С приходите от данъци те първо платиха на притежателите на облигации, а каквото остана отиде за най-важните обществени услуги. Ефектът беше да се обуздаят аспирациите на мощните общински синдикати на града, да се въведе замразяване на заплатите и съкращаване на обществената заетост, и на социалното подпомагане (образованието, общественото здравеопазване, транспортните услуги), и да бъдат наложени потребителски такси (платеното образование беше въведено за първи път в университетската система на CUNY). Последното унижение беше изискването общинските синдикати да инвестират техните пенсионни фондове в градски облигации. Синдикатите тогава трябваше да смекчат исканията си, или да се изправят пред перспективата да загубят пенсионните си фондове при банкрут на града 7.

Това означаваше преврат извършен от финансовите институции срещу демократично избраното правителство на Ню Йорк Сити, и той беше също толкова ефективен, колкото и военният преврат по-рано в Чили. Богатствата бяха преразпределени към по-горните класи, насред фискална криза. Кризата на Ню Йорк Сити, твърди Зевин, беше симптоматична за „появяваща се стратегия на дезинфлация, придружена от регресивно преразпределяне на доходите, богатствата и властта“. Това беше „ранна, може би решителна битка в една нова война“, целта на която беше „да се демонстрира на другите, че това което се случва в Ню Йорк, може и ще се случи и на тях“. 8

Дали всеки участник в договарянето на този фискален компромис го е разбирал като стратегия за възстановяване на класовата сила, е отворен въпрос. Нуждата да се поддържа фискална дисциплина е проблем сам по себе си и не води по необходимост до регресивни прерадпределения, както прави това монетаризма. Малко вероятно е например Феликс Роатин, търговския банкер който посредничеше в сделката между градът, държавата и финансовите институции, да е имал наум възстановяване на класовата сила. Единственият начин по който той е могъл да спаси градът, е бил като задоволи инвестиционните банкери, докато понижава стандартът на живот за мнозинството жители на Ню Йорк Сити. Но възстановяването на класовата сила почти сигурно беше това, което инвестиционните банкери като Уолтър Ристън са имали наум. Ристън в крайна сметка оприличи всички форми на правителствена намеса в САЩ и Великобритания на комунизъм. И почти сигурно това беше целта на министъра на финансите в правителството на Форд, Уйлям Саймън (който по-късно ще оглави ултра-консервативната фондация Olin Foundation). Наблюдавайки с одобрение развитието на събитията в Чили, той силно препоръчваше на президента Форд да откаже помощ за Ню Йорк Сити („Форд към Сити – Умри!“ беше заглавието на вестник New York Daily News). Условията на всеки спасителен пакет, каза той, трябва да бъдат „толкова наказателни, цялостното преживяване толкова болезнено, че нито един град, нито едно политическо подразделение никога да не опита да тръгне по същият път“ 9.

Докато съпротивата срещу остеритетните мерки беше широко разпространена тя можеше, според Фрийман, само да забави „контрареволюцията отгоре, но не можеше да я спре. За няколко години много от историческите постижения на работническата класа на Ню Йорк Сити бяха отменени“. Голяма част от социалната инфраструктура на града беше премахната и физическата инфраструктура (например ситемата на подземните влакове) значително западна поради липса на инвестиции и дори на поддържане. Всекидневния живот в Ню Йорк „стана мъчителен и атмосферата в общестовото стана зла“. На градската управа, движението на общинските работници и работническата класа на Ню Йорк Сити беше отнета “ голяма част от силата, която бяха натрупали в предишните три десетилетия“10. Деморализирани, Ню Йоркчаните от работническата класа с нежелание приеха новите реалности.

Но инвестиционните банкери на Ню Йорк не изоставиха града. Те грабнаха възможността да го преструктурират по техен вкус. Създаването на „добър бизнес климат“ беше приоритет. Това означаваше употребяване на обществените ресурси за да се строи подходяща инфраструктура за бизнес (особено в телекомуникациите), съпътствано от субсидии и данъчни стимули за капиталистките предприятия. Корпоративното благосъстояние замени благосъстоянието на хората. Елитните институции на града бяха мобилизирани да продават имиджът на Ню Йорк на културен център и туристическа дестинация (изобретявайки прочутото лого „I Love New York“). Господстващите елити подкрепяха, често с нежелание, отварянето на културното поле за всякакъв вид космополитни течения. Нарцистичното изследване на себе си, на сексуалността и идентичността станаха лайтмотив на буржаазната градска култура. Артистичната свобода и разпуснатост, популяризирани от мощните културни институции на града, доведоха неолиберализането на културата. „Откаченият Ню Йорк“ (да употребим фразата на Рем Колхаас) изтри колективната памет на демократичният Ню Йорк 11. Елитът на града отстъпи, макар и не без борба, пред исканията за разнообразяване начинът на живот (включително тези отнасящи се за сексуалните предпочитания и полът) и умножаване на избора на консуматорски ниши (в области като производството на културата). Ню Йорк стана епицентър на постмодерната култура и интелектуално експериментиране.Междувременно инвестиционните банкери реконструираха икономиката на града около финансовите дейности, юридическите услуги, медиите (възродени от финансиализирането, което се случваше по това време) и разнообразното консуматорство (гентрифицирането и „възстановяването“ на квартали играеха важна и печалбоносна роля). Правителството на града все повече и повече беше тълкувано като предприемаческо, вместо като социал демократично, или дори управленско. Между-градската конкуренция за инвестиционен капитал преобразува управата на града в урбанистично управление чрез публично-частно партньорство. Делата на града бяха все повече ръководени зад закрити врати и демократичното, и представителното съдържание на местното управление намаляха 12.

Работническата класа и етническите емигранти на Ню Йорк бяха захвърлени обратно в сенките, за да бъдат разрушавани чрез расизъм и крак-кокаин с епедимечни размери през 80-те години, които оставиха много млади хора мъртви, хвърлени в затвори или бездомни, за да бъдат нападнати отново от СПИН епидемия, която продължи и през 90-те години.

Преразпределяне чрез криминално насилие стана един от малкото избори за бедните и властите отговориха като криминализираха цели общности от обеднели и маргинализирани населения. Жертвите бяха обвинявани и Джулиани обра славата, като им отмъсти от името на все по-заможната буржоазия от Манхатън, която беше уморена да й се налага да се среща пред праговете на собствените си домове с последствията от това опустошение.

Управлението на фискалната криза на Ню Йорк Сити павира пътят за неолибералните практики както вътре в страната по времето на Рейгън, така и в международен план чрез МВФ през 80-те години. То наложи принципът, че в случай на конфликт между благосъстоянието на финансовите институции и възнаграждениеята на притежателите на акции от една страна, и благосъстоянието на гражданите от друга страна, предимство трябва да се дава на първите. То подчерта, че ролята на правителството е да създава добър бизнес климат, вместо да се грижи за нуждите и добруването на широкото население. Политиката на администрацията на Рейгън от 80-те години, заключва Таб, беше „просто сценарият Ню Йорк Сити“ от 70-те години,“но в много по-голям мащаб“ 13.

Прилагането на тези локални решения от средата на 70-те години на национално ниво, се движеше с висока скорост. Томас Едсал (журналист, който дълги години отразяваше случчващото се във Вашингтон) публикува през 1985г. далновидно описание:

„През 70-те години бизнесът усъвършенства способността си да действа като класа, превъзмогвайки съревнователните си инстинкти в полза на съвместно, кооперативно действие на законодателната арена. Вместо индивидуални компании да търсят само специални услуги…доминиращата тема в политическата стратегия на бизнесът стана споделеният интерес да се води борба срещу такива закони като защитата на консуматорите и реформата на трудовото законодателство, също и споделеният интерес да се прокарват благоприятни данъчни, регулативни и антитръстови закони“ 14.

За да осъществи тази цел, бизнесът се нуждаеше от класов политически инструмент и обществена база. Те активно се стремяха да превземат Републиканската Партия, за да я направят свой инструмент. Формирането на мощни политически комитети за действие с цел набавяне, както казва поговорката, на „най-доброто правителство, което може да се купи с пари“, беше важна стъпка. Предполагаемо „прогресивните“ закони за финансиране на политически кампании от 1971г. на практика узакониха финансовото корумпиране на политиката. Група от решения на Висшият Съд през 1976г. постанови, че правото на корпорациите да дават неограничени парични дарения на политически партии и комитети за действие, е защитавано от Първата Поправка на Конституцията на САЩ, гарантираща правото на индивиди (в този случай индивидите са корпорациите) на свобода на словото 15. Политическите комитети за действие* в последствие можеха да осигурят финансовото доминиране на корпоративни и богагашки интереси над двете политически партии, и над професионалните асоциации. Корпотивните Комитети за Политическо Действие, които наброяваха 89 през 1974г., набъбнаха до 1467 през 1982г. Докато те имаха воля да спонсорират силни титуляри и от двете партии при условие че техните интереси са обслужвани, те също систематично клоняха към подкрепяне на десни претенденти. През късните 70-те години Рейгън (тогава губернатор на Калифорния) и Уйлям Саймън (който вече срещнахме) надскочиха себе си в усилията им да увещават Комитетите за Политическо Действие да насочат средствата си към финансиране на кандидати от Републиканската Партия, симпатизиращи на дясното 16. Ограничението на даренията от Комитетите за Политическо Действие до 5000 долара за всеки индивид принуди комитети от различни корпорации и индустрии да работят заедно и това означаваше формране на съюзи, основани на класови вместо на индивидуални интереси.

Волята на Републиканската Партия да стане представител на “ нейните избирателите от доминиращата класа“ през този период контрастира, отбелязва Едсал, със „идеологически амбивалентното“ поведение на Демократите, което произхождаше от „фактът, че връзките им с различни групи от обществото са разпръснати, и никоя от тези групи – жени, чернокожи, работници, възрастни хора, испаноезични, градски политически организации – не беше по-силна от другите“. Зависимостта, освен това, на Демократите от големи парични дарения ги правеше уязвими от директно влияние на бизнес интереси 17. Докато Демократичната Партия имаше обществена база, тя не можеше с леснота да следва анти-капиталистка или анти-корпоративна политическа линия, без напълно да прекъсне връзките си с мощни финансови интереси.

Републиканската Партия се нуждаеше обаче от солидна електорална база, ако щеше да колонизира властта ефективно. Някъде по това време Републиканците потърсиха съюз със десните християни. Последните не бяха политически активни в миналото, но основаването на „моралното мнозинство“ на Джери Фалуел като политическо движение през 1978г. промени това. Републиканската Партия имаше вече своята база от християни. Тя съшо се позова на културният национализъм на бялата работническа класа и тяхното обсадено чувство за морална праведност (обсадено защото тази класа живееше в условия на хронична икономическа несигурност и се чувстваха изключени от облагите, които бяха разпределяни чрез положително действие и други държавни програми). Тази политическа класа можеше да бъде мобилизирана позитивно чрез религията и културният национализъм, и негативно чрез кодирани, ако не и откровено просташки, расизъм, хомофобия и антифеминизъм. Проблемът не беше капитализмът и неолиберализацията на културата, а „либералите“ употребяващи прекомерна държавна власт, за да помагат на специални групи (черни, жени, екозащитници и т.н.). Добре финансирано движение от неоконсервативни интелектуалци (събрани около Ървинг Кристол, Норман Подорец и вестникът Commentary), прегръщащо моралността и традиционните ценности, даваше благонадежност на тези твърдения. Подкрепяйки неолибералният завой икономически но не и културно, те критикуваха безпощадно интервенционистките прекалявания на така нареченият „либерален елит“ – по този начин сериозно размътвайки какво може да означава термина „либерален“. Ефектът беше да се отклонява вниманието от капитализма и корпоративната власт, все едно нямат каквото и да е общо с икономическите и културните проблеми, които необузданите консуматорство и индивидуализъм създаваха.

От тогава нечестивият съюз между големият бизнес и консервативните християни, подкрепян от неоконсерватори, постоянно се утвърждаваше, като най после изкорени всички либерални елементи (значителни и влиятелни през 60-те години) от Републиканската Партия, особено след 1990-та година, и я превръна в относително хомогенната дясна електорална сила, която е понастоящем 18. Нито за първи, нито – можем да се опасяваме – за последен в историята социална група бива придумана да гласува срещу собствените си материални, икономически и класови интереси в името на културни, националистки и религиозни причини. В някои случаи, обаче, може би е по-подходящо да заменим „придумани“ с „избрани“, тъй като има изобилие от свидетелства, че евангелистките християни (не повече от 20 процента от населението на САЩ), които съставляват сърцевината на „моралното мнозинство“, с готовност прегрънаха съюзът с големият бизнес и Републиканската Партия, като средство с което да продължат да популяризират тяхната евнагелистка и морална програма. Такъв определено беше случаят със сенчестата и потайна организация на християните консерватори, които съставляваха Съветът за Националната Политика, основан през 1981г. с цел да „разработва стратегии за обръщане на страната на дясно“ 19.

Демократичната Партия, от друга страна, беше фундаментално разцепена между нуждата да успокоява, ако ли не и да подпомага, корпоративни и финансови интереси, докато в същото време правеше жестове за подобряване материалните условия на живот на нейната социална база. По време на президентството на Клинтън Демократичната Партия най-накрая избра първите пред втората и следователно попадна директно в неолибералното лоно от рецепти за политики, и тяхното изпълняване (като например реформата на социалната държава) 20. Но, както и в случаят с Феликс Роатин, съмнително е дали от самото начало такава беше програмата на Клинтън. Изправен пред нуждата да се справи с огромен дефицит и да постави начало на икономически растеж, неговия единствен икономически път беше намаляване на дефицита, за да се постигнат ниски нива на лихва. Това означаваше или значително по-високи данъци (което се равняваше на електорално самоубийство), или съкращения на бюджета. Избирането на второто, както Йергин и Станислау го казват, “ означаваше предателство към традиционните им избиратели, за да се угажда на богатите“ или, както Джоузеф Стиглиц, някога председател на Икономическите Съветници на Клинтън, по-късно призна, „ние наистина успяхме да затегнем коланите на бедните, докато разхлабвахме тези на богатите“ 21. Социалната политика беше практически връчена на собствениците на облигации от Уол Стрийт (много подобно на това което се случи в Ню Йорк Сити по-рано), с предвидими последици.

Политическата структура която се оформи, беше доста проста. Републиканската Партия беше способна да мобилизира огромни финансови ресурси и да склонява нейната обществена база да гласува против собствените си материални интереси, докато Демократичната Партия не можеше да си позволи да се грижи за материалните нужди (например за националната система на здравеопазване) на нейната традиционна обществена база, от страх да не обиди интересите на капиталистката класа.

Избирането на Рейгън през 1980г. беше само първата стъпка от дългият процес на утвърждаване на политическата промяна, необходима за подкрепянето на завоят към монетаризъм направен от Волкер и за даването приоритет на борбата срещу инфлацията. Политиките на Рейгън, отбелязва по това време Едсал, бяха фокусирани върху „стремеж да се намали обхватът и съдържанието на федералното регулиране на индустрията, на околната среда, работното място, здравеопазването, и отношенията между купувач и продавач“. Бюджетни съкращения, дерегулация и „назначаване на анти-регулаторни, ориентирани към индустрията държавни служители“ на ключови позиции, бяха основните средства 22.

Националният Борд на Трудовите Отношения, създаден през 30-те години за да регулира отношенията между капитала и работниците на работното място, беше превърнат по нареждане на Рейгън в средство за атакуване и регулиране на правата на работниците в същият момент, в който бизнесът беше дерегулиран 23. За по-малко от шест месеца през 1983г. бяха отменени почти 40 процента от решенията взети през 70-те години, които според бизнеса бяха твърде много в полза на работниците. Рейгън тълкуваше всякакво регулиране (с изключение на регулирането на работниците) като лошо. На Министерството на Управлението и Бюджета беше възложено да направи подробни анализи на разходите и ползите от всички регулаторни предложения (минали и настоящи). Ако не можеше да се покаже, че ползите от регулирането ясно надвишават разходите, то тогава регулациите трябваше да бъдат бракувани. И като шапка на всичко, сложни промени на данъчните кодове – главно отнасящи се за обезценяване на инвестиции – позволи на много корпорации да се измъкнат без да плащат каквито и да е данъци изобщо, докато намаляването на горната данъчна ставка за индивиди от 78 на 28 процента очевидно отразяваше намерение за възстановяване на класовата сила (Фиг 1.7). И още повече, обществени активи бяха свободно прехвърлени в областта на частната собственост. Много от ключовите постижения на фармацевтичните изследвания, например, бяха финасирани от Националният Институт За Здраве в сътрудничество с фармацевтичните компании. Но през 1978г. на компаниите беше позволено да вземат всички облаги от патентните права, без да връщат каквото и да е на държавата, осигурявайки по този начин индустрия на големи и високо субсидирани печалби, оттогава насам 24.

Но всичко това изискваше работниците и работническите организации да бъдат поставени на колене, за да бъдат пригодени към новият социален ред. Ако Ню Йорк павира пътя като дисциплинира мощните общински синдикати през 1975-77 година, Рейгън последва този пример на национално ниво, като срази синдикатът на ръководителите на полети през 1981г. и ясно показа на професионалните синдикати, че не са добре дошли във вътрешните съвети на правителството. Неловката социална спогодба между корпорациите и синдикатите, която цареше през 60-те години, беше приключила. С безработица стигаща до 10 процента в средата на 80-те години, моментът беше подходящ да се атакуват всички форми на работнически организации, да се редуцират техните привилегии и власт. Прехвърлянето на индустриална дейност от синдикализираните Северо-Изток и Среден Запад към не-синдикализираните щати на Юг, ако ли не и отвъд във Мексико и Юго-Източна Азия, стана стандартна практика (субсидирана чрез данъчно облагане благосклонно към нови инвестиции и подпомагано чрез промяна на ударението от производство към финанси, като централен елемент на капиталистка класова сила). Де-индустриализацията на синдикализирани индустриални райони (така нареченият „ръждясал пояс“) обезсили работниците. Корпорациите можеха да заплашват със закриване на фабрики и да рискуват – и обикновено да печелят – стачки, когато е необходимо (например във въгледобива).

Но и тук също случаят не беше такъв, че само се заплашваше с голямата пръчка, защото бяха налични също и редица моркови, които можеха да бъдат предложени на работниците като индивиди, за да скъсат те с колективните действия. Скованите правила на синдикатите и техните бюрократични структури ги направиха уязвими от атаки. Липсата на гъвкавост често беше недостатък както за индивидуалните работници, така и за капитала. Добронамерените искания за гъвкаво специализиране на работните процеси и за гъвкаво работно време можеха да станат част от неолибералната реторика, която да бъде убедителна за някои от индивидуалните работници, особено за онези изключени от монополните облаги, които силното синдикализиране понякога носеше. Голямата свобода на действие в пазарът на труда можеше да бъде изтъквана като добродетел както за капитала, така и за работниците, и тук също не беше трудно да се интегрират неолибералните ценности в „общото мислене“ на голяма част от работната сила. Как тази активна възможност беше обърната във високо експлоататорска система на гъвкаво натрупване (всички облаги от увеличаващата се гъвкавост на разпределението на труда в пространството и времето отиват при капитала), е ключово за обясняване защо реалните заплати, с изключение на кратък период през 90-те години, се застояха или паднаха (Фиг 1.6), и ползите намаляха. Неолибералната теория удобно твърди, че безработицата винаги е доброволна. Работниците, казва аргументът, имат „запазена цена“, под която те предпочитат да не работят. Безработицата се появява следователно, защото запазената цена на труда е твърде висока. Тъй като запазената цена отчасти е причинявана от социални помощи ( и истории за „кралици на помощи“ каращи Кадилаци изобилстваха), тогава е логично че неолибералните реформи на „социалните помощи, такива каквито ги познаваме“, извършени от Клинтън, следва да са решителна стъпка към намаляване на безработицата.

Всичко това изискваше някакво рационализиране и за тази цел войната на идеите изигра важна роля. Икономическите идеи в подкрепа на неолибералният завой представляваха, твърди Блайт, комплексна смес от монетаризъм (Фридман), рационални очаквания (Робърт Лукас), обществен избор (Джеймс Бюканан и Гордън Тулок) и по малко уважаваните, но не и по-малко влиятелни идеи за “ от страната на предлагането“ * на Артур Лафер, който отиде толкова далеч та чак предложи, че стимулиращите ефекти от данъчните облекчения толкова ще увеличат икономическата активност, че автоматично ще повишат приходите от данъци (Рейгън беше влюбен в тази идея). По-приемливото сходство на тези аргумени беше, че правителствената намеса е проблемът вместо решението, и че „стабилна монетарна политика, плюс радикални данъчни облекчения за горните категории, ще произведат по-здрава икономика“, като подредят в правилен ред стимулите за предприемаческа дейност 25. Бизнес пресата, със Wall Street Journal начело, поде тези идеи, ставайки открит застъпник за неолиберализирането като необходимо решение на всички икономически заболявания. Тези идеи бяха популяризирани от плодовити писатели като Джордж Гилдер (подпомаган от тинк-танк финансиране). Бизнес училищата, които се появиха в престижни университети като Станфорд и Харвард, щедро финансирани от корпорации и фондации, станаха центрове за неолиберална ортодоксалност от самият момент, в който отвориха врати. Проследяването на разпространението на идеи винаги е трудно, но към 1990г. повечето икономически факултети в главните изследователски университети бяха доминирани от неолиберално мислене. Важността на това не бива да бъде подценявана. Американските изследователски университети бяха и продължават да бъдат тренировъчни бази за много чужденци, които отнасят наученото там в собствените си страни – ключовите фигури в адаптирането на Чили и Мексико към неолиберализма бяха икономисти обучавани в САЩ, а също и в различни институции като МВФ, Световната Банка и ООН. Заключението, според мен, е ясно. „През 70-те години политическото крило на корпоративният сектор на нацията“ – пише Едсал – „осъществи една от най-забележителните кампании на преследване на власт в съвременната история“. През ранните 80-те години то „постигна ниво на влиятелност и авторитет, приближаващо това от дните на бумът през 20-те години“ 26. И към 2000-та година корпоративният сектор използва това преимущество, за да възстанови своят дял от националното богатство и от приходите до нива също невиждани от 20-те години насам.

Конструирането на съгласие във Велкобритания се случи по много различен начин 27. Това което се случваше в Канзас, беше доста по-различно от това което се случваше в Йоркшир. Културните и политически традиции бяха много различни. Във Великобритания няма християнско дясно, което да бъде мобилизирано в „морално мнозинство“. Корпоративната власт тук не беше много склонна да подкрепя открит политически активизъм (нейните дарения за политическите партии бяха минимални), предпочитайки вместо това да упражнява влияние чрез мрежите от класа и привилегия, които отдавна свързваха правителството, академията, съдебната система и постоянната Гражданска Служба (която по това време все още поддържаше традицията си на независимост), с лидерите на индустрията и финансите. Политическата ситуация беше също радикално различна, като се вземе предвид че Лейбъристката Партия беше до голяма степен конструирана като инструмент на работническата класа, благодарение на силни и понякога доста войствени синдикати. В последствие Великобритания беше развила много по-сложна и всеобхващаща структура на социална държава, за каквото в САЩ не можеха дори и да мечтаят. Командните възли на икономиката (въгледобив, стомана, автомобилостроене) бяха национализирани и голяма част от жилищния фонд се намираше в обществения сектор. И Лейбъристката партия, започвайки от 30-те години, беше изградила значителни редути на власт в арената на общинското управление, с Лондонският Окръжнен Съвет на Хърбърт Морисън начело. Социалните солидарности конструирани чрез синдикалното движение и общинското управлени бяха ясно видими. Дори когато Консервативната Партия вземаше властта за пордължителни периоди след Втората Световна Война, тя до голяма степен се въздържаше от всякакви опити за събаряне на социалната държава която наследи.

Лейбъристкото правителство през 60-те години беше отказало да изпрати войски във Виетнам, спасявайки по този начин страната от директни травми от участване във една непопулярна война. След Втората Световна Война Великобритания се съгласи (макар и с неохота и в някои случаи не без насилствена борба и значително ръчкане от страна на САЩ) на деколонизация и след безплодната авантюра в Суецкият Канал през 1956г. постепенно (и отново често с неохота) свали голяма част от мантията си на пряка имперска власт. Оттеглянето на нейните сили източно от Суецкият Канал през 60-те години беше важен знак за този процес. Оттогава нататък Великобритания участваше предимно като младши партньор в НАТО, под военният щит на Американската сила. Но Великобритания продължи да проектира неоколониално присъствие в голяма част от това, което беше нейната империя и правейки така често се оплиташе с други велики сили (както например в кървавата Нигерийска гражданска война, когато Биафра се опита да се отцепи). Въпросите за отношенията и отговорностите на Великобритяния към бившите й колонии бяха често изпълнени с проблеми, както у дома така и навън. Неоколониални структури на търговска експлоатация бяха често задълбочавани, вместо изкоренявани. Но миграционните потоци от бившите колонии към Великобритания започваха да донасят последствията от империята у дома, по нови начини.

Най-важният остатък от имперското присъствие на Великобритания беше продължаващата роля на City of London като център на международните финанси. През 60-те години това ставаше все по-важно, когато Великобритания се зае да предпазва и да подсилва позицията на City of London във възходът на глобално ориентираният финансов капитал. Това създаде серии от важни противоречия. Предпазването на финансовия капитал (чрез манипулации на нивата на лихвите) често влизаше в конфликт с нуждите на вътрешния производствен капитал (провокирайки по този начин струтурно разделение в капиталистката класа) и понякога спираше разширяването на вътрешният пазар (чрез ограничаване на кредита).

Посвещаването на силен паунд стърлинг подриваше износната позиция на Британската индустрия и помагаше за създаването на кризата на платежният баланс през 70-те години. Противоречия се появиха между вграденият либерализъм и пазарният либерализъм на базирания в Лондон финансов капитал, опериращ на световната сцена. City of London, финансовият център, отдавна предпочиташе монетаризъм пред Кейнсисанските политики и следователно формира бастион на съпротива срещу вграденият либерализъм.

Социалната държава конструирана във Великобритания след Втората Световна Война не се харесваше на всички. Силни потоци от критицизъм циркулираха из медиите (начело с високо уважаваният Financial Times), които все повече бяха сервилни на финансовите интереси. Индивидуализмът и свободата бяха представяни като портивоположни на сковаващата бюрократична нелепост на държавиня апарат и на тираничните синдикати. Този критицизъм стана широко разпространен във Великобритания през 60-те години и придоби още повече острота по време на мрачното време на икономическа стагнация през 70-те години. Хората тогава се страхуваха, че Великобритания става „корпоратистка държава, доведена до сива посредстевонст“ 28. Интелектуалното течение представлявано от Хайек изглеждаше като жизнена опозиция и имаше своите застъпници в университетите, и още по-важно, доминираше в Institute of Economic Affairs (основан през 1955г.), където Кийт Джоузеф, по-късно станал ключов съветник на Маргарет Тачър, се издигна до публична известност през 70-те години. Основаването на Centre for Policy Studies (1974г.) и Adam Smith Institute (1976г.), и увеличаващата се посветеност на пресата на неолиберализация през 70-те години, значително въздействаха върху климата на общественото мнение. Появата на значително младежко движение (отдадено на политическа сатира) и пристигането на безгрижната поп култура във ‘swinging London’ през 60-те години, се подиграваха и противопоставяха на традиционните структури на класовите отношения. Индивидуализмът и свободата на изразяване станаха важни теми и клонящо към лявото студентско движение, повлияно по много начини от комплексностите на приемането на непоклатимата британска класова система и на колониалното наследство, стана активен елемент в Британската политика, както и навсякъде другаде в движението от 68-ма година. Неговото неуважително отношение към класовите привилегии (били те на аристократи, политици или синдикални бюрократи) щеше да основе по-късният радикализъм на постмодерният завой. Скептицизмът относно политиката подготви пътя за подозрителност към всички мета-наративи.

Докато бяха налични много елементи, от които можеше да бъде конструирано съгласие за неолиберален завой, явлението Тачър със сигурност нямаше да се появи, камоли да успее, ако не беше сериозната криза на натрупване на капитал през 70-те години. Стагфлацията беше проблем за всички. През 1975г. инфлацията се повиши до 26 процента и безработицата надмина един милион души (Фиг 1.1). Национализираните индустрии източваха ресурси от държавната хазна. Това създаде конфронтация между държавата и синдикатите. През 1972г. и отново през 1974г. британските миньори (национализирана индустрия) започнаха стачка за първи път от 1926г.

Миньорите винаги бяха авангарда на работническите борби във Великобритания. Техните заплати не вървяха в крак с ускоряващата се инфлация и обществото им симпатизираше. Консервативното правителство, насред спирания на тока, декларира извънредно положение, нареди три-дневна работна седмица и потърси обществена подкрепа срещу миньорите. През 1974г. правителството насрочи избори, търсейки обществена подкрепа за неговата позиция. То загуби и Лейбъристкото правителство, което дойде на власт, договори със стачкуващите условия в тяхна полза.

Победата обаче беше пирова. Лейбъристкото правителство не можеше да си позволи условията на договора и неговите фискални затруднения се трупаха. Криза на платежния баланс беше съпътсвана от огромни бюджетни дефицити. Объщайки се към МВФ за кредит през 1975-76г. Лейбъристкото правителство беше изправено пред избора или да се подчини на заповяданите от МВФ бюджетни ограничения и остеритет, или да декларира банкрут и да пожертва стабилността на паунда, смъртоносно ранявайки по този начин финансовите интереси на City of London. Правителството избра първото и драконови бюджетни съкращения на разхозите за социално подпомагане бяха въведени 29.То тръгна срещу материалните интереси на неговите традиционни подръжници. Но продължаваше да няма решение на кризата на натрупване и стагфлация. Правителството се опитваше, неуспешно, да маскира затрудненията като се позоваваше на корпоратистки идеали, в които всеки би трябвало да пожертва нещо за благото на държавата. Поддръжниците му открито се бунтуваха и работници от публичния сектор започнаха серии от стачки „в зимата на недоволството“ на 1978г. „Работниците в болниците излязоха на стачка и здравните грижи трябваше да бъдат силно намалени. Стачкуващи гробокопачи отказваха да погребват мъртвите. Шофьорите на камиони също бяха в стачка. Само управители на магазини имаха право да пускат камиони които носят „стоки от първа необходимост“ да преминават стачните линии. British Rail бяха поставили кратко съобщение „Днес няма влакове“…стачкуващите синдикати изглеждаха като да са на път да спрат цялата нация.“ 30. Доминиращата преса викаше с пълна сила срещу алчните и разрушителни синдикати, и обществената подкрепа пропадна. Маргарет Тачър спечели значително мнозинство, с ясен мандат от подръжниците й от средната класа да укроти синдикатите от публичният сектор.

Приликите между случаите на САЩ и на Великобритания най-очевидно лежат в полето на отношенията с работниците и в борбата срещу инфлацията. По отношение на второто, Тачър направи монетаризма и бюджетния контрол доминиращи. Високите лихвени нива означаваха висока безработица (достигаща до повече от 10 процента през 1979-84г. и Конгресът на Професионалните Синдикати загуби 17 процента от членовете си в продължение на пет години). Силата на работниците за договаряне беше отслабена. Алън Бъд, икономически съветник на Тачър, по-късно заяви, че „политиките през 80-те години на атакуване на инфлацията чрез затягане на икономиката и обществените плащания, бяха прикритие за нападение срещу работниците“. Великобритания създаде това, което Маркс наричаше „индустриална резервна армия“, ефектът от която е подкопаване властта на работниците и която позволява на капиталистите да правят лесни печалби оттогава насам. И в акция приличаща на провокацията на Рейгън към PATCO през 1981г., Тачър предизвика миньорска стачка през 1984г., като обяви вълна от съкращения и затваряне на мини (вносните въглища бяха по-евтини). Стачката пордължи почти година и, въпреки значителните обществена симпатия и подкрепа, миньорите загубиха. Гръбнакът на един от основните елементи на британското работническо движение беше пречупен 31. Тачър продължи да намалява силата на синдикатите, като отвори Велкобритания за чуждестранна конкуренция и инвестиции. Чуждестранната конкуренция разруши голяма част от традиционната британска индустрия през 80-те години – стоманената индустрия (Шефийлд) и корабостроенето (Глазгоу) малко или много напълно изчезнаха в рамките на няколко години, и заедон с тях голяма част от силата на синдикатите. Тачър ефективно разруши национализираната британска автомобилна индустрия, заедно с нейните силни синдикати и войнстващи работнически традиции, предлагайки вместо това Великобиртания като отвъдморска платформа за Японските автомобилни компании, търсещи достъп до Европа 32. Те строяха върху зелени поля и наемаха не-синдикализирани работници, които да се подчиняват на японски стил работни отношения. Общия ефект беше превръщане на Великобритания в страна на относително ниски заплати и значително послушна работна ръка (в сравнение с останалата част от Европа), за десет години. Към момента в който Тачър напусна поста си, стачната активност беше спаднала до една десета от предишните си нива. Тачър изкорени инфлацията, обузда синдикалната сила, укроти работниците и в процесът изгради съгласие на средната класа за нейните политики.

Но тя трябваше да води борбата и на други фронтове. Благородна акция в тила срещу неолибералните политики беше предприета от много общини – Шефийлд, Окръжния Съвет на Лондон (който Тачър премахна, за да постигне своите по-широки цели през 80-те години) и Ливърпул (където половината от местните съветници трябваше да бъдат хвърлени в затвора) формираха активни центрове на съпротива, в които идеалите на новият общински социализъм (инкорпориращ много от новите социални движения в случаят с Лондон) бяха както цел, така и прилагани на практика, докато не бяха окончателно пречупени в средата на 80-те години 33. Тачър започна като свирепо съкрати правителственото финансиране за общините, но няколко от тях отговориха като увеличиха данъците върху имотите, принуждавайки я да законодателства против правото им да правят това. След като очерни прогресивните работнически съвети заклеймявайки ги като „луди левичари“ (фраза която доминираната от Консерваторите преса поде с апетит), тя се опита да наложи неолиберални принципи чрез реформа на общинското финансиране. Предложи ‘poll tax’ – регресивен поголовен данък вместо данък върху имотите – който би обуздал общинските разходи, като накара всеки жител да плаща. Това провокира огромна борба, която изигра роля за политическата гибел на Тачър.

Тачър също се зае да приватизира всички сектори от икономиката, които бяха обществена собственост. Продажбите би трябвало да подпомогнат държавната хазна и да отърват правителството от обременяващи бъдещи задължения към губещи предприятия. Тези държавни предприятия трябваше да бъдат адекватно подготвени за приватизация и това означаваше намаляване на техните дългове, подобряване на ефективността им и на структурата на разходите им, често посредством съкращаване на работници. Тяхното оценяване беше структурирано така, че да предлага значителни стимули за частният капитал – процес който беше уподобен от опоненти на „подаряване на семейното сребро“. В няколоко случаи субсидиите бяха скрити в начинът на оценяване – водни компании, влакове и дори държавни предприятия в автомобилостроенето и стоманената индустрия притежаваха земи с висока стойност на отлични местоположения, които бяха изключвани от оценяването на предприятията. Приватизацията и спекулативните печалби от освободените имоти вървяха ръка за ръка. Но целта тук също беше да се промени политическата култура, чрез разширяване полето на личната и корпоративна отговорност и поощряване на по-голяма ефективност, индивдуална/корпоративна инициатива и иновация. British Aerospace, British Telecom, British Airways, стомана, електричество, газ, петрол, въглища, вода, автобусен транспорт и множество по-малки държавни предприятия, бяха продадени в масивна вълна от приватизации. Великобритания беше пионер, показвайки как да се прави това по разумно подреден и печалбоносен за капитала начин. Тачър беше убедена, че тези промени веднъж направени ще станат необратими – оттук и бързането. Легитиминноста на цялото това движение обаче беше успешно подкрепена от разпродаването на обществените жилища на техните наематели. Това неимоверно увеличи броят на притежатели на домове за едно десетилетие. То задоволи традиционните идеали за индивидуална собственост на имот, като мечта на работническата класа и въведе нов, и често спекулативен, динамизъм на жилищния пазар, който много се харесваше на средната класа виждащи стойността на активите им да се покачва – или поне до имотният срив през ранните 90-те години.

Разрушаването на социалната държава беше обаче нещо доста по-различно. Заемането с области като образованието, зравеопазването, комуналните услуги, университетите, държавната бюрокрация, и съдебната система се оказа трудно. Тук Тачър трябваше да се сражава с непоклатимото и понякога традиционно средно-класово отношение на нейните подръжници. Тя отчаяно се опитваше да разшири идеала за лична отговорност (например чрез приватизиране на здравеопазването) навсякъде и да съкрати държавните задължения. Не успя да постигне бърз напредък. Възгледите на британското общество бяха, че трябва да има граници на неолиберализирането на всичко. Едва през 2003г., например, Лейбъристкото правителство, срещу широкоразпространена опозиция, успя да въведе структура на плащане на такси в Британското висше образование. Във всички тези области се оказа трудно да се изфабрикува съюз на съгласие за радикални промени. По отношение на това членовете на нейният кабинет бяха пословично разделени (между „мокри“ и „сухи“) и отне няколко години на войнствени конфронтации в собствената й партия и в медиите, за да се спечелят скромни неолиберални реформи. Най-доброто което тя можеше да направи, беше да опита да наложи култура на предприемачество и стриктни правила на надзираване, финансова отчетност и продуктивност на институциите, например университетите, които бяха неподходящи за тях.

Тачър изфабрикува съгласие чрез култивирането на средна класа, която се наслаждаваше на радостите от притежаването на дом, на частната собственост, индивидуализъм и освобождаването на предприемачески възможности. Когато солидарностите на работническата класа увяхваха под натиск и структурите на заетостта радикално се променяха чрез де-индустриализация, ценностите на средната класа се разпространяваха, за да обхванат много от хората, които някога отстояваха твърда идентичност на работническа класа. Отварянето на Великобритания за свободна търговия позволи една консуматорска култура да процъфтява и умножаването на финансовите институции донесе все повече и повече дългова култура в центъра на преди това спокойният британски живот. Неолиберализмът преобразува старата бритаска класова структура, във двата края на спекъра. Поддържайки City of London като централен играч в глобалните финанси, неолиберализмът все повече превръщаше сърцето на британската икономика, Лондон и Юго-Изтокът, в динамичен център на постоянно уваличаващо се богатство и власт. Класовата сила не беше толкова възстановена за някакъв традиционен сектор, а по-скоро беше се събрала експанзивно около един от ключовите глобални центрове на финансови операции, City of London. Новаци от Оксбридж заляха Лонодн като трейдъри на облигации и валути, скоростно натрупвайки богатство и власт, и превръщайки Лондон в един от най-скъпите градове в света.

Докато революцията на Тачър беше подготвена чрез организиране на съгласие в традиционните средни класи, които я доведоха до три изборни победи, цялата програма на Тачър, особено в първото й правителство, беше много повече идеологически мотивирана (благодарение предимно на Кийт Джоузеф) от неолибералната теория, отоколкото в САЩ. Докато тя самата беше от солиден средно-класов произход, Тачър открито се наслаждаваше на традиционно близките контакти между кабинета на премиер-министъра и „капитаните“ на индустрията, и финансите. Тя често се обръщаше към тях за съвет и в някои случаи открито им правеше услуги, като смъкваше стойността на държавни активи предложени за приватизация. Проектът за възстановяване на класовата сила – за разлика от този за разрушаване силата на работническата класа – вероятно имаше подсъзнателна роля в нейната политическа еволюция. Успехът на Рейгън и Тачър може да бъде измерван по няколко начина 34. Но Аз мисля, че би било най-ползотворно да се подчертае начинът по който те взеха онова, което дотогава беше малцинствени политически, идеологически и интелектуални позиции, и ги направиха доминиращи. Съюзът на сили, който те помогнаха да се утвърди и мнозинствата които те поведоха станаха наследство, което следващите поколения политици намериха трудно за отместване. Може би най-голямото свидетелство за успехът на Рейгън и Тачър е фактът, че както Клинтън така и Блеър се оказаха в ситуация, в която пространството им за маневриране беше толкова ограничено, че не можеха да направят нищо друго, освен да поддържат процесът на възстановяване на класовата сила, дори и срещу собствените си инстинкти. И веднъж след като неолиберализма стана дълбоко вкоренен в англоговорящия свят, беше трудно да се отрича неговата значителна важност за функционирането та капитализма в международен план. Това не означава, както ще видим, че неолиберализмът просто беше наложен навсякъде по света от Англо-Американското влияние и власт. Защото, както щедро демонстрираха горните два случая, вътрешните условия и природата на неолибералният завой се различаваха значително във Великобритания и в САЩ, и би трябвало да очакваме, че вътрешни сили, външни влияния и принуждаване имаха главната роля също така и навсякъде другаде по света.

Рейгън и Тачър използваха примерите, които имаха на разположение (от Чили и Ню Йорк) и се поставиха начело на класово движение решено да възстанови своята власт. Техният гений беше да създадат наследство и традиция, които оплетоха политиците след тях в мрежа от ограничения, от които те не можеха лесно да избягат. Тези които последваха, като Клинтън и Блеър, не можеха да направят нещо повече от това да продължат добрата работа по неолиберализиране, без значение дали им харесва или не.

3

Неолибералната Държава

Ролята на държавата в неолибералната теория е сравнително лесна за дефиниране. Практиката на неолиберализиране обаче се разви по такъв начин, че значително се отдалечи от шаблонът, който теорията предлагаше. Някак си хаотичната еволюция и неравното географско развитие на държавните институции, власти и функции през последните трийсет години предполагат, че неолибералната държава може би е нестабилна и противоречива политическа форма.

Неолибералната Държава на Теория

Според теорията неолибералната държава трябва да поддържа силни права на частна собственост, върховенство на закона и институциите, свободно функциониращи пазари и свободна търговия1.Това са институциите считани за основни за гарантирането на индивидуалните свободи.Законовата рамка е на свободно преговаряни договорни задължения между юридически индивиди, на пазарът. Свещеността на договорите и на индивидуалното право на свобода на действие, изразяване и избор, трябва да бъдат защищавани. Държавата следователно трябва да употребява монопола си върху насилието, за да предпазва тези свободи на всяка цена. По тази линия свободата на бизнесите и корпорациите (юридически считани за индивиди) да оперират в институционалната рамка на свободни пазари и свободно търгуване, е считана за фундаментално благо. Частните предприятия и предприемаческите инициативи са разглеждани като ключови за иновирането и съдаването на богатства. Правата на интелектуална собственост са защитавани (например чрез патенти), за да се окуражават технологични промени. Постоянни увеличавания на продуктивността би трябвало тогава да донасят по-високи станадарти на живот за всеки. С предпоставките, че „приливът вдига всички лодки“, или че „богатствата ще текат отгоре надолу“ неолибералната теория твърди, че елиминирането на бедността (както вътре в страните така и в световен мащаб) може най-добре да бъде постигнато чрез свободни пазари и свободно търгуване.

Неолибералите са особено усърдни в стремежът към приватизация на активи. Липсата на ясни права на частна собственост – в много развиващи се държави – е считана като една от най-големите институционални бариери за икономическо развитие и подобряване на човешкото добруване. Ограждането и прехвърлянето на права на частна собственост е считано за за най-добрият начин за предпазване от така наречената „трагедия на общата собственост“ (тенденцията индивиди безотговорно да свръх-експлоатират общи ресурси, като земята и водата). Сектори досега управлявани или регулирани от държавата, трябва да бъдат предадени на частната сфера и да бъдат де-регулирани (освободени от всякаква държавна намеса). Конкуренцията – между индивиди, фирми, териториални единици (градове, райони, нации, регионални групи) – е смятана за първостепенна ценност. Основните правила на пазарната конкуренция трябва да бъдат внимателно съблюдавани, разбира се. В ситуации, в които такива правила не са ясно дефинирани, или правата на собственост са трудни за определяне, държавата трябва да употреби своята власт за да налага, или да изобретява, пазарни системи (такива като търгуване със замърсяване, например).

Приватизацията и де-регулацията комбинирани с конкуренция, твърди се, елиминират бюрокрацията, повишават ефективността и продуктивността, подобряват качеството и намаляват разходите, както директно за консуматора чрез евтини стоки и услуги, така и непряко чрез намаляване на данъчното бреме. Неолибералната държава трябва упорито да се стреми към международни реорганизации и нови институционални подредби, които да подобряват нейната конкурентна позиция срещу другите държави във глобалният пазар.

Докато личните и индивидуалните свободи са гарантирани на пазара, всеки индивид е държан отговорен и подотчетен за неговите или нейните действия, и благосъстояние. Този принцип се разпростира в областите на социалните помощи, образованието, здравеопазването и дори пенсиите (социалната сигурност беше приватизирана в Чили и Словакия, и предложения съществуват да се направи същото и в САЩ). Индивидуалният успех или провал биват интрепретирани в смисълът на предприемачески добродетели, или лични недостатъци (като например недосатъчно инвестиране в своят собствен човешки капитал чрез образование), вместо да бъдат отдавани на функциите на системата (като например класовите изключвания, характерни за капитализма).

Свободната мобилност на капитала между сектори, райони и държави е разглеждана като имаща основно значение. Всички бариери пред това свободно движение (като тарифи, наказващо данъчно облагане, планиране и екологичен контрол, или други местни спънки) трябва да бъдат премахнати, с изключение на областите имащи основна важност за „националните интереси“, както и да е дефинирано това. Държавната суверенност върху движенията на стоки и капитал трябва да бъде изоставена, в полза на глобалните пазари. Международната конкуренция е считана за здравословна, тъй като подобрява ефективността и продуктивността, намалява цените и по този начин контролира инфлационните тенденции. Държавите следователно трябва колективно да се стремят към и да договарят намаляване на бариерите пред капитала на границите, и към отваряне на пазарите (както за стоки, така и за капитал) за глобалната борса. Дали това се прилага към трудът като стока обаче е спорен въпрос. Понеже всички държави трябва да си сътрудничат за намаляване на бариерите пред обменът, координиращи структури като групата на напредналите капиталистки нации (САЩ, Великобритания, Германия, Италия, Канада и Япония) позната като Г7, трябва да възникнат. Международни споразумения между държави, гарантиращи върховенство на закона и свободата на търгуване, като тези сега инкорпорирани в договорите на Световната Търговска Организация, са ключови за напредването на неолибералният проект на глобалната сцена.

Неолибералните теоретици са дълбоко подозрителни към демокрацията. Управляването чрез мнозинство е виждано като потенциална заплаха за индивдиуалните права и за конституционните свободи. Демокрацията е считана за лукс, възможен само при условия на относителна заможност, съчетана със силно присъствие на средна класа, за да се гарантира политическа стабилност. Неолибералите следвателно са склонни да предпочитат управление чрез изпълнителни заповеди и съдебни решения, вместо чрез демократично и парламентарно вземане на решения. Те предпочитат да предпазват ключови институции – като централната банка – от демократичен натиск. Като се вземе предвид, че неолибералната теория е центрирана във върховенството на закона и стриктното интерпретиране на конституционалността следва, че конфликтите и опозицията трябва да бъдат решавани във съда. Решенията и поправките на всеки проблем трябва да бъдат търсени от индивидите чрез правната система.

Напрежения и Противоречия

Има някои сенчести зони и точки на конфликт в общата теория на неолибералната държава. Първо, стои въпросът как да се интерпретира властта на монополите. Конкуренцията често има за резултат монополи и олигополи, тъй като по-силните фирми изтикват по-слабите. Повечето неолиберални теоретици намират това за безпроблемно (то би трябвало, казват те, да направи максимална ефективността) при условие, че няма съществени бариери пред влизането на конуренти (условие често трудно за изпълнение, което следователно държавата трябва да отглежда). Случаят със така наречените „естествени монополи“ е по-труден. Няма смисъл да има множество конкуриращи се електрически мрежи, газопроводи, водни и отходни системи, или влакови връзки между Бостън и Вашинготон. Държавната регулация на снабдяване, достъп и цени изглежда да е неизбежна в такива области. Докато частична де-регулация може да е възможна (позволявайки конкуриращи се процедури за захранване с еликтичество на една и съща мрежа, или движене на различни влакове по едни и същи линии, например), възможностите за печалбарство и злоупотреба могат да предизвикват ужасяваща бъркотия и конфузия, като например кризата на тока в Калифорния през 2002г. и ситуацията със влаковете във Великобритания.

Втората област на значително противоречие се отнася за пазарният провал. Това се случва, когато индивиди и фирми избягват да плащат пълните разходи дължани от тях, като изхвърлят своите задължения извън пазара (задълженията са, на технически език, „екстернализирани“). Класическият случай е замърсяването, в който индивиди и фирми избягват разходи, като безплатно изхвърлят пагубни отпадъци в околната среда. В резултат продуктивни екосистеми биват нарушавани или унищожавани. Излагането на опасни субстанции или физически опасности на работното място може да навреди на човешкото здраве и дори да изчерпи запасът от здрави работници. Докато неолибералите признават проблемът и някои допускат възможността за ограничена държавна намеса, други призовават да не се предприемат действия, защото лекарството почти сигурно ще бъде по-лошо от болестта. Повечето биха се съгласили, обаче, че ако ще има държавни интервенции, те трябва да работят чрез пазарни механизми (чрез налагани на такси или стимули, на права за търгуване със замърсители и други такива). Конкурентните провали са разглеждани по подобен начин. Увеличаващи се разходи за транзакции може да се появят, когато договорните и подизпълнителните отношения се умножават. Обширният апарат от спекулиране с валути, да вземем само един пример, изглежда все по-скъп в същото време в което става все по-важен за правенето на спекулатвни печалби. Други проблеми се появяват когато, примерно, всички конкуриращи се болници в един район купуват едно и също високотехнологично оборудване, което остава неизползвано и това повишава общите разходи. Аргументът за ограничаване на разходите чрез държавно планиране, регулиране и наложено координиране е силен, но неолибералите отново са дълбоко подозрителни към такива интервенции.

Приема се, че всички агенти действащи на пазарът имат достъп до една и съща информация. Приема се, че няма асиметрии на власт или информация, които да пречат на капацитета на индивидите да вземат рационални икономически решения в свой собствен интерес. Това условие е рядко, ако изобщо, доближавано в практиката и има значителни последствия 2. По-добре информираните и по-могъщи играчи имат предимство, което много лесно може да бъде използвано за набавяне на дори по-добра информация и по–голяма относителна власт. Въвеждането на права на интелектуална собственост (патенти), също така насърчава „искане на наеми“. Тези които държат патентните права използват монополната си власт, за да налагат монополни цени и да преодтвратяват технологични трансфери, с изключение на много високи цени. Асиметричните властови отношения имат тенденцията, следователно, да се увеличават вместо да намаляват във времето, освен ако държавата не се намесва за да им се противопоставя. Неолибералната предпоставка за перфектна информираност и равнопоставено конкуриране изглежда или като невинно утопична, или като умишлено замъгляване на процеси, които ще доведат до концентрация на богатство и следователно до възстановяване на класовата сила.

Неолибералната теория за технологична промяна разчита на принуждаващите сили на конкурирането да водят търсенето на нови продукти, нови производствени методи и нови организационни форми. Този мотив стана толкова дълбоко вграден в предприемаческото мислене, че се превърна във вяра фетиш – че има технологично решение за всеки възможен проблем. Доколкото тя се вкоренява не само в корпорациите, но също и в държавния апарат (особено в армията), тази вяра фетиш произвежда мощни независими течения на технологична промяна, които могат да станат дестабилизиращи, ако ли не и контра-продуктивни.Технологични развития могат да излязат извън контрол, когато сектори посветени само на технологични иновации създават нови продукти и нови начини на правене на неща, за които все още няма пазар (нови фармацевтични пордукти са произвеждани, за които след това нови болести биват изобретявани). Талантливи натрапници могат също така да мобилизират технологични иновации, за да подкопават доминиращи социални отношения и институции. Те могат дори да променят общото мислене, с цел своя парична изгода. Има вътрешна връзка, следователно, между технологичния динамизъм, нестабилността, разпадането на социалните солидарностти, екологичната деградация, де-индустриализацията, скоростните промени във времево-пространствените отношения, спекулативните балони и общата тенденция към формиране на кризи вътре в капитализма 3.

И накрая стоят някои фундаментални политически проблеми в неолиберализма, на които трябва да се обърне внимание. Пртиворечие възниква между прелъстителен но отчуждаващ себичен индивидуализъм от една страна и желанието за изпълнен със смисъл колективен живот от друга. Докато индивидите са предполагаемо свободни да избират, въпреки това не е желателно те да избират да конструират силни колективни институции (такива като работнически синдикати) в противовес на слабите доброволни асоциации (като благотворителните организации). Индивидите със сигурност не трябва да избират да се асоциират с цел да създават политически партии за да накарат държавата да се намеси, или да елиминира пазара. За да се предпазват от най-големите си страхове – фашизъм, комунизъм, социализъм, авторитаритарен популизъм, и дори власт на мнозинството – неолибералите трябва да поставят силни граници на демократичното управление, разчитайки вместо това на недемократични и освободени от отговорност институции (като Федералният Резерв и МВФ) да вземат ключови решения. Това създава порадоксът на интензивни държавни намеси и правителство от елити, и „експерти“ в свят, в който се очаква държавата да не бъде намесваща се. Човек си припомня за утопичната новела Нов Атлантис на Франсис Бейкън (за първи път публикувана през 1626г.), в която Съвет на Мъдри Старейшини взема всички ключови решения. Изправена пред социални движения стремящи се към колективни интервенции, неолибералната държава е принудена да се намесва, понякога репресивно, отричайки по този начин самата свобода, която се предполага че трябва да поддържа. В тази ситуация, обаче, тя може да употребява едно тайно оръжие – международната конкуренция и глобализацията могат да бъдат употребявани да дисциплинират движенията противопоставящи се на неолибералната програма вътре в отделните държави. Ако това се провали, тогава държавата трябва да прибегне до убеждаване, пропаганда, или, когато е необходимо, сурова сила и полицейско насилие, за да потиска опозицията срещу неолиберализма. Това точно беше страхът на Полани – че либералният (и неолибералният) утопичен проект може в крайна сметка да бъде поддържан само чрез прибягване към авторитаризъм. Свободата на масите ще бъде ограничена в полза на свободата на малцина.

Неолибералната Държава на Практика

Общият характер на държавата в ерата на неолиберализацията е трудно да се опише, поради две особени причини. Първо, системни отклонения от шаблонът на неолибералната теория бързо стават явни, не всички от тях могат да бъдат придадени на вътрешните противоречия, които вече бяха очертани. Второ, еволюционната динамика на неолиберализацията е такава, че налага приспособявания силно различаващи се от място на място, а също така и във времето. Всеки опит да се извлече някаква комплексна картина на типична неолиберална държава от тази нестабилна и летлива историческа география, би бил занимание за глупака. Въпреки това Аз мисля, че е полезно да се скицират някои общи черти, които запазват концепцията за отличително неолиберална държава в играта.

Има две особени арени, в които стремежът към възстановяване на класовата сила изкривява и дори преобръща в практиката неолибералната теория. Първата от тези възниква от нуждата да се създаде „добър бизнес или инвестиционен климат“ за капиталистки усилия. Докато има някои условия, такива като политическа стабилност или пълно уважение към закона и безпристрастност в неговото прилагане, които могат да бъдат считани за „класово неутрални“, има други които са открито класово пристрастни. Отклонението възниква по-специално от третирането на работниците и околната среда като обикновени стоки. В случай на конфликт, типичната неолиберална държава ще застане на страната на добрият бизнес климат, противопоставен или на колективните права (и качеството на живота) на работниците, или на капацитета на околната среда да се самовъзстановява. Втората арена на отклонение възниква защото, в случай на конфликт, неолибералните държави обикновено предпочитат интегритета на финансовата система и състоятелността на финасовите институции, пред благосъстоянието на населението или околната среда.

Тези систематични отклонения не винаги е лесно да бъдат отличени в изобилието от понякога силно контрастиращите държавни практики. Прагматични и опортюнистични съображения играят важна роля. Президентът Буш се застъпва за свободни пазари и свободна търговия, но налаги тарифи на вносът на стомана за да увеличи електоралните си шансове (успешно, както се оказа) в Охайо. Квоти са произволно налагани на чуждестраният внос, за да се успокоява вътрешното недоволство. Европейци предпазват своето селско стопанство, докато настояват за свободна търговия на всичко друго поради социални, политически и дори естетически причини. Специални интервенции на държавата облагодетелстват бизнес интереси (например оръжейни сделки) и кредити са произволно давани от една държава на друга, за да се придобие политически достъп и влияние в геополитически чуствителни райони (например Средният Изток). Поради всички тези видове причини би било наистина изненадващо да се намери дори най-фундаменталистката от неолибералните държави, която да се придържа към неолибералната ортодоксалност през цялото време.

В други случаи можем лесно да отдадем разминаванията между теория и практика на фрикционни проблеми на прехода, отразяващи различните държавни форми които съществуваха преди неолибералният завой. Условията, които преобладаваха в централна и източна Европа след колапсът на комунизма бяха много специални, например. Бързината, с която приватизацията се случи при „шоковата терапия“, която беше причинена на тези страни през 90-те години, създаде огромни стресове продължаващи да въздействат и понастоящем. Социал-демократичните държави (като тези в Скандинавия или във Великобритания през непосредственият след-военен период) отдавна държаха сектори от икономиката като здравеопазването, образованието и дори жилищното настаняване извън пазара, на базата че достъпът до основни човешки нужди не трябва да бъде опосредстван от пазарни сили и не трябва да бъде ограничаван от платежоспособност. Докато Маргарет Тачър успя да промени всичко това, Швеция се съпротивляваше доста дълго време, дори изправена пред силни опити на капиталистки класови интереси да поемат по неолибералният път. Девелопменталистки държави (като Сингапур и няколко други азиатски страни), поради различни причини, разчитат публичинят сектор и държавно планиране в тясно асоцииране с вътрешният и корпоративният (често чуждестранен и мултинационален) капитал да допринасят за натрупване на капитал и икономически растеж 4. Девелопменталистките държави обикновено отдават значително внимание на социалните и физическите инфраструктури. Това означава много по-егалитарни политики по отношение примерно на достъпът до образователни възможности и здравеопазване. Държавни инвестиции в обарзованието са виждани, например, като основна предпоставка за спечелване на конкурентно предимство в световната търговия. Девелопменталистките държави съответстват на неолиберализацията доколкото спомагат за конкурирането между фирми, корпорации и териториални единици, приемат правилата на свободната търговия и разчитат на отворени пазари за износ. Но те са активно интервенционистки в създаването на инфраструктурите за добър бизнес климат. Неолиберализацията следователно отваря възможности за девелопменталистките държави да подобрят позициите си в международната конкуренция, като развиват нови структури на държавна намеса (например подкрепяне на изследователските дейности и разработването). Но, по същият начин, неолиберализацията създава условия за класово формиране, по този начин класовата власт придобива сила и възниква тенденция (например в съвременна Корея) висшата класа да се стреми да се освободи от разчитането й на държавната власт, и да поведе държавата в неолиберална посока.

Когато нови институционални подредби дефинират правилата на световната търговия – например отварянето на капиталовите пазари сега е условие за членуване в МВФ и Световната Търговска Организация – девелопменталистки държави се оказват все повече подкарвани към неолибералната кошара. Един от главните ефекти на Азиатската криза през 1997-1998г., например, беше да се преведат девелопменталистки държави в съотвествие със стандартни неолиберални практики. И както видяхме в Британският случай, трудно е да се поддържа неолиберална поза външно (например за да се подпомагат операциите на финансовият капитал) без да се приема поне минимално количество неолиберализация у дома (Южна Корея се бори точно с такъв стрес напоследък). Но девелопменталистките държави по никакъв начин не са убедени, че неолибералният път е правилният, особено след като тези държави (като Тайван и Китай), които не бяха освободили своите пазари на капитал, пострадаха далеч по-малко във финансовата криза от 1997-98г., от тези които бяха го направили 5.

Съвременните практики по отношение на финансовият капитал и финансовите институции са може би най-трудните от всички за съгласуване с неолибералната ортодоксалност. Неолибералните държави обичайно подпомагат разпространяването на влиянието на финансовите институции чрез де-регулация, но те също така твърде често гарантират стабилността и състоятелността на финансовите институции, независимо на каква цена. Тази посветеност отчасти произтича (легитимно според някои версии на неолибералната теория) от разчитането на монетаризма като основа на държавната политика – стабилността и здравето на парите е централният стълб на тази политика. Но това парадоксално означава, че неолибералната държава не моеж да толерира никакви масови финансови фалити, дори когато финансовите институции са тези, които са взели лошите решения. Държавата трябва да се намесва и да заменя „лошите“ пари с нейни собствени предполагаемо „добри“ – което обяснява натискът върху централните банкери да поддържат доверие в стабилността на парите. Държавната власт често е употребявана за спасяване на компании, или за предотвартяване на финансови провали, като например кризата на Американските спестявания и заеми през 1987-88г., която струваше на Американските данъкоплатци приблизително 150 милиарда долара, или колапсът на инвестиционният фонд Long Term Capital Management, който им струваше 3.5 милиарда долара.

В международен план главните неолиберални държави дадоха на МВФ и Световната Банка през 1982г. пълна власт да преговарят облекчаването на дългове, което означаваше да се предпазват главните финансови институции на света от заплахата от фалити. МВФ покрива, с най-добрите си възможности, излагането на риск и несигурност в международните финансови пазари. Тази практика е трудна за оправдаване според неолибералната теория, тъй като инвеститорите по принцип би трябвало да са отговорни за своите собствени грешки. По-фундаменталистки настроени неолиберали вярват следователно, че МВФ трябва да бъде премахнат.Тази опция сериозно беше обмисляна в ранните години на президентството на Рейгън, и Конгресните Републиканци повдигнаха въпроса отново през 1998г. Джеймс Бейкър, Секретарят на Хазната в кабинета на Рейгън, вдъхна нов живот в институцията, когато се намери изправен пред потенциален банкрут на Мексико и сериозни загуби за главните Ню Йоркски инвестиционни банки, които държаха дългът на Мексико през 1982г. Той употреби МВФ за да наложи структурни приспособявания на Мексико и да предпази Ню Йоркските банкери от фалит. Тази практика на даване на приоритет на нуждите на банките и финансовите институци, докато се понижават стандартите на живот в страната длъжник, беше приложена за първи път по време на дълговата криза в Ню Йорк Сити. В международният контекст това означаваше извличане на печалби от обеднели населения в Третият Свят, за да платят те на междунордните банкери. „Какъв особен свят“, озадачено отбеляза Стиглиц, „в който бедните страни фактически субсидират най-богатите“. Дори Чили – примерът за „чисти“ неолиберални практики след 1975г. – беше ударен по този начин през 1982-83г., с резултат че брутният вътрешен продукт падна приблизително с 14 процента и безработицата се изстреля до 20 процента, за една година. Изводът, че „чистата“ неолиберализация не работи не беше регистриран теоретично, въпреки че прагматичните адаптации, които последваха в Чили (както и във Великобритания след 1983г.) отвориха поле на компромиси, което още повече увеличи разминаването между теорията и практиката на неолиберализма 6. Извличането на налози чрез финаносви механизми е стара имперска практика. Тя се доказа като много ползотворна за възстановяването на класовата сила, особено в главните финаносви центрове на света и не винаги се нуждае от криза на струткурно приспособяване за да работи. Когато предприемачи в развиващи се страни вземат назаем пари от чужбина, например, изискването тяхната собствена страна да има достатъчно валутни резерви за да покрива заемите им, се превръща в това държавата да трябва да инвестира, например, в Американски Държавни Облигации. Разликата между лихвата върху взетите назаем пари (например 12 процента) и парите депозирани като допълнителна гаранция в Американски Държавни Ценни Книжа (например 4 процента), носи силен нетен финаносв поток към имперският център, за сметка на развиващите се страни.

Тази тенденция от страна на основните държави като САЩ да защищават финансовите интереси и да ги подкрепят когато те всмукват печалби от цял свят, насърчава и отразява утвърждаването на властта на по-горните класи в тези държави около процесите на финансиализиране. Но навикът на намесване в пазара и спасяване на финансови институции, когато те изпадат в беда, не може лесно да бъде съгласуван с неолибералната теория. Безрасъдните инвестиции трябва да бъдат наказвани със загуби за заемодателите, но държавата ги прави до голяма степен имунизирани срещу загуби. Вземащите заеми трябва да плащат вместо това, без значение социалната цена. Неолибералната теория би трябвало да предупреждава „Внимавайте, даващи заеми!“, но фактическта практика е „Вземащи заеми, внимаватйте!“

Има граници на капацитетът да се изстискват печалби от икономиките на развиващите се страни. Завързани чрез мерки на разходни ограничения, които ги заключват в хронична икономическа стагнация, тяхната перспектива да изплатят дълговете си често се намира в някакво далечно бъдеще. При тези условия някои умерени загуби могат да изглеждат като привлекателна опция. Това се случи с Планът Брейди от 1989г. Финасовите институции се договориха да отпишат 35 процента от неизплатеният дълг като загуба, в замяна на облигации с отстъпка (подкрепяни от МВФ и Хазната на САЩ), гарантиращи изплащане на остатъкът (с други думи кредиторите получиха гаранция за изплащане на дълговете, в размер на 65 цента за долар). Към 1994г. приблизително осемдесет държави (включително Мексико, Бразилия, Аржентина, Венецуела и Уругвай) договориха сделки, които им опростиха около 60 милиарда долара дългове. Надеждата разбира се беше, че това облекчение ще даде начало на икономическо възстановяване, което ще позволи останалата част от дълга да бъде изплатена навреме. Бедата беше в това, че МВФ се погрижи също така от всички страни, които се възползваха от тази троха на дългово опростяване (което много хора виждат като минимално по отношение на това какво могат да си позволят банките), да бъде изисквано да погълнат отровното хапче на неолибералните институционални реформи. Кризата на песото в Мексико през 1995г., Бразилската криза от 1998г. и тоталният колапс на Аржентиската икономика през 2001г., бяха предвидими резултати.

Това ни довежда, накрая, до проблематичностите в подходът на неолибералната държава към пазарът на труда. Неолибералната държава е по необходимост враждебна към всички форми на социална солидарност, които поставят ограничения пред натрупването на капитал. Независими работнически снидикати или други социални движения (такива като общинският социализъм на Съветът на Лондски Окръг), които се сдобиха със значителна сила при вграденият лиребализъм, трябваше следователно да бъдат дисциплинирани, ако ли не и разрушени, и това в името на предполагаеми свещени индивидуални свободи на изолираните работници.“Гъвкавост“ стана паролата на пазарът на труда. Трудно е да се твърди, че увеличаваща се гъвкавост е нещо изцяло лошо, особено пред лицето на значително ограничаващи и склеротични синдикални практики. Има, следователно, реформисти с леви убеждения, които силно се застъпват за „гъвкава специализация“ като път напред 8. Докато някои индивидуални работници може несъмнено да имат полза от „гъвкавостта“, асиметриите на информация и власт които възникват, придружени от липсата на лесна и свободна мобилност на работниците (особено през държавните граници), ги поставя в неравностойно положение. Гъвкавата специализация може да бъде присвоена от капитала, за да се сдобие той с повече средства за натрупване. Двата термина – гъвкава специализация и гъвкаво натрупване – имат доста различаващи се значения 9. Общият резултат е по-ниски заплати, висока несигурност в намирането на работа, и в много случаи загуби на ползи и защита на работното място. Такива тенденции са ясно отличими във всички държави, които са поели по неолибералния път. Като се вземат предвид бруталното нападение над всички форми на работническо организиране и работнически права, и силната зависимост от огромни но неорганизирани резерви на работна ръка в страни като Китай, Индонезия, Индия, Мексико и Бангладеш изглежда, че контролирането на работниците и поддържането на високо ниво на работническо експлоатиране имат централна важност за неолиберализацията. Възстановяването или формирането на класова сила се случва, както винаги, за сметка на работниците.

Точно в такъв контекст на намаляващи персонални ресурси извличани от пазарът на труда, неолибералната решителност да се прехвърли цялата отговорност за благосъстоянието на индивидите върху тях самите има двойно вредни ефекти. Когато държавата се оттегля от предоставянето на социални услуги и намалява своята роля в области като здравеопазването, общественото образование и социалните услуги, които преди бяха толкова фундаментални за вграденият либерализъм, тя оставя все по-големи и по-големи сегменти от населението изложени на обедняване 10. Социалната обезопасяваща мрежа е редуцирана до минимум в полза на система, която подчертава личната отговорност. Личният провал е по принцип приписван на лични недостатъци и най-често жертвата бива обвинявана.

Зад тези значителни промени в социалната политика лежат важни структурни промени в природата на управляването. Като се вземе предвид неолибералната подозрителност към демокрацията, трябва да бъде намерен начин да се интегрира държавното вземане на решения в динамиките на натрупването на капитал и в мрежите от класова сила, които са в процес на възстановяване, или както в Китай и Русия, на формиране. Неолиберализацията доведе, например, до увеличаващо се разчитане на публично-частните партньорства (това беше една от силните идеи наложени от Маргарет Тачър, когато тя създаде „квази-правителствени институции“ като корпорации за градско устройство, които да провеждат икономическо развитие). Бизнесът и корпорациите не само си сътрудничат интимно с държавата, но също така се сдобиват със силна роля в писането на закони, в определянето на обществените политики, и установяването на регулаторни рамки (които най-вече са благоприятни за тях самите). Появяват се модели на преговаряне, които инкорпорират бизнес и професионални интереси в управляването чрез затворени и понякога тайни консултации. Най-безочливият пример за това беше упоритият отказ на вицепрезидента Чейни да публикува името на консултантската група, която формулира енергийната политика на администрацията на Буш през 2002г. Тя почти сигурно включваше Кенет Лей, главата на Енрон – компания обвинена в печалбарство чрез умишлено създаване на енергийна криза в Калифорния, която колабира насред огромен счетоводен скандал. Промяната от правителство (държавна власт сама по себе си) към управление (по-обща конфигурация от държавни и ключови елементи в гражданското общество) е значителна при неолиберализма. В това отношение практиките на неолибералните и девелопменталистките държави широко се доближават.

Държавата обикновено произвежда законодателство и регулативни рамки, които облагодетелстват корпорации и в някои случаи специфични интереси като енергийни, фармацевтични, земеделски и т.н. В много случаи на публично-частни партньорства, особено на общинско ниво, държавата поема голяма част от риска, докато частният сектор взема по-голямата част от печалбите. Ако е необходимо, също така, неолибералната държава прибягва до принуждаващо законодателство и полицейски тактики (например правила против стачкуване), за да разпръсне или репресира колективни форми на противопоставяне на корпоративната власт. Формите на надзираване и контролиране се умножоват – в САЩ хвърлянето в затвори стана ключова стратегия за справяне с проблемите, възникващи сред отхвърлените работници и маргинализираните населения. Принуждаващата власт на държавата е подсилвана за да защищава корпоративните интереси и ако е необходимо, да репресира несъгласието. Нищо от това не изглежда в съответствие с неолибералната теория. Неолибералният страх, че групи на специални интереси биха покварили и подкопали държавата никъде не е материализиран по-добре от Вашингтон, където армии от корпоративни лобисти (много от които се възползавах от „въртящата се врата“ между държавната служба и далеч по-доходоносната заетост в корпорациите) диктува законодателството, за да бъде то в съотвествие със специалните им интереси. Докато някои държави продължават да уважават традиционната независимост на Гражданската Служба, това условие навсякъде е под заплаха в курса на неолиберализиране. Границата между държавната и корпоративната власт става все повече пропусклива. Това, което е останало от представителната демокрация е завладяно, ако не и тотално но за това пък законно, корпумпирано от паричната власт.

Тъй като достъпът до правосъдие на теория е равнопоставен, но на практика е екстремно скъп (било то за индивид съдещ за безотговорни практики, или държава съдеща САЩ за нарушаване правилата на СТО – процедура която може да струва милиони долари, сума равняваща се на годишният бюджет на някои малки обеднели страни), резултатите са често силно пристрастни към тези, които имат парична сила. Класовата пристрастност при вземането на решения в съдебната система е повсеместна, ако не и гарантирана 12. Не би трябвало да е изненадващо, че първостепенните колективни средства за действие при неолиберализма са дефинирани и артикулирани от не-избрани ( и в много случаи водени от елита) застъпнически групи. В някои случаи, като например защитата на консуматорските, гражданските права, или правата на хората с увреждания, значителни придобивки бяха постигнати чрез такива средства. Неправителствените и местните организации също значително се умножиха при неолиберализма, пораждайки вярата че опозиция мобилизирана извън държавният апарат и в някаква отделна единица наречена „гражданско общество“, е движещата сила на опозиционната политика и социалната трансформация 13. Периодът, в който неолибералната държава стана хегемонична, беше също и периодът в който концепцията за гражданско общество – често представяно като единица намираща се в опозиция на държавната власт – стана централна за формулирането на опозиционна политика. Идеята на Грамши за държавата като единство между политическо и гражданско общество дава път на идеята за гражданското общество като център на опозицията, ако не и алтернатива, на държавата.

От това описание можем да видим, че неолиберализмът не прави държавата или определени институции на държавата (като например съдебните и полицейските функции) ненужни, както твърдят десни и леви коментатори 14. Но на практика се състоя радикално преобразуване на държавните институции и практики (особено по отношение на балансът между принуждаване и съгласие, между силите на капитала и народните движения, и между изпълнителната и съдебната власт от една страна, и силите на представителната демокрация от друга).

Не всичко е наред обаче с неолибералната държава и това е причината, поради която тя изглежда като да е или преходна, или нестабилна политическа форма. В сърцето на проблема лежи нарастващо разминаване между декларираните обществени цели на неолиберализма – благополучие за всички – и неговите фактически последствия – възстановяването на класовата сила. Но отвъд това лежат цели серии от специфични противоречия, които трябва да бъдат подчертани.

1. От една страна се очаква, че неолибералната държава ще седне на задните седалки и просто ще подготви сцената за пазарните функции, но от друга страна се очаква тя да бъде активист в създаването на добър бизнес климат и да се държи като конкурираща се единица в глобалната политика. В тази нейна последна роля неолибералната държава трябва да работи като колективна корпорация и това поставя проблемът как да се придобие лоялността на гражданите. Национализмът е един очевиден отговор, но това е дълбоко в противоречие с неолибералната програма. Такава беше дилемата на Маргарет Тачър, защото само играейки с картата на национализма във войната за Фолкландските/Малвинските острови и, дори още по-важно, в кампанията срещу икономическата интеграция в Европа, тя успя да спечели пре-избиране и да прокара още неолиберални реформи вътре в страната. Отново и отново, било то в Европейският Съюз, в Меркосур (където национализмите на Бразилия и Аржентина пречат на интеграцията), в NAFTA, или в ASEAN национализмът, който е необходим за да функционира държавата ефективно като корпоративна и конкурентна единица на световните пазари, пречи на пазарните свободи.

2. Авторитаризмът при налагането на пазара не съответства особено на идеалите за индивидуални свободи. Колкото повече неолиберализмът клони към първият, толкова по-трудно става да поддържа своята легитимност по отношение на вторите, и толкова повече му се налага да разкрива своята анти-демократичност. Това противоречие е съпътствано от растяща липса на симетрия във властовите отношения между корпорациите и индивидитекато вас и мен. Ако „корпоративната власт краде вашата лична свобода“, тогава обещанието на неолиберализма не означава нищо 15. Това важи за индивидите на работното място и в жизненото пространство. Едно е да се твърди, че например моето здравеопазване е мой личен избор и отговорност, а съвсем друго е когато единственият начин по който мога да удовлетворя моите нужди на пазара е чрез плащане на безобразни застрахователни премии на неефиктивни, гаргантюански, силно бюрократизирани но също и доста печеливши застрахователни компании. Когато тези компании имат властта дори да дефинират нови категории болести, които да съответстват на нови лекарства идващи на пазара, тогава нещо очивдно не е наред 16. При такива условия да се поддържа легитимност и съгласие, както видяхме във Втора Глава, става дори по-трудно и може лесно да се преобърне, когато нещата тръгнат на зле.

3. Докато може и да е от основно значение да се подържа стабилността на финансовата система, безотговорният и себе-възвеличаващ се индивидуализъм на операторите в нея произвежда спекулативна волатилност, финансови скандали и хронична нестабилност. Счетоводните и Уол Стрийт скандали от последните години подкопаха доверието във финансовата система и натовариха регулаторните власти със сериозните проблеми как и кога да се намесят, както на международно така и на национално ниво. Международната свободна търговия изисква някои глобални правила на играта, и това поставя нуждата от някакъв вид глобално управление (например Световната Търговска Организация). Дерегулирането на финансовата система поощрява поведения, които поставят необходимостта от ре-регулация ако трябва да се избегне криза 17. *

4. Докато добродетелите на конкуренцията са поставяни начело, реалността е увеличаващо се утвърждаване на олигополна, монополна и транснационална власт във няколко централизирани мултинационални корпорации: светът на безалкохолните напитки е редуциран до Кока Кола срещу Пепси, енергийната индустрия е редуцирана до пет големи транснационални корпорации и няколко медийни магнати контролират по-гоялмата част от потока на новини, които предимно са чиста пропаганда.

5. На народно ниво тласъкът към пазарни свободи и комерсиализиране на всичко може много лесно да излезе от конторол и да произвежда социално разпадане. Разрушаването на форми на социална солидарност и дори, както Тачър предложи, на самата идея за общество, оставя зееща пропаст в социалният ред. Тогава става особено трудно да се бори беззаконието и да се контролират призтичащите анти-социални поведения като криминалност, порнография или заробтване на хора. Редуцирането на „свободата“ до „свобода на бизнеса“ отвързва всички тези „негативни свободи“, които Полани считаше за неразривно свързани с позитивните свободи. Неизбежният отговор е да се реконструират социалните солидарности, макар и по различен начин – от тук възраждането на интереса към религията и моралността, в нови форми на асоциационизъм (около въпроси за правата и гражданството, например) и дори възраждането на стари политически форми (фашизъм, национализъм, локализъм и други такива). Неолиберализмът в своята чиста форма винаги е заплашвал да призове към живот своят собствен противник в лицето на авторитарен популизъм и национализъм. Както Шваб и Смаджа, организаторите на някога чисто празничното неолиберално джамборе във Давос, предупедиха още през 1996г.:

„Икономическата глобализация влезе в нова фаза. Нарастващ отпор срещу нейните ефекти, особено в индустриализираните демокрации, заплашва с подривно въздействие върху икономическата дейност и социалната стабилност в много страни. Настроението в тези демокрации е такова на безпомощност и тревога, което помага да се обясни появата на нова марка популистки политици. Това лесно може да се обърне в бунт .“ 18

Неоконсервативният Отговор

Ако неолибералната държава е по своята същност нестабилна, тогава какво може да я замени? В САЩ има знаци за отчетливо консервативен отговор на този въпрос. Размишлявайки върху съвременната история на Китай Уанг предлага също че, теоретично:

„такива разрушителни наративи като „нео-авторитаризъм“, „нео-консерватизъм“, „класически либерализъм“, пазарен екстремизъм, национална модернизация…имат близки отношения от един вид или друг с конституирането на неолиберализма. Последователното изместване на тези термини помежду им (или дори противоречията помежду им) демонстрира изместванията във структурата на властта, както в съвременен Китай, така и по света.“ 19

Дали това вещае по-общо преконфигуриране на структурите на управление в световен мащаб, предстои да се види. Интересно е да се отбележи как неолиберализацията в авторитарни страни като Китай и Сингапур изглежда да се сближава с повишаващият се авторитаризъм в неолиберални страни като САЩ и Великобритания. Вземете предвид как неоконсервативният отговор на присъщата нестабилност на неолибералната държава се разви в САЩ.

Както неолибералите които ги предшестваха, „нео-консерваторите“ отдавна възпитават своите особени възгледи за социалният ред в университети (Лео Строс и Университетът на Чикаго бидейки особено влиятелни), чрез добре финансирани тинк-танкове, и влиятелни издания (такива като Commentary)20. Американските консерватори се застъпват за корпоративна власт, частно предприемачество и възстановяване на класовата сила. Неоконсервативизма следователно е в пълно съответствие с неолибералната програма за елитно управляване, недоверие в демокрацията и поддържане на пазарните свободи. Но той се отклонява от принципите на чистият неолиберализъм и преоформи неолибералните практики в два фундаментални аспекта – първо, в неговата загриженост за реда като отговор на хаоса на индивдуалните интереси и второ, в неговата загриженост за една арогантна моралност като необходимо социално лепило, което да пази политическото тяло в безопасност пред лицето на външни и вътрешни заплахи.

В неговата загриженост за реда неоконсерватизмът изглежда като просто сваляне на воалът, с който неолиберализма опитваше да прикрива своят авторитаризъм. Но той също предлага отчетлив отговор на едно от централните противоречия на неолиберализма. Ако „няма такова нещо като общество, а само индивиди“ както Тачър първоначално формулира, тогава хаосът на индивидуалните интереси може лесно да се окаже надделяващ над реда. Анархията на пазара, на конкуренцията и необузданият индивидуализъм (индивидуални надежди, желания, притеснения и страхове, избори на лайфстайл и сексуални навици и ориентации, начин на себе-изразяване и поведение към другите) произвеждат ситуация, която става все по-неуправляема. Може дори да доведат до срив на всички солидарности и до състояние граничещо със социален нихилизъм.

В лицето на това някаква степен на принуда изглежда необходима, за да се възстанови реда. Неоконсерваторите следователно настояват за милитаризация, като противодействие на хаосът на индивидуалните интереси. Поради тази причина е много по-вероятно да изтъкват заплахи, реални или въображаеми, както у дома така и навън, за целостта и стабилността на нацията. В САЩ това задейства, както се изразява Хофстатер, „параноидният стил на Американската политика“, в която нацията е обрисувана като обсадена и заплашвана от врагове, както отвътре така и отвън 21. Този стил политика има дълга история в САЩ. Неоконсерватизма не е нещо ново и след Втората Световна Война той намери особен дом в могъщият веонно-индустриален комплекс, който има интерес от постоянна милитаризация. Но краят на Студената Война постави въпросът от къде идва заплахата за сигурността на САЩ. Радикалният Ислям и Китай изникнаха като външни топ кандидати, и вътрешни дисидентски движения (Давидов Клон който беше изгорен в Уако, въоръжените движения които подпомагаха бомбеният атентат в Оклахома, бунтовете които последваха побоят над Родни Кинг в Лос Анджелес, и накрая размириците в Сиатъл през 1999г.) трябваше да бъдат преследвани вътрешно чрез надзираване и полиция. Съвсем реалната поява на заплаха от радикалният Ислям през 90-те години, която кулминира в събитията от 9/11, най-накрая излезе начело като централна причина за деклариране на постоянна „война срещу тероризма“, която изискваше милитаризация както у дома така и навън, за да се гарантира сигурността на нацията. Докато очевидно някакъв вид полицейски/военен отговор на заплахата разкрита от двете атаки на Световният Търговски Център в Ню Йорк беше предизвикан, идването на власт на неоконсерваторите гарантираше всеобхватен и по мнението на мнозина, прекален отговор чрез завоят към широка милитаризация у дома и навън 22.

Неоконсерватизмът отдавна се беше появил като движение срещу моралната толерантност, която индивидуализма обикновено насърчава. Той се стреми да възстанови чувство за морална цел, за някакви по-висши ценности, които да проявяват воля от стабилният център на политическото тяло. Тази възможност е по един начин предизвестена в рамката на неолибералните теории които, „като поставят под въпрос самата политическа основа на интервенционистките модели на икономическо управление…върнаха обратно в икономиката въпросите за моралността, справедливостта и властта, макар и по техен особен начин“ 23. Това което неоконсерваторите правят, е да променят „особените начини“ чрез които такива въпроси влизат в дебата. Тяхната цел е да се противопоставят на разтварящият ефект на хаосът на индивидуалните интереси, който неолиберализма обикновено произвежда. Неоконсерваторите по никакъв начин не се разделят с неолибералната програма за конструиране или възстановяване на доминираща класова сила. Но те търсят легитимност на тази сила, а също и социален контрол, чрез конструиране на климат на съгласие около взаимосвързан комплекс от морални ценности. Това директно поставя въпросът какви морални ценности трябва да надделеят. Би било например напълно възможно позоваване на либералната система на човешки права тъй като, в края на краищата, целта на активизмът за човешки права, както твърди Мари Калдор, „не е само намеса за да се защищават човешките права, но също и създаване на морална общност“ 24.В САЩ доктрината за „изключителност“ и дългата история на активизъм за граждански права определено създадоха морални движения около такива проблеми като гражданските права, глобалният глад и филантропичното ангажиране, както и мисионерското усърдие.

Но моралните ценности, които станаха централни за неоконсерваторите, могат най-добре да бъдат разбрани кто пордукти на специфичната коалиция изградена през 70-те години между елитната класа и бизнес интересите възнамеряващи да възстановят своята класова сила, от една страна, и електорална база от „моралното мнозинство“ състоящо се от недоволната бяла работническа класа, от друга. Тези моралните ценности са фокусирани върху културен национализъм, морална праведност, християнство (от определен евангелистки вид), семейни ценности и проблеми на правото-на-живот, и върху антагонизъм срещу новите социални движения като феминизъм, гей права, утвърждаващо действие и защита на околната среда. Докато този алианс беше главно тактически при Рейгън, вътрешният безпорядък през годините на Клинтън избута аргументът за морални ценности на върха на програмата на Републиканизма през годините на президенството на Буш младши. Сега този алианс е ядрото на моралната програма на неоконсервативното движение 25.

Но ще бъде погрешно да виждаме този неоконсервативен завой като изключителен или специфичен за САЩ, макар и там да има специални елементи в действие, които може да не присъстват другаде. В САЩ това настояване за морални ценности разчита силно на идеали като нация, религия, история, културни традиции и подобни, и тези идеали по никакъв начин не се ограничават само до САЩ. Това поставя по-остро на фокус един от затрудняващите аспекти на неолиберализацията – любопитното отношение между държава и нация. По принцип неолибералната теория не гледа с добро око на нацията, макар и да поддържа идеята за силна държава. Пъпната връв, която свързваше държава и нация при вградения либерализъм трябваше да бъде отрязана, за да процъфтява неолиберализмът. Това беше особено вярно за държави като Мексико и Франция, които приеха корпоратистка форма. Partido Revolucionario Institucional отдавна управляваше в Мексико чрез темата за единство на държава и нация, но това все повече се разпадаше, дори обръщайки голяма част от нацията срещу държавата, като резултат от неолибералните реформи през 90-те години. Национализмът, разбира се, беше отдавнашна черта на глобалната икономика и щеше да е странно наистина ако беше изчезнал безследно като резултат от неолибералните реформи, фактически той се възроди до някаква степен като опозиция на това, което неолиберализацията прави. Възникването на десни фашистки партии изразяващи силни анти-имигрантски сантименти в Европа, е такъв случай. Дори по-стресиращ беше етническият национализъм, който се появи по време на икономическият колапс на Индонезия, имащ за резултат брутални нападения над Китайското малцинство.

Но както видяхме, неолибералната държава се нуждае от национализъм от определен вид, за да оцелява. Принудена да действа като конкуриращ се агент на световният пазар и стремейки се да установи най-възможно добрият бизнес климат, тя мобилизира национализма в нейните усилия да успее. Конкуренцията произвежда краткотрайни печелещи и губещи в глобалната борба за позиции, и това на свой ред може да бъде източник на национална гордост или търсене на националната душа. Национализма около спортни съревнования между нации е един знак за това. В Китай призоваването на националистки сантименти в борбата да се прокара позицията на държавата (ако не и хегемонията) в глобалната икономика, е откровено (например интензивността на тренировъчната програма на Китайските атлети за Олимпийските игри в Пекин). Националистки сантименти са еднакво широко разпространени в Южна Корея и Япония, и в двата случая могат да бъдат виждани като противодействия срещу разпадането на предишните социални солидарности под въздействието на неолиберализма. Силни течения на културен национализъм бушуват в старите национални държави (като Франция), които сега съставляват Европейският Съюз. Религиозен и културен национализъм доставяше моралната тежест за успехът на Хиндуистката Национална Партия, в подсилването й на неолибералните практики в Индия през последните години. Призоваването на морални ценности в Иранската революция и последвалият завой към авторитаризъм не доведоха до пълно изоставяне на пазарно-базираните практики там, макар и революцията да се целеше в декадентството на необузданият пазарен индивидуализъм. Подобен импулс стои зад дългогодишното чувство за морално превъзходство, което е просмукано в страни като Сингапур и Япония по отношение на това, което те виждат като „декадентски“ индивидуализъм и безформен мултикултурализъм на САЩ. Случаят със Сингапур е особено поучителен.Той комбинира неолиберализъм на пазара с драконовска принуждаваща и авторитарна държавна власт, докато призовава за морална солидарност основаваща се върху националистки идеали на обсадена островна държава (след нейното изхвърляне от Малайзийската федерация), Конфуциански ценности и, напоследък, отличителна форма на космополитна етика, подхождаща на текущата й позиция в света на международната търговия 26. Британският случай е особено интересен. Марагрет Тачър, чрез войната за Фолкландските/Малвинските острови и нейната антагонистична поза по отношение на Европа, призова националистки сантимент в подкрепа на неолибералният й проект, макар че идеята за Англия и Свети Георги, вместо за Обединеното кралство, беше душата на нейната визия – което настрои враждебно Шотландия и Уелс.

Очевидно е, че докато има опасности в неолибералният флирт с определен национализъм, свирепото неоконсервативно прегръщане на национална морална воля е далеч по-заплашително. Картината на много държави съревноващи се на светованата сцена, всяка от които е готова да прибягва до драконовски принуждаващи практики, докато прегръща свои собствени отличителни и предполагаемо превъзхождащи морални ценности, не е особено успокояваща. Това, което изглежда като отговор на противоречията на неолиберализма, може много лесно да се превърне в проблем. Разпространението на неоконсервативна, ако ли не и авторитарна, власт (от вида на тази, която Владимир Путин упражнява в Русия и Комунистката Партия в Китай), макар и основано по различен начин и в различни социални формирования, подчертава опасностите от изпадане в съревоноваващ се и може би дори войнастващ национализъм. Ако има неизбежност в действие, то тя идва повече от неоконсервативният завой, отколкото от вечни истини прикрепени към някакви предполагаеми национални разлики. За да се избегнат катастрофални последствия, трябва да бъде отхвърлено неоконсервативното решение на противоречията на неолиберализмът. Това предполага обаче, че има някакава алтернатива – и този въпрос ще бъде обсъден по-нататък.

4

Неравни Географски Развития

Движещата се Карта на Неолиберализацията

Движеща се карта на прогреса на неолиберализацията на световната сцена, от 70-те години насам, би била трудна за конструиране. За да започнем, повечето държави, които направиха неолибералният завой, го направиха само частично – въвеждане на голяма гъвкавост на пазарът на труда тук, дерегулация на финансовите операции и прегръщане на монетаризма там, приватизация на притежаван от държавата сектор на друго място. Цялостни промени след кризи (като колабирането на Съветският Съюз) могат да бъдат последвани от бавни връщания обратно, когато горчивите аспекти на неолиберализмът станат очевидни. И в борбата за възстановяване, или създаване на сила на висшата класа всякакви видове обрати и завои се случват, когато политическата власт сменя притежателите си и когато инструментите на влияние са отслабени на едно място, и подсилвани на друго. Всяка движеща се карта следователно ще включва турбулентни течения на неравно географско развитие, които е необходимо да бъдат проследени, за да разберем как местните трансформации имат отношение към по-широки тенденции 1.

Конкуренцията между територии (държави, райони или градове) кой ще има най-добрият модел на икономическо развитие или най-добрият бизнес климат, беше относително незначителна през 50-те и 60-те години. Конкурирането от този вид се увеличи в по-течните и отворени търговски отношения, установени след 1970г. Общият прогрес на неолиберализацията беше следователно все повече подтикван чрез механизми на неравни географски развития. Успешни държави или райони оказват натиск върху всички други да ги следват. Скокове в иновациите поставят тази или онази държава (Япония, Германия, Тайван, САЩ или Китай), райони (Силиконовата Долина, Бавария, Трета Италия, Бангалор, делтата на Перлова Река или Ботсвана), или дори градове (Бостън, Сан Франциско, Шанхай, или Мюнхен) в авангарда на натрупването на капитал. Но конкурентните предимства често се оказват краткотрайни, въвеждайки така необикновена волатилност в глобалния капитализъм. Но също така е истина, че мощни импулси за неолиберализация произхождаха, и дори бяха оркестрирани, от няколко главни епицентъра.

Ясно е, че Великобритания и САЩ водеха. Но в нито една от тези страни завоят не беше без проблеми. Докато Тачър можеше успешно да приватизира социалните жилища и комуналните услуги, централни обществени услуги като Националната Система на Здравеопазване и общественото образование останаха до голяма степен имунизирани. В САЩ „Кейнсианският компромис“ от 60-те години никога дори не се доближи до постиженията на социал-демократичните държави в Европа. Опозицията срещу Рейгън беше следователно по-малко борбена. Рейгън беше изключително зает със Студената Война. Той даде старт на дефицитно-финансирана оръжейна надпревара („Военен Кейнсианизъм“), имаща специфична облага за неговото електорално мнозинство в Американският Юг и Запад. Докато това със сигурност не беше в съгласие с неолибералната теория, повишаващият се федерален дефицит предостави извинение за изкормяне на социални програми (една неолиберална цел).

Въпреки цялата реторика за лекуване на болни икономики, нито Великобритания нито САЩ имаха високи икономически постижения през 80-те години, предлагайки че неолиберализма не е отговорът на капиталистките молитви. Със сигурност инфлацията беше свалена и лихвите паднаха, но това беше направено за сметка на високи нива на безработица (достигащи 7.5 процента в САЩ по времето на Рейгън и повече от 10 процента във Великобритания на Тачър). Съкращения на държавните помощи и инфрастуктурните разходи понижиха качеството на живота за монзина. Цялостният резултат беше смесица от нисък растеж и повишаващо се неравенство на доходите. В Латинска Америка също, където първата вълна от наложена неолиберализация удари през ранните 80-те години, резултатът беше за по-голямата част цяло „загубено десетилетие“ на икономическа стагнация и политическо насилие.

80-те години фактически принадлежаха на Япония, Източно-Азиатските икономически „тигри“ и Западна Германия, като конкурентни сили в глобалната икономика. Техният успех при липсата на каквито и да е цялостни неолиберални реформи прави трудно да се твърди, че неолиберализацията прогресира на световната сцена като доказано решение на иконимическата стагнация. Със сигурност централните банки в тези страни следваха монетаристка линия (Западно-Германската Бундесбанк беше особено усърдна в борбата срещу инфлацията).И постепенното намаляване на търговските бариери създаде конкурентен натиск, който имаше за резултат едва доловим процес на нещо което може да се нарече „пълзяща неолиберализация“, дори и в страни които по принцип са устойчиви към нея. Маастрихтският договор от 1991г. например, който постави неолиберална рамка за вътрешната организация на Европейският Съюз, нямаше да бъде възможен без натискът от тези държави, като Великобритания например, които се посветиха на неолиберални реформи.

Но в Западна Германия работническите синдикати останаха силни, социалните защити бяха оставени и нивата на заплатите продължиха да бъдат относително високи. Това стимулира технологичните иновации, които поддържаха Западна Германия далеч напред в полето на международната конкуренция през 80-те години (макар че това също произведе причинена от технологиите безработица). Стимулиран от износ растеж движеше напред страната като глобален лидер. В Япония независимите синдикати бяха слаби или несъществуващи и нивата на експлоатиране на работниците бяха високи, но държавното инвестиране в технологични промени, и близките отношения между корпорации и банки (порядък който се оказа подходящо също и в Западна Германия ), генерираше изумителен воден от износ растеж през 80-те години, до голяма степен за сметка на Великобритания и САЩ. Такива растежи каквито имаше през 80-те години не зависеха, следователно, от неолиберализация освен в плиткият смисъл, че по-голямата отвореност на глобалната търговия и пазари достави контекстът, в който водените от износ истории на успех на Япония, Западна Германия и „Азиатските Тигри“ можеха по-лесно да се разгърнат, насред засилваща се международна конкуренция. Към края на 80-те години тези страни, които бяха тръгнали по силният неолиберален път все още изглеждаха да се намират в икономически затруднения. Трудно беше да не се заключи, че Западна Германия и Азиатските „режими“ на натрупване бяха достойни за подражание. Много Европейски държави следователно се съпротивляваха на неолибералните реформи и прегърнаха Западно Германският модел. В Азия Японският модел беше широко подражаван първо от „Бандата на Четирите“ (Южна Корея, Тайван, Хонг Конг и Сингапур) и после от Тайланд, Малайзия, Индонезия и Филипините.

Западно Германският и Японският модел обаче не съдействаха за възстановяване на класова сила. Повишенията на социалното неравенство, каквито можеха да се намерят във Великобритания и особено в САЩ през 80-те години, бяха държани под контрол. Докато нивата на растеж бяха ниски в САЩ и Великобритания, стандартът на живот на работниците западаше значително, а по-висшите класи започнаха да благоденстват. Нивата на възнаграждение на Американските изпълнителни директори на корпорации (CEO), например, предизвикваха завист у европейците на подобни позиции. Във Великобритания нова вълна от предприемчиви финансисти започна да натрупва значителни състояния. Ако проектът беше да се възстанови класовата сила на топ елитите, то неолиберализмът очевидно беше отговорът. Дали една страна можеше да бъде тласната към неолиберализация, зависеше от балансът на класовите сили (мощни синдикални организации в Западна Германия и Швеция сдържаха неолиберализацията), също и от степента на зависимост на капиталистката класа от държавата (много силна в Тайван и Южна Корея).

Средствата, чрез които класовата сила можеше да бъде трансформирана и възстановена, бяха постепенно инсталирани през 80-те и утвърдени през 90-те години. Четири компонента бяха ключови за това. Първо, завоят към по-отворена финансиализация, който започна през 70-те години се ускори през 90-те години. Чуждите преки инвестиции и портфолио инвестициите се повишиха скоростно из целият капиталитски свят. Но бяха разпространени неравно (фиг 4.1), често зависещи от това колко добър е бизнес климатът на едно място, за разлика от друго.Финасовите пазари претърпяха мощна вълна от иновации и де-регулации, на международно ниво. Не само че станаха далеч по-важни инструменти за координация, но те също доставяха средствата за снабдяване със и концентриране на богатства. Финансовите пазари станаха привилигированите средства за възстановяването на класовата сила. Близката връзка между корпорациите и банките, която служеше на Западно Германците и Японците толкова добре през 80-те години, беше подкопана и заменена от повишаващата се свързаност между корпорациите и финансовите пазари (стоковите борси). Тук Великобритания и САЩ имаха предимство. През 90-те години Японската икономика изпадна в паника (причинена от колапс на спекулативните пазари на земя и имоти), а банковият сектор се оказа в опасно състояние. Бързото обединяване на Германия създаде стресове и технологичното предимство, което Германция по-рано притежаваше се стопи, правейки необходима по-дълбока конфронтация със социал-демократичната традиция на страната, за да оцелее.

Второ, на лице беше увеличаваща се географска мобилност на капитала. Това отчасти беше подпомагано от баналният, но ключов факт на скоростното понижаване на цените на транспорта и комуникациите. Постепенното редуциране на изкуствените бариери пред движението на капитал и стоки, като тарифи, контрол върху обмена или, още по-просто, времето на чакане на границите (премахването на които имаше драматични ефекти в Европа) също играеше важна роля. Докато имаше значителна неравност (пазарите на Япония оставаха силно предпазвани, например) общият тласък беше към стандартизиране на търговията чрез международни договори, които кулминираха в спогодбите на Световната Търговска Организация, влезли в сила през 1995г. (повече от сто страни ги подписаха през тази година). Тази по-голяма отвореност за капиталови потоци (предимно Американски, Европейски и Японски) оказа натиск върху всички държави да се грижат за качеството на техният бизнес климат, като същностно условие за конкурентната им способност. Тъй като степента на неолиберализация все повече беше вземана от МВФ и Световната Банка като мярка за добър бизнес климат, натискът върху всички държави да предприемат неолиберални реформи се увеличи значително 2.

Трето, комплексът Уол Стрийт-МВФ-Хазната на САЩ, който доминираше икономическата политика на Клинтън, беше способен да предума, да приласкае и (благодарение на Програмите за Структурно Приспособяване на МВФ ) да принуди много развиващи се страни да поемат по неолибералният път 3. САЩ употребяваше също и морковът на привилигерован достъп до огромният консуматорски пазар на страната, за да убеди много държави да реформират икономиките си според неолибералните линии (в някои случаи чрез двустранни търговски договори). Тези политики помогнаха да се произведе бум в САЩ през 90-те години. Яхвайки вълна от технологични иновации, които основаха т.нар. „нова икономика“, САЩ изглеждше като да държи отговорът и политиките на страната бяха достойни за подражание, макар и относително пълната заетост която беше постигната, беше с ниски нива на заплащане в условия на изчезващи социални защити (броят на хора без здравна застраховка растеше). Гъвкавостта на пазарите на труд и редуцирането на социалната помощ (драконовското реконструиране от Клинтън на „социалната помощ каквато я познаваме“) започна да се отплаща на САЩ и оказа конкурентен натиск върху по-скованите пазари на труда, които преобладаваха в по-голямата част от Европа (с изключение на Великобритания) и Япония. Истинската тайна на успехът на САЩ обаче беше, че тогава той беше способен да помпа високи нива на приходи в страната от неговите финансови и корпоративни операции (от преки и портфолио инвестиции) в останалата част от света. Този поток от налози от останалата част от света беше това, което създаде голяма част от охолството постигнато в САЩ през 90-те години (Фигури 1.8 и 1.9) 4.

И накрая глобалното разпространение на новата монетаристка и неолиберална икономическа ортодоксалност упражняваше дори още по-силно идеологическо влияние. Още през 1982г. Кейнсианската икономика беше прочистена от коридорите на МВФ и Световната Банка. Към края на десетилетието повечето икономически факултети на Американските изследователски университети – а те помагаха за обучаването на повечето от световните икономисти – бяха преведени в съответствие, като широко се придържаха към неолиберализмът подчертаващ, че контролът на инфлацията и стабилните публични финанси (вместо пълната заетост и социалните защити), са най-важните цели на икономическата политика.

Всички тези станадарти се обединиха в така нареченият „Вашингтонски Консенсус“ от средата на 90-те години 5. Американският и Британският модели на неолиберализъм бяха дефинирани като отговорът на глобалните проблеми. Значителен натиск беше упражнен дори върху Япония и Европа (да не говорим за останалата част от света) да поемат по неолибералният път. Следователно Клинтън и Блеър бяха тези, които от център-ляво направиха най-много за утвържадаването на ролята на неолиберализма както у дома, така и в международен план. Формирането на Световната Търговска Организация беше връхната точка на този институционален тласък (макар че създаването на NAFTA и подписването на Маастрихтският договор преди това, бяха също значителни регионални институционални приспособявания). Програмно Световната Търговска Организация установи неолиберални стандарти и правила за взаимодействие в глобалната икономика. Нейната главна цел обаче беше да отвори колкото е възможно повече от света за невъзпрепятствани капиталови потоци (макар и винаги с клаузата за предпазване на ключови „национални интереси“), защото това беше основата на способността на Американската финансова мощ, както и тази на Европа и Япония, да извличат налози от останалият свят.

Нищо от това не съответства особено на неолибералната теория, освен наблягането на бюджетни ограничения и продължителната борба срещу това, което към 90-те години беше почти несъществуваща инфлация. Разбира се винаги има съображения за националната сигурност, които неизбежно биха разстроили всеки опит да се приложи неолибералната теория в чистият й вид. Докато падането на Берлинската Стена и краят на Студената Война произведоха сиезмични геополитически измествания в имперските съперничества, те не сложиха край на понякога смъртоносният танц на геополитечската надпревара за власт и влияние между основните сили на световната сцена, особено в тези региони, като Средният Изток, които контролират ключови ресурси, или в региони на значителна социална и политическа нестабилност (като Балканите). Но те обаче намалиха ангажираността на САЩ да помага на Японската и Източно Азиатските икономики като фронтова линия на Студената Война. Подкрепящата икономическа роля, която САЩ играеше в Южна Корея и Тайван преди 1989г., не беше на разположение за Индонезия и Тайланд през 90-те години. Но дори и във неолибералната рамка имаше много елементи като МВФ или Г7, които функционираха по-малко като неолиберални институции и повече като сурова власт, мобилизирана от определени сили и групи от сили, търсещи определено предимство. Теоритическата неолиберална критика на МВФ никога не си е тръгвала. Готовността за намеса на валутните пазари чрез спогодби като Договърт Плаза от 1985г., който изкуствено намали долара по отношение на Японската йена, последван скоро след това от Обратният Договор Плаза, който се опитваше да спаси Япония от нейното депресирано състояние през 90-те години, бяха случаи на оркестрирани намеси опитващи се да стабилизират глобалните финансови пазари 6.

Финасовите кризи бяха ендемични и заразителни. Дълговата криза от 80-те години не беше ограничена само до Мексико, а имаше също глобални проявления (вижте Фиг. 4.2) 7. И през 90-те години се случиха две групи взаимосвързани кризи, които оставиха негативната следа на неравното неолиберализиране. „Текила кризата“ която удари Мексико през 1995г. например, се радпространи почти незабавно, с опустошителни последствия за Бразилия и Аржентина. Но нейните отражения бяха почуствани до някаква степен също в Чили, Филипините, Тайланд и Полша. Защо по-точно този определен начин на заразяване се случи е трудно за обяснение, тъй като спекулатвините движения и очаквания на финансовите пазари не разчитат задължително на твърди факти. Но не-регулираната финансиализация очевидно представляваше сериозна опасност от заразни кризи. „Стадното мислене“ на финансистите (никой не иска да бъда последният държащ се за валута преди нейната девалвация) може да произвежда самоизпълняващи се очаквания. Те могат да имат както агресивни, така и защитни проявления. Спекулаторите с валути направиха милиарди, когато принудиха Европейски правителства да разхлабят Европейският Механизъм на Обменните Курсове през Юли 1993г., и през Октомври същата година Джордж Сорос направи почти един милиард за две седмици, залагайки срещу способността на Великобритания да запази паунда в границите на Механизмът на Обменните Курсове.

Втората много по-широка вълна от финансови кризи започна в Тайланд през 1997г., с обезценяването на батът в следствие от колапс на спекулативният имотен пазар. Кризата първо се разпространи в Индонезия, Малайзия и Филипините, а след това в Хонг Конг, Тайван, Сингапур и Южна Корея. После Естония и Русия бяха силно ударени, и малко по-късно Бразилия се сгромоляса, със сериозни и дълготрайни последствия за Аржентина. Дори Австралия, Нова Зеландия и Турция бяха засегнати. Само САЩ изглеждаше имунизиран, макар че дори и там един инвестиционен фонд, Long Term Capital Management (със икономисти носители на Нобелова награда като ключови съветници), който беше залагал неправилно на Италиански валутни движения, трябваше да бъде спасяван с 3,5 милиарда долара.

Целият „Източно Азиатски режим“ на натрупване, подпомаган от девелопменталистки държави, беше поставен на изпитание през 1997-98г. Социалните последствия бяха опустошителни:

„Когато кризата напредваше, безработицата се увеличаваше, БВП се сриваше, банки затваряха. Нивото на безработица се увеличи четворно в Корея, тройно в Тайланд, десеторно в Индонезия. В Индонезия почти 15 процента от мъжете работещи през 1997г. загубиха работата си към Август 1998г., и икономическото опустошение беше даже още по-лошо в градските зони на главният остров Ява. В Южна Корея градската бедност почти се утрои, с почти четвърт от населението изпадащи в бедност. В Индонезия бедността се удвои…През 1998г. БВП на Индонезия падна с 13.1 процента, в Корея с 6.7 процента и Тайланд с 10.8 процента. Три години след кризата БВП на Индонезия беше все още 7.5 процента под това преди кризата, в Тайланд 2.3 процента.“ 8

Когато БВП на Индонезия падна и безработницата се вдигна, МВФ се намеси за да наложи остеритет чрез премахване на субсидиите за храна и керосин. Бунтовете и насилието които последваха, „разкъсаха социалната тъкан на страната“. Капиталистките класи, главно етнически Китайци, бяха обвинявани за катастрофата. Докато най-богатият Китайски бизнес елит се спаси в Сингапур, вълна от отмъстителни убийства и атаки върху имоти погълнаха останалата част от Китайското малцинство, когато етно-национализмът показа своето грозно лице в търсене на изкупителна жертва за социалният колапс 9.

Стнаднартно обяснение на МВФ/Американската Хазна за кризата беше твърде много държавна намеса и корумпирани отношения между държава и бизнес („капитализъм на връзкарството“). Отговорът беше още повече неолиберализация. Хазната на САЩ и МВФ дейставаха по този начин, със бедствени последствия. Алетрнативният възглед за кризата беше, че необмисленото финансово де-регулиране и липсата на адекватен регулаторен контрол върху безрасъдните и спекулатвни портфолио инвестиции стоят в основата на проблема. Доказателството за този втори възглед е солидно – тези страни, които не либерализираха техните капиталови пазари – Сингапур, Тайван и Китай – бяха далеч по-малко засегнати от страни като Тайланд, Индонезия, Малайзия и Филипините. Също така страната, която игнорира МВФ и наложи контор върху капитала – Малайзия – се възстанови по-бързо 10. След като Южна Корея по подобен начин отхвърли съветът на МВФ за индустриално и финансово преструктуриране, също постигна бързо възстановяване. Защо МВФ и Хазната на САЩ продължават да настоявата за неолиберализация, е очевидна мистерия. Жертвите все повече предлагат конспиративен отговор:

„МВФ първо каза на страните в Азия да отворят техните пазари за горещ краткосрочен капитал. Страните го направиха и пари се наляха, но също толкова внезапно изтекоха навън. МВФ тогава каза, че лихвените порценти трябва да бъдат вдигнати и трябва да има фискално свиване, и по този начин беше предизвикана дълбока рецесия. Цени на активи се сриваха, МВФ подканваше засегнатите страни да продават своите активи, дори на доста изгодни ниски цени*…Продажбите бяха управлявани от същите финансови институции, които изтеглиха капитала си, ускорявайки по този начин кризата. Тези банки след това получиха големи комисионни от работата им по продаването на закъсалите компании или разделянето им на части, също както получиха големи комисионни когато първончално доведоха парите в тези страни“ 11.

Зад този конспиративен възглед лежи сенчестата и до голяма степен неизследвана роля на базирани в Ню Йорк хедж фондове. Ако Сорос и други спекулатори можеха да направят милиони за сметка на Европейски правителства, като залагаха срещу тяхната способност да останат в рамките на насоките на Европейският Механизъм за Обменните Курсове, то тогава защо да не могат хедж фондовете, въоръжени с трилиони долари от левъридж фондовете на банките, да проектират и провеждат нападения не само върху Южна и Юго-Източна Азия, но и върху някои от най-успешните корпорации в Глобалният капитализъм, просто като им отказват ликвидност в момент на дребно затруднение*? Последвалият поток от налози към Уол Стрийт беше огромен, вдигайки цените на акциите във време, в което вътрешните нива на спестявания в САЩ се сриваха. И след като беше обявен банкрут в голяма част от Южна и Юго-Източна Азия, вълна от чуждестранни преки инвестиции можеше да залее отново, за да изкупи перфектно жизнени компании, или (както в случаят с „Деу“) части от компании, за жълти стотинки. Стиглиц отхвърля конспиративният възглед и предлага „по-просто“ обяснение – МВФ просто „отразяваше интересите и идеологията на Западните финансови общонсти“ 12. Но той игнорира ролята на хедж фондовете и не му минава през ум, че увеличаващите се социални неравенства, от които той толкова често се оплаква че са страничен продукт на неолиберализацията, може би са нейната най-важна цел.

Телеграми от Фронтовите Линии

Мексико

Partido Revolucionario Institucional (PRI) беше единствената управляваща партия в Мексико, от 1929г. до избирането на Висенте Фокс през 2000г. Партията създаде корпоратистка държава, която се доказа като експерт в организирането, ко-оптирането, купуването, и ако е необходимо репресирането на движенията на работниците, селяните и средните класи, които формираха основата на революцията. PRI провеждаше водена от държавата модернизация и модел на икономическо развитие, фокусиран върху заместване на вноса с вътрешна продукция и енергична износна търговия със САЩ. Появи се значителен монополен държавен сектор в транспорта, енергията и комуналните услуги, както и в някои основни индустрии (като стоманата). Контролирано влизане на чуждестранен капитал започна през 1965г чрез макила програмата, която позволи главно на Америсански капитал да произвежда в граничната зона на Мексико* използвайки евтина работна ръка, бидейки освободен от препятствия като тарифи или ограничения върху движението на стоки. Въпреки относително силното икономическо развитие през 50-те и 60-те години, облагите от растежа не се разпространиха много далеч. Мексико не беше добър пример за вграден либерализъм, но епизодични плащания към размирни групи (селяни, работници, средни класи) успяваше да преразпределя приходите до някаква степен. Насилственото репресиране на студентското движение срещу социалните неравенства през 1968г. остави горчиво наследство, което заплашваше легитимността на PRI. Но балансът на класовите сили започна да се измества през 70-те години. Бизнес интереси подсилиха своята независима позиция и задълбочиха връзките си с чуждестранният капитал.

Глобалната криза от 70-те години удари лошо Мексико. Отоговорът на PRI беше да разшири държавният сектор, като поемаше загиващи частни предприятия поддържайки ги като източник на заетост, за да избегне заплахата от бунтове на работническата класа. Броят на държавните предприятия нарастна повече от двойно между 1970г. и 1980г., както и броят на техните работници. Но тези предприятия губеха пари и държавата трябваше да взема заеми, за да ги финансира. Ню Йоркските инвестиционни банки, заляти с петролни долари за инвестиране, се поставиха в услуга. Петролните открития в Мексико направиха даването на заеми на страната привликателен залог. Чуждестранният дълг на Мексико се увеличи от 6.8 милиарда през 1972г., до 58 милиарда към 1982г. 13.

Тогава дойдоха вдигането на лихвата от Волкер, рецесията в САЩ която намали търсенето на Мексикански продукти и сривът на цените на петрола. Мексиканските държавни приходи паднаха и цената на обслужването на дълга полетя нагоре. Мексико обяви банкрут през Август 1982г. Масивното изтичане на капитали вече беше в действие, в очакване да се обезцени песото и президентът Портильо национализира банките, като спешна мярка 14. Бизнес елита и банкерите не бяха съгласни. Де Ла Мадрид, който прие президентството само няколко месеца по-късно, трябваше да направи политически избор. Той избра страната на бизнеса. Някой може да твърди, че това беше неизбежно, но политическата сила на PRI не го правеше по необходимост такова. Де Ла Мадрид беше привърженик на реформирането, по-малко вкоренен в традиционните политики на PRI, и имаше билзки отношения с капиталистката класа и чуждестранните интереси. Новата комбинация от МВФ, Световната Банка и Хазната на САЩ, събрана от Джеймс Бейкър за да избави Мексико от неговите затруднения, оказа допълнителен натиск върху страната. Те не само настояваха за бюджетен остеритет, но също и настояваха, за първи път в историята, за широки неолиберални реформи като приватизация, реорганизация на финансовата система по начин който повече пасва на чуждестранните интереси, отваряне на вътрешните пазари за чуждестранен капитал, намаляване на тарифните бариери и конструиране на по-гъвкави пазари на труда. През 1984г. Световната Банка, за първи път в нейната история, даде заем на страна в замяна на структурни неолиберални реформи. Тогава Де Ла Мадрид отвори Мексико за глобалната икономика, като се присъедини към Общото Споразумение за Митата и Търговията, и изпълни програма за строги бюджетни съкращения. Последствията бяха екстремно стресиращи:

„От 1983г. до 1988г. доходът на глава от населението в Мексико падаше с 5 процента на година, стойността на реалните заплати на работниците се срина с 40 до 50 процента, инфлацията, която се движеше между 3 и 4 порцента на година през 60-те години, се извиси след 1976г. и надмина 100 процента през няколоко от тези години…В същото време, поради фискални проблеми на правителството и преориентирането на управляващият икономически модел на страната, държавните разходи за обществени блага спаднаха. Хранителните субсидии бяха ограничени до най-бедните сегменти на населението и качеството на държавните образование и здравеопазване се застоя, или западна. “ 15

В Град Мексико през 1985г. това доведе до такова „ограничение на ресурсите, че разходите за централно важни градски услуги в столицата се сринаха с 12 процента за транспорта, 25 процента за питейната вода, 18 процента за здравните услуги, 26 процента за събирането на боклука“ 16. Вълната от престъпност, която последва превърна Град Мексико от един от по-спокойните в един от най-опасните Латино Американски градове, за едно десетилетие. Това беше повторение, макар и в много отношения повече опустошително, на това което се случи в Ню Йорк Сити десет години по-рано. Много по-късно, в символично събитие, Град Мексико даде мулти-милионен договор на консултантската организация на Рудолф Джулиани, за да ги учи как да се справят с престъпността.

Де Ла Мадрид видя, че един начин за излизане от дълговата дилема беше да разпродаде държавните предприятия и да използва приходите за изплащане на дълга. Но първоначалните стъпки към приватизация бяха колебливи и относително малки. Приватизацията доведе до цялостно преструктуриране на работническите договори и това провокира конфликт. Свирепи работнически борби избухнаха в късните 80-те години, само за да бъдат потушени брутално от правителството. Атаката срещу организираните работници се засили по време на президентството на Салинас, което започна през 1988г. Няколко работнически лидери бяха затворени за корупция и нови, и по-послушни лидери бяха инсталирани в ключови работнически организации, под контрол на PRI. Военни части бяха повиквани повече от веднъж да премазват стачки и независимата сила на организираните работници, така каквато беше, беше отслабена навсякъде. Салинас ускори и формализира процесът на приватизация. Той беше обучаван в САЩ и се обръщаше към изучили се в САЩ икономисти за съвети 17. Неговата програма за икономическо развитие беше изразена с език близък до неолибералната ортодоксалност.

Да отвори Мексико още повече за преки инвестиции и конкуренция, стана един от ключовите елементи на програмата за реформи на Салинас. Макила програмата се разшири бързо по северната граница, за да стане фундаментална за струткурата на индустрията и заетостта в Мекско (Фиг. 4.3). Той започна и успешно завърши преговорите със САЩ, които произведоха NAFTA. Приватизацията продължи с бързо темпо. Заетоста в държавният сектор беше съкратена наполовина между 1988г. и 1994г. Към 2000г. броят на държавните фирми беше редуциран до едва 200, в сравнение с 1100-те които съществуваха през 1982г . Условията на приватизацията бяха все повече настройвани да насърчават чуждестранна собственост. Банките, които толкова набързо бяха национализирани през 1982г., отново бяха приватизирани през 1990г. За да влезе в съответствие с NAFTA, Салинас трябваше също да отвори и селското стопанство за чужденстранна конкуренция. Той трябваше, следователно, да атакува селяните, които отдавна формираха един от ключовите стълбове крепящи PRI. Конституцията от Мексиканската Революция през 1917г. защитаваше законовите права на коренните жители чрез ехидо системата, която позволяваше земи да бъдат притежавани и употребявани колективно. През 1991г. правителството на Салинас прокара закон за реформа, който както позволяваше така и поощряваше приватизация на ехидо земите, отваряйки ги за чуждестранна собственост. Тъй като ехидо предоставяше колективна сигурност за групите на коренните жители, правителството на практика се оттегляше от отговорността да поддържа тази сигурност. Последвалото понижаване на бариерите пред вноса нанесе още един удар, тъй като евтин внос от ефикасният, но също и силно субсидиран агро-бизнес на САЩ свали цените на царевицита и други продукти до степен, в която само най-ефективните и най-заможните Мексикански фермери можеха да бъдат конкуренця. Заплашени от гладуване, много селяни бяха принудени да напуснат земите си, само за да повишат броят на безработните във вече пренаселените градове, където неформални икономики (например улични продавачи) нарастнаха скокообразно. Съпротивата срещу ехидо реформите обаче беше широко разпространена и няколко селски групи поддържаха въстанието на Запатистите, избухнало през 1994г. в Чиапас 20.

Подписвайки през 1989г. това, което стана известно като Планът Брейди за частично опрощаване на дълга, Мексико трябваше да глътне, предимно доброволно както се оказа по-късно, отровното хапче на МВФ за по-дълбока неолиберализация. Резултатът беше „текила кризата“ от 1995г., започнала подобно на 1982г. в следствие на вдигането на лихвата от Федералният Резерв на САЩ. Това оказа спекулативен натиск върху песото, което беше обезценено. Бедата беше, че Мексико по-рано се издаде деноминиран в долари дълг (наречене tseobonos) за да поощрява чуждестранни инвестиции, и след обезценяването не можеше да мобилизира достатъчно долари, за да го изплати. Конгресът на САЩ отказа да помогне, но Клинтън упражни изпълнителна власт, за да събере спасителен пакет от 47.5 милиарда долара. Той се страхуваше от загуба на работни места в Американските индустрии изнасящи за Мексико, от перспективата на увеличаваща се нелегална емиграция и – най-вече – от загуба на легитимация за неолиберализацията и на договорът NAFTA. Като сгоден страничен ефект от обезценяването Американският капитал можеше тогава да се втурне и да изкупи всякакъв вид активи на безценица. Докато само една от Мексиканските банки приватизирани през 1990г. беше чуждестранно притежавана, към 2000г. двайсет и четири от трийсетте банки бяха в чуждестранни ръце. Чуждестранни капиталистки интереси започнаха да извличат налози от Мексико и никой не можеше да ги спре. Но чуждестранната конкуренция започна също да става проблем. Мексико загуби значителен брой макила работни места след 2000г., когато Китай стана много по-евтино и следователно по-предпочитано място за чуждестранните фирми търсещи да наемат евтина работна ръка 20.

Последствията от всичко това, особено от приватизацията, за концентрацията на богатство в Мексико бяха значителни:

През 1994г. списъкът на списание Форбс на най-богатите хора в света разкри, че икономическото преструктуриране на Мексико произведе двайсет и четири милиардери. От тях поне седемнайсет са участвали в програмата за приватизация, купувайки банки, стоманолеярни, захарни рафинерии, хотели, ресторанти, химически заводи и телекомуникационна фирма, както и концесии за опериране на фирми в ново-приватизирани сектори на икономиката, като портове, частни магистрални толове и клетъчни телефони 21.

Карлос Слим, най-богатият човек в Мексико, беше двайсет и четвърти в списъкът на Форбс, и контролираше четири от 25-те най-големи фирми. Неговите предприемачески интереси се разпростряха отвъд границите на Мексико и той стана основен играч в телекомуникацииите в цяла Латинска Америка, а също и в САЩ. Неговата стратегия за безжични телефонни услуги стана прословута – превземане и монополизиране на пазарите с висока гъстота и заможност, и оставяне тези с малка гъстота и по-бедните без услуги. Към 2005г. Мексико се класираше девети в света (изпреварвайки Саудитска Арабия) по брой на милиардери. Спорен въпрос е дали да наричаме това възстановявавне или създаване на класова сила. Очевидно атакуването на работниците, селяните и стандартът на живот на населението проработи в Мексико. Тяхната ситуация стана значително по-лоша, когато богатство се натрупваше както вътре в Мексико така и навън в ръцете на малка група магнати, подкрепяни от техните финансови и юридически апарати на власт.

Колапсът на Аржентина

Аржентина излезе от периодът на военна диктатура тежко задлъжняла и здраво заключена в корпоратистка, авторитарна и доста корумпирана система на управление. Демократизацията се оказа трудна, но през 1992г. Карлос Менем дойде на власт. Макар и Перонист, Менем се зае да либерализира икономиката, частично за да се подмазва на САЩ, но също и за да възвърне доверието в Аржентина на международната сцена след разкритията за „мръсната война“, които опетниха нейната репутация. Менем отвори страната за чуждестранна търговия и капиталови потоци, прокара по-голяма гъвкавост на пазарът на труда, приватизира държавните компании и социалното осигуряване и върза песото за долара, за да постави инфлацията под конторл, и да гарантира сигурност за чуждестранните инвеститори. Безработицата се покачи, оказвайки натиск надолу върху заплатите, докато елитът използва преватизацията за да натрупа нови състояния. Пари потекоха към страната и тя преживяваше бум от 1992г. до „текила кризата“, която беше преляла от Мексико:

За няколко седмици Аржентинската банкова система загуби 18 процента от депозитите. Икономиката, която растеше със средно годишно ниво 8 процента от втората половина на 1990г. до втората половина на 1994г., изпадна в стръмна рецесия. Брутният Вътрешен Продукт се сви със 7.6 процента от последната четвърт на 1994г. до първата четвърт на 1996г….лихвеното бреме върху правителството се увеличи с повече от 50 процента от 1994г. до 1996г. Имаше масивен отлив на капитал и свиване на резервите на чуждестранна валута.“ 22

Докато песото беше очевидно надценено, девалвацията (за разлика от ситуацията в Мексико) беше спряна чрез настояване за поддържане сигурността на доларовия валутен борд. Последва краткотрайно възстановяване, базирано на притоци от чуждестранен капитал, докато ефектите от Азиатската икономическа криза от 1997-98г. не се разпространиха до Русия и после до съседна Бразилия. Заедно с това високите нива на лихвите тласкаха вътрешният бюджет към дефицит и неудържим натиск беше оказан върху Аржентинското песо.Чуждестранният и вътрешният капитал започнаха да се евакуират в очакване девалвация. Дълга на Аржентина се увеличи повече от двойно между 1995г. и Септември 2001г., докато резервите на чуждестранна валута изчезваха скоростно. Лихвените плащания върху дълга се покачиха до 9.5 милиарда долара към 2000г. МВФ, който подкрепяше доларовия валутен борд и който беше твърдо против девалвация поради страх от инфлационни последствия (както се случи в Русия и Бразилия, със, според преценката на Стиглиц, бедствени последствия и в двата случая), спаси Аржентина със 6 милиарда долара заем ( вторият най-голям в историята на МВФ).

Но дори и това не можа да спре изтичането на капитали. През 2001г. банковата система на Аржентина загуби повече от 17 процента от депозитите (14.5 милиарда). Може би приблизително 2 милиарда бяха загубени само на 30-ти Ноември. МВФ отказа спешен заем на основание, че Аржентина не е излекувала нейният бюджетен дисбаланс. Аржентина обяви, че няма да изплаща дълга (дефолт). Правителството ограничи банковите тегления на 1-ви Декември до 250 долара на седмица и конторлираше всички транзакции от чуждестранни сметки над 1000 долара. Бунтовете, които последваха, оставиха 27 мъртви и президентът Де Ла Руа подаде оставка, заедно с Доминго Карвальо, архитектът на неговата икономическа политика. Към 6 Януари 2002г. новият президент, Дуалде, изостави доларовия валутен борд и девалвира песото. Но той реши също да замрази всички спестовни сметки над 3000 долара и след това да третира доларовите депозити като че ли са песос, редуцирайки по този начин спестяванията до около една трета от тяхната предишна стойност. 16 милиарда долара в покупателна способност бяха прехвърлени от спестяващите към банките и чрез тях към един политическо-икономически елит. Последствията във формата на социални размирици бяха драматични и с далечен обхват. Безработицата се извиси и доходите паднаха. Неработещи фабрики бяха окупирани от войнствени работници и пуснати отново да работят, съседски солидарни комитети бяха сформирани за да търсят по-добри колективни средства за оцеляване и пикетерос (улични стачници) блокираха транспортни мрежи, и се мобилизираха около ключови политически искания 23.

Пред лицето на обществено мнение, което се отнасяше към чуждистранните инвеститори и МВФ с тотално презрение, новоизбарният президент заменил Дуалде можеше само да откаже на МВФ, да обяви дефолт на 888 милиарда дълг, и първоначално да предложи да плаща на възмутените кредитори на ниво 25 цента за долар 24. Интересно е, че икономическият екип на Кирхнер нямаше нито един обучаван в САЩ икономист. Изучили се у дома, те поеха „хетеродоксалният“ възглед, че докато изплащането на външният дълг е важно, то не трябва да води до колапс на жизнените стнадарти в Аржентина. Със знаци за възстановяване през 2004г., особено в производственият сектор подпомогнат от обезценяването, големият проблем на Аржентина е да посрещне свирепата конкуренция от Бразилия и – в близко бъдеще – от Китай, когато последният се подчини на правилата на Световната Търговска Организация и получи отворен достъп до пазарите на Аржентина.

Историята на Аржентиският влак на ужасите с неолиберализацията илюстрира много добре колко малко общо има неолибералнта теория с реалната практика. Както един член на неолибералният Лудвиг Фон Мозес Институт посочи, „конфискиращата дефлация“ която се случи в Аржентина беше съвсем уместно интерпретирана от нейните Аржентински жертви като „банков обир от политическият елит“25. Или, както Велтмайер и Петрас предпочитат да го характеризират, целият епизод мирише на „нов империализъм – плячкосване на икономиката, появяване на огромни неравенства, икономическа стагнация последвана от дълбока и устойчива депресия, и масово обедняване на населението като следствие от най-голямото концентриране на богатство в историята на Аржентина“ 26.

Южна Корея

Южна Корея излезе от войната през 1950-53г. като опустошена страна, намираща се в опасна икономическа и геополитическа позиция. Нейният икономически обрат обикновено е датиран от веонният преврат през 1961г., който доведе Генерал Парк Чънг Хий на власт. Доходът на глава от населението беше по-малко от 100 долара през 1960г., но сега е повече от 12 000 долара. Това изумително икономическо постижение често е давано като съвършен пример какво всяка девелопменталистка държава може да постигне. Южна Корея имаше, обаче, две първоначални геополитически предимства. Тъй като страната беше на фронтовата линия на Студената Война, САЩ беше готов да подпомага страната военно и икономически, особено в ранните години. Но, което беше по-малко очевидно, бившите колониални отношения с Япония носеха облаги, които варираха от запознатост с Японските икономически и военни организационни стратегии (Парк беше обучаван в Японската Военна Академия), до активна Японска помощ за проникване в чуждестранни пазари.

Корея беше все още главно аграрна страна през 1960г. По време на диктатурата на Парк държавата се зае с индустриализация. Капиталистката класа беше слаба, но по никакъв начин незначителна. След като арестува главните бизнес лидери за корупция, Парк достигна спогодба с тях. Той реформира държавната бюрокрация, създаде министрество на икономическото планиране (следвайки успешният Японски модел) и национализира банките, за да получи конторол върху разпределянето на кредит. След това Парк разчиташе на предприемчивият хъс и инвестиционните стратегии на група от зараждащи се индустриални капиталисти, които бяха поканени да забогатеят в процеса 27. През ранните 60-те години индустриалистите се ориентираха към износ, защото Япония все повече ги ползваше като офшорна платформа за повторен износ на своите собствени стоки за пазарът на САЩ.

Съвместни предприятия с Японците процъфтяваха. Корейците ги ползваха за получаване на достъп до технологии и опит с чуждите пазари. Корейската държава подкрепяше тази износно-ориентирана стратегия като мобилизираше вътрешни спестявания, възнаграждаваше успешни бизнеси и окуражаваше тяхното сливане в чеболи (големи интегрирани фирми като Хюндай, Деу и Самсунг) чрез лесен достъп до кредит, данъчни облаги, доставяне на суровини, контрол над работната сила, и помощ за получаване на достъп до чуждестранни (по-специално Американски) пазари. Подпомагани от стратегия за развитие на тежката индустрия (фокусираща се върху стоманата, корабостроенето, петрохимикалите, електрониката, автомобилите и машинарията) няколко чеболи преместиха фокуса си и станаха глобални играчи в тези индустрии от средата на 70-те години насам. Те също станаха център на власт за една дори още по-богата местна капиталистка класа. Когато размерите им и ресурсите им растяха (към средата на 80-те години три чеболи произвеждаха една трета от националният продукт), отношението между чеболите и държавата се промени. Към средата на 80-те години те „притежаваха досататъчно власт и влияние, за да започнат успешна кампания за непрестанно разрушаване на впечатляващият регулаторен апарат на държавата“. Вече независещи от държавата поради добре утвърдената си позиция в международната търговия и независимият си достъп до кредит, капиталистката класа започна да поддържа своя собствена версия на неолиберализация 28.

Тази версия се крепеше върху защищаване на нейните привилегии, докато се отърва от регулаторен контрол. Банките бяха на практика приватизирани. Близките и често корумпирани връзки, които обвързваха лидерите на чеболите и държавата, се оказаха много трудни за скъсване, и Корейските банки даваха заем колкото поради разумни инвестиционни причини, толкова и като политически услуги. Корейските бизнеси се нуждаеха също и от неолиберализация на търговските отношения и на капиталовите потоци (нещо което също беше нналожено отвън чрез Уругвайският Кръг през 1986г.), за да могат да инвестират излишъците от капитал свободно в чужбина (Фиг 4.4.). Корейският капитал проучваше възможностите за произвеждане в други страни, където работната сила е по-евтина и по-послушна. Така започна износът на унизителни работни практики чрез притежавани от Корейци мрежи от подизпълнители, които достигнаха Латинска Америка и Южна Африка, както и голяма част от Източна и Юго-Източна Азия. След преоценяването на йената през 1995г. Япония премина към офшорно производство в места с ниски разходи като Тайланд, Индонезия и Малайзия. Това, заедно с влизането на Китай на световният пазар, усили вътрешно-регионалната конкуренция. Докато Китайците първоначално предизвикаха Южна Корея (и други страни в региона) в сектори на производство с ниска добавена стойност (като текстилите), той бързо се изкачи нагоре във веригата на добавената стойност. Отговорът на Южна Корея беше да изнесе много от производството в Китай чрез преки инвестиции, което може и да беше добре за Корейските корпорации, но не беше добре за заетостта у дома.

След бум на износа в късните 80-те години, Корейската индустрия отстъпи пред конкуренцията, изживявайки загуба на износни пазари и колапс на печалбите след 1990г. Чеболите прибягнаха към заеми, все повече от чуждестранни банки. Корейски бизнеси натрупаха много голямо съотношение на дълг към дялове и следователно станаха уязвими от бързи покачвания на лихвите 29. Вътрешно Южна Корея също трябваше да се справя с растящата сила на орагнизираните работници. Масивната индустриализация доведе до масивна пролетаризация и урбанизация, които благоприятстваха работническо организиране. В ранните години независимите синдикални организации бяха сврепо репресирани. Но убийството на Парк (от собственият му директор на разузнаването) през 1979г., последвано от брутално клане на мирни протестиращи в Квангджу през 1980г., даде начало на популярно движение за демократизация на студенти, граждани и работници. Това беше формално постигнато през 1980г. Заплатите се увеличиха, когато синдикатите утвърдиха своята сила пред лицето на продължаващи правителствени репресии. Работодателите искаха по-гъвкави пазари на труда, но едно след друго правителствата намираха това за трудно осъществимо. Формирането и узаконяването на демократичната Корейска Конфедерация на Работническите Синдикати през 1995г. потвърди растящата сила на организираните работници 30.

Намаляващата през 90-те години способност на държавата да дисциплинира капитала беше влошена още повече от кризата през 1997-98г. Чуждестранният капитал отдавна водеше кампания за по-лесен достъп до традиционно предпазван вътрешен пазар, както и за още финансова либерализация. Развиващата се архитектура на международната търговия и финанси осигури скромен успех на този фронт през ранните 90-те години. Цената искана от Клинтън за неговата подкрепа за инкорпорирането на Корея в Организацията за Икономическо Сътрудничество и Развитие, беше силна доза финансова либерализация.

Избухването на кризата от 1997-98г. беше предшествано, обаче, от работнически размирици срешу чеболите (тогава възнамеряващи да съкратят хиляди работници) и протести срещу репресивните правителствени политики към синдикатите. През Март 1997г. правителството прокара нов трудов кодекс, който въведе много по-високи нива на гъвкавост в работните отношения и по този начин тактично одобри уволненията 31. Много от чеболите обаче бяха тежко задлъжняли към все по-недоверчиви чуждестранни кредитори и национални банки, които вече притежавах предимно необслужвани заеми. Правителството имаше толкова слаба позиция на резерви от чуждесранна валута, че не можеше да направи нищо. Няколко чебола, като Hansin и Hambo Steel обявиха банкрути в първата половина на 1997г., преди кризата на валутата да удари. Когато тя избухна, чуждестранните банки оттеглиха подкрепата си за Корея, тласкайки много чеболи, както и самата страна, близо до банкрут 32.

САЩ не видя причина да предложи финансова помощ (Студената Война вече беше свършила), вместо това последва заповедите на Уол Стрийт, която отдавна настояваше за финансова либерализация поради свои специфични печалбарски причини. Стиглиц призна, че националните интереси на САЩ са били пожертвани в името на тесни финансови изгоди 33. Когато Азиатската криза избухна, Южна Коря беше подтиквана от МВФ да вдигне нивата на лихвите за да да защити валутата си и в следствие нейната икономика изпадна в още по-дълбока рецесия. Това тласна много компании с голямо съотношение на дълг към собствен капитал към банкрут. Висока безработица, падащи заплати, и дори още повече банкрути на чеболи (Деу фалира и Хюндай беше много близо) веднага последваха. Правителството се обърна към МВФ и САЩ. В замяна на 55 милиарда долара спасителен план то се съгласи да отвори финансовите услуги за чуждестранна собственост и да допусне чуждестранни фирми да действат свободно в страната. Тези условия на спасителният план не бяха убедителни и десет дни по-късно, в лицето на застрашаващ дефолт, друга спогодба трябваше да бъде постигната, в която даващите заем банки разсрочиха дългът на Корея, в замяна на привилегирован достъп до бъдещи доходи (оттеннъци от решението за Ню Йорк Сити). В резултат „Корейците изстрадаха масови банкрути на големи и малки фирми, и рецесия която сви националният приход до седем процента, понижавайки заплатите на обикновените работници с десет процента и запращайки нивото на безработица до почти девет процента“ 34. От тук могат да бъдат изведени два урока. Първо, че „Корейците научиха по най-възможно трудният начин, че в моментът на тяхното финансово разорение, САЩ избра да следва своят тесен користен интерес“, второ, че САЩ дефинира този користен интерес изцяло от гледна точка на Уол Стрийт и финансовият капитал 35. Алиансът Уол Стрийт-Хазната на САЩ-МВФ фактически причини на Корея това, което инвестиционните банки причиниха на Ню Йорк Сити през 70-те години. Последвалото възраждане на Корейската икономика (частично поради пренебрегването на съветът на МВФ за преструктуриране и премахване на войнстващите работнически организации) на първо място и преди всичко увеличи потока на налози към касите на Уол Стрийт и така увеличи концентрацията на класова сила в елитът на САЩ. Силата на чеболите беше или разбита, или реконструирана, когато чуждестранен капитал навлезе чрез вълна от сливания и придобивания, инженирани от онова което стана познато като „лешояден капитал“ от чужбина. Вътрешната класова структура се промени, когато Южно Корейският капитал трансформира отношенията си с държавата и глобалният пазар. Но данните зад това показват, че доходното неравенство и обедняването се извисиха по време на кризата и след нея. Повишаващата се прекаризация и „огъвкавяване“ на работната сила (с особено вреден ефект за жените), подкрепена от още един кръг на държавна репресия на работничиските и комуналните движения, сигнализира за подновена класова офанзива срещу най-бедните, която може само да предвестява обичайните последствия за натрупването на класова сила, както вътре така и вън от страната.

Швеция

Може би никъде другаде в западният свят властта на капитала не е била толкова заплашена през 70-те години, колкото в Швеция. Управлявана от Социал Демократи от 30-те години, балансът на класовите сили в Швеция беше стабилизиран около силна централизирана структура на работническите синдикати, която колективно и пряко се договаряше със Шведската капиталистка класа относно заплати, помощи, условия на договори и други подобни. Политически Шведската социална държава беше организирана около идеалите за преразпределителен социализъм с прогресивно облагане, редуциране на подохдното неравенство и бедността, постигнати частично чрез държавно доставяне на социални услуги. Капиталистката класа, макар и малка, беше екстремно могъща. За разлика от много други социал-демократични и дириджистки държави, Швеция се беше въздържала от национализиране на която и да е от оосновните индустрии (с изключение на транспорта и обществените услуги). Макар и да имаше много малко на брой бизнеси, няколко семейства притежаваха несъразмерен дял от средствата за производство.

Както и в почти всички напреднали капиталистки общества, работническите бунтове процъфтяваха през късните 60-те години, предизвиквайки вълна от регулаторни реформи, които озаптиха силата на капитала и разшириха властта на работниците дори на работното място. Предложението което най-много заплаши капиталистката класа, беше планът Рен-Мейднер двайсет процентов данък върху корпоративните печалби да се стича в работнически фондове контролирани от синдикатите, които да бъдат ре-инвестирани в корпорациите. Ефектът би бил постоянно да се намаляво значимостта на частната собственост и да се върви към колективна такава, управлявана от представители на работниците. Това се равняваше на „фронтално нападение срещу светостта на частната собственост“. Колкото и щедри да бяха условията на изкупуването, капиталистката класа беше заплашена от постепенно унищожение като класа. И тя отговори подобаващо 36.

От средата на 70-те години Федерацията на Шведските Работодатели (несъмнено подражаваща на нейното Американско съответствие) увеличи своят членски състав, мобилизира масивен фонд за водене на война, и започна пропагандна кампания срещу прекалената регулация, за повече либерализация на икономиката, за намаляване на данъчното бреме и редуциране на прекалената посветеност на държавата на социални грижи които, според техният възглед, причиняват икономическа стагнация. Но когато център-дясна партия дойде на власт през 1976г., заменяйки Социал Демократите за първи път от 30-те години, тя не изпълни предложенията на работодателите. Работническите съюзи бяха твърде силни и обществото не беше предумано. Когато стана ясно, че директна конфронтация с работническите съюзи чрез локаутове* и отказ от сътрудничество в преговорите за заплатите също не проработиха, работодателите се насочиха повече към подриване, отколкото конфронтиране със институционния порядък на корпортистката държава. През 1983г. те отказаха да участват в централното договаряне. От тогава насам преговорите за заплащането и облагите се провеждат компания по компания. Те успяха да склонят един синдикат да се съгласи с това и така нанесоха сериозен удар върху колективната сила на работниците.

Но най-ефикасна от всичко беше водената от работодателите пропагандна кампания. Те употребиха контролът им върху Нобеловата Награда за Икономика, за да утвърдят неолиберализма в Шведското икономическо мислене. Дългогодишните оплаквания на интелектуалци и професионалисти от политиката на високи данъци на Шведската държава бяха усърдно култивирани, чрез повишаващ се прилив от реторика прославяща индивдуалните свободи. Тези дебати бяха подети от медиите и печелиха все по-голямо разпространение в общественото въображение. Най-вече тинк-танкът на работодателите – Центърът за Бизнес и Политически Изследвания (SNS) – финансира сериозно изследване на икономическите структури и перспективи (както NBER в САЩ), които отново и отново доказваха „научно“, че социалната държава е основната причина за икономическата стагнация 37.

Истинският завой към неолиберализъм дойде с избирането на консервативно правителство през 1991г. Но пътят беше частично подготвен от Социал Демократите, които все повече бяха притискани да намират пътища за излизане от икономическата стагнация. Частичното въвеждане от тях на неолибералната програма, предположи приемане на убедителните анализи на тинк-танкът SNS. Лявото беше това, на което му липсваше идеи, вместо на дясното. Синдикатите бяха склонени да упражняват ограничаване на заплатите, за да се вдигнат печалбите и да се окуражи инвестирането. Де-регулирането на банките (което доведе до класически спекулативни балони в разпределението на кредити и в пазарът на жилища) и данъчни облекчения за най-богатите (отново за да се поощри предполагаемо инвестиране) вече се бяха случили в късните 80-те години. Централната банка (винаги в ръцете на консерваторите) най-после замени мисията си да подържа пълна заетост с борба срещу инфлацията. Колапсът на спекулативният балон в цените на активите, който последва при вдигането на цената на петрола през 1991г., доведе до изтичане на калитал и вътрешни банкрути, които струваха скъпо на Шведското правителство. Обвинението за кризата инстиктивно беше отправено към не-ефективностите на социалната държава и консервативното правителство което дойде на власт, слушаше със симпатия планът на Шведската Търговска Камара за пълна приватизация на социалната държава.

Блайт смята, че предложените мерки бяха напълно неподходящи за ситуацията. Проблемът, твърди той, беше „когнитивен ступор“ – неспособност да се мисли за каквито и да е други политически решения, освен предписаните от неолибералната ортодоксалност. „Тази хомогенност от персонал и идеи, съчетана с политизиране на бизнеса, беше това което доведе тези идеи до дневен ред и най-после до трансформацията на Шведският либерализъм“. Практическият резултат беше сериозна депресия, която смали производството и удвои безработицата за две години. Когато правителството губеше общественото доверие, трябваше да бъде намерен друг начин за поддържане на неолибералните реформи. Отговорът беше присъединяване към Европейският Съюз, ход който е „може би най-добре разбираем като опит на бизнеса и консерваторите да бъдат оставени икономическите идеи и институциите на ЕС да постигнат чрез международно доближаване това, което те не успяха да направят чрез вътрешни реформи“. Присъединяването към ЕС през 1993-94г. лиши държавата от много инструменти, чрез които тя се бореше с безработицата и постигаше социално благоденствие 38. Резултатът беше, че дори когато Социал Демократите се върнаха на власт през 1994г., неолибералната програма за „редуциране на дефицита, контрол на инфлацията и балансиран бюджет, вместо пълна заетост и справедливо разпределине на доходът, стана основният камък на макроикономическата политика“ 39. Приватизацията на пенсиите и социалните помощи беше приета за неизбежна. Блайт интерпретира това като определена логика на вземане на решения, движена от хегемонични идеи. Вграденият либерализъм беше ерозиран, но по никакъв начин не беше напълно разрушен. Обществото остана широко привързано към структурите на социално подпомагане. Неравенството определено се повиши, но по никакъв начин до нивата във Великобритания и САЩ. Швеция е пример за нещо, което може да бъде наречено „ограничен неолиберализъм“, и превъзхождащите социални условия в страната отразяват този факт.

Сили и Течения

Данните събрани тук предполагат, че неравното развитие на неолиберализацията беше колкото следствие от разнообразието, иновацията и конкуренцията (понякога от монополистичен вид) между национални, регионални и в някои случаи дори метрополисни модели на управление, колкото беше и налагано от някаква хегемонична външна сила, като например САЩ. По-финен анализ предполага широк обхват от фактори, които повлияха на степента на неолиберализация в определени случаи. Повечето конвенционални анализи на силите в действие се концентрират върху някаква комбинация от силата на неолибералните идеи (особено в случаите на Чили и Великобритания ), нуждата да се отговори на финансови кризи от различни видове (както в Мексико и Южна Корея) и по-прагматичен подход към реформиране на държавният апарат (както във Франция и Китай), с цел да се подобри конкурентната позиция на страната на глобалният пазар. Докато всички те бяха елементи със някаква значителност, липсата на каквото и да е проучване на класовите сили в действие, е доста изумителна. Възможността например, че господстващите идеи може да са тези на някаква господстваща класа не е дори предполагана, макар и да има значителни свидетелства за масивни намеси в производството на идеи и идеологии – чрез инвестиране в тинк-танкове, обучаване на технократи и командване на медии. Възможността, че финансовите кризи може да са причинени от капиталови бойкоти, изтичания на капитал или финансови спекулации, или че финансовите кризи са умишлено инженирани, за да спомагат за натрупване на капитал чрез ограбване, е изключвана като твърде конспиративна, въпреки безбройните знаци за координирани спекулативни атаки срещу тази или онази валута. Ние се нуждаем, изглежда, от по-широка рамка за интерпретиране на сложните и географски неравните пътища на неолиберализацията.

Трябва да бъде обърнато внимание на контекстните условия и институционалните порядъци, понеже те се различват много от Сингапур до Мексико, Мозамбик, Швеция и Великобритания, и степента на лекотата на конвертиране в неолиберализъм се различаваше като последствие. Южно-Африканският случай е особено смущаващ. Появявайки се насред всички надежди произлезли от колапсът на апартейда и отчаяна да се ре-интегрира в глобалната икономика, страната беше отчасти убедена и отчасти принудена от МВФ и Световната Банка да прегърне неолибералната линия, с предсказуемият резултат че икономическият апартейд сега укрепва предшестващият го расов такъв. Променящият се вътрешен баланс на класовите сили във времето в определена държава, също е с основно определящо значение. В зависимост от степента, до която организираните работници успяваха да поддържат или придобиваха (както в случаят с Южна Корея) мощно присъствие, неолибрализацията срещна силни и понякога непреодолими бариери. Отслабването (както във Великобритания и САЩ), заобикалянето (както в Швеция), или насилственото разрушаване (както в Чили) на силата на организираните работници е необходимо предварително условие за неолиберализирането. По същият начин неолиберализацията често зависише от увеличаващата се сила, автономия и сплотеност на бизнеса и корпорациите, и техният капацитет като класа да оказват натиск върху държавната власт (както в Швеция и САЩ). Тази способност е най-лесно упражнявана директно чрез финансови институции, пазарни поведения, капиталови бойкоти, изтичане на капитал и непряко чрез влияние върху избори, лобиране, подкупване и корумпиране или, по-финно, чрез доминиране в областта на икономическите идеи. Степента до която неолиберализмът стана неразделна част от общото мислене на широките маси, се различава много в зависимост от силата на вярата в социалните солидарности и важността на традициите на колективна социална отговорност и обезпечаване. Културните и политическите традиции, които са в основата на популярното общо мислене, имаха следователно своята роля в степента на политическо приемане на идеалите на индивдуалната свобода и свободният пазар, за разлика от други форми на социалност.

Но може би най-интересният аспект на неолиберализирането възниква от комплексното взаимодействие на вътрешни динамики и външни сили. Докато в някои случаи то може да бъде тълкувано като доминиращо, в повечето случаи отношеният са далеч по-сложни. В Чили, в крайна сметка, горните класи бяха тези които потърсиха помощ от САЩ за извършване на преврата и те бяха тези, които приеха неолибералното преструктуриране като път напред, макар и на основата на съвети от обучавани в САЩ технократи. И в Швеция работодателите бяха тези, които потърсиха Европейска интеграция като средство за налагане на вътрешна неолиберална програма, намираща се в затруднение. Дори най-драконовските програми за преструктуриране на МВФ е малко вероятно да напреднат, без поне малко вътрешна подкрепа от някой в съответната страна*. Понякога изглежда като че ли МВФ просто поема отговорност за извършване на това, което вътрешни класови сили искат така или иначе да направят. И също така има достатъчно успешни случаи на отхвърляне на съветите на МВФ, което предполага че комплексът Хазната на САЩ – Уол Стрийт – МВФ може и да не е толкова всемогъщ, колкото понякога се твърди че е. Само когато вътрешната властова структура е редуцирана до празна черупка и когато вътрешни институционални порядъци са в тотален хаос, поради колапс (както в бившият Съветски Съюз и централна Европа), поради гражански войни (както в Мозамбик, Сенегал и Никарагуа), или поради дегенеративна слабост (както във Филипините), е когато виждаме външни сили свободно да оркестрират неолиберално преструктуриране. И в тези случаи успеваемостта има тенденцията да е слаба, точно защото неолиберализма не може да функционира без силна държава и силни пазарни, и юридически институции.

Без съмнение също е вярно, че бремето върху всички държави да създават „добър бизнес климат“, за да привличат и задържат географски мобилен капитал, изигра совята роля, особено в напреднали капиталистки държави (като Франция). Но особеното тук е начинът, по който неолиберализацията и добрият бизнес климат често биват приемани като равнозначни, както в Development Report на Световната Банка от 2004г. 41. Ако неолиберализацията произвежда социални вълнения и политическа нестабилност от вида на тези в Индонезия или Аржентина през последните години, или ако има за резултат депресия и ограничения на растежа на вътрешните пазари, тогава също толкова лесно може да бъде казано, че неолиберализацията отблъсква, вместо да привлича, инвестиции 42. Дори когато някакви аспекти на неолиберална политика по отношение на, примерно, гъвкави пазари на труда или финансова либерализация биват солидно вкоренени, не е ясно че това е само по себе си достатъчно да привлече мобилен капитал. И отвъд това има го също и по-сериозният проблем какъв вид капитал бива привличан. Портфолио капиталът е също толкова лесно привличан от спекулативни бумове, колкото и от солидни институционални и инфраструктурни подредби, които могат да доведат индустрии с висока добавена стойност. Привличането на „лешояден капитал“ трудно може да мине за полезно начинание, но на практика това е, което неолиберализацията най-често постига (както критици като Джоузеф Стиглиц открито признават).

Геополитечски съображения също изиграха своята роля. Позицията на Южна Корея като държава на предната линия в Студената Война, пъроначално й даде подкрепата на САЩ за нейният девелопментализъм. Позицията на Мозамбик като държава на фронтова линия доведе до гражданска война подклаждана от Южна Африка, за да подкопае опитът на Фрелимо да конструира социализъм. Тежко задлъжнял в следствие на войната, Мозамбик беше лесна жертва на увлечението на МВФ към неолиберално преструктуриране 43. Подкрепяните от САЩ контра-революционни правителства в Централна Америка, Чили и на други места често произвеждаха подобни последствия. Дори и особена географска позиция, като близостта на Мексико със САЩ и особената му уязвимост от натиск от САЩ, изиграха своята роля. И фактът, че САЩ повече не се нуждае от защита срещу заплахата от комунизъм означава, че не е нужно да се тревожи прекалено ако неолибералното преструктуриране предизвика огромна безработица и социални размирици на това или онова място. САЩ отказа, за голямо огорчение на Тайландците, които го бяха подкрепяли във Виетнамската Война, да спаси Тайланд в моментът на беда. Наистина САЩ и други финансови институции в този момент действаха като лешояден капитал със значителен апетит.

Но постоянен факт в тази комплексна история на неравна неолиберализация, е универсалната тенденция към увеличаване на социалното неравенство и излагане на най-уязвимите елементи във всяко общество – било то в Индонезия, Мексико или Велкобритания – на ледените ветрове на остеритета и обричане на увеличаваща се маргинализация. Докато тази тенденция беше смекчена тук и там чрез социални политики, ефеките в другият край на социалният спектър са грандиозни. Невероятните концентрации на богатство и власт в горните ешелони на капитализма не са виждани от 20-те години на миналият век насам. Потоците от налози в главните финансови центрове на света са изумителни. Което е обаче повече изумително, е навикът да се третира всичко това като просто страничен и в някои случаи дори злополучен продукт на неолиберализацията. Самата идея, че това може да е – би могло да е – самата същност на неолиберализацията, изглежда немислима. Част от геният на неолибералната теория е да представя една добронамерена маска, пълна с чудесно звучащи думи като свобода, избор и права, за да скрие суровите реалности на възстановяването или конструирането на гола класова сила, както локално така и на международно ниво, но най-вече в основните финансови центрове на глобалният капитализъм.

5

Неолиберализъм „с Китайски Характеристики“

През Декември 1978г., изправено пред двойното затруднение на политическа несигурност в следствие смъртта на Мао през 1976г. и няколко години на икономическа стагнация, Китайското ръководство с Дън Сяопин начело обяви програма за икономическа реформа. Може би никога няма да знаем със сигурност дали Дън е бил през цялото време таен „проводник на капитализъм“ (както твърди Мао по време на Култрната Революция), или реформите бяха само отчаян ход за осигуряване на икономическата сигурност на Китай и за укрепване на неговият престиж, пред лицето на вдигащ се прилив от капиталистко развитие в останалата част от Източна и Юго-Източна Азия. Случи се така, че реформите съвпаднаха по време – и е много трудно да се счита това за нещо друго освен конюктурна случайност, със световно историческо занчение – със завоят към неолиберални решения във Великобритания и САЩ. Следствието в Китай беше конструиране на особен вид пазарна икономика, която все повече инкорпорира неолиберални елементи, преплетени с авторитарен централизиран контрол. На други места, като Чили, Южна Корея, Тайван и Сингапур, съвместимостта на авторитаризмът с капиталистки пазар вече беше ясно установена.

Докато егалитаризмът като дългосрочна цел за Китай не беше изоставен Дън твърдеше, че индивидуални и локални инициативи трябва да бъдат отприщени, за да се увеличи продуктивността и да се предизвика икономически растеж. Неизбежното последствие, че определени нива на неравенство неминуемо ще възникнат беше добре разбирано като нещо, което ще трябва да бъде толерирано. Под надсловът сяоканг – концепцията за идеално общество, което се грижи добре за всички негови граждани – Дън Сяопин се фокусира върху „четири модернизации“ – на агрикултурата, индустрията, образованието, науката и отбраната. Реформите имаха за цел да пуснат в действие пазарни сили вътре в Китайската икономика. Идеята беше да се стимулира кокуренция между държавните фирми и така да се провокират иновации и растеж. Беше въведено пазарно ценообразуване, но това може би беше много по-малко значително от скоростното западане на политическо-икономическата сила на регионите и локалностите. Този последният ход се оказа особено лукав. Конфронтацията с традиционните центрове на власт в Пекин беше избегната и местни инициативи можеха да водят по пътя към нов социален ред. Иновации, които се провалят можех просто да бъдат пренебрегнати. В добавка към това усилие Китай беше също отворен, макар и под стриктен надзор, за чуждестранна търговия и инвестиции, слагайки край по този начин на изолацията от световният пазар. Експериментирането беше първоначално ограничено главно до провинция Гуандун, намираща се близо до Хонг Конг, удобно далеч от Пекин. Една от целите на това отваряне навън беше да се набави трансфер на технологии (от тук и ударението върху съвместни предприятия на чуждестранен капитал и Китайски пратньори). Другата беше да се набавят достатъчно резерви на чуждестранна валута, с цел закупуване на необходимите средства за подпомагане на по-силна вътрешна динамика на икономически растеж 1.

Тези реформи нямаха да получат значимостта която сега им отдаваме, нито последвалата необикновена икономическа еволюция на Китай щеше да се случи и да регистрира постиженията които направи, ако не бяха в ход паралелни значителни и привидно несвързани промени в развитият капиталистки свят по отношение на функционирането на светоният пазар. Нарастващата сила на неолибералните политики в международната търговия през 80-те години отвори целият свят за преобразуващи пазарни и финансови сили. Правейки това, тя отвори пространство за буйното влизане и инкорпориране на Китай в световният пазар, по начини които нямаше да бъдат възможни при Бритън Уудс системата*. Зрелищното появяване на Китай като глобална икономическа сила след 1980г. отчасти беше непреднамерено последствие от неолибералният завой в напредналият капиталистки свят.

Вътрешни Преобразувания

Казаното по-горе по никакъв начин не намалява значимостта на мъчителният път на вътрешни реформи в самият Китай. Защото това, което Китайците трябваше да научат ( и до някаква степен все още учат) измежду много други неща, беше че пазарът може да направи малко за трансформирането на една икономика, без да се случва паралелна промяна на класовите отношения, на частната собственост и всички други институционални порядъци, които обикновено са в основата на една процъфтяваща капиталистка икономика. Еволюцията на Китай по този път беше променлива и често белязана от напрежения и кризи, в които импулси и дори заплахи отвън играеха своята роля. Дали беше въпрос на съзнателно, макар и адаптивно планиране („опипване на камъните докато се прекосява реката“, както го наричаше Дън) или на действието, зад гърбовете на партийните политици, на неизбежна логика, произлизаща от първоначалните предпоставки на пазарните реформи на Дън, несъмнено ще бъде дълго дебатирано 2.

Това, което може да бъде казано с точност, е че като не пое по пътят на „шок терапията“, т.е. незабавната приватизация пробутана по-късно на Русия и централна Европа от МВФ, Световната Банка и „Вашингтонският Консенсус“ през 90-те години, Китай успя да предотврати икономическите бедствия, които се струпаха на тези страни. Поемайки по свой собствен път към „социализъм с Китайски характеристики“ или, както някои сега предпочитат да го наричат „приватизация с Китайски характеристики“, той успя да конструира форма на държавно-манипулирана пазарна икономика, която носеше грандиозен икономически растеж (достигайки до близо 10 процента на година) и да повиши станадртът на живот за значителна част от населението, за повече от двайсет години 3. Но реформите доведоха също до екологична деградация, социално неравенство и в крайна сметка до нещо, което неудобно изглежда като конструиране на капиталистка класова сила.

Трудно е да се намери смисъл в детайлите на тази трансформация без груба карта на техният общ път. Политиката е трудна за разбиране, маскирана от мистериите на борбите за власт в Комунистическата Партия на Китай, решена да задържи своята еднолична и уникална власт. Ключови решения ратифицирани на партийни конгреси подготвят сцената за всяка стъпка по пътя на реформата. Не е вероятно обаче, че партията щеше лесно да подкрепи активна реконструкция на капиталистка класова сила в своите среди. Почти сигурно е, че тя прегърна икономическите реформи за да натрупа богатство и да повиши технологичният си капацитет, за да бъде повече способна да се справя с вътрешната съпротива, да се защищава по-добре срещу външна агресия и да проектира властта си навън, върху нейната пряка геополитеческа сфера на интереси в бързо разиваща се Източна и Юго-Източна Азия. Икономическото развитие беше виждано като средство за тези цели, вместо като цел сама по себе си. Също така фактическият път на развитие, който беше поет изглежда да пасва на целта да се предотврати форимране на какъвто и да е свързан блок от капиталистка класова сила в самият Китай. Силно разчитане на преки чуждестранни инвестиции (напълно различна стратегия за икономическо развитие от тази на Япония и Южна Корея) държеше властта на собствеността на капиталистката класа в чужбина (Таблица 5.1), правейки някак по-лесно, поне в Китайският случай, държавата да контролира ситуацията 4. Бариерите поставени пред чуждестранните портфолио инвестиции ефективно ограничават властта на международния финасов капитал върху Китайската държава. Нежеланието да бъдат позволени други форми на финансово посредничество – такива като стокови и капиталови пазари – освен държавните банки, лишава капитала от едно от неговите ключови оръжия срещу държавната власт. Дългогодишният опит да се държи структурата на държавна собственост непокътната, докато се освобождава мениджърската автономия, намирисва на стремеж да се предотвратява формиране на капиталистка класа.

Но партията също трябваше да се изправи пред трудни дилеми. Китайската бизнес диаспора даваше ключови външни връзки и Хонг Конг, асимилиран обратно в Китай през 1997г., беше вече структуриран като капитализъм. Китай трябваше да напарави компромис с двете, както и с неолибералните правила на международната търговия наложени чрез Световната Търговска Организация, към която Китай се присъедини през 2001г. Политически искания за либерализация също започнаха да се появяват. Ралботнически протести излязоха на повърхността през 1986г. Студентско движение симпатизиращо на работниците, но също и изразяващо свои собствени искания за по-големи свободи, достигна връхна точка през 1989г. Огромното напрежение в политическата област съпътстващо икономическата неолиберализация, кулминира в клането на студентите на Площад Тянънмън. Жестокото потушаване извършено от Дън Сяопин, въпреки исканията на партийните реформатори ясно показа, че неолиберализацията в икономиката няма да бъде съпътствана от какъвто и да е прогрес в полето на човешките, гражданските или демократичните права. Докато фракцията на Дън репресира политическите реформи, тя трябваше да инициира още една вълна на неолиберални реформи, за да оцелее. Уанг ги обощава по следният начин: „монетарната политика стана главно средство за контрол. Имаше значително преустройване на обменният курс на чуждестранната валута, вървейки към унифициран курс. Износът и чуждестранната търговия започнаха да бъдат управлявани от механизми на конкуренция и приемане на отговорност за печалби, или загуби. Системата на ценообразуване „двойна писта“ беше редуцирана в обхватът й. Зоната на развитие Шанхай Пудонг беше напълно отворена и няколко регионални зони на развитие бяха пуснати в действие .“ 5

След като застаряващият Дън Сяопин обиколи южният район на Китай през 1992г., за да види с очите си какъв ефект има върху икономическото развитие отварянето навън, той обяви своето пълно удовлетворение. „Да стнаеш богат е великолепно“ каза той, добавяйки „Какво значение има дали котката е рижа или черна, щом като хваща мишки?“. Цял Китай беше отворен, макар и все още под зоркото око на патрията, за пазарни сили и чуждестранен капитал.Демокрация на консумирането беше поощрявана в градските райони, за да се предотвратят социални вълнения. Базиран на пазара икономически растеж тогава се ускори по начини, които понякога изглеждаха да излизат от контрола на пратията.

Когато Дън започна процесът на реформи през 1978г., почти всичко значително в Китай се намираше в държавният сектор. Държавните предприятия доминираха водещите сектори на икономиката. Според повечето описания те бяха разумно печеливши. Държавните предприятия даваха не само сигурни работни места на техните работници, но също и широк обхват от социални помощи и пенсии (познати като „желязната купа ориз“, или държавна гаранция на препитанието). В добавка имаше разнообразие от местни държавни предприятия под контрол на провинциалните градове, или на местните правителства. Аграрният сектор беше организиран според комунална система и повечето описания се съгласяват, че той изоставаше с производството и имаше сериозна нужда от реформиране. Социалното подпомагане беше интернализирано във всеки от тези сектори, макар и неравно. Обитателите на селските райони бяха най-малко привилегировани и бяха държани разделени от градското население чрез система на гражданство, която даваше много облаги на гражданите и лишаваше от такива селяните. Тази система също помагаше да се спира евентуална масова миграция от селата към градовете. Всеки сектор беше интегриран в регионално организирани системи на държавно планиране, в които бяха възлагани производствени цели и материали бяха разпределяни според плановете. Държавни банки съществуваха като депозитари за спестявания и снабдяваха с пари за инвестиции извън държавният бюджет.

Държавните предприятия от дълго време бяха поддържани като стабилни центрове на държавен контрол на икономиката. Сигурността и облагите които даваха на техните работници, макар и намаляващи във времето, поддържаха социална обезопасителна мрежа под значителен сектор от населението, за дълги години. Една по-отворена пазарна икономика беше създадена около тях, чрез разпускане на аграрните общности в полза на индвидуализирана „система на лична отговорност“. Градски и селски предприятия бяха създадени от активите на общините и те станаха центрове на предприемачество, гъвкави работнически практики и отворена пазарна конкуренция. Изцяло частен сектор беше позволен отначало само в производството с малки размери, в търговията и в услугите, с ограничения (постепенно разхлабвани през времето) върху наемането на работници. Накрая влезе чуждестранен капитал, набирайки скорост през 90-те години. Първоначално ограничен до съвместни предприятия в определени райони, чуждестранният капитал в даден момент започна да упражнява натиск навсякъде, макар и неравно. Държавната банкова система се разшири през 80-те години и постепенно замени централната държава в снабдяването с кредит на Държавните Предприятия, Околийските Предприятия и частният сектор. Тези различни сектори не се развиха независимо едни от други. Околийските Предприятия извлякоха своето първоначално финансиране от аграрният сектор и даваха пазари за продукцията, или снабдяваха с полуготови материали Държавните Предприятия. Чуждестранен капитал в течение на времето интегрира Околийските и Държавните Предприятия, и частният сектор стана много по-значителен както пряко (във формата на собственици) така и непряко (във формата на акционери). Когато Държавните Предприятия станаха по-малко печеливши, те получаваха евтин кредит от банките. Когато пазарният сектор натрупа сила и значителност, цялата икономика се насочи към неолиберална структура 6.

Вземете под внимание как всеки отделен сектор се разви във времето. В агрикултурата на селяните беше дадено право да употребяват общински земи в ранните 80-те години, под система на „лична отговорност“. Първоначално селяните можеха да продават остатъци от производеното (над нормата) на свободният пазар, вместо на контролирани от държавата цени. Към края на 80-те години общините бяха напълно разградени. Макар и селяните да не можеха формално да притежават земята, те можеха да я отдават под наем, да наемат работници и да продават продуктите си на пазарни цени ( системата на две цени фактически колабира). Като резултат селските приходи се увеличиха до удивителните нива от 14 процента годишно и продукцията също се повиши между 1978г. и 1984г. След това селските общности изпаднаха в стагнация и дори отбелязаха понижение (особено след 1995г.) в повечето области и линни на производство, с някои изключения. Неравенството между селски и градски доходи се увеличи забележително. Средните градски доходи, които бяха около 80 долара на година през 1985г., се издигнаха до 1000 долара през 2004г., докато селските доходи се повишиха от 50 долара до около 300 долара в същият период. Също така загубата на колективни социални права, по-рано установени в общините – макар и да бяха слаби – означаваше, че селяните се изправяха пред обременяващи такси за училища, за медицински грижи и други. Не беше така за повечето градски жители, които също бяха облагодетелствани след 1995г., когато закон за градските недвижими имоти даде права на собственост върху недвижимите имоти на градските жители, които тогава можеха да спекулират със стойността им. Разликата между градските и селските реални доходи сега е, според някои изчисления, по-голяма от всяка друга страна в света 7.

Принудени да търсят работа другаде, селските мигранти – много от тях млади жени – в последствие наводниха градовете, незаконно и без право на жителство, за да образуват огромен резерв от работна ръка („плуващо“ население с неопределен законов статут). Китай сега се намира „насред най-голямата масова миграция, която света някога е виждал“, която „вече засенчва миграцията преоформила Америка и модерният Западен свят“. Според официално преброяване „114 милиона мигриращи работници са напуснали селските райони, временно или завинаги, за да работят в градовете“ и експерти на правителството „предсказват, че броят им ще се повиши до 300 милиона към 2020г., и евентуално до 500 милиона“. Само Шанхай „има 3 милиона работници мигранти. В сравнение Ирландската миграция в Америка от 1820г. до 1930г. се счита, че е наброявала 4.5 милиона души“. Тази работна сила е уязвима от свръх-експлоатация и упражнява натиск върху заплатите на градските обитатели. Но урбанизацията е трудна за спиране и нейните нива са около 15 процента на година. Като се вземе предвид липсата на динамизъм в селските сектори, сега е широко приемано че каквито и проблеми да има, те или ще бъдат решени в градовете, или няма да бъдат решени изобщо. Паричните преводи към селските райони сега са решителен елемент за оцеляването на селското население. Тежкото състояние на селският сектор и нестабилността която генерира, е един от най-сериозните проблеми стоящи пред Китайското правителство 9.

Когато общините бяха разградени, тяхната предишна административна и политическа власт беше предадена на новите управи на градските околии, създадени от конституцията от Декември, 1982г. По-късно законодателство позволи на тези управи да поемат собственост върху индустриалните активи на общините и да ги преструктурират като Предприятия на Градските Околии. Освободени от централен държавен контрол, местните администрации обикновено заемаха предприемаческо отношение. Първоначалният приток на доходи в селските райони донесе спестявания, които можеха да бъдат вложени обратно в Градските Околийски Предприятия. В зависимост от разположението, съвместни предприятия с чуждестранен капитал (по-специално от Хонг Конг или чрез Китайската бизнес диаспора) също процъфтяваха. Околийските Предприятия бяха активни по-специално в селските периферии на големи градове като Шанхай и в провинциалните зони, като Гуандун, които бяха отворени за чуждестранни инвестиции. Околийските Предприятия станаха невероятен източник на динамизъм в икономиката по време на първото десетилетие и половина на реформите. Към 1995г. те даваха работа на 128 милиона души (Табл. 5.2). Те бяха центрове за експериментиране с народните маси, функциониращи като опитни полета за реформи 10. Това което сработваше в Околийските Предприятия, можеше по-късно да стане основа за държавна политика. И това което най-вече проработи, беше подем на развитие в леката индустрия произвеждаща консуматорски стоки за износ, насочвайки по този начин Китай към водена от износ индустриализация. Едва през 1987г. обаче правителството се посвети на идеята, че развититето трябва да бъде водено от износ. Описанията какво представляваха тези Околийски Предприятия са разнообразни. Някои цитират свидетелства, че те са били частни във всичко друго „освен по име“, експлоатиращи абсурдно евтина селска или мигрантска работна ръка – особено млади жени – и опериращи извън всички форми на регулация. Околийските Предприятия често плащаха печално ниски заплати и не предлагаха никакви облаги, и правни защити. Но някои даваха ограничени социални услуги и пенсии, както и юридически защити. В хаосът на прехода всякакъв вид различия се появиха и те често имаха явни местни, и регионални характеристики 11 .

През 80-те години стана ясно, че по-голямата част от феноменалният растеж на Китай беше движен вън от секторът на Държавните Предприятия. В революционният период те предоставяха сигурно работно място и социални защити за техните работници. Но през 1983г. на Държавните Предприятия беше позволено да наемат „временни работници“, без социални защити и за ограничен срок 12. На тях беше дадена също и по-голяма мениджърска автономия. Управляващите предприятията можеха да задържат дадена част от печалбите за себе си и да продават на пазарни цени излишъкът, който са произвели над поставените цели. А пазарните цени бяха много по-високи от официалните, по този начин се образува опака и както се оказа, краткотрайна система на двойни цени. Въпреки тези стимули, Държавните Предприятия не процъфтяваха. Много от тях изпаднаха в дългове и трябваше да бъдат подържани или от централното правителство, или от държавните банки, които бяха поощрявани да им отпускат заеми с изгодни условия. Това създаде сериозен проблем за банките, защото обемът на необслужвани заеми на Държавните Предприятия нарастна епидемично. Натискът за още реформи на секторът на Държавните Предприятия се увеличи. През 1993г. държавата реши „да превърне определени големи и средни държавни предприятия в дружества с ограничена отговорност, или в акционерни дружества“. Вторите имат „от два до петдсет акционера“, докато първите „повече от петдесет собственици на дялове и могат да предлагат публични търгове“. Една година по-късно много по-широка програма за корпоратизиране беше обявена: всички, освен най-важните, Държавни Предприятия ще бъдат превърнати в „дялово-базирани кооперативи“, в които всички работещи имат номиналното право да купуват дялове. Още вълни на приватизиране/преобразуване на Държавните Предприятия се състояха през късните 90-те години, така че към 2002г. те наброяваха само 14 процента от общата заетост в производството, в сравнение с 40 процента през 90-те години. Най-скорошната стъпка беше да бъдат отворени както Околийските, така и Държавните Предприятия за пълна чуждестранна собственост 13.

Преките чуждестранни инвестиции произведоха доста смесени резултати през 80-те години. Те бяха първоначално канализирани в четири специални икономически зони, в южни крайбрежни региони. Тези зони „имаха първоначалната цел да произвеждат стоки за износ, за да снабдяват с чуждестранна валута.Те също действаха като социални и икономически лаборатории, в които чуждестранни технологии и мениджърски умения можеха да бъдат наблюдавани. Те предлагаха различни стимули за чуждестранните инвеститори, като данъчни облекчения, ранно изнасяне на печалби и по-добра инфраструктура.“ 14. Но първоначалните опити на чуждестранни фирми да колонизират вътрешният Китайски пазар в области като автомобили и индустриални стоки, не се развиха добре. Докато Фолксваген и Форд (едва) успяха, Дженерал Моторс се провали в ранните 90-те години. Единствените сектори, в които ясни първоначални успехи бяха регистрирани, бяха тези които изнасят високо трудоемки стоки. Повече от две трети от преките чуждестранни инвестиции, които дойдоха в ранните 90-те години (и дори голям процент от бизнес предприятията които оцеляха), бяха организирани от Китайците живеещи извън страната (особено от тези в Хонг Конг, но също и в Тайван). Слабите правни защити за капиталитските предприятия дадоха преднина на неформалните местни отношения и мрежите на доверие, които Китайците извън страната бяха в превилигирована позиция да експлоатират. 15

В последствие Китайското правителство определи няколко „отворени крайбрежни градове“, както и „отворени икономически региони“ за чуждестранни инвестиции (Фиг. 5.1). След 1995г. правителството на практика отвори цялата страна за преки инвестиции от всякакъв вид. Вълната от банкрути, която удари някои от Околийските Предприятия в производственият сектор през 1997-98г., разпространила се в много от Държавните Предприятия в главните градски центрове, се оказа повратна точка. Механизмите на конкурентно ценообразуване тогава надделяха, при изместването на властта от централната държава към локалностите, като главен процес движещ преструктурирането на икономиката. Следствието беше тежко увреждане, ако не и разрушаване, на много от Държавните Предприятия и голяма вълна от безработица. Съобщенията за големи работнически бунтове се умножиха (вижте по-долу) и Китайското правителство беше изправено пред проблемът как да абсорбира огромните излишъци от работна ръка, за да оцелее 16. То не можеше да разчита само на вечно нарастващ приток от преки чуждестранни инвестиции за да реши проблема, колкото и важно да е това. От 1998г. насам Китайците се опитват отчасти да решат този проблем чрез дългово-финансирани инвестиции в огромни мегапроекти за трансформиране на физическата инфраструктура. Те предлагат много по-амбициозен проект (струващ най-малко 60 милиарда долара) от вече огромният Язовир Три Гърла, който ще отклони вода от река Яндзъ към Жълта Река. Изумителни нива на урбанизиране (не по-малко от четиридесет и два града се увеличиха с повече от 1 милион души от 1992г. насам) изискваше огромни инвестиции от фиксиран капитал. Нови системи на подземни влакове и магистрали биват строени в основните градове и 8500 мили нови железопътни лини са продложени да свързват вътрешността на страната с икономически динамичната брегова зона, включително високо-скоростна връзка между Шанхай и Пекин, и влакова връзка с Тибет. Олимпийските игри подканват към сериозно инвестиране в Пекин. „Китай се опитва също да построи магистрална система по-голяма от Американската само за петнайсет години, докато практически всеки голям град строи или вече е завършил строителството на голямо ново летище“. По последни данни Китай има „повече от 15 000 проекта за магистрали в действие, които ще добавят 162 000 километра пътища към страната, достатъчно да се обиколи планетата по екватора четири пъти“ 17. Това усилие като цяло е много по-голямо от предприетото през 50-те и 60-те години от САЩ за строене на междущатската магистрална система и има потенциала да абсорбира излишъци от капитал и работници за няколко години напред. То е обаче финансирано с дефицит (в класическият Кейнсиански стил). То също носи високи рискове, защото ако инвестициите не възвърнат стойността си навреме, тогава ще последва фискална криза на държавата.

Бързото урбанизиране е един начин да се абсорбират масивни резерви от работници, които са мигрирали в градовете от селските области. Град Донгуан например, северно от Хонг Конг, от скромен град експлодира в мегаполис със седем милиона жители за малко повече от двайсет години. Но „градските управници не се задоволяват с 23 процента годишен икономически растеж. Те поставят последните щрихи на огромен, напълно нов град, който се надяват да привлече 300 000 инженери и изследователи, авангардът на нов Китай“ 18. Той също е строителна площадка за това, което е планирано да бъде най-големият шопинг мол в света (строен от Китайски милиардер, той ще има седем зони моделирани като Амстредам, Париж, Рим, Венеция, Египет, Карибите и Калифорния, всяка от тях конструирана с такова внимание към детайлите, че да бъде неразличима, говори се, от оригинала).

Тези нови градове са заклещени в свирепа между-градска конкуренция. В делтата на Перлова Река, например, всеки град сега се опитва да улови колкото може повече бизнес „като над-строява съседни градове, често с дублиращи се резултати. Пет международни летища бяха построени през късните 90-те години в радиус от 100 километра, и подобен бум е започнат за портове и мостове“ 19. Провинции и градове се съпротивляват на усилията на Пекин да обуздава техните инвестиции, от части защото имат властта да финансират свои собствени проекти, като продават права за строене на недвижими имоти.

Градовете също така станаха места за френетично строене на недвижими имоти и имотни спекулации:

„През ранните и средните 90-те години, когато един „казино манталитет“ беше завладял страната, банки и други финансови институции непредпазливо финансираха масивно стоителство на имоти из цял Китай. Първа класа офис пространства, луксозни вили, показни градски къщи и апартаменти изникваха за едно денонощие, не само в главни градове като Пекин, Шанхай, Шенжен, но също и в много по-малки провинциални и крайбрежни градове…Така нареченият „Шанхайски балон“ трансформира този някога сив град в един от най-шикозните метрополиси в света. Към края на 1995г. Шанхай се гордееше с над хиляда небостъргача, около петстотин петзвездни хотела, приблизително 13,5 милиона квадратни метра офис пространства – пет пъти повече от 2.7те милиона през 1994г.- и „горещ“ пазар на недвижими имоти, който прибавяше наличност с по-бърза скорост от Ню Йорк…Към края на 1996г. балонът се спука, в голяма степен поради неефективното разпределение на ресурси и свръхкапацитетът“ 20.

Но бумът започна отново дори още по-мощно през късните 90-те години, само да за да бъде последван от слухове през 2004г. за свръх-строителство в ключови градски пазари. 21

Зад голяма част от това стои финансовата роля на Китайскита банкова система, която е до голяма степен държавна собственост. Този сектор се разшири скоростно след 1985г. Към 1993г., например, броят клонове на държавни банки се увеличи от 60 785 до 143 796 и броят на служителите се повиши от 973 355 до 1 893 957. През същият период депозитите се увеличиха от 427.3 милиарда юана (51.6 милиарда щатски долара) до 2.3 трилиона юана, докато общите заеми се повишиха от 590.5 милиарда юана до 2.6 трилиона юана. По това време разходите на банките надвишаваха държавните бюджетни разходи пет пъти. Много пари отидоха в слаби Държавни Предприятия и банките очевидно „играеха водеща роля в създаването на „балони“, особено във волатилните сектори на недвижимите имоти и строителството“. Необслужваните заеми станаха проблем и накрая ценралното правителство трябваше да похарчи „почти също толкова за да изчисти лоши заеми“, колкото похарчи САЩ за да спаси индустрията на спестяванията и заемите през 1987г. ( цената на това спасяване беше „123.8 милиарда долара държавни средства и 29.1 милиарда в допълнителни застрахователни премии за депозити от финансовите институции“). През 2003г., например, Китай обяви комплексен превод от 45 милиарда долара от резервите си на чуждестранна валута към две големи държавни банки, и това беше „третият най-голям спасителен превод в банковата система за по-малко от шест години“ 23. Макар че портфолиото от необслужвани заеми съставлява може би 35 процента от брутният вътрешен продукт на Китай, това бледнее в сравнение с надвисналият правителствен и консуматорски дълг на САЩ, който е повече от 300 процента от БВП. 24

В един ключов аспект Китай очевидно се учеше от Япония. Модернизацията на образованието и науката трябваше да върви ръка за ръка с определена стратегия за изследователска и развойна дейност, както за военни така и за цивилни цели. Китайското ивнестиране в тези полета е значително. Китай сега дори предлага услугите си на доставчик на комерсиален сателит (за голямо раздразнение на САЩ). Но от късните 90-те години насам, чуждестранни корпорации започнаха да прехвърлят занчително количество от тяхната изследователска и развойна дейност в Китай. Microsoft, Oracle, Motorola, Siemens, IBM и Intel всички изградиха свои лаборатории в Китай, поради „неговата растяща важност и усъвършенстваност като пазар на технологии“ и „неговият голям резерв от квалифицирани, но евтини учени и неговите консуматори, все още относително бедни, но забогатяващи и жадуващи за нови технологии“ 25. Повече от 200 чуждестранни корпорации, включително гиганти като BP и General Motors установиха значителна част от изследователските си усилия в Китай. Тези корпорации често се оплакват от това, което счетат за незаконно пиратстване на технологиите и дизайните им от местни Китайски компании. Но те не могат да направят кой знае какво по въпросът, като се вземе предвид нежеланието на Китайското правителство да се намесва и властта на Китайската държава да направи трудно за тях да опирерат в най-големият пазар на света, ако притискат твърде много по такива въпроси. И не само чуждестранни компании са активни. Както Япония, така и Южна Корея инвестират в широко-мащабни „изследователски градове“ в Китай, за да се вълзпозват от високо квалифицираната, но ниско платена работна ръка. Цялостният ефект е, че Китай става много по-привликателно място за високо-технологични дейности 26. Дори Индийски високо-технологични компании намират за по-евтино да изнесат част от дейностит си в Китай. Местен хай-тек сектор също стартира в няколко области. В Шенжен, например, „с дузина каменно-стъклени сгради, които биха изглеждали на място в Силиконовата Долина, разширяващият се университетски комплекс подслонява много от 10 000-те инженери работещи да наложат Huawei като първият Китайски международен играч в бизнесът с комуникационна техника“. Започнала през късните 90-те години, компанията инвестира сериозно в създаване на мрежи за продажби в Азия, Средният Изток и Русия. Сега Huawei продава своите продукти в 40 страни, често на цени три пъти по-ниски от съперниците“ 27. Също в производството и маркетинга на персонални компютри Китайски корпорации сега имат много активно присъствие.

Външни Отношения

Външната търговия възлизаше на само 7 процента от Китайският БВП през 1978г., но към ранните 90-те години се извиси до 40 процента и остана на това ниво. Китайският дял от световната търговия се увеличи четворно през същият период. Към 2002г. над 40 процента от БВП на Китай се състоеше от преки чуждестранни инвестиции (и производството съставляваше половината). По това време Китай беше станал най-големият получател на преки чуждестранни инвестиции в развиващият се свят и мултинационални корпорации експлоатираха китайският пазар печелившо. General Motors, който беше загубил от неговата провалила се инвестиция през ранните 90-те години, отново влезе на пазара в края на десетилетието и към 2003г. докладваше много по-високи печалби от Китайската си инвестиция, отколкото от операциите си в САЩ. 28

Водената от износ стратегия на развитие изглеждаше като че ли имаше брилянтен успех. Но нищо от това не беше планирано през 1978г. Дън Сяопин даде сигнал за изоставяне на политиките на Мао за вътрешна самодостатъчност, но първите отваряния навън бяха колебливи и ограничени до специални икономически зони в Гуандун. Едва през 1987г. партията, отбелязвайки успеха на експериментът в Гуандун, прие че растежът ще бъде воден от износ. И само след „южната обиколка“ на Дън Сяопин през 1992г. цялата сила на централното правителство беше ангажирана с отварянето за външна търговия и преки инвестиции 29. През 1994г., например, двойният валутен обменен курс (официален и пазарен) беше премахнат чрез 50 процента обезценяване на официалният курс. Докато обезценяването предизвика нещо като вътрешна инфлационна криза, то павира пътят за масивен растеж на търговията и капиталовите притоци, които позиционираха Китай като най-динамичната и успешна икономика в света. Какво предвещава това за бъдещето на неолиберализацията, като се вземе предвит нейната склонност към промяна чрез конкуриращи се неравни географски развития, предстои да се види.

Първоначалният успех на стратегията на Дън Сяопин зависише от връзката на Китай с Хонг Конг. Като една от първите икономики „Азиатски Тигър“, Хонг Конг беше вече значителен център на капиталистки динамизъм. За разлика от другите държави в региона (Сингапур, Тайван и Южна Корея), които прибегнаха към високи нива на държавно планиране, Хонг Конг се беше развил по един по-хаотичен предприемачески начин, без значително държавно направляване. Той удобно стоеше в центъра на китайската бизнес диаспора, която вече имаше значителни глобални връзки. Производството на Хонг Конг се беше развило по линията на интензивна употреба на труд и ниска добавена стойност (текстилът бидейки водещ). Но към късните 70-те години Хонг Конг страдаше от значителна чуждестранна конкуренция и остър недостиг на работници. Гуандун, непосредствено отвъд границата в Китай, имаше цялата евтина работна ръка на света. Отварянето на Дън Сяопин следователно дойде като божий дар. Капиталът на Хонг Конг грабна възможността. Той се възползва от множеството свои скрити връзки отвъд границата в Китай, функцията му на посредник за каквато и да е външна търговия, която Китай вече имаше и неговата маркетингова мрежа в глобалната общност, чрез която произведени в Китай стоки можеха лесно да се разпространяват.

В средата на 90-те години около две трети от преките чуждестранни инвестиции в Китай идваха чрез Хонг Конг. Макар че част от това беше бизнес експертиза на Хонг Конг, посредничеща за по-разнообразни източници на чуждестранен капитал, няма съмнение че случайният факт на близостта на Хонг Конг беше критичен за девелопменталисткият път, който се ръзгърна в Китай като цяло. Зоната на икономическо развитие на провинциалното правителство на Шенжен, например, беше неуспешна в ранните 80-те години. Това което привлече капиталистите на Хонг Конг, бяха ново-създадените Околийски Предприятия в селските области. Капиталът на Хонг Конг снабдяваше машините, материалите и маркетингът, докато Околийските Предприятия вършеха работата. Веднъж установен, стилът на опериране можеше да бъде подражаван от други чуждестранни капиталисти (особено Тайвански, главно около Шанхай след като беше отворен). Източниците на чуждестранни преки инвестиции се умножиха много през 90-те години, когато Японски, Южно Корейски и Американски корпорации започнаха да ползват Китай като офшорен център на производство.

Към средата на 90-те години стана ясно, че огромният вътрешен пазар на Китай ставаше все по-привлекателн за чуждестранният капитал. Докато само 10 процента от населението може би притежаваше покупателната способност на зараждаща се и растяща средна класа, все пак 10 процента от повече от милиард души представлява сериозен вътрешен пазар. Започна конкурентно състезание за тяхното снабдяване с автомобили, мобилни телефони, DVD-та, телевизори и перални машини, както и шопинг центрове, магистрали и „луксозни“ домове. Месечното производство на коли се увеличи постепенно от около 20 000 през 1993г., до малко над 50 000 през 2001г., но тогава скочи нагоре до почти 250 000 месечно към средата на 2004г. Наводнение от чуждестранни инвестиции – всичко от Wal-Mart и McDonald’s до производство на компютърни чипове – се изливаше в Китай, в очакване на бърз растеж на вътрешният пазар в бъдеще, въпреки несигурностите на институциите и държавната политика, и очевидната опасност от свръхкапацитет 30.

Силното разчитане на чуждестранни преки инвестиции прави Китай специален случай, много по-различен от Япония и Южна Корея. Китайският капитализъм не е добре интегриран, като резулат. Вътрешната търговия между Китайските региони е по-скоро слабо развита, макар и да бяха правени масивни инвестиции в нови средства за комуникиране. Провинции като Гуандун например търгуват много повече с външният свят, отколкото с останалата част от Китай. Капиталът не тече лесно от една част на страната към друга, въпреки скорошното повишаване на сливанията и водените от държавата усилия за създаване на регионални съюзи между различни провинции 31. Разчитането на чуждестранни преки инвестиции следователно намалява само доколкото резпределението на ресурси и капиталистки взаимовръзки се подобряват вътре в самия Китай 32.

Външните търговски отношения на Китай се промениха през времето, но най-вече през последните четири години. Докато приемането в Световната Търговска Организация през 2001г. имаше важна роля за това, динамизмът на Китайският икономически растеж и проемянщите се структури на международната конкуренция направиха пренареждането на търговските отношения неизбежно. През 80-те години позицията на Китай на глобалните пазари идваше главно от изделия с ниска добавена стойност, продавайки евтини текстили, играчки и пластмасови изделия в големи количества на междунорадните пазари. Маоистките политики бяха направили Китай самодостатъчен по отношение на енергия и много сурови материали (Китай е един от най-големите производители на памук в света). Той се нуждаеше само да внася машини и технологии, и да получи достъп до пазари (за което Хонг Конг помагаше). Китай можеше да използва евтината работна ръка в страната за да получи голямо конкурентно предимство. Заплащането на час в текстилното производство в Китай през късните 90-те години беше 30 цента, в сравнение с Мексико и Южна Корея, където е 2.75 долара на час, в Хонг Конг около 5 долара и в САЩ повече от 10 долара на час 33. Китайското производство беше обаче в началните си етапи до голяма степен подчинено на Тайвански и Хонг Конгски търговци, които контролираха достъпът до глобалните пазари, вземаха лъвският пай от търговските печалби и все повече постигаха обратна интеграция в производството, като изкупуваха или инвестираха в Околийски и Държавни Предприятия.

Производствени мощности даващи работа на 40 000 работници не са нещо необичайно в делтата на Перлова Река. Също така ниските заплати правеха възможни иновации, които спестяват капитал. Високо производителни Американски фабрики употребяват скъпи автоматизирани системи, но „Китайските фабрики обръщат този процес, като изкарват капитала от производственият процес и въвеждат по-голяма роля на работната ръка“. Тоталният необходим капитал обикновено е намаляван с една трета. „Комбинацията от по-ниски заплати и по-малко капитал обикновено повишава възвръщаемостта от капитала на нива над тези на Американските фабрики“. 34

Невероятните предимства на работната заплата от този вид означават, че Китай може да се конкурира срещу други места на ниски разходи като Мексико, Индонезия, Виетнам и Тайланд в секторите с ниска добавена стойност (като текстилът). Мексико загуби 200 000 работни места само за две години, когато Китай (въпреки NAFTA) го изпревари като главен доставчик на консуматорски стоки за Американският пазар. През 90-те години Китай започна да се изкачва по стълбата на добавената стойност във производството и да се конкурира с Южна Корея, Япония, Тайван, Малайзия и Сингапур във сфери като електрониката и машинните инструменти. Това се случи отчасти защото корпорациите в тези страни решиха да изнесат производството си, за да се възползват от големият фонд от ниско платени и високо квалифицирани работници бълвани от университетската ситема на Китай. Първоначално най-големият приток дойде от Тайван. Не по-малко от 1 милион Тайвански предприемачи и инженери се смята, че сега живеят и работят в Китай, донасяйки със себе си много производствени мощности. Притокът от Южна Корея също беше силен (фиг. 4.4). Корейските корпорации за електроника сега имат значителни операции в Китай. През Септември 2003г., например, Samsung Electronics обяви, че мести целият си бизнес на производство на персонални компютри в Китай, като преди това инвестира 2.5 милиарда долара там, „създавайки 10 продажбени филиала и 26 производствени компании, наемащи общо 42 0000 души“ 35. Японското преместване на производства в Китай допринесе за упадакът на заетостта в Японското производство, от 15.7 милиона души през 1992г., до 13.1 милиона души през 2001г. Японски компании започнаха да се оттеглят също и от Малайзия, Тайланд и навсякъде другаде, за да се преместват в Китай. Сега те са толкова силно инвестирани там, че „повече от половината от Китайско-Японската търговия се извършва между Японски компании“ 36. Както се случи също и в САЩ, корпорациите могат да бъдат в доста добро състояние, докато собствените им страни страдат. Китай измести повече производствени работни места от Япония, Южна Корея, Мексико и други места, отколкото в САЩ. Невероятният растеж на Китай както вътрешно, така и в неговите международни търговски позиции, съответстваше на дълготрайна рецесия, изоставащ растеж и стагниращ износ в Япония, и периодични кризи в останалата част от Източна и Юго-Източна Азия. Негативният конкурентен ефект върху много страни най-вероятно ще се задълбочи във времето 37.

Драматичният растеж на Китай, от друга страна, го направи по-зависим от външни източници на сурови материали и енергия. През 2003г. Китай погълна „30 процента от продукцията на въглища, 36 процента от световната стомана и 55 процента от световната продукция на цимент“ 38. Относително самодостатъчен през 1990г., той стана вторият най-голям вносител на петрол след САЩ през 2003г. Енергийните компании на Китай искаха дялове от петрола в Каспийският Басейн и започнаха преговори със Саудитска Арабия за осигуряване на достъп до Средно-Източните петролни залежи. Неговите енергийни интереси в Судан и Иран създадоха напрежение със САЩ и в двете области. Китай се конкурираше с Япония за достъп до Руският петрол. Неговият внос от Аржентина се увеличи четворно през 90-те години, когато търсеше нови източници на метали. В отчаяната си нужда от стратегически метали като мед, калай, желязна руда, платина и алуминий Китай побърза да сключи сделки с Чили, Бразилия, Индонезия, Малайзия и много други страни. Той търси внос на земеделски продукти и дървесина от всякъде (огромни покупки на соеви зърна от Бразилия и Аржентина помогнаха да се вдъхне нов живот в тези икономики), и Китайското търсене на метал за рециклиране стана толкова огромно, че повиши цените в цялата планета. Дори Американски производители спечелиха от Китайското търсене на изкопна техника (Caterpillar) и турбини (General Electric). Азиатските износи към Китай също се повишиха до изумителни нива. Китай сега е главната износна дестинация за Южна Корея и съперничи със САЩ на Японският износен пазар. Бързината на преориентирането на търговските отношения е най-добре илюстрирана от случаят на Тайван. Китай изпревари САЩ като главна дестинация за Тайванският износ (основно на междинни производствени стоки) през 2001г., но към края на 2004г. Тайван изнасяше два пъти повече за Китай, в сравнение с износът му за САЩ. 39

Китай фактически доминира цяла Източна и Юго-Източна Азия като регионален хегемон, който има огромно глобално влияние. Няма да е пресилено да се каже, че той заявява отново имперските си традиции в регионът и отвъд. Когато беше конфронтиран с опасенията на Аржентина относно евтиният Китайски внос, разрушаващ това което е останало от нейните текстилна, обувна и кожена индустрии започнали да се възраждат през 2004г., Китайският съвет към Аржентина беше просто да остави тези индустрии да умрат и да се концентрира върху това да бъде производител на сурови материали и земеделски продукти за процъфтяващият Китайски пазар. На Аржентинците им беше известно, че това беше точно начинът по който Великобритания се отнасяше към нейната Индийска империя през 19-ти век. Въпреки всичко масивните инфраструктурни инвестиции в Китай въвлякоха голяма част от глобалната икономика. И обратното, по-бавният растеж на Китай през 2004г. :

„размъти стоковите и финансови пазари навсякъде по света. Цените на никела се сринаха след 15 години на високи нива, цената на медта падна след 8 години на високо ниво. Валутите на движени от стоки икономики като Австралия, Канада и Нова Зеландия също пострадаха. И пазарите на другите водени от износ икономики в Азия трепераха от страх, че Китай може да купи по-малко полупроводници от Тайван, по-малко стоманени пръти от Южна Корея, както и по-малко Тайландски каучук, Виетнамски ориз и Малайзийски калай.“ 40

Както неизбежно се случва с динамиките на успешно натрупване на капитал, идва момент в който вътрешно натрупаните излишъци изискват външна реализация. Един от пътищата е да се финансира Американският дълг и по този начин да се запази пазарът на Китайски продукти в действие, докато се държи юанът изгодно закачен към стойността на долара. Но Китайските търговски компании отдавна са активни глобално, и те разшириха своите капацитет и обхват значително от средата на 90-те години. Китайски бизнеси също инвестират навън, за да подсигуряват позициите си на чуждестранните пазари. Китайски телевизори сега са сглобявани в Унгария*, за да се осигури достъп до Европейският пазар и в Северна Каролина, за да се осигури достъп до Американският пазар. Китайска автомобилна компания планира да сглобява коли и евентуално да построи фабрика в Малайзия. Китайски компании дори инвестират в Тихоокеанският регионален туризъм, за да посрещнат своите собствени растящи нужди 41.

Но в едно отношение Китайците много явно се отдалечават от неолибералният шаблон. Китай има огромни излишъци от работна ръка и за да постигне социална, и политическа стабилност, той тряба или да абсорбира, или да репресира с насилие този излишък от работници. Може да прави първото само като финансира със заеми инфраструктурни и формиращи фиксиран капитал проекти в огромен мащаб (инвестирането във фиксиран капитал нарасна с 25 процента през 2003г.). Дебне опасност от тежка криза на свръх-натрупване на фиксиран капитал (особено в строителството). Има изобилие от знаци за свръх-капацитет на производството (например на автомибили и електроника) и цикъл на бум и срив вече се случи. Но всичко това изисква Китайската държава да загърби неолиберлната ортодоксалност и да се държи като Кейнсианска държава. Това изисква тя да поддържа контрол на капитала и обменните курсове. Което е в неосъответствие с глобалните правила на МВФ, СТО и Американската Хазна. Докато Китай е освободен от тези правила като преходно условие за членуване във СТО, това не може да продължи за постоянно. Налагането на контрол над каптиловите потоци става все по-трудно, когато Китайският юан се просмуква в глобалната икономика през силно порестата граница с Хонг Конг и Тайван. Подходящо е да си припомним, че едно от условията които разбиха цялата Кейнсианска след-военна Бритън Уудс система, беше формирането на евродолар пазар, когато Щатският долар се изплъзна от дисциплината на неговите собствени монетарни власти 42. Китайците вече са напреднали по пътя да повторят този проблем и техният Кейнсианизъм е по-същият начин застрашен.

Китайската банкова система, която е в сърцето на настоящото дефицитно финансиране, не може по настоящем да издържи интеграция в глобалната финансова система, защото не по-малко от половината от нейните заеми са необслужвани. За щастие Китайците имат баланс от платежни излишъци, които могат да бъдат приложени, както вече видяхме, за се изчистят сметките на банките. Но това е точка, в която другата обувка може да изпадне, защото единственият начин по който Китайците могат да си позволят това, е като трупат баланс на излишъци от плащания от САЩ. Особена симбиоза се появява, в която Китай заедно с Япония, Тайван и други Азиатски централни банки, финансират Американският дълг, така че САЩ да може изгодно да консумира техният излишък от продукция. Но това прави САЩ уязвим от прищевките на Азиатските централни банкери. И обратното, Китайският икономически динамизъм е заложник на Американската фискална и монетарна политика.

САЩ също се държи понастоящем по Кейнскиански начин – трупайки огромен федерален дефицит и консуматорски дълг, докато настоява всички други да се подчиняват на неолибералните правила. Това не е устойчива позиция и сега има много влиятелни гласове в САЩ, твърдящи че страната се движи право към ураган от голяма финансова криза 43 *. За Китай това би довело до превключване от политика на абсорбиране на работна ръка към политика на репресиране на работната ръка. Дали такава тактика може да успее или не, както се случи на Площад Тянънмън през 1989г., ще зависи от балансът на класовите сили и как се позиционира Комунистическата Партия по отношение на тези сили 44.

Към Реконструиране на Класова Сила?

На 9-ти Юни 2004г. някой си Г-н Уанг закупи в Пекин ултра-луксозен седан Майбах за 900 000 долара, от Daimler Chrysler. Пазарът на луксозни коли от такъв вид, изглежда, е доста оживен. Изводът е, че „няколко Китайски фамилии натрупаха необикновени богатства“ 45. В класацията на закупени коли Китай сега е най-големият пазар в света за Mercedes-Benz. Някой, някъде и по някакъв начин става много богат.

Макар и Китай може и да има една от най-бързо растящите икономики на света, той също така стана едно от най-неравните общества (Фиг 5.2). Облагите от растежът „са дарени главно на градските жители, правителствените и партийните официози. През последните пет години доходната разлика между градските богаташи и селските бедни се увеличи толкова рязко, че някои изследвания сега сравняват социалното разделение в Китай с това в най-бедните Африкански нации“46. Социалното неравенство никога не беше изкоренено в революционната ера. Разликата между градът и селото дори беше написана в закон. Но с реформата, пише Уанг, „това струткурно неравенство бързо се трансформира в неравенство на доходите между различните класи, социални слоеве и региони, водещо бързо до социална поляризация“47. Формални индикатори на социалното неравенство, като коефициентът на Джини показват, че само за двайсет години Китай измина пътят от едно от най-бедните и най-равни общества, към общество на хронично неравенство (Фиг. 5.2). Неравенството между селски и градски доходи (затвърдени от системата на местожителство) нараства скоростно. Докато заможни градски обитатели карат BMW, селските фермери се радват ако могат да ядат месо поне веднъж седмично. Още по-изразително е увеличаващото се неравенство вътре в селският и градски сектори. Регионалните неравенства също се задълбочиха, като някои от южните крайбрежни градове напредват, докато вътрешността на страната и „ръждясалият пояс“ на северният регион или не успяха да отлетят, или затънаха лошо 48.

Увеличаването на социалните неравенства не е достатъчен индикатор за възстановяването на класовата сила. Свидетелствата за това са до голяма степен анекдотични и по никакъв начин не са сигурни. Ние обаче можем да заключим чрез дедукция, като погледнем първо ситуацията в дъното на социалната стълбица. „През 1978г. в Китай имаше 120 милиона работници. Към 2000г. имаше 270 милиона. Добавяйки 70-те милиона селяни, които са се приместили в градовете и са намерили дългосрочна работа, работническата класа на Китай сега наброява приблизително 350 милиона души“. От тях „повече от 100 милиона“ сега са заети в не-държавните сектори и са официално категоризирани като работници на заплата 49.

Голяма част от работещите в това, което е останало от държавният сектор (Околийски и Държавни Предприятия) на практика имат също статут на наемни работници. Случва се следователно процес на масова пролетаризация в Китай, белязан от етапите на приватизацията и стъпките направени за налагане на по-голяма гъвкавост на пазара на труда (включително изоставянето на задълженията за социално подпомагане и пенсии от страна на държавните предприятия). Правителството „изкорми“ също и услугите. Според China Labor Watch „селските администрации не получават почти никаква помощ от по-богатите области. Те облагат с данъци местните фермери и налагат безкрайни такси, за да финансират училища, болници, строене на пътища и дори полицията“. Бедността се увилечава за тези, които са изоставени дори когато растежът лети напред с 9 процента на година. Между 1998г. и 2002г., 27 милиона работници бяха съкратени от Държавни Предприятия, когато техният брой падна от 262 000 на 159 000. Дори още по-изненадващо, чистата загуба на производствени работни места в Китай през последното десетилетие е около 15 милиона 50.Доколкото неолиберализма изисква многобройна, лесна за експлоатация и относително безсилна работна ръка, то Китай определено се квалифицира като неолиберална икономика, макар и „с Китайски характеристики“.

Натрупването на богатства в другият край на социалната стълбица е по-сложна история. Изглежда, че това се случваше от части чрез комбинация от корупция, скрити хитрости и открито присвояване на права и активи, които някога са били общи. Когато местните администрации прехвърлят на директорите дялове от предприятия, като част от тяхната стратегия за преструктуриране, много директори „за една нощ станаха притежатели на дялове на стойност десетки милиони юани, формиращи по този начин нова група от богаташи“. Когато Държавните Предприятия бяха преструктурирани в акционерни корпорации, „на техните директори бяха дадени значителни части от дяловете“ и понякога те получаваха годишна заплата сто пъти по-голяма от тази на обикновените работници 51. Главните директори на Tsingtao Brewery, която беше преобразувана в акционерно дружество през 1993г., не само станаха притежатели на голямо парче от дяловете на печеливш бизнес (който увеличава своето национално присъствие и олигополна власт чрез изкупуване на много локални пивоварни), но също и дават на себе си като директори хубави заплати. Привилегированите отношения между партийни членове, правителствени лица, частни предприемачи и банките също играеше важна роля. Директори на новоприватизирани бизнеси, които са получили определен брой акции, могат да вземат заеми от банките (или от приятели), за да изкупят останалите акции от работниците (понякога принудително, например чрез заплахи с уволняване). Тъй като голям брой банкови заеми са необслужвани, новите собственици или съсипват фирмите ( като междувременно източват активите им ), или намират начини да не плащат дълговете си, без да декларират банкрут (законът за банкрутиране не е добре развит в Китай). Когато държавата взема 45 милиарда от спечелената на гърбовете на силно експлоатираните работници чуждестранна валута и с нея покрива непечелившите заеми за да спаси банките, тогава може да се каже, че държавата преразпределя богатства от ниските към по-високите класи, вместо да отписва лоши инвестиции. Безскрупулни директори могат да получават лесно контрол върху ново-приватизирани предприятия и техните активи, и да ги употребяват за свое лично обогатяване.

Местният капитал също играе все по-важна роля в създаването на богатства. Възползвайки се от повече от двайсет години на технологичен трансфер чрез смесени предприятия, благословени с достъп до големи фондове от квалифцирани работници и мениджърски умения, и най-вече впрягайки „животинският дух“ на предприемаческата амбиция, много Китайски фирми се позиционираха да се конкурират не само на вътрешният пазар, но също и на международната арена. И това не се случва само в секторите с ниска добавена стойност. Класираният сега на осмо място в света производител на компютри например, беше основан през 1984г. от група Китайски учени подпомагани от държавно финансиране. Към късните 90-те години той се преобразува от дистрибутор в производител и държеше най-големият дял на Китайският пазар. Lenovo, както сега се казва, понастоящем се намира в свирепа конкуренция с най-големите играчи, и придоби линията на персонални компютри на IBM, за да получи по-добър достъп до глобалните пазари. Сделката (която, между другото, заплашва Тайванската позиция в компютърният бизнес) дава възможност на IBM да изгради по-стабилна позиция на Китайският софтуерен пазар в същото време, в което гради огромна базирана в Китай компания в компютърната индустрия, с голбален обсег 52. Докато държавата може и да притежава дялове в компании като Lenovo, тяхната мениджърска автономия гарантира собственост и система на възнаграждения, която носи увеличаващи се концентрации на богатства за изпълнителните директори, равни на тeзи в останалата част от света.

Строителството на недвижими имоти, особено във и около най-големите градове, и в развиващите износ зони, изглежда като още един привилегирован път към натрупване на огромни състояния в малко на брой ръце. Тъй като селските земеделци не притежаваха земята, те лесно можеха да бъдат изселени от нея и земята да бъде конвертирана за печалбоносни урбанистични употреби, оставяйки земеделците без база за препитание и избутвайки ги от земята, за да ги запрати на пазара на труда. Компенсацията предлагана на фермерите обикновено е малка частица от стойността на земята, която после бива прехвърляна на стротелни предприемачи от членове на правителството. Не по-малко от 70 милиона земеделци загубиха тяхната земя по този начин през последното десетилетие. Общински лидери, например, често заявяваха фактически права на собственост върху общинските земи пред чуждестранни инвеститори или строители. Тези права по-късно бяха потвърждавани като принадлежащи на тях като индивиди, ограждайки на практика общата собственост в полза на малцина. В хаосът на прехода, пише Уанг, „значително количество от националното имущество „законно“ или незаконно беше прехвърлено за лична икономическа облага на едно малцинство“ 53. Спекулации на пазарите на земя и имоти, особено в градските области, стана широко разпространена дори в отсъствието на ясни системи на права на собственост. Толкова сериозна стана загубата на обработваема земя, че централното правителство трябваше да наложи мораториум върху конверсиите през 1998г., докато бъде въведено по- рационално планиране на употребата на земята. Но голяма част от вредата вече е нанесена. Земя с висока стойност беше окрупнена и строителните предприемачи (използвайки привилегированите си отношения с банките) бяха започнали работа, натрупвайки огромни състояния във само няколко ръце. Дори и в по-малък мащаб много повече пари се правеха от недвижими имоти, отколкото от производство 54. Фактът, че кола за 900 000 долара беше закупена от някой който е направил парите си от недвижими имоти, е значителен.

Спекулации със стойности на активи, често ползвайки кредит даван с изгодни условия, също изиграха своята роля.Това беше особено значително в градските недвижими имоти във и около големите градове като Пекин, Шанхай, Шенжен, Дънгуан и подобни на тях. Печалбите, които бяха огромни за кратки периоди на бумове, обичайно принадлежат на спекулантите, а загубите по време на сривовете са до голяма степен понасяни от банките. Във всички тези арени, включително скритата зона на корупция която е неизмерима, присвояването на активи, често от ключови лидери на партията или държавни служители, ги превърна от агенти на държавна власт в независими и екстремно богати бизнесмени, способни да защищават своето ново богатство, ако е необходимо и като го изнасят от страната през Хонг Конг.

Растяща консуматорска култура се появи в основните градски центрове, към която крайните неравенства добавят специфичните си черти, като например оградени квартали със скъпи жилища (с имена като Бевърли Хилс) за богатите и грандиозни зони за привилегирована консумация, ресторанти и нощни клубове, шопинг молове, и тематични паркове в много градове. Постмодерната култура пристигна в Шанхай с пълна сила. Всичките украшения на узападняването са там, включително преобразувания на социални отношения, които карат млади жени да търгуват със сексуалността си и красивият си външен вид на всеки ъгъл, и културни институции (от конкурси Мис Свят до поп арт изложби) образуващи се с удивителна скорост за да създадат преувеличени версии, дори до степен на пародия, на Ню Йорк, Лондон или Париж. Това, което сега се нарича „купата ориз на младежта“ взема връх, когато всеки спекулира със желанията на другите в Дарвинистка борба за позиция. Последствията от това за половото разделение са сериозни. „В крайбрежните градове жените са изправени пред крайностите от една страна на по-големи възможности да печелят безпрецедентни нива на доходи и професионална реализация, а от друга относително ниски заплати в производството, или работни места с нисък статус в услугите, в ресторанти, домашните услуги и проституцията“ 55.

Другият източник на натрупване на богатства идва от свръх-експлоатацията на работници, особено на млади жени мигриращи от селски райони. Нивата на заплащане в Китай са крайно ниски, и условията на труд са достатъчно нерегулирани, деспотични и експлоататорски за да засрамят описанията, които Маркс събира в неговото ужасяващо описание на условията на труд за фабричните и домашни работници във Великобритания, през ранните етапи на Индустриалната Революция. Дори още по-противно е неплащането на заплати и пенсионни задължения. Лий пише,че:

„в сърцето на северо-източният ръждясал пояс, в Шенян, между 1996г.-2001г., 23.1% от наетите работници се сблъскаха с неизплатени заплати, а 26.4% от пенсионерите с неизплатени пенсии. В цялта страна общият брой на работниците, на които бяха дължани неизплатени заплати нарасна от 2.6 милиона през 1993г., до 14 милиона през 2000г. Проблемът не се ограничава до стари и банкрутирали индустриални бази с пенсионери и съкратени работници. Държавни проучвания показват, че на 72.5% от почти 100-те милиона работници мигранти са дължани заплати. Общата сума на дължани плащания беше преоценявана на 12 милиона долара (или 100 милиарда юана). 70% от тези са в областта на строителството. “ 56

Резулатът беше изригване на работнически протести в много области. Докато Китайските работници изглеждаха готови да приемат дълго работно време, ужасните условия на труд и ниските заплати като част от цената на модернизацията и икономическият растеж, неизплащането на заплати и пенсии е друго нещо. Петиции и жалби до централното правителство се трупаха през последните години и отказът на правителството да отговори адекватно, доведе до преки действия57. В северо-източният град Ляойън повече от 30 000 работници от около двайсет фабрики протестираха за няколко дни през 2002г. В „най-големият протест след потушаването на въстанието на Площад Тянънмън“. В Жиамасу, северен Китай, където около 80 процента от населението на града беше безработно и живееше с по-малко от 20 долара на седмица, след като текстилна фабрика даваща работа на 14 000 души внезапно затвори, преки действия избухнаха след месеци на неотговоряни петиции. „В някои дни пенсионери блокираха целият трафик на главното шосе в града, седейки в редици на паветата. В други хиляди уволнени текстилни работници сядаха върху железопътните линии, нарашувайки движението.В късният Декември работници от западаща фабрика за хартиена пулпа лягаха като замръзнали войници върху единствената писта на Жиамасу, спирайки по този начин самолетите да излитат“ 58. До скоро конфликти от този род бяха успешно овладявани като бяха държани изолирани, фрагментирани, неорганизирани и определено не-съобщавани. Но скорошни разкази заявяват, че избухват по-широко разпространени конфликти. В провинция Анхуи, например, „около 10 000 текстилни работници и пенсионери наскоро протестираха срещу намаляване на пенсионните плащания, липсата на медицински осигуровки и компенсации за наранявания“. В Дънгуан, Stella International Ltd, притежавана от Тайванци обувна фабрика даваща работа на 42 000 души, „беше изправена пред стачки тази пролет, които стигнаха до насилие. В един момент повече от 500 вилнеещи работници плячкосваха съоръжения на компанията и сериозно нараниха директор на Stella, което доведе до това че полиция влезе във фабриката и арестува лидерите на протеста.“ 59

Всякакъв вид протести, „много от тях включващи насилие, избуханаха с увеличаваща се честота в страната през последните месеци“. Бунтове и протести избуханаха в цял Китай също и против присвояването на земи в селските области. Дали всичко това ще даде начало на масово движение, е трудно да се предвиди. Но е очевидно, че партията се страхува от потенциален срив на реда и мобилизира партийни, и полицейски сили за да предотвратява разпространяването на потенциално социално движение. Заключението на Лий за природата на политическата субективност е интересно. Както държавните така и мигрантите работници, предлага той, отхвърлят термина работническа класа и отказват „класата като дискурсивна рамка за конституиране на техният колективен опит“. Нито те се виждат като „договорен, юридически и абстрактен субект работник, който обикновено е приеман в теориите на капиталистката модерност“, притежаващ индивидуални права. Работниците най-често се позовават вместо това на традиционното Маоистко понятие за масите, съставени от „работници, селяни, интелигенция и националната буржоазия, чиито интереси са в хармония помежду им и също с тези на държавата“. По този начин „работниците могат да предявяват морални искания за държавна защита, подкрепяйки водачеството и отговорността на държавата пред тези които управлява“ 60. Целта на всяко масово движение, следователно, би била да накара централната държава да изпълнява революционният си мандат срещу чуждестранните капиталисти, частните интереси и местните власти.

Дали Китайската държава понастоящем е способна или има желание да изпълнява такива морални искания и по този начин да запази легитимонстта си, не е по никакъв начин сигурно. Защищавайки един работник изправен пред съд за това, че е водил насилствена стачка във фабрика, виден адвокат сподели наблюдението, че преди революцията „Комунистическата Партия беше на страната на работниците в тяхната борба срещу капитлистката експлоатация, докато днес тя се сражава рамо до рамо със студенокръвните капиталисти в тяхната борба срещу работниците“ 61. Докато има няколко аспекта на политиката на Комунистическата Партия, които бяха предназначени да предотвратяват формирането на капиталистка класа, Партията също така се присъедини към масовото пролетаризиране на Китайската работна сила, към строшаването на „желязната купа ориз“, изкормването на социалните защити, налагането на потребителски такси, създаването на режим на гъвкав пазар на труда и приватизацията на активи, които преди това са били обща собственост. Комунистическата Партия създаде социална система, в която капиталистки предприятия могат да бъдат формирани и да функционират свободно. Правейки това, тя постигна бърз растеж и облекчи бедността на мнозина, но Партията също съдействаше за големи концентрации на богатство в по-горните ешелони на обществото. Също така бизнес членството в партията расте (от 13.1 процента през 1993г. до 19.8 процента към 2001г.). Трудно е да се каже обаче дали това отразява наплив на капиталстки предприемачи или фактът, че много партийни членове употребиха привилегиите си за да станат капиталисти чрез съмнителни средства. Във всеки случай това сигнализира за растяща интеграция на пратията и бизнеси елитите по начини, които са много обичайни в САЩ. Връзката между работниците и партийната организация, от друга страна, стана обтегната 62. Дали това вътрешно преобразуване на структурата на партията ще утвърди възходът на същият вид технократичен елит, който поведе Мексиканската PRI към тотална неолиберализация, предстои да се види. Но също не може да се изключи, че „масите“ ще потърсят възстановяване на тяхната уникална форма на класова сила. Защото партията сега се е строила срещу тях и очевидно е готова да употреби своят монопол върху насилието, за да потушава несъгласието, да изхвърля селяни от земята им и да потиска увеличаващите се искания не само за демократизация, но също и за поне някаква преразпределителна справедливост. Китай, можем да заключим, определено се насочи към неолиберализация и реконструиране на класовата власт, макар и „с отчетливи Китайски характеристики“. Авторитаризмът, призивът за национализъм и възраждането на определени знаци за империализъм предполагат обаче, че Китай може би се насочва, макар и от много различна посока, към сливане с нео-консервативният прилив, който сега се вихри с пълна сила в САЩ. Това не вещае добро за бъдещето.

6

Неолиберализмът на Изпитание

Двата икономически мотора, които движеха света през икономическата рецесия настъпила след 2001г., са САЩ и Китай. Иронията е, че и двата се държат като Кейнсиански държави в свят, който се предполага че е управляван от неолиберални правила. САЩ прибягна към масивно финансиране чрез заеми на неговият милитаризъм и консуматорство, докато Китай финансира чрез необслужвани банкови дългове масивни инвестиции в инфраструктура и фиксиран капитал. Правоверните неолиберали без съмнение ще твърдят, че рецесията е знак за недостатъчна и несъвършена неолиберализация, и те също биха могли да посочат операциите на МВФ и армиите от добре платени лобисти във Вашингтон, които редовно извращават бюджетният процес на САЩ в полза на техните специални интереси, като доказателство за тяхната позиция. Но техните твърдения е невъзможно да бъдат сверени с реалността и правейки ги, те просто следват по стъпките на дълга линия от изтъкнати икономически теоретици, които твърдят че всичко би било наред в света, стига всеки да се държи според предписанията от техните учебници 1.

Но има и по-злокобна интерпретация на този парадокс. Ако оставим настрана, както и трябва да направим, твърденията, че неолиберализацията е само пример за погрешна теория излязла извън контрол (икономистът Стиглиц), или е случай на безсмислено преследване на фалшива утопия (консервативният политически философ Джон Грей2), тогава ни остава едно напрежение между поддържането на капитализма от една страна и възстановяването/създаването на силата на управляващата класа от друга. Ако се намираме в точка на откровено противоречие между тези две цели, то не може да има съмнение на коя страна е настоящата администрация на Буш, като се вземе предвид нейното ненаситно преследване на данъчни облекчения за корпорациите и богатите. Също така една глобална финансова криза, от части провокирана от неговите собствени безрасъдни икономически политики, ще позволи на Американското правителство най-после да се отърве от каквито и да е задължения да се грижи за благоденствието на неговите граждани, с изключение на увеличаване на военната и полицейската власт, които може да са наеобходими за потушаване на социални бунтове и за налагане на глобална дисциплина. По-здравомислещи гласове в капиталистката класа, слушайки внимателно предупрежденията на такива като Пол Волкер, че има голяма вероятност за сериозна финансова криза през следващите пет години, може да надделеят 3. Но това ще означава премахване на някои от привилегиите и властта, които през последните трийсет години се натрупваха в горните ешелони на капиталистката класа. В предишни фази от капиталистката история – 1873г., или 20-те години на миналият век – когато подобен рязък избор възникна, нещата не се развиха добре. По-горните класи, настоявайки за свещената природа на техните права на собственост, предпочетоха да сринат системата вместо да се откажат от която и да е от техните привилегии и власт. Правейки това, те не забравиха собствените си интереси, защото ако се позиционират правилно могат, като добри банкрутни адвокати, да печелят от колапсът, докато ние останалите сме заклещени по най-ужасен начин във потопът. Малцина от тях може да се окажат в безизходица и накрая да скочат от прозорците на Уол Стрийт, но това няма да бъде нормата. Единствените страхове които те имат, са от политически движения заплашващи ги с отнемания на собственост или с революционно насилие. Докато висшите класи могат да се надяват, че сложният военен апарат който сега притежават (благодарение на военно-индустриалният комплекс) ще защищава тяхното богатство и власт, провалът на този апарат лесно да умиротвори Ирак, би трябвало да ги накара да спрат и да се замислят. Но господстващите класи рядко, ако изобщо, доброволно предават власта си и Аз не виждам причина да се вярва, че този път ще го направят. Макар и да звучи парадоксално, силно социал-демократично и работническо движение е в по-добра позиция да спаси капитализма, отколкото самата капиталистка класова власт. Макар и това може да звучи контра-революционно за тези от крайното-ляво, то не е без силен елемент на собствен интерес, защото обикновените хора са тези които страдат, гладуват и дори умират по време на капиталистките кризи (вижте Индонезия или Аржентина), вместо по-горните класи. Ако предпочитаната политика за господстващите класи е след мен и потоп, то потопът най-вече поглъща безвластните и неподозиращите, докато елитите имат добре подготвени ноеви ковчези в които могат, поне за известно време, да оцеляват доста добре.

Неолибералните Постижения

Това което написах по-горе, е спекулативно. Но можем да бъде полезно да разгледаме подробно историческо-географското досие на неолиберализацията, за да потърсим свидетелство за нейните способности да бъде потенциална панацея за политическо- икономическите заболявания, които понастоящем ни заплашват. До каква степен, тогава, неолибералиберализацията успя да стимулира натрупване на капитал? Нейната фактическа история се оказва обезсърчаваща. Сумата на нивата на глобален растеж през 60-те години е 3.5 процента (или приблизително) и дори през проблемните 70-те години падна само до 2.4 процента. Но последвалите нива на растеж от 1.4 процента до 1.1 процент през 80-те и 90-те години (и ниво доближаващо се до 1 процент от 2000г. насам) сочат, че неолиберализацията не успя да стимулира световен растеж (вижте Фиг. 6.1) 4. В някои случаи, както в бившият Съветски Съюз и страните от Централна Европа, които се подложиха на неолиберална „шокова терапия“, загубите бяха катастрофални. През 90-те години доходът на глава от населението в Русия спадаше с 3.5 процента на година. Голяма част от населението изпадна в бедност, и мъжката продължителност на живота намаля с пет години като резултат. Опитът на Украйна беше подобен. Само Полша, която пренебрегна съветът на МВФ, показа значително подобрение. В голяма част от Латинска Америка неолиберализацията произведе или стагнация („загубеното десетилетие“ на 80-те години), или изблици на растеж бяха последвани от икономически колапс (както в Аржентина). И в Африка неолиберализацията не направи нищо за създаване на позитивни промени. Само в Източна и Юго-Източна Азия, сега последвани до някаква степен от Индия, неолиберализацията беше асоциирана с някакъв растеж, но там не особено неолибералните девелопменталистки държави изиграха много значителна роля. Контрастът между Китайският растеж (приблизително 10 процента годишно) и Руският срив (минус 3.5 процента годишно), е рязък. Неформалната заетост се повиши в глобален мащаб (оценки предлагат, че тя се повиши от 29 процента от икономически активното население на Латинска Америка през 80-те години, до 44 процента през 90-те години) и почти всички глобални показатели за нива на здраве, продължителност на живота, детска смъртност и подобни показват загуби, вместо подобрения на благосъстоянието от 60-те години насам. Частта от световното население живеещо в бедност намаля, но това почти изцяло се дължи само на подобрения в Индия и Китай 5. Редуцирането и контролът на инфлацията е единственият системен успех, с който неолиберализацията може да се гордее.

Сравненията винаги са противни разбира се и това още повече важи за неолиберализацията. Но ограничената неолиберализация в Швеция, например, постигна много по-добри резултати в сравнение с постоянната неолиберализация във Великобритания. Шведските доходи на глава от населението са по-високи, инфлацията е по-ниска, позицията на текущата сметка с останалата част от света е по-добра, и всички показатели за конкурентна позиция и бизнес климат са по-добри. Индикаторите за качество на живота са по-високи. Швеция е на трето място в света по продължителност на живота, в сравнение с 29-тото място на Великобритания. Нивото на бедност е 6.3 процента в Швеция, в сравнение с 15.7 процента във Великобритания. Докато най-богатите 10 процента от населението на Швеция печелят 6.2 пъти повече от най-ниските 10 процента, във Великобритания цифрата е 13.6 процента. Неграмотността в Швеция е по-ниска и социалната мобилност е по-голяма. 6

Ако тези факти бяха широко известни, възхвалата на неолиберализацията и нейната характерна форма на глобализация със сигурност нямаше да бъде толкова шумна. Защо тогава толкова много хора са убедени, че неолиберализацията чрез глобализация е „единствената алтернатива“, че тя е толкова успешна? Две причини изпъкват. Първо, волатилността на неравното географско развитие се ускори, позволявайки някои територии да напреднат грандиозно (поне за известно време), за сметка на други. Ако, например, 80-те години принадлежаха до голяма степен на Япония, Азиатските „тигри“ и Западна Германия, и ако 90-те години принадлежаха на САЩ и Великобритания, тогава фактът че някъде имаше „успех“ засенчваше фактът, че неолиберализацията в общ план не успяваше да стимулира растеж, или да подобри благоденствието. Второ, неолиберализацията, процесът а не теорията, е огромен успех от гледната точка на по-висшите класи. Той или възстанови класовата сила на господстващите елити (както в САЩ и до някаква степен във Великобритания – вижте Фигура 1.3), или създаде условия за формиране на капиталистка класа (както в Китай, Индия, Русия и на други места). Медиите бидейи доминирани от интересите на по-горните класи разпространяват митът, че някои държави се провалят икономически, защото не са достатъчно конкурентни (създавайки по този начин искане за повече неолиберални реформи). Повишеното социално неравенство в дадена територия беше тълкувано като необходимо за окуражаването на предприемачески риск и иновативност, които да донасят конкурентноспособност и да стимулират растеж. Твърди се, че ако условията сред по-ниските класи се влошиха, то това е защото те не успяха, обикновено поради лични и културни причини, да подобрят своят собствен човешки капитал (чрез образоване, придобиване на протестантска работна етика, подчиняване на работна дисциплина и гъвкавост, и така нататък). Проблемите възникват поради липса на конкурентна сила или поради лични, културни и политически недостатъци. В един Дарвинстки неолиберален свят, твърди аргументът, само най-способните би трябвало да оцеляват и на практика така се получава.

Разбира се имаше голям брой зрелищни промени на ударението при неолиберализацията и те й дават привидност на невероятен динамизъм. Възходът на финансите и финансовите услуги е съпътстван от впечатляваща промяна в печалбите на финансовите корпорации (Фиг. 6.2), както и от тенденция големите корпорации (като General Motors) да сливат двете функции, производство и финансови спекулации. Заетостта в тези сектори се умножи забележително. Но има сериозни въпроси колко продуктивно е това. Голяма част от бизнеса на финансите се оказва, че е финанси и нищо друго. Спекулатвните печалби биват постоянно търсени, и до степента до която те могат да бъдат придобивани, всякакъв вид измествания във властта могат да бъдат постигани.Така наречените глобални градове на финанси и командни функции станаха грандиозни острови на богатства и привилегия, със извисяващи се в небето небостъргачи и милиони върху милиони квадратни метри офис простраства, които да приютяват финансовите операции. Вътре в тези кули търгуването между етажите създава огромни количества от фиктивни богатства. Спекулативните пазари на градски имоти също така станаха основни двигатели на натрупването на капитал. Бързо развиващите се небесни линии на Манхатън, Токио, Лондон, Париж, Франкфурт, Хонг Конг и сега Шанхай, са чудеса за гледане.

Заедно с това се случи необикновен бум на информационните технологии. През 1970г. инвестирането в това поле беше наравно с 25-те процента отиващи за производство и физическа инфраструктура, но към 2000г. информационните технологии възлизаха на 45 процента от всички инвестиции, докато относителните дялове на инвестициите в производство и физическа инфаструктура спаднаха. През 90-те години се смяташе, че това предвещава възход на нова информационна икономика7. На пракитка това се оказа злополучно отклоняване на пътят на технологичната промяна от производството и инфраструктурата към посоки изисквани от движената от пазара финансиализация, която е запазената марка на неолиберализацията. Информационната технология е привилегироната технология на неолиберализма. Тя е далеч по-полезна за спекулативни дейности и за максимализиране броят на краткосрочните пазарни договори, отколкото за подобрявания на производството. Интересно е, че главните арени на производство, които спечелиха бяха появилите се културни индустрии (филми, видео игри, музика, реклама, арт шоута), употребяващи информационните технологии като база за иновации и маркетинг на нови продукти. Истерията около тези нови сектори отклони вниманието от липсата на инвестиране в основни физически и социални инфраструктури. заедно със всичко това се разви истерията относно „глобализацията“ и всичко, което тя предполагаемо означаваше в смисъл на конструиране на напълно различна и тотално интегрирана глобална икономика. 8

Най-същественото постижение на неолиберализацията обаче е преразпределянето, вместо произвеждането, на богатства и доходи. И на други места дадох описание на основните механизми, чрез които това беше постигнато, под рубриката „натрупване чрез отнемане на собственост“9. С това понятие обозначавам продължаването и умножаването на практиките на натрупване на капитал, които Маркс наричаше „примитивни“ или „първоначални“ по времето на появата на капитализмът. Те включват комерсиализирането и приватизацията на земята, и принудителното изселване на селски населения (сравнете случаите в Мексико и Китай описани по-горе, където се смята че 70 милиона селяни бяха изселени през последните години). Променянето на различни форми на права на собственост (обща, колективна, държавна и т.н.) във изключителни права на частна собственост (най-грандиозно представено в Китай), потискането на правата върху общите неща, превръщането на работната сила в стока и потискането на алтернативни форми на производство и консумация ( например на оригиналните жители). Колониални, неоколониални и имперски процеси на присвояване на активи (включително естествени ресурси), монетаризация на обмяната и облагането с данъци, особено на земята. Търговията с роби (особено в секс индустрията) и лихварство, националният дълг и – най-опостушителната от всички – употребата на кредитната система като радикално средство за натрупване чрез отнемане на собственост. Държавата, с нейният монопол върху насилието и дефинициите за законност, играе основна роля в подкрепянето и насърчаването на тези процеси. Към този списък от механизми можем сега да добавим изобилие от техники, като извличането на наеми от патенти и от права на интелектуална собственост, и смаляването или премахването на различни форми на права на обща собственост (като държавни пенсии, платени отпуски и достъп до образование и здравеопазване), които бяха спечелени чрез поколение или повече на класова борба. Предложението да се приватизират всички пенсионни права (за първи път приложено в Чили по време на диктатурата) е например една от любимите цели на Републиканците в САЩ.

Натрупването чрез отнемане на собственост се състои от четири основни елемента:

1. Приватизация и комодификация. Корпоратизацията, комодификацията и приватизацията на досега обществени активи, е сигнална черта на неолибералният проект. Неговата първостепенна цел е да отваря нови полета за натрупване на капитал в области досега считани за извън обсегът на изчисленията за доходност. Обществените услуги от всички видове (вода, телекомуникации, транспорт), социалните грижи (социално настаняване, образование, здравеопазване, пенсии), обществените институции (университети, изследователски лаборатории, пенсии) и дори армията (илюстрирано от „армията“ от частни изпълнители опериращи задено с въоръжените сили в Ирак), всички те биват приватизирани до някаква степен в капиталисткият свят и отвъд (например в Китай). Правата на интелектуална собственост, установени чрез така нареченият договор TRIPS в Световната Търговска Организация, определят генетични материали, семена и всякакъв вид продукти като частна собственост. Наеми за употреба тогава могат да бъдат извличани от населения, чиито практики са имали основна роля в развиването на тези генетични материали. Биопиратството е необуздано и ограбването на световният фонд от генетични ресурси е в пълна сила, в полза на няколко големи фармацевтични компании. Ескалиращото изчерпване на глобалните екологични общи собствености (земя, въздух, вода) и умножаващото се деградиране на естествени обитания, поради изключването на всичко друго което не е капитално-интензивни форми на агрикултурно производство, произлиза от цялостното комерсиализиране на природата във всички нейни форми. Комодифицирането (чрез туризма) на културни форми, истории и интелектуална креативност води до цялостни отнемания на собственост ( музикалната индустрия е прословута с нейното присвояване и експлоатация на народна култура и креативност). Както и в миналото, властта на държавата често е използвана за налагане на такива процеси дори срещу народната воля. Премахването на регулаторни рамки, предназначени да защищават работниците и околната среда от деградиране, доведе до загуба на права. Прехвърлянето на общи права на собственост, извоювани чрез години на тежка класова борба (правото на държавна пенсия, на социални помощи, на национално здравеопазване) в областта на частна собственост, е една от най-жестоките от всички политики на отнемане на собственост, често прокарвани против широката политическа воля на населенията. Всички тези процеси представляват прехвърляне на активи от обществените и народните в частните и класово-привилегировани области. 10

2.Финансиализация. Силната вълна на финансиализация, която започна след 1980г. е белязана от нейният спекулативен и хищнически стил. Сумарният дневен оборот на финансовите транзакции на международните пазари, който възлизаше на 2.3 милиарда долара през 1983г., се увеличи до 130 милиарда към 2001г. 40-те трилиона долара годишен оборот е сравняван с 80-те милиарда долара, които биха били необходими за поддържане на международната търговия и потоците от продуктивни инвестиции 11. Дерегулацията позволи на финансовата система да стане един от основните центрове на преразпределяне чрез спекулация, хищничество и кражби. Промоции на акции, понци схеми, структурно разрушаване на активи чрез инфлация, източване на активи чрез сливания и придобивания, насърчаване на нива на задлъжнялост които довеждат цели населения, дори и в напредналите капиталистки страни, до дългово робство, да не говорим за корпоративното измамничество и отнемането на активи (нападането на пенсионни фондове и тяхното унищожаване чрез стокови и корпоративни колапси) посредством кредитни и стокови манипулации – всички те станаха централни елементи на капиталистката финансова система. Съществуват безброй начини за обиране на каймака вътре във финансовата система. Тъй като брокерите получават комисионна за всяка транзакция, те могат да максимализират приходите си като търгуват често от сметките си (практика позната като „разпенване“), без значение дали търгуванията прибавят стойност към сметката, или не. Висок оборот на стоковата борса може просто да отразява голямо „разпенване“, вместо доверие в пазара. Наблягането върху стойноста на акциите, което идва от събирането на интересите на собствениците и на мениджърите на капитал чрез възнаграждаването на последните със стокови опции, доведе както сега знаем до манипулации на пазара донесли огромни състояние на малцина, за сметка на мнозинството. Грандиозният колапс на Енрон беше емблематичен за повсеместен процес, който отне на много хора препитанието и пенсионните им права.Трябва също да вземем предвид спекулативните атаки извършвани от хедж фондове и друг главни институции на финансовият капитал, защото те формираха реалният авангард на натрупването чрез отнемане на собственост на глобалната сцена, макар и предполагаемо да донасяха позитивната облага от „разпределянето на риска“ 12.

3. Управление и манипулиране на кризи. Отвъд спекулативните и често измамническите дейности, които характеризират голяма част от неолибералните финансови манипулации, лежи по-дълбок процес, който води до възникването на „дълговият капан“ като основно средство за натрупване чрез отнемане на собственост 13. Създаването, управляването и манипулирането на кризи на световната сцена се разви в тънкото изкуство на преднамерено преразпределение на богатства от бедните страни към богатите. Документирах по-рано какво въздействие имаше върху Мексико повишаването на лихвата от Волкер. Докато провъзгласяваше ролята си на благороден лидер организиращ „спасявания“ за да поддържа в действие глобалното натрупване на капитал, САЩ проправи пътят за ограбването на Мексиканската икономика. Комплексът Хазната на САЩ – Уол Стрийт – МВФ стана експерт в извършването на това навсякъде по света. Грийнспан от Федералният Резерв приложи тактиката на Волкер няколко пъти през 90-те години. Дългови кризи в индивидуални страни, рядко срещани през 60-те години, станаха много често явления през 80-те и 90-те години.

Едва ли остана незасегната развиваща се страна и в някои случаи, както в Латинска Америка, тези кризи станаха ендемични. Дълговите кризи бяха оркестрирани, управлявани и контролирани, за да бъде рационализирана системата и за да бъдат преразпределяни активи. Беше пресметнато, че от 80-те години насам „повече от петдесет Маршал Плана (над 4.6 трилиона долара) бяха изпратени от народите в периферията към техните кредитори в центъра“. „Какъв странен свят“ въздиша Стиглиц, „в който бедните страни на практика субсидират най-богатите“. Това, което неолибералите наричат „конфискаторна дефлация“ е също така нищо повече от натрупване чрез отнемане на собственост. Уейд и Венерозо улавят същността на това, когато пишат за Азиатската криза от 1997-98г.:

„Финасовите кризи винаги са причинявали прехвърляния на собственост и власт към тези, които пазят своите собствени активи и които са в позиция да създават кредит, и Азиатската криза не е изключение…Няма съмнение, че Западните и Японските корпорации бяха големите печеливши…Комбинацията от масови обезценявания, налагана от МВФ финансова либерализация, и подпомагано от МВФ възстановяване може дори да ускори най-голямото мирновременно прехвърляне на активи някъде по света от вътрешни към чуждестранни собственици през последните петдесет години, засенчвайки прехвърлянето от вътрешни към Америкаски собственици случило се в Латинска Америка през 80-те години, или в Мексико след 1994г. Можем да си припомним твърдението, приписвано на Андрю Мелън: „По време на депресия активите се връщат при техните законни собственици“ 14.

Аналогията с умишленото създаване на безработица, за да се произвежда излишък от работна ръка подходяща за по-нататъшно натрупване, е точна. Ценни активи са изхвърляни от употреба и губят своята стойност. Те бездействат, докато капиталист притежаващ ликвидност избере да вдъхне нов живот в тях. Има опасност обаче кризите да излязът извън контрол и да се разпространяват или бунтове да се противопоставят на системата, която ги създава. Една от основните функции на държавните интервенции и международните институции е да контролират кризите и обезценяванията по начини, които позволят да се случва натрупване чрез отнемане на собственост, без да се предизвиква общ колапс или народни бунтове (както се случи в Индонезия и Аржентина). Програмите за струтуктурни приспособявания налагани от комплексът Уол Стрийт – Хазната на САЩ – МВФ се грижат за първото, докато работата на компрадорският държавен апарат (подкрепян от имперските сили с военна помощ) в съответната страна е да се погрижи, че второто няма да се случва. Но знаците за народни бунтове са навсякъде, както демонстрира Запатисткото въстание в Мексико, безбройните анти-МВФ бунтове, и така нареченото „анти-глобализационно“ движение, което направи първите си стъпки във бунтовете в Сиатъл, Генуа и на други места.

4. Държавни преразпределяния. Държавата, веднъж неолиберализирана, става главен агент на преразпределителни политики, обръщайки обратно потокът от по-горните към по-ниските класи, който се случваше в ерата на вграденият либерализъм. Неолибералната държава прави това на първо място чрез приватизационни схеми и съкращаване на тези държавни разходи, които дават социална помощ. Дори когато приватизацията изглежда като да е от полза за по-ниските класи, дългосрочните ефекти могат да бъдат негативни. На пръв поглед, например, програмата на Тачър за приватизация на социалните жилища във Великобритания изглеждаше като подарък за по-ниските класи, като собствениците можеха вече да преминат от плащане на наем за дома си към собственост, на сравнително ниска цена да получат контрол върху ценен актив, и да повишат своето благосъстояние. Но веднъж когато прехвърлянето на собствеността беше извършено имотни спекулации взеха връх, особено в централни локации и в един момент подкупиха или принудиха населения с ниски доходи да се изселят в перифериите на градове като Лондон, и някогашните жилища на работническата класа в централните зони станаха места на интензивна гентрификация. Загубата на достъпно настаняване в централните зони произведе бездомност за някои и дълго пътуване до работното място за хората с ниско платена работа в сектора на услугите. Приватизацията на ехидос в Мексико през 90-те години имаше аналогични ефекти върху перспективите за Мексиканските селяни, принуждавайки много от тях да мигрират в градовете за да търсят работа. Китайската държава одобри прехвърлянето на активи към малък елит в ущърб на масата от населението и провокира брутално репресирани протести. Доклади сега отчитат, че не по-малко от 350 000 семесйства (милион души) са изселени, за да се освободи място за градското обновяване на Пекин, със същият резултат като този във Великобритания и Мексико описани по-горе. В САЩ закъсали за приходи общини сега редовно използват правото на отчуждаване, за да изселват собственици на домове с ниски или дори средни доходи от имоти в перфектно състояние, за да освобождават земя за комерсиално или за хора с по-високи доходи строителство, което ще повиши данъчната основа (в щатът Ню Йорк сега има повече от шейсет такива случая). 15

Неолибералната държава също преразпределя имущество и приходи чрез променяне на данъчният кодекс, за да облагодетелства възвръщаемост от инвестиции, вместо приходи и заплати, да насърчава регресивни елементи в данъчният кодекс (като например данъци върху продажбите), да налага потребителски такси (сега широко разпространено в селски Китай), и да дава широк спектър от субсидии и данъчни облекчения на корпорации. Нивото на корпоративно облагане в САЩ постоянно се понижава, и преизбирането на Буш беше посрещнато с усмивка от корпоративни лидери в очакване на дори още повече облекчаване на техните данъчни задължения.Корпоративните социални програми, които сега съществуват в САЩ на федерално, държавно и локално ниво, се равняват на огромно преразпределение на обществени пари за корпоративна облага (директно както в случаят на субсидиите за агробизнеса и непряко както в случаят на военно-индустриалния сектор), почти по същия начин по който данъчното приспадане на лихвата върху ипотеката действа в САЩ като субсидия за собствениците на домове с по-високи доходи и за строителната индустрия.

Увеличаването на надзора и полицейският контрол, в случаят със САЩ, и хвърлянето в затвори на непокорни елементи в обществото загатват за по-злокобен завой към интензивен социален контрол. Затворническо-индустриалният комплекс е проспериращ сектор (заедно с услугите на личната сигурност) в икономиката на САЩ. В развиващите се страни, където съпротивата срещу натрупването чрез отнемане на собственост е по-силна, неолибералната държава бързо приема ролята на активен репресор, до степен да води военни действия на ниско ниво срещу опозиционни движения (много от които сега могат за удобство да бъдат наричани „нарко-трафиканти“ или „терорирсти“, за да се получава военна помощ и подкрепа от САЩ, както в случаят с Колумбия). Други движения, като например Сапатистите в Мексико или Движението на Безимотните Селяни в Бразилия, са удържани от държавната власт чрез смесица от ко-оптиране и маргинализация. 16

Комодифицирането На Всичко

Да се предполага, че пазарите и пазарните сигнали най-добре могат да вземат всички решения за разпределяне означава да се приеме, че всичко по принцип може да бъде третирано като стока. Комодификацията предполага съществуването на права на собственост върху процеси, неща и социални отношения, че цена може да им бъде поставяна, и че те могат да бъдат търгувани според юридически договори. Предполага се, че пазарът работи като подходящ водач – като етика – за всички човешки действия. На практика, разбира се, всяко общество поставя някакви граници къде започва комодифицирането и къде свършва. Къде е границата, е спорен въпрос. Някои наркотици са приемани за незаконни. Купуването и продаването на сексуални услуги е незаконно в повечето Американски щати, макар и на други места може да е легално, декриминализирано и дори държавно-регулирано като индустрия. Порнографията е до голяма степен защищавана като форма на свободно слово под законите на САЩ макар че и тук, също, има определени форми (главно засягащи деца), които са считани за прекрачващи границите. В САЩ съвестта и честа се предполага, че не са за продан и тук съществува любопитен стремеж към „борба с корупцията“, като че ли тя е лесно отличима от нормалните практики на търговия с влияние и правене на пари на пазара. Комодифицирането на сексуалността, културата, историята, наследството, на пирорадата като спектакъл или средство за отдих, извличането на монополни наеми от оригиналността, автентичността и уникалността (на артистични творби, например) – всички тези се равняват на поставяне на цена на неща, които никога не са били правени с намерението да бъдат стоки17.

Често има несъгласие относно уместността на комодифицирането (на религиозни събития и символи, например), или кой би трябвало да упражнява права на собственост, и да извлича наеми ( за достъп до руини на Ацтеките или да продава Аборигенско изкуство, например). Неолиберализацията безспорно премахна границите на комодифицирането и значително разшири границите на юридическите договори. тя превъзнася (каквото прави и голяма част от постмодерната теория) ефимерността и кратко-срочните контакти – бракът, например, е разбиран като краткосрочно договорно споразумение, вместо като свещенно и нерушимо свързване. Разделението между неолиберали и неоконсерватори донякъде отразява разлика във вижданията къде се намират границите на комодифицирането. Неоконсерваторите обичайно обвиняват „либералите“, „Холивуд“, или дори „постмодернистите“ за това, което виждат като разлагане и деморализиране на общественият ред, вместо корпоративните капиталисти (като Рупърт Мърдок), които на практика нанасят най-много вреда натрапвайки на света всякакъв вид сексуално заредени, ако не и похотливи, материали и които постоянно излагат на показ тяхното всеобхващащо предпочитание към краткосрочните пред дългосрочните задължения, в тяхното безкрайно преследване на печалба. Но тук има много по-сериозни проблеми от простото защищаване на някакъв ценен обект, определен ритуал или предпочитан ъгъл от социалният живот от паричното пресмятане и краткосрочният договор. Защото в сърцето на либералната и неолибералната теория стои необходимостта да се конструират пазари на земя, труд и пари, а тези, както посочва Карл Полани, „очевидно не са стоки…описанието като стоки на труда, земята и парите е напълно фиктивно“. Докато капитализма не може да функционира без такива фикции, той нанся огромна вреда като отказва да признае комплексните реалности зад тях. Полани, в един от своите прословути пасажи, го казва по следният начин:

„Да се позволи на пазарните механизми да бъдат единствените, които направляват съдбата на човешките същества и на тяхната естествена среда, и дори на количеството и употребата на тяхната покупателна способност, би имало за резултат разрушаване на обществото. Защото набедената стока „работна сила“ не може да бъде бутана напред назад, употребявана безразборно или дори оставяна неизползвана, без това да въздейства също върху човешките индивиди, които така се случва че са носителите на тази определена стока. Отървайки се от човешката работна сила системата по случайност ще се отърве и от физическото, психологическо и морално същество „човек“, което е закачено за тази цена. Ограбени от защитата на културните институции, човешките същества ще загинат от ефектите на социално изоставяне, те биха умрели като жертви на остро социално объркване чрез пороци, перверзии, престъпност и глад. Природата ще бъде редуцирана до нейните елементи, квартали и земи ще бъдат осквернени, реки замърсени, военната сигурност застрашена, способността за произвеждане на храна и сурови материали разрушена. Накрая, пазарното управляване на покупателната способност периодично ще ликвидира бизнес предприятия, защото недостиг и излишества на пари ще бъдат също толкова бедствени за бизнеса, колкото са потопите и сушите за обществото “ 18.

Щетите нанесени в глобалната кредитна система чрез „потопи и суши“ от фиктивни капитали, било то в Индонезия, Аржентина, Мексико или дори в САЩ, свидетелстват доста добре за твърдението на Полани. Но неговата теза за работната сила и земята заслужават по- нататъшно развиване.

Индивидите влизат на пазара на труда като личности и характери, като индивиди част от мрежи на социални отношения и социализирани по редица начини, като физически същества идентифицириуеми чрез определени характеристики (като фенотип или пол), като индивиди натрупали различни умения (понякога наричани „човешки капитал“) и вкусове (понякога наричани „културен капитал“) и като живи същества имащи мечти, желания, амбиции, надежди, съмнения и страхове. За капиталистите обаче такива индивиди са само фактори на производство, макар не и недиференциран фактор, защото работодателите изискват работна ръка с определени качества, като физическа сила, умения, гъвкавост, покорност и други такива, подходящи за определени задачи. Работниците са наемани на договори и в неолибералната схема на нещата краткосрочните договори са предпочитани, за да се максимализира гъвкавостта. В историята работодателите винаги са използвали обособяванията сред работниците, за да ги разделят и владеят. Сегментирани пазари на работна ръка тогава се появяват и различията по раса, етническа принадлежност, пол и религия често са използвани, открито или прикрито, по начини които допринасят за изгодата на работодателите. От друга страна работниците могат да изплозват социалните мрежи от които са част, за да получават привилегирован достъп до определени работни места. Те обикновено се стремят да монополизират умения и чрез колективно действие, и създаване на съответни институции, се стремят да регулират пазара на труда, за да защищават техните интереси. По този начин те просто конструират тази „защита на културните институции“, за която говори Полани.

Неолиберализацията се стреми да премахне защитите, които вграденият либерализъм позволяваше и за които понякога се грижише. Генералната атака срещу работниците имаше две остриета. Силата на работническите синдикати и други институции на работническата класа бива обуздавана или премахвана в дадена държава (чрез насилие, ако е необходимо). Гъвкави пазари на труда са установявани. Оттегляне на държавата от предоставяне на социални грижи и технологично предизвикани промени в структурите на работните места, които правят големи сегменти от работна ръка излишни, завършват доминацията на капитала над работниците в пазара. Индивидуализираният и относително безсилен работник тогава се среща с пазар на труда, в който само краткосрочни договори са предлагани според специфични условия. Сигурността на работното място става минало (Тъчар я премахна в университетите, например). „Система на лична отговорност“ (колко подходящ беше езикът на Дън Сяопин) заменя социалните защити (пенсии, здравеопазване, защити срещу нараняване), които допреди бяха задължение на работодателите и държавата. Вместо това индивидите трябва да купуват продукти на пазара, които предлагат социални защити. Индивидуалната сигурност е следователно въпрос на избор, обвързан с това доколко човек може да си позволи финансови продукти, които са вгардени в рисковани финансови пазари.

Второто острие на атаката срещу работниците донася преобразувания в пространствените и времевите координати на пазара на труда. Докато много може да бъде направено за намирането на най-евтините и послушни запаси от работна ръка чрез „състезанието кой ще плаща най-ниски заплати“, географската мобилност на капитала му позволява да доминира глобалната работна ръка, чиято географската мобилност обаче е ограничавана. Има изобилие на работници без избор, защото имигрирането за тях е недостъпно. Тези бариери могат да бъдат преодолявани само чрез нелегално имигриране (което създава лесно експлоатируема работна сила), или чрез краткосрочни договори които позволяват, например, на Мексикански работници да работят в агробизнеса на Калифорния, само за да бъдат безсрамно върнати обратно, когато се разболеят или дори умрат от пестицидите на които са изложени.

При неолиберализацията фигурата на „заменимият работник“ са появява като прототип на световната сцена19. Изобилстват описанията на ужасни условия на труд и деспотизъм, в които се трудят работници по целият свят. В Китай условията, в които млади жени мигрирали от селските области работят, са чисто и просто отвратителни: „непоносимо дълго работно време, долнокачествена храна, претъпкани спални, садистични управители, които ги бият и ги насилват сексуално, и заплащане което идва месеци по-късно, а понякога изобщо не идва“ 20. В Индонезия две млади жени разказват техният опит като работници за базиран в Сингапур подизпълнител на Levi-Strauss:

„Нещо обикновено е да бъдем редовно обиждани. Когато шефът се ядоса, той нарича жените кучета, прасета, курви и ние трябва да понасяме всичко това, без да реагираме. Официално работим от седем сутринта до три (заплатата е по-малко от 2 долара на ден), но често има задължително извънредно работно време, а понякога – особено когато има спешна поръчка – и до девет часа. Колкото и да сме изморени, не ни се позволява да си отидем у дома. Може да получим допълнителни 200 рупии (10 щатски цента)…Вървим пеша от там където живеем, до фабриката. Вътре е много горещо. Сградата има метален покрив и няма много пространство за всички работници. Много е претъпкано. Над 200 души работят там, предимно жени, но има само една тоалетна за цялата фабрика…когато се връщаме у дома след работа, нямаме енергия да правим друго, освен да ядем и да спим… “ 21

Подобни разкази идват от макила фабриките в Мексико, Тайванските и Корейските производствени фабрики в Хондурас, Южна Африка, Малайзия и Тайланд. Опасностите за здравето, излагането на щирок спектър от токсични субстанции и смъртта на работното място минават нерегулирани и незабелязани. В Шанхай Тайванският бизнесмен, който беше собственик на текстилен склад, „в който 61 работници заключени в сградата, загинаха в пожар“ получи „снизходителна“ двугодишна условна присъда, защото „е показал разкаяние“ и „е съдействал в последствие“ 22.

Преобладаващо жени и понякога деца носят тежестта на този вид унизителен, осъкатяващ и опасен труд 23. Социалните последици от неолиберализацията са екстремни. Натрупването чрез отнемане на собственост подрива каквато и власт да са имали жените в системата на домакинското производство и в традиционните социални структури, и премества всичко в доминираните от мъже пазари на стоки и кредит. Пътят към освобождение на жените от традиционният патриархален контрол минава или през унизителна работа във фабрика, или през търгуване със сексуалността, което варира от порядъчна работа като например стюардеси и сервитьорки, до проституция (една от най-доходоносните от всички съвременни индустрии, в която голяма част е робство). Загубата на социални защити в развитите капиталистки страни имаше особено негативни последствия за жените от по-ниските класи, и в много от бившите комунистически страни от Съветския блок загубата на женски права беше чиста катастрофа.

Как тогава заменимите работници – особено жените – оцеляват, както социално така и емоционално, в свят на гъвкави пазари на труда и краткосрочни договори, хронична несигурност на заетостта, изгубени социални защити и често осакатяващ труд, сред руините на колективни институции, които някога са им давали поне някакви достойнство и подкрепа? За някои повишената гъвкавост на пазара на труда е благословия и дори когато не води до материални придобивки, простото право да се сменя работата относително лесно и свободно от традиционните социални ограничения на патриархата и семейството, има неосезаеми облаги. За тези, които успешно се договарят на пазара на труда има привидно изобилие от награди в света на капиталистката консуматорска култура. Тази култура, за съжаление, колкото и да е грандиозна, бляскава и прелъстителна, постоянно играе с желанията без никога да ги удовлетворява отвъд ограничената идентичност на шопинг мола и безпокойството за статуса чрез добър външен вид (при жените), или чрез материални притежания. „Пазарувам, следователно съм“ и обсебващ индивидуализъм заедно конструират свят на псевдо-удовлетворения, който е повърхностно вълнуващ, но празен в същността си.

Но за тези, които са загубили работата си или никога не са успели да излязат от широките неформални икономики, които сега предоставят рисковано убежище за за по-голямата част от заменимите работници по света, нещата стоят по съвсем различен начин. С около 2 милиарда души осъдени да живеят с по-малко от 2 долара на ден, гротескният свят на капиталистката консуматорска култура, огромните бонуси печелени във финансовите услуги и самохвалната полемика за еманципаторският потенциал на неолиберализацията, приватизацията и личната отговорност, за тях би трябвало да изглежда като жестока шега. От обеднелият селски Китай до заможните жители на САЩ, загубата на здравеопазване и увеличаващото се налагане на всякакви потребителски такси добавят значително към финансовото бреме на бедните. 24

Неолиберализмът преобразува позицията на работниците, жените и групите на коренните жители в социалният ред, насотявайки че трудът е стока като всяка друга. Лишени от защитата на жизнени демократични институции и заплашвани от всякакъв вид социални размествания, заменимите работници неизбежно се обръщат към други институционални форми, чрез които да конструира социални солидарности и да изразяват колективната си воля. Всичко от банди и криминални картели, наркотрафикантски мрежи, мини-мафии и фавела босове, през комунални, народни и неправителствени организации, до светски култове и религиозни секти, се умножава. Това са алтернативни социални форми, които запълват празнотата оставена когато държавната власт, политическите партии и други институции биват активно демонтирани, или просто изчезват като центрове на колективно усилие и социално свързване. Забележителното обръщане към религии е интересно в това отношение. Разкази за внезапни появи и умножаване на религиозни секти в изоставените селски райони на Китай, да не говорим за появата на Фалун Гонг, са показателни за тази тенденция 25. Бързият прогрес на евангелисткото привличане на подръжници в хаотичните неформални икономики, които процъфтяха при неолиберализацията в Латинска Америка, и възкресените, и в някои случаи новосъздадени религозно племенничество и фундаментализъм, които структурират политиките в голяма част от Африка и Средният Изток, свидетелстват за нуждата да се конструират изпълени със смисъл механизми на социална солидарност. Прогресът на фундаменталисткото евангелистко християнство в САЩ има някои връзки с увеличаващата се несигурност на заетостта, със загубата на други форми на социална солидарност и празнотата на капиталистката консуматорска култура. Според разказът на Томас Франк религиозната десница започва в Канзас едва в края на 80-те години на двайсти век, след десетилетие или повече на преструктуриране и де-индустриализация 26. Такива връзки може да изглеждат пресилени. Но ако Полани е прав и третирането на трудът като стока води до социално разпадане, тогава опитите да се изграждат други социални мрежи, за да се защищават хората от социалното разпадане, стават все по-вероятни.

Деградация на Околната Среда

Налагането на логиката на краткосрочните договори върху употребите на околната среда има бедствени последствия. За щастие възгледите в неолибералният лагер са донякъде разделени по този въпрос. Докато Рейгън не го беше изобщо грижа за околната среда и в един момент дори характеризираше дърветата като основен източник на замърсяване на въздуха, Тачър прие насериозно проблемът.Тя изигра главна роля в договорянето на Монреалският Протокол за ограничаване употребата на фреони, които бяха отговорни за растящата озонова дупка над Антарктика.Тачър прие насериозно заплахата от глобално затопляне причинявано от емисиите на въглероден двуокис. Нейната екологична ангажираност не беше напълно без користен интерес разбира се, тъй като затварянето на въглищните мини и разрушаването на синдикатът на миньорите може да бъде отчасти легитимирано с екологични основания.

Неолибералните държавни политики по отношение на околната среда бяха следователно географски неравни и времево нестабилни (в зависимост от това кой държи властта, като администрациите на Рейгън и Джордж Буш бяха особено назадничави в САЩ). Екологичното движение също така нарастна по значимост от 70-те години насам. То често упражняваше възпиращо влияние, в зависимост от времето и мястото. И в някои случаи капиталистки фирми откриха, че повишена ефективност и подобрени екологични показатели могат да вървят ръка за ръка. Въпреки това общият баланс на екологичните последствия от неолиберализацията е почти сигурно негативен. Сериозни макар и противоречиви усилия за създаване на индикатори за човешко благоденствие включващи цената на екологичната деградация, показват ускоряваща се негативна тенденция от 70-те години насам. И са налични достатъчно специфични примери за екологични загуби в следствие от неограниченото прилагане на неолиберални принципи, които поддържат това обобщение. Ускореното унищожаване на тропически дъждовни гори от 70-те години насам е добре познат пример, който има сериозни последствия за промяната на климата и за загубата на биологично многообразие. Ерата на неолиберализацията е също ерата на най-бързото масово изчезване на видове в Историята на Земята 27. Ако навлизаме в опасната зона на такова преобразяване на глобалната околна среда, особено на климата, че да направим земята неподходяща за човешко обитаване, тогава продължаващото поддържане на неолибералната етика и неолиберализиращите практики със сигурност ще бъде не по-малко смъртоносно. Подходът на администраията на Буш към екологичните проблеми обикновено е да се поставят под въпрос научните доказателства и да не се прави нищо (освен да се съкращават ресурси за съответните научни изследвания). Но неговият собствен изследователски екип съобщава, че човешкият принос за глобалното затопляне се повишава след 1970-та година. Пентагонът също твърди, че в доългосрочен план глобалното затопляне може да бъда по-сериозна заплаха за сигурността на САЩ, от тероризма 28. Интересно е, че двата големи виновника за нарстването на емисиите на въглероден двуокис през последните години, са гигантите на глобалната икономика САЩ и Китай (като последният увеличи емисиите си със 45 процента през последното десетилетие). В САЩ беше направен значителен прогрес в повишаването на енергийната ефективност в индустрията и строителството на жилища. Разточителството в този случай идва най-вече от видът консуматорство, който продължава да насърчава високо-енергийна разпуснатост в предградията и извън градовете, и култура която избира жадни за петрол джипове вместо по-енергийно ефективните автомобили. Увеличаващата се зависимост на САЩ от внос на петрол има очевидни геополитически последствия. В случаят на Китай скоростта на индустриализацията и на растежа на притежаването на коли удвоява натискът върху консумирането на енергия. Китай премина от самодостатъчност в производството на петрол през късните 80-те години, към това да стане вторият най-голям вносител на петрол след САЩ. Тук също геополитическите последствия са значителни, защото Китай се бори да стъпи в Судан, Централна Азия и Средният Изток, за да осигури петрол за себе си. Но Китай също има големи залежи на нискокачествени въглища с високо съдържание на сяра.Употребата им за производство на енергия създава големи екологични проблеми, особено такива които допринасят за глобалното затопляне. Също така, като се вземат предвид острият недостиг на енергия, който сега тормози Китайската икономика, с чести краткотрайни и дълготрайни спирания на тока, няма каквито и да е стимули за местните управи да следват нарежданията на централното правителство и да затварят неефективни, „замърсяващи“ електрически станции. Изумителното нарастване за десет години на притежаването и употребата на автомобили, до голяма степен заменящи велосипедите в големи градове като Пекин, донесе на Китай негативното първенство да има шестнайсет от двайстте градове с най-голямо замърсяване на въздуха 29. Въздействията върху глобалното затопляне са очевидни. Както обикновено се случва във фази на ускорена индустриализация, отказът да се обръща каквото и да е внимание на екологичните последствия има вредни ефекти навсякъде. Реките са силно замърсени, водоизточниците са пълни с причиняващи рак химикали, предоставянето на обществено здравеопазване е слабо (демонстрирано от проблемите с атипичната пневмония и птичият грип), бързото конвертиране на земя за урбанистични употреби или за създаване на масивни хидроелектрически проекти (като този в долината на Яндзъ), всички те образуват значителен пакет от екологични проблеми, с които едва сега централното правителство се заема. Китай не е единствен в това отношение, избликът на бърз растеж в Индия също е придружаван от стресиращи екологични промени, в следствие на разширяването на консумацията и на увеличаващият се натиск върху експлоатацията на естествените ресурси.

Неолиберализацията има обезокуражаващо досие по отношение на експлоатирането на естествени ресурси. Причините няма нужда да бъдат търсени далече. Предпочитането на кратко-срочни договорни отношения упражнява натиск върху всички производители да извличат каквото могат, докато договорът е в сила. Макар че договори и опции могат да бъдат възобновени, винаги има несигурност защото може да бъдат намерени други източници. Най-възможно дългият времеви хоризонт за експлоатация на естествени ресурси е този на нивото на минималната лихва (около 25 години), но сега повечето договори са много по-къси. Изчерпването обикновено се приема за линейно но днес се знае, че много екологични системи се сриват внезапно, след като са достигнали повратна точка, отвъд която техният капацитет за естествено възпроизводство не може да функционира. Рибните запаси – сардините на Калифорния, треската на Нюфаундленд и Чилийският лаврак – са класически пример за ресурс експлоатиран с „оптимална“ скорост, който внезапно се срива без никакви предупреждения 30. По-малко драматичен, но също толкова коварен е случаят с горите.

Неолибералното настояване за приватизация прави трудно да бъдат установени някакави глобални споразумения за принципи на управление на горите, за да се предпазват ценни среди на обитаване и биологично разнообразие, особено в тропическите дъждовни гори. В по-бедни страни имащи значителни горски ресурси натискът да се увеличава износът и да се позволява чуждестранна собственост и концесии означава, че дори минималната защита на горите изчезва. Свръх-експлоатацията на горски ресурси след приватизацията в Чили е добър пример. Но Програмите За Структурно Приспособяване налагани от МВФ имаха още по-лошо въздействие. Налаганите бюджетни ограничения означават, че по-бедните страни имат по-малко пари за управление на горите. Те също са притискани да приватизират горите и да ги отварят за експлоатиране от чуждестранни компании, имащи краткосрочни договори. Бидейки под натиск да печелят чуждестранна валута за да изплащат дълга си, съществува изкушение в по-бедните държави да дават максимален брой концесии за експлоатация. И за да се направят нещата още по-лоши, когато наложените от МВФ бюджетни ограничения и безработица ударят, обеднелите населения може да търсят препитание от земята и да се заемат с безразборно изсичане на гори. Тъй като предпочитаният метод е чрез горене, безимотни селяни заедно с дърводобивни компани масово разрушават горски ресурси за много кратко време, както се случва в Бразилия, Индонезия и няколко Африкански страни 31. Не беше случайно, че в разгарът на фискалната криза изхвърлила милиони от пазара на труда в Индонезия през 1997-98т., горските пожари бушуваха безконтролно в Суматра (което беше свързано с дърводобивните операции на един от най-богатите етнически Китайци, приближен на Сухарто), създавайки масивен димен облак, който погълна цяла Юго-Източна Азия за няколко месеца. Само когато държавни и други интереси са готови да се възпротивят на неолибералните правила и класовите интереси, които ги поддържат – и има значителен брой такива случаи – минимален баланс на употребата на околната среда е постиган.

Няколко думи за Правата

Неолиберализацията породи широка култура на опозиция вътре в нея. Опозицията обаче има склонността да приема много от основните положения на неолиберализма. Тя се фокусира върху вътрешни противоречия. Взема на сериозно въпросите за индивидуалните права и свободи, например, и ги портивопоставя на авторитаризма и произволът на икономическата, политическата и класовата власт. Опозицията взема неолибералната реторика за подобряване благосъстоянието на всички и обвинява неолиберализацията, че не изпълнява своите собствени обещания. Вземете за пример първият параграф от този същностно неолиберален документ, споразумението на Световната Търговска Организация. Целта е:

„повишаване стнадартите на живот, пълна заетост, широки и постоянно растящи обеми на реалните доходи и фактическото търсене, разширяване на производството и търгуването със стоки и услуги, като в същото време се позволява оптимална употреба на световните ресурси в съответствие с целите на устойчивото развитие, със стремеж към предпазване и опазване на околната среда, и подобряване на средствата за тази цел, по начини съответстващи на техните нужди и грижи, на различните нива на икономическо развитие“. 32

Подобни благочестиви надежди могат да бъдат открити също и в прокламациите на Световната Банка („намаляването на бедността е нашата главна цел“). Нищо от това не пасва обобено на реалните практики, които правят възстановяването или създаването на класова сила, и резултатите като обедняването и деградацията на околната среда.

Възходът от 80-те години насам на опозиция срещу нарушаването на правата е удивителен. Преди това, пише Чандлър, бележити списания като например Foreign Affairs не са предлагали нито една статия относно човешките права 33. Въпросът за човешките права става популярен след 1980г. и разцъфтява след събитията на Площад Тянънмън, и краят на Студената Война през 1989г. Това съответства точно на траекторията на неолиберализацията, и тези две движения са дълбоко взаимосвързани. Без съмнение неолибералното настояване, че индивидът е основополагащият елемент на политическо-икономическият живот, отваря врата за активизъм на индивидуалните права. Но като се фокусира върху тези права вместо върху създаване или възстановяване на основни и отворени структури на демократично управляване, опозицията култивира методи, които не могат да излязат от неолибералната рамка. Неолибарлната загриженост за индивидът заглушава социално-демократичната загриженост за равенството, демокрацията и социалната солидарност. Честите призиви за юридически действия също така приемат неолибералното предпочитане към позововане на съдебната и изпълнителната власт, вместо на парламентарната. Но е скъпо и отнема много време да се върви по юридическата пътека, и съдилищата най-често са силно пристрастни към интересите на господстващата класа, като се вземе предвид обичайната класова преданост на юристите.Съдебните решения са склонни да облагодетелстват правата на частна собственост и печалба, вместо права на равенство и справедливост. Чандлър заключва, че „недоверието на елитът към обикновените хора и политическият процес ги води към фокусиране повече върху овластеният индивид, представящ своят случай пред съдия, който ще изслуша и ще реши“ 34.

Тъй като повечето индивиди намиращи се в нужда не притежават необходимите финансови ресурси, с които да преследват своите собствени права, единственият начин по който този идеал може да бъде осъществен, е чрез формирането на групи за застъпничество. Възникването на групи за застъпничество и НПО-та, както и по-общо дискурсите за права, съпътстваше неолибералният обрат и се увеличи значително от 80-те години насам. НПО-тата в много случаи стъпиха във вакуумът на социалното осигуряване, оставен при оттеглянето на държавата от тези дейности. Това се равнява на приватизация от НПО-тата. В някои случаи това помогна да бъде ускорено още повече оттегляне на държавата от социалното осигуряване. НПО-тата следователно служат като „троянски коне на глобалният неолиберализъм“35. Също така НПО-тата не са демократични институции.Те имат склонността да бъдат елитарни, отговорни пред никой друг освен пред техните донори и по дефиниция са дистанцирани от тези, на които се стремят да помагат или да защищават, без значение колко са добронамерени или прогресивни.Те често крият намеренията си, и предпочитат директните преговори и влияние върху държавната и класовата власт. НПО-тата често контролират клиентите си, вместо да ги представляват. Те твърдят, че говорят от името на онези които не могата да говорят за себе си, дори дефинират интересите на тези от чието име говорят (като че ли хората са неспособни сами да говорят за себе си). Но легитимността на техният статут е винаги отворена за съмнение. Когато, например, организации агитират успешно за забраняване на детският труд в производството, като въпрос на универсални човешки права, те могат да подкопаят икономики в които този труд е от основно значение за оцеляването на семействата. Без жизнесппособни икономически алтернативи, децата може вместо това да бъдат продадени за проституция (давайки по този начин възможност на поредната застъпническа група да преследва премахването също и на този проблем). Универсалността, която е предполагана в „дискурсът за правата“ и посветеността на НПО-та, и застъпническите групи на универсални принципи не се съвместяват добре с локалните особености, и всекидневните практики на политическият и икономически живот под натискът на комодифицирането и неолиберализацията. 36

Но има още една причина защо тази определена култура на опозиция набра толкова скорост през последните години. Натрупването чрез отнемане на собственост води със себе си набор от практики съвсем различен от натрупването чрез разширяване на наемният труд в индустрията и агрикултурата. Последното, което доминираше процесите на натрупване на капитал през 50-те и 60-те години, породи опозиционна култура (като тази на синдикатите и партиите на работническата класа), която произведе вграденият либерализъм. Отнемането на собственост от друга страна, е фрагментирано и специфично – приватизация тук, деградиране на околната среда там, дългова криза някъде другаде. Трудно е противопоставянето на цялата тази специфичност и особеност, без позоваване на универсални принципи. Отнемането на собственост води до загуба на права. От тук и обръщането към универсалистката реторика за човешки права, достойнство, устойчиви екоологични практики, екологични права и други такива, като основа за унифицирана опозиционна политика.

Това позоваване на универсализмът на правата е нож с две остриета.То може да бъда употребявано с прогресвни намерения.Традицията, която е представяна най-забележително от Amnesty International, Médecins sans Frontières и други, не може да бъде отхвърляна като просто издънка на неолибералното мислене. Цялата история на хуманизма (както Западният – класически либерален – така и различните не-западни версии), е твърде сложна. Но ограничените цели на много дискурси за права (в случаят с Amnesty изключителният фокус, до скоро, върху гражданските и политическите права като противопоставени на икономическите) прави твърде лесно да бъдат те абсорбирани в неолибералната рамка. Универсализмът изглежда работи особено добре с глобални проблеми като промяната на климата, озоновата дупка, загубата на биологично разнообразие и така нататък. Но неговите резултати в полето на човешките права са по-проблематични, като се вземе предвид многообразието на политическо-икономическите условия и културните практики по света. Също така е твърде лесно да бъдат превръщани проблеми на човешките права в „мечове на империята“ (да употребим язвителната характеристика на Бартоломю и Брейкспир 37). Така наречените „либерални ястреби“ в САЩ, например, се позоваха на човешките права, за да оправдаят империалистките интервенции в Косово, Източен Тимор, Хаити и най-вече в Афганистан, и Ирак.Те оправдават военният хуманизъм „в името на защищаването на свободата, човешките права и демокрацията, дори когато е преследван едностранно от самоназначила се имперска сила“ като САЩ 38. Трудно е да не се заключи заедно с Чандлър, че „корените на днешният базиран на човешките права хуванитаризъм лежат в растящият от 70-те години насам консенсус за подкрепяне на Западната намеса във вътрешните работи на развиващият се свят“. Ключовият аргумент е, че „международните институции, международните и вътрешните съдилища, НПО-тата и етичните комитети по-добре представляват нуждите на хората от избраните правителства. Правителствата и избраните представители са виждани като съмнителни, точно защото са отговорни пред техните избиратели и следователно се приема, че имат „особени интереси“, вместо да действат от етични принципи“39. Във вътрешен план следствията са не по-малко коварни. Ефектът е на ограничаване на „общественият политически дебат, чрез легитимиране на правните групи, не-избраните работни групи и етичните комитети в ролята им на вземащи-решенията“. Политическите следствия могат да бъдат осакатяващи. „Далеч от това да се противопоставя на изолацията и пасивността в нашето атомизирано общество, регулирането на човешките права може само да институционализира тези разделения“. И дори още по-лошо, „деградиралата визия за социалният свят на етичният дискурс за човешките права служи, както всяка елитарна теория, да поддържа самоувереността на господстващите класи“ 40.

Изкушението в светлината на тези критики е да се отбягва всякакво позоваване на универсалии като фатално погрешно и да се изостави всякакво споменаване на права като несъстоятелно налагане на абстрактна, пазарно базирана етика, служеща като маска за възстановяването на класовата сила. Докато и двете твърдения заслужават сериозно внимание, мисля че не е добре да се оставя полето на правата на неолибералната хегемония. Има битка за водене, не само за това кои универсалии и какви права трябва да бъдат призовавани в определени ситуации, но също и как универсални принципи и концепции за права трябва да бъдат конструирани. Критичната връзка между неолиберализма, като определен набор от политическо-икономически практики и увеличаващото се позоваване на универсални права от определен вид, като етична основа за морална и политическа легитимация, би трябвало да ни държи нащрек. Законите на Бремер наложиха определена концепция за права върху Ирак. В същото време те нарушиха правата на Иракчаните за самоопределяне. „Между две права“, беше прочутият коментар на Маркс, „решава силата“41. Ако възстановяването на класовата сила донася налагане на отличителен набор от права, тогава съпротивата срещу това налагане предполага борба за напълно различни права.

Позитивното чувство за справедливостта като право, например, е мощен двигател в политическите движения: борби срещу несправедливости често са мотивирали движения за социална промяна. Вдъхновяващата история на движениeто за граждански права в САЩ е един такъв случай. Проблемът разбира се е, че има безброй концепции за справедливост, на които можем да се позовем. Но анализите показват, че определени доминиращи социални процеси се основават на определени концепции за справедливост и права. Да се противопоставим на тези определени права означава да се противопоставим на социалните процеси, в които те пребивават. Невъзможно е да отклоним обществото от доминиращ социален процес (като този на натрупване на капитал чрез пазарен обмен) към друг (политическа демокрация и колективно действие), без в същото време да сменим предаността към една доминираща концепция за права и справедливост към друга. Трудността със всички идеалистки определения за права и справедливост е, че те крият тази връзка. Само когато слизат на земята по отношение на някакъв социален процес, те намират социален смисъл. 42

Вземете под внимание случаят с неолиберализма. Правата се събират около две доминиращи логики на власт – тази на териториалната държава и тази на капитала 43. Колкото и да ни се иска правата да са универсални държавата е тази, която трябва да ги налага. Ако политическата власт няма желание, то тогава понятията за права остават празни. Правата следователно произлизат и са обуславяни от гражданство. Териториалността на правосъдието тогава става проблем. Това е нож с две остриета. Възникват трудни въпроси поради личностите без държава, нелегалните имигранти и други. Кой е и кой не е „гражданин“ става сериозен проблем, дефиниращ принципи на включване и изключване в териториалната спецификация на държавата. Как държавата упражнява суверенитет по отношение на правата

е сам по себе си спорен въпрос, но има ограничения на този суверенитет (както открива Китай), поставени от глобалните правила вградени в неолибералното натрупване на капитал. Въпреки това националната държава, с нейният монопол върху легитимните форми на насилие, може в стил на Томас Хобс да дефинира свой пакет от права и само хлабаво да бъде обвързана с междуналодните конвенции. САЩ например настоява да не му се търси отговорност за престъпления срещу човечеството, както те са дефинирани на международната арена, като в същото време настоява, че военните престъпници от където и да е другаде трябва да бъдат изправени на съд пред същите тези съдилища, чиято власт САЩ отхвърля по отношение на своите граждани.

Да се живее в неолиберализъм означава също да се приема подчиняване на този пакет от права, който е необходим за натрупването на капитал. Ние живеем следователно в общество, в което неотчуждаемите права на индивидите (и споменете си, че корпорациите са дефинирани като индивиди пред закона) на частна собственост и печалба доминират над всякакви други концепции за неотчуждаеми права, за които можете да се сетите.

Защитниците на този режим на права убедително настояват, че те насърчават „буржоазни ценности“, без които всички бихме били много по-зле.Тези права включват индивидулна отговорност и задължение, независимост от държавна намеса (което често поставя този режим на права в свирепа опозиция на тези дефинирани в държавата), равенство на възможностите на пазара и пред закона, възнаграждения за инициативност и преприемачески усилия, грижа за себе си и за своята собственост, и отворен пазар който позволява широко обхватни свободи на избор на договоряне и размяна.Тази система на права изглежда дори още по-убедителна, когато е разширена до правото на частна собственост на своето собствено тяло (което е в основата на правото на личността свободно да продава своята трудова сила, както и да бъде третирана с уважение и достойнство, и да бъде свободна от телесна принуда като робството), и правото на свобода на мисленето, изразяването, и речта. Тези производни права са привлекателни. Много от нас силно разчитат на тях. Но правейки това ние сме като просяци, които живеят от трохите от масата на богатите.

Не мога да убедя никой чрез философски аргумент, че неолибералният режим на права е несправедлив. Но възражението към този режим е просто – да го приемем означава да приемем, че няма други алтернативи, освен да живеем под режим на безкрайно натрупване на капитал и икономически растеж без значение социалните, политическите и екологичните последствия.Реципрочно, безкрайното натрупване на капитал предполага, че неолибералният режим на права трябва да бъде географски разширяван из планетата чрез насилие (както в случаите с Чили и Ирак), чрез империалистки практики (като тези на Световната Търговска Организация, МВФ и Световната Банка), или чрез примитивно натрупване (както в Китай и Русия), ако е необходимо.Със всички възможни средства ще бъдат универсално наложени неотменимите права на частна собственост и процент на печалба.Точно това е, което Джордж Буш има предвид когато казва, че САЩ се посвещава на разпространяването на свободата в цялата планета.

Но тези не са единствените права, които имаме на разположение.Дори в либералната концепция, както е изложена в Хартата на ООН има производни права, като свободата на речта и изразяването, на образование и икономическа сигурност, правата да се организират синдикати и други такива. Налагането на тези права би било сериозно противопоставяне на неолиберализма. Да се направят тези производни права доминиращи и доминиращите права на частна собственост и печалба производни, би довело до революция с голямо значение за политическите и икономическите практики. Има също така напълно различни концепции за права, на които можем да се позовем – правата на достъп до глобалните общи неща или на основна хранителна сигурност, например.“Между две равни права решава силата“.

Политическите борби относно концепцията за права и дори за свобода се предвижват към центъра на сцената, в търсене на алтернативи.

7

Перспективата Пред Своодата

В своето годишно обръщание към Конгреса през 1935г., Президентът Рузвелт заяви ясно своят възглед, че прекалените пазарни свободи стоят в основата на икономическите и социалните проблеми по време на Голямата Депресия през 30-те години. Американците, каза той, „трябва да се отрекат от тази концепция за придобиване на богатство, която чрез прекалени печалби създава прекомерна частна власт“. Хората в нужда не са свободни. Навсякъде, твърдеше той, социалната справедливост стана категорична цел, вместо далечен идеал. Главното задължение на държавата и нейното гражданско общество е да употребяват властта си и да разпределят ресурсите си, за да изкореняват бедността и глада, и за да осигуряват сигурност на препитанието, сигурност срещу големите заплахи в живота, и сигурността на достойни жилища 1. Свободата от нужда беше една от кардиналните четири свободи, които Рузвелт по-късно заяви като основаващи неговата политическа визия за бъдещето.Тези широки теми контрастират с далеч по-ограничените неолиберални свободи, които Президентът Буш постави в центъра на неговата политическа реторика. Единственият начин, по който можем да се справим с проблемите си, твърди той, е държавата да спре да регулира частният бизнес, да се оттегли от предоставянето на социална сигурност, и да се грижи за универсализацията на пазарните свободи, и пазарната етика.Това неолиберално извращаване на концепцията за свобода до „просто застъпничество за свободният бизнес“ може само да означава, както посочва Карл Полани, „пълна свобода за тези които имат приходи, чиито свободно време и сигурност не се нуждаят от подобряване, и само трохи свобода за хората, които може напразно да опитват да употребяват демократичните си права, за да се сдобиват с убежище от властта на собствениците на имущество“ 2.

Това, което е изумително относно обеднялото състояние на съвременният обществен дискурс в САЩ, както и навсякъде другаде, е липсата на сериозен дебат коя от няколкото различни концепции за свобода е подходяща за нашето време. Ако обществеността в САЩ може да бъде предумана да подкрепя каквото и да е в името на свободата, то със сигурност смисълът на на тази дума трябва да бъде подложен на най-дълбоко изследване. За съжаление съвременните приноси или следват чисто неолиберална линия (каквото прави политическият коментатор Фарид Закария, който претендира да демонстрира неопровержимо, че достъпът до демокрация е главната заплаха за индивдуалната свобода), или настройват платната си толкова близо до неолибералните ветрове, че предлагат много малко като контрапункт на неолибералната логика.Такъв е, за съжаление, случаят с Амартиа Сен (който най-после и заслужено спечели Нобелова Награда за Икономика, но само след като неолибералният банкер, който оглавяваше Нобеловият комитет беше принуден да се оттегли). Книгата на Сен Развитието като Свобода, имаща най-значителният принос към дискусията през последните години, за съжаление загръща важни социални и политически права с мантията на взаимодествията в свободният пазар3. Без пазар в либерален стил, Сен изглежда да заявява, никоя от другите свободи не може да работи. Солиден сегмент от Американската общественост изглежда приема, че отчетливо неолибералните свободи, които Буш и неговите приятели Републиканци популяризират, са всичко. За тези свободи, казва ни се, си струва да се умира в Ирак и САЩ „бидейки най-голямата сила на земята“ има „задължението“ да помага за тяхното разпространяване в цял свят. Награждаването на Пол Бремер, архитектът на неолибералното реконструиране на Иракската държава, с престижният Президентски Медал за Свобода говори много за това какво поддържа този сегмент от обществеността на САЩ.

Напълно разумната концепция на Рузвел звучи позитивно радикална според съвременните стандарти, което може би обяснява защо не е заявявана от съвременната Демократична Партия като контрапункт на ограничената предприемаческа концепция, за която Буш толкова лелее.Визията на Рузвелт има впечатляваща генеалогия в хуманисткото мислене. Карл Маркс, например, също споделяше радикалният възглед, че празен стомах не благоприятства свобода. „Свободата“, пише той, „започва само там, където трудът принуждаван от нужда и всекидневни грижи спира“ и допълва, че свободата „се намира отвъд сферата на фактическото материално производство“. Той разбираше добре, че никога не можем да се освободим от нашите метаболични отношения с природата, или нашите социални отношения едни с други, но можем поне да се стремим да изграждаме социален ред, в който свободното разгръщане на нашият потенциал като индивди и като вид става реална възможност 4. Според стандарта за свобода на Маркс и почти сигурно според този изложен от Адам Смит в неговата Теория на Моралното Чувство, неолиберализацията щеше да бъде разглеждана като грандиозен провал. За тези, които са оставени или изхвърлени извън пазарната система – огромен резерв от заменими хора, лишени от социални защити и подкрепящи ги социални структури – от неолиберализацията не може да се очаква нищо друго, освен бедност, глад, болест и отчаяние.Тяхната единствена надежда е да се боричкат да влязат в пазарната система като дребни производители на стоки, като неформални продавачи (на неща или труд), като дребни хищници да просят, крадат или с насилие да си осигурят някакви трохи от масата на богатите, или като участници в широката нелегална търговия и трафик на наркотици, оръжия, жени или каквото и да е друго нелегално, за което има търсене. Това е Малтусианският свят, в който неговите жертви биват обвинявани от такива трудове, като влиятелното есе на политическият журналист Робърт Каплан относно „идващата анархия“ 5. Никога не минава през ума на Каплан, че неолиберализацията и натрупването чрез отнемане на собственост имат нещо общо с условията, които той описва. Невероятният брой анти-МВФ бунтове, да не споменаваме вълните от престъпност които заляха Ню Йорк, Град Мексико, Йоханесбург, Буенос Айрес и много други големи градове в следствие на Структурните Приспособяния и неолибералните реформи, със сигурност би трябвало да му говорят нещо6. В другият край на скалата на заможността хората, които са старателно инкорпорирани в безжалостната логика на пазара и неговите изисквания откриват, че имат малко време или пространство, в които да изследват еманципаторни потенциали извън това, което е маркетирано като „креативна“ авантюра, почивка и спектакъл. Задължени да живеят като придатъци на пазара и натрупването на капитал, вместо като изразяващи се същества, областта на свободата за тях се свива пред ужасната логика и празната интензивност на пазарните обвързаности.

В този контекст можем да разберем по-добре появата на разнообразни опозиционни култури, които се формират вътре и вън от пазарната система, и които открито или тактично отхвърлят пазарната етика и практиките, които неолиберализацията налага. В САЩ например има разпространяващо се екологично движение, работещо здраво за популяризиране на алтернативни визии как по-добре да бъдат сварзвани политически и екологични проекти.

Има също и процъфтяващо анархистко движение сред младите, едно от крилата на което – „примитивистите“ – вярват, че единствената надежда на човечеството е да се върне към обществото на свободните ловци и събирачи, което предхожда появата на цивилизацията, и на практика да се започне човешката история отначало. Други, повлияни от движения като CrimeThink и автори като Дерек Йенсен, се стремят да осводят себе си от всички следи на инкорпориране в капиталистката пазарна логика 7. Други търсят свят на взаимопомощ чрез например формиране на местни системи за икономическо търгуване (LETS), със свои „местни валути“, дори в самото сърце на неолиберализиращият капитализъм. Религиозни варианти на тази светска тенденция също изобилстват, от САЩ през Бразилия до селски Китай където се съобщава,че религиозни секти се формират с удивителна скорост. И много сектори на организирана религия, евангелистки Християни, Уахаби Ислям, и някои варианти на Будизъм и Конфуцианство, засилено проповядват анти-пазарна и по-специално анти-неолиберална позиция 8. Има ги също и движенията борещи се срещу специфични аспекти на неолибералните практики, особено срещу натрупването чрез отнемане на собственост, които се съпротивляват на хищническият неолиберализъм (като революционното движение на Запатистите в Мексико), или търсят достъп до ресурси досега отказвани им (като движението на безимотните селяни в Бразилия, или работниците окупиращи фабрики в Аржентина). Център-ляво коалиции, открито критикуващи неолиберализацията, взеха политическа власт и изглеждат решени да задълбочават и да разширяват тяхното влияние в Латинска Америка. Изненадващият успех на Партията на Конгреса, дошла на власт в Индия с ляв мандат, е още един такъв случай. Има изобилие от свидетелства за желанието за алтернатива на неолиберализацията 9.

Налични са дори знаци за несъгласие вътре в управляващите политически кръгове относно мъдростта на неолибералните твърдения и предписания. Някои по-раншни ентусиасти (като икономистите Джефри Сакс, Джоузеф Стиглиц и Пол Крюгман) и участници (като Джордж Сорос) сега станаха критични, дори до степен да предлагат някакъв вид връщане към мек Кейнсианизъм, или „по-институционален“ подход към решаването на глобалните проблеми – всичко от по-добри регулаторни структури на глобално управление до по-близък надзор над безрасъдните спекулации на финансистите 10. През последните години имаше не само настоятелни призиви, но също и проекти за реформа на глобалното управление11. Възраждане на академичен и институционален интерес към космополитната етика („ощетяването на един е ощетяване на всички“) като основа за глобано управление също се случи и макар че нейният прекалено опростен универсализъм може би е проблематичен, тя не е напълно лишена от достойнства12.Точно в такъв дух се събират глави на държави периодично, каквото направиха 189 от тях на Срещата на Хилядолетието през 2000г., за да подписват толкова благочестиви декларации на колективната им решеност да изкоренят бедността, неграмотността и болестите, по най-бързият начин. Но обещанията да се изкорени неграмотността, например, звучат кухо на фона на значително и продължаващо намаляване на частта от националният продукт отиваща за обществено образование, почти навсякъде в неолибералния свят.

Цели от този вид не могат да бъдат осъществявани без противопоставяне на властовите основи, върху които неолиберализма беше изграден и за които процесът на неолиберализация толкова щедро допринесе.Това означава не само преобръщане на оттеглянето на държавата от социалните грижи, но също и конфронтиране с огромната власт на финансовият капитал. Кейнс презираше рентиерите, които жвеят като паразити от дивиденти и лихви, и очакваше с нетърпение „евтаназията на рентиера“ като необходимо условие не само за постигане на поне някаква икономическа справедливост, но също и за да се избегнат опустошенията на периодичните кризи, за които капитализма е абониран. Достойнството на Кейнсианският компромис и вграденият либерализъм конструиран след 1945г. беше, че те донякъде постигнаха тези цели. Идването на неолиберализацията, обратно, възхваляваше ролята на рентиера, премахваше данъци за богатите, даваше предимство на дивиденти и спекулативни печалби пред заплатите и отприщваше невъобразими, макар и географски ограничени, финансови кризи, имащи опустошителен ефект върху заетостта и шансовете за живот в страна след страна. Единственият начин за осъществяване на благочестивите цели е противопоставяне на властта на финансите и премахване на класовите привилегии, които са изградени върху нея. Но няма знак където и да е по света, че властимащите правят каквото и да е по въпроса. По отношение на завръщането към Кейнсианизъм обаче администрацията на Буш, както по-рано отбелязах, надмина всички, бидейки готова да поддържа федерален дефицит растящ безкрайно в бъдещето. Противно на традиционните Кейнсиански предписания обаче, преразпределението в този случай е към големите корпрации, техните заможни изпълнителни директори и техните финансови, и юридически съветници, за сметка на бедните, на средната класа и дори на обикновените притежатели на акции (включително пенсионните фондове), да не говорим за бъдещите поколения. Но фактът, че традиционният Кейнсианизъм може да бъде обърнат с главата надолу по този начин, не би трябвало да ни учудва. Защото, както вече показах, има изобилие от свидетелства, че неолибералната теория и реторика (особено политическата реторика засягаща свободата) също функционираше през цялото време като маска за практики, които имат изцяло за цел поддържане, реконструиране и възстановяване на класовата сила на елита. Изследването на алтернативите трябва следователно да излезе от рамките дефинирани от тази класова сила и от пазарната етика, докато остава трезво закотвено в реалностите на нашето време и място. И тези реалности сочат към възможност за основна криза в сърцето на самият неолиберален ред.

Краят на Неолиберализма?

Вътрешните икономически и политически противоречия на неолиберализацията е невъзможно да бъдат удържани, освен чрез финансови кризи. До сега те се доказаха като нанасящи вреда на местно ниво, но управляеми на глобално. Управляваемостта зависи, разбира се, от основно изоставяне на неолибералната теория. Простият факт, че двете главни сили на глобалната икономика – САЩ и Китай – са дефицитно финансирани до гушата, е със сигурност знак че неолиберализма е в беда, ако ли не и фактически мъртъв като теоритечски водач към осигуряването на бъдеще за натрупването на капитал. Това няма да попречи да бъде прилаган като реторика за възстановяването/създаването на елитна класова сила. Но когато неравенствата на доходите достигнат точка – както се случва сега – близо до тази, която предшестваше финансовият срив през 1929г., тогава икономическите дисбаланси стават толкова хронични, че има опасност да създадат структурна криза. За съжаление, режимите на натрупване рядко – ако и изобщо – са разпускани по мирен път. Вграденият либерализъм възникна от пепелта на Втората Световна Война и Голямата Депресия. Неолиберализацията се роди насред кризата на натрупването на капитал през 70-те години, появявайки се от утробата на фалирал вграден либерализъм, чрез достатъчно насилие за да подкрепи наблюдението на Карл Маркс, че насилието е акушерката на историята. Авторитарната опция на неоконсерватизма се появява сега в САЩ. Нападението над Ирак в чужбина и политиките на хвърляне в затвори у дома сигнализират за прясна решеност на господстващият елит на САЩ да предефинира глобалният и вътрешният ред в своя полза. Наш дълг тогава е внимателно да разгледаме въпросът дали и как кризата на неолибералния режим може да се развие.

Финансовите кризи, които толкова често предшестваха хищническото нападение над цели държавни икономики от по-големи финансови сили, обикновено е характеризирано от хронични икономически дисбаланси. Типичните знаци са покачващ се и неконтролируем вътрешен бюджетен дефицит, криза на платежният баланс, скоростно обезценяване на валутата, нестабилно оценяване на вътрешни активи (например на финансовите и имотните пазари), покачваща се инфлация, повишаваща се безработица придружена от падащи заплати и изтичане на капитал. От тези седем основни индикатора САЩ сега има отчетливо високи стойности по първите три и съществуват сериозни опасения по отношение на четвъртият. Настоящото „възстановяване с безработица“ и стагниращи заплати, предполага появяващи се проблеми със шестият индикатор. Такъв микс от индикатори някъде другаде почти сигурно щеше да изисква намеса на МВФ (и икономистите на МВФ се оплакват, както и бившият и настоящият председатели на Федералният Резерв Волкер и Грийнспан, че икономическите дисбаланси в САЩ заплашват глобалната стабилност) 13. Но тъй като САЩ доминира МВФ, това означава просто че той би трябвало да дисциплинира сам себе си, което е крайно невероятно. Големите въпроси са: ще извършат ли глобалните пазари дисциплинирането (както би следвало според неолибералната теория) и ако да тогава как, и с какви последствия?

Невъобразимо е, но не е невъзможно, САЩ да стане за едно денонощие като Аржентина през 2001г. Последствията обаче ще бъдат катастрофални не само вътрешно, но и за глобалният капитализъм.Тъй като почти всеки, който е част от капиталистката класа и нейните глобални мениджъри навсякъде по света, е напълно наясно относно този факт, останалата част от света понастоящем има волята (в някои случаи с неохота) да продължава да подкрепя икономиката на САЩ с достатъчно кредити, за да поддържат нейната разточителност. Потоците на частен капитал към САЩ обаче сериозно намаляха (с изключение за купуване на относително евтини активи поради падането на стойността на долара) и така централните банкери на света – особено от Япония и Китай – са тези, които сега все повече притежават America Inc. За тях да се оттегли подкрепата за САЩ би било опустошително за собствените им икономики, защото САЩ все още е основен пазар за техните износи. Но има граница, до която системата може да прогресира. Вече почти една трета от акциите на Уол Стрийт и почти половината от облигациите на Хазната на САЩ са притежавани от чужденци и дивидентите, и лихвите изтичащи навън към чуждестранни собственици се равняват приблизително ако ли не са и повече, на налозите които Американските корпорации и финансови операции извличат от чужбина (Фиг 7.1). Този баланс на облагите ще стане още по-негативен, колкото повече САЩ взема заеми, а сега той заема от чужбина на ниво достигащо 2 милиарда долара на ден. Също така ако лихвените проценти в САЩ се покачат (както и трябва в даден момент), тогава това което се случи с Мексико след вдигането на лихвата от Волкер през 1979г., започва да се задава като реален проблем. САЩ скоро ще плащат много повече за обслужване на техният дълг към останалата част от света, отколкото донасят у дома 14.Това извличане на богатства от САЩ няма да бъде добре прието у дома.Постоянното увеличаване на дългово-финансираното консуматорство, което беше основата на социалният мир в САЩ от 1945г. насам, ще трябва да спре.

Дисбалансите изглежда не тревожат администрацията на Буш, ако се съди по безцеремонните изявления, че текущият бюджетен дефицит ако представлява някакъв проблем може да бъде лесно решен, като хората купуват стоки произведени в САЩ (все едно има останали много такива и са достатъчно евтини, и все едно произведените в САЩ стоки нямат голям чуждестранен компонент). Ако това наистина се случи обаче, Уол-Март ще фалира. Бюджетният дефицит, казва Буш, може лесно да бъде решен без да се вдигат данъците, чрез орязване на вътрешните социални програми (все едно са останали някакви социални програми за орязване). Изявлението на вице-президента Чейни, че „Рейгън ни научи, че бюджетнтите дефицити нямат значение“ е тревожещо, защото Рейгън учеше също, че увелечиването на дефицитите е начин да бъде налаганосъкращаване на социалните разходи, и че атакуването на стандарта на живот на масата от населението, докато се подаряват огромни облаги на богатите, може най-добре да бъде постигано насред финансови кризи. Ако, също така, зададем основният въпрос „Кой на практика имаше полза от многобройните финансови кризи, които преливаха от една страна в друга, във вълна след вълна на катастрофални дефлации, инфлации, изтичания на капитали и структурни приспособявания, от късните 70-те години насам?“, тогава слабата посветеност на настоящата администрация на САЩ на предотвратяване на фискална криза, въпреки всички предупредителни знаци, става по-разбираема. В следствие на финансова катастрофа господстващият елит може да се надява да излезе още по-овластен от преди. Възможно е икономиката на САЩ да финтира текущите дисбаланси (както направи след 1945г.) и да развие свой собствен начин на излизане от самопричинените проблеми. Има някои слаби знаци, които сочат в тази посока. Настоящата политика обаче изглежда да се базира в най-добрият случай на принципа на Микаубер, че нещо хубаво няма как да не се случи. Лидерите на много Амиркански корпорации, в крайна сметка, успяваха да живеят в свой собствен фантастичен свят, докато не се сринаха неуязвими единици като Енрон.Това също може да бъде и гибелта на America Inc., и фантасмагоричните изявления на настоящето водачество би трябвало да тревожат всеки, който държи на интересите на страната. Възможно е също така господстващият елит на САЩ да калкулира, че може да оцелее във глобална фискална криза в добро състояние и да я използва, за да завърши своята програма за тотално доминиране у дома. Но такова изчисление може да се окаже монументална грешка. Резултатът може да бъде ускоряване на прехвърлянето на хегемонията на някоя друга регионална икономика (най-вероятно базирана в Азия), докато се подрязва възможността на управляващият елит да доминира както вътрешно, така и външно.

Най-непосредственият въпрос е какъв вид криза може да служи най-добре на САЩ за решаване на неговата собствена ситуация, защото този избор наистина е в областта на политическите опции. Когато се представят тези опции е важно да си спомним, че САЩ не беше имунизиран от финансови затруднения през последните двайсет години. Сривът на стоковият пазар през 1987г. изтри 30 прцента от стойността на активите и по време на сривът, който последва спукването на новият икономически балон през късните 90-те години, повече от 8 трилиона долара в книжни активи бяха загубени, преди възстановяването до предишни нива. Сривът на банките, спестяванията и заемите през 1987г. струваше почти 200 милиарда долара за да бъде поправен и през тази година нещата станаха толкова лоши, че председателят на Federal Deposit Insurance Corporation Уйлям Айзакс предупреди, че „САЩ може би вървят към национализиране на банките“. И огромните банкрути на Long Term Capital Management, Orange County и други хедж фондове, които спекулираха и загубиха, последвани от колапсът на няколко големи компании през 2001-2002г. насред изумителни счетоводни липси, не само струваха скъпо на обществото, но също и демонстрираха колко крехка и фиктивна стана голяма част от неолибералната финансиализация. Крехкостта не е ограничена само до САЩ, разбира се. Повечето страни, включително Китай, са изправени пред финансова волатилност и несигурност. Дългът на развиващият се свят например, се покачи „от 850 милиарда долара през 1980г. до 2.4 трилиона през 2002г. и голяма част от него е неизплатима. През 2002г. имаше нетно изтичане на 340 милиарда долара за обслужване на този дълг, в сранение с 37-те милиарда долара чуждестранна помощ за развитие 15. В някои случаи обслужването на дълга надвишава приходите от чужбина и напълно разбираемо, някои страни като Аржентина демонстрират значително непокорство пред техните кредитори.

Вземете предвид тогава двата най-лоши сценария от гледна точка на САЩ. Кратък изблик на хипер-инфлация ще даде един начин за изтриване на огромният международен и потребителски дълг. В следствие САЩ би изплатил дълга си към Япония, Китай и други в силно обезценени долари.Такава инфлационна конфискация няма да бъде добре приета в останалата част от света (макар че тя не би могла да направи много по въпроса, защото изпращането на военни кораби по река Потомак не е много вероятно). Хипер-инфлацията също ще разруши спестявания, пенсии и много други вътре в САЩ. Тя ще доведе до преобръщане на монетаристкият курс следван от Волкер и Грийнспан. При най-малкия намек за такова изоставяне на монетаризма (което на практика би означавало деклариране, че неолиберализмът е мъртъв) обаче, централните банкери навсякъде по света почти сигурно биха започнали да разпродават доларите си и по този начин преждевременно да ускорят криза на изтичане на капитал, която би била неуправляема за финасовите институции на САЩ. Щатският долар би загубил всякакво доверие като глобална резервна валута и ще загуби всички бъдещи облаги (например сеньораж – властта да се печатат пари) от позицията на доминираща финансова институция.Тази мантия тогава би била поета от Европа или от Източна Азия, или и от двете (централните банкери на света вече демонстират предпочитание да държат повече от техните баланси в евро). По-скромно завръщане към инфлация може също да бъде карта, защото има изобилие от свидетелства, че инфлацията по никакъв начин не е вътрешно присъщото зло което монетаризма описва и някакво умерено релаксиране на монетарните цели (както показа Тачър в по-прагматичните фази на нейният стремеж към неолиберализъм) би проработило.

Другата опция е САЩ да приеме дългосрочен период на дефлация от вида, който се случва в Япония от 1989г. насам.Това би създало сериозни глобални проблеми, освен ако други икономики – с Китай, може би съпровождан от Индия, в авангарда – могат да запълнят изоставащият динамизъм. Но както видяхме, опцията с Китай е дълбоко проблематична поради икономически и политически причини. Вътрешните дисбаланси в Китай са сериозни и вземат формата главно на прекален капацитет – всичко от твърде много летища до твърде много фабрики за коли.Този свръхкапацитет би станал дори още по-осезаем в случай на някаква продължителна стагнация на Американските консуматорски пазари. Неизплатеният дълг в Китай (под формата на необслужвани банкови заеми), от друга страна, по никакъв начин не е толкова голям, колкото този в САЩ. Опасностите в Китайският случай са колкото икономически, толкова и политически. Но необикновеният динамизъм в Азиатският комплекс от икономики може да бъде достатъчен, за да се движи натрупването на капитал далеч в бъдещето, макар и почти сигурно със забележително вредни ефекти върху качеството на околната среда, както и за традиционната позиция на САЩ като най-големият играч в глобалният ред. Дали САЩ примирено ще отстъпи своята позиция на хегемон е отворен въпрос.Той почти сигурно ще поддържа военната си доминация, когато хегемоничната му позиция във почти всяка друга значителна област на политическо-икономическа власт се смалява. Дали САЩ ще се стреми да използва военното си превъзходство, както направи в Ирак, за политически и икономически цели, тогава ще зависи решително от вътрешните динамики в самият САЩ.

Дългосрочна дефлация ще бъде екстремно трудно за САЩ да абсорбира вътрешно. Ако дълговите поблеми на федералното правителство и финансовите институции трябва да бъдат разрешени без заплаха за богатството на елитните класи, тогава „конфискаторна дефлация“ (дълбоко несъответстваща на неолиберализма), от вида на тази която Аржентина преживя (загатвания за което могат да бъдат намерени в кризата на спестяванията и заемите в САЩ през късните 80-те години, когато много спестяващи не можеха да получат достъп до парите си) ще бъде единствената опция. Важните обществени програми, които все още съществуват (Social Security и Medicare), пенсионните права и стойностите на активи (особено имоти и спестявания) е вероятно да бъдат първите жертви, и при такива условия общественото съгласие почти сигурно ще започне да се къса по шевовете. Големият въпрос тогава ще бъде колко широко и изразително ще бъде недоволството, и как може да бъде третирано.

Засилване на неоконсервативният авторитаризъм тогава се появява като един потенциален отговор. Неоконсерватизмът, твърдях в Трета Глава, поддържа неолибералната кампания за конструиране на асиметрични пазарни свободи, но прави анти-демократичните тенденции на неолиберализма откровени чрез обръщане към авторитарни, йерархични и дори милитаристични средства за поддържане на закона и реда. В Новият Империализъм изследвах тезата на Хана Аренд, че милитаризациите в чужбина и у дома неизбежно вървят ръка за ръка и заключих, че международният авантюризъм на неоконсерваторите, дълго планиран и легитимиран след атаките от 11-ти Септември 2001г., се отнася също толкова за налагане на контрол у дома над непокорното и силно разделено политическо тяло в САЩ, колкото и за геополитическа стратегия за поддържане на глобална хегемония чрез контрол върху петролните ресурси. Страхът и несигурността както вътрешно, така и външно бяха много лесно манипулирани – и в този случай успешно, когато дойде време за преизбиране – с политически цели 16.

Но неоконсерваторите заявяват също и по-висша морална цел, в сърцето на която лежи призив към национализъм, който отдавна има както видяхме в Глава Трета топла връзка с неолиберализацията. Национализмът на САЩ обаче има двойствен характер. От една страна той приема, че е дадена-от-Бог (и религиозното позоваване е умишлено) съдба на САЩ да бъде най-голямата сила на земята (ако не и номер едно във всичко, от бейзбол до Олимпийски Игри) и че като факел на свободата и прогреса, САЩ беше и продължава да бъде универсално възхищаван и считан достоен за подражание. Всеки, твърди се, иска или да живее в или да бъде като САЩ. Той следователно широкосърдечно и щедро дава своите ресурси, ценности и култура на света, с каузата да дарява привилегията на Американизацията и Американските ценности на всеки. Но национализма на САЩ има също и тъмна страна, в която параноята от заплахи от врагове и зли сили отвън взема връх. Страхът е от чужденци и имигранти, от външни агитатори, а сега разбира се и от „терористи“. Това води до призиви към национално обединение срещу външна заплаха и премахване на гражданските совободи в епизоди като преследването на анархистите през 20-те години, Макартизма от 50-те години насочен срещу комунистите и техните симпатизанти, параноичният стил на Ричард Никсън към опонентите по време на виетнамската Война и, от 9/11 насам, тенденцията да се характеризират всички критици на правителствените политики като помагащи и съучастващи на врага.Този вид национализъм лесно се слива с расизма (сега най-вече срещу Араби), ограничаването на свободата на пресата (затваряне на журналисти за това, че не разкриват източниците си), хвърлянето в затвори и смъртните присъди като средство за справяне с лошо поведение. Външно този национализъм води до акции под прикиритие и превантивни войни с цел да се изкорени всичко, което изглежда като най-малка заплаха за хегемонията на Американските ценности и доминацията на интересите на САЩ. Исторически тези две линии на нацинолизъм винаги са съществували заедно 17.Те понякога са били в открит конфликт помежду си (например в разеделението как да бъдат третирани революциите в Централна Америка през 80-те години).

След 1945г. САЩ беше в позиция да проектира първата линия, винаги с користен интерес и понякога щедро (както в Планът Маршал, който помогна да се възсатновят опустошените от войната европейски икономики след 1945г.) върху света, в същото време в което се заемаше с Макартизъм у дома. Но краят на Студената Война промени всичко. Светът вече не търси военна защита от САЩ и се освободи от доминацията му в почти всичко. САЩ никога не е бил по-изолиран от останалият свят политически, културно и дори военно, както е сега. И тази изолация не е, както беше в миналото, продукт на оттеглянето на САЩ от светските дела, а последствие от този извънреден и едностранен интервенционизъм.Тази изолация също идва във време, в което икономиката на САЩ е повече вплетена в глобалните производствени и финансови мрежи от всякога преди. Резултатът е опасно сливане на двете форми на национализъм.Чрез формулирането на доктрина за „предотвратяващ удар“ срещу чуждестранни нации насред предполагаема глобална война срещу терора обществеността на САЩ може да си представя, че се бори широкосърдечно до донесе свобода и демокрация навсякъде (особено в Ирак), докато разиграва най-тъмните си страхове от някакъв незнаен и скрит враг, който заплашва самото й съществуване. Реториката на правителството на Буш и неоконсерваторите старателно играе с двете теми.Това послужи добре на Буш за неговата успешна кампания за преизбиране.

В Новият Империализъм твърдях, че са налице много знаци, че хегемонията на САЩ рухва. Той загуби доминацията си в глобалното производство през 70-те години и неговата сила в глобалните финанси започна да ерозира през 90-те години. Ролята на САЩ на технологичен лидер е конфронитрана и неговата хегемония по отношение на културното и моралното лидерство чезне бързо, оставяйки военната му сила като единственото му оръжие за глобална доминация. Дори неговата военна мощ е ограничена до какво може да се направи с високо технологична разрушителна сила, упражнявана от девет хиляди метра височина. Ирак демонстрира границите на Американските възможности по земя. Преходът към някаква нова хегемонична структура в глобалният капитализъм поставя избор пред САЩ – да управлява прехода мирно, или чрез катастрофа 18. Настоящата позиция на господстващият елит в САЩ сочи повече към вторият курс. Нацинолизмът в САЩ много лесно може да бъде сплотен около идеята, че икономическите затруднения като хипер-инфлация или дългосрочна дефлация са по вина на други, като например Китай и Източна Азия, или OPEC и Арабските държави, които не отговарят по подходящ начин на разточителното търсене на САЩ на енергия. Доктрината за предотвратяващ удар вече е в действие и разрушителните възможности са на разположение за употреба. Една обсадена и застрашена държава на САЩ, твърди аргумента, има задължението да защищава себе си, своите ценности и начин на живот чрез военни средства, ако е необходимо.Такава катастрофална и по мое мнение самоубийствена калкулация не е отвъд възможностите на настоящите лидери на САЩ. Те вече демонстрираха склонността им към потискане на вътрешното несъгласие и в това отношение те събраха значителна обществена подкрепа. Голяма част от населението на САЩ в края на краищата гледа на Американската Декларация за Правата на Човека като комунистически документ докато други, със сигурност малцинство, приветстват каквото и да е, което намирисва на Армагедон. Анти-терористичните закони, изоставянето в Гуантанамо на Женевската Конвенция и готовността да се представя всяка опозиционна сила като „терористична“, са предупредителни знаци.

За щастие има значителна опозиция, която може и до някаква степен вече е мобилизирана в САЩ срещу такива катастрофални и самоубийствени тенденции. За съжаление понастоящем тази опозиция е фрагментирана, без ориентация и без съгласувана организация. До някаква степен това е следствие от самопричинени рани в работническото движение, в движението което прегърна идентичностните политики и всички тези постмодерни интелектуални течения, които се съгласяват – без да го разбират – с линията на Белият Дом, че истината е както социално конструирана, така и просто ефект на дискурса. Критиката на Тери Игълтън на Постмодерната Ситуация на Лиотар, в която се твърди че „не може да има разлика между истина, авторитет и реторична прелъстителност, този който има най-гладкият език или най-колоритната история, има властта“ отново е приложима. Критиката, бих твърдял, е дори по-подходяща днес, отколкото когато я цитирах през 1989г. 19. Историите, които разказва Белият Дом и пропагандните трикове на Даунинг Стрийт трябва да бъдат опровергани и след това спряни, за да намерим някакъв изход от настоящата задъдена улица. Има реалност и тя ни настига много бързо. Но в каква посока да вървим? Ако можем да възседнем този чуден кон на свободата, накъде бихме го яздили?

Алтернативи

Съществува тенденция да се подема въпросът за алтернативите, като че ли той се отнася за описване на някакъв проект за бъдещо общество и начертаване на пътят по който да стигнем до него. Много може да бъде получено от такива упражнения. Но първо се нуждаем да започнем политически процес, който би могъл да ни доведе до точка, в която осъществими алтернативи и реални възможности стават идентифицируеми. Има два главни пътя, по които бихме могли да поемем. Можем да се ангажираме с изобилието от опозиционни движения, които съществуват и да се опитваме да дистилираме от и чрез техният активизъм същността на една опозиционна програма. Или можем да прибегнем към теоретични и практически изследвания на нашата ситуация (от вида с който се заех тук), и да се опитваме да извлечем алтернативи чрез критичен анализ. Да се поеме по вторият път по никакъв начин не означава, че съществуващите опозиционни движения грешат, или са по някакъв начин дефектни. По същият начин опозиционните движения не могат да предпоставят, че анализите нямат значение за тяхната кауза. Задачата е да се започне диалог между тези, които поемат по всеки от двата пътя, по този начин да се задълбочи колективното разбиране и да се дефинират по-адекватни линии на действие. Неолиберализацията предизвика появата на многообразие от опозиционни движения, както вътре така и извън нейният компас. Много от тези движения са радикално различни от работническите движения, които доминираха преди 80-те години 20. Казвам „много“, но не и „всички“.Традиционните работнически движения по никакъв начин не са мъртви, дори и в напредналите капиталистки страни, където бяха значително отслабени от неолибералното нападение срещу тяхната сила. В Южна Корея и Южна Африка енергични работнически движения се въздигнаха през 80-те години и в голяма част от Латинска Америка партии на работническата класа процъфтяват, а някои дори са на власт. В Индонезия новоизлюпено работническо движение с голяма потенциална значителност се бори да бъде чуто. Потенциалът за работнически бунтове в Китай е огромен, макар и непредвидим. И не е ясно дали масата от работещите хора в САЩ, които през последното поколение често с желание гласуваха срещу своите собствени материални интереси поради културен национализъм, религия и морални ценности, завинаги ще останат завързани чрез такива политики от машинациите на Републиканци и Демократи. Като се вземе предвид волатилността, няма причина да се изключва поява на популярни социал-демократични, или дори популистки анти-неолиберални политики в САЩ през следващите години.

Но борбите срещу натрупването чрез отнемане на собственост подбуждат доста различни линии на социални и политически борби 21. Отчасти поради отличителните условия които пораждат такива движения, тяхната политическа ориентация и начини на организиране се отдалечават значително от тези на типичните социал демократични политики. Въстанието на Запатистите в Чиапас, Мексико, например, не се стремеше да вземе държавна власт, или да завърши политическа революция, а търсеше вместо това по-включващи политики. Идеята е да се работи в цялото гражданско общество, чрез по-отворено и по-гъвкаво търсене на алтернативи, което ще вземе под внимание специфичните нужди на различните социални групи и ще им позволи да подобрят живота си.

Организационно Запатисткото Движение имаше склонността да избягва авнагардизма и отказваше да вземе форма на политическа партия. Предпочиташе вместо това да остане социално движение вътре в държавата, опитвайки се да формира политически блок в който културите на коренните жители ще бъдат централни, вместо периферни. Много екологични движения – като тези за екологична справедливост – действат по същият начин.

Ефектът от такива движения е промяна на терена на политическо организиране от традиционните политически партии и работнически организации към не толкова фокусиран политически динамизъм на социално действие, из целият спектър на гражданското общество. Това което тези движения губят като фокус, те печелят като пряка значителност за конкретни проблеми и социални групи.Те черпят сила от това, че са вградени във всекидневният живот и борби, но това е причина често да намират за трудно да се откъснат от локалното и конкретното, за да разберат какво представлява неолибералното натрупване чрез отнемане на собственост и неговото отношение към възстановяването на класовата сила.

Разнообразието на тези борби е просто удивително, дори понякога е трудно да си представи човек връзка помежду им. Те всички са част от летлива смес от протестни движения, които пометоха света и все повече грабват вниманието от 80-те години насам.Тези движения и бунтове понякога бяха смазвани със жестоко насилие, предимно от държавната власт действаща в името на „реда и стабилността“. На други места те дегенерираха в между-етническо насилие и граждански войни, когато натрупването чрез отнемане на собственост произведе интензивни социални и политически вражди.Тактиката Разделяй-И-Владей на господстващите елити, или конкуриране между съперничещи си фракции (например Френски срещу Американски интереси в някои Африкански страни) много често бяха централни за тези борби. Държави клиенти, поддържани военно или в някои случаи чрез специални сили обучавани от големи военни апарати (предимно от САЩ, като Великобритания и Франция играят по-малка роля) често поемат лидерството в системата на репресиране и ликвидиране, за да премахват безпощадно движения противопоставящи се на натрупването чрез отнемане на собственост, в много части на развиващият се свят.

Съпротивителните движения произведоха изобилие от идеи за алтернативи. Някои се стремят да се откъснат частично или напълно от неолибералната глобализация. Други (като движението „Петдесет Години Стигат“) търсят глобална социална и екологична сраведливост, чрез реформиране или разпускане на институции като МВФ, Световната Търговска Организация и Световната Банка (интересно е, че централната власт на Хазната на САЩ рядко е споменавана). А други (особено екологични движения като Грийнпийс) подчертават темата за „вземане обратно на общите неща“, сигнализирайки по този начин за дълбока приемственост на стари борби, както и такива водени през горчивата история на колониализма и империализма. Някои (като Хардт и Негри) визират множество във действие, или движение в глобалното гражданско общество, което да се противопостави на разпръснатите и децентрализирани сили на неолибералният ред (тълкуван като „Империя“), докато други по скромно се обръщат към локални експерименти с нови системи на производство и потребление (като например LETS), движени от напълно различни социални отношения и екологични практики. Има също и хора, които влагат своята вяра в по-конвенционалните структури на политическите партии (например Работническата Партия в Бразилия, или Партията на Конгреса в Индия, в алианс със комунистите), с цел да придобият държавна власт като една стъпка към глобална реформа на икономическият ред. Много от тези различни течения днес се събират заедно във Световният Социален Форум в опит да дефинират общото между тях и да градят организационна сила, способна да се противопостави на множеството от варианти на неолбирализма и неоконсерватизма. Налице е избилк на литература, която твърди че „друг свят е възможен“. Това обобщава и в някои случаи се опитва да синтезира многообразието от идеи, идващи от различните социални движения случващи се във всички части на света. Тук има много от каквото да се възхищаваме и вдъхновяваме.

Но какво заключение може да бъде извлечено от аналитичното упражнение, което констриурах тук? Като начало цялата история на вграденият либерализъм и последвалият го завой към неолиберализация показват съдбоносната роля на класовата борба в противопоставянето срещу или възстановяването на силата на елитната класа. Макар и да беше добре дегизирано, ние преминахме през цяло поколение на изтънчени стратегии от страна на господстващите елити, имащи за цел възстановяване, подсилване, или както в случаят с Китай и Русия, конструиране на доминираща класова сила. Последвалият завой към неоконсерватизъм е показателен колко далеч икономическите елити са готови да отидат и авторитарните стратегии които са готови да приложат, за да поддържат властта си. И всичко това се случи в десетилетия, в които институциите на работническата класа бяха в упадък и много прогресивни хора бяха все по-убедени, че класовата война е безсмислена или най-малкото отдавна излязла от употреба категория. В това отношение прогресивните от всякакъв вид изглежда симпатизираха на неолибералното мислене, защото една от главните фикции на неолиберализма е, че класата е фиктивна категория, която съществува само във въображението на социалистите и крипто-комунистите. В САЩ особено фразата „класова война“ сега е ограничена до десните медии (например Wall Street Journal), за да бъдат очерняни всички форми на критицизъм, които заплашват да подкопаят предпологаемо унифицираната и сплотена национална цел (т.е. възстановяване властта на висшата класа!). Първият урок, който трябва да научим следователно е, че ако нещо изглежда като класова война и действа като класова война, тогава трябва да го назовем без срам с истинското му име. Масата на населението трябва или да се примири с историческата и географска територия дефинирана от вземаща връх и постоянно увеличаваща се класова сила, или да отговори като класа.

Да се заяви това не означава някаква носталгия по загубена златна ера, когато някаква фиктивна категория като „пролетариатът“ е била в действие. Нито означава по необходимост, че има някаква проста концепция за класата, към която можем да се обърнем като главен (и още по-малко изключителен) агент на историческа трансформация. Няма пролетарско поле на утопична Марксистка фантазия, в което можем да се оттеглим. Да посочим необходимостта и неизбежността на класовата борба не означава, че начина по който класата е конституирана е определен или дори определяем предварително. Народни както и елитни класови движения правят себе си, макар и никога в условия които те самите са избрали. И тези условия са пълни с комплексностите възникващи от расови, полови и етнически особености, преплитащи се с класовите идентичности. По-ниските класи са изключително расовизирани и увеличаващата се феминизация на бедността е отличителна черта на неолиберализацията. Неоконсервативното нападение срещу женските и възпроизводствените права, което премина на висока скорост в края на 70-те години, когато неолиберализмът за първи път получи известност, е ключов елемент в неговата идея за правилен морален ред, посторен върху определена концепция за семейството. Анализът показва също и как, и защо народните движения понастоящем са раздвоени. От една страна са движенията около това което наричам „разширено възпроизводство“, в които експлоатацията на работниците и условията дефиниращи социалната цена са централен въпрос. От друга са движениета срещу натрупването чрез отнемане на собственост.Те включват съпротива срещу класическите форми на примитивно натрупване (като отнемането на земята от селяните), бруталното оттегляне на държавата от всички форми на социални задължения (с изключение на надзорът и полицията), практики разрушаващи култури, истории и околната среда, и „конфискиращи“ дефлации, и инфлации, извършвани от съвременните форми на финансов капитал в алианс със държавата. Намирането на органична връзка между тези различни движения е спешна теоритична и парктическа задача. Но нашият анализ също показа, че това може да бъде направено като се проследяват динамиките на процесите на натрупване на капитал, които са белязани от волатилни и задълбочаващи се географски развития.Тази неравност, както видяхме в Глава 4, активно насърчава разпространение на неолиберализация чрез конкуренция между държавите.Част от задачите на обновената класова политика е да превърне това неравно географско развитие в актив, вместо щета. Политиките на разделяне и владеене на господстващите елити трябва да бъдат конфронтирани чрез леви алианси, симпатизиращи на възстановяването на местните сили на самоопределяне.

Но анализът също сочи към използваеми противоречия в неолибералната и неоконсервативната програми. Разширяващата се пропаст между реториката (облага за всички) и осъществяването на практика (облага за малка господстваща класа) понастоящем е доста видима. Идеята, че пазарът означава конкуренция и справедливост, е все повече обезсмисляна от фактът на извънредната монополизация, централизация и интернационализация на корпоративната и финансовата сили. Изумителното увеличаване на класовите и регионалните неравенства, както в държави (като Китай, Русия, Индия и Южна Африка) така и между държави, поставя сериозен политически проблем, който не може повече да бъде замитан под килима като „преход“ по пътят към един перфектен неолиберален свят. Колкото повече неолиберализмът е разпознаван като провалила се утопична реторика маскираща успешен проект за възстановяване силата на господставащата класа, толкова повече е поставяна основата за съживяване на масови движения, заявяващи егалитарни политически искания и търсещи икономическа справедливост, честна търговия и по-голяма икономическа сигурност. Възходът на дискурсите за правата, от вида който беше разгледан в предишната глава, представя както възможност, така и проблем. Дори позоваване на конвенционални либерални понятия за права може да формира мощен „меч на съпротива“, с който да се критикува неоконсервативният авторитаризъм, особено като се вземе предвид начина по който „войната срещу терора“ навсякъде (от САЩ през Китай, до Чечня) е разгръщана като оправдание за намаляването на гражданските и политическите свободи. Въздигащият се призив да се признае правото на Иракчаните на самоопределение и суверенитет е мощно оръжие, с което да се възпрепятства имперските замисли на САЩ. Но може също да бъдат дефинирани алтернативни права. Критиката на безкрайното натрупване на капитал като доминиращият процес, който оформя нашят живот, води със себе си критика на тези специфични права – правото на индивидуална частна собственост и на процент печалба – които основават неолиберализма, и обратно. На други места призовавах за напълно различна група от права, които да включват правото на шансове в живота, на политическо асоцииране и „добро“ управление, на контрол върху производството от преките производители, на неприкосновеност и сигурност на човешкото тяло, на критикуване без страх от отмъщение, на здравословна среда на живот, на колективен контрол върху общите ресурси, на производството на пространство, на разногласие, и права присъщи на нашият статут на човешки вид 22. Да се предлагат права различни от считаните за свещени от неолиберализма носи със себе си, обаче, задължението да се уточни алтернативен социален процес, в който такива алтернативни права могат да действат.

Подобен аргумент може да бъде отправен срещу неоконсервативното насотяване за морална основа на тяхната власт и легитимност. Идеалите на морални общности и морална икономика не са чужди на прогресивните движения исторически. Много от тях, като Запатистите, сега борещи се срещу натрупването чрез отнемане на собственост активно изразяват желание за алтернативни социални отношения и за морална икономика. Моралността не е поле, което да бъде дефинирано само от реакционни религиозни десни, мобилизирани под хегемонията на медиите и изразявани чрез политически процес, доминиран от корпоративна парична власт. Възстановяването на властта на висшата класа чрез бъркотия от объркващи морални аргументи, трябва да бъде конфронтирано.

Така наречените „културни войни“ – колкото и заблудени някои от тях да са – не могат да бъдат подминавани като някакво нежелано отвличане на вниманието (както твърдят някои от традиционното ляво) от класическата политика. Появата на морланият аргумент измежду неоконсерваторите свидетелства не само за страх от социално разпадане в индивидуализиращия неолиберализъм, но също и за морално отвращение което вече е в действие слещу отчуждаването, липсата на етика, изключването, маргинализацията и деградацията на околната среда, произведени чрез практиките на неолиберализация. Трансформацията на това морално отвращение от чисто пазарната етика в културна, и след това в политическа съпротива, е един от знаците на нашето време, който е необходимо да бъде разчетен правилно, вместо да бъде пренебрегван. Органичната връзка между такива културни борби и борбата за премахване на утвърждаването на властта на господстващата класа, призовава за теоритично и практическо изследване.

Но дълбоко анти-демократичната природа на неолиберализма, поддържана от авторитаризма на неоконсерваторите, е това което със сигурност трябва да бъде главният фокус на политическата борба. Дефицитът на демокрация във само по име „демократични“ страни като САЩ, сега е огромен 23. Политическото представителство там е корумпирано и компромeтирано от паричната власт, да не говорим за твърде лесно манипулируемата и корумпируема електорална система. Основните институции са сериозно извратени. Сенатори от двайсет и шест щата имащи по-малко от двайсет процента от населението, държат повече от половината гласове решаващи законодателната програма на Конгресът на САЩ. Откровеното преправяне на границите на конгресни райони с цел облага на тези, които са на власт е също така считано за конституционално от една съдебна система, която все повече е пълнена с политически назначения имащи неоконсервативни убеждения. Институции с огромна власт, като Федералният Резерв, са извън какъвто и да е демократичен контрол. В международен план ситуацията е дори по-лоша, защото няма отговорност и още по-малко демократично влияние над институции като МВФ, Световната Търговска Организация и Световната Банка, и НПО-тата могат да оперират без демократичен принос, и без контрол над тях, без значение колко добронамерени са действията им. Това не означава, че няма нищо безпроблемно в демократичните институции. Неолибералните теоретични страхове от нередно влияние на групи със специални интереси върху законодателните процеси, са илюстрирани много добре от корпоративните лобисти и въртящата се врата между държавата и корпорациите, които подсигуряват че Конгресът на САЩ (както и държавното законодателство ) ще изпълнява волята само и единствено на паричните интереси.

Да се иска отново демократично управление и икономическо, политическо, и културно равенство, и справедливост не означава връщане към някакава златна ера. Смисълът за всеки отделен случай трябва да бъде изобретен, за да можем да се справим със съвременните условия и потенциалности. Демокрацията в древна Гърция има много малко общо със смислите, които трябва да вложим в термина днес в условия толкова многообразни като Сау Пауло, Йоханесбург, Шанхай, Манила, Сан Франциско, Лийдс, Стокхолм и Лагос. Но удивителното тук е, че навсякъде из планетата, от Китай, Бразилия, Аржентина, Тайван и Корея до Южна Америка, Иран, Индия и Египет, в нациите от източна Европа, както и в сърцето на съвременният капитализъм, има групи и соцциални движения в действие, които се сплотяват около реформи изразяващи някаква версия на демократични ценности 24.

Лидерите на САЩ със значителна обществена подкрепа у дома проектираха върху света идеята, че Американските неолиберални ценности за свобода са универсални и върховни, и че за тези ценности си струва да се умре. Светът е в позиция да отхвърли този империалистичен жест и да изпрати в сърцето на неолибералният, и неоконсервативният капитализъм напълно различен комплекс от ценности – на отворена демокрация посветена на социално равенство, заедно с икономическа, политическа, и културна справедливост. Аргументите на Рузвелт са едно място, от което може да се започне. В САЩ трябва да бъде изграден съюз за възвръщане на общественият контрол върху държавния апарат и по този начин да се насърчава задълбочаването, вместо изкормването на демократичните практики, и ценности, в условията на огромната сила на властта на пазара.

Има много, много по-благородна перспектива за свобода която трябва да бъде извоювана, вместо тази която неолиберализма проповядва. Има далеч, далеч по-достойна система на управление за конструиране, вместо тази която неоконсерватизмът позволява.

БИБЛИОГРАФИЯ

Novacek, M. (ed.), The Biodiversity Crisis: Losing What Counts (New York: American Museum of Natural History, 2001).

Nozick, M., Anarchy, State and Utopia (New York: Basic Books, 1977).

Ohmae, K., The End of the Nation State: The Rise of the Regional Economies

(New York: Touchstone Press, 1996).

Panitch, L., and Gindin, S., ‘Finance and American Empire’, in The EmpireхReloaded: Socialist Register 2005 (London: Merlin Press, 2005) 46–81.

Peck, J., ‘Geography and Public Policy: Constructions of Neoliberalism’, Progress in Human Geography, 28/3 (2004), 392–405. and Tickell, A., ‘Neoliberalizing Space’, Antipode, 34/3 (2002),

380–404.

Petras, J., and Veltmeyer, H., System in Crisis: The Dynamics of Free Market Capitalism (London: Zed Books, 2003).

Piketty, T., and Saez, E., ‘Income Inequality in the United States, 1913–1998’, Quarterly Journal of Economics, 118 (2003), 1–39.

Piore, M., and Sable, C., The Second Industrial Divide: Possibilities for Prosperity (New York: Basic Books, 1986).

Polanyi, K., The Great Transformation (Boston: Beacon Press, 1954).

Pollin, R., Contours of Descent (London: Verso, 2003).

Poulantzas, N., State Power Socialism, trans. P. Camiller (London: Verso,

1978).

Prasad, E. (ed.), China’s Growth and Integration into the World Economy: Prospects and Challenges, Occasional Paper 232 (Washington, DC: International Monetary Fund, 2004).

Rapley, J., Globalization and Inequality: Neoliberalism’s Downward Spiral (Boulder, Col.: Lynne Reiner, 2004).

Rees, G., and Lambert, J., Cities in Crisis: The Political Economy of Urban Development in Post-War Britain (London: Edward Arnold, 1985).

Robinson, W., A Theory of Global Capitalism: Production, Class, and State in a Transnational World (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2004).

Rodrik, D., The Global Governance of Trade: As If Development Really Mattered (New York: United Nations Development Program, 2001).

Rosenblum, N., and Post, R. (eds.), Civil Society and Government (Princeton: Princeton University Press, 2001).

Ross, A., Low Pay High Profile: The Global Push for Fair Labor (New York:

The New Press, 2004).

Roy, A., Power Politics (Cambridge, Mass.: South End Press, 2001).

Sachs, J., ‘New Global Consensus on Helping the Poorest of the Poor’, Global Policy Forum Newsletter, 18 Apr. 2000.

Seabrook, J., In the Cities of the South: Scenes from a Developing World (London: Verso, 1996).

Sen, A., Development as Freedom (New York: Knopf, 1999).

Smith, N., American Empire, Roosevelt’s Geographer and the Prelude to Globalization

(Berkeley: University of California Press, 2003).The Endgame of Globalization (New York: Routledge, 2005).

Soederberg, S., Contesting Global Governance in the South: Debt, Class, and the New Common Sense in Managing Globalisation (London: Pluto Press, 2005) ‘The New International Financial Architecture: Imposed Leadership and “Emerging Markets”,’ Socialist Register (2002), 175–92.

Soros, G., The Bubble of American Supremacy: Correcting the Misuse of American Power (New York: Public Affairs, 2003). George Soros on Globalization (New York: Public Affairs, 2002).

Stedile, J., ‘Brazil’s Landless Battalions’, in T. Mertes (ed.), A Movement of

Movements (London: Verso, 2004).

Stiglitz, J., Globalization and its Discontents (New York: Norton, 2002). The Roaring Nineties (New York: Norton, 2003).

Tabb, W., The Long Default: New York City and the Urban Fiscal Crisis (New York: Monthly Review Press, 1982). Task Force on Inequality and American Democracy, American Democracy in an Age of Rising Inequality (American Political Science Association, 2004).

Toussaint, E., Your Money or Your Life: The Tyranny of Global Finance (London: Pluto Press, 2003).

United Nations Development Program, Human Development Report, 1996 (New York: Oxford University Press, 1996). Human Development Report, 1999 (New York: Oxford University Press, 1999).

——Human Development Report, 2003 (New York: Oxford University Press,

2003).

Valdez, J., Pinochet’s Economists: The Chicago School in Chile (New York: Cambridge University Press, 1995).

Vasquez, I., ‘The Brady Plan and Market-Based Solutions to Debt Crises’, The Cato Journal, 16/2 (online).

Wade, R., Governing the Market (Princeton: Princeton University Press,

1992) and Veneroso, F., ‘The Asian Crisis: The High Debt Model versus the Wall Street–Treasury–IMF Complex’, New Left Review, 228 (1998), 3–23.

Wallace, T., ‘NGO Dilemmas: Trojan Horses for Global Neoliberalism?’,

Socialist Register (2003), 202–19.

Walton, J., ‘Urban Protest and the Global Political Economy: The IMF Riots’, in M. Smith and J. Feagin (eds.), The Capitalist City (Oxford: Blackwell, 1987) 354–86.

Wang, H., China’s New Order: Society, Politics and Economy in Transition

(Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 2003).

Wei, L., Regional Development in China (New York: Routledge/Curzon,

2000).

Weisbrot, M., Baker, D., Kraev, E., and Chen, J., ‘The Scorecard on Globalization

1980–2000: Its Consequences for Economic and Social Well Being’, in V. Navarro and C. Muntaner, Political and Economic Determinants of Population Health and Well-Being (Amityville, NY: Baywood, 2004)

91–114.

Wignaraja, P. (ed.), New Social Movements in the South: Empowering the People (London: Zed Books, 1993).

Williams, R., Culture and Society, 1780–1850 (London: Chatto & Windus, 1958), 118.

Woo-Cummings, M. (ed.), The Developmental State (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1999).

South Korean Anti-Americanism, Japan Policy Research Institute Working Paper 93 (July 2003).

World Bank, World Development Report, 2005: A Better Investment Climate for Everyone (New York: Oxford University Press, 2004). World Commission on the Social Dimension of Globalization, A Fair Globalization:

Creating Opportunities for All (Geneva: International Labour Office, 2004).

Wright, M., ‘The Dialectics of Still Life: Murder, Women and the Maquiladoras’,

Public Culture, 11 (1999), 453–74.

Wu, X., and Perloff, J., China’s Income Distribution Over Time: Reasons for

Rising Inequality, CUDARE Working Papers 977 (Berkeley: University of

California at Berkeley, 2004).

Yergin, D., and Stanislaw, J., Commanding Heights: The Battle between Government

and the Marketplace that is Remaking the Modern World (New York:

Simon & Schuster, 1998).

Yew, L. K., From Third World to First: The Singapore Story, 1965–2000 (New

York: HarperCollins, 1999).

Zakaria, F., The Future of Freedom: Illiberal Democracy at Home and Abroad

(New York: Norton, 1998).

Zergan, J., Future Primitive and Other Essays (Brooklyn, NY: Autonomedia,

1994).

Zevin, R., ‘New York City Crisis: First Act in a New Age of Reaction’, in R.

Alcalay and D. Mermelstein (eds.), The Fiscal Crisis of American Cities:

Essays on the Political Economy of Urban America with Special Reference to

New York (New York: Vintage Books, 1977), 11–29.

Zhang, Z. ‘Mediating Time: The “Rice Bowl of Youth” in Fin-de-Siиcle

Urban China’, Public Culture, 12/1 (2000), 93–113.

——Strangers in the City: Reconfigurations of Space, Power, and Social Networks

within China’s Floating Population (Stanford: Stanford University

Press, 2001).

——Whither China? Intellectual Politics in Contemporary China (Durham,

NC: Duke University Press, 2001).

1 S. George, ‘A Short History of Neoliberalism: Twenty Years of Elite Economics and Emerging Opportunities for Structural Change’, in W. Bello, N. Bullard, and K. Malhotra (eds.), Global Finance: New Thinking

on Regulating Capital Markets (London: Zed Books, 2000) 27–35; G. Dumеnil and D. Lеvy, Capital Resurgent: Roots of the Neoliberal Revolution, trans. D. Jeffers (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 2004); J. Peck, ‘Geography and Public Policy: Constructions of Neoliberalism’, Progress in Human Geography, 28/3 (2004), 392–405; J. Peck and A. Tickell, ‘Neoliberalizing Space’, Antipode, 34/3 (2002), 380–404; P. Treanor, ‘Neoliberalism: Origins, Theory, Definition’, http://web.inter.nl.net/users/Paul.Treanor/neoliberalism.html.

2 Treanor, ‘Neoliberalism’.

3 D. Harvey, The Condition of Postmodernity (Oxford: Basil Blackwell, 1989); J.-F. Lyotard, The Postmodern Condition (Manchester: Manchester University Press, 1984), 66.

1. G. W. Bush, ‘President Addresses the Nation in Prime Time Press Conference’,

13 Apr. 2004; http://www.whitehouse.gov/news/releases/2004/0420040413–20.html.

2. Matthew Arnold is cited in R. Williams, Culture and Society, 1780–1850

(London: Chatto & Windus, 1958), 118.

3. A. Juhasz, ‘Ambitions of Empire: The Bush Administration Economic

Plan for Iraq (and Beyond)’, Left Turn Magazine, 12 (Feb./Mar. 2004),

27–32.

4 N. Klein, ‘Of Course the White House Fears Free Elections in Iraq’,

Guardian, 24 Jan. 2004, 18.

5 T. Crampton, ‘Iraqi Official Urges Caution on Imposing Free Market’,

New York Times, 14 Oct. 2003, C5.

6 Juhasz, ‘Ambitions of Empire’, 29.

7 G. W. Bush, ‘Securing Freedom’s Triumph’, New York Times, 11 Sept.

9 R. Dahl and C. Lindblom, Politics, Economy and Welfare: Planning and

Politico-Economic Systems Resolved into Basic Social Processes (New York:

Harper, 1953).

11P. Armstrong, A. Glynn, and J. Harrison, Capitalism Since World War II:

The Making and Breaking of the Long Boom (Oxford: Basil Blackwell, 1991).

12 G. Eley, Forging Democracy: The History of the Left in Europe, 1850–2000

(Oxford: Oxford University Press, 2000).

13 G. Dumйnil and D. Lйvy, ‘Neoliberal Dynamics: Towards A New Phase?’, in K. van der Pijl, L. Assassi, and D. Wigan (eds.), Global Regulation:Managing Crises after the Imperial Turn (New York: Palgrave Macmillan, 2004) 41–63. See also Task Force on Inequality and American Democracy, American Democracy in an Age of Rising Inequality (American Political Science Association, 2004); T. Piketty and E. Saez, ‘Income Inequality in the United States, 1913–1998’, Quarterly Journal of Economics, 118 (2003), 1–39.

14 United Nations Development Program, Human Development Report,1999 (New York: Oxford University Press, 1999)

*За Франция просто не е истина, неравенствата на доходите в страната са огромни. Бележка на преводача.

17 Историята на пътя на Тачър към неолиберализма е описана в D. Yergin

and J. Stanislaw, The Commanding Heights: The Battle Between Government and Market Place that is Remaking the Modern World (New York: Simon & Schuster, 1999).

18 L. Panitch and S. Gindin, ‘Finance and American Empire’, in The Empire

Reloaded: Socialist Register 2005 (London: Merlin Press, 2005) 46–81.

19 D. Henwood, After the New Economy (New York: New Press, 2003), 208.

20 L. Alvarez, ‘Britain Says U.S. Planned to Seize Oil in ’73 Crisis’, New York Times, 4 Jan. 2004, A6. Относно Саудитското съгласие да рециклират петродоларите чрез САЩ, вижте P. Gowan, The Global Gamble: Washington’s Faustian Bid for World Dominance (London: Verso, 1999), 20.

21 D. Harvey, The New Imperialism (Oxford: Oxford University Press, 2003); N. Smith, American Empire, Roosevelt’s Geographer and the Prelude to Globalization (Berkeley: University of California Press, 2003); N. Smith, The Endgame of Globalization (New York: Routledge, 2005).

22 Panitch and Gindin, ‘Finance and American Empire’.

23 The many debt crises of the 1980s are covered extensively in Gowan, The

Global Gamble.

24 J. Stiglitz, Globalization and its Discontents (New York: Norton, 2002).

25 G. Dumenil and D. Levy, ‘The Economics of U.S. Imperialism at the

Turn of the 21st Century’, Review of International Political Economy, 11/

4 (2004), 657–76.

26 A. Chua, World on Fire: How Exporting Free Market Democracy Breeds Ethnic Hatred and Global Instability (New York: Doubleday, 2003), provides examples.

27 Cited in Harvey, Condition of Postmodernity, 158.

28R. Martin, The Financialization of Daily Life (Philadelphia: Temple University Press, 2002).

29 Това например е дефиницията предпочитана в трудовете на Дюменил и Леви

30 Chua, World on Fire.

31 United Nations Development Program, Human Development Report,1996 (New York: Oxford University Press, 1996), 2, and United Nations Development Program, Human Development Report, 1999, 3.

32 W. Robinson, A Theory of Global Capitalism: Production, Class, and State in a Transnational World (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2004), makes an outstanding case for this argument.

33 K. Polanyi, The Great Transformation (Boston: Beacon Press, 1954 edn.).

34 Ibid. 256–8

35 Ibid.

36 Ibid.

37 Bush, ‘Securing Freedom’s Triumph’; see also F. Zakaria, The Future of

Freedom: Illiberal Democracy at Home and Abroad (New York: Norton,

2003).

* ‘common sense’, бел. прев.

**common sense обикновено се превежда и разбира като здрав разум, поради тази причина е уточнението което автора тук прави, в случая common sense не означава здрав разум. Бел. прев.

1. A. Gramsci, Selections from the Prison Notebooks, trans. Q. Hoare and G. Nowell Smith (London: Lawrence & Wishart, 1971), 321–43.

2 J. Rapley, Globalization and Inequality: Neoliberalism’s Downward Spiral (Boulder, Col.: Lynne Reiner, 2004), 55.

3 Gramsci, Selections from the Prison Notebooks, 149.

* Прочутата абревиация T.I.N.A. – There is no alternative. т.е. Няма алтернтива. Бел. прев.

* От intervene – намесвам се, т.е. намесваща се държава, вмешателска държава, такава която контролира всеки аспект от живота на хората. Бел. прев.

* Lifestyles – бел. прев.

* Копие на меморандумът може да се намери тук:

https://kalenbriag.files.wordpress.com/2019/11/56e68-lewis-powell-memo.pdf бел. прев.

4 J. Court, Corporateering: How Corporate Power Steals your Personal

Freedom (New York: J. P. Tarcher/Putnam, 2003), 33–8.

5 Blyth, Great Transformations, 155. The information in the preceding paragraph comes from chs. 5 and 6 of Blyth’s account, supported by T. Edsall, The New Politics of Inequality (New York: Norton, 1985), chs, 2 and 3.

6 Court, Corporateering, 34.

* От suburb – предградие. Развиване на предградията в големите Американски градове, те са обитавани от средната и по-заможната класи, докато вътрешните градски пространства биват оставяни на по-бедните класи и „етническите малцинства“ като чернокожи и латино-американци. Нещо подобно се случва днес и в София, например. Бел. прев.

7 W. Tabb, The Long Default: New York City and the Urban Fiscal Crisis (New York: Monthly Review Press, 1982); J. Freeman, Working Class New York: Life and Labor Since World War II (New York: New Press, 2001).

8 R. Zevin, ‘New York City Crisis: First Act in a New Age of Reaction’, in R. Alcalay and D. Mermelstein (eds.), The Fiscal Crisis of American Cities:Essays on the Political Economy of Urban America with Special Reference to New York (New York: Vintage Books, 1977), 11–29.

9 Tabb, The Long Default, 28. For Walter Wriston see T. Frank, One Market Under God: Extreme Capitalism, Market Populism and the End of Economic Democracy (New York: Doubleday, 2000), 53–6.

10 Freeman, Working Class New York.

11 Delirious New York (New York: Monacelli Press, 1994); M. Greenberg, ‘The Limits of Branding: The World Trade Center, Fiscal Crisis and the Marketing of Recovery’, International Journal of Urban and Regional Research, 27 (2003), 386–416.

12 Tabb, The Long Default; On the subsequent ‘selling’ of New York see

Greenberg, ‘The Limits of Branding’; on urban entrepreneurialism more

generally see D. Harvey, ‘From Managerialism to Entrepreneurialism: The Transformation of Urban Governance in Late Capitalism’, in id., Spaces of Capital (Edinburgh: Edinburgh University Press, 2001), ch. 16.

13 Tabb, The Long Default, 15.

14 Edsall, The New Politics of Inequality, 128.

15 Court, Corporateering, 29–31, lists all the relevant legal decisions of the 1970s.

* Political action committees, PAC’s, бел. прев.

16 The accounts of Edsall, The New Politics of Inequality, followed by Blyth, Great Transformations, are compelling.

17 Edsall, The New Politics of Inequality, 235.

18 T. Frank, What’s the Matter with Kansas: How Conservatives Won the Hearts of America (New York: Metropolitan Books, 2004).

19 D. Kirkpatrick, ‘Club of the Most Powerful Gathers in Strictest Privacy’,

New York Times, 28 Aug. 2004, A10.

20 See J. Stiglitz, The Roaring Nineties (New York: Norton, 2003).

21 Yergin and Stanislaw, Commanding Heights, 337; Stiglitz, The Roaring

Nineties, 108.

22 Edsall, The New Politics of Inequality, 217.

23 Разказът тук отново се основава на книгите на Блайт, Great Transformations, и Едсал, The New Politics of Inequality.

24 M. Angell, The Truth About the Drug Companies: How They Deceive Us

and What To Do About It (New York: Random House, 2004).

* ‘supply-side’ – бел. прев.

25 Blyth, Great Transformations; see also Frank, One Market Under God,

particularly on the role of Gilder.

26 Edsall, The New Politics of Inequality, 107.

27 S. Hall, Hard Road to Renewal: Thatcherism and the Crisis of the Left (New

York: Norton, 1988).

28 Yergin and Stanislaw, Commanding Heights, 92.

29 T. Benn, The Benn Diaries, 1940–1990, ed. R. Winstone (London: Arrow,

1996).

30 Yergin and Stanislaw, Commanding Heights, 104.

31 R. Brooks, ‘Maggie’s Man: We Were Wrong’, Observer, 21 June 1992, 15; P. Hall, Governing the Economy: The Politics of State Intervention in Britain and France (Oxford: Oxford University Press, 1986); Fourcade-Gourinchas and Babb, ‘The Rebirth of the Liberal Creed’.

32 T. Hayter and D. Harvey (eds.), The Factory in the City (Brighton: Mansell, 1995).

33 G. Rees and J. Lambert, Cities in Crisis: The Political Economy of Urban Development in Post-War Britain (London: Edward Arnold, 1985); M. Harloe, C. Pickvance, and J. Urry (eds.), Place, Policy and Politics: Do Localities Matter? (London: Unwin Hyman, 1990); M. Boddy and C. Fudge (eds.), Local Socialism? Labour Councils and New Left Alternatives (London: Macmillan, 1984).

34 Неуспехът на Тачър да постигне няколко от целите на нейната макроикономическа политика е добре документиран в P. Hall, Governing the Economy.

1 Chang, Globalisation; B. Jessop, ‘Liberalism, Neoliberalism, and Urban Governance: A State-Theoretical Perspective’, Antipode, 34/3 (2002), 452–72; N. Poulantzas, State Power Socialism, trans. P. Camiller (London: Verso, 1978); S. Clarke (ed.), The State Debate (London: Macmillan, 1991); S. Haggard and R. Kaufman (eds.), The Politics of Economic Adjustment: International Constraints, Distributive Conflicts and the State (Princeton: Princeton University Press, 1992); M. Nozick, Anarchy, State and Utopia (New York: Basic Books, 1977).

2 Stiglitz, The Roaring Nineties спечели Нобелова Награда за неговите изследвания как асиметриите на информация въздействат върху пазарните поведения и резултати.

3 See Harvey, Condition of Postmodernity; Harvey, The Limits to Capital

(Oxford: Basil Blackwell, 1982).

4 P. Evans, Embedded Autonomy: States and Industrial Transformation (Princeton: Princeton University Press, 1995); R. Wade, Governing the Market (Princeton: Princeton University Press, 1992); M. Woo-Cummings (ed.), The Developmental State (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1999).

5 J. Henderson, ‘Uneven Crises: Institutional Foundation of East Asian

Turmoil, Economy and Society, 28/3 (1999), 327–68.

6 Stiglitz, The Roaring Nineties, 227; P. Hall, Governing the Economy;

Fourcade-Gourinchas and Babb, ‘The Rebirth of the Liberal Creed’.

8 M. Piore and C. Sable, The Second Industrial Divide: Possibilities for

Prosperity (New York: Basic Books, 1986).

9 See Harvey, Condition of Postmodernity.

10 V. Navarro (ed.), The Political Economy of Social Inequalities: Consequences

for Health and the Quality of Life (Amityville, NY: Baywood,

2002).

12 R. Miliband, The State in Capitalist Society (New York: Basic Books, 1969).

13 N. Rosenblum and R. Post (eds.), Civil Society and Government (Princeton:Princeton University Press, 2001); S. Chambers and W. Kymlicka (eds.), Alternative Conceptions of Civil Society (Princeton: Princeton University Press, 2001).

14 K. Ohmae, The End of the Nation State: The Rise of the Regional Economies

(New York: Touchstone Press, 1996).

15 Court, Corporateering.

16 D. Healy, Let Them Eat Prozac: The Unhealthy Relationship Between the Pharmaceutical Industry and Depression (New York: New York University Press, 2004).

17 W. Bello, N. Bullard, and K. Malhotra (eds.), Global Finance: New Thinking on Regulating Speculative Markets (London: Zed Books, 2000).

* Книгата излиза през 2007г., една година преди кризата от 2008г. Бел. прев.

18 K. Schwab and C. Smadja, cited in D. Harvey, Spaces of Hope (Edinburgh: Edinburgh University Press, 2000), 70.

19 H. Wang, China’s New Order: Society, Politics and Economy in Transition (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 2003), 44.

20 J. Mann, The Rise of the Vulcans: The History of Bush’s War Cabinet (New York: Viking Books, 2004); S. Drury, Leo Strauss and the American Right (New York: Palgrave Macmillan, 1999).

21 R. Hofstadter, The Paranoid Style in American Politics and Other Essays

(Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1996 edn.).

22 Harvey, The New Imperialism, ch. 4.

23 Chang, Globalisation, 31.

24 M. Kaldor, New and Old Wars: Organized Violence in a Global Era

(Cambridge: Polity, 1999), 130.

25 Frank, What’s the Matter with Kansas.

26 Lee Kuan Yew, From Third World to First: The Singapore Story, 1965–

2000 (New York: HarperCollins, 2000).

1 Peck, ‘Geography and Public Policy’.

2 World Bank, World Development Report 2005: A Better Investment Climate for Everyone (New York: Oxford University Press, 2004).

3 Gowan, The Global Gamble.

4 Dumеnil and Lеvy, ‘The Economics of US Imperialism’.

5 Stiglitz, The Roaring Nineties.

6 R. Brenner, The Boom and the Bubble: The US in the World Economy (London: Verso, 2002).

7 S. Corbridge, Debt and Development (Oxford: Blackwell, 1993).

8 Stiglitz, Globalization and its Discontents, 57.

9 Chua, World on Fire.

10 Henderson, ‘Uneven Crises’; Stiglitz, Globalization and its Discontents, 99, concurs with this view: ‘capital account liberalization was the single most important factor leading to the crisis’.

*По подобен начин години по-късно Меркел подканваше Гърция да продава островите си. Бел. на прев.

11 Stiglitz, Globalization and its Discontents, 129–30.

*Доколкото знам тъкмо това предизвика кризата през 1996-97г. в България. МВФ отказа да даде пари на България за плащане на дълга.

12 Ibid.

* Шивашките цехове в България по границата с Гърция са нещо подобно, ако не и същото. Бел. прев.

13 Vasquez, ‘The Brady Plan’.

14 D. MacLeod, Downsizing the State: Privatization and the Limits of Neoliberal

Reform in Mexico (University Park: Pennsylvania University Press,

2004).

15 C. Lomnitz-Adler, ‘The Depreciation of Life During Mexico City’s Transition into “The Crisis” ’, in J. Schneider and I. Susser (eds.), Wounded Cities (New York: Berg, 2004) 47–70.

16 D. Davis, Urban Leviathan: Mexico City in the Twentieth Century

(Philadelphia: Temple University Press, 1994).

17 MacLeod, Downsizing the State, 90–4.

20 J. Nash, Mayan Visions: The Quest for Autonomy in an Age of Globalization

(New York: Routledge, 2001).

20 Forero, ‘Когато Китай галопира, Мексико вижда как заетостта във фабриките изчезва’, New York Times, 3 Sept. 2003, A3. ‘Мексико, дълго време кралят на евтините производства и износ за САЩ . . . бързо бива изместен от Китай и неговите милиони евтини работници. . . 500 от 3700—те мексикански макиладори затвориха от 2001г. насам, с цена 218 000 работни места загубени, казва Мексиканското правителство.’ Скорошни доклади предлагат че заетостта в макилите се възстановява,защото индустриите станаха по-ефективни и по-гъвкави, способни да използват близостта със САЩза да осигурят постоянен поток от досатвки, който позволява на търговците да минимализират разходите. E. Malkin, ‘A Boom Along the Border’, New York Times, 26 Aug. 2004, W1 and W7.

21 MacLeod, Downsizing the State, 99–100; Chua, World on Fire, 61–3, provides

a brief account of the activities of Carlos Slim.

22 S. Sharapura, ‘What Happened in Argentina?’, Chicago Business

Online, 28 May 2002, http://www.chibus.com/news/2002/05/28/

Worldview.

23 J. Petras and H. Veltmeyer, System in Crisis: The Dynamics of Free Market

Capitalism (London: Zed Books, 2003), 87–110.

24 S. Soederberg, Contesting Global Governance in the South: Debt, Class,

and the New Common Sense in Managing Globalisation (London: Pluto

Press, 2005).

25 J. Salerno, ‘Confiscatory Deflation: The Case of Argentina’, Ludwig von

Mise Institute, http://www.mises.org?fullstory.aspx?control=890.

26 Petras and Veltmeyer, System in Crisis, 86.

27 V. Chibber, Locked in Place: State-Building and Late Industrialization in

India (Princeton: Princeton University Press, 2003).

28 Ibid. 245.

29 R. Wade and F. Veneroso, ‘The Asian Crisis: The High Debt Model

versus the Wall Street–Treasury–IMF Complex’, New Left Review, 228

(1998), 3–23.

30 M. Woo-Cummings, South Korean Anti-Americanism, Japan Policy

Research Institute Working Paper 93 (July 2003).

31 Ibid. 5.

32 Stiglitz, Globalization and its Discontents.

33 Ibid. 130.

34 Woo-Cummings, South Korean Anti-Americanism, 4.

35 Stiglitz, Globalization and its Discontents, 130, 206–7.

36 Blyth, Great Transformations, 205.

*Локаут, от lock out, заключване отвън. Отказ на достъп до работните им места на бунтовни работници. Например работници отиват една сутрин на работа и охраната им обяснява, че им е наредено да не ги допускат до работното им място. Бел. прев.

37 Ibid. 238–42.

38 Ibid. 229–30.

39 Ibid. 231–3.

*В България тинк-танковете оказват голяма помощ на програмите за структурно приспособяване на МФВ. За справка вижте книгата „Експертите на Прехода“ на Достена Лаверн. Бел. прев.

41 World Bank, World Development Report 2005.

42 Stiglitz, Globalization and its Discontents, frequently returns to this point.

43 J. Mittelman, The Globalization Syndrome: Transformation and Resistance

(Princeton: Princeton University Press, 2000), 90–106.

1 N. Lardy, China’s Unfinished Economic Revolution (Wasington, DC:

Brookings Institution, 1998); S.-M. Li and W.-S. Tang, China’s Regions,

Polity and Economy (Hong Kong: Chinese University Press, 2000),

*Начинът по който работиха МВФ и Световната Банка преди ролята им да бъде променена от адмистрацията на Рейгън. Бел. прев.

2 Моето предпочитание е по-скоро към втората интерпретация , макар и не толкова силно колкото

Харт-Ландсберт и Бъркет, на чийто труд аз разчитам тук.

See M. Hart-Landsberg and P. Burkett, China and Socialism: Market

Reforms and Class Struggle (New York, 2004; = Monthly Review, 56/3)..

3 L. Cao, ‘Chinese Privatization: Between Plan and Market’, Law and Contemporary

Problems, 63/13 (2000), 13–62.

4 Това твърдение е направено от Х. Янг в ‘Is China Playing by

the Rules?’, Congressional-Executive Commission on China, http://www.

cecc.gov/pages/hearings/092403/huang.php.

5 Wang, China’s New Order, 66.

6 D. Hale and L. Hale, ‘China Takes Off’, Foreign Affairs, 82/6 (2003), 36–

53.

7 J. Kahn and J. Yardley, ‘Amid China’s Boom, No Helping Hand for

Young Qingming, New York Times, 1 Aug. 2004, A1 and A6.

9 Kahn and Yardley, ‘Amid China’s Boom’.

10 C. Stevenson, Reforming State-Owned Enterprises: Past Lessons for Current

Problems (Washington, DC: George Washington University), http:

http://www.gwu.edu/∼ylowrey/stevensonc.httml.

11 Hart-Landsberg and Burkett, China and Socialism, 35; Li and Tang,

China’s Regions.

12 Hart-Landsberg and Burkett, China and Socialism, 38.

13 See ibid., and Global Policy Forum, Newsletter ‘China’s Privatization’, http:www.globalpolicy.org.socecon/ffd/fdi/2003/1112chinaprivatization.

14 Li and Tang, China’s Regions, ch. 6.

15 Ibid. 82.

16 China Labor Watch, ‘Mainland China Jobless Situation Grim, Minister

Says’, http://www.chinalaborwatch.org/en/web/article.php?article_id=

50043, 18 Nov. 2004.

17 J. Kahn, ‘China Gambles on Big Projects for its Stability’, New York Times, 13 Jan. 2003, A1 and A8; K. Bradsher, ‘Chinese Builders Buy Abroad’, New York Times, 2 Dec. 2003, W1 and W7; T. Fishman, ‘The Chinese Century’, New York Times Magazine, 4 July 2004, 24–51.

18 H. French, ‘New Boomtowns Change Path of China’s Growth’, New

York Times, 28 July 2004, A1 and A8.

19 K. Bradsher, ‘Big China Trade Brings Port War’, International Herald

Tribune, 27 Jan. 2003, 12.

20 S. Sharma, ‘Stability Amidst Turmoil: China and the Asian Financial

Crisis’, Asia Quarterly (Winter 2000), http://www.fas.harvard.edu/∼asiactr/

haq/2000001/0001a006.htm.

21 Hale and Hale, ‘China Takes Off’, 40.

23 K. Bradsher, ‘A Heated Chinese Economy Piles up Debt’, New York Times, 4 Sept. 2003, A1 and C4; K. Bradsher, ‘China Announces New Bailout of Big Banks’, New York Times, 7 Jan. 2004, C1.

24 Liu, ‘China: Banking on Bank Reform’.

25 C. Buckley, ‘Let a Thousand Ideas Flower: China Is a New Hotbed of Research’, New York Times, 13 Sept. 2004, C1 and C4.

26 J. Warner, ‘Why the World’s Economy is Stuck on a Fast Boat to China’,

The Independent, Jan. 24, 2004, 23.

27 C. Buckley, ‘Rapid Growth of China’s Huawei Has its High-Tech Rivals

on Guard’, New York Times, 6 Oct. 2003, C1 and C3.

28 K. Bradsher, ‘GM To Speed Up Expansion in China: An Annual Goal of

1.3 Million Cars’, New York Times, 8 June 2004, W1 and W7.

29 Z. Zhang, Whither China? Intellectual Politics in Contemporary China

(Durham, NC: Duke University Press, 2001).

30 K. Bradsher, ‘China’s Factories Aim to Fill Garages Around the World’, New York Times, 2 Nov. 2003, International Section, 8; id., ‘GM To Speed Up Expansion in China’; id., ‘Is China The Next Bubble?’, New York Times, 18 Jan. 2004, sect. 3, 1 and 4.

31 K. Bradsher, ‘Chinese Provinces Form Regional Power Bloc’, New York

Times, 2 June 2004, W1 and W7.

32 H. Yasheng and T. Khanna ‘Can India Overtake China?’, China Now

Magazine, 3 Apr. 2004, http://www.chinanowmag.com/business/business.htm.

33 P. Dicken, Global Shift: Reshaping the Global Economic Map in the 21st

Century, 4th edn. (New York: Guilford Press, 2003), 332.

34 T. Hout and J. Lebretton, ‘The Real Contest Between America and China’, The Wall Street Journal on Line, 16 Sept. 2003; interestingly, this is exactly the point that Marx makes about the differential application of technology between the US and Britain in the nineteenth century: see Capital (New York: International Publishers, 1967), i. 371–2.

35 See Hart-Landsberg and Burkett, China and Socialism, 94–5; K. Brooke, ‘Korea Feeling Pressure as China Grows’, New York Times, 8 Jan. 2003, W1 and W7.

36 J. Belson, ‘Japanese Capital and Jobs Flowing to China’, New York Times,

17 Feb. 2004, C1 and C4.

37 See Forero, ‘As China Gallops’.

38 K. Bradsher, ‘China Reports Economic Growth of 9.1% in 2003’, New

York Times, 20 Feb. 2004, W1 and W7.

39 K. Bradsher, ‘Taiwan Watches its Economy Slip to China’, New York

Times, 13 Dec. 2004, C7.

40 W. Arnold, ‘BHP Billiton Remains Upbeat Over Bet on China’s

Growth’, New York Times, 8 June 2004, W1 and W7.

* Китайски автомобили са сглобавяни в България. Бел. прев.

41 M. Landler, ‘Hungary Eager and Uneasy Over New Status’, New York Times, 5 Mar. 2004, W1 and W7; K. Bradsher, ‘Chinese Automaker Plans Assembly Line in Malaysia’, New York Times, 19 Oct. 2004, W1 and W7.

42 K. Bradsher, ‘China’s Strange Hybrid Economy’, New York Times, 21 Dec. 2003, C5.

43 Volcker’s remarks are cited in P. Bond, ‘US and Global Economic Volatility: Theoretical, Empirical and Political Considerations’, paper presented to the Empire Seminar, York University, Nov. 2004.

* Книгата е издадена през 2007г, а кризата започва през 2008г.. Бел. Прев.

44 Wang, China’s New Order; T. Fishman, China Inc.: How the Rise of the Next Superpower Challenges America and the World (New York: Scribner, 2005).

45 K. Bradsher, ‘Now, a Great Leap Forward in Luxury’, New York Times,

10 June 2004, C1 and C6.

46 X. Wu and J. Perloff, China’s Income Distribution Over Time: Reasons for Rising Inequality, CUDARE Working Papers 977 (Berkeley: University of California at Berkeley, 2004).

47 Wang, China’s New Order.

48 L. Wei, Regional Development in China (New York: Routledge/Curzon,

2000).

49 L. Shi, ‘Current Conditions of China’s Working Class’, China Study Group, 3 Nov. 2003, http://www.chinastudygroup.org/index.php?action=article&type.

50 China Labor Watch, ‘Mainland China Jobless Situation Grim’.

51 Shi, ‘Current Conditions of China’s Working Class’.

52 D. Barboza, ‘An Unknown Giant Flexes its Muscles’, New York Times, 4 Dec. 2004, C1 and C3; S. Lohr, ‘IBM’s Sale of PC Unit Is a Bridge Between Companies and Cultures’, New York Times, 8 Dec. 2004, A1 and

C4; S. Lohr, ‘IBM Sought a China Partnership, Not Just a Sale’, New York Times, 13 Dec. 2004, C1 and C6.

53 Wang, China’s New Order; J. Yardley, ‘Farmers Being Moved Aside by China’s Real Estate Boom’, New York Times, 8 Dec. 2004, A1 and A16.

54 C. Cartier, ‘Zone Fever. The Arable Land Debate and Real Estate Speculation: China’s Evolving Land Use Regime and its Geographical Contradictions’, Journal of Contemporary China, 10 (2001), 455–69; Z. Zhang, Strangers in the City: Reconfigurations of Space, Power, and Social Networks within China’s Floating Population (Stanford: Stanford University Press, 2001).

55 C. Cartier, ‘Symbolic City/Regions and Gendered Identity Formation in South China’, Provincial China, 8/1 (2003), 60–77; Z. Zhang, ‘Mediating Time: The “Rice Bowl of Youth” in Fin-de-Siиcle Urban China’, Public Culture, 12/1 (2000), 93–113.

56 S. K. Lee, ‘Made In China: Labor as a Political Force?’, panel statement, 2004 Mansfield conference, University of Montana, Missoula, 18–20 Apr. 2004.

57 Ibid.; J. Yardley, ‘Chinese Appeal to Beijing to Resolve Local Complaints’, New York Times, 8 Mar. 2004, A3.

58 E. Rosenthal, ‘Workers Plight Brings New Militancy in China’, New

York Times, 10 Mar. 2003, A8.

59 E. Cody, ‘Workers in China Shed Passivity: Spate of Walkouts Shakes Factories’, Washington Post, 27 Nov. 2004, A01; A.Cheng ‘Labor Unrest is Growing in China’, International Herald Tribune Online, Oct. 27, 2004; Yardley, ‘Farmers Being Moved Aside’.

60 Lee, ‘Made In China’.

61 Cited in Cody, ‘Workers in China Shed Passivity’; see also various issues of the China Labor Bulletin.

62 Cody, ‘Workers in China’.

1 Marx, Theories of Surplus Value, pt. 2, (London: Lawrence & Wishart, 1969), 200.

2 J. Gray, False Dawn: The Illusions of Global Capitalism (London: Granta Press, 1998).

3 Bond, ‘US and Global Economic Volatility’.

4 Двете официални оценки могат да бъдат намерени н World Commission on the Social Dimension of Globalization, A Fair Globalization: Creating Opportunities for All (Geneva, International Labour Office, 2004); United Nations Development Program, Human Development Report, 1999; Human Development Report, 2003.

5 M. Weisbrot, D. Baker, E. Kraev, and J. Chen, ‘The Scorecard on Globalization 1980–2000: Its Consequences for Economic and Social Well-Being’, in V. Navarro and C. Muntaner, Political and Economic Determinants of Population Health and Well-Being (Amityville, NY: Baywood, 2004) 91–114.

6 G. Monbiot, ‘Punitive––and It Works’, Guardian, 11 Jan. 2005, online

edition.

7 Henwood, After the New Economy; Dumеnil and Lеvy, Capital Resurgent,

fig. 17.1.

8 Литературата върху глобализацията е огромна. Моите собствени възгледи бяха изложени в Harvey, Spaces of Hope.

9 Ibid., ch. 4

10 M. Derthick and P. Quirk,