Анархо-Примитивизмът срещу Цивилизацията (Боби Витенберг-Джеймс)

visualize

Твърде често ние като анархисти се оказваме заклещени в идеология и правене на планове, вместо да мислим критично и да посрещаме предизвикателствата на настоящето. Идеята за отхвърлянето на капитализма и държавата е била относително нова за западната цивилизация, когато първите наричани анархисти в политически смисъл, са предлагали идеите си. Не трябва да се задоволяваме да спираме до тук.Те не са били изправени пред проблеми като промяна на климата, нео-либерална глобализация или изчерпване на петрола. Не можем да си позволим да игнорираме тези проблеми. Най-ранните анархисти не са поставяли под въпрос добива на материали, икономиката, технологията, култивирането, аграрното земеделие, масовото общество, или цивилизацията, но това не бива да ни спира ние да ги поставяме под въпрос.

 Какво е цивилизация?

 Цивилизацията може да бъде определена като начин на живот базиран на растяща урбанизация и обществените отношения, които следват като резултат. Урбанизираните пространства, познати също като градове, са определяни от гъста населеност, правеща необходимо внасяне на средствата за живот отвън, за да бъдат подържани града и неговото население.

Върху една земя бива построен град – къщи, търговски обекти, правителствени сгради, инфраструктура и т.н. Това дава на хората място където да живеят, но не им дава средствата за живот. Поради това на цивилизацията й се налага да търси външни земи, които да експлоатира, за да се снабдява с ресурсите, които са необходими за подържането й, за да строи къщи, мостове, пътища, канализации, водоснабдяване, електроснабдяване, градски транспорт, храна за ресторанти, дрехи за магазините, луксозни стоки за цивилизованите, личен транспорт, забвления и така нататък до безкрайност.

 Когато градовете растат и населенията се увеличават, и на цивилизацията са й необходими още и още външни земи за да снабдява цивилизованите със стоки, тогава тя накрая се натъква на земи, които обаче са населени от хора, обикновено хора чиито живот зависи от тези земи. Когато цивилизованите попаднат на такива хора, тогава последните обикновено имат избора (ако не бъдат убити на място) да работят изключително експлатираща работа, за да снабдяват със стоки и услуги цивилизованите, да мигрират в градовете за да търсят работа, или да се съпротивляват.

Понеже повечето цивилизовани не отглеждат храната си, не правят дрехи си, не строят къщите си, не добиват водата си и т.н., защото прехвърлят тези отговорности на други, тогава трябва да се случва някакъв вид размяна. Когато нуждите на цивилизацията се увеличават, тогава повече и повече земя е необходима за произвеждане на стоки и услуги за цивилизованите. Това означава, че рано или късно цивилизованите ще се натъкнат на традиционни общества, или други цивилизации, живеещи върху земите, които те желаят да експлоатират…

Цивилизациите винаги са гледали на естественият свят като на „естествени ресурси“.

 Война

Организираното воюване и систематичното насилие са запазени марки на цивилизацията. Без насилието като форма на обществен контрол у дома и като завладяване навън, йерархията необходима за подържането на масовото общество не може да бъде запазена. Когато сравняваме ловците-събирачи (hunter-gatherers) с техните аграрни или цивилизовани съседи намираме, че докато при ловците-събирачи има малко или никакво полово разделение на труда, то аграрните и цивилизованите хора, и тези заети с култивиране и опитомяване, е по-вероятно да бъдат изключително войнствени и патриархални. Изглежда, че заедно с увеличаващата се сложност и повишеното култивиране и засаждане, идват увеличаване на организираното насилие, йерархията и доминирането.

Войните и окупациите, с които сега са заети САЩ, не са аномалия. Те са естественото продължение на война, която е започнала много отдавна, дори преди Носещите Христос Колонизатори да започнат да тероризират народът Аравак, дори преди цивилизацията да докосне Европа. Това е войната, водена срещу дивото и примитивното от цивилизивоните и култивираните.

 Копаене до Коренът

 Като радикали (от латинската дума radix – корен) ние се стремим да изследваме и да поставяме под въпрос коренни причини.Традицията на анархизма исторически идентифицира като коренна причина капитализма. За щастие ние като анархисти не се обвързваме с традиции. Капитализма е ненавистен и е нещо което трябва да бъде премахнато, но той не е коренният проблем. Капитализмът се корени в цивилизацията. Социалното стратифициране и йерархията са нужни за управлението и подържането на масово общество. Няма как да бъдат взети всички работни задачи, които са необходими за подържането на цивилизацията и да бъдат уравнени и разпределени поравно между хората. Поради сложността си цивилизацията изисква специализация и йерархия.

 Анархията не може просто да вземе една група жители и да изисква от тях придържане към традицията и догмите, независимо от новата информация.Отхвърляйки институции и разрушавайки ги все повече и повече, ще бъде нужно да поставим под въпрос неща, които нашите предшественици не са.Това не означава скъсване с анархията, а скъсване с доктрината и идеологията.

Цивилизацията е разрушвала естественият свят, екосистемите и видовете, и е отнемала земята на общности много преди капитализмът да се заеме с това. Според какъв стандарт ние твърдим, че капитализмът е коренна причина? Виждаме, че йерархията и доминацията възникват от неолитната революция и че голяма част от средният изток е бил обезлесен от първата цивилизация. Къде е капитализмът тук? Може ли капитализма да бъде винен за робите, които са построили пирамидите в Гиза? А какво да кажем за Римската Империя? Несъмнено виждаме властта и цивилизацията да опропастяват човечеството много преди да се появи капитализма. Той е само още едно проявление на цивилизацията. Но не е коренната причина.

Защо ние като анархистих толкова се притесняваме да задаваме нови въпроси и да навлизаме в нови територии? Защо икономиката, цивилизацията, технологията, култивирането, масовото общество и добиването са толкова свещенни и неприкосновени?

 Устойчивост

Левите анархисти, така наречените зелени капиталисти и еко-социалистите употребяват думите „устойчиво“ и „устойчивост“ изключително неточно. Да се живее устойчиво означава да се живее в симбиоза със земята и нейните обитатели. Да бъде нещо устойчиво означава да може да продължи да съществува до безкрайност. С други думи устойчивостта означава спиране на добива на материали и употребата на невъзобновими „ресурси“. Да бъде наричано устойчиво нещо, което е по-малко експлоататорско, е просто нечестно.

Нито една цивилизация не е била устойчива.

Личнен консуматорски избор и Алтернативна Енергия

Популярен мит е, че личните консуматорски избори могат да ни водят към устойчивост. Преди да се хванем на тази въдица би трябвало да се запитаме кой има полза от това. Не бих казал, че има нещо „лошо“ в това да се опитва човек да прави консуматорски избори, които са по-малко експлоататорски или по-малко жестоки (ако това изобщо е възможно), но е нужно да разбираме, че това съвсем слабо променя детайлите на съществуващата система, без да се конфронтира със самата парадигма. По същият начин стоят нещата и с алтернативните енергии, защото те се опитват да функционират само в контекста на индустриалното общество и добиването на материали. Те просто се стремят да променят детайли, но не и да съдействат за смяна на парадигмата.

Кой трябва да плаща за нашите играчки? Цивилизацията като Безотговорност.

Ако някой иска компютър, то тогава естествено е този компютър да бъде произведен там, където той или тя живее. Този човек тогава намира хора, които искат да правят компютри. Макар че вече е безотговорно да се взема от земята повече, отколкото човек може да върне, все пак нека кажем, че тази група или общност е решила, че иска компютри и машинно производство повече, отколкото иска здрава земя. Те започват да копаят за необходимите метали. Разбира се те се нуждаят не само от метали. Нуждаят се също и от петрол и големи количества вода.Така групата произвеждаща компютри копае земята си, сондира за петрол и използва количества вода, които много надвишават количествата, които са на тяхно разположение в техният район, а също така водата изполвана в производството бива замърсена…

Къде отива замърсяването? Кой поема последствията от всичко това? Кой е отговорен за отглеждането на храна за хората, които използват своята земя за произвеждане на компютри? Каква земя ще бъде използвана за произвеждане на машините, които ще произвеждат компютри? Кой ще работи с опасните материали? Кой ще произвежда защитното облекло, което ще бъде носено, докато се произвеждат компютрите? От къде идват извънредните количества вода, необходими за производството? Върху чия земя-източник на храна строим заводите? Къде отиват замърсителите от фабриките? Какво се случва, когато не можете да прехвърлите последствията от вашият начин на живот на някой друг? Какво се случва, когато трябва вие да понесете последствията от производството на вашите играчки?

 Традиционни Общности

Нещо, което рядко чувам да се дискутира в левите/прогресивни среди, е проблемът за земите на оригиналните жители. Една лява цивилизация не би била много по-различна от всяка друга цивилизация, защото тя също ще изисква процеси на добив на материали, производство и консумация, което означава постоянен растеж и разширяване. Никак не съм склонен да повярвам, че този път цивилизованите няма да отнемат земите на традиционните общества, за да ги превърнат в стоки, които ще бъдат консумирани от цивилизованите.

Защо да не бъдат гласовете на оригиналните жители първите, които да бъдат чути след колапсът на цивилизацията? Защо пред-полагаме един европоцентричен модел, основан на доминиращата култура, вместо да развием начин на живот, който би бил по-подобен на този на оригиналните човешки обитатели на земята, тези които я познават най-добре?

 Едно общество на директния контакт

Анархия, бездържавност, свобода, свят без власт отдавна са целите на анархистите. Не всички анархистки идеи, обаче, имат за резултат анархия. Когато проследим анархистките идеи до техните естестествени заключения, откриваме че структурите необходими за координиране и подържане на масова цивилизация и масово общество, са по необходимост авторитарни и създаващи социални слоеве. Когато отговорността лице в лице е загубена, тогава личната власт и личната отговорност абдикират.

Цивилизацията е Авторитарност

Цивилизацията и сложното общество по необходимост имат за резултат образуване на социални слоеве и йерархия. За да бъдат адекватно изпълнявани всички функции необходими за подържане на цивилизацията и масовото общество, тогава авторитарност и подчинение, разделяне на труда, специализация и т.н. неизбежно се появяват.

Анархо-примитивистите не заявяват просто, че „нашият път е по-добър“, а посочват планина от свидетелства, която показва че бездържавни, егалитарни общества са съществували хиляди години и днес все още съществуват във форми на племена и групи от ловци-събирачи, и до днес никога не е съществувала дългосрочна, продължително бездържавна, егалитарна цивилизация.Това не е случайност.

Може ли дългосрочно да съществува индустриално, егалитарно, бездържавно масово общество? Ако приемем историята за индикатор, тогава отговорът е „не“.Тежеста на доказването несъмнено е върху ищецът. Масовото общество е толкова сложно и изисква толкова много движещи части и специфични задължения, че специализацията и разделението на труда са следствие не от предпочитание и избор, а от необходимостта им за масовото общество.

Анархо-примитивистите посочват по-голямата част от човешкото съществуване преди 10,000 години и племената като Мбути, Сан, или Австралийските Аборигени като доказателство за ловци-събирачи създаващи постоянна, бездържавна, егалитарна обществена подредба.Това разбира се не означава идеализиране на тези хора по някакъв начин. Нито една обществена мрежа или обществен строй не са перфектни, или без грешки и недостатъци. Но това не означава, че някои методи не могат да бъдат по-добри от други. Като анрхо-примитивисти ние вярваме, че обществената подредба на ловците-събирачи е за предпочитане пред тези на цивилизацията.

 Детерминизъм

Погрешно е да се приема, че всичко което съществува сега е било неизбежно. Фактически е много по-точно да разглеждаме всичко съществуващо сега като резултат от множество малко-вероятни-събития. Времената в които живеем сега не са резултат от един предопределен и единствен разказ.Те са резултат от избори, принуди, съвпадения.

Например вашето съществуване не е било неизбежно, а резултат от серии малко вероятни събития, които са причинили вашите баби и дядовци да се срещнат, а после и вашите родители, точно тази яйцеклетка, точно този сперматозоид…По същият начин всичко, което съществува сега е серия  малко вероятни събития. Настоящето не е неизбежно и бъдещето е ненаписано.

Срутването на Цивилизацията

Намираме се в безпрецедентна ера. Неолиберализмът създаде глобална икономика, глобална цивилизация. Историята ни казва, че когато цивилизациите падат, това което последва обикновено е връщане към по-децентрализиран начин на живот. Няма причина да вярваме, че няма вероятност така да се развият нещата след падането и на глобалната цивилизация.

Скъсването с цивилизацията, икономиката и култивирането нямат нищо общо с „връщане в каменната ера“ или „връщане на времето назад“. Поправянето на грешките не означава обръщане на настояща траектория. Цивилизацията постоянно и с голяма скорост разрушава видове, екосистеми, общности и хора. Дали тя ще се сгромоляса от само себе си или ние ще поемем отговорността и ще я съборим, важното е че колкото по-бързо цивилизацията се срине, толкова по-малко опустошение ще има, когато това се случи.

Ако анархията иска да бъде адекватна на днешният свят, то тогава тя трябва да бъде зелена, трябва да бъде фокусирана върху събаряне на цивилизацията и върху намиране на начин на живот, в който ние съзнаваме себе си като част от естественият свят, вместо като сила, която е в конфликт с него.

Борейки се за Анархия, Боби Витенберг-Джеймс

Редакция: След като публикувах този текст открих, че Австралийските Аборигени имат много сексистка йерархия на хранене и следователно не трябва да бъдат описвани като „егалитарни“.

Протестите като контролирано взривяване на социално напрежение. Една хипотеза.

1458703192931

Това есе е вдъхнове от есето „Спрете протеста, искам да сляза“, публикувано в „Съпротива“ и от статията „Автономия“ на основателят на ROAR media.

Пиша това есе, защото когато чета инициативата за дискусия на Социален Център „ Аделанте “ относно проекта за Нов Наказателен Кодекс и статията на Ваня Григорова от Солидарна България относно идващата приватизация на водата, и познавайки настъпващото TTIP – Трансатлантическо Партньорство за Търговия и Инвестиции, разбирам, че ни предстои сериозна съпротива. Мисля, че ако не се съпротивляваме и оставим изброените по-горе процеси да се развият, ни чакат тежки и мрачни времена. Това есе е опит за търсене на отговор на въпросът Какво ни пречи да се съпротивляваме? Защото трябва да се съпротивляваме. Не можем да си позволим да се оставим на апатията след зимните протести от 2013 и последвалият ги „Дансуидми“. Не можем да си позволим да изоставим съпротивата и да се предадем на инерция. Не и в настоящият момент, в който натискът на властта1 е извънреден, изброените по-горе процеси са примери за част от този натиск.

Това есе също е почит към хората, които се самозапалиха през зимата на 2013г. Те жертваха себе си по изключително трагичн начин, за да призоват към борба, която не можем да спре в следствие на умора от протести. Това есе е посветено на онзи момент след краят на протестите, в който човек се пита  „А сега накъде ?“.

Всъщност бих искал да формулирам по друг начин това, което се казва в „Спрете протеста, искам да сляза“. Бих искал да предположа, че протестите, всъщност повечето „протести“ в най-новата история на България, като започнем от 1989г., минем през „Орлов Мост“ от 2012г. и стигнем до най-скорошният протест в Пловдив, тези протести могат да бъдат дефинирани, хипотетично, като контролирани експлозии на социално напрежение, имащи за цел да насочат енергията на това напрежение в определена желана посока и да неутрализират неговите застрашаващи статуквото тенденции. Това е само хипотеза, едно предположение. И опит да се разбере какво ни спира да продължим да се съпротивляваме, когато се налага да се съпротвляваме.

В статията си „Автономия“ Джеръм Рууз цитира Михаел Хардт „ множеството създава събития, би могло да се каже като електрически заряди, които се натрупват в атмосферата до момент, в който тяхното напрежение е достигнало такава крайност, че се стоварват на земята като гръм. Протестът е този гръм. През 1989-та имаше натрупано напрежение, през 1996-97г. също.Тези напрежения избухнаха в протести, изцяло в услуга на Съюзът на Демократичните Сили. През 2012г. протестът „Орлов Мост“ също беше експлозия на напрежение. Светът по това време гореше, и продължава да гори, в протести. Май почти нямаше място на планетата, което да не гореше в протести. Светът беше заявил, че не признава неолибералният „Край на Историята“ и повече няма да търпи терора на капитала, и беше се разбунтувал. Според мен „Орлов Мост“ беше контролирана експлозия на бунтовно напрежение, а това напрежение беше част от тази протестна вълна, която маршируваше в цял свят. „Орлов Мост“ беше контролирано взривяване, защото, ако трябва да бъдем честни, беше също и PR акция на една определена партия, т.е. енергията на всемирната взривната вълна , която нямаше начин да подмине България, беше от една страна оползотворена за малък PR, но което е по-важно, взривът беше под контрол, не му бе позволено по никакъв начин да се превърне в Българският вариант на Occupy, или Площад Тахрир, да поеме по анти-капиталистическата посока на бунтовната взривна вълна, която тресеше света. Спомням си много добре, че във Фейсбук няколко редовни коментатори оказваха жестока съпротива , почти буквално лаеха, срещу всеки опит да бъде предложена анти-капиталистка и Occupy посока на “Орлов Мост”. Спомням си гръмовните обиди и страховитите клетви на някои коментатори във Фейсбук срещу всеки, който дръзнеше да направи паралел между „Орлов Мост“ и Occupy движението. Тези хора по скоро бяха готови да хванат оръжие, отколкото да позволят на някой да предложи посока на протеста, която излиза от границите на конкректният повод. Контролирана експлозия, защото несъмнено имаше протестна енергия, която щеше да се взриви – взривът катализиран от всемирният бунт който тресеше света – така че беше по-добре да бъде взривена по начин, който да не й позволи да навреди на статуквото. Защото Occupy, както и след това зимните протести в България, бяха насочени срещу status quo-то. Зимните протести за първи път призоваха за изхвърляне на всички партии и заедно с тях цялата система. Което, разбира се, е твърде опасно! Толкова близо бяхме през онази зима до истинско помитане на партиите! Според мен зимните протести също бяха контролирана експлозия. Тяхната взривна бунтовна енергия беше контролирана по няколко начина – чрез национализъм, чрез участието на крайно-десни групи и чрез исканията на „водачите“ на протестите за мажоритарна система и други подобни, като накрая доколкото си спомням „водачите на протеста“ излъчиха кандидати за изборите, докато общият консенсус на протестите беше „край с партиите“. Зимните протести също бяха част от бунтовната вълна , която заливаше света. Тази вълна беше твърде прогресивна, радикална, със прекалено свободолюбив елементи в нея и носеше информация, която беше непозната за повечето хора и застрашителна за статуквото. Прогресивността на тази вълна беше неутрализирана чрез налагането на националистки тон на протестите, който е един строго консервативен и изолаторски тон, и чрез включването на крайно-десни групи, които в един момент нападнаха група анти-капиталисти в София. Т.е. имаше избухване на недоволството, но това избухване беше вкарано в консервативни рамки и не се присъедини към световната тенденция, която е срещу политическата система, срещу властта на капитала и е наднационална. Разбира се протестите тихомълком изчезнаха, а един от техните „организатори“ се присъедини към „България без цензура“…

След зимните протести започна Occupy Gezi Park в Истанбул. Който беше и продължава да бъде огромен протест. Една огромна вълна, която най-малкото се намира географски твърде близо. В този момент знаехме, че е въпрос на дни протест подобен на Occupy Gezi да започне в България. И ето че се появи контролираният взрив. #„DANSwithme“. Докато протестът в Истанбул крещеше за свобода, неговото пълно копие в София крещеше…против Орешарски. И преследваше тези, които се опитваха да говорят за пряка демокрация, докато по площадите на Истанбул се провеждаха народни асамблеи, които са ядрото на идеята за пряка демокрация. Това е, каквото имам предвид, когато предлагам хипотезата, че повечето протести, на които бяхме свидетели, представляват контролирана експлозия на бунтовна енергия. Налично е натрупано напрежение в обществото и бунтовните вълни, които помитат света постоянно, заплашват да взривят напрежението и в България, а това на свой ред може да доведе до помитане на статуквото. Така котролираната експлозия на напрежението подсигурява, че енергията на социалното напрежение ще бъде канализирана в желана посока (примерно за промотиране на нова партия или дестабилизиране на определена партия ) и че няма да изпълни разрушителната си цел – помитане на статуквото. Но това, което е по-важно, е че след като протестната енергията бъде контролирано взривена, след това протестното напрежение изчезва. В следствие протестиращите изпадат в апатия и се връщат към инерцията. Тази апатия прави нови съпротиви малко вероятни. По този начин властващите биват оставени да работят на спокойствие, т.е. да прокарват нови наказателни кодекси, да продължат процесът водещ до приватизация на водата и т.н.

Всичко това, разбира се, е хипотеза. Но ако е тя се окаже вярна, тогава не бива  да се оставяме да премахнат съпротивата чрез такъв евтин трик. Не можем да си позволим ролята на обърканите след краят на шеметните протести. Има конкретни заплахи, които посочих в началото на есето, които трябва да бъдат посрещнати. Трябва да се съпротивляваме, без значение какво се е случило с предишните протести.

„Спрете протеста, искам да сляза“

 http://saprotiva.org/sprete-protesta/

„Автономия“

http://www.lifeaftercapitalism.info/politicalvisions/36-direct-democracy/352-avtonomiq-ideq-chieto-vreme-e-doshlo-chast-1

Нов Наказателен Кодекс

http://www.lifeaftercapitalism.info/analyses/354-da-sprem-nastupvashtiq-totalitarizum

Приватизация на водата

http://solidbul.eu/?p=2326

1Под власт нямам предвид само официална политическа власт.

Растеж и анти-растеж – революционен подход за спасяване на планетата и по-щастливо бъдеще.

futuro e decrescita_0

Една кратка статия за основите на идеята за Анти-растежа ( Degrowth ). Хубавото на тази статия е, че в един кратък текст дава добро разяснение на идеята за анти-растежа (degrowth) и събира повечето теми, свързани с тази идея. Една доста подходяща статия за запознаване или изясняване на идеята за анти-растежа, както и за запознаване с важните неща, свързани с тази идея.

http://flag.blackened.net/af/org/issue67/decroissance_growth_and_degrowth.html

„Тревожеща реалност е фактът, че макар и от много години насам растежът в Западният свят се да се увеличава, една сериозна пропорция от населението става все по-зле, малцина са облагодетелствани, докато миниатюрен брой хора стават все по-сериозно богати.“

 Това изказване беше направено през 1997 година от зеленият икономист Ричард Даутуайт, то открива неговата статия „Добър Растеж и Лош Растеж“, която дистилира положения от книгата му „Илюзията за Растежа“. Съществува ли обаче нещо такова, което може да бъде наречено добър растеж? Тази статия изследва идеята за икономически растеж и хвърля поглед върху разпространяването на интереса към идеята за анти-растеж (decroissance1) както сред реформисти, така и сред революционери във Франция2. Терминът decroissance може да бъде превеждан също и като „анти-растеж“, „премахване на растежа“, или „оттегляне“.

Икономическият растеж има централно значение в идеологията на модерният капитализъм. В капиталистките икономики растежът обикновено е свързан с индикатор, познат като Брутен Вътрешен Продукт, БВП, дефиниран като стойността на всички стоки и услуги, закупени в определен период. Казва се, че има растеж, ако тази стойност се увеличава. Повечето национални държави са обсебени от стремежа това да се случва година след година. Но този индикатор не казва нищо по въпроса дали изразходването на пари е било необходимо, или кой е изразходвал пари. Консумацията на каквито и да е стоки или услуги, нужни или ненужни, допринася за икономически растеж.

Никога преди не е било по-ясно, че растежът на икономиката е за сметка на благополучието на повечето хора и за сметка на самата планета. Повечето от нас нямат думата за това какво се произвежда от ресурсите на планетата, защото земята и средствата за производство са собственост на малцина. Акционерите в компаниите обикновено не се интересуват и със сигурност не са поощрявани да мислят за следствията от „добрата печалба“ от техните инвестиции. Идеята за консуматорът в развитите страни зависи също и от сериозното харчене, за каквото и да е, без грижа за разхищаването на енергия и сурови материали, или за условията на труд на хората, които произвеждат стоките или услугите. Всички консуматорски стоки, лансирани от маркетинга и рекламните кампании, допринасят за Брутният Вътрешен Продукт, без значение дали са нужни или не. Парите изразходвани за разрушаване на околната среда ( например рязането на дървета с цел печалба ) и дори парите изразходвани за почистване на нефтени разливи допринасят за този безумен измервател на парична стойност, тъй като всички те носят печалба на някого. За технологично напредналите национални държави воденето на война в чужбина е особено добро за растежа, защото означава изразходване на огромни количества пари за оръжия, които бързо остаряват ако не бъдат използвани и особено ако подсигурява, че техните корпорации ще вземат договорите за възстановяването след разрухата (какъвто е случаят с компаниите на САЩ и Великобритания в Ирак). Вътрешната несигурност в следствие на „войната срещу терора“ също е дар за икономиката, тъй като помага компаниите да продават технологии за наблюдаване, машини за вземане на пръстови отпечатъци, бази данни с идентификационна информация и т.н.

Голямата лъжа на свободният пазар е, че всеки е облагодетелстван от растежа, поради т.нар. ефект на „стичане-надолу“3. В действителност има увеличаваща се консумация при богатите и средните класи в развитите страни, докато ние другите, работници (или безработни ) в тези страни и бедното мнозинство в „развиващият се“ свят имаме достъп до много малко от световните богатства. Еколозите обичат да казват, че ако всички консумираме колкото САЩ, тогава ще са ни нужни няколко планети Земя, само за да произвеждаме достатъчно храна, без да вземаме впредвид необходимата енергия и ефектът от употребата на енергия върху глобалното затопляне. Казано по друг начин, „екологичният отпечатък“ на повечето развити страни и особено на техните големи градове, е много по-голям от размера на земната маса на тези страни. Само благодарение на произвеждането на храна в по-бедните страни и на необратимо разрушаване на околната среда, консумацията е толкова голяма в по-богатите страни. Ако богатите и средните класи в останалата част от света започнат да консумират в същият размер, тогава разрухата ще се увеличи значително (това е най-често срещаният страх относно Китайското и Индийското индустриално развитие).

Идеята, че ако страните станат по-богати чрез увеличаване на Брутният Вътрешен Продукт, тогава всеки ще бъде облагодетелстван, беше оспорвана от няколко икономисти през последните няколко десетилетия и някои от тях изработиха индикатори, алтернативни на БВП. Измерватели като Индексът на Устойчиво Икономическо Благоденствие (ISEW) опитват да уловят ефектите от незачитане на хората и околната среда в безкрайното търсене на по-големи печалби, допринасяши за растежа. Тези индикатори се опитват например да включат ефектите от безработица, причинена от автоматизиране на производствата на компаниите. Това, което тези нови измерватели показват е, че докато глобализацията помогна за увеличаването на растежа в богатите икономики, засвидетелствано от все по-висок и по-висок БВП, други индикатори като ISEW се понижиха рязко от 70-те години насам (дори в Австралия, Германия и Великобритания) и разликите в благосъстоянието на богати и бедни хора и богати и бедни държави стават все по-големи.

Във Франция decroissance (анти-растежът) е идея, която предизвиква значителен интерес напоследък. Тя идва от книгата на Николас Георгеску-Ройген „La Decroissance“ (1979г.)4, в която той пише за неговата теория за „биоикономика„. Излиза и един по-популистки двумесечен вестник „Decroissance“, издаван от Casseurs de Pub5, който атакува пакетирането на зеленчуци, бръсначите с пет ножчета, рекламирането на търговски марки в училища и коли (включително Формула 1), подобно на подхода на Adbusters.

Централната идея за decroissance, подобно на тази която породи нуждата от индикатори за устойчивост, е че вечният растеж на икономически индикатори като Брутният Вътрешен Продукт не може да бъде подържан от екосистемата на Земята. Тази идея има четири принципа:

1. Настоящата икономическа система зависи от ограничени ресурси; но суровите материали и енергията са фундаментално ограничени от научни принципи ( вторият закон на термодинамиката )

2. Икономическият растеж и екологичните последствия са тясно свързани.

3. Стоките и услугите произвеждани от икономиките не са единствените блага; качеството на живота (joie de vivre6), социалните отношения, равенството и справедливостта също са блага.

4. Компаниите не вземат под внимание нищетата на консуматорските продукти по отношение на качеството на живота.

Decroissance (смаляването) в такъв смисъл е преминаване от неустойчив икономически растеж към редуциране на паричният растеж, като в същото време се повишиват качеството на живота и други видове „благоденствие“. Decroissance означава скромен и прост начин на живот, и локализиране на производството и консумацията, като противодействие на глобализираната икономика. То се съчетава добре с възгледите за анти-развитие на зелени като Едуард Голдинг, основателят на списанието Ecologist, който доказва че икономическото развитие на страните от „третият свят“ в действителсност създава бедност за повечето от хората, които живеят в тях. Капиталистите виждат намаляването на бедноста като идващо от повишаване на покупателната способност, но това не казва нищо за въпроса кой във развиващите се страни харчи парите, направени от посредници в сделки с международни корпорации, от МВФ заеми или двустранни търговски договори с богати нации като САЩ, които винаги са придружени от тежки условия и изисквания. Дори самото понятие за „устойчиво развитие“ е развенчано от еколозите, особено сега когато то бива усуквано от правителства и международни компании, които искат да повярваме, че могат да решат екологичните проблеми на света чрез развиване на зелени технологии като хибридни коли, или чрез увеличаване на употребата на атомна енергия вместо на изкопаеми горива, без да бъде засяган икономическият растеж.

Възгледите на анти-растежа са предизвикателство за социалдемократите и марксистите, които твърдят че растежа е лош само когато се намира в неправилните ръце, че хората гладуват и са измъчвани от болести поради несправедливо разпределение. Всичко, което трябва да се направи, е да преструктурираме обществото и проблемът е решен! От друга страна, идеята за decroissance изглежда се присъединява към една негативна и дори катастрофална перспектива за света, подържана от други съвременни теории като „Изчерпването на Петрола7, които предричат, че намаляване на скоростта на глобалното производство на петрол е неизбежно през следващите две десетилетия, което ще има огромно въздействие върху световната икономика. Джеймс Ловлок, леко смахнатият Британски учен със склонност към „Гайа“ учението, също вижда необходимостта от „устойчиво оттегляне“, но предупреждава, че нещата вече са толкова зле, че „цивилизацията“ ще трябва да планира защита срещу бедствията и оскъдицата, създадени от глобалното топене, които ще имат за следствие „племенни“ войни. Логиката тук е – най-добре да се приготвим да отказваме достъп на бежанци от Бангладеш, чиито земи са били наводнени, освен ако могат да предложат нещо полезно за „нашите“ Европейски демокрации, защото това би била единствената надежда за подържане на стабилност пред лицето на екологичен колапс.

Всичко това изглежда малко мрачно. Тогава защо социалните активисти във Франция сега са толкова заинтересовани от теорията за анти-растеж? Във Великобритания екологичните идеи и зелените активисти отдавна са ангажирани със радикалният дневен ред и голяма част от еко-движението премина в анархистките среди през 90-те години, още преди предсказанията за глобална катастрофа да влязат в мейнстрийма. Вероятно би било вярно да се твърди, че екологичното движение повлия на френските активисти по-бавно и се появи във време, когато глобалното затопляне и кризата за гориво са по-широко дискутирани. Анти-глобализационните сантименти във Франция са отчасти отговор на заплахи за вътрешната икономика, като натиск от Световната Търговска Организация да бъдат премахнати субсидиите за земеделието, които подкрепят мастното производство на храна (обсъжданията във СТО не постигнаха съгласие, защото САЩ и Франция не искат да премахнат своите ). В такъв случай не е изненада, че Жозе Бове, фермерът който стана медийна икона в следствие на неговият анти-McDonalds и анти-СТО активизъм, е също подръжник на анти-растежът.

От друга страна голяма част от Британското екологично движение все още не е осъзнало нуждата от не-държавни решения и понякога е доста индивидуалистично, и морализаторско. Един важен аспект от възгледите на Френските активисти за анти-растежът е, че да се живее „по-полека“ не трябва да се равнява на остеритет и съкрушителен морализъм, те „не искат да видят тоталитарно управление на анти-растежа, движено от нови Зелени Кхмери“, една отпратка към смазващият комунистически контрол в Камбоджа. От „одеждите на монахиня можем да направим адски много стриптизьорски бикини“ казват те. Също така заявяват, че въпреки че е похвално, когато отделни хора вземат инициативата да живеят един по-екосъобразен живот, например като купуват продукти които не идват от далеч, това не е решение на свръх-консумацията и разхищаването на енергия, защото голяма част от тези е директен резултат от правителствени политики на военни, транспортни и земеделски разходи, всички те материално и енергийно интензивни. Правителствените кампании, които целят да ни накарат да пестим електричество и вода, са пълно лицемерие и желанието на средните класи за по-екологични и етични, но все пак водени от пазара икономически системи, е задънена улица.

Френските активисти също така пламенно се застъпват за анти-работата – работата не е само двигателят на голяма част от разхитителната консумация в нашето общество, но също е и неделима част от класовото разделение на нашето общество. Ние, въпреки че не сме против технологиите, подкрепяме създаването на по-прости уреди и инструменти, които няма да концентрират власт в ръцете на експертите. Ние също искаме да покажем как съвременните градове и транспортът са възникнали за да подържат капиталистките икономики, базирани на индустрия и търговия и как едно бъдещо общество би могло да бъде много по-добро. Това са добри причини да бъдем срещу сложните технологични така наречени решения за глобалното затопляне. Също е ясно, че изоставянето на интензивното животноводъство е единственият път към устойчиво производство на храна, тъй като месоядството изисква огромни площи земя, плюс храна и вода за животните. И нямаме никакво желание работници да управляват фабрики за мобилни телефони, ако не се нуждаем от мобилни телефони. Събирайки всички тези идеи заедно, логиката на революционният анти-растеж, ако съществува такъв, не се застъпва за бавно оттегляне, а за разрушаване както на работата, така и на икономиките такива каквито ги познаваме, включително индустриалните заводи и агро-бизнеса. В този смисъл наистина няма нищо, което може да бъде наречено „добър“ растеж. Класовата борба трябва да бъде централна за революционният анти-растеж, защото без нея можем да забравим, че имаме общи интереси с работниците и селяните в „ развиващи се“ страни като Индия и Китай и вместо това да бъдем измамени с лъжливи аргументи за свръх-популация, дори е възможно да се почувстваме заплашени, или даже морално оскърбени от ефектите на тяхната бърза индустриализация. Нужно да се концентрираме върху налагането на анти-растежа у дома, чрез отказване на работа и атакуване на основата на капитализма – притежаването на земята и ресурсите, и властта, която следва от това притежаване – и да създадем солидарност със работници в други страни, които се борят за по-добър живот.

 1decroissance – смаляване, фр. Език.

2Идеята за анти-растежа се появява за първи път във Франция.

3The trickle down effect

4Точно от тази книга произхожда идеята за анти-растежа.

5Може да се преведе като „Трошачите на реклами“

6Радоста от живота, фр. ез.

7 “Peak Oil”

  

Лъжите зад тази Трансатлантическа Търговска Спогодба

safe_image

Превод на статия на Джордж Монибо, публикувана в The Guardian. Ето и линк към статията:

http://www.theguardian.com/commentisfree/2013/dec/02/transatlantic-free-trade-deal-regulation-by-lawyers-eu-us

Паника се разпространява в Европейската комисия, като че ли белка е влязла в заешка клетка. Нейните планове да създаде обединен пазар включващ Европа и САЩ, които толкова добре прогресираха когато почти никой не знаеше за тях, бяха широко разкрити. Из цяла Европа хора питат защо се случва това; защо никой не се консултира с нас; за кого се прави това.

Те имат сериозно основание да задават тези въпроси. Комисията настоява , че нейното Трансатлантическо Партньорство За Търговия и Инвестиции трябва да включва отровен механизъм, наречен investor-state dispute stettelment. Където този механизъм беше наложен в други търговски споразумения, там той позволи големи корпорации да съдят правителства в тайни арбритражни комисии, съставени от корпоративни адвокати, които заобикалят съдът и отменят решенията на парламента.(1)

Този механизъм може да застраши почти всички средства, чрез които правителствата може да се опитат да защитят гражданите, или да опазят природата. Той вече е използван от минни компании за да съдят правителства, които се опитват да ги държат далече от защитени зони(2,3); от банки борещи се срещу финансови регулации(4); от енергийна компания оспорваща решението на Германия да изключи атомната енергия(5). След голяма политическа борба, на австралийците беше обещано цигарите да са в изчистени опаковки. Но това решение може да бъде отменено от офшорна арбитражна комисия.Тютюневата компания Филип Морис понастоящем съди Австралия чрез механизма investor-state dispute stettelment, включен в спогодбата за свободна търговия на Австралия с Хонг-Конг.(6)

Когато не можеше вече да държи този процес в тайна, Европийската Комисия изработи стратегия как да бъдем лъгани. Преди няколко дни изтече вътрешен документ (7). Той разкрива, че „специална операция за комуникиране“ бива „координирана навсякъде в Комисията“. Тя включва, да използваме смразяващата фраза на ЕК, „управление на заинтересованите страни, социалните медии и прозрачността.“ „Управление на прозрачността“ би било добре да бъде възприето за мото на ЕК.

Посланието е, че търговският договор ще „донесе раестеж и работни места“ и няма да „подкопае регулациите и съществуващите нива на защита в области като здравеопазване, безопасност и околна среда“. Има обаче само един прлоблем – това просто не е истина.

От самото начало Трансатлантическото Партньорство за Търговия и Инвестиции беше инициирано и движено от корпорации и техните лобистки групи, които се хвалят че „участват в написването му“(8,9). Упоритото ровене на Corporate Europe Observatory разкри, че комисията е провела 8 срещи за дискутиране на проблема с групи за гражданско общество и 119 срещи със корпорации и техните групи за лобиране(10). За разлика от срещите с групите за гражданско общество, срещите с корпорациите и лобистите се осъществяват при закрити врати и не са публикувани online.

Макар че сега Комисията казва на публиката, че тя ще предпази „правото
на държавата да регулира“(11), това не е посланието, което корпорациите чуват. В интервю от последната седмица Стюарт Айзенстат, съпредседател
на Трансатлантическият Бизнес Съвет, един от основните двигатели на процеса, беше попитан дали компаниите, чиито продукти са били забранени от регулаторите, ще могат да съдят (12). Да. „Ако едно такова дело е заведено и е успешно, това ще означава че страната, която е забранила продуктът, ще трябва да заплати обезщететение на съответната индустрия, или да допусне продуктът.“ Ще бъде ли това приложимо към Европейската забрана на пилешко месо измито с хлорин, една оспорвана практика, която е разрешена в САЩ? „Това е един случай, където това може да се случи“.

Това, което Комисията и нейните членове не могат да обяснят, е защо изобщо е нужен офшорен арбитражен съд. Тя настоява, че съдът на съответната държава „може да бъде пристрастен, или да не е достатъчно независим.“(13) Тогава какво място има в договор между ЕС и САЩ? Защо прилагаме мерки предназначени за предпазване на корпоративните интереси в пропаднали страни, в страни с функциониращи съдебни системи? Може би защото финкциониращ съд е по-малко полезен за корпорациите от опак и несправедлив арбитражен съд, съставен от корпоративни адвокати.

Що се отнася за твърдението на комисията, че търговската спогодба ще донесе растеж и работни места, това също е по-скоро невярно. Барак Обама обеща, че Договорът за Свободна Търговия между САЩ и Корея ще увеличи износът на САЩ със 10 милиарда. Той незабавно намаля с 3,5 милиарда (14). Какво се случи със 70 000 работни места, които щеше донесе? Ъъ, 40 000 бяха изгубени. Бил Клинтън обеща, че Северно Американската Спогодба за Свободна Търговия ( North American Free Trade Agreement – NAFTA) ще създаде 200 000 нови работни места за САЩ; 680 000 изчезнаха.(15)

1. http://democracyctr.org/wp/wp-content/uploads/2013/05/Under_The_Radar_English_Final.pdf
2. http://action.sumofus.org/a/mining-costarica/
3. http://democracyctr.org/wp/wp-content/uploads/2013/05/Under_The_Radar_English_Final.pdf
4. http://corporateeurope.org/trade/2013/06/transatlantic-corporate-bill-rights
5. http://www.tni.org/briefing/nuclear-phase-out-put-test
6. http://www.mccabecentre.org/focus-areas/tobacco/philip-morris-asia-challenge
7. http://corporateeurope.org/trade/2013/11/leaked-european-commission-pr-strategy-communicating-ttip
8. http://corporateeurope.org/sites/default/files/businesseurope-uschamber-paper.pdf
9.http://www.nytimes.com/2013/10/09/business/international/european-officials-consulted-business-leaders-on-trade-pact-with-us.html?partner=rss&emc=rss&smid=tw-nytimesworld+&_r=1&
10. http://corporateeurope.org/trade/2013/09/european-commission-preparing-eu-us-trade-talks-119-meetings-industry-lobbyists
11.http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2013/november/tradoc_151916.pdf
12. http://www.br.de/fernsehen/das-erste/sendungen/report-muenchen/interview-stuart-eizenstat-100.html
13.http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2013/october/tradoc_151790.pdf
14. http://www.epi.org/publication/trade-pacts-korus-trans-pacific-partnership/
15. http://www.epi.org/publication/trade-pacts-korus-trans-pacific-partnership/

Това Трансатлантическо Търговско Споразумение е директно нападение срещу демокрацията

cameron i obama

Годината е, примерно, 2015-та. „Шеврон“ завежда дело срещу България, защото последната отказва да допусне „Шеврон“ да фракира на територията й. България трябва да заплати огромна сума на „Шеврон“, като обезщетение за пропуснати очаквани печалби, или да допусне „Шеврон“ на територията си.

София решава да си върне водата от „Софийска Вода“. „Софийскса Вода“ завежда дело срещу София – София трябва да заплати милиони като обезщетение. България решава да замрази или понижи цените на електричеството. ЕРП-тата завеждат дело срещу България, трябва да бъдат обезщетени с милиард.

Добре дошли в Трансатлантическото Партньорство за Търговия и Инвестиции ( Transatlantic Trade and Investment Partnership). Преговорите се водят между Европейската Комисия и САЩ. Тази година най-вероятно ще бъдат финализирани.
Това е превод на статия от Джордж Монибо, автор в The Guardian, в която той обяснява какво представлява Трансатлантическото Партньорство за Търговия и Инвестиции и какво фактически ни очаква когато, или ако, то бъде прието. Ако това стане, тогава ни очакват доста трудни времена, всъщност това би било краят на демокрацията. Или както казва една статия – „Обявяване на XX век за невалиден“ : )
П.С. Препратките в статията са много информативни.

http://www.theguardian.com/commentisfree/2013/nov/04/us-trade-deal-full-frontal-assault-on-democracy

Спомняте ли си онзи референдум дали трябва да създаваме обединен пазар със САЩ? Знаете го, онзи който питаше дали корпорациите би трябвало да имат властта да отменят нашите закони? Не? Аз също не си го спомням. Защото би трябвало да има такъв, нали? Правителството не би прехвърлило нашият суверенитет на някой сенчест, недемократичен орган, без да се консултира с нас. Нали?

Целта на Трансатлантическото Партньорство за Търговия и Инвестиции е да премахне регулативните разлики между САЩ и Европейските нации. Споменах за него преди няколко седмици. Но не говорих за най-важният проблем. Забележителната му способност да упълномощява големият бизнес да съди до дупка правителствата, които се опитват да защитават техните граждани.То ще позволи тайни „комисии“, съставени от корпоративни адвокати, да отменят волята на парламента и да рушат нашите правни защити.

Механизмът, който прави това възможно, се нарича investor-state dispute settlement. Той вече е използван в много части на света да премахне регулациите, които защитават хората и живата планета.

Австралийското правителството, след огромни дебати във и извън парламента, реши цигарите да бъдат продавани в изчистени опаковки, маркирани само със шокиращи предупреждения за здравето.Решението беше валидизирано от Австралийският Върховен Съд.Но, използвайки търговско споразумение, което Австралия е сключила с Хонг Конг, тютюневата компания Филип Морис подаде съдебен иск в офшорен трибунал, според който Австралия трябва да изплати на компанията огромна сума, като компенсация за загубите от това което тя нарича своя интелектуална собственост (1).

По време на финансовата й криза и в отговор на общественият гняв срещу рязко повишаващите се сметки, Аржентина наложи замразяване на сметките за вода и енергия за хората. Това замразяване беше дадено на съд от международните компании, чиито огромни сметки бяха накарали правителството да действа. За това и други подобни престъпления, Аржентина беше принудена да плати над един милиард долара, като обезщетения (2).

В Ел Салвадор местни общности успяха, плащайки голяма цена ( трима от активистите бяха убити ), да убедят правителството да откаже разрешение за огромна златна мина, която заплашваше да замърси водите, които са жизненоважни за хората. Победа за демокрацията? Може би не за дълго. Канадската компания, която искаше да изкопае мината, сега съди Ел Салвадор за 315 милиона долара – за загуба на очаквани бъдещи печалби (3).

В Канада съдът анулира два патента собственост на Американската фармацевгична компания Eli Lilly, на основанието, че компанията не е предоставила достатъчно доказателства, че те имат полезният ефект, който твърдят, че имат. Eli Lilly сега съди Канадското правителство за 500 милиона долара и изисква патентните закони на Канада да бъдат променени (4).

Тези компании ( и стотици други) използват правилата на investor-state dispute, вградени в търговските спогодби, които държавите са подписали. Тези правила биват налагани от „комисии“, от които ние не можем да се защитим (5,6). Делата се разглеждат в потайност. Съдиите са корпоративни адвокати, много от които работят за корпорации подобни на корпорациите, чиито дела те трябва да изслушват.Гражданите и общоностите, които са засегнати от техните решения, нямат думата.Няма право на обжалване на присъдите.Но същите тези „комисии“ могат да отменят суверенитетът на парламентите и решенията на върховният съд.

Не вярвате? Ето какво един от съдиите в тези трибунали казва относно неговата работа.“Когато се събудя нощем и мисля за арбитрациите, винаги ме изумява това, че суверенни държави изобщо са се съгласили да приемат инвестиционна арбитрация…На трима частни индивида е поверена властта да преразглеждат, без каквито и да е ограничения или процедура за обжалване, всички действия на правителството, всички решения на съда, и всички закони и регулации, приети от парламентите“(7).

Няма съответстващи права за гражданите. Не можем да използваме тези трибунали, за да изискваме по-добра защита от корпоративната алчност.Както казва Центърът за Демокрация, това е „частна съдебна система за глобалните корпорации“.(8)

Дори и ако тези дела не успеят, те могат да имат смразяващо въздействие върху законодателството. Един Канадски правителствен чиновник, говорейки за правилата наложени от Северно-Американската Спогодба за Свободна Търговия (North American Free Trade Agreement – NAFTA), отбеляза,“виждам писма от Ню Йоркски и Вашингтонски адвокатски кантори да пристигат във Канадското правителство при всяка нова регулация относно околната среда, която правителството приема и при всяко ново предложение, през последните пет години.Те се отнасяха за химикали за химическо чистене, фармация, пестициди, закони за патенти. Почти всички нови инициативи бяха взети на прицел и повечето от тях никога не видяха дневна светлина.“ (9) Демокрацията е невъзможна при тези условия.

Това е системата, на която ще бъдем подчинени, ако на Трансатлантическото Партньорство за Търговия и Инвестиции бъде дадена зелена светлина. САЩ и Европейската Комисия, и двете превзети от корпорации които трябваше да регулират, настояват механизмът investor-state dispute resolution да бъде включен в спогодбата.

Комисията оправдава тази политика, като твърди, че съдилищата на държавите не предлагат на корпорациите достатъчно защита, защото те могат да бъдат „пристрастни или да не са достатъчно независими“(10). За кои съдилища говори? За Американските? Тези на Европейските страни? Това не се уточнява. Фактически Комисията не успява да даде дори един конкретен пример, който да демонстрира нуждата от нова, извън обсега на правосъдието система.Всъщност тъкмо защото нашите съдилища не са пристрастни или зависими, тъкмо затова корпорациите искат да ги заобиколят. ЕК иска да зоабиколи отворени, отговорни суверенни съдилища със затворени, корумпирани системи, пълни с конфликти на интереси и произвол.

Тези правила слагат край на всички демократични алтернативи. Те обявяват за незаконни левите политики. Поради тази причина нямаше никакъв опит от страна на нашето правителство да ни информира, или още по-малко да се консултира с нас, относно това чудовищно нападение срещу демокрацията. Хора, събудете се!

1. http://www.mccabecentre.org/focus-areas/tobacco/philip-morris-asia-challenge
2. http://corporateeurope.org/trade/2013/06/transatlantic-corporate-bill-rights
3. http://democracyctr.org/wp/wp-content/uploads/2013/05/Under_The_Radar_English_Final.pdf
4.https://www.techdirt.com/articles/20130723/05101823898/eli-lilly-decides-it-was-not-greedy-enough-now-suing-canada-500-million.shtml
5.http://democracyctr.org/wp/wp-content/uploads/2013/05/Under_The_Radar_English_Final.pdf
6.http://www.citizen.org/eli-lilly-investor-state-factsheet
7.http://corporateeurope.org/trade/2012/11/chapter-4-who-guards-guardians-conflicting-interests-investment-arbitrators
8.http://democracyctr.org/wp/wp-content/uploads/2013/05/Under_The_Radar_English_Final.pdf
9.http://www.thenation.com/article/right-and-us-trade-law-invalidating-20th-century?page=0%2C5
10.http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2013/october/tradoc_151790.pdf

Ако Информационните Технологии са отговорът….Тогава какъв беше въпросът?

 WV

Важна и доста информативна статия от Дейв Кинг, публикувана в The Occupied Times of London. Преводът е мой.

Ето и оргиналът на статията.                                             http://theoccupiedtimes.org/?p=12365

Повечето дебати относна За и Против информационните технологии пропускат да зададат един основен въпрос: За какво служат информационните технологии? За да разберем информационните технологии и ефектите им върху обществото, трябва да изследваме техният произход. Това, на свой ред, изисква основно разбиране на системите, които създават технологии и тяхното отношение към капитализма.

 Технокрация

През 17-ти век средновековната космология,която вижда светът като взаимосвързан организъм, е заменена от идеята, че светът е часовников механизъм. Философи като Франсис Бейкън и основателите на Кралското Общество ( Кралско Общество на Лондон за Подобряване на Естественото Знание, The Royal Society of London for Improving Natural Knowledge – бел. прев.) разработват експерименталният метод на модерната наука. Отчасти защото вече не виждат света като жив, тези автори развиват много ясно формулирана философия на доминация и контрол над природата чрез технологии.Машината става водещият идеал в западното общество.

Новият режим, който възникна тогава,може да бъде наречен Технокрация. Макар и да е във философско съответствие с капитализма, нужно е този режим да бъде разглеждан като отделна система.Това,което отличава нашата цивилизация от тези преди нея, е систематично прилагане на наука, в комбинация с капиталистки социални отношения.Названието „капитализъм“ е недостатъчно – ние живеем в технократичен капитализъм.

Технокрацията започва да действа самостоятелно 100 години по-късно, по времето на Индустриалната Революция. Макар и движена от икономическо-географски сили, Индустриалната Революция постави началото на много от аспектите на технократичната модерност: Контрол върху хората чрез контрол върху природата; Доминация над хората от машини и системи; Преместване на властта в тези, които господстват над техническото знание; Наблягане на ефективността и измерването – например налагане на часовниковото време; И едно идеологическо настояване, че този процес представлява „прогрес“ за всички.

Въстанието на Лудитите ( вижте статията „Лудити“ в http://bg.wikipedia.org/ , всъщност човек да се чуди от къде идва произхода на българската дума „Луд“, май от въстанието на Лудитите 🙂 ) може да бъде виждано като бунт не срещу машините, а срещу голямата Машина на Индустриалната Революция. Образът на назадничави селяндури, вироглаво съпротивляващи се срещу прогреса е история, написана от победителите. В Действителност Лудитите са трошали само тези машини, които са разрушавали техните занаяти и препитание.Тяхното мото е било да премахнат всяка машинария, която е била „пакостна за Общността“. Лудизмът е анти-технокрация, не анти-технология.

Към краят на 20-ти век идеологията на ненамеса в частната инициатива (laissez-faire капитализмът, или „свободният пазар“ бел.прев.)прави път на един безкомпромисен „мениджъриализъм“. На нивото на фабриката той е представен от „Научният Мениджмънт“ на Фредерик Уинслоу Тейлър (http://en.wikipedia.org/wiki/Scientific_management) – машинен инженер, известен със изследванията си на индустриалната ефикасност и на работниците.Като разделя комплексни дейности, изискващи умение, на даден брой малки, повтарящи се и не изискващи умения дейности, Тайлъризмът постига не само дисциплинирането и подчиняването на работниците от „мениджмънта“, но също и трансформация на фабриката в една по-ефикасна интегрирана система.Централно по важност за този метод е било събирането на големи количества информация, които „мениджърите“ после са обработвали.

 Информационната Революция

 Както Франк Уебстър и Кевин Робинс твърдят в Times of the Technoculture, това е била първата Информационна Революция. Много преди информационните технологии тя създава образецът, който ще бъде следван през останалата част на 20ти век. В свят доминиран от системи ( мотото на Тейлър е било „В миналото човекът беше на първо място. В бъдещето, системата ще бъде на първо място.“), информацията е централно важна. Тя свързва елементите на не-механичните системи, били те компютри, заводи или на мегамашините – по израза на Люис Мъмфорд – т.е. широките бюрокрации, корпорациите, военните и т.н.

Визията на технократите доминираше над 20-ти век. В капиталистките страни ключова задача стана балансирането на предлагането и търсенето в икономиката. Научният маркетинг и рекламата, изискващи събиране на маси от информация относно потребителското търсене, се разпростираха. Тези маси от информация станаха кръвта на корпорациите, като накрая доведоха до разработването на първият компютър от Интернационални Бизнес Машини (IBM).

Информационните технологии, във формата в която ги разпознаваме днес, се появиха от военните нужди на Втората Световна Война и Студената Война. Тук за първи път се появи дисциплината Кибернетика (контролът на комплексни системи). Първоначално финансирана от армията на САЩ, развитието на Кибернетиката ( една по-усложнена версия на машинната парадигма) е движещата сила зад информационните технологии от втората половина на 20-ти век до днес.

Както Уебстър и Робинс отбелязват, през 60-те години на XX век индустриалната система на Фордизма (http://en.wikipedia.org/wiki/Fordism) беше изправена пред нарастващ критицизъм, поради нейната строгост и скованост.През 70-те и 80-те години се появи „Пост-Фордистката“ парадигма – когато компютрите започнаха да се разпространяват във всички аспекти на живота. Първо на работното място и после, с Майкрософт и Епъл, у дома. В хармония с по-гъвкавите и „по-умни“ форми на управление на комплексни системи, предлагани от Кибернетиката, тези технологияи изглеждаше да позволяват на хората да избягат от строгостта и сковаността на Фордисткият живот, и да изразяват своята индивидуалност и креативност.

Както сега стана ясно, те направиха възможна икономиката на „гъвкавоста“, на изолацията и несигурноста. Атомизацията и ерозията на съпротивата на работниците срещу капитализма, поддържан от информационните технологии, е пример за начина по който технологиите служат на фундаменталната логика на системата, която ги създава. Информационните технологии засилват и ускоряват мегамашината, каквото представлява нашето общество. Резултатът е не пост-Фордизъм, а хипер-Фордизъм. Един друг процес, който се появи и се разви през този период, за който информационните технологии бяха от първостепенна необходимост, е корпоративната глобализация. Тя изискваше компютри за управлението на данните и за комуникационните нужди на разширяващите се транснационални корпорации.

Информационните технологии отвориха обширни нови пазари на консуматорски джаджи, захранвайки нов двигател на натрупване на капитал.Те дадоха нов тласък на съществуващият процес на интензификация на капитала ( заместване на разходите за труд с машини). Този процес вече имаше солидно въздействие върху пазара на труда със серии от „възсатновявания от рецесии за сметка на работните места“. Понастоящем тази тенденция се ускорява, като Изкуственият Интелект и Роботиката вече упражняват въздействие върху работните места, например разпространяването на търгуването на борсата от компютърни алгоритме, вместо от хора.

Създаването на напълно прозрачен комуникационен режим (Интернет – бел.прев.), в който наблюдението на населението може да бъде автоматизирано, също беше важна придобивка за държавната-корпоративна система.Омни-присъствието на наблюдението беше характеризирано от Мишел Фуко като „паноптикум“ – по името на затворническата система, предложена от философа на Просвещението Джереми Бентъм, в която всеки затворник знае, че е под постоянно наблюдение и така се само-дисциплинира. Нужно е само да вземем в предвид, че данните на употребяващите Фейсбук биват събирани и изследвани от корпорации, и общото изоставяне на идеята за таен личен живот (privacy), за да видим ефектите от омни-присъствието на наблюдението.

Заключение

Развитието на информационните технологии е отговор на нуждите на трите главни сили на технократичният капитализъм: частният капитал, държавата и армията. Информацията е необходимата, същностната технология на технократичният капитализъм, за разлика от атомната, нано или биотехнологията, които са просто симпатични аксесоари.Информационната технология извира от централната логика на технокрацията – създаването на контрол и ред чрез систематично знание; и на капитализма – доминацията над физическият труд от интелектуалният труд, въплътен като капитал. Информацията е кръвта на системите и техният капитал.

Очевидно това не означава, че тези технологии нямат своите добри страни. Нито, че са покварени до безполезност от техните основни функции в системата. Просто е необходимо да си изясним какви са тези основни функции. Може би в едно пост-капиталистическо, пост-технократично общество ще се намери някаква употреба на информационните технологии. А междувременно, най-доброто,което можем да направим, е да последваме съвета, предложен от Генерал Лъдд в неговото наскорошно комюнике: МАРШ ОТ КОМПЮТРИТЕ И НА УЛИЦИТЕ! ( британски хумор – бел.прев )

Дейв Кинг е координатор на Luddites200, група която оганизира празненства по случай 200-та годишнината от въстанието на Лудитите, за да бъде отдадена почит на борбата на Лудитите и да бъде оспорен мита за тях.

 http://creativecommons.org/licenses/by-nc-sa/3.0/deed.en_GB