Размишление върху понятието „Дясно Хипи“

caphippie-wall1500x900

Българско либертарианско общество, или накратко БЛО е едно от многото НПО-та, функциониращи на територията на България, които лансират неолиберални политики в общественото пространство. Въпреки че реториката, опорните точки и целите на този тип организации са сходни, в тази статия ще разгледаме подробно именно БЛО (а не ИПИ, Институт за радикален капитализъм „Атлас“ или др.), заради особените методи на пропаганда, които използва, както и поради специфичната група, таргетирана от тази организация, а именно студентските среди и изобщо младите хора….

Освен привлекателния външен вид заимстван от противоположния лагер, десните “либертарианци” са принудени да използват и част от тактиката и дори от каузите на левите. Докато крайният индивидуализъм, комерсиалният начин на мислене и пазарните отношения, превърнати в култура, виреят добре в определени обществени сегменти, например в така наречените “чалга среди” в България (или сред реднеците в САЩ), то тяхната имплементация сред студенти и изобщо млади хора, позиционирани извън тази рамка е по-трудна и изисква по-сложна външна интервенция. За целта активистите на БЛО, както и техните менторски организации в САЩ, хвърлят големи усилия и средства в автореклама чрез участие в популярни сред младите каузи, като например борбата за декриминализация на марихуаната. Обсебването на подобни, в действителност хубави, каузи е перфектно за целите на БЛО, защото полират техния имидж на младежка организация, резонират с опита им да се лансират като “борци за свобода”, а в същото време са достатъчно безобидни, за да не засегнат интересите на държавата и на частните им спонсори и ментори.

Освен в университетите, интересите на БЛО са насочени и към алтернативното и субкултурно обществено пространство. Например, през последните години, с комерсиализацията на “Беглика Фест”, той веднага бе атакуван от неолибералите от БЛО, които вече две поредни години изнасят лекции на фестивала. Същата съдба сполетя и фестивала “Broken Balkanz”.

Поради антисоциалния характер на тези идеи и цялостната им непривлекателност за младите хора в университетите, милиардери като Кох и останалите апологети на неолиберализма, правят опит да ги облекат в красива опаковка…” (1)

Въпросът който си задавам в това есе е защо, още от „началото на прехода“, идеологически десни организации обръщат толкова значително внимание на „хипарливите“ среди в младежките култури, защо за тях е важно да превърнат „хипарливите“ младежи в десни?

Бих искал да започна със „зората на прехода“, когато най-главният хипар на страната – Васко Кръпката – пееше на „митингите“ на СДС „комунизма си отива, спете спокойно деца“. Погледнат от днешна перспектива, призивът „спете спокойно деца“ може да се тълкува като намерение за приспиване на масите. Сънят след това обаче беше сериозен кошмар, в никакъв случай не беше спокоен, какъвто ни го обещаваше Кръпката. Архе-хипарят на страната имаше своят солиден принос за победното шествие на Синята идея, макар и днес да изглежда като да се е изпарил и ни се чува за него, ни се вижда, като да е безследно изчезнал. После един друг гуру на прехода, шаманът на дясното Евгени Дайнов също демонстрираше хипарски „имидж“, та чак нямаше как да не повярва човек, че дясната идеология и хипарството са се съчетали безпроблемно. Но в същото това време, в което се вихриха хипари анти-комунисти и десни шамани, дясната идеология, която трябваше да ни освободи от старата тиранична идеология, налагаше едно отношение, едно масово отношение към „хипарливите хора“ като към „наркомани“, „мързеливци“, „клошари“, „педали“, „парцаливци“, „измет“, „странни“ и т.н., стараеше се да ги изтика от по-широкото общество, да ги изхвърли в перифериите, да ги запрати по планини и плажове, насаждаше нетърпимост към тях в градовете. Ако група хипарливи се появят днес примерно в центъра на София, то те на минутата ще бъдат обградени от полицаи със застрашителен вид, които тутакси ще започнат да ги обискират, претърсват, да им проверяват документите за самоличност, да полагат усилия да ги сплашат. Веднъж в Борисовата Градина бях свидетел как двойка полицаи на коне връхлетя върху две деца на около 16-17 години, които имаха доста хипарлив вид. Момчето и момичето жонглираха с някакви неща, въртяха някакви въжета. Та от целият парк, полицаите – мъж и жена – спряха точно при двете деца, като полицайката започна с фалшива усмивка да разговаря с тях и така около трийсе минути не оставиха децата на мира. След като полицаите приключиха дружеският разговор и се отдалечиха, момичето и момчето изглеждаха  изплашени и бързо си събраха вещите, и напуснаха парка. Когато в Борисовата Градина полицаи спират за по-специални разговори хипарливо изглеждащи младежи, последните се чувстват принудени да избягват парка, за да не бъдат преследвани от блюстители на общественият ред. В следствие на това Борисовата градина става едно класово чисто място – там се събират хора от средната класа, с добри доходи, без много грижи по лицата и чувствителни към всички които са различни от тях, докато конна полиция е ангажирана с пропъждане на хипаро-подобните. Мисля, че над примерът с Борисовата Градина си струва да се размишлява. За хипарливите хора в София централният парк на столицата би следвало да е най-естественото място където да се събират. Но ето, шавалиерите (2) от родната полиция мигом щом зърнат хипарливи хора, препускат в галоп за да им намекнат деликатно или по-грубо, че не са желани в парка. Защо? Борисовата Градина е нещо като място извън „системата“, там ги няма работните и учебните места, няма ги разпръснатостта и разделението между хората, няма началници, супервайзори, работно време, срокове за изпълнение и т.н. И като че ли тази благина – място извън „системата“ – е позволена  само на хора от новата средна класа, а другите биват гонени от пазителите на реда и законността. Защо държавата предприема действия, прилага тактики, за да подсигури че дадена част от обществото ще отсъства от места като Борисовата Градина? Тук искам да ви разкажа още един случай, от 90-те години на миналият век. Някои от вас вероятно помнят, други вероятно не, но Созопол някъде до средата на 9о-те беше най-хипарливото място в България. Носейки името на Аполон, бог на музиката, поезията, медицината, пророкуването, светлината и истината,  където всяко лято се провеждаше фестивал на изкуствата „Аполония“, Созопол беше естественото и свещено царството на хипарливите. Спяхме на плажа, живеехме заедно, отвъд многото разделения в ежедневният ни живот на работа и училище. Но една нощ, когато хората са спели дълбоко, на плажа е пристигнала бригада, частна армия каквото са, от мутри, които започнали брутално да  бият хората. В следствие хипарливите изоставиха свещената за тях Аполония. Сега Созопол е само жалко подобие на магическото място което беше, но пък разни странно облечени свободолюбиви хора сега не тревожат представителите на средната класа от различни европейски страни.

Бих искал да се върна към предполагаема ситуация която споменах по-горе, в която група съвременни хипита идват в София, но да я разширя като те примерно решават, че искат да направят своя общност в града. Какво би се случило? Освен полицейският терор който споменах по-горе, те най-вероятно ще бъдат нападани от неонацистки групи, от футболни фенове, и от редови граждани които няма да могат да понасят техните твърде цветни и широки дрехи, тяхната радост от живота, тяхното нежелание да ходят на работа където да дават всичко от себе си, по-голямата част от времето на своят кратък живот, срещу парично възнаграждение, факта че не се държат като редови сиви граждани ще бъде непосилен за приемане от голяма част от жителите на столицата. Но в същото време тази голяма част от жители на столицата са хората, които са неспособни дори да излязат на протест срещу повишаването на цената на билета за градският транспорт, нито да се възпротивят срещу поредното увеличаване на цените на ток, парно, вода. В едно общество на напълно послушни хора, с които вземащите решенията могат да правят каквото си искат, няма място за необичайно изглеждащи шарени хора с широки усмивки и дълги, не винаги чисти, коси.

И още един случай от София – две момчета с дълги коси, на не повече от 16 години, от които едното носеше китара на гърба, при излизане от метрото бяха мигновено спрени от полицай за проверка на документите.Те просто излизаха от метрото, бяха деца и на лицата им беше изписана невинност.

Така от една страна се влагат средства и усилия да бъдат направени хипарливите десни, като Българско Либертарианско Общество вземат участие на фестивали, които са посещавани от  хора със хипарливи склонности. Но в същото време хипарливите биват гонени от обществото. Въпросът ми е как така се стигна до тук днес да имаме понятието „дясно хипи“ и защо е тази война срещу хипарливите в  нашето общество ?

Авторите Марк Мейсън и Сюзън Кейн пишат в тяхната статия „Изгнаници на Главната Улица: Градски Утопични Въстания“ (3):

„…Какви методи биха проработили срещу днешната милитаризирана корпоративна държава? (авторите имат предвид САЩ, бел прев. )Първата нишка може да бъде намерена в историята на САЩ  преди 50 години – Хипи движението от средата на 60-те години , до ранните 70-те.

„Хипи движение“ е етикета, който беше поставен на американската част от глобалният бунт, който се случваше през тези години. Това беше поколение, което се противопостави на господстващият елит и техните приети норми. Те искаха да Правят Любов, а не Война. Те искаха „истинското“ вместо „пластмасовото“ (фалшивото). И също толкова важно, те отхвърляха материализма (консуматорството) и прегърнаха природозащитното движение. Хипитата мислиха, че отхвърлят „статуквото“ и се противопоставят на „човека“, но в действителност те отхвърляха капитализма, този волан на господстващата класа, чрез който тя управлява правителствата. Начинът на живот на Хипитата беше контракултура, като опозиция срещу Американската капиталистка консуматорска култура. Шестедестарското изразяване на съпротива във формата на контракултура ни напомня на понятието за контрасила на Дейвид Гребер, но ние предпочитаме първият термин, защото изразява широко отхвърляне на консуматорството, корпоратизацията, конкуренцията, национализма, размножаването на Моловете (антитезата беше връщане към земята и движението за екологично чисто земеделие), културата на „звездите“, господството на имащите много пари, йерархията, Пуританската трудова етика, расизмът…, социалната изолация и войната. Може би най-забележитилният недостатък беше липса на опозиция срещу упоритият патриархализъм, но той обаче скоро беше атакуван от възникващо тогава движение на жените.

Как е възможно управляващата класа ефективно да отглежда консуматорски пазар, когато едно поколение от млади хора беше решено да не бъдат консуматори? Как би могла господстващата класа да прави пари от войни, ако населението се обръща срещу „доходната алтернатива“? Кой би могъл да предизвика война между хора, които са решени да се обичат едни други и Земята? Какво ще остане от големият петролен бизнес и големият въглищен бизнес сред хора, които са със еко-съзнание?

Корпоративното Контра-Революционно Отмъщение срещу Контракултурата

Люис Ф. Пауъл Младши (Lewis F. Powell, Jr.), корпоративен адвокат, по-късно назначен във Върховният Съд, долови заплахата за капиталистката олигархия от контракултурата на шестдесетте. Пауъл служеше в градският и държавен съвет за образованието в щата Вирджиния и вършеше много юридическа работа за тютюневите компании. Малко преди да бъде назначен във Върховният Съд от Ричард Никсън, той написа едно поверително писмо  (днес известно като „Меморандумът на Пауъл“). Този меморандум със заглавие „Атака срещу Американската Система на Свободно Предприемачество“ призоваваше корпоративна Америка да се намеси активно в политиката и във формирането на законодателство.

Разширяващата се Хипи контракултура беше противоположното на капитализма, макар и да й липсваше организация, поради нарцисистичното „прави каквото на теб ти се харесва“ мислене на движението. Господстващите елити, чрез техните корпорации, се обединиха за да запазят и разширят елитистката система на власт. Младите от онова време без да съзнават бяха създали културата, която беше необходима за събарянето на насилническата икономическа система на капитализма. Но Пауъл артикулира потенциалната заплаха и алармира корпоративна Америка за опасностите. Той беше в добра позиция да помага на корпоративната кауза, след назначаването му във Върховният Съд. Господстващата класа се зае да опорочава Хипи движението, като активно използваше държавата за да разпространява твърди наркотици сред младите и като използваше медиите, за да ги демонизира. Медиите стереотипизараха Хипитата като интересуващи се само от „секс, наркотици и рокендрол“. Те бяха наричани „тревомани и лентяи“, мързеливи задници и наркомани, които не искат да работят като „добри, отговорни граждани“.

В същото време корпоративна Америка започна да комерсиализира Хипи движението. Универсалните магазини започнаха да предлагат тениски с ярки цветове, дизайнерски джинси и „бабешки рокли“. Дрехи, които преди хипитата купуваха от дворни разпродажби и магазини за втора употреба, бяха кооптирани от големи имена в капиталисткият моден дизайн. „Британската инвазия“ на Бийтълс и други групи от Обединеното Кралство доставиха още повече комерсиализирана младежка култура с т.нар. „Моден Изглед“ – „широки облекла“ и „бабешки очила“ бяха две от модните тенденции. Господстващата класа взе на сериозно заплахата и се посвети на оформяне на обществото в масови консуматори….

1960s-Fashion

Auction_20_S_7584_1968_Dress_Size_9

Плутократите спечелиха битката без хората да разберат, че срещу тях се води класова война. Езикът на освобождението, който включваше такива понятия като господстваща класа, плутократи, класова война, потисничество и освобождение липсваха….“

Вижда се, че капитализма намира хипарите,  аз предпочитам термина „хипарливите“, за сериозна заплаха и затова влага пари, време, организация, усилия за да ги асимилира, да ги убеди че те са десни, да не вземе да им мине през ум, че е възможно да са бунтари против „установеният ред“, като в същото време използва както държавни средства, така и частни армии от „мутри“ за да ги  изтика, да ги изгони от важни за заможните елити територии, особено от градовете. Т.е. ако „хипарливите“ плашат господстващата класа, то това означава че е възможно да са жизнеспособна алтернатива на бруталния капитализъм, в който понастоящем живеем. Означава също, че смешното създание „дясно хипи“ е хомункулус, франкенщайн, проектиран и осъществен от хора, които се страхуват от истинските хипита.

Разбира се хипитата от 60-те и 70-те бяха деца на своето време и техните духовни потомци днес сме по-различни, например не е учудващ факт, че много от нас са въздържатели, нито пият, нито пушат и нямат интерес към каквито и да е наркотици. Но все пак оставаме духовни потомци на първите хипита и аз предлагам да си спомним, че „начинът на живот, който Хипитата живееха беше контракултура…концепция за широко отхвърляне на консуматорството, корпоратизацията, конкуренцията, национализма, размножаването на Моловете (антитезата беше връщане към земята и движението за екологично чисто земеделие), културата на „звездите“, господството на имащите много пари, йерархията, Пуританската трудова етика, расизмът…, социалната изолация и войната.“ Също предлагам да върнем в употреба понятия като „господстваща класа, плутократи, класова война, потисничество и освобождение„.  Между другото, лъжците, крадците и измамниците, които служат на господстващият ред винаги ще се навъртат около нас, за да ни пробутват поредната си хитро скалъпена измама.

Говорейки за“десен хипар/ дясна хипарка“ би следвало да уточня термина „политическо дясно„, а и е добре да се знае какво искаше да каже Евгени Дайнов, когато демонстрираше „имидж“ на десен хипар. И така, какво е „политическото дясно„. Според Wikipedia:

„…..изследователи също добавят, че „политическото Дясно“ включва капиталисти, консерватори, монархисти, националисти, неоконсерватори, неолиберали, реакционери, империалисти, десни либертарианци, социални авторитаристи, религиозни фундаменталисти и традиционалисти..“ (4)

Ако смятате себе си за духовен потомък на хипитата, то тогава в коя от изброените по-горе групи се разпознахте? И  как бихте се чувствали в такава компания?

Дясната политика е поддръжник на теорията,  че някои форми на социално разслояване или социално неравенство са неизбежни, естествени, нормални или желателни, като обикновено оправдава тази позиция със природен закон, икономика или традиция. Йерархията и неравенството могат да бъдат разглеждани като естествени резултати от традиционни социални различия, или от състезаване в пазарната икономика.

 Политическите термини Дясно и Ляво са употребени за  първи път по време на Френската Революция (1789–99), и са се отнасяли за подреждането във Френският Парламент, тези които са сядали от дясно на председателя на парламента, са били поддръжници на институциите на монархическият Стар Режим.
Оригиналното Дясно във Франция е било формирано като реакция срещу Лявото и се е състояло от онези политици, които са били поддръжници на йерархията, традицията и клерикализма. Употребата на термина la droit (дясното) се разпространява във Франция по-широко след възстановяването на монархията през 1815г., когато терминът  е бил прилаган към Ултра-Роялистите. В английско-говорящите страни термините „ляво“ и „дясно“  не се прилагат до 20-ти век.

От 30-те до 80-те години на 19ти век в Западният Свят се случва промяна в структурата и икономиката на социалните класи, отдалечавайки се от благородничеството и аристокрацията, в посока към капитализъм. Тази основна икономическа промяна към капитализъм въздейства на център-дясно движенията като Британската Консервативна Партия, които отговарят като стават поддръжници на капитализма.

Макар че дясното има произход в традиционните консерватори, монархисти и реакционери, терминът дясно-крило бива прилаган също и към екстремни движения като фашисти, Нацисти и Расово Превъзходство.

В САЩ „дясното крило“ има по-различни история и значение. По-голямата част от Американското дясно крило е интегрално звено от консервативното движение в САЩ. Дясното е главен – и често доминиращ – фактор в Американската политика, от около 1981г.  (началото на Ерата на Рейган) до днес.  

История       

Политическият термин дясно-крило е употребяван първо по време на Френската Революция, когато представители на Третото Съсловие по принцип са сядали от ляво на председателя на парламента, обичай който е започнал в Събранието на Съсловията през 1789г. Благородничеството, които са били членове на Второто Съсловие, по принцип сядали отдясно. В следващите законодателни събрания монархистите, които са подкрепяли Старият Режим, са били наричани десни, защото са сядали от дясната страна. Важна фигура в дясното е бил Жозеф дьо Местр, който е настоявал за авторитарна форма на консерватизъм. През 19-ти век основната линия на разделяне на Ляво и Дясно във Франция е била между поддръжници на републиката (често секуларисти) и поддръжници на монархията (често Католици). В дясно Легитимистите и Ултра-Роялистите са имали контра-революционни възгледи, а Орлеанистите са се надявали да създадат конституционна монархия под предпочитания от тях клон на кралското семейство, станало реалност за кратко след Юлската Революция през 1830г. Голистите от център-дясно във Франция след Втората Световна Война се застъпват за значителни социални разходи за образование и инфраструктура, но ограничават преразпределението на благата, за разлика от социалната демокрация.

В Британската политика термините „дясно“ и „ляво“ влизат в обща употреба за пръв път
през 30-те години на 20-ти век, във връзка с дебатите относно Испанката Гражданка Война.

Политическото Дясно преминава през пет исторически етапа:
(i) реакционно дясно, имащо за цел завръщането към аристокрацията и установената религия
(ii)умерено дясно, което нямаше доверие в интелектуалците и целеше умерено правителство.
(iii) радикално дясно, което насърчаваше романтичен и агресивен национализъм.
(iv) екстремното дясно предлагаше анти-имиграционни политики и скрит расизъм.
(v)  нео-либералното дясно целеше да комбинира пазарна икономика и икономическа
дерегулация с традиционните десни вярвания в патриотизъм, елитизъм, ред и законност.(5)

След това стройно изложение на понятието „политическо дясно“ на wikipedia ще бъде трудно да напъхаме хипарливите някъде в така описаното дясно пространство. Под „хипарливи“, може би не най-подходящият термин, имам предвид всички контракултури („контра“, а не „суб“-култури), които израснаха от хипи движението, тук включвам пънк, хип-хоп, реге, метъл, самодейните артисти, скитниците, мистиците.Това есе е призив към хората, които чувстват хипарското в себе си да си спомнят, че хипи културата от която черпим вдъхновение се ражда като политическа съпротива срещу адската машина на капитализма, която мачка и убива хора по цял свят и необратимо унищожава естествените условия за живот на планетата. Очевидно, че щом организации като Българско Либертарианско Общество влагат пари в  опити да асимилират хипарливите младежи, това означава че те като представители на дясното отношение към цялостното съществуване виждат в тези култури сериозна заплаха  за себе си. Ако те гледат на нас като заплаха и ако са защитници на господстващият понастоящем ред (един такъв либертарианец е подуправител на БНБ ), тогава какво е нашето място по отношение на установеният ред в който живеем и който е защищаван чрез държавни средства като полиция и армия, и не-държавни като мутри, неонацистки, и националистически организации?

Може би в завръщане към хипарливостта, като идеи, отношение към индивида, общността, духовността, политиката и екологията лежи спасението на света от глобалният капиталистки режим, който всекидневно демонстрира своето пълно безумие. Фактически идеите на хипитата и досега са сред нас, колкото и техните смъртни врагове поддържащи капитализма да се борят срещу тях, включително опитвайки се да асимилират хората със хипи склонности. Но съществото „дясно хипи“  е  жалък абсурд, рожба на умове поставили се в услуга на заможните класи.

БЕЛЕЖККИ

  1. „Кой, как и защо продава неолиберализъм в Българските университети“, Живот След Капитализма , http://www.lifeaftercapitalism.info/analyses/477-neoliberalizum-bulgarski-universiteti
  2. Шевалиер – от cheval ,  фр.,  кон
  3. Exiled on Main Street: Urban Utopian Insurrection, by Mark Mason and Susan Cain / May 18th, 2016 , http://dissidentvoice.org/2016/05/exiled-on-main-street-urban-utopian-insurrection/
  4. Wikipedia, https://en.wikipedia.org/wiki/Left%E2%80%93right_politics
  5. Wikipedia  https://en.wikipedia.org/wiki/Right-wing_politics

 

Един проект за освобождение от Работата

150126102625-01-auschwitz-liberation-0126-super-169

Случва се понякога да се разхождам през нощта из централна София и това което виждам, е един мега-купон навсякъде из центъра, хората са навън и решително отказват да се прибират рано, да бъдат благоразумни и да си легнат за да отидат на работа или училище на другия ден. Спомням си, че веднъж едно момче от Пловдив сподели „ Не знам защо, но напоследък оживявам само през ноща…“ , каза го така като че ли за него това е загадка, която не може да разреши. На мен също ми прави впечатление, че като че ли хората в София, или поне младите, стават истински през нощта и като че ли това е една от причините да са навън до късно, за да бъдат истински.

Това винаги ме е озадачавало – защо толкова много хора в България оживяват само през нощта – размишлявах дълго над въпроса и мисля, че най-накрая разреших загадката, разбрах. И ето моето разрешение. Работата е там, че през нощта, по паркове, улици, барове и т.н., ние сме заедно. Докато през деня, на работа, училище, университет и т.н. биваме индивидуализирани, разделяни, разпръснати, противопоставяни, йерархизирани, наблюдавани, оценявани, тормозени, твърде заети или недостатъчно заети. Това за тези които ходят на работа, училище, университет и т.н., за безработните страданието е по-голямо.

Естественото състояние на хората е да бъдат заедно с другите и да си помагат, да пътуват заедно, да правят любов, започват инициативи, творят, сътрудничат си, споделят, пречат си, да се грижат едни за други, да се карат , сплетничат, сдобряват, разхождат, скитат и т.н., т.е. естественото състояние на хората е да изживеят живота си заедно с другите и от това да изпитват радост. Т.е. през деня, ходейки на работа, училище, университет, или бидейки безработни, ние биваме принуждавани да се напъхваме в неестествени за нас състояния – да бъдем индивидуализирани като бъдем оценявани и измервани спрямо другите, да бъдем принуждавани да се състезаваме помежду си, да работим индивидуално вместо заедно , да преследваме лична кариера, да се явяваме на интервюта където нашата индивидуалност бива оценявана и т.н.

Но естествената природа на хората, колкото и господарите на нашето общество да се опитват да я изкривят, не може да се промени1 и те излизат навън през нощта, и отказват да се прибират, за да бъдат такива каквито са – имащи за най-голяма радост да са заедно с другите. Знае се, че когато някой изпадне в изолация, личността на този/тази човек се разпада, неговото/нейното „Аз“ изчезва, а също и желанието за живот. Нашият „Аз“ се разпада без другите хора. И ако това е вярно, то това означава че другите са част от нашият „Аз“, „той“ не може без тях. Тогава как може да говорим за индивидуалност, която е оценявана отделна от общността, ако тази индивидуалност без общността изчезва?

Разделяй и владей в политиката и социологията означава да се придобие и поддържа власт, като се разделят големи концентрации на сила на отделни части, които индивидуално са по-слаби от този, който прилага тази стратегия. Понятието се отнася за стратегия, която разделя съществуващи структури на сила…като причинява съперничества и подбужда раздор между хората….Употребата на тази техника е предназначена да дава възможност на суверена да контролира поданици, население или фракции с различни интереси, които иначе колективно биха могли да се противопоставят на неговата власт.2

Разделяй и владей е една от най-старите стратегии за установяване на власт над хората. Когато на работа, в училище, в университета ние биваме оценявани индивидуално и биваме поощрявани да се състезаваме помежду си, това не се прави толкова с цел за по-голяма ефективност (тъй като колективната работа винаги е далеч по-ефективна от индивидуалната), колкото за да бъдем разделяни, така че да не вземем да се противопоставим заедно на нашите шефове, което неизбежно ще причини те да загубят властта си, но което е по-важното – дава им възможност да правят каквото си поискат с нас, тъй като когато сме разделени, противопоставени, атомизирани, тогава няма съпротива срещу шефовете. Зад реториката за оценяване на качествата на индивида ( на работа, в училище и т.н. ) се крие хитра стратегия за завладяване на множествата. Цялата реторика за „конкуренция“, „конкурентоспособност“ и т.н. има за цел така да организира нещата, че хората бидейки заети със състезание помежду си, да са безсилни пред управляващите – на ниво държава, работа, училище и т.н.

Въпросът обаче който си поставям в това есе, е как да бъдем и през деня такива каквито сме през нощта навън по улиците, парковете, баровете и т.н. Как да бъдем заедно през цялото време, без да сме индивидуализирани, противопоставени, състезаващи се.

На първо място, според мен, просто трябва да спрем да ходим на работа. Т.е. да спрем да работим за някой друг. Няма да бъда многословен и ще го кажа направо – да започнем да създаваме работни кооперативи, колективи, в които :

  • Да работим с хора с които искаме да работим, а не някой друг да ни събира с хора, които не можем да понасяме.

  • В които да правим това, което искаме и да го правим както искаме.

  • Кооперативи в които няма шефове, няма йерархия, всички са не само равни, но и всеки/всяка напълно участва във всяко решение. Където никой не заповядва на никого.

  • В които всеки участващ да има възможността да осъществи себе си, своите идеи и проекти, а не да осъществява нарежданията на шефа.

Тук говоря за кооперативи създадени, притежавани и управлявани от самите работещи в тях, на равни начала, не-йерархични, без шефове. Такива кооперативи могат да бъдат хлебарници, за компютърно програмиране, за поправка на велосипеди, строително-ремонтни бригади, магазини за хранителни стоки, фризьорски салони, барове, клубове и т.н., който с каквото иска да се занимава. Една от целите на такива кооперативи би била премахване на конкуренцията и заменянето й със сътрудничество и взаимна грижа, както между отделните участващи, така и между самите кооперативи.

Примерно няколко души решават да създадат кооперативна пекарна, вместо да работят за някой който няма да пропуска да ги навиква, обижда, унижава. И така, създават кооперативна пекарна. А други създават малък хранителен магазин. Двата кооператива се свързват и решават напълно и доброволно да си сътрудничат, като си помагат с материали, стоки, пари, който с каквото може и от каквото има нужда. Хора от единият кооператив могат свободно да работят и да помагат в другия. По-късно група програмисти решават да създадат кооператив за софтуер, в който да реализират всичките си идеи и проекти. Те също се свързват с пекарната и магазина, и си сътрудничат с тях както могат, правят уебсайтове на кооперативите и на така оформилата се мрежа, и не пропускат да пият бира заедно. В цялата картина отсъстват шефове, „супервайзери“ 3, работно време, принуда, заповеди и други такива от кутията на пандора, каквото са съвременните работни места. Хората в кооперативите са заедно, без номера, състезания, ножове в гърбовете, взаимен тормоз и т.н. Според мен това е начина за осъществяване на копнежа, който го има може би във всеки, да бъдем постоянно заедно с другите и живота да е радост, вместо само вечер след работния ден да се събираме.

Та пекарите, бакалите и програмистите създават също общ фонд за взаимопомощ, в който всеки кооператив и всеки отделен член, абсолютно доброволно или както се уговорят, могат да заделят колкото пари решат и да ги влагат във фонда, като той ще отпуска безлихвени заеми на други хора, които искат да започнат свой кооператив и ще помага на кооперативи или отделни членове, които са изпаднали в затруднение. Взаимоспомагателна каса, банките настрани.

Представете си примерно, че група хора пият бира навън под звездното небе, в топла лятна нощ, и един от тях казва:

 –       „Утре трябва да отида на работа, където на първо място се налага да върша напълно безсмислени, но най-вече никому ненужни неща, без които не само че света ще оцелее, но даже и по-добре ще бъде без тях. Където ще бъда навикван и обиждан от шефовете, ще се боричкам с колеги, ще бъда тормозен от оня, аз ще тормозя този, може би ще объркам нещо, за което ще изпадна в притеснение и накрая на деня ще си тръгна полу-побъркан, агресивен, мразещ всички и всичко, възможно е да се сдърпам с някой по пътя към дома и най-после ще си легна, чувствайки се напълно мизерен…“

След известно мълчание за размисъл, някой му отговаря:

  –     „Слушай какво, дай да зарежем цялата тая работа. Да се хванем да отворим един магазин, няма да изкарваме кой знае колко, но поне ще си развинтим цялото въображение в него и ще го правим както си искаме, ще бъдем с хората с които искаме, богати няма да станем, може би ще се лишаваме от някои неща, ще делим по равно…“

Първият му отговаря:

  – „Хм..магазин..Абе, добри сме в писане на софтуер, дай да се кооперираме и да реализираме всички ония проекти, които шефовете ни отхвърлиха.“

Друг се обажда:

  –  „ Вижте, аз също искам да участвам!“

Вторият:

 –   „ Ами не е толкова лоша идея, да действаме, а?“

Другите двама:

– „Действаме!“

И правят кооператив, в който всичко се дели по равно – трудности, несигурност, отговорности, приходите и разходите, всяко решение е колективно решение и т.н…

 Не е достатъчно кооперативите да имат за цел просто да изкарват пари, без шефове. Тогава биха били просто фирми. Така особена промяна едва ли ще се постигне. Такива кооперативи би следвало да имат за ясна цел промяна на начина по който живеем заедно и работим заедно. Една мрежа от кооперативи би трябвало също да отделя време и средства за да популяризира идеите, практиките, опита си, така че все повече хора да могат да се спасяват от жестокия тиранин наречен „пазар на труда“. Да обучава други как се започва и движи кооператив. Искам да подчертая, че е необходимо кооперативите да са отворени за безработни и бездомни хора, така че те да могат отново да изпълнят със смисъл живота си. Кооперативите трябва да действат като опозиция и съпротива срещу „пазара на труда“.

Представям си една улица, на която на единият тротоар има кооперативно кафене, на отсрещния кооперативна пекарна, малко по-натам кооперативен магазин за хранителни стоки, в дясно кооперативна работилница за ремонт на велосипеди, преди ъгъла кооперативна аптека, в ляво от нея кооперативен плод и зеленчук и т.н. И всички тези хора безвъзмездно си помагат.

Съществуват също и жилищни кооперативи. Ето как „Канадската федерация на жилищните кооперативи “ ги дефинира:

“ Жилищните кооперативи дават дом на техните членове, като нямат за цел печалба.

Членовете им не притежават собственост върху жилищата. Ако някой напусне, жилището се връща на кооператива, за да бъде предложено на други индивиди или семейства, които се нуждаят от достъпно настаняване.

Някои домакинства плащат намален месечен наем (жилищна такса), съобразен с техният доход…Други плащат пълна месечна такса, базирана на разходите.

Понеже кооперативите вземат от техните членове само толкова, колкото е необходимо за покриване на разходите, ремонтите и резервите, те могат да предложат настаняване, което е много по достъпно в сравнение със средните наеми в частният сектор.

Кооперативните жилища също предлагат сигурност. Те са контролирани от членовете си, които участват във вземането на решенията относно техните жилища. Няма външен наемодател…“

Идеалът който искам да опиша с това есе, е всички които се събират вечер по паркове и улици, които скитат по планини и плажове, и тези които са останали без надежда, да се освободят от веригите на „работата“ и да осъществят копнежа да бъдат винаги заедно, да живеят живота си така както искат, като създават кооперативи и колективи, чрез които ще могат да се издържат и в които ще бъдат свободни да правят живота си какъвто го искат. Не само през нощта по пейките, в планинската гора, на красивият плаж, но също и през деня, тук в града, всеки ден и всяка нощ. Да се създаде едно пространство свободно от принуда и едно поле, в което хората да могат да развихрят творческите си стремежи, вместо да бъдат изпълнители на нарежданията на някой друг. Колективите освен работни и жилищни могат да бъдат артистични, медицински, родителски, потребителски, за каквото се сетите. Дали е възможно? Поне може да се опита. Едно е сигурно обаче – такива опити, понеже се противопоставят на статуквото4, ще срещнат сериозна съпротива от тези, които са заети с опазването му. Но пък свободата никога не е била подарявана.

БЕЛЕЖКИ

1„Can’t kill what doesn’t die!“ Last Hope, “Under The Flag”

3. Което преведено на български означава „надзиратели“, от латински super – над и video – гледам

4. Термина „статукво“ идва от латински Status Quo. Според wikipedia “ Status Quo е фраза на латински, която обикновено има смисъла „Да се подържа Status quo, означава  да се запази състоянието на нещата такова, каквото е понастощем. “

.