Един проект за освобождение от Работата

150126102625-01-auschwitz-liberation-0126-super-169

Случва се понякога да се разхождам през нощта из централна София и това което виждам, е един мега-купон навсякъде из центъра, хората са навън и решително отказват да се прибират рано, да бъдат благоразумни и да си легнат за да отидат на работа или училище на другия ден. Спомням си, че веднъж едно момче от Пловдив сподели „ Не знам защо, но напоследък оживявам само през ноща…“ , каза го така като че ли за него това е загадка, която не може да разреши. На мен също ми прави впечатление, че като че ли хората в София, или поне младите, стават истински през нощта и като че ли това е една от причините да са навън до късно, за да бъдат истински.

Това винаги ме е озадачавало – защо толкова много хора в България оживяват само през нощта – размишлявах дълго над въпроса и мисля, че най-накрая разреших загадката, разбрах. И ето моето разрешение. Работата е там, че през нощта, по паркове, улици, барове и т.н., ние сме заедно. Докато през деня, на работа, училище, университет и т.н. биваме индивидуализирани, разделяни, разпръснати, противопоставяни, йерархизирани, наблюдавани, оценявани, тормозени, твърде заети или недостатъчно заети. Това за тези които ходят на работа, училище, университет и т.н., за безработните страданието е по-голямо.

Естественото състояние на хората е да бъдат заедно с другите и да си помагат, да пътуват заедно, да правят любов, започват инициативи, творят, сътрудничат си, споделят, пречат си, да се грижат едни за други, да се карат , сплетничат, сдобряват, разхождат, скитат и т.н., т.е. естественото състояние на хората е да изживеят живота си заедно с другите и от това да изпитват радост. Т.е. през деня, ходейки на работа, училище, университет, или бидейки безработни, ние биваме принуждавани да се напъхваме в неестествени за нас състояния – да бъдем индивидуализирани като бъдем оценявани и измервани спрямо другите, да бъдем принуждавани да се състезаваме помежду си, да работим индивидуално вместо заедно , да преследваме лична кариера, да се явяваме на интервюта където нашата индивидуалност бива оценявана и т.н.

Но естествената природа на хората, колкото и господарите на нашето общество да се опитват да я изкривят, не може да се промени1 и те излизат навън през нощта, и отказват да се прибират, за да бъдат такива каквито са – имащи за най-голяма радост да са заедно с другите. Знае се, че когато някой изпадне в изолация, личността на този/тази човек се разпада, неговото/нейното „Аз“ изчезва, а също и желанието за живот. Нашият „Аз“ се разпада без другите хора. И ако това е вярно, то това означава че другите са част от нашият „Аз“, „той“ не може без тях. Тогава как може да говорим за индивидуалност, която е оценявана отделна от общността, ако тази индивидуалност без общността изчезва?

Разделяй и владей в политиката и социологията означава да се придобие и поддържа власт, като се разделят големи концентрации на сила на отделни части, които индивидуално са по-слаби от този, който прилага тази стратегия. Понятието се отнася за стратегия, която разделя съществуващи структури на сила…като причинява съперничества и подбужда раздор между хората….Употребата на тази техника е предназначена да дава възможност на суверена да контролира поданици, население или фракции с различни интереси, които иначе колективно биха могли да се противопоставят на неговата власт.2

Разделяй и владей е една от най-старите стратегии за установяване на власт над хората. Когато на работа, в училище, в университета ние биваме оценявани индивидуално и биваме поощрявани да се състезаваме помежду си, това не се прави толкова с цел за по-голяма ефективност (тъй като колективната работа винаги е далеч по-ефективна от индивидуалната), колкото за да бъдем разделяни, така че да не вземем да се противопоставим заедно на нашите шефове, което неизбежно ще причини те да загубят властта си, но което е по-важното – дава им възможност да правят каквото си поискат с нас, тъй като когато сме разделени, противопоставени, атомизирани, тогава няма съпротива срещу шефовете. Зад реториката за оценяване на качествата на индивида ( на работа, в училище и т.н. ) се крие хитра стратегия за завладяване на множествата. Цялата реторика за „конкуренция“, „конкурентоспособност“ и т.н. има за цел така да организира нещата, че хората бидейки заети със състезание помежду си, да са безсилни пред управляващите – на ниво държава, работа, училище и т.н.

Въпросът обаче който си поставям в това есе, е как да бъдем и през деня такива каквито сме през нощта навън по улиците, парковете, баровете и т.н. Как да бъдем заедно през цялото време, без да сме индивидуализирани, противопоставени, състезаващи се.

На първо място, според мен, просто трябва да спрем да ходим на работа. Т.е. да спрем да работим за някой друг. Няма да бъда многословен и ще го кажа направо – да започнем да създаваме работни кооперативи, колективи, в които :

  • Да работим с хора с които искаме да работим, а не някой друг да ни събира с хора, които не можем да понасяме.

  • В които да правим това, което искаме и да го правим както искаме.

  • Кооперативи в които няма шефове, няма йерархия, всички са не само равни, но и всеки/всяка напълно участва във всяко решение. Където никой не заповядва на никого.

  • В които всеки участващ да има възможността да осъществи себе си, своите идеи и проекти, а не да осъществява нарежданията на шефа.

Тук говоря за кооперативи създадени, притежавани и управлявани от самите работещи в тях, на равни начала, не-йерархични, без шефове. Такива кооперативи могат да бъдат хлебарници, за компютърно програмиране, за поправка на велосипеди, строително-ремонтни бригади, магазини за хранителни стоки, фризьорски салони, барове, клубове и т.н., който с каквото иска да се занимава. Една от целите на такива кооперативи би била премахване на конкуренцията и заменянето й със сътрудничество и взаимна грижа, както между отделните участващи, така и между самите кооперативи.

Примерно няколко души решават да създадат кооперативна пекарна, вместо да работят за някой който няма да пропуска да ги навиква, обижда, унижава. И така, създават кооперативна пекарна. А други създават малък хранителен магазин. Двата кооператива се свързват и решават напълно и доброволно да си сътрудничат, като си помагат с материали, стоки, пари, който с каквото може и от каквото има нужда. Хора от единият кооператив могат свободно да работят и да помагат в другия. По-късно група програмисти решават да създадат кооператив за софтуер, в който да реализират всичките си идеи и проекти. Те също се свързват с пекарната и магазина, и си сътрудничат с тях както могат, правят уебсайтове на кооперативите и на така оформилата се мрежа, и не пропускат да пият бира заедно. В цялата картина отсъстват шефове, „супервайзери“ 3, работно време, принуда, заповеди и други такива от кутията на пандора, каквото са съвременните работни места. Хората в кооперативите са заедно, без номера, състезания, ножове в гърбовете, взаимен тормоз и т.н. Според мен това е начина за осъществяване на копнежа, който го има може би във всеки, да бъдем постоянно заедно с другите и живота да е радост, вместо само вечер след работния ден да се събираме.

Та пекарите, бакалите и програмистите създават също общ фонд за взаимопомощ, в който всеки кооператив и всеки отделен член, абсолютно доброволно или както се уговорят, могат да заделят колкото пари решат и да ги влагат във фонда, като той ще отпуска безлихвени заеми на други хора, които искат да започнат свой кооператив и ще помага на кооперативи или отделни членове, които са изпаднали в затруднение. Взаимоспомагателна каса, банките настрани.

Представете си примерно, че група хора пият бира навън под звездното небе, в топла лятна нощ, и един от тях казва:

 –       „Утре трябва да отида на работа, където на първо място се налага да върша напълно безсмислени, но най-вече никому ненужни неща, без които не само че света ще оцелее, но даже и по-добре ще бъде без тях. Където ще бъда навикван и обиждан от шефовете, ще се боричкам с колеги, ще бъда тормозен от оня, аз ще тормозя този, може би ще объркам нещо, за което ще изпадна в притеснение и накрая на деня ще си тръгна полу-побъркан, агресивен, мразещ всички и всичко, възможно е да се сдърпам с някой по пътя към дома и най-после ще си легна, чувствайки се напълно мизерен…“

След известно мълчание за размисъл, някой му отговаря:

  –     „Слушай какво, дай да зарежем цялата тая работа. Да се хванем да отворим един магазин, няма да изкарваме кой знае колко, но поне ще си развинтим цялото въображение в него и ще го правим както си искаме, ще бъдем с хората с които искаме, богати няма да станем, може би ще се лишаваме от някои неща, ще делим по равно…“

Първият му отговаря:

  – „Хм..магазин..Абе, добри сме в писане на софтуер, дай да се кооперираме и да реализираме всички ония проекти, които шефовете ни отхвърлиха.“

Друг се обажда:

  –  „ Вижте, аз също искам да участвам!“

Вторият:

 –   „ Ами не е толкова лоша идея, да действаме, а?“

Другите двама:

– „Действаме!“

И правят кооператив, в който всичко се дели по равно – трудности, несигурност, отговорности, приходите и разходите, всяко решение е колективно решение и т.н…

 Не е достатъчно кооперативите да имат за цел просто да изкарват пари, без шефове. Тогава биха били просто фирми. Така особена промяна едва ли ще се постигне. Такива кооперативи би следвало да имат за ясна цел промяна на начина по който живеем заедно и работим заедно. Една мрежа от кооперативи би трябвало също да отделя време и средства за да популяризира идеите, практиките, опита си, така че все повече хора да могат да се спасяват от жестокия тиранин наречен „пазар на труда“. Да обучава други как се започва и движи кооператив. Искам да подчертая, че е необходимо кооперативите да са отворени за безработни и бездомни хора, така че те да могат отново да изпълнят със смисъл живота си. Кооперативите трябва да действат като опозиция и съпротива срещу „пазара на труда“.

Представям си една улица, на която на единият тротоар има кооперативно кафене, на отсрещния кооперативна пекарна, малко по-натам кооперативен магазин за хранителни стоки, в дясно кооперативна работилница за ремонт на велосипеди, преди ъгъла кооперативна аптека, в ляво от нея кооперативен плод и зеленчук и т.н. И всички тези хора безвъзмездно си помагат.

Съществуват също и жилищни кооперативи. Ето как „Канадската федерация на жилищните кооперативи “ ги дефинира:

“ Жилищните кооперативи дават дом на техните членове, като нямат за цел печалба.

Членовете им не притежават собственост върху жилищата. Ако някой напусне, жилището се връща на кооператива, за да бъде предложено на други индивиди или семейства, които се нуждаят от достъпно настаняване.

Някои домакинства плащат намален месечен наем (жилищна такса), съобразен с техният доход…Други плащат пълна месечна такса, базирана на разходите.

Понеже кооперативите вземат от техните членове само толкова, колкото е необходимо за покриване на разходите, ремонтите и резервите, те могат да предложат настаняване, което е много по достъпно в сравнение със средните наеми в частният сектор.

Кооперативните жилища също предлагат сигурност. Те са контролирани от членовете си, които участват във вземането на решенията относно техните жилища. Няма външен наемодател…“

Идеалът който искам да опиша с това есе, е всички които се събират вечер по паркове и улици, които скитат по планини и плажове, и тези които са останали без надежда, да се освободят от веригите на „работата“ и да осъществят копнежа да бъдат винаги заедно, да живеят живота си така както искат, като създават кооперативи и колективи, чрез които ще могат да се издържат и в които ще бъдат свободни да правят живота си какъвто го искат. Не само през нощта по пейките, в планинската гора, на красивият плаж, но също и през деня, тук в града, всеки ден и всяка нощ. Да се създаде едно пространство свободно от принуда и едно поле, в което хората да могат да развихрят творческите си стремежи, вместо да бъдат изпълнители на нарежданията на някой друг. Колективите освен работни и жилищни могат да бъдат артистични, медицински, родителски, потребителски, за каквото се сетите. Дали е възможно? Поне може да се опита. Едно е сигурно обаче – такива опити, понеже се противопоставят на статуквото4, ще срещнат сериозна съпротива от тези, които са заети с опазването му. Но пък свободата никога не е била подарявана.

БЕЛЕЖКИ

1„Can’t kill what doesn’t die!“ Last Hope, “Under The Flag”

3. Което преведено на български означава „надзиратели“, от латински super – над и video – гледам

4. Термина „статукво“ идва от латински Status Quo. Според wikipedia “ Status Quo е фраза на латински, която обикновено има смисъла „Да се подържа Status quo, означава  да се запази състоянието на нещата такова, каквото е понастощем. “

.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s