Представителството срещу демокрацията: Жак Рансиер за Френските Президентски Избори

Macron

Превод от http://www.versobooks.com/blogs/3142-representation-against-democracy-jacques-ranciere-on-the-french-presidential-elections

Странната предизборна кампания за президент на Франция не изненадва философът Жак Рансиер. Според него Френската система поверяваща цялата власт на професионални политици автоматично бълва кандидати, които твърдят че представляват „категорично скъсване със старото“. Ерик Езхиман разговаря с Рансиер за мартенското издание на L’Obs (преводач от френски на английски – Дейвид Бродер).

От решението на Франсоа Холанд да не се кандидатира до юридическите неволи на Франсоа Фийон, настоящата президентска кампания е поредица от драматични обрати. Вие, Жак Рансиер, сте необикновен наблюдател на този спектакъл. От години изобличавате „задънените улици“ на представителната демокрация, която виждате като неспособна да произведе истинска демокрация. Как бихте анализирал това, което се случва?

Представителна демокрация“ е термин, който е повече от съмнителен. Той изразява идеята за вече оформен „народ„, който изразява себе си като избира свои представители. Но „народът“ не е даденост, която съществува преди политическият процес, по-скоро той е резултат от този процес. Тази или онази политическа система създава този или онзи народ, а не обратното. Между другото, представителната система е основана на идеята че има класа в обществото, която представлява общите му интереси. В умовете на Бащите Основатели на САЩ това беше класата на просветените земевладелци. Тази система създава „народ“, който идентифицира неговите легитимни представители като идващи от тази класа и периодично потвърждава това на изборите. Представителната система постепенно е станала занятие за професионалисти, които в последствие се само-възпроизвеждат. Но правейки това, тази система създаде своят негатив, митичната идея за народ който не е представен от тези професионалисти и който се стреми да се снабди с представители, които наистина го въплъщават. Това е театралната пиеса – със постоянно понижаващо се качество – която днес всяка изборна кампания  възпроизвежда.

Вашият възглед е доста мрачен. Тази система вътрешно порочна ли е?

В основните си принципи тя е олигархична и не-демократична. И във Франция тази олигархия загуби своята легитимност когато стана ясно, че просветените собственици на имущество представляват само интересите на собствеността. Това беше разкрито чрез „републиканските“ асамблеи през 1848 и 1871г., препълнени с роялисти беснеещи срещу работниците и революционерите. Олигархията малко по малко стана класа от политици, които не представляват нищо друго освен самата система. Мажоритарната и президентска система на Петата Република ускори този процес. Сега имаме две редуващи се групи, всяка от която на свой ред управлява и държи цялата власт. Това подсилва професионализацията на политиката. Паралелно с това се предполага че фигурата на президента  трябва да въплъщава онези хора, които тази професионализация предава.

Но тогава защо всеки твърди, че е „срещу системата“ ?

Възпроизвеждайки се системата автоматично създава едно вътрешно деление, един дяволски двойник. Партията с мнозинство дефакто представлява само една пета от електората, създавайки по този начин очевидният факт, че истинското мнозинство от хората не са представлявани. Но когато другите партии на свой ред вземат властта, те все повече заприличват на останалите. От тук повтарящата се тема за пренебрегнатите и предадени хора. Като институция твърдяща че представлява тези хора, президентството увеличава собственото вътрешно напрежение на системата. Създава пространство за кандидати, които да декларират „Аз съм кандидатът на не-представляваните!“. Съществува тази ниша за „верният“, който разобличава предателствата на лявата партия, която сега вече напълно прилича на десните. Съществува нишата за Льо Пен, тази на страдащите множество хора с френски произход. В една отминала ера работническите партии представляваха организирани колективни сили, които натискаха системата отвън. Днес „реалните хора“ е фигура изкована от самата система. Ние достигаме момент, в който вече не знаем кой ще поеме различните роли – днес милиардери твърдят, че представляват стъпканите от милиардерите.

Чуваме от Леви и от Десни, че политиката трябва да бъде въплътена в лидери, които дават лице на колективната воля.

Въплъщаването не е политическо понятие. То е религиозна концепция, която е добре да бъде оставена на религията. Нейното упорито присъствие в днешната политика е свързано с идеята за реални, по-дълбоки хора. Тази идея е ловното поле на крайно-десните. „Левият популизъм“ твърди, че може да откъсне тези хора от крайно-десните като предложи алтернативен модел – на лидер който въплъщава народа и го конституира като такъв, в стила на Уго Чавес. Но въплъщаването е принцип, който е стриктно противоположен на демокрацията.

Но няма ли в историята големи политици като Хуарес, Де Гол и Рузвелт ?

Изключителните фигури идват когато нормалните правила на играта са разбити и е необходимо да се изобрети нещо друго. В такъв момент има индивиди, които се доказват способни да посрещнат предизвикателствата – които са самите те изключителни – като надскочат това, което е очаквано от тях. Де Гол взе безпрецедентно решение в 1940г. като надхвърли ролята си на бригаден генерал. Но като шеф на RPF (пост-военна център-дясно партия) беше политик манипулатор, като всеки друг. На Де Гол дължим Конституцията на Петата Република, която много допринесе за влошаването на всеки вид обществен живот. Кара ме да се усмихвам факта, че Лявото толкова благоговее пред Де Гол днес.

Как би бил организиран колективният живот без представители? Чрез хвърляне на жребий – мярка която подкрепяхте във вашата книга „Омразата към Демокрацията“?

Добре би било да различаваме между делегиране и представляване. В демокрацията е логично някои хора да извършват дадени дейности от името на други. Но делегатът изпълнява тази роля само веднъж, докато това не е така при представителите. Хвърлянето на жребий е било нормалният демократичен начин да се назначават делегати, което се основава на принципа че всички са еднакво способни. Аз предложих връщането на този метод за да обърнем нагона към професионализация на политиката. Но това не е проста рецепта, както и не-възобновимите мандати. Тези средства биха представлявали интерес само ако са в ръцете на голямо обществено движение. Демокрацията не съществува без тези натиски отвън на системата, натиски разтърсващи институциите на държавата – каквото направиха „площадните движения“ ( Арабската Пролет, Indignados, Движението Occupy, Nuit Debout, бел. прев.) наскоро. Демокрацията предполага, че институции автономни от държавните структури и държавният дневен ред са способни да правят тези моменти на егалитарност продължителни.

Президентската кампания поне позволи да се появят нови теми като универсалният доход. Каквото и да мислим по въпроса, не е ли това добра новина?

Това е прогрес в сравнение със Саркози, който искаше да прати Франция обратно на работа, отървайки се в същото време от работни места. Но универсалният доход зависи от съмнителен анализ, който декларира изчезването на ръчният труд и обща роботизация на индустрията. Присадена върху това е идеята за нематериален труд на класа от нематериални работници, която би трябвало да даде на това искане неговият революционен характер. Но ръчният труд не е изчезнал – той беше изнесен на места където е по-евтин и където работниците са по-послушни. Универсалният доход стана по този начин вид разширение на RMI и RSA (помощи за безработните и ниско платените във Франция, които са само няколко стотин евро на месец и то със много условия), проектиран като компенсация за деиндустриализацията, която се случва в нашите страни. Но това не е еманципаторна мярка, каквато някои твърдят че е. И нейният универсализъм е много ограничен. Представете си такъв доход да е гарантиран на децата в мините на Конго, извличащи материалите необходими за нематериалният труд, или на работниците във фабриките на Бангладеш! Ето това би променило картината.

Вие гласувате само в изключителни случаи. Ако Марин Льо Пен печели 48% в предварителните допитвания в навечерието на вторият кръг, не бихте ли пуснали вашият вот , за да бъде тя победена – дори и ако това означава да гласувате за Макрон или Фийон?

Това е от онзи вид дилеми, които се решават за пет минути, ако моментът настъпи. Очевидно ако Льо Пен спечели никак няма да е хубаво. Но е добре да направим точният извод. Решението е борба срещу системата която произвежда такива като Марин Льо Пен, а не да вярваме че ще спасим демокрацията като гласуваме за поставеният на първо място корумпиран политик. Помня призивът от 2002г. „Гласувайте за мошеника, не за фашиста!“ (във вторият кръг на изборите, изправящ Жак Ширак срещу Жан-Мари Льо Пен). Да избираме мошеника за да избегнем фашиста, означава да заслужаваме и двамата. И да подготвяме пътят да ни се натресат и двамата.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s