Контра-Революцията в Русия

Lenin Stalin

От тук можете да изтеглите оригиналът на книгата:

https://crimethinc.com/2018/05/11/new-book-the-russian-counterrevolution

От тук можете да изтеглете настоящият превод в pdf формат:

https://app.box.com/s/8o6uld0yh518liy7au10u2q7tr53mvkc

Тази книга е посветена на всички, които дадоха живота си в борба срещу капитализма и държавата, стремейки се към истински свободно общество.

N©! 2018 CrimethInc. Ex-Workers’ Collective

CrimethInc. е тинк-танк прозивеждащ анархистки анализи, знаме на анонимно колективно действие, международна мрежа от амбицирани революционери. Този текст е следствие на десетилетия участие в социални борби, а също и историческо изследване за нашите предшественици.

Книгата е печатана и разпространявана от Active Distributions. activedistribution.org

СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение

Болшевишката Контрареволюция

Едно Предвидимо Бедствие

Ленин – Палач за Работническата Класа

Хронология – Дерайлиране на Революцията

СССР – Сила за Глобална Контра-революция, Съучастник на Фашизма

Значимостта на Болшевишката Контра-революция

Неукротимите Призраци на Мъртви Анархисти

Михаил Бакунин

Анатоли Желязников

Голос Труда

Пьотр Кропоткин

Нестор Махно

Лев Черни

Фани Барон

Арон Барон

Кронщадските Бунтовници

Александър Беркман

Ема Голдман

Ерико Малатеста

Моли Щаймер

Виктор Серж

Пьотр Аршинов

Фьодор Мохановски

Волин

Макс Нетлау

Луиджи Камийо Бернери

В Заключиние

Библиография

ВЪВЕДЕНИЕ

От 19-ти век насам анархистите заявяват, че ключът към освобождението не е вземането на държавната власт, а премахването й. От Париж до Санкт Петербург, от Барселона до Пекин едно поколение революционери след друго трябваше да научи този урок по трудният начин. Сменянето на политиците във властта не променя нищо. Това което е от значение са инструментите за управляване – полиция, армия, съдилища, затворническа система, бюрокрация. Без значение дали цар, диктатор, или парламент управляват тези инструменти, преживяването на получаващите управляването остава едно и също.

Това обяснява защо резултатът от Египетската Революция през 2011-2013г. не беше много по-различен от резултатът от Руската Революция през 1917-1921г., или Френската от 1848-1851г. Във всеки от тези случаи веднага когато хората които правеха революцията спираха да опитват да провеждат социална промяна директно и превключваха към влагане на надеждите си в политически представители, властта се натрупваше в ръцете на нова автокрация. Без значение дали новите тирани произхождаха от армията, аристокрацията, по-низшите класи, без значение дали те обещаваха да възстановят реда или да бъда въплъщение на властта на пролетариата, крайният резултат беше един и същ.

Правителството само по себе си е класово отношение. Не може да бъде премахнато класовото общество без да бъде премахната асиметрията между управляващи и управлявани. Първото условие за всяко правителство е да постигне монопол върху принуждаващата власт. В борбата за постигне на този монопол фашисткият деспотизъм, комунистическите диктатури и либералните демокрации си приличат. И за да бъде постигнат, дори най-привидно радикалната партия трябва в крайна сметка да сключва тайни спораузмения с други играчи във властта. Това обяснява защо Болшевиките назначаваха царски офицери и употребяваха контра-бунтовнически методи, защо постоянно вземха страната на дребната буржоазия срещу анархистите, първо в Русия, по-късно в Испания и навсякъде другаде. Историята разкрива като лъжа старото алиби, че Болшевишките репресии са били необходими за да бъде премахнат капитализма. Проблемът с болшевизмът не беше че употребяваше брутална сила за да прокара революцията, а че употребяваше брутална сила за да смаже революцията.

Днес не е много популярно да бъдат признавани тези факти, когато знамето на Съветският Съюз е станало смътен, избледняващ екран върху който хората могат да проектират каквото си искат. Поколението което израстна след падането на Съветският Съюз възобнови въздушната кула, че държавата може да реши всички наши проблеми стига точните хора да са на власт. Защитниците на Ленин и Сталин ги оправдават по същият начин, по който привърженици на капитализма го оневиняват посочвайки облагите които консуматорите получават при неговото господство. Или твърдят че милионите които те са експлоатирали, затваряли и убили са го заслужавали.

От където и да погледнем, завръщане към държавният социализъм от 20-ти век е невъзможно. Както се казва в старата шега от Източният блок, социализмът е преход от капитализъм…към капитализъм. От тази позиция можем да видим, че временният възход на държавният социализъм през 20-ти век не беше кулминация на световната история както предсказваше Маркс, а стадий в разпространяването и развитието на капитализма. „Реалният Социализъм“ служеше да индустриализира пост-феодални икономики за световният пазар.

Чрез този преход той стабилизира непокорните работни сили по същият начин по който Фордисткият компромис направи това в Запада. Държавният социализъм и Фордизмът бяха изражения на временно примирие между работниците и капиталът, което неолибералната глобализация направи невъзможно. Неограничаваният капитализъм на свободният пазар е на път да погълне последните острови на социално-демократична стабилност като Швеция и Франция.

Бъдещето може да носи неолиберална мизерия, националистки анклави, тоталитарно командвани икономики, или анархистко премахване на самата собственост – или всички тези заедно – но ще бъде все по-трудно да се запазва илюзията, че което и да е правителство може да реши проблемите на капитализма в услуга на който и да е друг, освен на привилегированите елити. Фашисти и други националисти са готови да капитализират това разочарование като предлагат своите собствени марки изключителен социализъм. Не е нужно да изглаждаме пътят за тях като легитимираме идеята, че държавата може да служи на работещите, само да беше правилно администрирана.

Някои твърдят, че трябва да отложим конфликтите с привържениците на авторитарният комунизъм за да се фокусираме върху по-неотложни заплахи, като фашизмът. Но широко разпространеният страх от левият тоталитаризъм дава на фашистките вербовачи тяхната най-важна опорна точка.

***

Тази книга събира два текста публикувани на 100 годишнината от Октомврийската Революция. Първата част, „Болшевишката Контра-революция„, първоначално се появи в Каталуния 1 където гневът от Сталинисткото предателство все още гори. Един честно казано пристрастен и повърхностен общ преглед, но той има качеството да успява да обобщи една много широка тема 2.

Втората част, „Неукротимите Призраци на Мъртви Анархисти“, е наша собствена колекция, но дължим изследванията на наши предшественици. Ние стоим, както се казва, върху раменете на гиганти.

Заедно тези две части предлагат кратък обзор на една едновековна катастрофа, която все още влияе върху нашите борби.

Болшевишката Контрареволюция. Хронология очертаваща репресирането на Руската Революция.                                                          

Едно Предвидимо Бедствие

Контра-революционното отклонение на СССР беше предвидимо. Бакунин предсказва петдесет години преди да се случи, че „диктатурата на пролетариата“ бързо ще се превърне в поредната диктатура върху пролетариата. През последвалите години много други анти-капиталисти достигнаха до същото заключение. Сигурен залог, като се вземе в предвид как лидерите на новите диктатури намираха тяхното вдъхновение в една друга контра-революционна фигура – Карл Маркс. Ние не правим това изказване лекомислено, осъждайки като „контра-революционер“ личност която, без съмнение, беше важна за анти-капиталистките борби. Не бихме направили такава стъпка на основата на обикновени несъгласия относно теоретични въпроси. Само след старателно изследване на последствията от действията на Маркс достигнахме до това заключение.

Маркс внесе колониализъм и върховенство на бялата раса в сърцето на анти-капиталистическото движение, и напълно разруши автономността на това движение, така че 150 години по-късно все още не сме се възстановили.

За да дадем пример, Маркс възхваляваше завладяването на Мексико от САЩ, употребявайки открито расистки термини като противопоставяше „енергетичните“ Янки на „примитивните“ Мексиканци. Неговата идея за диалектически прогрес споделяше със либерализмът от онова време елемент на върховенство на бялата раса. Той беше убеден, че Западните нации са най-развитите в света и че всички други народи трябва да подражават на Европа, и да следват същият път за да се освободят. Маркс беше безпощаден защитник на колониализма, признавеше че той е упражнение по капиталистическо насилие, но вярваше че е важен за прогресът на „примитивните“ народи.

Освен че беше расист, Маркс също беше и авторитарен съучастник на буржоазните институции. Една от най-силните черти на работническото движение от 19-ти век беше неговата автономност. Това беше движение изградено от самите работници и в него институциите на класовият враг нямаха място. Маркс разруши всичко това с неговото упорито настояване че за да победи, според неговата теория – теория която историята направи на парчета, теория която предсказваше че анти-капиталистически революции ще се случат в Германия и Великобритания, определено не и в Русия и Испания – работническата класа трябва да приеме политическите форми на нейният враг, организирайки се в партии и влизайки в буржоазните институции, парламентите, където монархисти и капиталисти се бореха за контрол върху власт основана единствено на подчиняването на селяни и работници, власт която не би могла да съществува без продължаващата доминация на тези класи.

Маркс беше свикнал да е заобиколен от лакеи. Когато осъзнава че има независими умове и противоречащи му мнения в Интренационалната Асоциация на Работниците, че тя не беше повече негов личен фенклуб, той заговорничи и употребява всички мръсни номера които от тогава станаха добре познати методи за манипулиране на събрания, за да бъдат изхвърлени всички онези които не се съгласяват с него и които се противопоставят на очевидно погрешната тактика да се правят политически партии.

Това беше не просто конфликт между две позиции, марксистка и анархистка, нито беше дуел между Маркс и Бакунин. Маркс изключва не само анархисти, но и всеки който не се съгласява с него, включително феминисти като Андре Лео, участничка в Парижката Комуна.

Като резултат от разделянето, мнозинството от Интернационала скъсва с марксистката фракция. Много хора които са запознати само с опростени разкази фокусирани върху Маркс, допускат че веднага когато централата на Интернационала е била приместена в Ню Йорк организаницията е била свършена, но фактически само малка група марксистки отцепници веднага са изчезнали. Мнозинството от Интернационала продължават да се организират заедно според анархистки принципи в продължение на половин десетилетие и повече, както марксисткият историк Стеклов е принуден да разкаже в неговата История на Първият Интернационал. Нужни са още пет години на продължителни държавни репресии за да бъде разрушена организацията и това успява само защото марксисти и други статистки елементи3 в работническото движение отказват да действат в солидарност с революционното работническо организиране.

Противоречивата стратегия на Маркс – да превърне Интернационала в инструмент за влизане в буржоазните институции чрез социал-демократически партии – беше смущаващ провал, както предрекоха неговите критици. Новите партии не губеха време и продаваха работническата класа на контра-революционната кланница каквато беше Първата Световна Война.

Ленин – палач за Работническата Класа

Ленин от самото началото е лидер на Болшевишката фракция в Руската Социал- Демократическа Работническа Партия, която по-късно се преименува на Комунистическа Партия4.

Той беше интелектуалец от буржоазно семейство, който никога не спира да играе ролята на управител. Не можем да отричаме, че човек не избира къде да се роди и може да реши да се откаже от провилегиите си, и да се бори на страната на потиснатите. Но Ленин беше архитектът на псевдо-революционна държава, която ще бъде управлявана от неговата класа. От самото начало СССР е диктатура на интелектуалци и бюрократи, потискащи експлоатираните класи. Ленин никога не изоставя интересите на неговата класа.Той призовава работници и селяни да се бунтуват по същата причина, поради която по време на Революцията присвоява анархистки дискурси (в Държава и Революция, скандализирала членовете на собствената му партия които не разбират, че текстът е просто манипулативен опит да се спечели подкрепата на масите и съюз със анархистите, които са ключова сила в Октомврийското въстание). Всичко това е изчислено да мотивира масите да служат като пушечно месо за неговите амбиции.

Ленин е дори по-авторитарен от Маркс. Като водач на Болшевиките маневрира да изхвърли Меншевиките, Богдановистите и други течения в Пратията. В конфликт е с първите защото се застъпват за свобода на мненията, докато той вярва че цялата партия трябва да се придържа към догмите и решенията на водачите. Със вторите е в конфликт просто защото представляват заплаха за неговият контрол над Партията. Ленин набеждава Богданов че не е ортодоксален Марксист, но самият той също не е такъв. От години е присвоил идеята на анархистите и на есерите (Социалисти Революционери, или СР), че революция може да бъде осъществена в Русия без да се преминава през конституционен период.

В навечерието на Руската Революция Ленин контактува с тайната полиция на Германската Империя. Само благодарение на тях той е способен да се върне в Русия по време на бурята на Световната Война. Те също дават финансова помощ на неговата Партия. В замяна очакват от Ленин да извади Русия от войната, освобождавайки източният фронт за Германия.

В крайна сметка Ленин е повече верен на Немските империеалисти, отколкото на работниците и селяните. Въпреки че много други Болшевики са ужасени от предложената от него колаборация с Германия, диктатурата която той вече е установил в неговата партия взема надмощие. Без да се съветва с народите на Полша и Украйна, той отстъпва техните страни на Немските империалисти, заедно с огромна сума пари и сурови материали които спомогат за клането на работническата класа на Западният фронт.

Противно на ленинистката или троцкистка версии, които приписват цялата бруталност на СССР на Йозеф Сталин, кървавите репресии върху работническата и селската класа, и усилието да се възстанови капитализмът започват през първата година на диктатурата когато Ленин още е шефът.

Хронология – Дерайлиране на Революцията

Революцията от Февруари 1917г. води до парламентарно правителство парализирано от нереалистичен опит да бъде реформиран старият режим и да бъдат защищавани доминиращите интереси. Октомврийската Революция (която започва на 7-ми Ноември според съвремнният календар) трябва да сложи край на властта на буржоазията и аристократите, и да даде възможност на обществото да се само-организира чрез съветите – събрания на работници, селяни и войници, които се появяват спонтанно в Революцията през 1905г. и се появяват отново във Февруарската Революция.

На 7-ми Ноември 1917г. Болшевиките и техните съюзници се вдигат на бунт в Петроград, започвайки втората революция. На 8-ми Ноември поделение от моряци анархисти от Кронщад, водено от Железняков и в координация с Болшевиките, превзема Зимният Дворец и премахва Временното Правителство.

Същият Железняков е избран да води поделението което превзема и премахва Конституционното Събрание през Януари, следващата година. Той води първо флотилия, после брониран влаков батальон срещу Бялата Армия по време на Гражданската Война. Въпреки че протестира срещу налаганите от Болшевиките йерархични мерки и срещу възстановяването на царски офицери в Червената Армия, той е твърде ценен като военен стратег за да бъде изхвърлен. Болшевиките го канят да се присъедини отново към тях – той е отишъл в Крим да се бие срещу Белите в автономно формирование – и го назначават да командва кампанията на бронираният влак която трябва да възпре напредването на Белият Генерал Деникин. Загина в битка през 1919г.

В последствие става ясно че Болшевиките не са се координирали с анархистите от дух на солидарност. Напротив, те систематично са възлагали на анархистите най-опасните роли, за да поемат те физическите и политическите последствия ако нещата не се развият добре.

През Ноември 1917г. Болшевиките се възползват от временно мнозинство във Вторият Все-Руски Конгрес на Съветите, благодарение на неорганизираността на други партии след пучът срещу Временното Правителство, добрата пропаганда на Болшевиките и техният политически и интелектуален профил (те не са мнозинство в работническата класа, но получават мнозинство избрани делегати). На конгресът те превръщат Централният Изпълнителен Комитет в широко независим орган, надзираващ съветите. Преди това Комитетът е бил орган лишен от държавна власт5. Маневрата на Болшевиките го превръща в изпълнителната власт на новата държава. И този комитет, сформиран от делегати, избрани от делегати, които са избрани от делегати (трите слоя на представяне са местните съвети, Конгресът на Съветите и Централният Изпълнителен Комитет), е контролиран – неизбежно – не от народа, а от най-макиавелистките и опортюнистки бюрократи, Болшевиките. В последствие Партията под безкомпромисната диктатура на Ленин получава новият Централен Изпълнителен Комитет от Съветът на Народните Комисари, или Совнарком, и той бързо се превръща във върховният авторитет на новата държава, начело на преустройването на икономиката и администрирането на държавните дела. И негов председател е – изненада – Ленин!

Болшевиките не уважават нито едно решенията на Вторият Все-Руски Конгрес на Съветите. Те изоставят цялата опортюнистична програма която използват за да спечелят мнозинство делегати – аграрната програма, предложението да се търси достойно оттегляне от войната, решението да се създаде Конституционно Събрание. Когато са създали бюрократични слоеве способни да легитимират тяхната диктатура, повече не им се налага да се борят за интересите на работниците и селяните. В следствие Конгресът на Съветите няма да има кой знае каква по-голяма роля от тази да подпечатва решенията на Совнарком.

На 5-ти Декември 1917г. Болшевиките основават Чека, тайната полиция, която от самото си начало се заема с тяхната война срещу други революционни движения. Чека е водена от Дзержински, Полски аристократ.

На 22-ри Декември 1917г. Болшевиките започват преговори с Германия и други Велики Сили, приписвайки си авторитета да говорят от името на цялото Руско общество и окупираните от Руската Империя народи.

На 30-ти Декември 1917г. Болшевиките извършват първата си операция на политическа репресия. Чека арестува малка група есери (Социалисти Революционери) – които са техни съюзници само за показ – включително делегат в Конституционното Събрание, който е бил част от опозицията.

През Януари 1918г. Болшевиките изоставят Конституционното Събрание и оркестрират неговото смазване, заедно с анархистите. Докато анрахистите се противопоставят на Събранието защото е буржоазен орган който противодейства на властта на съветите, Болшевиките искат създаване на Събранието след Февруарската Революция и участват в изборите. Те се обръщат срещу него когато не могат да спечелят мнозинство.

През Март 1918г. Болшевиките подписват унизителен договор за примирие с Германия, който е срещу предложенията на работническата класа за прекратяване на войната. Те плащат огромна военна компенсация и се отказват от контрола над няколко нации, които преди са били под царистка доминация (Балтийските страни, Полша и Украйна). В Украйна селяни организират партизанска война и печелят много битки срещу Немските империалисти, доказвайки жизнеността на предложението на анархисти и други „нито война, нито мир„, с което имат предвид да се прекрати империалистката война, но да се оказва съпротива на каквато и да е военна окупация, чрез революционни партизански тактики. Ленин налага своето отхвърляне на този вариант, може би защото знае че неговата елитистка Партия няма да бъде способна да контролира една партизанска кампания. Той предпочита побеждаване и окупация на Украйна пред некотролируема революция.

В последствие СР, важен съюзник на Болшевиките, заявяват че последните са марионетки на Германия и напускат правителството.

През Април 1918г. Чека извършва първите си извън-съдебни екзекуции, в операция срещу анархисти в Петроград и Москва. До краят на операцията екзекутират 800 души без съдебен процес. Тяхната реторика е че атакуват „класови врагове“, но тайните им заповеди са да бъдат ликвидирани всички анархистки организации в двата основни града.

На 12-ти Април 1918г. Болшевиките атакуват 26 анархистки центъра в Москва, убивайки дузина и арестувайки 500 души. Изплашени от драматичният растеж на анархисткото движение в града, Троцки и болшевишката преса провеждат медийна кампания в сътрудничество с местната буржоазия, обвинявайки ветерани революционери че са „бандити“ и „престъпници“ за това че са окупирали буржоазни имоти, макар и имотите да са били употребени за революцията.

През Юни 1918г. Троцки премахва всякакъв вид работнически контрол над Червената Армия, разрушавайки пролетарската традиция която е позволявала на войниците да избират офицерите и да имат реално равенство.Той възстановява старите йерархии в армията – които са от аристократичен произход – и ги допълва с нова идеологическа йерархия, поддържана чрез зловещо присъствие на Чека на всяко ниво, разрушавайки капацитетът на Червената Армия да функционира като бастион на революционните идеи и превръщайки я в обикновен инструмент на Партията.

Както и преди революцията офицерите получават статут и високо заплащане, докато обикновените войници стават роби, а всеки – офицер или войник – който говори прротив режима, бива разстрелван.

В същото време Троцки провежда масово набиране на офицери от старата царска армия. Под доминацията на Болшевиките Червената Армия става аристократична армия. Като резултат от тази инициатива, през 1918г. 75% от офицерите са бивши царски офицери, а към краят на Гражданската Война тази цифра се покачва до 83%. Вместо да поощряват лидерство сред масите, Болшевиките дават обратно властта на елитът.

Противоположно на това, всички бележити водачи на анархистки формирования през Гражданската Война – Мария Никифорова, Нестор Махно, Фьодор Шхус, Олга Таратута, Анатоли Железняков, Новоселов, Любков – са избрани от техните другари според способностите им и са работници и селяни за разлика от буржоазията, аристокрацията и интелигенцията които доминират в Болшевишкият лагер. И те бяха едни от най-ефективните на бойното поле. Докато Троцки претърпява поражение след поражение, Железняков, Махно и анархистки поделения като тези на Любков и Новоселов през 1918г. и 1919г. изиграват решаваща роля в спирането на напредването на Бялата Армия, макар че Червената Армия е тази, която накрая я отстрелва.

През Юни 1918г. Партията въвежда в действие нейната политика на „военен комунизъм“. В нея няма нищо комунистко. Тази политика извършва монополизирането от Партията на цялата икономика. Не работниците и селяните контролират фабриките и земята, а бюрократи в далечни кабинети. Тази политика, освен национализирането на индустрията, налага на работниците стриктна дисциплина, влошаване на условията на труд и удължаване на работният ден. Политиката „военен комунизъм“ прави стачкуването престъпление наказуемо с разстрел. Установява държавен контрол над международната търговия. Легализира насилственото отнемане на имуществото на селяните, слагайки начало на аграрна политика дори по-жестока и експлоататорска от тази на царското крепостничество.Това, разбира се, довежда до смъртта на милиони селяни и провокира чести селски бунтове срещу властта на Болшевиките.

Новата аристократична Червена Армия е тази която смазва бунтовете, също като по времето на царската диктатура. Друг важен фактор в еволюцията на бюрократичната диктатура е че, започвайки от същият месец, Партията си приписа правото да налага вето на решенията на който и да е съвет.

През Юли 1918г. левите СР започват бунт срещу властта на Болшевиките. Те са победени, направени незаконни, и изхвърлени от Съветското правителство. В следствие Болшевиките се оказват с абсолютен монопол върху държавната власт и забраняват участието на други партии в съветите.

През 1918г. действайки по заповеди на Ленин Болшевиките отварят първият си концентрационен лагер, който предшества системата от гулази отнела милиони животи по време на господството на Сталин.

През Август 1918г. Ленин нарежда да се извърши „масов терор“ срещу бунт в Нижни Новогород и срещу селски бунт в районът Пенза. Тези бунтове са протести срещу новата политика на „военен комунизъм“. Ленин започва дългата Болшевишка традиция да бъде обвиняван всеки критик или десидент че е агент на десните6 (което е по-скоро лицемерие от негова страна, като се вземе предвид че е работел като агент на империалистки интереси, и точно това лято лично се извинява на Немското правителство когато революционери убиват Немският посланник). Той нарежда масови екзекуции на тези които са заподозрени в нелоялност, екзекуции на проститутки защото ги обвинява за липсата на дисциплина в неговата армия, и екзекутиране на стотици селяни избрани произволно, за да се изпрати съобщение което „всички в разстояние на много километри да видят, да разберат и да треперят.“

На 5-ти Септември 1918г. на Чека е възложена политиката на Червеният Терор. Болшевиките твърдят че тя е насочена срещу Белите и контра-революционерите, но тази политика е незабавен отговор на два опита за покушение (единият успешен), извършени от леви революционери – Фани Каплан и Леонид Канегисер – срещу Болшевишки лидери, като отмъщение за техните репресии. „Червеният Терор“ е политика на ликвидиране насочена срещу всеки враг или критик на Болшевишката власт. На 3-ти Септември самите Болшевики декларират в техният вестник:

„Ние трябва да смажем контра-революционната хидра чрез масов терор…всеки който се осмели да разпространява и най-малкият слух срещу Съветският режим, ще бъде незабавно арестуван и изпратен в концентрационен лагер.“

През първите два месеца те избиват между 10 0000 и 15 0000 души, много от които членове на други революционни движения. До 1922г. Болшевиките убиват 1,5 милиона души, някои от които Бели и царисти, но най-голямата част селяни, работници и революционери.

Трябва да се отбележи, че Бялата Армия е тази която първа започва да практикува масови екзекуции – срещу затворници от Червената Армия – но Болшевиките се възползват от ситуацията за да организират безпрецедентни репресии срещу всички други движения в Революцията.

През Ноември 1918г. навсякъде из една широка територия в южна Украйна, имаща 7 милиона жители, основно местни селяни основават Волная Територия, „Свободна Територия“, анархистко общество основано на комуни, свободни и децентализирани милиции, колективизация на земята без посредници, директен работнически котрол на индустрията, универсално образование основаващо се на модерната педагогика на Францеск Ферер-и- Гардия7 и съвети свободни от партиен контрол но отворени за участие на всяко движение от работническата и селската класи, федерирани по децентрализиран начин.

Корените на движението са в анархистките милиции които се сражават срещу Немските окупатори, на които Ленин връчва цялата страна. Селските милиции незабавно започнават да държат фронта срещу Генерал Деникин от Бялата Армия, но Ленин и Троцки спират снабдяването им с амуниции и функциониращи оръжия, съботирайки ги по този начин и предизвиквайки смъртта на много хора. Зад фронтовата линия селяните попречват на Болшевиките да превземат революцията.

През цялата 1919г. Чека продължава и разширява политика започната през предишната година, да бъдат екзекутирани войници дезертиращи от Червената Армия. Като авторитарна и задължителна армия тя е обхваната от епидемия на дезертирания, повече от милион на година. Много наборни войници се опитват да си отидат у дома, а много други се присъединяват към „Зелените Армии“ от селяни, които се опитват да защитават земите си от плячкосванията на Бели и Болшевики. В Украйна десетки хиляди се присъединяват към Революционната Бунтовническа Армия на анархистите.

В тези случаи на масово дезертиране Чека прибягват до тактиката да вземат за заложници членове на семейството на дезертиралият войник и да ги екзекутират един по един докато войникът не се върне (и след това екзекутират за пример даден брой дезертьори).

През Февруари 1919г. Болшевиките дават амнистия на Есерите (Социалисти Революционери). Бялата Армия напредва на всички фронтове и Болшевиките отчаяно се нуждаят от съюзници ( през предходният Ноември те отново легализират Меншевиките след като последните декларират подкрепа за правителството). Когато Есерите излизат от нелегалност и отварят офиси в Москва, Чека започват да арестува в последователни вълни техни лидери, обвинявайки ги в конспирация, за да предизвикат разпадането й и след това да разрушат Социалистическата Революционна Партия.

Между 12-ти и 14-ти Март 1919г. в град Астрахан Чека екзекутират между 2000 и 4000 стачкуващи работници, също и войници от Червената Армия които са се присъединили към тях. Много са хвърлени в реката с камъни вързани за вратовете им, а другите са разстреляни. За да се даде идея за анти-работническият и контра-революционен размах на Болшевишките дейности, по време на същата кампания на репресиране те убиват значително малък брой буржоа, между 600 и 1000 души. Основните жертви на Болшевиките са от народните класи.

На 16-ти Март 1919г. Чека нападат фабриката Путилов в Петроград, където гладуващи работници са започнали стачка с искания за по-големи дажби храна, свобода на пресата, спиране на Червеният Терор и елиминиране на привилегиите на членовете на Комунистическата Партия. 900 са арестувани и две хиляди са екзекутирани без съд.

Чека репресират също и стачки в градовете Орел, Твер, Тула и Иваново. В хода на репресиите Чека развиват методи за изтезание надминаващи тези на Инквизицията. Те вкарват бавно затворници във фурни или в казани с вряла вода, одират затворници, заравят селяни живи, вкарват плъхове в метални тръби и ги опират в тялото на затворника, след това поставят пламък на другия край на тръбата, така че плъхът да изгризе плътта на затворника за да избяга.

През Юни 1919г. Болшевиките започват първият си опит да направят незаконни и да ликвидират селяните анархисти в Украйни, сражаващи се заедно с Махно. Още през Май Болшевиките правят провалил се опит да убият Махно. Троцки заявява, че предпочита цяла Украйна да падне в ръцете на Бялата Армия, пред това да остави анархистите да провеждат своите дейности. Кампанията се засилва след победата през есента над Деникин, водачът на Белите. Анархистите изиграват ключова роля в побеждаването му и след това Болшевиките вече не се нуждаят толкова от съюз с тях….докато некомпетентността им не произвежда нова заплаха за Съветският режим една година по-късно.

Между 1ви и 3ти Май 1920г. селско и анархистко въстание избухва в районите на Алтай и Томск, с участието на 10 000 сражаващи се. То е принципно насочено срещу Бялата Армия, но застъпването на въстанниците за децентрализиран местен контрол ги изправя срещу Болшевиките, които се стремят да смажат бунта, правейки незаконна и разрушавайки Анархистката Федерация на Алтай. Съпротивата продължава до краят на 1921г.

През Юни 1920г. жени работници в Тула вдигат стачка за правото да имат почивен ден в неделя. Те са изпратени в концентрационни лагери.

На 19-ти Август 1920г. започва селският бунт в Тамбов, когато изземащ взвод на Червената Армия бие старите хора в малко село за да принуди жителите му да предадат повече жито на правителството. До Октомври селяните бунтовници наброяват 50 000 бойци сражаващи се срещу властта на Болшевиките. Те функционират като автономна само-организирана сила биеща се срещу Бели и Болшевики. Няколоко ветерани революционери от СР се издигат до водачески позиции в бунта. До Януари 1921г. въстанието се разширява и включва Самара, Астрахан, Саратов и части от Сибир. Със 70 000 сражаващи се бунтовниците защитават своите територии от Болшевиките, докато победи на други фронтове дават възможност на последните.да изпратят срещу тях 100 000 войници от Червената Армия. За да смажат бунта Болшевиките употребяват химически оръжия в продължение на приблизително три месеца през 1921г., убивайки много цивилни. Те изпращат 50 000 селяни – предимно жени и възрастни – в концентрационни лагери като заложници. По-голямата част от тях умират. Между войната, концентрационните лагери и екзекуциите райноът изгубва около 240 000 жители, мнозинството селяни и не-сръжаващи се.

През Ноември 1920г. Болшевиките започват мащабна кампания срещу Революционната Въстаническа Армия на Махно в Украйна, мобилизирайки десетки хиляди войници, много от които дезертират за да се присъединят към анархистите. Кампанията започва с изнендваща атака. В денят след който анархистките сили успяват да превземат Перекоп Истмус, укрепеният проход към Кримският Полуостров където е базиран Врангел и който Червената Армия е неспособна да превземе, Болшевиките започват да арестуват анархисти и да ги екзекутират. Предателство на Болшевиките поставя начало на десет месечна партизанска война, преди те окончателно да смажат разбунтувалите се селяни.

На 28-ми Февруари 1921г. делегати на революционните моряци от Кронщадската военоморска база и работници публикуват декларация в солидарност с работниците от Петроград, наскоро репресирани след като вдигат стачка срещу условията на гладуване в които живеят. Болшевиките отговарят с повече репресии, провокирайки бунт в Кронщад. Бунтовниците от Кронщад, отдавна признати като сърцето на революцията, изискват свободни съвети, край на Болшевишката диктатура и възстановяваване на принципите на Революцията. Троцки, „касапинът на Кронщад“, води военен поход който завършва с тотално смазване на съветът на 19-ти Март, денят след 50 годишнината от Парижката Комуна. Червената Армия играе ролата на войската на Версай която екзекутира повече от 2000 души в Париж. Те изпращат още няколко хиляди в гулазите, където по-голямата част умират. След това Болшевишката репресия се увеличава. На Партийният конгрес през Април същата година, както Ема Голдман и Александър Беркман разказват в писмо, Ленин насърчава тотално ликвидиране на анархисткото движение, включително на анархистите участващи в съветското правителство които са се съюзили с Болшевиките.

През Март 1921г. Болшевиките приемат „Новата Икономическа Полтика“, поставяйки край на „Военният Комунизъм“. Както самият Ленин признава „Новата Икономическа Полтика“ представлява „държавен капитализъм„, „свободен пазар и капитализъм подчинени на държавен контрол“.“Новата Икономическа Полтика“ (НЕП) създава нова социална класа – непманите8, от съкращението НЕП или новобогаташи, които се обогатяват благодарение на новите условия и за сметка на трудещите се класи. Няма нужда да се споменава, че всички те са бюрократи от Комунистическата партия. НЕП има също за резултат договори и търговски отношения с главните капиталистки страни, започвайки с Великобритания (1921г.), после Германия (1922г.), и след това САЩ и Франция.

Комунистическата Партия в нито един момент не е въвеждала комунизъм. Тяхната първа ера установява бюрократичен монопол основан на хипер-експлоатиране на работници и селяни, а ерата на НЕП установява капиталистка система с по-висока степен на планиране и централизация в сравнение със Западната капиталистка система. Болшевиките извършват огромни репресии срещу всички други революционни движения, удавяйки работническите и селските борби в кръв и олово, и накрая всички жертви не послужват за нещо повече от въвеждане на капитализъм. В страна в която самите капиталисти не успяват да установят капитализъм, Болшевиките го направиха, благодарение на тяхната обсесия да задържат властта на всяка цена.

И противно на по-късният левичарски ревизионизъм, цялата тази бруталност и експлоатация не бяха по вина на Сталин. Те започват по-рано, от първата седмица в която Болшевиките са на власт и винаги под диктатурата на Ленин и Троцки. От самото начало Болшевиките действат като интелектуален авангард независим от съветите и от борбите на работниците и селяните. Те използват съветите като инструмент за вземане на властта и когато съветите не са вече удобни те ги смазват, така както репресират всяка народна борба. Болшевиките – течение в Социал-Демократичната Руска Работническа Партия, които се преименуват на Комунистическа Партия – са главното въплъщение на контра-революцията в Руската Революция.

СССР – Сила за Глобална Контрареволюция, Съучастник на Фашизма

Резултатите от други ужким комунистически държави показват, че – докато Лениновата партия е особено кръвожадна – проблемът е самият модел. Далеч от това да постигне комунизъм чрез държавна власт, всеки опит за авторитарен комунизъм успява да въведе капитализъм в страни в които буржоазията не успява. Китай днес е най-големият капиталистки пазар в света и може би скоро ще бъде водещата капиталистка икономика на планетата, една еволюция подпомогната до голяма степен от индустриализацията и бюрократизацията, извършени под лидерството на Мао. Виетнам върви по същият път, но в по-малък мащаб. Що се отнася до Куба, в първите години на революцията Че и Фидел (след като екзекутират анархо-синдикалисти и дисиденти социалисти) изоставят планът да изградят истински комунизъм, за да конструират един вид експортираща колония с по-справедливо разпределине на ресурсите (нещо като Коста Рика с Шведско правителство). Те поддържат старата роля на острова като производител и износител на захар за международният пазар.

Като първа от тези капиталистически революции, СССР изпъква с вредата която причинява на анти-капиталистките движения по цял свят. Истина е, че те подкрепяха много революционни движения, но винаги приоритетизирайки своят интерес пред самата революция. От значение е че повечето комунистически движения се дистанцират от СССР в момента в който повече не зависят от Съветската помощ, какъвто беше случаят с Китай и в някои периоди с Куба. Съветската намеса в Испанската Гражданска Война показа колко сериозно Съветската „помощ“ може да разруши една борба.

Международната политика на Коминтерна може да бъде разделена на две фази. В първата фаза те имат за цел да изнасят революция, но само ако могат да я монополизират. Между 1919г. и приблизително 1926г., агенти на Коминтерна имат за задача да наложат Болшевишки контрол над всички работнически и антиколониални организации в света. Те правят това чрез финансиране, „ентризъм“ (вкарване на харизматични агенти които се изкачват в йерархията на организацията, без да разкриват свързаността си с Комунистическата Партия), атаки срещу не-Болшевишки движения и други тактики. Един предпочитан метод е да организират привидно неутрални международни конференции, с фалшиви делегати (понякога плащат на хора да играят роля на делегати от преполагаеми масивни организаци които фактически не съществуват), със сценарий и хореография, за да одобряват делегатите решения които вече са взети.

В случай на организации отказващи да приемат доминацията на Болшевиките агенти коминтерна се посвещават на неутрализирането им чрез фалшиви слухове, провикиране на международни конфликти, настройване на властите срещу тях чрез доносничество и дори чрез убийства. По този начин разрушават много работнически движения по света.

Във втората фаза, представляваща триумфа на линията насърчавана от Сталин и Букарин, Комунистическата Партия изоставя преструвката че изнася революция и възприема лозунгът „Социализъм в Една Страна”. В последствие всички анти-капиталистки движения по света служат само да пазят геополитическите интереси на Съветският Съюз.

В действителност няма кой знае колко разлика между двете фази. И двете имат за резултат провалени бунтове и революции – в първата фаза защото отсъствието на солидарност у Комунистите и обсесията им по властта пречат на революционните процеси в други страни, а във втората защото СССР постояно окуражава нежизнеспособни въстания в други страни когато те могат да отслабят силата противник.

За първата фаза имаме примерът на Бунтът в Хамбург през 1923г. Съветски лидери като Троцки оказват натиск на КПД – Германската Комунистическа Партия, най-силната в света извън СССР – да вдигне бунт, но немските лидери са на мнение че е твърде рано. В следствие на лоша организация планът е започнат само в един район на Хамбург. Проваленият опит поставя начало на силна репресия и влошава отношенията между Комунисти и Социалисти в Германия.

Има го също и примерът с провалената революция в Индонезия. През 1925г. Коминтерна нарежда на Индонезийската Комунистическа Партия да се присъедини към анти-колониалните сили, но не и към анти-капиталистите (Коминтерна налага същата стратегия в Китай и навсякъде другаде). През 1926г. на Комунистическите синдикати е наредено да подтикнат към революция, но планът е зелен и координацията с други сектори на обединеният фронт се проваля. Последвалите репресии вземат много жертви.

За втората фаза имаме за пример бунтът на Холандския военен кораб Die Zeven Provinciën провокиран от Комунистическа клетка, докато корабът плува близо до Индонезийските колонии. Намерението е да бъде дестабилизирана колониалната власт. Има го също подобният пример на бунт и провалила се революция в Чили през 1931г.

Германски агент на Коминтерна описва как неговите шефове му нареждат да организира стачка на докерите и моряците в главни Гермаски портове като Бремен и Хамбург. Когато всички работници на портовете са на стачка, Коминтерна инструктира агенти на които имат доверие да изменят на стачката, саботирайки я. Много работници показали солидарност загубват работата си, а Коминтерна инсталира своите агенти на ключови позиции на много кораби и портове, повишавайки по този начин ефективността на тяхната контрабандна мрежа (чрез която снабдяват СССР, транспортират агенти и изнасят контрабандно материали в страни из целият свят). Маневри като тази увеличават цинизма на Германската работническа класа, струват на Комунистическата Партия значителна загуба на подкрепа, и дават повече легитимност на Нацисткият аргумент, че всички „червени“ са агенти на Москва.

Германската Комунистическа Партия помага също и по-директно на Нацистката Партия. Между 1928г. и 1935г., критичната ера във възхода на Нацисткото движение, когато то израства от малка партия в такава която е способна да вземе властта, Коминтерна следвайки нарежданията на Сталин декларира че социалната демокрация е същата като фашизма, но комунистите трябва да игнорират фашизма за да посветят всички свои усилия на борба срещу другите леви движения. КПД последват тази линия с ентусиазъм. В много случаи Комунистически бойци се присъединяват към Нацистки щурмоваци за да громят събитията на Социалистите.

Истина е че Социалистите, където и да са, използват държавната власт за да репресират Комунистите, така като есерите в Руската Революция също маневрират за да опитат да вземат властта, също както левите статисти (привърженици на държавната власт, бел. на прев.) из цялата планета се стремят да доминират другите. Държавата по същността си е инструмент за доминиране и репресиране. Колаборирането с Нацистите обаче представлява крайно възмутителна практика, надминаваща мръсните трикове употребявани от социалистите. Движенията които не се стремят към държавна власт – анархисти и други – отхвърлят такива тактики.

В Прусия, най-големият щат (stadt) в Германия, Комунистите открито се колаборират с Нацистите през 1931г. за да опитат да съборят Социалисткото правителство. Те заявяват, че Нацистите са „другари от работническата класа“. През 1933г., годината в която Нацистите се идват на власт, Комунистите фактически ги оставят да спечелят. Ако те бяха се съюзили с други леви сили Нацистите нямаше да постигнат мнозинство. Но те бяха обсебени от стремеж да разрушават левите за да ги монополизират, вярвайки че ще дойдат на власт след Нацисткото правителство. Телман, водачът на КПД, измисля лозунгът „След Хитлер е наш ред!“

Противно на лозунгът осъждащ „социалистическият фашизъм“, не беше Сталин този който имаше много общо с Нацистите, а самите Болшевики. Расистката идеология на Нацистите е внесена от САЩ, както е широко известно. Но не много хора знаят, че организационният модел на Нацистката Диктатура е зает от Съветският Съюз. За да създадат Гестапо – тайната полиция имаща за задачи репресиране и контра-шпионаж – Нацистите изучават Чека и НКВД (наследник на Чека, основан от Сталин). Съветската тайна полиция, която наследява много техники от царската Охрана, е най-напредналата в света за своето време, може би с изключение само на Британските разузнавателни служби. Но последните употребяват техники които са твърде меки за нуждите на Нацистите. Много пъти те арестуват и измъчват агенти на СССР за да начута как функционира техният апарат за контра-шпионаж, за да копират модела.

През 1935г., когато КПД е почти напълно разрушена, изстрадвайки хиляди арести и екзекуции, Коминтерна слагат начало на следващата си стратегия, без изобщо да поемат отговорност за идването на власт на Нацистите. Новата стратегия се нарича „Народен Фронт“. Тя е не по-малко бедствена за революционните движения.

Първостепенен пример е намесата на СССР в Испанската Гражданска Война. Те се бавят с изпращането на помощ за анти-фашистите. Това се дължи донякъде на факта че Комунистката Партия в Испания е миниатюрна, дори по-малка от Не-Сталинистката Работническа Партия за Марксистко Обединение. Коминтерна не обръщат внимание на фашистката заплаха в Испания, защото имат малко интереси там. Преди да изпратят помощ те искат да се уверят че могат да контролират ситуацията и да печелят по някакъв начин от нея. За да бъдем по-точни, те не дават военна помощ на Републиката. Вместо това им я продават, сдобивайки се по този начин с целият Испански златен резерв, четвъртият по големина в света по това време. И до голяма степен Болшевиките саботират военните усилия. За Сталинистите Испанската Гражданска Война дава възможност да разрушат най-голямото по това време анархистко движение в света (те и Японските империеалисти вече са разрушили Корейското движение) и също да ликвидират дисидентски комунистически движения, най-вече Троцкистите. Като се вземе предвид че фашизмът вече е дошъл в Германия и Италия, Испания е важно убежище и поле за действие на комунисти които са избягали от тези страни.

Поради тази причина НКВД – Съветската тайна полиция – започват трескава дейност в Испания, ликвидирайки хиляди Троцкисти, други комунисти дисиденти и анархисти. Далеч от романтичните легенди Международните Бригади са до голяма степен машина за привличане на тези дисиденти и убиването им по най-възможно дискретният начин – на бойното поле. Бригадите също биват употребявани за репресиране на селски колективи в Арагон.

И още повече Комунистите директно саботират анархистки и Троцкистки милиции, с цел да намалят тяхното влияние и да захранват своите пропагандни кампании в полза на „милитаризацията“ – налагане на елитистки и контра-революционни йерархии в една от най-важните сфери на социалната революция. Преченето и изземането на оръжията от всички леви сили са отговорни за това анти-фашистките милиции да бъдат забавени на фронтовете в Хуеска и Теруел. Ако тези градове бяха завзети – сериозно постижение при условие че има достачно оръжия и амуниции – тогава Сарагоса вероятно също щеше да бъдета завзета от анархистите, обръщайки така посоката на войната. Мръсните номера и отсъствието на солидарност от страна на Комунистите също вземат участие в падането на Майорка, още един решителен момент в поражението на Републиканците.

Можем да добавим към списъка арестуването на Марото от комунистите, ефективен партизански водач действащ в околностите на Гранада, и блокирането на анархисткото предложение да се започне широко-мащабна партизанска война в тила на фашистите и да се направи съюз със антиколониалната съпротива в Риф (Мароко), което щеше да подрине най-важната база на Франко. Комунистите отхвърлят първото предложение защото знаят че няма да могат да контролират една партизанска война и един такъв конфликт ще даде на анархистите важна преднина, и блокират второто за да не ядосват Френското правителство което също има интереси в Северна Африка. В двата случая интересите на Комунистите не са да победят фашизма или да проведат революцията, а да поддържат власт и да саботират своите съперници.

След като печелят контра-революцията и инсталират лидер който ще им е верен – Негрин – през Май 1937г., СССР повече нямат значителни интереси в Испания. Поради тази причина през Юни те започват да оттеглят тяхната военна помощ за Републиката. Трагичната истина е, че Сталин не иска Републиката да спечели войната. От една страна той не иска да влошава отношенията с Франция и Великобритания които поощряват политика на „не-намеса“, облагодетелстваща фашистите. От друга страна иска да удължи конфликта, за да убеди Хитлер в необходимостта от пакт за не-нападение.

Преговорите за пакта Молотов-Рибентроп започват през Април 1939г., точно в краят на Испанската Гражданска Война. Този пакт е необходим на Сталин за да предпазва СССР от Нацистка атака, а Хитлер се нуждае от него за да нападне Франция и да избегне война на два фронта. Нацистко-Съветският пакт за Не-Нападение беше важно необходимо условие за Втората Световна Война и още един пример за Нацистко-Сталинското сътрудничество.

Значимостта на Болшевишката Контра-революция

Възстановяването на тази историческа памет е важно, поради няколко причини. Да започнем с това че е важно да помним нашите мъртви и да съборим троновете които техните убийци са построили върху гробовете им. Да спрем да почитаме като герои тези които предават революции и биват екзекутори на потиснатите.

Историческата памет е нашата библиотека от революционни уроци, комуналното чиракуване което ни доближава до свободата. И ако пазим фалшиви томове в библиотеката, истории от лъжи, победи които никога не са се случвали, ще повтаряме същите грешки отново и отново. Като превръщаме в герои хора и партии които удушиха революцията, ние запазваме напълно нереалистични идеи какво е революция и как да я постигнем. Ако мислим че държавата е – или е била когато и да е – иструмент чрез който хората могат да победят капитализма, ние създаваме перфектната рецепта за поражение – революционно движение в което е невъзможно да се направи разлика между наивните, ентусиазираните, и опортюнистите които се опитват да изкачват стъпалата на властта.

Тревожна тенденция съществува в Лявото. Те продават бъдещето на революцията като сключват сделки с дявола. Отново и отново авторитарните Леви пречат на революционни движения като изпълняват стратегии които са предсказуеми провали. Предимството на тези стратегии е, че дават възможост на тези които ги употребяват да монополизират борбите. Ако те спечелят частична победа, налагат своят монопол като завземат държавните институции, които могат да послужат за купуване или репресиране на другите сектори от борбата. А ако се провалят, като са направили зрелищна борба в която са трагичните главни герои, могат да превърнат всички други в зрители гледащи медийна борба между два йерархични полюса.

Освобождението трябва да бъде извършено от потиснатите. Революцията, по дефиниция, трябва да бъде само-организирана, и най-вече класата на потиснатите трябва да подържа автономия на своята борба по отношение на институциите на власт.

Ние помним и почитаме всички революционери и борци преди нас които пожертваха всичко в борбата. Плюем на паметта на тези, които се възполваха от техните борби за да се издигнат на власт и на тези които се опитаха да наложат своята неоспорима истина на всичики, възпрепятсвайки активността на самата класа която те, лицемерно, твърдяха че освобождават.

Да живее Революцията от 1917г.! Долу всички диктатори, представители и политици!

Неукротимите Призраци на Мъртви Анархисти

След провалът на авторитарния социализъм е добре да си спомним за безсмъртните от 1917г., анархистите които се стремяха да предупредят човечеството, че статисткият9 път към социална промяна никога няма да донесе свобода. Някои от тях, като Фани и Арон Барон, бяха убити хладнокръвно от авторитарните комунисти в така нареченият Съветски Съюз. Други успяха да оцелеят, предадени от тези които се пишеха за техни другари, за да станат свидетели на тоталитарните резултати от Болшевишкият преврат. Техните гласове ни зоват от гробовете. Нека ги послушаме.

Михаил Бакунин

Макар и Бакунин да умира повече от 40г. преди Руската Революция, той предсказва точно какъв ще бъде резултатът от Марксистката авторитарна рецепта за социализъм. Тези които се опитват да оневинят Маркс, твърдейки че Ленин не е приложил правилно неговите инструкции, би било добре да си вземат бележка че Бакунин предвижда трагедиите от 1917г. половин век преди това.

Изучавайки поведението на Маркс в революционните борби на 19-ти век вместо книгите които той пише, можем да видим днес това което Бакунин вижда тогава. Маркс започва своята кариера през 1840г. като опитва да сформира революционни съзаклятия, а после изхвърля всеки който не е съгласен с неговата идеологическа линия – особено мислители от работническата класа като Вилхелм Вайтлинг и Пиер-Жозеф Прудон, които са по-подозрителни към държавата от него. Маркс се подиграва на Бакунин за опитите му да подбуди въстание в Лион през 1870г., макар че точно липсата на други революционни опори във Франция е това което обрича на поражение Парижката Комуна през 1871г. По време на Комуната Маркс изпраща Елизабет Димитриева, двайсет годишно момиче без опит, да вземе контрол върху организацията на жените в Париж, с цел да измести организатори като Луиз Мишел която е активна от десетилетия (след Комуната Димитриева изчезва от радикалната политика, страдайки от изтощениет от авторитарността). След като Комуната пада, Маркс се възползва от факта че участници – повечето от които не са съгласни с неговата политика – са избити или се крият, за да говори от тяхно име, обявявайки че Комуната е потвърдила всички негови теории. На Първият Интернационал Маркс прокарва непопулярни решения на събрания при закрити врати, докато неговите опозиционери са в затвори или в изгнание, фалшифицира мнозинства на конгреси и накрая се опитва да убие орагнизацията напълно като мести централата в Ню Йорк, когато става ясно че не може да я контролира. След това, от безопасността на неговите изследвания в Лондон Маркс продължава да се подиграва на Бакунин и други които рискуват живота си в бунтовете, като междувременно настоява че работниците трябва да се присъединяват към политически партии и да се подчиняват на водачите на партиите. Маркс не беше враг на държавното потисничество.

Сега когато 20-ти век е зад гърба ни, Бакунин е като Касандра на 19-ти век10, предупреждавайки ни за кланетата, предателствата и гулазите които са предстояли. Каквито и да са неговите недостатъци, той остава глас от гроба който ни призовава да внимаваме за всеки който твърди че държавата може да ни направи равни, или да ни донесе свобода.

„Свободата без социализъм е привилегия, несправедливост. Социализъм без свобода е робство и бруталност.“ Михаил Бакунин в обръщение към Лигата за Мир и Свобода, Септемрви 1867г.

„Аз мразя Комунизма, защото той е отрицание на свободата и защото човечеството за мен е немислимо без свобода. Аз не съм Комунист, защото Комунизмът концентрира и поглъща в полза на Държавата всички сили на обществото, защото неизбежно води до концентрация на собственост в ръцете на Държавата, докато аз искам премахване на Държавата, окончателно изкореняване на принципа на власт и покровителство характерни за държавата, която под претекст че морализира и цивилизова хората досега само ги е заробвала, преследвала, експлоатирала и покварявала. Искам да видя обществото и колективното или социално имущество организирани от долу нагоре, чрез свободно асоцииране, а не отгоре надолу чрез какъвто и да е вид власт.“ Михаил Бакунин в обръщение към Лигата за Мир и Свобода, Септември 1868г.

Лев Троцки

Троцки не заслужава сълзи от обичащите свободата и егалитаризма, защото той лично ръководи клането на безброй анархисти и други бунтовници по време на вземането на властта от Болшевиките. Но по-рано в неговата кариера, преди да се присъедини към Болшевиките, той предвижда далновидно точно как Сталинизма ще последва от подходът на Ленин – как партията ще замени пролетариата със собственият си завоевателен поход за власт, а след това безмилостен диктатор ще замени партията със себе си. Все-Руският Конгрес на Работниците в Хранителната Индустрия потвърждава това през Март 1920г. на основата на опит: „Така наречената диктатура на пролетариата е фактически диктатура над пролетариата от партията и дори от определени личности“.

Въпреки тази си прозорливост, Троцки все пак се присъединява към Болшевиките като следствие от техният очевиден успех в революцията. Когато лакеите на Сталин го намушкват с шиш за лед, това е една поетична справедливост. Троцки умира защото не се вслушва в собствените си прозрения, но най-вече защото разруши солидарността с други врагове на капитализма. Той умира защото, както много други след него, заменя принципите със прагматизъм, вярвайки че е по-целесъобразно да се бърза в грешната посока, вместо да се напредва бавно към истинско освобождение.

Трудно бихме го помнили като трагична фигура, тъй като милиони пострадват от неговите постъпки, но можем да вземем нетовият пример като поучителен разказ.

„Във вътрешните политики на Партията тези методи водят, както ще видим, до това Партийната организация да замени Партията, Централният Комитет да замени Партийната организация и накрая диктаторът да замени Централният Комитет“. „Нашите Политически Задачи“, Троцки, 1904г.

Анатоли Железняков

Като моряк анархист от Кронщад, Анатоли Железняков излиза на сцената първо през Юни 1917г. по време на защитата на Дача Дурново, вила в Санкт Петербург която анархистите скуотират за да служи като социален център. Вилата е била собственост на човек който е служил като Генерал-Губернатор на Москва по време на репресирането на революцията от 1905г., анархистите я отварят за да служи на широк спектър от работници, включващ съюз на пекари и децата от кварталите наоколо. Въпреки това Временното Правителство се противопоставя на окупирането на вилата. Железняков е заловен по време на полицейско нахлуване и е осъден на 14 години затвор. Няколко седмици по-късно бяга от затвора и възобновява участието си в революционните дейности, кооперирайки се с Болшевиките и водейки акциите които свалят Временното Правителство през Октомврийската Революция и разпръсват Конституционното Събрание през Януари 1918г. Той постига поне това, стремейки се да премахне всички държавни структури.

Когато Троцки налага военна дисциплина в Червената Армия, поставяйки царистки офицери на властови позиции и елиминирайки системата на само-управление на обикновените войници, Железняков се разбунтува и скъсва с Болшевиките. Въпреки това те сключват мир с него когато Бялата Армия напада Русия, както сключват временно и опортюнистично примирие с Махно.

Железняков е убит в борбата срещу Бялата Армия на 26 Юли 1919г. След неговата смърт Болшевиките нечестно го обявяват за един от своите.

Соколе, соколе,                                         

Не се присмивай

че съдбата ме отведе в затвор,

Бях по-високо от теб в небесата,

над земята,

Бях по-високо от теб и орела.

Видях небесни тела непознати за теб,

Научих много велики тайни,

Често говорих със звездите,

Летях високо чак до слънцето.

Но денят бързо отмина и следващият дойде,

И горях от бунтовен огън,

Бях преследван от врагове на свободата,

Вятърът и мълнията бяха мои братя.

Но веднъж в тъмната нощ на степите,

По време на фатална буря бях слаб,

И от тогава тук седя като крадец в окови,

Като неверен и заловен роб.

Соколе, соколе, когато летиш в безкрайният

планински простор,

Не забравяй да предадеш на облаците моят поздрав,

Кажи на всички че ще счупя тези окови,

Че животът ми в затвора е дрямка при заздрачаване,

Само призрачно видение.

Поема написана от Анатолий Железняков в затвора, през лятото на 1917г.

„Каквото и да се случи с мен и каквото и да кажат за мен, знай че съм анархист, че се боря като такъв, и че каквато и да е моята съдба, ще умра анархист.“ Анатолий Железняков цитиран от Волин, в Непознатата Революция.

Голос Труда

Голос Труда е руско-езичен анархистки вестник основан от руски емигранти в Ню Йорк, през 1911г. След като Февруарската Революция сваля Царят, Временното Провителство обявява обща амнистия за изгнанниците и целият състав на Голос Труда се съгласяват да преместят вестника в Санкт Петрбург. Напускат Ванкувър на 26ти Май 1917г. на кораб пътуващ за Япония. По време на пътуването анархистите свирят музика, изнасят лекции, поставят пиеси и дори публикуват революционен вестник Флотът. От Япония те достигат Сибир и от там пътуват до Санкт Петербург. Тяхното първо издание в Русия излиза на 11-ти Август 1917г. Съставът включва Волин, бъдещият автор на Непознатата Революция и Григори Максимов, който по-късно написва Гилотината в Действие – Двайсет Години Терор в Русия.

Болшевиките забраняват Голос Труда през Август 1918г. Редакцията основава друг вестник, но тайната полиция разрушава групата окочантелно през Март 1921г., чрез вълна от арести.

Веднага след Октомврийската Революция пишещите в Голос Труда точно предвиждат до какво ще доведе завземането на властта от Болшевиките:

„Веднъж когато тяхната власт е консолидирана и „узаконена“, Болшевиките – които са Социал-Демократи, т.е. хора на централизиращо и авторитарно действие – ще започнат да пренареждат живота на страната и на хората чрез правителствени и диктаторски методи, наложени от центъра. Тяхната централа в Ст. Петербург ще диктува на цяла Русия партийната воля и ще командва цялата нация. Вашите Съвети и другите ваши местни организации ще станат, лека по лека, просто изпълнителни органи на волята на централното правителство. Вместо здравословна конструктивна работа от трудещите се маси, вместо свободно обединение на хората от дъното, ще видим въвеждане на авторитарен и статистки апарат който ще действа от горе и ще се заеме да затрие всичко което стои на неговият път, със желязна ръка. Съветите и други организации ще трябва да се подчиняват и да изпълняват неговата воля. Това ще бъде наречено „дисциплина“. Лошо се пише на тези, които не са в съгласие с централната власт и които не намират за редно да се подчиняват! Силна поради „общото одобрение“ на населението, властта ще ги принуди да се подчинят.

Бъдете нащрек другари! Наблюдавайте внимателно и помнете. Колкото повече успехът на Болшевиките бива установяван, и колкото по-силна е тяхната ситуация, толкова по- авторитарни ще станат техните действия, и толкова по-категорично ще бъде утвърждаването и защитаването на тяхната политическа власт. Те ще започнат да дават все по-категорични заповеди на Съветите и другите местни организации. Те ще въвеждат в изпълнение техните политики отгоре, без да се стесняват да употребяват въоръжена сила в случаи на съпротива. Колкото повече техният успех е поддържан, толкова повече тази опасност ще съществува, защото действията на Болшевиките ще станат още по-уверени. Всеки нов успех ще ги прави по-безпардонни. Всеки следващ ден на постижение на Ленинската Партия ще означава нарастване на заплахата за Революцията.“

Пьотр Кропоткин

Кропоткин е стар човек по време на Революцията през 1917г. Желаейки да легитимира Болшевишката власт чрез репутацията на универсално уважаван анархист, Ленин поддържа сърдечни отношения с Кропоткин. Пропагандистите на Комунистическата партия11 се възползват от това за да публикуват лъжата, че Кропоткин повече или по-малко е одобрявал програмата на Ленин. В действителност Кропоткин се противопоставя на тяхната авторитарна програма както ясно го изразява в серии от изявления и протести. Далеч от това да одобрява вземането на държавна власт от Ленин, Кропоткин е цитиран да казва „Революционерите имаха идеали. Ленин няма такива.“

Погребението на Кропоткин на 13ти Февруари 1921г. е може би последната демонстрация на анрхисти в Русия до падането на Съветският Съюз. Александър Беркман, Ема Голдман и много други знаменити анархисти участват. Те успяват да упражнят достатъчен натиск върху Болшевишките власти за да ги склонят да освободят седем анархистки затворници за деня. Болшевиките твърдят, че са искали да освободят повече, но другите не са искали да излязат от затворите.

Виктор Серж си спомня как Арон Барон, един от анархистите които са временно освободени, се обръща към опечалените край гроба на Кропоткин преди да изчезне завинаги в челюстите на Съветската затворническа система.

„Наистина ли няма никой около тебе който да напомни на твоите другари и да ги убеди че такива мерки представляват връщане към най-ужасните периоди от Средновековието и религиозните войни, и са недостойни за хора които са се заели да създадат бъдещо общество на комунистки принципи? Човек за който комунизмът е скъп не може да предприема такива мерки…Не следва ли това да бъде приемано за знак, че вие считате вашият комунистки експеримент за неуспешен и че не спасявате системата която ви е толкова скъпа, а себе си?“

Пьотр Кропоткин, писмо до Ленин, 21-ви Декември 1920г.

Нестор Махно

След седем години в Царските затвори Махно е освободен от бунтовете през 1917г. Той става водач в анархистките сили които се сражават последователно с Украинските Националисти, Германските и Австро-Германските окупатори, реакционната руска Бяла Армия, съветската Червена Армия и няколко украински бандити, за да отворят пространство в което анархистки колективни експерименти могат да бъдат провеждани. Махно и неговите другари често поемат най-тежката част от атаките на Бялата Армия, докато Троцки маневрива между сключване на договори с анархистите когато са нужни и нападането им с Червената Армия. На 26-ти Ноември 1920г., няклко дни след като Махно е помогнал за окончателното поражение на Бялата Армия, Червената свиква него и неговите другари на конференция. Махно не отива. Бошевиките убиват всички негови другари, които отиват.

Някои авторитарни социалисти изразходиха реки от мастило в опити да дискредитират Махно и неговите бойни другари, за да оправдаят това студенокръвно предателство. Те обвиняват Махно в авторитаризъм, надявайки се да оправдаят една много по-авторитарна държава. Обвиняват го в присвояване на ресурси, когато Болшевиките възнамеряват да присвоят всички ресурси на Украйна. Те твърдят, че неговата борба не е допринесла с нищо за освобождението на пролетариата – докато Махно продължава да се бори срещу капитализма в Украйна дори когато Съветските власти я продават на Германското правителство, в замяна на мирен договор12.

Махно е решителен и упорит революционер, докато Болшевиките са коварни и опортюнисти.

Борейки се срещу опитът на Болшевиките да наложат тяхната диктатура на Украйна, Махно се бореше срещу тези които дискредитираха самото понятие за революция. Той се сражаваше срещу тези които гарантираха че Руските и Украинските работници ще останат в подчинение за поне още един век.

Махно и неговите другари със сигурност не са съвършени. Ема Голдман пише, че някои Руски анархисти са поставяли под съмнение дали Украинското въстание е било истински анархистко. Но историята се пише от победителите – има толкова малко информация за постиженията на Махно защото Болшевишки и други реакционери са се стремяли да ги премахнат от историческите документи. Така както наскоро Украинските Националисти се опитаха да присвоят и изкривят дейността на Махно. За щастие все още можем да четем изявления на Махновистки бунтовници описващи със собствени думи своите ценности и цели, и исторически описания от участници като Пьотр Аршинов.

„Държавните социалисти от всички деноминации, включително Болшевиките, са заети да заменят имената на буржоазното господство с изобретените от тях, докато оставят структурата непроменена. Те се опитват да спасят отношението Господар/Роб със всичките му противоречия…“

„Докато едно буржоазно правителство ще обеси даден революционер на бесилката, социалистките или Болшевико-комунистки правителства ще се промъкнат и ще го удушат в съня му, или ще го убият чрез измама. И двата акта са извратени. Но социалистите са по-извратените поради методите им.“

„Правителствената власт никога няма да позволи на работниците да вървят по пътя на свободата. Тя е инструмент на мързеливият който иска да доминира другите и е без значение дали властта е в ръцете на буржоазията, на социалистите или на Болшевиките, тя е унизителна. Няма правителство без зъби, зъби които да разкъсат всеки който копнее за свободен и справедлив живот.“ Анархистката Революция, Нестор Махно

„Какво имаме предвид под еманципация? Премахването на монархисткото, коалиционното, републиканското и Социал-Демократично Комунистко-Болшевишкото партийно правителство, които трябва да отстъпят на свободен и независим ред на трудещите се, без да има управляващи и техните произволни закони. Защото истинският съветски ред не е господство на Социал-Демократичните Комунисти-Болшевики които сега наричат себе си Съветска власт, а по-висша форма на анти-авторитарен и анти-държавен социализъм, състоящ се в организацията на свободна, щастлива и независима структура на социалният живот на трудещите се, в която всички индивидуални работници както и обществото като цяло могат сами да изградят своето щастие и благополучие, според принципите на солидарност, приятелство и равенство. Как Махновистите разбират съветската система? Работниците трябва сами свободно да избират своите съвети, които ще изпълняват волята и желанията на трудещите се – т.е. админстративни съвети, не държавни съвети. Земята, фабриките, мелниците, мините, железопътният транспорт и други народни богатства трябва да принадлежат на трудещите се които работят в тях, т.е. трябва да бъдат социализирани. По какви начини целите на Махновистите могат да бъдат осъществени? Чрез безкомпромисна революция и директна борба срещу всички лъжи и потисничества, какъвто и да е техният източник. Борба до смърт, борба за свободно слово и за праведна кауза, борба с оръжие в ръце. Само чрез премахването на всички господари, чрез разрушаването на цялата основа на техните лъжи, в държавата и в икономическите дела, само чрез разрушаването на държавата със средствата на социалната революция можем да постигнем истински работническо-селски съветски ред и да достигнем до социализъм.“  Кои са Махновистите и за какво се борят?, Културно-Образователна секция на Въстаническата Армия (Махновисти), 27-ми Април, 1920г.

Лев Черни

След като лежи за десетелие в затвор по време на царският режим, Лев Черни е освободен през 1917г. и участва страстно в организирането на анархистите. На 5-ти Март 1918г. предвиждайки че Болшевиките ще започнат вълни от атаки срещу анархистки организации в Москва, Черни осъжда Болшевишкото правителство, настоявайки че е от основна важност да бъдат парализирани механизмите на правителството като такова. През Април 1918г. Съветската тайна полиция напада анархистки социални центрове около Москва, убивайки най-малко 40 души и арестувайки много хора. Болшевиките твърдят че анархистите са били замесени в „бандитизъм“ поради усилията им да преразпределят благата и да създадат социални центрове около града – обвинявайки ги по този начин точно в същите дейности, които Съветското правителство провежда в много по-голям мащаб.

Лев Черни по-късно е заловен и обвинен във фалшифициране, за да бъде злепоставен и изваден от улицата. През Август 1921г. официален доклад съобщава, че Черни и девет други „анархистки бандити“ са били разстреляни без съдебен процес.

Властите отказват да предадат неговите останки, довеждайки по този начин много хора до заключението че Черни е бил изтезаван до смърт.

Фани Барон

След седем години изганине от Царистка Русия, Фани Барон се завръща в родината си през 1917г. Тя е част от Украинска група която публикува анархисткият вестник Набат. През късните 20-те години на XX век по време на поредни репресии срещу анархистите тя е арестувана от Чека, Съветската тойна полиция, заедно с нейният съпруг Арон Барон. Успява да избяга през ранният Юли 1921г., но е заловена отново.

Фани Барон е сред тринайсетте анархисти държани в затворът в Таганка без да са им повдигнати обвинения. Те организират гладна стачка която привлича внимаянието на посещаващи Френски, Испански и Руски синдикалисти. Лев Троцки отхвърля загрижеността на посетителите:

„Ние не затваряме истинските анархисти, а престъпници и бандити които се прикриват като твърдят че са анархисти“13.

На 29-ти Септември 1921г. Чека разстрелва Фани Барон без съдебен процес.

„Тази жена с голямо сърце, която служеше на Социалната Революция през целият си живот, беше убита от хората които твърдяха че са авангардът на революцията. Неудовлетворено от престъплението на убийството на Фани Барон, Съветското Правителство също постави стигмата на бандитизъм върху паметта на тяхната мъртва жертва.“ Моето лишаване от илюзии в Русия, Ема Голдман

Арон Барон

Еврейски изгнанник от Украйна, Арон Барон участва в организирането на Индустриалните Работници от Света (IWW) заедно с Луси Парсънс в САЩ, преди да се върне в Революционна Русия. Той се сражава заедно с Нестор Махно и пише в анархисткият вестник Набат. След две десетилетия на тормоз, арести, затвор и вътрешно изгнание е разстрелян на 12-ти Август 1937г. в Тоболск, заедно с много други анархисти, включително Прокоп Евдокимович Будаков, Аврам Венецки, Иван Головчанский, Всеволод Григориевич Денисов, Николай Десятков, Иван Дударин, Андрей Золотарев, Андрей Павлович Кислицин, Александър Пастухов, Анна Ароновна Сангородецкая, Михаил Г. Твелнев, Владимир Худолий-Градин, Юри И. Ометовски-Изгодин и Наум Ааронович Епелбаум.

„Арон Барон, арестуван в Украйна, който трябва да се върне същата вечер в затвор от който никога вече няма да излезе, повдигна своят еманципиран, брадат, злато-очилат профил за да изрече непримирими протести срещу новият деспотизъм – касапите работещи в техните мазета, безчестието хвърлено върху социализма, официалното насилие което мачкаше Революцията. Безстрашен и буен, той изглеждаше като засаждащ семената на нови бури.“ Виктор Серж, припомняйки речта на Барон на погребението на Кропоткин, в Мемоарите на един Революционер.

Бунтовниците от Кронщад

През Февруари 1921г., в отговор на Съветска репресия срещу организациите на работниците и селската автономия, екипажите на два Руски военни кораба установени в островната военноморска крепост Кронщад провеждат извънредно събрание. Много от тях са същите моряци, които са на предните линии в революцията от 1917г. Те се съгласяват на петнадесет искания.

На първият ден от Март петнайсет хиляди моряци, войници и работници се събират за посещението на Калинин, президент на Съветската Република. Тълпата вика „Долу Калинин!“ и превзема трибуната за да изказват своите протести обикновени работници и моряци. Накрая участниците, включително мнозинството от редовите членове на Комунистическата Партия, одобряват петнайсет искания. Само няколко Болшевишки официални лица се възпротивяват. Конференция от делегати идващи от кораби, военни части, работилници и профсъюзи се провежда на следващият ден и Кронщад се вдига на бунт срещу Съветските власти.

Болшевиките се опитват да представят бунта като работа на чуждестранни реакционери. Можете да прочетете техните искания и да решите за себе си дали това е работа на контра-революционни капиталисти:

1. Незабавни нови избори на Съветите. Настоящите Съвети повече не изразяват желанията на работниците и селяните. Новите избори трябва да бъдат проведени чрез тайно гласуване и трябва да бъдат предшествани от свободна изборна пропаганда за всички работници и селяни преди гласуването.

2. Свобода на словото и на пресата за работници и селяни, за Анархисти и за Леви Социалистически Партии.

3. Право на събрания, свобода на профсъюзите и селските асоциации.

4.Организирането, не по-късно от 10-ти Март 1921г., на Конференция на не-партийните работници, войници и моряци от Петроград, Кронщад и областта на Петроград.

5. Освобождаването на всички политически затворници от Социалистически партии и на всички затворени работници и селяни, войници, и моряци пренадлежащи към работническата класа и селскитe организации.

6. Избиране на комисия, която да разучи досиетата на всички които са задържани в затвори и концентрационни лагери.

7. Премахване на всички политически секции във въоръжените сили. Никаква партия не трябва да има привилегии в пропагандирането на нейните идеи, или да получава държавни субсидии за тази цел. Вместо политически секции, би трябвало да бъдат създадени различни културни групи които да получават ресурси от Държавата.

8. Незабавно премахване на милициите разположени между градовете и селата. 9.Изравняване на провизиите за всички работници, с изключение на тези които работят нездравословен труд.

10. Премахване на Партийните отряди във всички военни групи. Премахване на Партийните пазачи във фабрики и предприятия.

11. Гарантиране на свобода на действията на селяните на тяхната собствена земя и на правото им да притежават говеда, стига самите те да се грижат за тях и да не наемат работници.

12. Призоваваме всички военни единици и групи за обучение на офицери да се асоциират с тези решения.

13. Изискваме Пресата да даде истинна публичност на тези решения.

13. Искаме създаване на институцията на работнически мобилни групи за контрол.

14. Изискваме производството на ръчни изделия да бъде разрешено, стига да не се използва наемен труд.

Две седмици по-късно, на петдесет годишнината от Парижката Комуна, шейсет хилядна войска от Червената Армия превзема Кронщад, убивайки и затваряйки хиляди. Както буржоазната република, която дойде на власт във Франция през 1870г., стабилизира своето господство като изколи бунтовниците от Парижката Комуна, така Болшевиките стабилизираха тяхното реакционно превземане на Руската революция чрез кървавата баня в Кронщад.

Защитници на Болшевиките твърдят че е било необходимо да бъдат изколени бунтовниците от Кронщад, за да се консолидира властта на Съветската държава. Вероятно е така, но това не е аргумент в полза на която и да е държава! Ако е било възхитително и уместно моряците от Кронщад да се вдигнат на въстание срещу Царят, то тогава е било също толкова възхитително и уместно да се вдигнат срещу новите тирани, Болшевиките.

Провалът на Кронщадското въстание е преди всичко урок по солидарност – ако бунтовниците от Кронщад бяха заявили себе си през Април 1918г. когато Болшевиките провеждат първите атаки срещу анархисти в Москва, цялата история можеше да има различен край. Това което бива правено на най-малкото от нас, ще бъде направено на всички останали рано или късно. За това солидарността е толкова важна ценност за анархистите.

„Понеже сте от Кронщад, с който ни плашат през цялото време, и искате да знаете истината, тя е следната – ние гладуваме. Нямаме обувки и дрехи. Биваме физически и морално тероризирани. На всяко едно от нашите искания властите отговарят с терор, терор, безкраен терор. Вижте затворите на Петроград и ще видите колко много от нашите другари лежат там, арестувани през последните три дни. Не, другари, дойде времето да кажем на Болшевиките открито – достатъчно сте говорили от наше име. Долу вашата диктатура, която ни доведе до тази задънена улица. Направете път за без-партийните хора. Да живеят свободно избраните Съвети! Само те могат да ни изведат от тази каша!“

Работник от фабрика в Санкт Петербург обръщащ се към делегация от 32-ма моряци от Кронщад, на 27-ми Февруари 1921г., както е записано от Степан Петриченко в О причинах Кронщадского востанийа. Откровения като това мотивират бунтовниците от Кронщад да се вдигнат на въстание и да призоват за „трета революция“.

„Днес е световен празничен ден, денят на Работещите Жени. Ние, хората от Кронщад, под гърма на оръдията, под експлозиите на снаряди изстрелвани от враговете на трудещите се, Болшевиките, изпращаме нашият братски поздрав към вас, работещите жени по света. Поздрави от Червеният Кронщад, от Царството на Свободата. Нека нашите врагове се опитат да ни разрушат. Ние сме силни, ние сме непобедими.“

Част от изявление почитащо Международният Ден на Жените на 8-ми Март 1921г. То се появява в 6-то издание на Кронщадски Известия, вестник публикуван от Временният Революционен Комитет, на деня след започването на бомбардирането на Кронщад по нареждане на Лев Троцки.

Все-Руският Конгрес ни разруши,

Комунистическата диктатура ни превърна в руини.

Ние изгонихме земевладелците,

И ние чакахме свобода, земя,

Ние свалихме всичките Романови,

Но бяхме благословени с Комунисти.

Вместо свобода и земя

Те ни дадоха Чека

И насадиха Съветски ферми насам-натам.

Те вземат хляб и звяр,

Селянинът се раздува от глад,

Те взеха сив кон от Ерема,

И ралото на Макар.

Няма кибрит, нито керосин,

Всички седят на запалени факли,

Във Болшевишката комуна,

Хората ядат само картофи.

Те изпратиха на село

Пет аршина червено платно,

Комисарите го иззеха,

Нито сантиметър за селянинът.

И из цяла Русия

Селяните се вдигнаха за земя,

Но всеки пише в Известия,

„Кулаците се разбунтуваха.“

Чекистът се носи като царски генерал,

Земята удавя в кръв,

Ограбва всичко до кокал.

Те ни носят ново робство,

Събудете се селяни!

Болшевиките само ядат и пият,

Както бароните преди.

Вдигнете се селски хора!

Нова зора изгрява –

Ще отхвърлим оковите от Троцки,

Ще съборим Ленин царят.

Ще премахнем диктатурата,

Ще дадем свобода на работниците,

Ще им предадем земя, фабрики и заводи.

Те ще установят равенство,

И когато са свободни завинаги

Братството на всички хора ще дойде

Ако ли не, тогава никога.

Песен напечатана в последното издание на Кронщадски Известия в Сряда, 16-ти Март 1921г.

Александър Беркман

Александър Беркман, анархист който излежава 14 години в затвор в САЩ за акт на отмъщение срещу разбиващият синдикати индустриалист Хенри Клей Фрик, ентусиазирано заминава за Русия след Болшевишката революция, само за да открие че държавата е също толкова авторитарна при Ленин, колкото е била и при Царят. Той има късмета да избяга жив. Александър Беркман обобщава своите преживявания в Митът за Болшевиките и помага за написването на Писма от Руските Затвори, документиращи Болшевишкото потисничество.

„Сиви са отминаващите дни. Един по един въглените на надеждата угаснаха. Терор и деспотизъм смазаха животът, който се роди през Октомври. Лозунгите на Революцията са отречени, нейните идеали удавени в кръвта на народа. Дъхът от Вчера обрича милиони на смърт. Сянката на Днес виси като черен плащ над страната. Диктатура тъпче масите. Революцията е мъртва. Нейният дух плаче в пустощта…Аз реших да напусна Русия.“ Митът за Болшевиките (Дневници 1920-22г.), Александър Беркман

Ема Голдман

Ема Голдман споделя ентусиазмът на Александър Беркман относно първоначалният привиден триумф на Октомврийската Революция и неговата тревога от мрачният й развой. Тя пътува с него до Русия, става непосредствен свидетел на първата година от революцията и споделя неговото убеждение, че Болшевишкият Авторитаризъм е отговорен за това което последва.

„Ленин не се интересуваше много от Революцията…Комунизмът за него беше нещо много далечно. Централизираната Политическа Държава беше неговото божество, за което всичко друго трябваше да бъде пожертвано. Някои казват, че Ленин пожертва Революцията за да спаси Русия. Неговите политики обаче покзват, че беше готов да пожертва както Революцията така и страната, или поне част от нея, за да осъществи политическите си схеми в това което е останало от Русия.“ Моето Разочарование от Русия, Ема Голдман

Ерико Малатеста

Малатеста започва своят път на революционер в Италия през 70-те години на 19ти век, работейки с Бакунин в прочутата бунтовническа Италианска секция на Първият Интернационал – може би първото документирано истинско анархистко движение. От самото начало той се противопоставя на статистките модели за социална промяна, виждайки как републиканският национализъм само довежда на власт нов режим в Италия и подсилва съществуващите социални неравенства. Бива хвърлян в затвори отново и отново в хода на усилията му да отвори път към свободата.

През 80-те години на 19-ти век, когато неговият бивш другар Андрея Коста се отказва от анархизма, влиза в Италианският Парламент и се заема да убеждава движението, че електоралната политика е най-добрият път за търсене на социална промяна, Малатеста се връща тайно в Италия въпреки че има повдигнати няколоко обвинения срещу него там, и предизвиква Андрея Коста на публичен дебат. Последният се опитва да се измъкне чрез увъртания, но накрая е принуден да срещне Малатеста, а после напуска града бидейки разбит в дискусията. След като печели дебатът Малатеста отива право в затвора.

По-късно след като избягва от Италия скрит в кутия със шевни машини, оцелява след опит да бъде убит в Ню Джърси, и организира един след друг нелегални вестници и бунтове, Малатеста става свидетел на революцията от 1917г. и на масовото присъединяване на анархисти към Комунистическата Партия, когато моделът на „държавен комунизъм“ изведнъж изглежда „по-ефективен“ и „прагматичен“. Ако не бяха тези объркани хора, все още можеше да има надежда за еманципиращи революции през 20-ти век.

„Изглежда невероятно че дори и днес, след всичко което се случи и се случва в Русия, има хора които все още си представят, че разликата между социалисти и анархисти е само в това дали искат постепенна революция или бърза. “ Ерико Малатеста в Umania Nova, Септември 1921г.

Моли Щаймер

Родена през 1897г. в Руско село, Моли Щаймер емигрира в САЩ със своите родители, братя и сестри. На петнайсет години отива да работи в шивачна фабрика за да подкрепя семейството си. През 1917г. все още тийнейджърка става анархист и скоро се присъединява към колектив публикуващ нелегалният вестник Freiheit 14.

През 1918г. когато американска армия стъпва на руска почва за да се намеси в Руската Гражданска Война, колективът публикува позив призоваващ работниците да започнат обща стачка в знак на протест. След брутално полицейско нападение Щаймер и петима нейни колеги са арестувани и обвинени в конспирация за нарушаване на Закона за Безредиците. Един от нейните другари умира по време на съдебният процес, най-вероятно в следствие на брутален побой нанесен му от полицията.

Щаймер е обявена за виновна и осъдена на петнайсет години затвор, но адвокати апелират във Върховният Съд. Освободена под гаранция докато очаква решението, тя е арестувана още осем пъти през следващите единайсет месеца и накрая е депортирана за Русия. Моли Щаймер пристига през Декември 1921г., когато анархистките организации в Русия са вече разрушени.

Среща Семя Флешин който е бил активен в групата Голос Труда в Санкт Петербург и в Конфедерация Набат в Украйна, и е бил хвърлен в затвор от Болшевиките заедно с Волин, и Арон и Фани Барон. Двамата организират Общество за Помагане на Анархистите затворници. На 1-ви Ноември 1922г. самите те са арестувани, като са обвинени в подпомагане на криминални елементи в Русия и поддържане на връзки с анархисти в чужбина – кореспондирали са с Александър Беркман и Ема Голдман, които веча са напуснали Русия. Осъдени на две години изгнание в Сибир те обявяват гладна стачка и са освободени на следващият ден, с условието да се подписват при властите всеки 48 часа.

На 9-ти Юли 1923г. те отново са арестувани и отново обявяват гладна стачка. Този път са изгонени от Съветският Съюз и заминават за Берлин на 27 Септември 1923г. През следващите 25 години живеят без гражданство във всяка страна, ползвайки паспортите на без-държавни хора издействани им от Норвежкият арктически изследовател Фритьоф Нансен.

„На 5-ти Март 1923г. Шивачната Фабрика на Централното Правителство в Петроград намалява заплатите на работещите с 30 процента, без да ги уведоми или да им даде каквото и да е обяснение. Когато заплатите биват раздавани, всеки работник остава с впечатлението че има някаква счетоводна грешка и отива да търси обяснение в дирекцията, като резултатът хиляда и двеста работници отиват едновременно да питат защо толкова много от тяхната заплата липсва. Директорът на фабриката им отговоря, че те трябва да бъдат доволни от това което получават и трябва да им благодарят (на директора и на правителството) че изобщо имат работа. Потресени от отговора и кипящи от недоволство, работниците решават да не се връщат на работа докато не получат задоволително обяснение. Представители на профсъюзите са повикани, но отказват да дойдат докато работниците не са върнат на работа. Директорът на фабриката им казва също, че ако посмеят да стачкуват всички ще бъдат считани за контра-революционери и към тях ще бъдат приложени съответните мерки. Работниците незабавно свикват събрание. Докато дискутират своите протести, един от тези „защитници на работниците“ (представител на профсъюза) удря по масата с юмрук и извиква с гръмовен глас: „Нареждам ви да се върнете на работа!“ Естествено това поведение само повдига до крайна точка бунтовността на присъстващите. Заповедта е подложена на люто презрение и събранието продължава. Възрастен мъж става и разказва за условията при които той и неговото семейство са принудени да живеят и пита как е възможно да избегне гладуването с мизерното заплащане което получава. Описанието на неговият живот, бидейки огледален образ на живота който всички други водят, има за резултат най-жалостива сцена. Всички изведнъж избухват в сълзи. Млади и стари, мъже и жени, всички плачат и някои припадат.

Няколко часа след това идват шефове представляващи профсъюзът и заедно с главният директор на Петроградски Шивашки Фабрики обябяват, че заплатите ще бъдат намалени само с 18 процента вместо с 30 процента. Работниците решават да се върнат на работа и във фабриката настава затишие. Но в краят на следващата седмица 120 работници които са считани за по-прями и решителни от другите са уволнени от фабриката, изхвърлени от профсъюзът и поставени в черният списък. Т.е. на техните паспорти бива написано „Гражданин уволнен от Шивачната Фабрика на Централното Правителство за бунт срещу Работническото и Селското Правителство, с цел превземане на фабриката“…

„Не се радвам че съм извън Русия. По-скоро бих била там, за да помагам на работниците да се борят срещу тираничните действия на лицемерните Комунисти.“

Моли Щаймер в писмо написано от Берлин през 1923г., публикувано в Свобода през Януари 1924г.

Виктор Серж

Виктор Серж започва зрялата си възраст като анархист. Въпреки това, когато Болшевиките завземат властта, той се присъединява към Партията и им служи като журналист, послушно оправдавайки затварянето на анархисти, клането на Кронщадските бунтовници15 и много други стъпки на Болшевишката Контра-революция. В това отношение той е пример за милионите бунтовници и работници сменили своята вярност от анархистите към статистите след привидната победа на Болшевиките в Русия. Още веднъж, прагматизмът се оказва лош съветник.

Какво се случва със Серж? Няколко години по-късно той е изключен от Комунистическата Партия, хвърлен е в затвор, осъден е на вътрешно изгнание, и накрая едва успява да избяга от Съветският Съюз. Ако беше останал верен на анархистката политика, можеше да си спести много мъка – и най-вече нямаше да е съучастник в подготвяне на условията за избиването и затварянето на милиони.

„Когато Виктор Серж е попитан защо като партиен член не се е възпротивил (срещу атаката над Кронщад) на партийните събрания, неговият отговор е че това не би помогнало на моряците и би го направило мишена за Чека, и дори е могло тихо и неусетно да изчезне. Единственото извинение за Виктор Серж по това време е млада съпруга и малко бебе. Но да заявява сега, след седемнайсет години, че когато Болшевиките са били изправени пред бунт не са имали друг избор освен да го смажат, е най-малкото неизвинимо. Виктор Серж знае добре както и Аз, че в Кронщад нямаше безредици, че моряците фактически не употребиха под никаква форма техните оръжия докато не започна бомбардирането на града.“ Ема Голдман в Троцки протестира твърде много, 1938г.

„В един от онези черни дни (по време на Кронщадското въстание), Ленин казал на мой приятел (цитирам точните думи): „Това е Термидор. Но ние няма да се оставим да бъдем гилотинирани. Ние ще бъдем нашият собствен Термидор.“ Мемоари от Революцията, Виктор Серж.

Термидор е бил 11-ят месец от календарът въведен по време на Френската Революция през 1793г. През 1794г. по време на Термидор атака на реакционери събаря радикалните Якобинци и гилотинират техният лидер Робеспиер.

Пьотр Аршинов

Пьотр Аршинов участва между 1919г. и 1921г. в анархисткото въстание в Украйна заедно с Нестор Махно, където едва се спасява от Болшевишката контра-революция. Избягвайки в Германия, той пише История на Махновисткото движение (1918-1921г.) и е съ-автор на „Организационна Платформа на Либертарните Комунисти“. В един момент се отказва от анархизма и се връща в Съветският Съюз за да се присъедини към Комунистическата Партия, но там бива арестуван и екзекутиран. Когато дори и автентичните Болшевики не са в безопасност от терорът на Сталин, е било глупаво да си представя човек че бивш анархист ще бъде в безопасност.

„Затворите са символът на робството на хората. Те винаги са били строени само за да бъдат подчинявани народът, работниците и селяните. През вековете буржоазията във всички страни пречупва духът на бунт и съпротива на масите чрез екзекуции и затвори. А в наше време, в Комунистическата и Социалистка държава затворите поглъщат главно пролетариатът от градовете и селата. Свободните хора няма за какво да употребяват затворите. Там където съществуват затвори, хората не са свободни.“16 История на Махновисткото Движение (1918-1921г.), Пьотр Аршинов

Фьодор Мохановски

Когато Болшевишкият Терор започва, става все по-трудно да се получи информация какво се случва с анархисти и други бунтовници в границите на Съветският Съюз. Фьодор Мохановски е един от безбройните анархисти които изчезват в хода на репресиите.

През 1928г. Съветските власти го преместват от затворът Бутирка за да прекъснат международната подкрепа за него и фактически той изчезва. Почти сигурно е, че е загинал от ръцете на Сталинистката държава.

„Истинкият антагонизъм между анархисти и Болшевики не е нещо ново за анархистите. Антагонизмът съществуваше още от дните когато Карл Маркс и Михаил Бакунин публикуваха своите идеи. Първият прегърна Държавата и правителство, докато вторият ги отхвърли, дори в ембрион. Антагонизмът стана много ясен на конгресът на Марксистите председателстван от Енгелс и Либкнехт, проведен в Хага ( 2-7ми Септември 1827г.), на който те се заклеха да избесят анархистите веднага когато дойдат на власт. На този конкгрес всичко което марксистите правиха беше да говорят със същите термини, с които говорят днес Болшевиките в Русия. През 1918г. Болшевиките организираха анти-анархистки фронт за да разрушат анархистите в Русия. По цялата земя и във всяка сфера на живота на територията на съветската република те вдигнаха оръжие срещу анархистите. Болшевиките спряха техните печатници и литература. Те прибягнаха до всякакви средства за да саботират организацията на анархистките конгреси и ги арестуваха. И когато се появеше възможност Болшевиките застрелваха анархисти под един или друг претекст.“17

Реч на Фьодор Мохановски пред Революционният Съд на Петроград, изнесена на 13 Декември 1922г., публикувана в La Antocha (Аржентина) на 23 Септември 1923г.

Волин

Роден в Русия, Волин напуска университетът през 1904г. Участва във въстанието през 1905г. като член на Социалистката-Революционна Партия и организатор на Съветът на Работници и Селяни. Осъден е на вътрешно изгнание.Успява да избяга от Русия и се присъединява към анархисткото движение във Франция. Когато започва Първата Световна Война, Френското правителство възнамерява да го затвори в концентрационен лагер, но той избягва в Ню Йорк, където се присъединява към екипът на Голос Труда. След Революцията се завръща в Санкт Петербург с останалите от екипа.

През есента на 1918г. след Болшевишките репресии на Голос Труда Волин пътува из Украйна, където помага да бъде организирана Анархистката Федерация на Украйна и помага също на редакционната група Набат. Те издават няколко вестници из целият район. Набат му възлагат отговорността да напише Синтетична Декларация на Принципите, която ще даде възможност на анархистите и либертарните социалисти да работят заедно из целият Съветски Съюз. По-късно заедно с Моли Щаймер, Сеня Флешин и още няколко отдавнашни анархисти публикуват критичен отговор на „Организационна Платформа на Либертарните Комунисти“, твърдейки че тя има твърде много общо с Болшевизма.

Участвайки заедно с Махно в организиране на бунтове в Украйна, той е заловен от Болшевиките.Троцки вече е наредил неговата екзекуция, но Махно успява да договори неговото освобождаване като част от примирие с Болшевиките – което последните нарушават почти незабавно след това. Волин организира Конгрес на Руските Анархисти. Болшевиките се преструват че предлгат разрешително на конгреса, но след това го прекъсват и арестуват участниците. Те престояват в затворът Таганка в Москва докато международен работнически конгрес не им дава възможността да преминат на гладна стачка. Накрая са депортирани в Германия.

Волин прекарва останалата част от живота си във Франция, където работи с анархисти в CNT по време на Испанската Гражданска Войн и публикува изчерпателният труд  Непознатата Революция, 1917 – 1921г.

„Всяка мисловна школа която насърчава диктатура – била тя открита или с кадифена ръкавица, „дясна“ или „лява“ – е дълбоко в себе си, обективно и същностно фашистка. В моите очи фашизмът е преди всичко идеята, че масите трябва да бъдат водени от някое „малцинство“, някоя политическа партия, някой диктатор. Като психология и идеология, фашизмът е идеята за диктатурата. Тази идея изразявана, разпространявана и осъществявана от класите на имотните е ясно разбираема. Но когато същата тази идея е взета и осъществявана от идеолози от работническата класа като път към еманципация, това трябва да бъде считано за отровна аномалия, късогледа, глупава безсмислица, опасно отклонение. Понеже тази идея по същността си е фашистка, когато бива осъществявана, тя неизбежно води до дълбоко фашистка социална организация.

Тази истина е ясно и неопровержимо потвърдена от „Руският опит“. Идеята за диктатурата като средство за еманципиране на работещите класи, беше приложена на практика тук. Е, нейното осъществяване неизбежно произведе ефект, който става все по-ясен и който скоро и най-глупавият, най-късогледият и най-твърдоглавият ще бъдат принудени да признаят – вместо да води към еманципация на работническата класа, победоносната революция фактически и въпреки цялото теоретизиране на диктаторите-освободители, донесе най-всеобхватното и ужасяващо заробване и експлоатация на работническата класа от ръцете на привилегированата господстваща класа.“ Червеният Фашизъм, Волин, 1934г.

Макс Нетлау

Към краят на своят живот Макс Нетлау, един от големите историци на класическото анархистко движение, ставайки свидетел на Болшевишката победа и последващите кошмари на Ленинзма и Сталинизма, сумира същността на политическата непоследователност на Маркс в писмо до приятел. Този малко познат откъс хвърля значителна светлина върху противоречията в мисленето на Маркс, което беше причината за толкова много нещастия:

„Аз наричам Маркс „три-лик“, защото с неговият особено алчен дух той си присвои точно три тактики и неговата оригиналност без съмнение се състои в тези жестове на присвояване. Той насърчаваше електорален социализъм, вземане на праламента, социална демокрация и – макар и фактически често да им се подиграваше – Народна Държава и Държавен Социализъм. Насърчаваше простовато доверие и изчакване, да се остави „еволюцията“ да свърши работата, капиталистите да се само-смалят, почти да се само-изпарят докато пирамидата се катурне по математичиските закони на своят собствен растеж, все едно триъгълни тела автоматично се обръщат с главата надолу. Маркс копира първата тактика от Луи Блан, а втората от Бланки 18, докато третата отговаря на неговото чувство че е по някакъв начин икономически диктатор на вселената, така както Хегел беше духовният диктатор на вселената. Неговата алчност отиде по-далеч. Той инстиктивно мразеше либертарианската мисъл19 и се опитваше да разруши свободно мислещите където и да ги срещнеше, от Фойербах и Макс Щирнер до Прудон, Бакунин и други. Но той искаше да прибави същността на техните учения като плячка към други негови взети назаеми пера, и така Маркс запрати във краят на дните, след всички диктатури, изгледът за един Бездържавен, Анархистки свят. Икономическият Калиостро по този начин преследваше със всички хрътки и бягаше със всички зайци, и наложи – и неговите последователи също след него – едно невероятно объркване на социализма, което почти век след 1844г. все още не е приключило. Социал-демократите се молят на неговият образ, диктаторските социалисти се кълнат в неговото име, еволюционните социалисти все още седят притихнали и слушат за да чуят еволюцията да се развива така както други слушат растежа на тревата. И някои много скромни хора пият слаб чай и се радват че в краят на дните спорде догмата на Маркс на Анархията най-после ще бъде позовлено да се разгърне. Той беше като болест която се промъква и убива всичко до което се докосне в Европейският социализъм, зла сила потискаща собственото мислене на хората, внушаваща фалшиво доверие, забъркваща вражди, омраза, абсолютна нетолерантност, започвайки със своите собствени арогантни литературни боричкания и водейки до умъртвяващ наред социализъм като този в Русия от 1917г., който толкова скоро позволи реакционизма да галванизира неговият обществен строй и да отгледа „чистата култура“ на този авторитаризъм – фашистите и техните последователи. Случи се, въпреки техните лични вражди, чудовищно „кръстосване“ между двамата най-фатални мъже на 19-ти век, Маркс и Мазини 20, и тяхното потомство са Мусолини и всички други които опозориха този клет 20-ти век.“ Макс Нетлау, кореспонденция с другар, 1936г.

Луиджи Камийо Бернери

Трагедиите произведени от вземането на властта от Болшевиките през 1917г. не свършват в Русия. Веднъж когато има държава която предполагаемо представлява революционните социалистки планове, революции и революционери в цял свят са пожертвани хладнокръвнокръвно за да бъдат благоприятствани императивите които движат всички държави. Както илюстрира неговият временен пакт с Хитлер, „Сталинизмът“ не беше последователна идеология, а мишмаш от всичко което Сталин трябваше да прави за да не спира да се стреми към власт за себе си и за Съветският Съюз.

Нежелаейки да триумфират революционни движения които не отговарят пред неговият Коминтерн, Сталин подрина анархистките и Рупубликански сили в Испанската Гражданска Война. Сталинистката фракция в борбата срещу Франко е малка, но понеже контролират достъпа до ресурси идващи отвън и не се притесняват да извършват открити предателства, те са способни да централизират контролът върху съпротивата в свои ръце. Накрая много Испански анархисти са убити от сталинисти вместо от фашистите, срещу които те би трябвало заедно да се бият.

Съратник на Малатеста и яростен критик на Троцки и Сталин, Луиджи Бернери е добре познат Италиански анархист който отива в Испания за да се бие в Гражданската Война. На него му е предложена позиция в Съвета по Икономика, но той отказва да участва в правителството поради анархистките си принципи.

Когато в Републиканска Испания се случват сблъсъци между анархисти и контролираната от сталинисти Комунистическа Партия, къщата която Бернери споделя с няколко други анархисти е атакувана. Той и неговите другари са наречени „контра-революционери“, обезоръжени, лишени от техните документи и им е забранено да излизат на улицата. На 5 Май 1937г. сталинисти убиват Бернери заедно с още един италиански анархист, Франциско Барбиери.

„Какви злини Комунистите вършат и тук също! Почти два часа е и аз отивам да си легна. Къщата тази нощ е под тревога. Предложих да остана буден за да могат другите да отидат да спят и всички се засмяха, казвайки че аз дори няма да чуя оръдието! Но после един по един заспаха, и аз пазя всички тях докато работя за бъдещите поколения. Това е единственото напълно красиво нещо. “ Последното писмо на Бернери до неговото семейство, 3-4 Май 1937г.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Когато застъпниците за държавен социализъм обвиняват анархистите че са сектанти защото отказват да работят заедно с тях за общи цели, ние трябва да попитаме: Наистина ли имаме еднакви цели? Какво общо можем да имаме с тези които вярват че гилотини, съдилища, съдии, затвори, гулази, и отряди за разстрели могат да вършат работата на освобождението?

Ако историята е някакъв съветник, то привържениците на държавата няма да се стесняват да употребяват горе изброените средства срещу всеки който пречи на тяхното преследване на централизирана власт. Десетки милиони избити от държавата ни зоват от 20-ти век, настоявайки да чуем техните предупреждения така че тяхната смърт да не е напразна.

„За мен точно поради настоящият луд вой за диктатура, измежду всички хора ние трябва да не се предаваме. Някой ден, много след като нас вече ни няма, Свободата може отново да издигне гордата си глава. От нас зависи да осветим нейният път. Макар и блед да изглежда нашият факел, той все още е пламъкът.“

Ема Голдман в писмо до Александър Беркман

Когато Болшевиките узурпират Руската Революция, това е бедствие за анти-капиталистките движения в цял свят.

Тази книга проследява хронологията на Болшевишкото унищожаване на революционни движения в Русия и навсякъде другаде по света, започвайки преди Октомврийската Революция и стигайки до пактът между Сталин и Хитлер. Тя включва съкровищница от цитати от някои от анархистите, които помагат да бъде направена революцията само за да загинат под ботушите на авторитаристи.

БИБЛИОГРАФИЯ

Amorуs, Miguel. Los incontrolados de 1937: memorias militantes de los Amigos de Durruti. Barcelona: Aldarull Edicions, 2016.

Amorуs, Miguel. Josй Pellicer, el anarquista нntegro: vida y obra del fundador de la heroica Columna de Hierro. Barcelona: Virus Editorial, 2009.

Arshinov, P. History of the Makhnovist Movement, 1918-1921. London: Freedom Press, 2005.

Avrich, Paul. Anarchist Voices: An Oral History of Anarchism in America. Edinburgh: AK, 2006.

Avrich, Paul. The Russian Anarchists. Oakland, CA: AK Press, 2005.

Avrich, Paul. Kronstadt 1921. Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1970.

Avrich, Paul, ed. The Anarchists in the Russian Revolution. Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1973.

Berkman, Alexander. The Bolshevik Myth. London: Active Distribution, 2017.

Bluestein, Abe, Mollie Steimer, and Senya Fleshin. Fighters for Anarchism: Mollie Steimer and Senya Fleshin.

[Place of publication not identified]: Libertarian Pub. Group, 1983.

Carr, Edward Hallett. Michael Bakunin. New York: 159 Vintage Books, 1961.

Goldman, Emma. My Disillusionment in Russia. London: Active Distribution, 2017.

Graham, Robert. We Do Not Fear Anarchy – We Invoke It: The First International and the Origins of the Anarchist Movement. Oakland, CA: AK Press, 2015.

Getzler, Israel. Kronstadt, 1917-1921: The Fate of a Soviet Democracy. Cambridge, UK: Cambridge University Press, 2009.

Guillamуn, Agustнn. El terror estalinista en Barcelona (1938). Barcelona: Aldarull, 2013.

Guillaume, James. L’Internationale: documents et souvenirs (1864-1878). 3. New York: Franklin, 1969.

Kronstadt Izvestia, #1-14 (1921).” Marxists Internet Archive, accessed January 12, 2018, https://www.marxists.org/history/ussr/events/kronstadt/izvestia/index.htm)

Kropotkin, Peter. Selected Writings on Anarchism and Revolution. Edited and translated by Martin A.

Miller. Cambridge, M.A.: The M.I.T. Press, 1975.

Makhno, Nestor, Malcolm Archibald, and Will Firth. The Ukrainian Revolution (July – December 1918). Edmonton: Black Cat Press, 2011.

Makhno, Nestor, Malcolm Archibald, and Sean  McInally-Boomer. The Russian Revolution in Ukraine

За малко известни архивни материали също препоръчваме: gulaganarchists.wordpress.com

1 Беше публикувана във segadores.alscarrers.org като “A cent anys de la contrarevolució Bolxevic: memòria històrica a prop de la destrucció de les nostres lluites.”

2 Той започва с началото на Втората Световна Война, когато повечето анархисти са били вече избити. За останалата част от историята сме принудени да разчитаме на Александър Солженицин – самият той два пъти награждаван военен ветеран и привърженик на Марксизма, преди затварянето му в гулазите да го вгорчи. На тези които възхвалят Сталин за неговото участие в побеждаването на Хитлер ние отговаряме, че борбата срещу фашизмът щеше да има по-добър развой ако всички анархисти и други анти-фашисти които Сталин и неговите приятелчета избиха, затвориха или подринаха, имаха възможността да участват. Фактът че фашизмът беше победен от супер-сили вместо от народни социални движения, извади революционната промяна от дневният ред за няколко десетилетия.

3 статистки елементи, от статисти – подръжници на държавността, корена на термина идва от stateдържава, бел на прев.

4 Дори името Болшевики произхожда от исторически погрешно описание на фактите. То идва от гласуване което се провежда през 1903г. на вторият конгрес на Руската Социал-Демократическа Работническа Партия. Фракцията на Ленин призовава за по-селективна политика на членство в партията. Те губят гласуването с 28 на 23, но по-късно, след като Еврейският Работнически Бунд и други участници напускат, Ленин нарича своята фракция „мнозинство“, откъдето идва името „болшевики“.

 

6По същата тази методика днес обвиняват всеки анти-капиталист че е агент на Русия. Очевидно става дума за Болшевишки метод. Бел. на прев.

9 На поддържниците на държавността, бел. на прев.

10 Касндра, дъщеря на Приам и Хекуба от Троя, която е прокълната да казва пророчества които се сбъдват но на които никой не е повярвал преди това.

11 Например В. Д. Бонч-Бруевич, който включва силно подозрително описание на среща на Кропоткин с Ленин в неговите Спомени за Ленин 1917 -24г.

12 През цялата 1918г. Махно и неговите другари се сражават сами срещу капиталистите и Германската окупация, след като Болшевиките изоставят революцията в Украйна в името на държавничеството. Накрая Болшевиките влизат в Украйна само за да я вземат от анархистите и други Украински Революционери.

 

13Този аргумент звучи доста познато – „Ама това не са бежанци, а терористи които се прикриват като твърдят че са бежанци!“ Изглежда съвременните власти се учат от Болшевиките. Бел. на прев.

14 „Фрайхайт“, „Свобода“ на немски език, бел. на прев.

15 Две десетилетия по-късно в своите мемоари Серж признава, че по време на Кронщадското въстание е написал „Въпреки своите грешки, злоупотреби, въпреки всичко Болшевишката партия, поради своят размер, своята проницателност, своята стабилност е организирана сила в която трябва да вложим нашата вяра. Революцията няма на свое разположение друго оръжие и не е повече способна на истинско възобновяване отвътре.“

 

16Затворът става най-силният символ на Болшевишката власт, навсякъде където я има и особено в България. Според мен ние все още носим болшевишкият затвор в себе си. Бел. на прев.

 

17Българските анархисти също са затваряни в лагерите. И като резултат в пост-болшевишка България анархист все още е мръсна дума. Бел. на прев.

18 За половин век Луи-Агюст Бланки е затварян от едно правителство след друго за неговите усилия да събори Френската Държава и да институира комунизъм чрез революционна диктатура. Бакунин заема някои от неговите структурите на организиране в конспирационни групи, но заявява че единствената същностна дейност на тези групи трябва да бъде да направят правителството невъзможно, а не да институират ново.

19 Става дума за оригиналното значение на термина „либертарианска мисъл“, което е анархистка мисъл, не става дума за тактиката на съвременни десни тинк-танкове от САЩ да убеждават хората, че либертарианство означава „дясно либертарианство“, тактика имаща за цел да обезоръжи оригиналният истински смисъл на термина. Бел. на прев.

20 Преди „Италия“ да съществува като обединена нация, Мазини основава Млада Италия, група призоваваща за обединение на всички говорещи италиански страни под едно Републиканско правителство, и Млада Европа – коалиция на аналогични групи из Европа. (Изразът „Младо-Турци“ произхожда от еквивалентната турска група). Революционни републиканци като Джузепе Гарибалди отнасят тежеста на кървавата работа да се осъществи Италианското обединение, но Крал Виктор Емануел взема контрол върху новата нация. Национализмът на Мазини не произвежда демократична република, а монархия. Наследникът на Крал Виктор Емануел довежда Мусолини на власт.

Както толкова често се случва, национализмът първоначално е асоцииран с Леви движения за „освобождение“, но на края се превръща в реакционно явление. Това обяснява резултатите от „национално-освободителните“ движения през 20 век, които противопоставяйки се на Европейският колониализъм за да създадат национални държави според Европейският модел, често произвеждат кървави етнически конфликти като тези в Индия и Пакистан.

От времето на своето начало като социално движение анархизмът се разграничава от авторитарният социализъм представляван от Маркс и от национализмът представляван от Мазини. Маркс и Мазини са най-влиятелните фигури свързани с формирането на Интернационала, макар и Маркс бързо да принуждава Мазини да напусне. Ранни Италиански анархисти като Малатеста започват своят път като ученици на Мазини, но отхвърлят неговото мислене след Парижката Комуна.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s