Към Нашите Приятели (Невидимият Комитет)

La fabrique éditions

Можете да изтеглите този превод в pdf формат от секцията „Книги“ на блогът. 

                                               СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор от преводачът

Merry crisis and happy new fear

1. Кризата е начин на Управляване

2. Истинската Катастрафа е Екзистенциална и Метафизична

3. Апокалипсисът разочарова

Те искат да ни задължат да управляваме, ние няма да се поддадем на този натиск

1. Характерни черти на Съвременните Бунтове

2. Няма такова нещо като Демократично Въстание

3. Демокрацията е Управляване в Чиста Форма

4. Теория на Деституцията

Властта е логистика. Да блокираме всичко!

1. Властта днес се намира в инфраструктурите

2. Върху разликата между организиране и организиране на себе си

3. Върху Блокирането

4. Върху Изследването

Fuck off Google

1. Няма „Фейсбук революции“, но има нова наука за управляването, кибернетиката

2. Война срещу всичко smart!

3. Мизерията на Кибернетиката

4. Техники срещу Технология

Да изчезнем

1. Едно Странно Поражение

2. Пацифисти и Радикали – една пъклена двойка

3. Управляването като контра-революция

4. Онтологична асиметрия и щастие

Единствената родина – детството

1. Няма „общество“ за защищаване или разрушаване

2. Да превърнем Подборът в Отцепване

3. Няма „Местни Борби“, а война на светове

Omnia sunt communia

1. Комуната се завръща

2. Революционно обитаване

3. Да приключим с икономиката

4. Да формираме комунална мощ

Днес Либия, Утре Уол Стрийт

1. История на Петнайсет Години

2. Да се освободим от привличането на местното

3. Изграждане на сила която не е организация

4. Да се грижим за нашата мощ

                                          Предговор на преводачът

Преди всичко кои са Невидимият Комитет? Едно добро тяхно представяне можете да намерете в преведената и публикувана също в нашият блог статия – Процесът Тарнак: Разнищване на Логиката на анти-тероризма, статията се намира в Архив Май 2018г. на блогът. Също и първата книга на Невидимият Комитет – Идващият Бунт, поради която биват съдени от Френската Държава в десет годишен процес за скалъпени обвинения и стават „оперативно интересни“ за британското разузнаване – е преведена на български и е публикувана в Chitanka.Info – https://chitanka.info/book/5960-idvashtijat-bunt.

Настоящата книга – Към Нашите Приятели ( A Nos Amis ) – излиза през 2014г. Годината в която затихна глобалната бунтовна вълна, започнала от Арабската Пролет през 2010г. и заляла планетата с „Движението на Площадите“ и Occupy (самото то също движение на площадите), като протестите в България срещу вдигането на цената на тока и срещу системата като цяло през 2013г., бяха част от тази глобална бунтовна вълна (но не и протестите ДансУидМи и Кой?, които бяха тяхно противодействие).

Книгата разтваря като киселина заблудите които имахме тези които участвахме в глобалната бунтовна вълна. Не са пощадени „Пряката Демокрация“, „Общата Асамблея“, „Солидарната и Социална Икономика“, „Социалната Война“, “Радикализмът и Пацифизмът“ и още, и още. Повечето идеи които пламенно обсъждахме тогава са подложени на критика, от която те не могат да се измъкнат. За всяка от догматичните идеи на „революционерите“ има по кофа студена вода. А както знаем, кофата студена вода служи за отрезвяване. Книгата е, частично, наръчник за отрезвяване на революционери. От тук и името Към Нашите Приятели, т.е. към революционерите от онези (вече „онези“) години.

Също така анализите в книгата – като например този на Кризата, глобалната „криза“ от 2008г.-2014г., в която всички вярвахме – са откровения, просветления, след които човек чувства че най-после е пристигнал в настоящето. И като говорим за настоящето, това не е последната книга на Невидимият Комитет. Последната се казва Сега (Maintenant), тя излиза през 2017г. и е разбира се по-близо до настоящето.

И така, посвещавам този превод на глобалната бунтовна вълна от 2010г. до 2014г., участието в която ни направи толкова щастливи. В България нямаше „Движение На Площадите“ и Occupy, въпреки плахите опити на някои да организират такива. Но анти-капиталисткият характер на протестите през зимата на 2013г. срещу вдигането на цената на тока и лозунгът който издигнахме тогава, Без Партии И Политици!, който напълно съответсваше на глобалният Que se vayan todos! – Да се махат всичките! – ни направиха част от глобалната бунтовна вълна. Макар и тези протести да бяха един вид удушени с националното знаме, удушени с национализъм, което имаше донякъде за цел да ги отдели от глобалната бунтовна вълна, правейки ги „национални“, т.е. локални.

Няколко думи относно два термина които ще срещате често в текстът – управляване и мощ, те са превод на термините gouvernement и puissance.

Ето как сайтът cnrtl.fr превежда терминът gouvernement :

„Действие или начин на управляване на нещо (или някой)“

„Действие на упражняване на политическа власт върху социална група“.

Понятието gouvernement (което аз превеждам като управляване) в работата на Невидимият Комитет е тясно свързано с понятието със същото име на Мишел Фуко, то се отнася за тази форма на власт която идва в Европейските общества след Монархическите режими, която иска и се стреми да управлява всеки детайл от живота на хората, като Паноптикумът, който Мишел Фуко великолепно описва в книгата си „Надзор и Наказание“ и на който понастоящем сме подложени всички, е елемент на тази всеобхващаща власт – gouvernement, управляването. Като наивните призиви за „само-управление“ без да го съзнават подкрепят тази власт.

Ето как larousse.fr описва понятието puissance:

“Сила, интензивност на един феномен – Силата на вятъра”

„Интензивност, ефикасност, силата на един апарат, на един продукт – Силата на оръжието“

“Ефикасност на нещо по отношение на наличните средства – Мощта на един синдикат”

“Сила, жизненост, капацитет – Сила на въображението, Сила на работата.”

“Власт, авторитет в политическата и социалната област – На върха на своята власт.”

„Личност или нещо което упражнява голямо влияние – Бунт срешу властта на парите.“

„Държава разглеждана от гледна точка на нейната политическа и икономическа сила, нейното превъзходство във важна област – Великите сили.“….

Избрах да преведа това понятие с думата мощ, която според мен произхожда от думата можене, и би могло да бъде тълкувана като силата да можеш да правиш това което искаш да правиш.

И така, приятно четене.

А. Г. Т.

Към тези за които краят на цивилизацията не е краят на света;

Към тези които разбират бунтът на първо място като пробив във

организираното царуване на глупост, лъжи и обърканост;

Към тези които виждат зад гъстата мъгла на кризата театър на

операции, маневри, стратегеми – и от тук възможност за контра-атака;

Към тези които нанасят удари;

Към тези които изчакват точният момент;

Към тези които търсят съучастници;

Към тези които напускат;

Към тези които се организират;

Към тези които искат да изградят революционна сила, революционна защото е

чувствителна;

Този скромен принос към разбирането на нашето време.

На Били, Гучо, Алексис, Джереми Хамънд

„Няма друг свят. А само друг начин на живот.“ Жак Мезрин

Въстанията най-после дойдоха. С такава скорост и в толкова много страни, от 2008г. насам, че цялата структура изглежда да се разпада, част по част. Преди десет години ако предсказвахте въстание, това щеше да ви изложи на присмеха на седналите. Днес тези които обявяват връщане към реда изглеждат глупаво. Няма нищо по-стабилно, нищо по-уверено, убеждаваха ни, от Тунис на Бен Али, заетата с работа Турция на Ердоган, социал-демократична Швеция, Ба’атистка Сирия, Квебек на транквиланти или Бразилия на плажовете, Bolsa Familia¹ и пазещи мира полицейски части. Видяхме какво последва. Стабилността е свършена. В политиката също се научиха да помислят добре преди да присъждат тройно A.²

Един бунт може да избухне по всяко време, по всякакви причини, и да отведе където и да е. Управляващите политици вървят между бездни. Техните собствени сенки изглежда да ги плашат. ¡Que se vayan todos!³ е лозунг който стана популярна мъдрост, basso continuo⁴ на епохата, шепот предаван от уста на уста, който се издига като брадва когато най-малко e очакван. Най-хитрите политици го направиха обещание на тяхната кампания. Те нямат избор.Неизлечимо недоверие, чиста негативност и абсолютен отказ, са единствените различими политически сили в момента.

Въстанията дойдоха, но не и революцията. Историята рядко е виждала, така както видяхме през последните години, в един толкова плътен период от време толкова много седалища на властта щурмувани, от Гърция до Исландия. Окупирането на площади в сърцата на метрополисите, разпъването на палатки, издигането на барикади, организирането на полеви кухни или импровизирани подслони и провеждането на асамблеи скоро ще бъдат част от политическият рефлекс, както стачките преди. Изглежда епохата започна да произвежда свои собствени глобално известни кодирани фрази, като A.C.A.B.⁵, която един странен интернационал изписва по стените на градовете, от Кайро до Истанбул, от Рим до Париж или Рио, при всеки бунт.

Но колкото и големи да изглеждат безредиците под небето, революцията изглежда винаги зацикля на стадият на бунта. В най-добрият случай смяна на режима задоволява за момент нуждата да бъде променен светът, за да се възобнови по-късно същото недоволство. В най-лошият случай революциите служат като трамплин за тези които говорят от тяхно име, но мислят само за тяхното ликвидиране. На места, във Франция например, липсата на революционни сили с достатъчна увереност в себе си разчиства пътят за тези, чиято професия е тъкмо да симулират самоувереност и да я предлагат като спектакъл – фашистите. Безпомощността вгорчава.

Трябва да се признае, че ние революционерите бяхме победени. Не защото от 2008г. досега не постигнахме революцията като цел, а защото постоянно губихме от поглед революцията като процес. Когато се проваляме можем да виним целият свят, съчинявайки всякакви видове обяснения, дори научни, основани на хиляди възмущения, или можем да се запитаме дали врагът няма опори в нас самите, които определят не-случайният, повтарящ се характер на нашите провали. Можем да се запитаме, например, какво е останало от лявото сред революционерите, което ги обрича не само на провал, но и на почти всеобщо отвращение. Заявяването на морално превъзходство което не е заслужено, е без съмнение чудатост наследена от лявото. Както и несъстоятелната претенция да се проповядва правилният начин на живот – начин който е истински прогресивен, просветен, модерен, коректен, деконструиран, и неосквернен. Претенция която изпълва с желание за убийство всеки, който в следствие на нея открива себе си запратен без предупреждение на страната на реакционерите-консерватори-обскурантисти-ограничени-изостанали-селяндури. Страстното съперничество на революционерите с лявото, далеч от това да ги освобождава, само ги закотвя на неговият терен. Време е да вдигнем котва!

От времето на Идващият Бунт⁶ ние отидохме на местата където епохата пламваше. Четохме, сражавахме се, дискутирахме с нашите другари от всяка страна и от всяка тенденция. Заедно с тях се срещахме с невидимите препятствия на времето. Някои от нас умряха, други видяха затвор. Продължавахме да вървим. Не се отказахме да конструираме светове, или да атакуваме този. Върнахме се от нашите пътувания с убедеността, че не преживяхме блуждаещи, отделни, незнаещи едни за други бунтове които трябва тепърва да бъдат свързвани. Това е което „новинарството“ конструира и драматизира, в неговото изчислено управляване на възприятията. Това е контра-бунтовният труд, който започва от този малък мащаб. Ние не сме съвременници на разпръснати бунтове, а на уникална глобална вълна от въстания, които комуникират помежду си незабелижимо. Движени от универсалното желание да бъдат заедно, което може да бъде обяснено само от универсална разделеност. Движени от обща омраза към полицията изразяваща съзнателен отказ от общата атомизация, която тя съблюдава. Навсякъде се наблюдава същата тревожност, същата дълбока паника, провокиращи същото вдигане на достойнството, а не възмущение⁷. Това което се случва от 2008г. насам не са несвързани серии от странни избухвания, случващи се внезапно в херметично затворени страни. А единна историческа последователност, която се случва в стриктно единство на място и време, от Гърция до Чили. И само една глобална гледна точка може да разбере тяхното значение. Не можем да оставим на тинк-танковете на капиталът да анализират тази последователност с цел да измислят стратегии за нейното обезвреждане. Колкото и локален да е всеки бунт, той дава знак отвъд себе си който съдържа нещо глобално.

В него ние заедно се издигаме до нивото на епохата. Но епохата е също и това което намираме дълбоко в себе си когато сме готови да се спуснем там, когато се потапяме в това което преживяваме, виждаме, чувстваме, възприемаме. Има метод на познание в това и код за действие. Има го тук също и обяснението на подземната връзка между чистата политическа интензивност на уличната битка и неподправеното себе-присъствие на самотникът. В дъното на всяка ситуация и в дъното на всеки трябва да се търси епохата. Там е където „ние“ се откриваме, където истинските приятели се свързват, ръзпръснати из планетата но вървящи заедно.

Теориите на конспирациите са контра-революционни поне в едно отношение – те правят от конспирирането изключителна привилегията на имащите власт елити. Докато е очевидно, че тези на власт планират да запазят и разширят позициите си, не по-малко сигурно е че конспириране има навсякъде – в коридори на сгради, край кафе машината, в задните помещения на дюнерджийници, на партита, в любовни връзки, в затвори. По капилярните канали и в глобален мащаб, всички тези връзки, всички тези разговори, всички тези приятелства формират една историческа партия в действие – „нашата партия“, както казваше Маркс. Има я също, изправяща се срещу обективният ред на нещата, разпръснатата конспирация от която ние фактически сме част. Но вътре в нея цари най-голямата конфузия. Накъдето и да се обърне нашата партия, тя се препъва в собственото си идеологическо наследство. Оплетена е в бъркотия от победени и нефункциониращи революционни традиции, които въпреки това обаче изискват уважение. Но старетгическата интелигентност идва от сърцето, а не от мозъка и проблемът на идеологията е точно в това, че образува преграда между мисленето и сърцето. Казано по различен начин – налага се да изкъртим вратата към пространство, което вече заемаме. Единствената партия която трябва да бъде изградена, е тази която вече е тук. Необходимо е да се отървем от цялата умствена бъркотия, която ни прече ясно да разберем нашата споделена ситуация, нашата обща „земност“, според изразът на Грамши. Нашето наследство не е предхождано от никакво завещание.

Като всички други рекламни фрази, изразът Ние сме 99-те процента⁸ дължи своята ефективност не на това което казва, а на това което не казва. А то е идентичността на властимащите 1%. Характеризиращото 1-ият процент не е тяхното богатство – в САЩ богатите са много повече от 1% – и не е тяхната знаменитост – те са склонни към дискретност, а и в наше време кой няма правото на своите петнайсет минути слава? Това което е характерно за 1% процентът е, че те са организирани. Те дори се организират, за да организират животът на другите. Истината на тази фраза е доста жестока, и тя е че количеството няма значение – човек може да бъде от 99-те процента, но въпреки това да бъде напълно доминиран. И обратното, колективните грабежи⁹ по време на бунтовете в Тотнъм са достатъчна демонстрация, че човек спира да бъде беден веднага когато започне да се организира с другите. Има значителна разлика между маса от бедни хора и маса от бедни хора решени да действат заедно.

Организирането никога не е означавало присъединяване към организация. То означава да се действа според общо възприятие, на каквото и да е ниво. Сега, това което липсва от ситуацията не е „гневът на хората“ или икономически недоимък, не е добрата воля на активисти или разпространението на критическо съзнание, или дори умножаване на анархистки жестове. Това което ни липсва е споделено възприятие на ситуацията. Без този свързващ агент жестовете се разтварят без следа в нищото, животите имат тъканта на сънищата и въстанията свършват в училищните учебници.

Всекидневното изобилие на новини, били те обезспокоителни или просто скандални, оформя у нас идеята че светът е в общи линии неразбираем. Неговата привидна хаотичност е димната завеса, зад която той е правен не-атакуем. Неговата привидност на неуправляваем помага да бъде управляван в реалността. Тук е уловката. Чрез възприемането на управлението на кризи като техника на политическа власт, капиталът не просто замени култът към прогресът с изнудването с катастрофи, той си присвои стратегическата интелигентност на настоящето, преценката за операциите които са в действие. Трябва да се противопоставим на този му ход. Стратегически трябва да сме на две стъпки пред глобалното управление. Няма „криза“ от която трябва да излезем, има война която трябва да спечелим.

Споделено разбиране на ситуацията не може да се постигне само от един текст, а изисква международна дискусия. За да се случи тя, трябва да бъдат предложени изявления. Ето нашето. Ние подложихме революционната традиция и революционните позиции на теста на историческата ситуация и се опитахме да отрежем хилядите идеални въжета, които държат революционният Гъливер вързан за земята. Търсехме пипнешком проходи, жестове и мисли които да ни помогнат да излезем от застоят на настоящето. Няма революционно движение без език който да може да артикулира едновременно състоянието в което се намираме и възможността за правене на пробив в него. Това което следва е принос към разработването на такъв език. За тази цел нашият текст се появява на осем езика и на четири континента едновременно. Ако сме навсякъде, ако сме легион, то тогава трябва да се организираме, глобално.

Merry Crisis and Happy New Fear

   Атина, Декември, 2008г.

1.Кризата е начин на Управляване. 2. Реалната Катастрофа е Екзистенциална и Метафизична. 3. Апокалипсисът Разочарова.

1. Кризата е Начин на Управляване.

Ние другите революционери сме големите рогоносци на модерната история. И човек винаги съучаства по някакъв начин в изневеряването му. Това е болезнен факт и е по принцип отричан. Ние имахме сляпа вяра в кризата, вяра толкова сляпа и толкова устойчива, че не видяхме как либералният ред направи кризата централният елемент на своят арсенал. Маркс написа в следствие на 1848г. „Нова революция е възможна само като резултат от нова криза. Но революцията ще дойде, също толкова сигурно колкото и че кризата ще дойде“. И наистина той прекара остатъкът от дните си пророкувайки, при всеки спазъм на световната икономика, голямата окончателна криза на капиталът, която обаче очакваше напразно. Все още има Марксисти които се опитват да ни пробутат настоящата криза като „Голямата“, и изскват от нас да почакаме още малко тяхната любопитна версия на Страшният Съд.

„Ако искате да наложите промяна“, съветваше Милтън Фридман неговите Chicago Boys, „задействате криза“. Далеч от това да се страхува от криза, капиталът сега се опитва да произвежда кризи експериментално. Подобно на начинът по който лавини биват изкуствено задействани, за да се контролира тяхното време и размер, или както равнини биват подпалвани за да изгасне даден пожар поради липса на гориво.

„Къде и кога“ е въпрос на възможност или тактическа необходимост. Широко известно е, че скоро след като беше назначен през 2010г., директорът на Гръцката Статистическа Агенция – ELSTAT – се захвана да фалшифицира дълговете на страната правейки ги да изглеждат много по-големи, с цел да оправдае намесата на Тройката. Факт е че „суверенната дългова криза“ беше започната от човек който все още получава официална заплата от МВФ, институция имаща за задача да „помага“ на държави да излязат от задлъжнялост. Това беше тестване, в реални условия в Европейска държава, на неолибералният проект за цялостно преустройване на обществото, да се измери ефектът от истинска политика на „структурно приспособяване“.

С нейният медицински език кризата беше през целият модерен период това естествено нещо, което се появява по неочакван или цикличен начин, призоваващо да бъде взето решение, решение което ще постави край на общата несигурност и на критичната ситуация. Завършекът ще бъде щастлив или нещастен, в зависимост от ефективността на приложеното лечение. Критичният момент беше също момент на критика – кратък интервал в който е отворена дискусията за симптомите и лечението. По настоящем нещата повече не стоят така. Лечението вече не слага край на кризата. Напротив, кризата е започната за да бъде приложено лечението.

Днес те говорят за „криза“ когато възнамеряват да преструктурират нещо, така както наричат „терористи“ онези които се готвят да нападнат. „Кризата на имигрантските гета“¹⁰ във Франция през 2005г. по този начин служеше за да бъде обявена най-голямата офанзива чрез градско планиране през последните трийсет години срещу т.нар. „banlieues“, оркестрирана директно от Вътрешното Министерство.

Дискурсът на неолибералите за кризата е форма на двузначно говорене (doublespeak)¹¹. Помежду им те предпочитат да говорят за „двойна истина“. От една страна кризата е ободряващият момент на „творческо разрушаване“, който създава възможности, иновации и предприемачи от които само най-добрите, най-силно мотивираните и най конкурентните ще оцелеят. „На дълбоко ниво това е може би посланието на капитализма – творческо разрушаване. Бракуване на стари технологии и стари начини на правене на нещата и заменянето им с нови, е единственият начин да бъдат повишавани средните жизнени стандарти…Капитализмът създава конфликт във всеки от нас. Ние сме както агресивният предприемач така и домошарът, който подсъзнателно предпочита намаленият конкурентен стрес на икономика, в която всички участници имат еднакви приходи“, пише Алан Грийнспан, председател на Американският Федерален Резерв от 1987г. до 2006г. От друга страна дискурсът за кризите е политически метод за управляване на населенията. Продължителното преструктуриране на всичко – на организационни структури и социални помощи, на фирми и градски квартали – е единственият начин да се осигури не-съществуването на опозиция, чрез постоянно разстройване на условията за живот. Реториката на промяната е употребявана за да бъде унищожаван всеки навик, да бъдат прекъснати всички връзки, да бъде премахвана всяка увереност, обезокуражена всяка солидарност, да се поддържа хронична екзистенциална несигурност. Тя съответства на стратегия която може да бъде формулирана по следният начин: „Да се използва продължителна криза, за да се избегне всяка фактическа такава“. На всекидневно ниво това е близо до добре познатата контра-бунтовна тактика „дестабилизиране с цел стабилизиране“, което за властите се състои в умишлено произвеждане на хаос, за да бъде направен редът предпочитан пред революцията. От микро-управляване до управляване на цели страни, населението е държано в състояние на постоянна травма. Произтичащите от това ступор и чувство за изоставеност означават, че управляващите могат да правят по-малко или повече каквото си искат със всеки. Масовата депресия която понастоящем е обхванала Гърците, е умишлен продукт на политиката на Тройката, а не страничен ефект.

Ако някои коментатори се изложиха, като прибързано обявиха „смъртта на неолиберализма“ с експлозията на subprime мошенничеството, това е защото не успяха да разберат че „кризата“ не беше икономическо явление, а политическа техника на управляване. Ние не преживяваме криза на капитализма, а по-скоро триумф на кризисният капитализъм. „Криза“ означава – управляването расте. Кризата стана най-важният аргумент на властимащите. Модерността измерваше всичко по отношение на назадничавостта на миналото, от което твърдеше че ни спасява. Днес всичко е измервано по отношение на неговият неизбежен колапс. Когато заплатите на Гръцките държавни служители биват намалявани наполовина, това се прави докато се посочва че може и изобщо да не бъдат давани никакви заплати. Всеки път когато периодът за пенсионни вноски на Френските работници е удължаван, оправданието е че „трябва да се спасява пенсионната система“. Настоящата криза, постоянна и повсеместна, не е повече класическата криза, решителният момент. Напротив, тя е край който няма край, продължителен апокалипсис, спиране за неопределено време, ефективно отлагане на фактическият колапс и поради тази причина едно постоянно инзвънредно положение. Настоящата криза повече не обещава нищо – напротив, тя е склонна да освобождава всеки управляващ от всички ограничения по отношение на употребяването на средства.

2. Истинската Катастрофа е Екзистенциална и Метафизична.

Епохите са горди. Всяка вижда себе си като уникална. Гордостта на нашата е, че постигна исторически сблъсък на планетарна екологична криза, обща политическа криза на демокрациите, неумолима енергийна криза и всички те короновани от побесняла икономическа криза, която „няма еквивалент през последните сто години“. И това ни ласкае, и изостря нашата наслада да живеем в епоха като никоя друга. Но достатъчно е само да отворим вестниците от 70-те години на миналият век, или да прочетем докладът на Римският Клуб върху Границите на Растежа от 1972г., и статията на кибернетика Грегъри Бейтсън Корените на Екологичната Криза от Март 1970г., или Голямата Криза на Демокрацията от Трилатералната Комисия публикувана през 1975г., за да видим че живеем под тъмната звезда на интегрална криза поне от началото на 70-те години на XX-ти век. Текстът от 1972г. на Джиорджио Сезарано Апокалипсис и Революция вече го анализира ясно. Така че ако седмият печат¹² е бил отворен в даден момент, това със сигрност не е било вчера.

В краят на 2012г. много официалният Американски Център за Контрол на Болестите разпространяваше, с цел промяна, един комикс. Неговото заглавие беше Готовност 1 към 1: Зомби Апокалипсис. Идеята е проста – населението трябва да бъде подготвено за всякакви събития, ядрена или природна катастрофа, общ срив на системата, или въстание. Документът заключава казвайки: „Ако сте подготвени за Зомби Апокалипсис, то тогава сте готови за всякаква извънредна ситуация“. Фигурата на Зомби идва от Хаитянската вуду култура. В Американските филми маси от бунтуващи се зомбита хронично служат като алегория за заплаха от въстание на черният пролетариат. Така че това е за което хората трябва да бъдат подготвени. Сега когато вече няма Съветска заплаха която да бъде употребявана като начин да се постигне психотична сплотеност на гражданите, всичко ще свърши работа за да се осигури, че населението е готово да се защитава – т.е. да защитава системата. Поддържане на страх без край, за да се предотврати един ужасяващ край.

Цялото фалшиво Западно съзнание е събрано в този официален комикс. С просто око се вижда, че истинките живи мъртви са дребните буржоа от Американските предградия. Скучната загриженост за оцеляването, икономическото тревожене че няма достатъчно, чувството за неустойчив начин на живот не са неща които ще дойдат след катастрофата, а са това което вече движи отчаяната борба за живот на всеки индивид в неолибералният режим. Падението на животът не е нещо което заплашва, то е вече тук, ден след ден. Всеки го вижда, всеки го знае и чувства. Ходещите Мъртви, това са белите якички. Ако тази епоха е луда по апокалиптични драматизации, които съставляват голям дял от филмовата продукция, това не е само поради еститетическата наслада която този вид развлечение упълномощава. Между другото, Откровението на Св. Йоан вече съдържа холивудски стил фантасмагория със въздушните атаки от яростни ангели, ужасяващи потопи, зрелищни бедствия. Само универсалното разрушение, смъртта на всичко, се доближава до това да даде на офис служителят от американските предградия чувството че е жив, тъй като той е най-малко живият от всички същества на света. „Да върви по дяволите всичко!“ и „Да се надяваме че ще продължава“, са два стона изстенати от едно и също цивилизовано изтощение. Старият Калвинистки вкус към умъртвяване има участие тук – животът е отлагане, никога пълнота. Дискусиите за „Европейският нихилизъм“ не бяха празни приказки. Наистина нихилизмът е стока която беше толкова успешно изнасяна, че светът сега е пренаситен с нея. Що се отнася до „неолибералната глобализация“, ние имаме най-вече глобализация на нихилизма.

През 2007г. написахме, че „това пред което сме изправени не е кризата на едно общество, а краят на една цивилизация“. По това време такова твърдение можеше да ни изкара Илюминатуси. Но „кризата“ тръгна по този път. И дори ATTAC¹³ признават „криза на цивилизацията“ – което е показателно. По-драматично американски ветеран от Ирак станал „стратегически“ консултант, написа през есента на 2013г. в Ню Йорк Таймз „Сега когато поглеждам в бъдещето, виждам нивото на океана издигащо се за да залее ниската част на Манхатан. Виждам бунтове за храна, урагани, и климатични бежанци. Виждам войници от 82-ра Въздушна Дивизия да стрелят по мародери. Виждам сривове на електрическата мрежа, разбити пристанища, ядрени отпадъци от Фукушима и епидемии. Виждам Багдад. Виждам полуостров Рокауей под водата. Виждам странен, несигурен свят…Най-големият проблем който промяната на климата поставя не е как Министерството на Отбраната трябва да се подготвя за войни за ресурси, или как трябва да построим стени за да предпазим Алфабет Сити, или кога трябва да евакуираме Хобокен. Проблемът няма да бъде решен като купуваме Тойоти Приус, сключваме споразумения, или изключим климатиците. Най-големият проблем пред който сме изправени е философски – да разберем, че тази цивилизация е вече мъртва„. В дните след Първата Световна Война тя все още наричаше себе си „смъртна“, каквато тя със сигурност е, във всеки смисъл на думата.

В действителност от един век насам е поставена клиничната диагноза за край на западната цивилизация, и е подписана от събитията. Впускането в подробности по въпроса сега не е нищо друго освен средство за отвличане на вниманието. Отвличане на вниманието от катастрофата която е тук пред очите ни, и която е тук от дълго време, катастрофата която ние сме, катастрофата която Западът е. Катастрофата е екзистенциална, емоционална и метафизична преди всичко. Тя се намира в невероятното отчуждение на Западният човек от света, отчуждение което изисква, например, той да бъде господар и притежател на природата – човек се стреми да доминира това от което се страхува. Не е случайно, че той е поставил толкова много прегради между него и света. Но изолирайки се от това което съществува, Западният човек превърна съществуващото в този опустошен простор, това тъжно, враждебно, механично, абсурдно нищо което той трябва безспирно да опустошава чрез своят труд, чрез неговата канцерогенна дейност, неговата плитка истерична възбуда. Постоянно мятащ се от еуфория към ступор и от ступор към еуфория, Западният човек се опитва да лекува отсъствието си от света чрез цяло натрупване на експертизи, протези и онтошения, цял склад от машинарии който е в крайна сметка разочароващ. Той е все по-видимо свръхекипиран екзистенциалис, който не може да спре да инженира всичко, да възпроизвежда всичко, бидейки неспособен да понася реалност защото тя е по-голяма от него. Както Камю откровено призна „За човекът да разбере света означава да го редуцира до човешкото, поставяйки му своят печат“. Той се опитва скромно да придаде чар на своят развод със съществуването, със себе си, с „другите хора“ – този ад!¹⁴ – като го нарича „свобода“, когато не прибягва към тъжни партита, глупави забавления или злоупотреба с наркотици. Животът е фактически, афективно, липсващ за него, защото за него животът е отблъскващ. Дълбоко в него животът му причинява погнуса¹⁵. Той успява да се предпази от всичко съдържащо се в реалността което е нестабилно, нередуцируемо, осезаемо, телесно, тежко, горещо или изморително като го проектира върху идеалната, визуална, отдалечена и дигитализирана равнина на Интернет, където няма отъркване или сълзи, няма смърт или миризми.

Фалшивостта на целият Западен апокалиптизъм се състои в проектиране върху Светът на трауренето което не сме способни да извършим. Не светът е изгубен, ние изгубихме светът и продължаваме да го губим. Не е светът който ще свърши скоро, а ние сме тези които са свършени, ампутирани, изолирани, ние които отказваме жизнен контакт с реалността по халюционен начин. Кризата не е икономическа, екологична, или политическа, а преди всичко криза на присъствието. До такава степен, че задължителните стоки – например iPhone и Hummer – представляват усъвършенствана екипировка за отсъствие. От една страна iPhone концентрира целият възможен достъп до света и другите в един предмет. Той е фенер и камера, нивелир и устройство за записване на музика, телевизия и компас, туристически водач и средство за комуникация. От друга страна той е протеза, която прегражда всяка отвореност към това което е тук и ни поставя в режим на постоянно удобно полу-присъствие, задържайки част от нашието присъствие-тук в своята хватка. Дори пуснаха приложение за smartphone, което поправя фактът че „нашата 24/7 свързаност с дигиталният свят премахва връзката ни с реалният около нас“. То е красиво наречено GPS на душата. Що се отнася до Hummer, това е възможността за транспортиране на моят аутистичен сапунен мехур, моята непроницаемост към всичко до най-недостъпните места на „природата“, от където да се върна непокътнат. Това че Google декларира, че „борбата срещу смъртта“ е новият индустриален хоризонт, показва до колко може човек да греши относно това какво е животът.

На върха на своята лудост човекът дори се обяви за „геологична сила“, отивайки толкова далеч, че чак дава името на своят вид на фаза от живота на планетата – той говори за „антропоцен“. За последен път си придава главната роля, дори и ако това е за да се самобовини че e помлял всичко – моретата и небесата, почвата и това което е под земята – дори и ако е за да признае вината си за безпрецедентното изчезване на растителни и животински видове. Но това което е забелижително, е че той продължава да се отнася по същият бедствен начин към бедствието произведено от неговата бедствена връзка със света. Той изчислява скоростта с която ледниците изчезват. Той измерва изтребването на не-човешките форми на живот. Що се отнася до промяната на климата, той не говори за нея от своят осезаващ опит – птица която не се връща през същият период от годината, насекомо чиито звуци не се чуват повече, растение което повече не разцъфва по същото време като някое друго. Той говори за това научно, с числа и средни стойности. Той мисли че казва нещо когато установява, че температурите ще се повишат с толкова много градуси и че валежите ще намалеят с толкова много милиметри или инчове. Той дори говори за „биоразнообразие“.

Наблюдава разреждането на живота на земята от космоса. Има високомерието да твърди, бащински, че „защитава околната среда“, която със сигурност никога не е молила за нещо такова. Всичко това изглежда като последен смел ход в игра, която не може да бъде спечелена.

Обективното бедствие служи главно за да маскира едно друго, по-очевидно и по масивно бедствие. Изчерпването на природни ресурси е вероятно по-малко напреднало от изчерпването на субективни ресурси, на жизнени ресурси, което е засегнало нашите съвременници. Ако толкова много удовлетворение е извличано от изследването на опустошението на околната среда, това е до голяма степен защото завоалира шокиращото опустошение на вътрешното. Всеки разлив на петрол, всяко безплодно поле, всяко изчезване на видове е образ на нашите опустошени души, отражение на нашето отсъствие от света, на нашата собствена неспособност да го обитаваме. Фукушима предлага спектакълът на този пълен провал на човекът и неговото господство, което само произвежда руини – тези Японски полета, непокътнати на външен вид, но където никой няма да може да живее за десетилетия. Никога не свършващото разпадане което свършва работата по правене на света необитаем – Западът накрая зае начинът на своето съществуване от това, от което най-много се страхува, радиоактивният отпадък.

Ако попитате това което е останало от лявото в какво би се състояла революцията, те бързо ще отговорят: „Да поставим Човекът в центъра!“. Това което това ляво не разбира, е колко изморен от Човекът е светът, колко изморени от Човечеството сме ние – от този вид който се мислеше за украшението на творението, който вярваше че е упълномощен да граби всичко защото всичко принадлежи на него. „Поставяне на Човекът в центъра!“ беше Западният проект. Вече знаем как той се разви.

Настъпи моментът да напуснем корабът, да предадем нашият вид. Няма голямо човешко семейство което би съществувало отделно от всеки от световете, от всеки от познатите светове, от всяка от формите на живот с които е обсипана земята. Няма човечество, а само земляни и техните врагове Западните хора, без значение какъв цвят на кожата имат. Ние другите революционери, с нашият атавистичен хуманизъм, ще постъпим добре ако се информираме относно неспиращите бунтове на коренните жители в Централна и Южна Америка, през последните 20 години. Техният лозунг би бил „Да поставим земята в центърът.“ Това е декларация на война срещу Човекът. Да му се обявяви война е може би най-добрият начин да го свалим обратно на земята, стига да не се преструва на глух както винаги.

3. Апокалипсисът Разочарова.

На 21 Декември 2012г. не по-малко от 300 журналисти от 18 страни нападнаха малкото село Бугараш във Френският департамент Од. Никакъв край на света никога не е бил обявяван за тази дата, в който и да е от дешифрираните календари на Маите. Слухът че селото има някаква връзка с това не-съществуващо пророчество, очевидно беше шега. Въпреки това телевизии от различни страни изпратиха рояк от репортери. Беше любопитно да се види дали наистина има хора които вярват в краят на света, като се вземе в предвид че ние вече не можем дори да си представим че вярваме в това и ни е доста трудно да повярваме дори в нашите собствени любови. В Бугараш в този ден нямаше никой, никой освен многобройните жреци на спектакълът. На репортерите не им оставаше нищо друго освен да говорят за себе си, за тяхното безсмислено чакане, отегчението им и фактът че нищо не се случва. Хванати в собственият си капан, те разкриха истинското лице на краят-на-света: чакащи журналисти и събития които отказват да се случат.

Не трябва да се подценява копнежът за апокалипсис, жаждата за Армагедон, която пронизва епохата. Нейната екзистенциална порнография включва гледане на документални филми показващи компютърна анимация на облаци от скакалци нападащи лозята на Бордо през 2075г., уподобени на „климатични бежанци“ щурмуващи южните брегове на Европа – същите мигранти чийто брой Фронтекс вече прави усилия да намали. Нищо не е по-старо от краят на света. Апокалиптичната страст винаги е била любима на тези които са лишени от власт. Това което е ново в нашата епоха, е че апокалиптичното е напълно абсорбирано от капитала и поставено в негова услуга. Хоризонтът на катастрафота е това чрез което по настоящем сме управлявани. Ако има нещо на което е присъдено да не се случи, това е апокалиптичното пророчество, било то икономическо, климатично, терористично или ядрено. То е обявявано само за да бъдат призовани средствата чрез които да бъде избегнато, което означава, най-често, необходимостта от управляване. Никоя организация, била тя политическа или религиозна, не се е признавала за победена защото фактите са противоречали на нейните пророчества. Целта на пророчеството никога не е да бъде право относно бъдещето, а да въздейства върху настоящето – да налага чакане, пасивност, подчинение, тук и сега.

Не само че няма да дойде друга катастрофа освен тази която е вече тук, но е очевидно че повечето фактически катастрофи предоставят възможност за бягство от нашето всекидневно бедствие. Много примери свидетелстват за облекчението от екзистенциалният апокалипсис което истинските бедствия донасят, от земетресението ударило Сан Франциско през 1906г., до Ураганът Санди който опустоши Ню Йорк през 2012г. Смята се че отношенията между хората в извънредни ситуации изваждат на покз тяхната дълбока и вечна диващина. При всяко разрушително земетресение, всеки икономически срив и всяка „терористична атака“, човек желае да види потвърждение на старата химера за естественото състояние и неговите неконтролируеми насилнически актове. Когато тънките диги на цивилизацията поддават, ни се иска „низката сърцевина на човека“ която беше обсебила Паскал да се покаже, тази „човешка природа“ с нейните зли страсти – завистливи, брутални, слепи и долнопробни – които поне от Тукидид насам служат на притежаващите власт като аргумент. За съжаление тази фантазия беше опровергана от исторически познатите бедствия.

Изчезването на една цивилизация обикновено не взема формата на хаотична война на всички срещу всички. В ситуация на екстремна катастрофа този враждебен дискурс само служи за да оправдае даването на приоритет на защитаването на собствеността срещу мародерство, от полицията, армията, или при липса на по-добро, от милиции формирани за случаят. Той също може да служи да прикрива кражби извършвани от самите власти, като тези на Италианският Департамент за Гражданска Защита след земетресението край Акила. Напротив, разпадането на този свят, приемано като такова, отваря вазможност за други начини на живот, включително във „извънредна ситуация“. Вземете например жителите на Мексико Сити през 1985г. които, сред руините на техните квартали разтърсени от смъртоносно земетресение, преоткриха революционният карнавал и изобретиха фигурата на супергероят който служи на хората – във формата на легендарният борец Супер Барио. В еуфорията от вземането на контрола върху тяхното градско съществуване, те обединиха колапсът на сгради със сривът на политическата система, освобождавайки животът на града от хватката на правителството колкото може повече и започнаха да строят наново своите разрушени жилища. Ентусиазиран жител на Халифакс заяви нещо подобно, разказвайки след ураганът от 2003г. „когато всеки се събуди на следващата сутрин всичко беше различно, всички магазини бяха затворени, никой нямаше достъп до медии. Следствието беше, че всички излязоха на улицата за да видят какво се се случило. Не точно улично парти, но всички бяха навън едновременно – беше щастливо чувство да видиш всички, макар и да не се познавахме“. По същият начин и миниатюрните общности формирани спонтанно в Ню Орлийнс в денят след урагана Катрин, изправени пред презрението на официалните власти и службите по сигурността, се организираха ежедневно за да се хранят и обличат и да се грижат за нуждите на всеки, дори и ако това изискваше да бъдат обрани един два магазина.

За да започнем, следователно, преосмислянето на идеята за революция способна да наруши бедственият курс на нещата, трябва да я изчистим от всеки апокалиптичен елемент който е съдържала до сега. Да видим че есхагологията на Маркс се различава само по този начин от имперската аспирация в основаването на САЩ – тази която все още е печатана върху всяка банкнота: Annuit coeptis. Novus ordo seclorum. Социалисти, либерали, Сен-Симонисти, руснаци и американци от Студената Война, винаги са изразявали същият неврастиничен копнеж по установяване на ера на мир и стерилно изобилие, в която повече няма да има от какво да се страхува човек, в която противоречията най-после ще бъдат решени и негативното ще бъде укротено. Мечтата за проспериращо общество постигнато чрез наука и индустрия, напълно автоматизирано и най-после умиротворено. Нещо като земен рай организиран по модела на психиатричната болница, или санаториума. Идеал който може да дойде само от сериозно болни същества, които нямат повече никаква надежда за оздравяване. „Раят е място където нищо не се случва“, казва песента.

Целите оригиналност и сканадал на Марксизмът се намираха в твърдението, че за да се достигне до милениумът, трябва да се мине през икономически апокалипсис. Докато за други хора това беше безполезно. Ние няма да чакаме Милениумът или Апокалипсисът. Никога няма да има мир на земята. Изоставянето на идеята за мир е единственият истински мир. Изправено пред Западната катастрофа, Лявото обикновено заема позиция на скърбене, отричане и по този начин безпомощност, което го прави да изглежда гадно в очите на тези които твърди че защитава. Извънредното положение в което живеем не трябва да бъде отричано, то трябва да бъде обърнато срещу властта. Тогава ще бъдем облекчени, на наш ред, от всякакво уважение към закона – пропорционално на безнаказаността която си приписваме, във връзка със силата която създаваме. Имаме абсолютно чист терен за всякакво решение, всякаква инициатива, стига да са свързани с внимателен прочит на ситуацията. За нас сега има само историческо бойно поле и силите които се движат по него. Нашият диапазон на действия е безкраен.

Историческият живот протяга ръце към нас. Има безброй причини да ги отхвърлим, но всички те произхождат от невроза. Изправен пред апокалипсис в наскорошен зомби филм, бивш служител на ООН достига до следното ясно заключение: „Това не е краят, дори не е близо до краят. Ако можете да се борите, борете се. Помагайте си взаимно. Войната едва сега започва.“

Те искат да ни задължат да управляваме, но ние няма да се поддадем на този натиск.

  Оахака, 2006г.

 1.Характерни черти на Съвременните Въстания. 2. Няма такова нещо като Демократично Въстание. 3. Демокрацията е Управление в Чиста Форма. 4. Теория на Де-ституирането.

1.Характерни черти на Съвременните Въстания.

Един човек умира. Той е убит от полицията, пряко, непряко. Той е който и да е, безработен, „дилър“ на нещо, гимназиален ученик, в Лондон, в Сиди Бузид, в Атина или Клиши-су-Боа. Казва се, че е бил „млад човек“, без значение на 16г. Или на 30г. Наричан е „млад човек“, защото е социална нула, защото когато се смятало че човек става някой едва когато достига зряла възраст, младите хора са били точно тези които все още са били никои.

Един човек умира, една страна се вдига на бунт. Едното не е причина за другото, а само детонаторът. Александрос Григоропулос, Марк Дъган, Мохамед Буазизи, Масиниса Гесма – името на един мъртъв човек стана, в онези дни, в онези седмици, името на общата анонимност, на общата лишеност от собственост. В началото си бунтът е дело на тези които са нищо, които висят по кафенетата, по улиците, в живота, в университета, в Интернет. Той събира всички свободно носещи се елементи, плебеи и дребни буржоа, които са секретирани в изобилие от продължителното разпадане на социалното. Всичко считано за маргинално, излязло от употреба, или без бъдеще, се връща към центъра. В Сиди Бузид, Касерин, Тала, „лудите“, „изгубените души“, тези които „не стават за нищо“, „изчанчените“ бяха тези които първи разпространиха новината за смъртта на другарят им по мизерия. Те се качиха върху столове, маси, паметници, на всички обществени места, навсякъде из градът. Те изнасяха своите речи пред всеки който искаше да ги слуша. Точно зад тяха гимназиалните ученици влизаха в акция, те които нямаха останала никаква надежда за кариера.

Бунтът продължава няколко дни, или няколко седмици, и довежда до падането на режим или до сривът на всички илюзии за социален мир. Самият бунт е анонимен – без лидер, без организация, без искания, без програма. Лозунгите, когато има такива, изглежда да не отиват по-далеч от отхвърлянето на съществуващият ред и са грубовати: „Изчезвайте!“, „Народът искат системата да падне!“, „Омръзнаха ни вашите глупости!“, „Таийп, идва зима!“. По телевизията, в ефира, властите дрънкат тяхната стара реторика „те са банди от çapulcu (мародери), те само трошат, те са терористи изскочили незнайно от къде, най-вероятно им плащат чужди интереси“. Тези които въстанаха нямат никой, който да поставят на трона като заместник, може би само една въпросителна. Не са тези на дъното, или работническата класа, или дребните буржоа, или множествата, които се бунтуват. Те не формират нищо достатъчно хомогенно, за да имат представител. Няма нов революционен субект, чиято поява да е убягнала на наблюдателите. Така че ако се казва че „хората“ са на улицата, това не са хората коита са съществували преди бунта, а по-скоро хората¹⁶ които преди бунта са липсвали. Не хората произвеждат един бунт, бунтът е този който произвежда своите хора, като дава искрата за споделените опит и разбиране, за човешката тъкан и за езикът на реалният живот, които преди бунта са били изчезнали. Революциите от миналото обещаваха нов живот. Съвременните бунтове дават ключовете към него. Ултрасите на Кайро не бяха революционери преди „революцията“. Преди това те бяха само банди които са способни да се организират срещу полицията. Фактът че играеха такава важна роля в революцията, ги принуди да повдигнат въпроси обикновено резервирани за „революционерите“. В това се състои събитието – не в медийният феномен, фабрикуван за да вампиризира бунта чрез външното му празнуване, а в срещите които фактически се случват вътре в него. Това е нещо много по-малко зрелищно от „движението“ или „революцията“, но е по-решаващо. Никой не може да каже на какво е способна една среща.

Това е начинът по който въстанията продължават, молекулярно, незабелижимо, в живота на квартали, колективи, скуотове, „социални центрове“ и отделни индивиди, в Бразилия и в Испания, в Чили и Гърция. Не защото прилагат на практика политическа програма, а защото дават начало на революционни ставания. Защото това което е било преживяно сияе с такава яркост, че хората които са го преживявали му остават верни и не се разделят с него, а конструират това което е липсвало от живота им преди. Ако испанското движение на окупации на площадите, след като изчезна от медийните радари, не беше продължило в кварталите на Барселона и навсякъде другаде чрез процес на комунализация и само-организация, опитът за разрушаване на скуотът Can Vies през Юни 2014г. нямаше да срещне отпорът от три дни на бунтове на целият район Сантс, и нямаше да видим участието на цял град във възстановяването на сградата която беше нападната. Щеше да има само няколко скуотъри протестиращи срещу поредното затваряне на скуот, насред атмосфера на безразличие. Това което е конструирано тук не е „ново общество“ в ембрионален стадий, нито организация която евентуално ще събори дадена власт за да доведе нова, а колективна сила която, с нейното постоянство и интелигентност, обрича управляващите власти на безпомощност, осуетявайки един след друг всяка от техните маневри.

Много често революционерите са тези които биват изненадвани от революциите. Но в съвременните въстания има нещо, което особено много сваля от власт революционерите – тези въстания повече не се основават на политически идеологии, а на етични истини. Това са две думи, които за съвременният ум звучат като оксиморон когато са събрани заедно. Установяване на какво е истина е работа на науката, не е ли така, като науката няма нищо общо с морални норми и други случайни ценности. За модерните хора Светът е на една страна, те на друга и езикът преодолява бездната. Истината, учиха ни, е солиден мост над бездната, тя е твърдение което адекватно описва света. Ние удобно забравихме бавното чиракуване в хода на което придобихме, заедно с езикът, отношение със света. Далеч от това да служи за описване на света, езикът по-скоро ни помага да конструираме свят. Етичните истини по този начин не са истини за света, а по-скоро истини на основата на които ние живеем в него. Това са истините, утвърждаванията, произнесени или не, които са чувствани но не подлежат на доказване. Безмълвният смел поглед със свити юмруци в очите на някое шефче в продължение на тягостна минута, е една такава истина и тя струва също толкова колкото и гръмката фраза „човек винаги има правото да се бунтува“. Това са истините които ни свързват, с нас самите, с това което ни заобикаля, и едни с други. Те ни въвеждат в един непосредствено комунален живот, в едно неразделено съществуване, без значение илюзорните стени на нашият Аз. Ако земляните са готови да рискуват животите си за да предотвратят един площад да бъде превърнат в паркинг като Gamonal в Испания, един парк в шопинг център както Gazi в Турция, гори да бъдат превърнати в летище като в Notre-Dame-des-Landes, ясно е че това е защото това което обичаме, към което сме превързани – същества, места, идеи – е също част от нас, защото не сме редуцируеми до един Аз, обитаващ за цял живот физическо тяло което е ограничено от неговата кожа и всичко това украсено със свойства, които този Аз вярва че притежава. Когато светът е нападнат, ние самите сме тези които са нападнати.

Парадоксално моментът в който една етична истина е произнесена като отказ, фактът на казването „Не!“ ни поставя директно в съществуването. Не по-малко парадоксално индивидът се оказва толкова не-индивидуален, че самоубийството на един може да доведе до колапс на цялата постройка от социални лъжи. Жестът на Мохамед Буазизи на самозаплаване пред префектурата на Сиди Бузид е достатъчно свидетелство. Неговата експлозивна сила се дължи на потентното твърдение което жестът съдържа. Той казва: „Животът който ни налагате не си струва да се живее“, „Не сме родени за да се оставяме да бъдем унижавани от полицията“, „Можете да ни редуцирате до нищожества, но не можете никога да ни отнемете суверенността която принадлежи на живите същества“ и също „Вижте как ние, безкрайно малките, едва съществуващите, унизените, сме отвъд мизерните средства чрез които вие фанатично пазите вашата власт на болни“. Това е което се разбра ясно в жеста на Мохамед Буазизи. Ако телевизионното интервю, в Египет, на Ваел Гоним след неговото тайно затваряне от „службите“ имаше ефект на преобръщане на ситуацията, това беше защото една истина избухна през неговите сълзи и експлоадира в сърцата на всички. Подобно на това през първите седмици на Occupt Wall Street, преди обичайните мениджъри на движения да институират техните малки „работни групи“, отговрни за подготвянето на решенията които асамблеята само трябва да одобрява, моделът за речите изнасяни пред присъстващите 1500 души беше човекът, който взе думата един ден и каза „Йо! Кво става? Казвам се Майк. Аз съм само гангстер от Харлем. Мразя моят живот. Да го духа моят шеф! По-дяволите моята приятелка! Да го духат ченгетата! Само искам да кажа че се радвам да бъда тук, със всички вас!“. И неговите думи бяха повторени седем пъти от хорът на „човешкият мегафон“, който заменяше микрофоните защото бяха забранени от полицията. Истинското съдържание на Occupy Wall Street не беше исканията, лепнати на движението в последствие като стикер забоден на хипопотам – за по-добри заплати, за свястно жилищно настаняване, или по-обща социална сигурност, а отвръщението от животът който ни принуждават да живеем. Отвръщение от живот в който сме сами, посрещаме сами необходимостта да изкарваме прехраната, да осигуряваме покрив над главата и храна, да осъществяваме потенциалът си и да се грижим за здравето си, сами. Отвращение от мизерната форма на живот на метрополисният индивид – състояща се в скрупульозно недоверие, smart, рафиниран скептицизъм, повърхностни, ефимерни любови и като следствие екзалтирана сексуализация на всички срещи, после периодично завръщане към комфортно и отчайващо разделяне, постоянно разсейване и от тук непознаване на себе си, от тук страх от себе си, и от тук страх от другите. Комуналният живот който беше преживян на Зукоти Парк, в палатки, на студа, в дъжда, обградени от полиция, на най-жалкият от площадите на Манхатан, определено не беше разгръщане на новият живот, а точката в която тъжността на метрополисното съществуване стана явна. Най-после беще възможно да осъзнаем заедно нашето споделено състояние, нашето еднакво редуциране до статут на предприемачи на самите себе си. Това екзистенциално прозрение беше пулсиращото сърце на Occupy Wall Street, докато движението беше още свежо и жизнено.

Залогът в съвременните въстания е въпросът да се знае каква би била желаната форма на живот, а не природата на институциите които ще я съблюдават. Но да се признае това, означава директно да се признае етичната нулевост на Западът. И това би възпрепятствало да се отдава победата на тази или онази ислямска партия, след това или онова въстание, на предполагаема умствена изостаналост на населението. Ще трябва напротив да се признае, че силата на Ислямистите е точно във фактът, че тяхната политическа идеология представя себе си на първо място като система от етични предписания. Казано по друг начин, ако те бяха по-успешни от други политици, това е точно защото не се ситуираха главно на терена на политиката. И можем вече да спрем да хленчим или да викаме „Вълк!“ всеки път когато някой искрен младеж избира да се присъедини към „джихадистите“, вместо към нашата самоубийствена армия от работещи в сектора на услугите. И бидейки зрели хора, може би е възможно да приемем образа който откриваме в неласкаещото огледало.

В Словения през 2012г., в спокойният град Марибор, избухна уличен бунт който подпали голяма част от страната през следващите дни. Такова нещо не се очакваше в страна със Швейцарски черти. Но това което е по-очудващо, е че първоначалната причината за бунтът беше откритието, че святканията на пътните радари се увеличаваха в градът защото частна компания прибира в джоба си почти всички глоби. Може ли нещо да бъде по-малко „политическо“ като причина за започване на бунт от един пътен радар? Но може ли нещо да бъде по-етично от отказът на някой да се остави да бъде стриган като овца? Това е като Михаел Колхаас на 21-ви век. Важността на темата за царящата корупция в повечето от съвременните бунтове свидетелства за това, че те са етични преди да са политически, или че са политически точно защото презират политиката, включително радикалната политика. Докато да бъдеш от Лявото означава да отричаш съществуването на етични истини и да заместваш тази болнавост със морал който е както слаб така и изгоден, фашистите ще продължават да изглеждат като единствената утвърждаваща политическа сила, бивайки единствените които не се извиняват че живеят по начинът по който живеят. Те ще вървят от успех към успех и ще продължават да обръщат собствената енергията на нововъзникващите бунтове срещу тях самите.

Тук може би имаме също и причината за провалът, иначе неразбираем, на „движенията срещу остеритета“, които при настоящите условия би трябвало да се разгарят като пожари, но вместо това мудно се възобновяват за десети път в Европа. Проблемът е, че въпросът за остеритетът не е поставен на теренът на който е наистина ситуиран – този за едно брутално етично несъгласие, несъгласие относно какво означава да се живее, да се живее добре. Казано обобщено – остеритетът в страните с протестантска култура е по-скоро приеман за добродетел. Докато в солидна част от Южна Европа да живееш в остеритет означава просто да бъдеш мизерник. Това което се случва по настоящем не е само че някои се опитват да наложат икономически остеритет на други, а те на свой ред не искат да го приемат. А че някои смятат че остеритетът е нещо добро, докато други го смятат – без да се осмеляват да го кажат – за абсолютна мизерия. Да се ограничаваш до борба срещу остеритетът не само прибавя към недоразумението, а също гарантира че човек ще загуби косвено, приемайки идея за живот с която не е съгласен. Не е нужно да търсим другаде причината защо „хората“ се хвърлят в битка, която е вече загубена. Това което е необходимо, е по-скоро да примем в какво наистина се състои конфликтът, в това че една определена Протестантска идея за щастие – да бъдеш трудолюбив, икономичен, трезв, честен, прилежен, въздържан, скромен, резервиран – е налагана навсякъде в Европа. Това което е необходимо за да се противопоставим на остеритетните планове, е различна идея за животът която се състои например в споделяне вместо икономисване, разговаряне вместо да не се казва и една дума, да се борим вместо да страдаме, да празнуваме нашите победи вместо да се защитаваме, да влизаме в контакт вместо да оставаме резервирани. Неизмерима е силата на движенията на коренните жители на американският суб-континет, която им дава фактът че приемат buen vivir¹⁷ като политическо утвърждаване. От една страна той начертава видимият контур на това за което човек се бори и срещу какво се бори, от друга отваря човек за спокойното откритие на хиляди други начини по които „добрият живот“ може да бъде разбран, начини които не са враждебни едни на други защото са различни, поне не и по необходимост.

2. Няма Такова Нещо Като Демократично Въстание.

Западната реторика не е изнендваща. Всеки път когато масово въстание свали сатрап който до вчера е бил почитан във всички посолства, това е защото „хората се стремят към демокрация“. Тази стратегема е стара колкото Атина. И тя работи толкова добре, че дори асамблеята на Occupy Wall Street намери за правилно, през Ноември 2011г., да отпусне 29 000 долара на двайсетина международни наблюдатели, да отидат да наглеждат изборите в Египет. Което предизвика този отговор на другари от Площад Тахрир: „В Египет не направихме революция на улицата с цел да имаме нов парламент. Нашата борба – която се надяваме да споделим с вас – е с обхват по-широк от придобиването на добре смазана парламентарна демокрация“.

Това че някой се бори срещу тиранин не означава че се бори за демокрация – човек може също така да се бори за друг тиранин, за халифат, или просто за радостта от борбата. Но най-вече ако има нещо което няма нищо общо с каквито и да е аритметични принципи на мнозинство, това са въстанията, победата на които зависи от качествени критерии – решителност, кураж, самоуверенст, стратегическо мислене, колективна енергия. Ако за цели два века изборите бяха най-широко употребяваният инструмент за потушаване на бунтове след армията, очевидно това е защото бунтуващите се никога не са били мнозинство. Що се отнася до пацифизмът който е естествено асоцииран с идеята за демокрация, е добре да чуем какво другарите от Кайро казват също и по този въпрос: „Тези които твърдят че Египетската революция беше мирна, не са видяли ужасите които полицията ни стори, нито съпротивата и дори насилието което революционерите употребиха срещу полицията, за да защитават техните окупации и пространства. По признание на правителството 99 полицейски участъка бяха подпалени, хиляди полицейски коли бяха разрушени и всички офиси на управляващата партия в Египет бяха изгорени“. Въстанието не уважава каквито и да е формализми, каквито и да е демократични процедури. Както всяка широко-мащабна демонстрация, то налага свои собствени начини на употребяване на обществените пространства. Като всяка решителна стачка то е политика на свършеният факт. То е царуването на инициативата, на практическото съучастие, на жеста. Що се отнася до решенията, то ги взема на улицата, припомняйки на тези които са забравили, че „популярно“ идва латинската дума populor – „да трошиш, да рушиш“. Въстанието е пълнота на изразяването – в скандиранията, по стените, във вземането на думата, на улицита – и никакви дискусии. Може би чудото на въстанието може да бъде сумирано по следният начин – в същото време в което разтваря демокрацията като проблем, то веднага говори за отвъд-демокрация.

Както знаем няма недостиг на иделози, като Антонио Негри и Михаел Хардт, които заключават от въстанията през последните няколко години, че „конституирането на демократични общества е на дневен ред“ и предлагат да ни направят „способни на демокрация“, като ни учат на „уменията, талантите и знанието, необходими за да се самоуправляваме“. За тях, както обобщава без твърде много финес един Испански Негрист: „От Тахрир до Пуерта Дел Сол, от Синтагма до Пласа де Каталуния, един зов е повтарян – „Демокрация!“. Това е името на призрака, който броди по света днес“. И фактически всичко щеше да е наред, ако демократичната реторика не беше нищо повече от глас слизащ от небесата който е прилаган към всяко въстание отвън, от тези които управляват или от тези които искат да ги заместят. Хората слушат този глас благочестиво, като проповед на свещенник, опитвайки се да не се разсмеят. Но трябва да се признае че тази реторика има фактически захват върху умове, сърца, борби, както показва широко обсъжданото движение на „възмутените“¹⁸. Ние пишем в кавички „възмутени“, защото през първите седмици на окупирането на Пуерта дел Сол бяха правени препратки към Площад Тахрир, но не се споменаваше безобидната малка книжка на Стефан Хесел¹⁹ която препоръчва гражданско въстание на „съвестите“, за да предотврати заплахата от истинско въстание. Само след операция по прекодиране провеждана от втората седмица на окупацията от вестникът El Pais, свързан със Социалистическата Партия, движението получи своето хленчещо име и същноостта на своето ограничаване. Нещо подобно се случи също и в Гърция, където окупиращите Площад Синтагма отхвърлиха етикета “aganaktismenoi” („възмутени“) който медиите им бяха залепили, задружно избирайки да се нарекат Движение на Площадите. Със своята фактическа неутралност терминът „движение на площадите“ по-адекватно обхваща комплексността и пъстротата на тези странни асамблеи, където Марксисти съжителстваха с Будисти от Тибетският Път, и поддръжници на Сириза с буржоазни патриоти. Маневрата е добре позната, тя се състои във вземане на символичен контрол върху движенията, като те биват празнувани за това което не са, с цел да бъдат по-добре погребани когато дойде точният момент. Приписвайки им възмущението като съдържание, те бяха обричани на безпомощност и лъжа. „Никой не лъже повече от възмутеният човек“ констатираше Ницше. Той лъже относно своята отчужденост от това което го прави възмутен, притендирайки че няма участие в това което го ядосва. Той постулира своята безпомощност, за да си измие ръцете от всяка отговорност за начинът по който нещата вървят. После превръща своето „възмушение“ в морално чувство, в чувство на морално превъзходство. Той вярва че има права, горкият. Докато гневните тълпи са известни с това че правят революции, никога не се е чувало възмутените маси да правят нещо друго, освен да протестират безпомощно. Буржоазията се обижда, после отмъщава. Дребната буржоазия се възмущава, после се връща в колибката си.

Лозунгът който беше свързван с „движението на площадите“ беше Democracia real ya!²⁰, защото окупацията на Пуерта Дел Сол беше инициирана от петнайсетина „хактивисти“, в краят на демонстрация свикана от платформата 15М именувана на 15ти Май, 2011г. Тук не ставаше въпрос за пряка демокрация като работническите съвети, или дори за истинска демокрация в стила на античността, а за реална демокрация. Не е изненадващо че „движението на площадите“ получи именто си в Атина, на хвърлей от мястото на формалната демокрация, Парламентът. До тогава ние наивно мислехме че реалната демокрация беше тази която беше там, каквато я знаехме винаги, с нейните електорални обещания давани за да бъдат предадени, с нейните зали за регистриране наричани „парламенти“ и нейните прагматични преговори имащи за цел да заблуждават света в полза на различни лобита. Но за „хактивистите“ от 15М реалността на демокрацията беше предателство на „реалната демокрация“.Това че кибер-активисти сложиха началото на движението не е без значение. Лозунгът „реална демокрация“ означава следното: технологично вашите избори които се състоят на всеки пет години, вашите дебели представители които не знаят как да работят с компютър, вашите събрания които приличат на лош театър или на война на всеки срещу всеки, са отживелица. В днешният свят, благодарение на новите технологии, благодарение на интернет, биометричната идентификация, смартфони, социални мрежи, вие сте напълно неактуални. Възможно е да се установи истинска демокрация, т.е. постоянно анкетиране, в реално време, за мнението на населението, да му бъде реално представяно всяко решение преди да бъде взето. Един автор предчувства това през 1920г.: „Можем да си представим че един ден някое изкусно изобретение ще позволи на всички без да напускат домовете си, да изразяват своите мнения относно политически проблеми по всяко време, благодарение на оборудване което ще записва всички тези мнения на централно устройство, където ние просто ще можем да четем резултатите“. За този автор това би било „доказателство за абсолютната приватизация на Държавата и общественият живот“. И, макар и събрани на един площад, това постоянно анкетиране беше което вдигнатите или свалени ръце на „възмутените“ безмълвно манифестираха по време на редуващите се изказвания. Тук дори старата власт да се аплодира или освирква беше отнета от тълпата.

От една страна движението на площадите беше проекцията, или по-скоро катастрофирането върху реалността на кибернетичната фантазия за универсално гражданство, а от друга беше едно изключително време на срещи, акции, празненства и възвръщане на комуналният живот. Това е което убягваше на вечната микро-бюрокрация, която се опитваше да прокарва нейните идеологически капризи за „позиции на асамблеята“ и се стремеше да контролира всичко в името на изискването че всяко действие, всеки жест, всяка декларация трябва да бъдат „одобрени от асамблеята“ за да имат правото да съществуват. За всички други това движение окончателно ликвидира митът за общата асамблея, т.е. митът за нейната централност. През първата вечер, 16ти Май 2011г. на Пласа де Каталуния в Барселона имаше 100 души, на следващият ден 1000, на следващият 10 000 и през първите два уикенда 30 000 души. Така че всеки можеше да види, че когато присъстват толкова много хора повече няма някаква разлика между пряка и представителна демокрация. Асемблеята е място където човек е принуден да слуша глупости без да може да отговори, точно както пред телевизията, в допълнение на това че е място на изтощителна театралност още по-фалшива поради нейното имитиране на искреност, страдание или ентусиазъм. Екстремната бюрократизация на комитетите надделя над най-издръжливите участници и отне две седмици на комитета по „съдържанието“ да акушира на един непоносим и бедствен документ който, по тяхно мнение, обобщаваше „това в което вярваме“. До такава степен, че виждайки нелепостта на ситуацията, някои анархисти предложиха за гласуване асамблеята да стане само пространство за дискусии и място за информиране, но не и орган за вземане на решения. Ситуацията беше комична – да се гласува да не се гласува повече. И което беше още по-комично – гласуването беше саботирано от трийсетина Троцкисти. И тъй като този тип микро-политици лъхат на отегчение и глад за власт, накрая всеки започна да избягва изморителните асамблеи. Не е изненадващо че много участници в Occupy имаха същото преживявание и направиха същите заключения. В Оукланд и Чапъл Хил хората стигнаха до заключението, че на асамблеите не им е работа да одобряват какво тази или онази група може или иска да направи, че те са места за обмен, а не за решаване. Когато идея изказана на асамблеята беше подета, това беше просто защото имаше достатъчно хора които мислеха че е достатъчно добра за да бъде осъществена, а не благодарение на някакъв принцип на мнозинство. Решенията взети или не, никога не бяха осъществявани. Така Площад Синтагма гласува на „обща асамблея“ в един Юнски ден през 2011г., с няколко хиляди индивиди гласували, да започнат акции в метрото. На уреченият ден обаче по-малко от двайсет души подготвени да действат по ефективен начин дойдоха на срещата. Така проблемът за „вземането на решения“, обсесия на всички откачени демократи по света, се разкри като нищо друго освен един фалшиф проблем.

Това че с „Движението На Площадите“ общата асамблея отиде по дяволите, по никакъв начин не опетнява практиката на асамблеята. Трябва само да се знае, че от една асамблея не може да излезе нещо друго освен това което вече се намира там. Ако на един площад са събрани хиляди непознати които нямат нищо общо освен фактът че са там, не може да се очаква че ще се появи нещо повече от това което тяхната разделеност позволява. Човек не бива да си представя, че една асамблея по някакъв начи ще създаде от самосебе си взаимното доверие, което е необходимо за да се рискува задено в незаконна акция. Това че нещо толкова противно като събрание на съ-собственици е възможно, би трябвало вече да ни постави нащрек относно страстта за Общи Асамблеи. Една асамблея просто актуализира нивото на съществуващата комуналност. Асамблея на студенти не е квартална асамблея, която не е квартална асамблея организираща се срещу „преструктуриране“ на кварталът. Една асамблея на работници не е същата в началото на стачката и в краят й. И тя определено има малко прилика с народните асамблеи на хората от Оахака. Единственото нещо което една асамблея може да произведе, със правилното усилие, е комунален език. Там където единственото общо преживяване е разделението, човек ще чуе само безформеният език на разделеният живот. Тогава възмущението е фактически максималната политическа интензивност постижима от атомизираният индивид, който препознава в своята преграда Светът, както препознава в своите чувства своите мисли. Една пленарна асамблея на всички тези атоми, въпреки нейната трогателна заедност, само разкрива парализата предизвикана от фалшивото разбиране на политическото и следователно тяхната неспособност да променят по някакъв начин курсът на света. Това кара човек да си представя море от лица залепени за стъклена стена, гледащи втрещено как механичният свят продължава да функционира и без тях. Чувството за колективна безпомощност заменило радостта от това че са се срещнали и са били приброени, разпръсна собствениците на палатки Quechua също толкова, колкото и полицейските палки и сълзотворният газ.

Имаше все пак в тези окупации нещо което беше отвъд това чувство, и това беше точно всичко онова което нямаше място в театралният момент на асамблеята, всичко което идваше от чудната способност на живите същества да обитават, да обитават дори това което е необитаемо – сърцето на метрополисите. На окупираните площади всичко което политиката след класическа Гърция изхвърли на презряното дъно на „икономиката“, на домашното упраление, на „оцеляването“, на „възпроизвеждането“, на „всекидневното“ и „работата“, беше утвърдено като измерение на колективна политическа сила, избягвайки подчиняването му на личното. Способността за само-организиране която се разгърна и успяваше да нахрани 3000 души на всяко ядене, да построи селище за няколко дни или да се погрижи за ранените бунтовници, може да бъде видяна като истинската победа на „движението на площадите“. Към което окупациите на Таксим и Майдан прибавиха изкуството да се подържат барикади и да се произвеждат индустриални количества коктейли Молотов.

Фактът че във форма на организация толкова банална и предсказуема колкото асамблеята беше вложено такова обожание, говори много за природата на демократичните афекти. Ако в бунтът първо има гняв, а после радост, пряката демокрация, с нейният формализъм, е дело на тревожещи се хора. Нищо да не се случва без да е определено от някаква предвидима процедура. Никакво събитие да не надхвърля нашите възможности. Ситуацията да остане нещо с което можем да се справим. Никой да не се почувства излъган или в открит конфликт с мнозинството. Абсолютно на никой никога да не се налага да разчита на своите собствени сили за да се направи разбран. За тази цел различните механизми на асамблеята – от редуване на изказванията до безмълвни аплодисменти – организира едно пухкаво пространство без други грубости освен тези на редуване на монолози, премахвайки нуждата човек да се бори за това което мисли. Ако демократите трябва да структурират ситуацията до такава степен, това е защото те й нямат доверие. Техният страх да бъдат отнесени от ситуацията ги обрича да искат на всяка цена да я контролират, дори и ако това често означава да я разрушат. Демокрацията на първо място е група от процедури, чрез които тя дава форма и структура на този страх. Няма смисъл да бъде съдена – човек не съди един страх.

Само едно разгръщане на вниманието – внимание не само към това което се казва, но най-вече към това което не се казва, внимание към начина по който нещата се казват, към това което се чете както върху лицата така и в тишината – може да ни освободи от привързаността към демократичните процедури. Става дума да запълним празнотата която демокрацията поддържа между индивдите атоми чрез пълно внимание едни към други, с внимание към общият ни свят. Залогът е да заменим механичният режим на аргументирането с режим на истина, на откритост, на чувствителност към това което е тук. В 12-ти век, когато Тристан и Изолда отново се откриват през ноща и започват да разговарят, това е „парламент“, когато чрез улични срещи и обстоятелствата хората се събират и започват да дискутират, това е „асамблея“. Ето какво трябва да бъде противопоставено на „суверенността“ на общата асамблея, на дрънканиците на парламентите – преоткиването на афективният заряд свързан с речта, истинната реч. Противоположното на демокрацията не е диктатурата, а истината. Точно защото са моменти на истина, където мощта²¹ е гола, въстанията никога не са демократични.

3. Демокрацията е Управляване²² в Чиста Форма.

„Най-голямата демокрация на света“ без да вдига много шум се хвърли в глобално преследване на един от нейните агенти, Едуард Сноудън, който имаше лошата идея да разкрие програмите й за тотално шпиониране на комуникациите. Факт е, че повечето от нашите хубави западни демокрации станаха полицейски режими напълно освободени от задръжки, а по-голямата част от съвременните полицейски режими носят гордо титлата „демокрации“. Никой не се трогна особено когато Примиер Министър като Папандреу се намери уволнен без предизвестие, защото имаше безбожната идея да представи на избирателите политиката на неговата страна, т.е. на Тройката. В Европа стана обичайно да се спират избори когато е очакван неконтролируем резултат, или да се изисква гражданите да гласуват отново когато първото гласуване не е произвело резултатът, на който е разчитала Европейската Комисия. Демократите от „свободният свят“ които се перчеха преди двайсетина години, би трябвало днес да си скубят косите. Известно ли е, че Гугъл бидейки изправени пред скандалът за тяхното участие в шпионската програма Призма, се ограничиха до това да поканят Хенри Кисинджър да обясни на служителите им че така е трябвало да се прави, че „нашата сигурност“ е била на тази цена? Почти комично е да си представим човекът зад всички държавни преврати от 70-те години в Южна Америка, да обяснява демокрацията на тези толкова куул, толкова „невинни“, толкова „аполитични“ служители на централата на Гугъл в Силиконовата Долина.

Човек си спомня фразата на Русо в За Общественият Договор: „Ако съществуваше народ от богове, те щяха да се управляват демократично. Едно толкова перфектно управление обаче не е подходящо за хората.“ Или за онази, по-циничната, на Риварол: „Има две истини, които никога не трябва да бъдат разделяни в този свят: 1. Че суверенитетът се намира в хората. 2. Че те никога не трябва да го упражняват.“ Едуард Бернайс, основателят на връзките с обществеността, започва по следният начин първата глава от неговата книга Пропаганда, озаглавена Организиране на хаоса: „Съзнателната, интилигентна манипулация на организираните мнения и навици на масите играе важна роля в нашите демократични общества. Хората които манипулират този социален механизъм незабелижимо, са невидимото правителство което реално управлява страната“. Това е през 1928г. Когато се говори за демокрация, се има в предвид идентичността между управлявани и управляващи, каквито и да са средствата чрез които тази идентичност бива постигната. От тук епидемията от лицемерие и истерия, която мъчи нашите страни. В демократичният режим се управлява без това да бие на очи, господарите се украсяват с атрибутите на робите и робите се мислят за господари. Едните упражняващи власт в името на добруването на масите са обречени на постоянно лицемерие, а другите си представят че са пртежатели на „покупателна сила“, на „права“, или на „мнение“ които биват потъпквани през цялата година, като в резултат на това стават истерични. И защото лицемерието е буржоазна добродетел par excellence, нещо непоправимо буржоазно е винаги закачено за демокрацията. Народното чувство за това не се оставя да бъде заблудено.

Без значение дали човек е Обама демократ или свиреп радетел за работнически съвети и колкото и да си представя „управление на хората от хората“, това което винаги преоткрива въпросът за демокрацията, е този за управляването. Такава е неговата предпоставка и неговата неизказаност – че трябва да има управляване. Управляването е специфичен начин на упражняване на власт. То не е налагане на дисциплина на едно тяло или принуждаване да се уважава Законът на дадена територия, дори това да означава да бъдат изтезавани нарушителите, както при Старият Режим²³. Един цар царува. Един генерал командва. Един съдия съди. Да се управлява обаче, това е нещо различно. Това е да се направляват поведенията на едно население, на едно множество, което трябва да бъде наглеждано така както овчар се грижи за своето стадо за да се максимализира неговият потенциал и да ориентира неговата свобода. Следователно да се управлява означава да се вземат под внимание и да се моделират желанията на хората, техните начини на правене и мислене, навиците им, страховете им, конфигурациите им, средата. Означава да се разгръща група от тактики – дискурсивни, полицейски, материални – обръщайки финно внимание на емоциите на хората, на мистериозните им вариации. Да се управлява означава да се действа изхождайки от постоянна чувстветилност за афективният и политически климат, с цел да се предотвартяват бунтове и размирици. Означава да се въздейства върху средата и постоянно да се модифицират нейните променливи, да се въздейства върху едните за да се повлияе на поведението на другите, с цел да се запази господството над стадото. На кратко, да се управлява означава да се води война която никога не бива наричана такава и не изглежда като такава, в почти всяка сфера на човешкото съществуване. Война на влияние – недоловимо, психологическо, непряко.

Това което не спира да се разгръща във Западът от 17-ти век насам не е властта на Държавата, а чрез конструирането на национални държави и днес чрез тяхното разрушаване, управляването като специфична форма на власт. Ако днес без страх е възможно да бъдат оставяни да колабират старите ръждасяли инфраструктури на Националните Държави, това е точно защото те трябва да освободят място за това превъзнасяно „управляване“ – гъвкаво, пластично, неформално, даоистко, което се налага във всички сфери, било то управляване на себе си, на взаимотношения, на градове или на предприятия. Ние другите, революционерите, не можем да се отървем от чувството, че губим една по една всички битки защото те са водени върху терен към който ние още не сме намерили достъп, защото струпваме нашите сили около позиции вече загубени, защото сме атакувани там където не се защитаваме. Това е до голяма степен защото все още си предствяме властта във формата на Държавата, Законът, Дисциплината и Сувереността, когато тя не спира да напредва във формата на управляване.

Ние търсим властта в твърдо състояние, докато тя отдавна е преминала в течно, ако ли не и в газообразно състояние. Фрустрирани и объркани, ние развиваме подозрителност към всичко което все още има определена форма – навици, лоялности, вкорененост, господство или логика – когато властта сега се проявява по-скоро като безспирно разтваряне на всички форми.

В изборите няма нищо специфично демократично – отдавна царете са били избирани и е било рядкост някой автократ да каже не на един приятен малък плебесцит, тук и там. Изборите са демократични само в това, че правят възможно да се подсигури не участието на хората в управляването, а определено приемане на управляването, чрез илюзията която предоставят че човек е направил някакъв избор. „Демокрацията“, написа Маркс, „е истината на фсички форми на Държавата“. Лъжеше се. Демокрацията е истината на всички форми на управляването. Идентичността на управляващите и управляваните е граничната точка, където стадото става колективен овчар и овчарят се разтваря в стадото, където свободата съвпада с подчинението, населението със суверена. Абсорбирането на управляващи и управлявани едни в други, това е управляването в чиста форма, без повече никаква форма или граница. Не е без причина че течната демокрация е вече теоретизирана, защото всяка постоянна форма е пречка за упражняване на чисто управляване. В голямото движение на общо втечняване няма прегради, има само етапи на асимптота²⁴. Колкото е по-течно, толкова е по-управляемо и колкото е по-управляемо, толкова е по-демократично. Метрополисният ерген е очевидно по-демократичен от брачната двойка, които са по-демократични от семейният клан, който е по-демократичен от мафиотски квартал.

Тези които вярваха че формите на Правото са окончателна придобивка на демокрацията, а не преходна форма която е на път да отмине, вероятно се чувстват разочаровани. Правата от сега нататък са формална пречка пред елиминирането на „враговете“ на демокрацията и продължителната реорганизация на икономиката. От Италия през 70-те години²⁵ до the dirty wars на Обама, анти-тероризмът не е за съжаление нарушение на нашият хубав демократичен принцип, едно маргинално изключение, а е по-скоро постоянен конституиращ акт на съвременните демокрации. САЩ поддържат списък на „терористи“ от цял свят, съдържащ 680 000 имена и хранят армия от 25 000 души – JSOC – които имат задачата да отидат и да убият почти който и да е, без значение кога и къде на повърхността на планетата. С тяхната флотилия от дронове не много внимателни относно точната идентичност на тези които взривяват на парчета, извън-съдебните екзекуции замениха извън-съдебните процедури от типа на Гуантанамо. Тези които се възмущават просто не разбират какво означава да се управлява демократично. Те са останали на предишният етап, този в който модерната Държава все още говореше езикът на Закона.

В Бразилия биват арестувани за тероризъм млади хора, чието престъпление е че са искали да организират демонстрация против Световната Купа²⁶. В Италия четирима другари бяха затворени за „тероризъм“ с мотивът че атака на строителният обект на TAV, високо-скоростната влакова линия, е навредила сериозно на „имиджът“ на страната, изгаряйки един компресор. Без да е необходимо да умножаваме примерите, фактът е универсален – всички които се съпротивляват на плановете на правителствата, рискуват да бъдат третирани като „терористи“. Един либерален ум може да се страхува че правителствата са на път да се отклонят от тяхната демократична легитимност. Но случаят никак не е такъв – правейки това, те й дават нова дефиниция. Или поне, ако операцията проработи. Ако са добре разбрани умовете и е приготвен теренът на чувствителностите. Защото когато Бен Али и Мубарак²⁷ осъдиха тълпите изпълващи улиците като терористични банди, но номерът не мина, тогава операцията по пре-дефиниране се обърна срещу тях. Нейният провал премахна изпод краката им почвата на легитимността. Те се оказаха въртящи педалите над бездната, пред погледа на всички – тяхното падение беше неизбежно. Операцията по пре-дефиниране се показва такава каквато е само в моментът в който се проваля.

4. Теория на Деституцията

Идващ от Аржентина, лозунгът ¡Que se vayan todos!²⁸ накара да треперят дирижиращите глави от цял свят. Вече не броим езиците на които скандирахме, през последните години, нашето желание да деституираме властта²⁹. И най-изненадващото е, че в няколко случаи успяхме да го направим. Но колкото и крехки да бяха режимите които замениха тези „революции“, втората част на лозунгът – ¡Y que no quede ni uno!³⁰ – остана неосъществен, нови марионетки заеха вакантните места. Най-силният пример е Египет. Тахрир взе главата на Мубарак и движението Тамарод тази на Морси. Улицата всеки път искаше деституция, която обаче нямаше сила да организира, така че вече организирани сили – първо Мюсюлманско Братство а после армията – узурпираха тази деституция и я завършиха в своя полза. Движение което изисква винаги е в губеща позиция по отношение на сила която действа. Възхитително е как ролите на „суверенът“ и на „терористът“ са взаимозаменяеми, виждайки колко бързо някой преминава от дворците на властта към подземията на нейните затвори и обратно.

Оплакването което често се чува сред вчерашните бунтовници е следното: „Революцията беше предадена. Ние не умирахме за да може дадено временно правителство да организира избори, после дадено конституционно събрание да подготви нова конституция, която да регламентира нови избори, от които да възникне нов режим, който ще бъде почти същият като предишният. Ние искахме животът да се промени, а нищо не се промени, или много малко“. Радикалите имат своето редовно обяснение – че народът трябва да управлява сам себе си, вместо да избира представители. Ако революцииите систематично са предавани, това може да е работа на фаталността, но може и да е знак че в нашата идея за революция има скрити пороци, които я обричат на такава съдба. Един от тези пороци е, че ние все още често мислим революцията като диалектика между конституиращи и конституирано. Все още вярваме в приказката която ни разкава, че конституираната власт се корени в една конституираща такава, че Държавата произхожда от нацията, абсолютният монарх от Бога, че под конституцията която е в сила винаги съществува една друга, порядък който е едновременно основен и трансцендиращ, най-често безмълвен, но способен да се изяви в дадени моменти като светкавица. Искаме да вярваме че е достатъчно „народът“ да се събере, ако е възможно пред парламента, да скандира „Не ни представлявате!“ и с това просто прозрение конституиращата сила да изгони конституираните власти. Тази фикция за конституиращата сила служи само да маскира стриктно политическият, случаен произход, суровият преврат чрез който властта е институирана. Тези които са взели властта проектират върху социалната тоталност, която отсега нататък ще контролират, източникът на техният авторитет и по този начин легитимно я карат да замълчи, в нейното собствено име. Така често се случва подвигът да се стреля срещу народа, в името на народа. Конституиращата власт е матадорският костюм с който се облича винаги отвратителният източник на властта воалът който хипнотизира и кара всички да вярват, че конституираната власт е нещо повече от това което е.

Тези които предлагат – като например Антонио Негри – да „управляват революцията“, виждат навсякъде само „конституиращи борби“, от бунтовете в les banlieues³¹ до въстанията в Арабският свят. Един базиран в Мадрид Негрист, поддръжник на хипотетичен „конституиращ процес“ произхождащ от „движението на площадите“, дори призова за създаването на „партия на демокрацията“, „партия на 99-те процента“, която „да артикулира една нова демократична конституция също толкова „обикновена“, също толкова „не-представителна и пост-идеологична, колкото движението 15М“. Този вид подвеждане ни окуражава да преосмислим идеята за революцията като чиста деституция.

Да се институира или конституира една власт, това означава да й се дава основа, легитимност. За един икономически, съдебен или полицейски апарат означава да закотви своето крехко съществуване в един план който се намира отвъд него, в трансценденция предназначена да го постави извън досегаемост. Чрез тази операция това което не е никога нещо повече от локално, специфично, частично съществуване, е поставено в едно другаде от където то може в последствие да претендира че обхваща цялото. Бидейки конституирана една власт става ред без външно, неоспорвано съществуване без противници, което само подчинява или унищожава. Диалектиката между конституиращ и конституирано придава по-висш смисъл на това, което не е нищо повече от случайна политическа форма. Това е начинът по който Републиката става универсално знаме на безспорна и вечна човешка природа, или халифатът става единственият дом на общността. Конституиращата власт е името на чудовищната магия която превръща държавата в това съществуване което никога не греши, имайки своята база в разумът, което няма врагове, защото да му се противопоставиш означава да си пресъпник, което може да направи каквото и да е, бидейки без чест.

За да бъде властта деституирана не е достатъчно да бъде победена на улицата, да се разглобят нейните апарати, да бъдат подпалени нейните символи. Да бъде деституирана властта означава да бъде лишена от нейната основа. Точно това правят въстанията. Тук конституираното се явява такова каквото е, с неговите хиляди маневри – тромави или ефективни, груби или изтънчени. „Царят е гол“ се казва тогава, защото воалът на конституираното е на дупки и всеки може да види през него. Да се деституира властта означва да бъде лишена от легитимност, да бъде принудена да признае своята произволност, да се разкрие нейното случайно измерение. Да се покаже че тя се държи само в ситуация, чрез това което разполага като стратегеми, методи, трикове – да бъде направена временна конфигурация на нещата която, като много други, трябва да се бори и да си служи с хитрости за да оцелее. Да бъде принудено правителството да се понижи до нивото на бунтуващите се, които не могат да бъдат повече „чудовища, престъпници“ или „терористи“, а просто врагове. Полицията да бъде от сега нататък нищо друго освен гангстерска организация, а съдебната власт асоциация на злосторници. Във въстанието властта не е нещо повече от една сила измежду всички други върху теренът на общата борба и повече не е мета-силата която дирижира, подрежда или осъжда всички други сили. Всички мръсници имат адреси. Да се деституира властта, означава да бъде свалена на земята.

Какъвто и да е резултатът от уличните конфронтации, въстанията винаги-вече са отваряли дупки в стегнатата тъкан от вярвяния, която правят възможно да бъде практикувано управляването. Това е причината поради която тези които бързат да погребат въстанията, не губят време да опитват да закърпят разбититата основа на една легитимност която вече не е валидна. Вместо това те се опитват да вдъхнат в самото движение нова претенция за легитимност, т.е. нова претенция за базираност върху разума, претенция че стои над стратегическият план където се конфронтират различните сили. Легитимността на „народът“, „потиснатите“ или „99 %“ е Троянският Кон, чрез който бива внесено конституирането във въстаническата деституция. Това е най-сигурният метод за отменяне на едно въстание – такъв който дори не изисква то да бъде победено на улицата. За да направим деституцията необратима, следователно, трябва да се откажем от нашата собствена легитимност. Трябва да изоставим идеята, че революцията е правена в името на нещо, че има същностно справедливо и невинно съществуване, което революционните сили имат задачата да представляват. Не сваляме властта на земята, за да издигнем себе си над небесата³².

Деституирането на специфичната форма на власт в тази епоха изисква да започнем с противопоставяне на идеята, че хората трябва да бъдат управлявани, демократично от тях самите или йерархично от други, връщайки я към нейният статут на хипотеза, а не на „само-очевидна“ истина. Тази хипотеза датира най-малко от раждането на политиката в Гърция – нейната сила е такава, че дори Запатистите събраха техните „автономни общности“ под чадъра на „съветите за добро управление“. Определена антропология работи тук, която е откривана както в стремежът на анархистът индивидуалист към пълно задоволяване на неговите страсти и нужди, така и в привидно по-песимистичната концепция виждаща човекът като хищен звяр, който чрез принуждаваща сила трябва да бъде сдържан да не изяде съседа си. Макиавели, за когото хората са „неблагодарни, непостоянни, фалшиви, лъжци, страхливци и алчни“, е в съгласие с основателите на американската демокрация – „Когато някой изгражда едно управление, той трябва да изхожда от принципът, че хората са негодници“, постулира Хамилтън. Във всеки случай човек тръгва от идеята, че политическият ред е предназначен да сдържа една по-малко или повече зверска човешка природа, в която Азът среща другите и света, където има само отделни тела, които трябва да бъдат събрани заедно чрез някаква хитрост. Както демонстрира Маршал Салинс, идеята за човешка природа която „културата“ трябва да сдържа е илюзия на Западът. Тя изразява нашата мизерия, а не тази на всички обитатели на земята. „За по-голямата част от човечеството егоизмът който добре познаваме не е естествен, в нормативният смисъл на терминът – а е считан за форма на лудост или вещерство, мотив за отлъчване от обществото, за умъртвяване, най-малкото е знак за болест която трябва да бъде лекувана. Вместо да изразява пре-социална човешка природа, алчността е приемана за загуба на човечност.“

Но за да се деституира управляването не е достатъчно да се критикува тази антропология и нейният предполагаем „реализъм“. Първо трябва да намерим начин да я сграбчим отвън. Защото ние се движим върху друг терен. От относителната външност на това което ние живеем, кето се опитваме да конструираме, достигнахме до това убеждение – въпросът за управляването се поставя изхождайки от една празнота, която управляването най-често е трябвало да създаде. Било е необходимо властта да се откъсне достатъчно от света, да създаде една празнота около индивида, или в него, да създаде между съществата едно пространство толкова пусто, за да може, от там, да се постави въпросът как да бъдат организирани всички тези коренно различни елементи които вече нищо не свързва, как да бъдат събрани те като отделени. Властта създава празнота. Празнотата привлича власт.

Да напуснем парадигмата за управляването, означава да започнем политически от противоположната хипотеза. Няма празно пространство, всичко е обитавано, всеки от нас е място на пресичане и свързване на афекти, истории, линии, смисли, на материални потоци които ни надвишават. Светът не ни заобикаля, той ни пресича. Това което обитаваме, ни обитава. Това което ни заобикаля, ни съставлява. Ние не принадлежим на себе си. Ние сме винаги-вече разпространени в това, с което се свързваме. Въпросът не е да създадем празнота от която най-после можем да възвърнем всичко което ни се изплъзва, а да се научим по-добре да обитаваме това което е тук, т.е. да го възприемаме – и в това няма нищо очевидно за кривогледите деца на демокрацията. Да възприемаме свят населен не с неща, а със сили, не със субекти, не с тела, а с връзки.

Със своята пълнота формите на живот постигат деституция.

Тук изваждането е утвърждаване и утвърждаването е част от атаката.

Властта е Логистика. Да блокираме всичко!

Торино, 28 Януари, 2012г.

1. Днес Властта се Намира в Инфраструктурата 2. Върху Разликата Между Организиране и Организиране на Себе Си. 3. Върху Блокирането 4. Върху Изследването.

1. Днес Властта се Намира в Инфраструктурата.

Окупация на Казба в Тунис, на площад Синтагма в Атина, обсада на Уестминстър в Лондон по време на движението на студентите през 2011г., обграждане на парламента в Мадрид на 25-ти Септември 2012г. или в Барселона на 15-ти Юни 2011г., бунт пред Камарата на депутатите в Рим на 14 Декември 2010г., опит за нахлуване в l’Assembleia da República в Лисабон на 15 октомври 2011г. – местата на институционална власт упражняват върху революционерите едно магнетично привличане. Но когато бунтовниците успеят да проникнат в парламенти, президентски дворци, и други централи на институции, както в Украйна, Либия или Уисконсин, това е само за да открият празни места, т.е. празни от власт, и много безвкусно обзаведени. Те са толкова яростно пазени от нахлуване не за да се попречи на „народа“ да „вземе властта“, а за да се попречи на хората да разберат, че властта не се намира вече в институциите. Там няма нищо друго освен изоставени храмове, крепости излезли от употреба, просто декори – истински примамки за революционери. Популярният импулс за нахлуване на сцената за да се разкрие това което се случва зад кулистите, е обречен на разочарование. И най-големите поддръжници на теориите на конспирациите, ако имаха достъп, нямаше да открият нищо мистериозно. Истината е, че властта чисто и просто не е повече тази театрална реалност, към която модерността ни привикна.

Истината за фактическото местоположение на властта не е по никакъв начин скрита, ние сме тези които отказват да я видят, тъй като това ще залее със студена вода нашите комфортни сигурности. За потвърждение е достатъчно само да погледнем банкнотите издавани от Европейският Съюз. Нито марксистите, нито нео-класическите економисти бяха способни да го признаят, но това е една археологически установена истина – парите не са икономически инструмент, а същностно политическа реалност. Никога не сме виждали валута която да не е прикрепена към политически ред, който гарантира за нея. За това също банкнотите на различните страни носят изображения на личностите на императори, големи Държавни мъже, бащи основатели или персонифицирани алегории на нациите. Но какво фигурира върху банкнотите на Еврото? Не човешки фигури, не знаци на лична суверенност, а мостове, акведукти, арки – безлични архитектурни елементи, чието сърце е празно. Що се отнася до настоящата природа на властта – всеки европеец има напечатан екземпляр от нея в джоба си.

Тя е формулирана по следният начин – властта сега се намира в инфраструктурата на този свят. Съвременната власт има архитектурна и безлична природа, а не представителна и лична. Традиционната власт имаше представителна природа – Папата представляваше Христос на Земята, царят Бога, Президентът народа и Генералният Секретар на Партията пролетариатът. Цялата тази персонифицирана политика е мъртва и поради тази причини няколкото трибуни които се появяват по лицето на земята, повече забавляват отколкото да управляват. Персонифицираната политика е фактически съставена от клоуни с по-голям или по-малък талант, от тук феноменалният успех на мизерният Бепе Грило в Италия или зловещият Дийудоне във Франция³³. Те поне знаят как да ви развличат³⁴. Освен че заявява очевидното, да се обвиняват политиците че „не ни представляват“ не прави друго, освен да поддържа една носталгия. Политиците не са там за това, те са там за да отклоняват вниманието ни, тъй като властта е другаде. И тази интуиция е това което подлудява съвременните конспиратисти. Властта наистина е другаде, не е в институциите, но тя не е скрита. Или ако е, то това е като Откраднатото писмо на Едгар Алан По. Никой не я вижда, защото е пред очите на всеки, във всеки момент – под формата на електрически кабел, магистрала, кръгово кръстовище, супермаркет или компютърна програма. И ако е скрита, това е във формата на канализационна мрежа, кабели по морското дъно, фибро-оптични кабели по дължината на влакова линия, или data center намиращ се в гора³⁵.Властта е самата организация на този свят, този инжениран, конфигуриран, проектиран свят. Тук е тайната, и тя е че няма такава.

Властта сега е вътрешно присъща на животът, така както той е технологически и комерсиално организиран. Тя има неутралният вид на оборудвания или на бялата начална страница на Гугъл. Този който определя организацията на пространството, който управлява средите и атмосферите³⁶, който администрира нещата, който управлява достъпите – е този който управлява хората. Съвременната власт е наследник от една страна на старата наука за полицията, която се състои в съблюдаването на „благосъстоянието и сигурността на гражданите“, а от друга на науката за военната логистика, „изкуството да се предвижват армии“ станало изкуството да се осигурява непрекъснатостта на комуникационните мрежи, стратегическата подвижност. Погълнати от нашата езикова концепция за публичното, за политиката, ние продължавахме да дебатираме, докато истинските решения са изпълнявани пред очите ни. Съвременните закони се пишат със стоманени структури, а не с думи. Цялата

възмутеност на гражданите може само да си блъска замаяното чел в армираният бетон на този свят. Голямата заслуга на борбата срещу TAV в Италия е, че разбра с такава яснота всички политически игри намиращи се в един прост инфраструктурен строителен обект. Това е което не може да признае нито един политик. Както този Берсани, който веднъж възрази срещу движението No TAV : „В края на краищата става дума само за една влакова линия, а не за бомбардировач“. „Един строителен обект има стойността на един батальон“ преценяваше маршал Лиоти, който нямаше равен в „умиротворяването“ на колониите. Ако навсякъде по света, от Румъния до Бразилия, се умножават борбите срещу големите инфраструктурни проекти, това е защото тази интуиция надделява.

Който иска да предприеме каквото и да е срещу съществуващият свят, трябва да започне от тук – истинската структура на властта, това е материалната, технологична, физическа организация на този свят. Управлението не се намира повече в правителството. „Липсата на власт“ която продължи повече от една година в Белгия, го показа ясно – без правителство, без избрани представители, без парламент, без политически дебати, без елкторални проблеми, нищо от нормалното фунциониране на страната не беше засегнато. Подобно на това Италия вече от години преминава от „техническо правителство“ към „техническо правителство“ и никой не е разтревожен, че този термин идва от Програмата-Манифест на Футуристичната Партия от 1918г., която инкубира първите фашисти.

Властта сега е самият ред на нещата, и в полицията която има за задача да го защитава³⁷. Не е лесно да се мисли една власт която се състои в инфраструктурите, в средствата които ги правят да функционират, които ги контролират и строят. Как да се противопоставим на ред който не се формулира, а се строи стъпка по стъпка, без думи. Ред който се въплъщава в нещата от всекидневният живот. Ред чиято политическа конституция е материалната му конституция. Който се намира много по-малко в думите на един президент и много повече в оптималното функциониране. В епохата когато властта се изявяваше чрез укази, закони и регулации, тя беше уязвима от критични атаки. Но човек не може да критикува една стена, той или я разрушава, или пише на нея. Едно управление което подрежда живота чрез неговите инструменти и планирания, в което изреченията имат форма на улица наредена с конуси и наблюдавана от камери, може само да предизвика разрушение също без думи.

Агресията срещу всекидневната среда стана в последствие светотатство – това е все едно да се нарушава конституцията. Прибягването към безразборно трошене по време на градските бунтове едновременно говори за съзнание за това състояние на нещата и за относително безсилие пред него. Немият и безспорен ред който една автобусна спирка материализира няма да лежи потрошен на земята, за съжаление, когато спирката бъде потрошена. Всички лицемерни прокламации за свещенният характер на „околната среда“, всички кръстоносни походи за нейното защитаване могат да бъдат разбрани в светлината на тази новост – самата власт стана околна среда, тя се сля с декора. Властта е което биваме призовавани да защитаваме във всичките официални призиви „да запазим околната среда“, а не малките риби.

2. Върху Разликата Между Организиране и Организиране на Себе Си.

Всекидневният живот не винаги е бил организиран. За тази цел е било необходимо да се разглоби животът, започвайки с градът. Животът и градът са били разделени на функции, според „социалните нужди“. Квартал на офисите, квартал на фабриките, жилищен квартал, пространство за разпускане, квартал където човек се развлича, мястото където яде, място за свалки и колата или автобусът които да свързват всичко това, са резултатът от една работа по оформяне на животът, която е опустошаване на всички форми на живот Тя е извършвана методично, в течение на повече от един век, от каста организатори, сива армада от мениджъри. Животът на човека е разчленен на сноп от нужди, а след това е организирана тяхната синтеза. Няма значение дали тази синтеза е получавала името „социалистическо планиране“, или „пазар“. Няма много значение, че това е довело до провал на нови градове или до успех на шикозни квартали. Резултатът е същият – пустиня и екзистенциална анемия. Нищо не остава от една форма на живот, след като е била разделена на органи. От тук идва, като противопоставяне, осезаемата радост която преизпълваше окупираните площади Пуерта Дел Сол, Тахрир, Гези или привличането което упражняваше, въпреки пъклената кал на горите край Нант, окупацията на земя в Нотр-Дам-Дьо-Ланд. Радостта която се прикрепва към всяка комуна. Изведнъж живота спира да бъде разчленен на свързани сегменти. Спане, борба, ядене, грижа, празнуване, конспириране, дебатиране, всички принадлежат към едно жизнено движение. Всичко не е организирано, всичко се организира. Разликата е забелижителна. Едното изисква мениджмънт, а другото внимание – два порядъка които са силно несъвместими.

Говорейки за въстанията Аймара в Боливия от началота на 21 век, Уругвайският активист Раул Зибечи пише „В тези движения организацията не беше отделена от всекидневният живот, самият всекидневен живот се разгръщаше във въстаническите акции“. Той констатира че в кварталите на Ел Алто, през 2003г., „един комунален етос замени старият синдикален такъв“. Ето в какво се състои борбата срещу инфраструктурната власт. Който казва инфраструктура, казва че животът е откъснат от неговите условия. Че условия са били наложени на живота. Че той зависи от фактори върху които няма контрол. Че е изгубил контролът. Инфраструктурите организират живот без свят, отложим, пожертваем, на милостта на тези които ги управляват. Метрополисният нихилизъм е само нафукан начин да не се признава това. Обратно, ето какво осветлява това което се търси в експериментите в действие в толкова много квартали и села из цял свят, и неизбежните клопки. Не връщане към земята, а връщане на земята³⁸. Това което е ударната сила на въстанията, техният капацитет дълготрайно да разрушават инфраструктурата на противника, е точно тяхното ниво на само-организация на комуналният живот. Един от първите рефлекси на Occupy Wall Street да блокират мостът на Бруклин и хилядите души от Оукландската Комуна, които предприеха блокада на портът на града по време на общата стачка на 12-ти Декември 2011г., свидетелстват за интуитивната връзка между само-организацията и блокадите³⁹. Крехкостта на само-организирането което едва доби форма в тези окупации, не позволи на тези опити да отидат по-далеч. Обратно, площадите Тахрир и Таксим са централни възли на автомобилният трафик в Кайро и Истанбул. Да се блокират тези потоци означаваше да се отвори ситуацията. Окупацията директно ставаше блокада. От тук нейният капацитет да обърква царуването на нормалността в цял един метрополис. На друго ниво трудно е да не се прави връзка между фактът, че Запатистите предлагат да свързват помежду им 29 борби срещу мини, магистрали, електрически централи, язовири, в които участват различни групи на коренни жители от цяло Мексико, и това че те самите прекараха последните десет години в утвърждаване на автономията им по отношение на федералните и икономически власти.

3. Върху Блокирането

Един лозунг от движението срещу CPE⁴⁰ през 2006г. във Франция казваше „Този свят е поддържан чрез потоци. Да блокираме всичко!“. Този лозунг носен по това време от едно малцинство в движение самото то малцинство, макар и „победоносно“ оттогава, постигна забележителна известност. През 2009г. движението срещу Pwofitasyon парализира Гуадалупе по сериозен начин. После видяхме практиката на блокиране по време на френското движение срещу пенсионната реформа през есента на 2010г., станала една от основните практики на бунтовете, която беше приложена паралелно на склад за горива, комерсиален център, гара или място на производство. Ето какво разкрива едно определено състояние на света.

Това че френското движение срещу пенсионните реформи имаше за сърцевина блокирането на рафинериите, е политически факт който не е за пренебрегване. От краят на 70-те години на 20-ти век рафинериите са авангардът на това което се нарича „преработващи индустрии“, индустриите на „потокът“. Може да се каже, че функционирането на рафинериите послужи като модел за преструктурирането на по-голямата част от фабриките. Между другото, не трябва повече да се говори за фабрики, а за места, места на производство. Разликата между фабрика и място е, че една фабрика е концентрация на работници, знание, първични материали, продукти. Едно място е само възлова точка в картата на производствен поток. Тяхната единствена обща черта е, че това което излиза от едното и от другото е претърпяло, по отношение на това което е влязло, определена трансформация. Рафинерията е мястото където за първи път се преобръща отношението между работа и производство. Работникът, или по-скоро операторът, няма повече за задача да поддържа или ремонтира машините, това най-често е поверявано на временни работници, а просто да прилага определена бдителност над напълно автоматизиран процес. Някой индикатор може да засвести, което не трябва да прави. Някакво необичайно гъргорене на канализацията. Дим идващ от където не трябва, или който не изглежда както трябва. Работникът в рафинерията е един вид надзирател на машини, бездействаща фигура с нервна концентрация. И това сега е тенденцията в голям брой индустриални сектори в Запада. Класическият работник славно се асимилира в производителят, тук отношението между работа и производство е преобърнато. Има работа само когато производството спира, когато една дисфункция го възпрепятства и трябва да бъде поправена. Марксистите могат да се осъвременят – процесът на оценяване на стоката, от извличането до помпата, съвпада с процесът на циркулация, който от своя страна съвпада с процесът на произвеждане, който зависи в реално време от последните вариации на пазара. Да се казва че стойността на стоката е кристализация на работното време на работника, беше политическа операция колкото плодотворна толкова и невярна. В рафинерията както във всички съвършено автоматизирани фабрики, това стана знак за обидна ирония. Дайте още десет години на Китай, десет години на стачки и работнически искания, и там ситуацията ще стане същата. Очевидно не трябва да се взема за пренебрежим фактът, че работниците в рафинериите са от дълго време сред най-високо платените в индустрията и че в този сектор за първи път беше експериментирано, поне във Франция, това което се нарича „втечняването на социалните отношения“, особено синдикалните.

Ако по-голямата част от складовете за горива във Франция бяха блокирани не от шепата техни работници, а от учители, ученици, шофьори, железопътни работници, пощенски работници, безработни, гимназисти, това не е защото техните работници нямаха право. Това е защото в един свят в който организацията на производството е децентрализирана, циркулационна и до голяма степен автоматизирана, където всяка машина е само едно звено в интегрирана система от машини, където тази система-свят от машини, от машини които произвеждат машини, има тенденцията да се обедини кибернетично, всеки отделен поток е един момент от общото производство на обществото на капиталът. Няма повече „сфера на възпроизводството“, на работната сила или на социалните отношения, която да е отделна от „сферата на производството“. Тази последната не е повече сфера, а мрежата на света и на всички отношения. Да се атакува физически този поток, без значение в коя точка, означава да се атакува политически системата в нейната тоталност. Ако субектът на стачката беше работническата класа, този на блокадата е всеки. Това е без значение кой, без значение кой решава да блокира – и взема по този начин страна срещу настоящата организация на света.

Често моментът в който достигат тяхната степен на максимална сложност, е моментът в който цивилизациите се разпадат. Всяка производствена верига достига такова ниво на специализация, с толкова много посредници, че ако дори и един от тях изчезне, това ще бъде достатъчно да парализира, или дори да разруши, цялата верига. Преди три години фабриките на Хонда преминаха през най-дългият период на съкращения от 60-те години насам, защото доставчикът на един определен компютърен чип изчезна в земетресението през Март 2011г., и никой друг не можеше да произведе чипът. В тази мания за блокиране, която сега съпровожда всяко движение от какъвто и да е мащаб, трябва да се прочете обръщане на отношението към времето. Ние гледаме на бъдещето както Ангелът на Историята на Валтер Бенямин гледа на миналото. „Там където ние виждаме верига от събития, той вижда само единична и уникална катастрофа, която непрестанно трупа руини върху руини и ги захвърля в нозетет му“. На времето което минава се гледа като на бавен напредък към край, който най-вероятно ще бъде страшен. Всяко идващо десетилетие изглежда като още една стъпка по-близо до климатичен хаос, който всеки добре разбира че е истината на скучната фраза „климатично затопляне“. Тежки метали ще продължават, ден след ден, да се натрупват в хранителната верига, заедно с радиоактивни изотопи и всички други невидими но фатални замърсители. Така всеки опит за блокиране на глобалната система, всяко движение, всеки бунт, всяко въстание трябва да бъдат виждани като опит да се спре времето и опит за завиване в една по-малко фатална посока.

4. Върху Изследването

Не слабостта на борбите е това което обяснява изчезването на всякаква революционна перспектива, липсата на надеждна революционна перспектива е това което обяснява слабостта на борбите. Обсебени от една политическа идея за революцията, ние пренебрегнахме нейното техническо измерение. Революционната перспектива не се отнася повече за институционална реорганизация на обществото, а за техническата конфигурация на света. Като такава, това е една линия начертана в настоящето, а не образ плаващ в бъдещето. Ако искаме да възвърнем революционната перспектива, трябва да съберем съзнанието че този свят не може да продължава, със желанието да се борим срещу него. Ако този свят е поддържан, това е на първо място от материалната зависимост на всеки, за простото ни оцеляване, от доброто функциониране на социалната машина. Необходимо е да разполагаме със задълбочено техническо знание за организацията на този свят. Познание което позволява едновременно да бъдат направени дисфункционални доминиращите структури и да си осигурим необходимото време за организиране на материално и политическо откъсване от общият курс към катастрофа, откъсване което няма да е преследвано от призракът на недоимъка, от спешността на оцеляването. Да кажем това прозаично – докато не знаем как да се справяме без атомните централи и спирането им е работа на тези които ги искат вечни, стремежът към премахване на държавата ще продължава да кара хората да се смеят. Докато перспективата за народно въстание означава сигурен недостиг за посрещане на нуждите, на храна или на енергия, няма да има решително движение на масите. С други думи – трябва да възобновим една обстойна работа на изследване. Трябва ни да отидем да се срещнем, във всички сектори, на всички територии където живеем, със тези които разполагат със стратегически технически познания. Само започвайки от това, движенията могат да се осмеляват да „блокират всичко“. Само започвайки от това може да се освободи страстта за експериментиране с друг живот, една техническа страст до голяма степен която е преобръщане на технологичната зависимост на всички. Този процес на натрупване на знание, на изграждане на съучастничества във всички сектори, е условието за сериозно и голямо завръщане на въпросът за революцията.

„Работническото движение не беше победено от капитализма, а от демокрацията“, казваше Марио Тронти. То беше победено също защото не успя да присвои това, което е същността на силата на работникът. Това което прави работникът не е експлоатирането му от шефа, което той споделя с който и да е друг на заплата. Това което позитивно прави работникът, е неговото техническо майсторство, въплътено в определен свят на материално производство. Има една склонност тук едновременно научна и народна, едно страстно познание което прави богатството на работническият свят, преди капиталът, съзнавайки опасността съдържаща се тук и не без предварително да е изсмукал цялото това знание, да реши да направи работниците оператори, надзорници и отговорни за подръжката на машини. Но тук също пребивава мощта на работника – който знае как да накара да функционира една система, знае също как да я саботирано ефикасно. Но никой не може индивидуално да овладее сборът от техники, който позволява на настоящата система да се възпроизвежда. Това може само една колективна сила. Да се конструира революционна сила днес е точно това – да се артикулират всички революционни светове и техники, да се съберат всички технически знания в историческа сила, а не в система на управляване.

Провалът на френското движение за борба срещу пенсионнната реформа от есента на 2010г. ни преподаде горчив урок – ако CGT⁴¹ имаха власт над цялата борба, това беше благодарение на нашата слабост на този терен. За тях беше достатъчно да направят блокирането на рафинериите, сектор в който имат хегемония, центърът на гравитацията на движението. По този начин бяха способни във всеки момент да свирят край на играта, като отворят крановете на рафинериите, освобождавайки така напрежението в страната. Това което липсваше в този момент беше точно минимално знание за материалното функциониране на този свят, знание разпръснато измежду няколко работници, концентрирано в яйцевидните глави на няколко инженери и без съмнение споделяно с някоя малко известна военна агенция. Ако бяхме способни да прекъснем снабдяването със сълзотворен газ на полицията, или телевизионната пропаганда за ден, или да лишим властите от електричество, нещата със сигурност нямаха да свършат по този жалък начин. Трябва също така да се вземе предвид, че беше принципно политическо поражение за движението да остави на Държавата стратегическият прерогатив да определя кой ще има бензин и кой не, под формата на префектурни реквизиции.

„В днешно време ако искате да се отървете от някой, трябва да се целите в неговата инфраструктура“, написа много уместно един американски академик. От Втората Световна Война насам американските военно-въздушни сили не спират да развиват идеята за „инфраструктурна война“, виждайки в най-баналните цивилни инфраструктури най-добрите мишени, чрез които да бъдат поставяни на колене враговете. Това обяснява също защо стратегическите инфраструктури на този свят са обгърнати в голяма потайност. За една революционна сила няма смисъл да знае как да блокира инфраструктурата на противника, ако не знае как да я направи да фунционира в своя полза в случай че се появи необходимост. Да се знае как да се разруши технологичната система, предполага да се експериментира със и да се пускат в действие техниките които я правят безполезна. Да се върнем на земята, това, като начало, означава да не се живее повече в непознаване на условията на нашето съществуване.

Fuck Off Google

Оукланд, 20 Декември, 2013г.

1. Няма „Facebook революции“, а нова наука за управляването, кибернетиката. 2. Война срещу всичко smart! 3. Мизерията на кибернетиката. 4. Техники срещу технология.

1. Няма „Facebook революции“, а нова наука за управляването, кибернетиката.

Генеалогията не е широко известна, а заслужава да бъде – Туитър произлиза от програма наречена TXTMob, изобретена от американски активисти с цел коордиране чрез мобилни телефони по време на демонстрациите срещу националната конвенция на републиканската партия, през 2004г. Това приложение беше употребено от около 5000 души, за да споделят в реално време информация за различните акции и за движението на полицията. Туитър, пусната две години по-късно, беше също употребена за подобни цели, в Молдова например и на Иранските протести през 2009г., които популяризираха идеята че тя е необходимо средство за координиране на бунтовете, по-специално срещу диктатурите. През 2011г., когато бунтовността достигна най-после Англия, която беше смятана за завинаги безучастна, журналисти фантазираха логично че туитването помага за разпространяването на бунтовете от техният епицентър, Тотнъм. Оказа се, че за техните комуникации бунтовниците са избрали Blackberry, чиито подсигурени телефони са проектирани за топ мениджмънта на банки и мултинационални корпорации и за които британските тайни служби нямаха ключовете за декриптиране. Една хакерска група също така хакна сайтът на Blackberry, за да ги разубеди да сътрудничат на полицията след бунтовете. Ако Туитър този път позволи една самоорганизация, това беше по-скоро тази на гражданите метачи които доброволстваха да почистят и поправят щетите причинени от сблъсъците и мародерстванията. Това усилие беше координирано от Crisis Commons – една „глобална мрежа от доброволци, които работят заедно за конструиране и употреба на технологични инструменти, които да помагат да се отговаря на бедствия и да се подсилва устойчивостта и отговорът на кризи“. По това време един френски парцал от лявото сравни тази инициатива с организацията на Пуерта Дел Сол по време на движението наречено „Възмутените“. Сравнението между инициатива която има за цел да ускори връщането към реда и няколко хиляди души организиращи се да живеят на окупиран площад въпреки постоянните нападения от полицията, може да изглежда абсурдно. Освен ако не се видят тук два спонтанни, свързани и граждански жеста. Испанските „Възмутени“ – или поне част от тях която не е за пренбрегване – от 15М направиха изложение на тяхната вяра в утопията на свързаното гражданство. За тях информационните социални мрежи не само ускориха разпространението на движението от 2011г., но също и най-вече поставиха основата на един нов тип политическа организация, на борбата и обществото – една свързана демокрация, демокрация на участието, прозрачна. Винаги е тъжно когато „революционери“ споделят идеи с Джаред Коен, съветникът по анти-тероризъм на американското правителство, който контактува с Туитър и ги подканваше по време на „Иранската революция“ от 2009г. да поддържат фунционирането си въпреки цензурата. Джаред Коен наскоро съ-авторства заедно с бившият шеф на Гугъл, Ерик Шмид, една политическа книга наречена Новата Дигитална Ера. На първата страница се чете следната подвеждаща фраза: „Интернет е най-големият експеримент в историята включващ анархия“.

„В Триполи, Тотнъм или на Уол Стрийт хората протестират срещу провалените и оскъдни политики които изборната система позволява…Те загубиха вяра в правителството и други централизирани институции на властта. Няма жизнеспособно оправдание за демократична система, в която общественото участие е ограничено до гласуване. Ние живеем в свят в който обикновени хора пишат Wikipedia, прекарват вечерите си да движат телескоп чрез Интернет и да правят открития на другата страна на света. Да помагат онлайн за организирането на протести в киберпространството и във физическият свят, като революциите в Египет или в Тунис, или демонстрациите на „Възмутените“ из цяла Испания. Или да изливат през кабелите разкритията на WikiLeaks. Същите технологии които ни дават възможност да работим дистанционно заедно, създават очакването да бъдем по-добри в управляването на самите нас“. Това не е реч на някой „възмутен“, или ако е такава, то това е „възмутена“ която е кампирала твърде дълго в офис във Белият Дом: Бет Новек управляваше „Инициативата за Отворено Правителство“ на администрацията на Обама. Тази програма започва от констатацията, че управленската функция днес се състои в свързване на гражданите и предоставяне на тяхно разположение информациите които сега са държани в бюрократичната машина. Така според кметството на Ню Йорк „йерархичната структура, основана на разбирането че правителството знае какво е добро за вас, е остаряла. Новият модел на този век зависи от съ-здаване и сътрудничество“.

Не е изненадващо че концепцията на Информация за Отворено Правителство беше разработена не от политици, а от информатици пламенни застъпници за ризвиването на open source софтуер, които се позовават на амбицията на Бащите основатели на САЩ, „всеки гражданин да участва в управлението“. Правителството тук е ограничено до ролята на посредник, или до „платформа за координация на дейностите на гражданите“. Паралелът със социалните мрежи е напълно уместен. „Как градът може да бъден мислен подобно на екоститсемата API на Фейсбук или Туитър?“, се питат в кметството на Ню Йорк. „Това трябва да ни позволи да произведем опит на управляване фокусиран върху потребителят, защото залогът не е само консумацията, но също и съвместното произвеждане на обществени услуги и демокрация“. Дори и ако разглеждаме тези дискурси като екстравагантни теории, плодове на попрегрели мозъци от Силиконовата Долина, те потвърждават че практиката на управляване се идентифицира все по-малко с държавната суверенност. В епохата на мрежите да се управлява означава да се осигурява взаимосвързаност на хора, обекти и машини, както и свободната циркулация, т.е. прозрачна, т.е. контролируема, на информацията произведена по този начин. Това е дейност която вече се извършва извън апаратите на Държавата, дори и те да се опитват със всички средства да поддържат контрол върху нея. Фейсбук определено е не толкова модел за една нова форма на управляване, колкото нейната реалност вече в действие. Фактът че революционерите масова го ползваха за да се откриват на улиците, само доказва че е възможно да се употребява Фейсбук, на места, срещу самият него, срещу неговият по същността си полицейски занаят. Когато информатиците днес получават достъп до президентските дворци и кметствата на най-големите градове в света, това е не толкова за да се уредят там, а по-скоро за да обявят новите правила на играта – от тук насам администрациите са в конкуренция с другите доставчици на същите услуги, които, за тяхно съжаление, са с няколко стъпки по-напред. Предлагайки своят cloud за да защитят Държавните услуги от революции, като например кадастърът който сега е достъпен като приложение за смартфони, Новата Дигитална Ера информират: „В бъдеще хората ще записват резрвно копие не само на техните данни, но и на тяхното правителство“. И в случай че не е напълно ясно кой сега е шефът, те заключават „Правителства може да падат и войни да разрушават физическата инфраструктура, но виртуалните институции ще оцелеят“. При Гугъл това което е скрито под външността на невинен интерфейс и много ефективна търсачка, е един изрично политически проект. Компания която картографира планетата, изпращайки нейните екипи на всяка улица във всеки град, не може да има чисто комерсиални цели. Човек картографира само тази територия, която възнамерява да превземе. „Don’t be evil!“: не пречете.

Малко е притеснително да се констатира, че в палатките които покриваха Зукоти Парк⁴² и в офисите по планиране – намиращи се малко по-високо в небето на Ню Йорк – отговърът на бедствията е мислен с едни и същи термини – свързване, мрежа, само-организация. Това е знак, че в същото време в което се полагаха новите комуникационни технологии които днес плетат тъканта на света в който живеем, един определен начин на мислене и управляване беше на път да вземе връх. Основните принципи на тази нова наука за управляването бяха формулирани от същите хора – инжинери и учени – които изобретиха техническите средства за нейното прилагане. Историята е следната. През 1940г., докато приключва своята работа за Американската армия, математикът Норберт Виенер се заема да основе както нова наука, така и нова дефиниция за човекът, за неговите отношения със света и със самият него. Клод Шанон, инженер в BELL и M.I.T., чиято работа по теорията на информацията допринася за развиването на телекомуникациите, участва в този проект. Също и изключителният Грегъри Бейтсън, Харвардски антрополог, работещ за Американските тайни служби в Югоизточна Азия по време на Втората Световна Война и основател на Школата Пало Алто. И Джон Фон Нойман, редакторът на First Draft of a Report on the EDVAC, считан за текстът основател на информационната наука, изобретател на теорията за играта която има решителен принос за неолибералната икономика, застъпник за превантивна ядрена атака срещу СССР, който след като определя оптималната точка където да бъде хвърлена Бомбата върху Япония, никога не се изморява да предоставя различни услуги на американската армия и на съвсем младото тогава ЦРУ. Личностите които правят важен принос за новите средства за комуникация и обработване на данни след Втората Световна Война, също поставят основата на тази „наука“, която Виенер нарича „кибернетика“. Термин който Ампер един век по-рано има добрата идея да дефинира като „науката за управляването“. Така ето едно изкуство на управляването чийто акт на основаване е почти забравен, но чиито концепции са си направили път под земята, разгърнали са се в същото време в което кабелите са били разпънати един след друг по цялата земна повърхност, захранвайки както информатиката така и биологията, изкуственият интелект, мениджмънта и когнитивните науки.

Ние не преживяваме, след 2008г., внезапна и неочаквана „икономическа криза“, а само асистираме на бавният колапс на Политическата Икономия като изкуство на управляването. Икономиката никога не е била нито реалност, нито наука. От нейното раждане през 18-ти век тя не е нищо друго освен наука за управляване на населенията. Налагало се е да бъде избягван недоимъкът за да бъдат избягвани бунтове, откъдето идва важността на въпросът за „житото“, и богатство е трябвало да бъде произвеждано за да се увеличава мощта на суверена. „Най-сигурният път за всяко управление е да разчита на интересите на хората“, казва Хамилтън. Управляването е означавало веднъж когато са изяснени „естествените“ закони на икономиката, да бъдат оставяни да действат нейните хармонични механизми, да бъдат движени хората чрез манипулиране на техните интереси. Хармония, предвидимост на поведенията, светло бъдеще, предполагаема рационалност на актьорите. Всичко това предполагаше едно определено доверие, да може „да се дава кредит“⁴³. Точно тези основи на старата управленска практика са това, което управляването чрез постоянна криза е на път да унищожи. Ние не живеем в масивна „криза на доверито“, а в краят на доверието, което става излишно за управляването. Там където царуват контролът и прозрачността, там където поведението на субектите е предвиждано в реално време чрез алгоритмично обработване на масата от информация налична за тях, няма повече нужда да им се има доверие или те да имат доверие – достатъчно е да бъдат наблюдавани. Както казваше Ленин, „доверието е нещо хубаво, но контролът е по-добре“. Западната криза на доверие в сбебе си, в своето знание, в своят език, в своят разум, в своят либерализъм, в своят субект и светът, фактически датира още от краят на 19-ти век. Тя изригва във всички области, задено със и около Първата Световна Война. Кибернетиката се развива върху тази отворена рана на модерността. Тя се налага като лекарство за екзистенциалната и следователно управленческа криза на Запада. „Ние сме“, преценяваше Виенер, „корабокрушенците на обречена планета. Но дори и в потъващ кораб човешкото достойнство и ценности не е необходимо да изчезват и ние трябва да се възползваме максимално от тях. Ние ще се удавим, но нека това бъде по начин който можем от сега да считаме за достоен“. Кибернетичното управляване е по-природа апокалиптично. Неговата цел е да пречи локално на спонтанно ентропичното, хаотично движение на света и да осигурява „острови на ред“, на стабилност и – кой знае – вечна саморегулация на системите, чрез безпрепятствена, прозрачна и контролируема циркулация на информация. „Комуникацията е цементът на обществото и тези чиято работа се състои в това да поддържат комуникационните канали отворени, са тези от които зависи продължителността или пропадането на нашата цивилизация“, вярваше че знае Виенер.

2. Война на всичко smart!

През 80-те години Тери Виноград, менторът на Лари Пейдж – един от основателите на Гугъл – и Фернандо Флорес, бившият министър на Икономиката в кабинета на Салвадор Алиенде, написаха относно концепцията за информационните технологии, че тя е „от онтологически порядък. Тя представлява намеса във фонът на нашето културно наследство и ни избутва от навиците на нашият живот, въздействайки дълбоко върху нашите начини на съществуване…Тя е по необходимост рефеликсивна и политическа“. Същото може да бъде казано и за кибернетиката. Официално ние продължаваме да сме управлявани от старата дуалистична Западна парадигма в която ги има субектът и светът, индивидът и обществото, хората и машините, умът и тялото, живото и неживото. Това са разграничения, които все още са смятани за валидни. В действителност кибернетизираният капитализъм практикува една онтология, и следователно една антропология, чийто каймак е резервиран за неговите кадри. Западният рационален субект, съзнателен относно своите интереси, стремящ се към господство над света и управляем чрез това, отстъпва място на кибернетичната концепция за едно същество без вътрешност, за един selfless self, Аз без Аз, възникващ, климатичен, съставен от своята външност, от неговите отношения. Едно същество въоръжено с неговият Apple Watch, разбира себе си изхождайки напълно от външното, от статистиките които произвежда всяко от неговите поведения. Един Quantified Self⁴⁴ който много би искал да контролира, да измерва и отчаяно да оптимизира всеки от своите жестове, всеки от своите афекти. За най-напредналата кибернетика няма повече човек и неговата среда, а едно същество-система вписано в група от сложни информационни системи, които са седалища на процеси на авто-организация. „За човекът да е жив, означава да участва в широка световна система на комуникация“, предвижда Виенер през 1948г.

Както политическата икономия произведе homo oeconomicus, управляем в рамките на Индустриалните Държави, така кибернетиката произвежда свое собствено човечество. Едно прозрачно човечество, изпразвано от потоците които го пресичат, електризирано от информацията, закачено за света чрез постоянно растящо количество уреди. Човечество неотделимо от своята технологична среда, защото е съставено от нея и чрез това е управлявано. Такъв е сега обектът на управляване – вече не човекът нито неговите интереси, а неговата „социална среда“. Една среда, за която моделът е интелигентният град. Интелигентен защото произвежда, благодарение на своите сензори, информация чието обработване в реално време позволява само-управляване. И интелигентен защото произвежда и е произвеждан от интелигентните жители. Политическата Икономия царуваше над хората като ги оставяше свободни да преследват своите интереси, кибернетиката ги контролира като ги оставя свободно да комуникират. „Ние трябва да изобретим отново социалните системи контролирана рамка“, обобщи Алекс Пентланд, професор в MIT, в статия от 2011г. Най-изумителната и реалистична визията за метрополисът на бъдещето не се намира в брошурите които IBM разпространява сред общините за да им продаде оборудване за контролиране на водните потоци, електричеството и пътният трафик. А тази която по-скоро се разви априори „срещу“ Оруелианската визия за града – за „smarter cities“, съ-произвеждани от самите техни жители ( или във всеки случай от най-свързаните измежду тях). Един друг професор от MIT, пътувайки в Каталуния се възрадва да види нейната столица ставаща малко по малко „fab city“⁴⁵ – „Седнал тук в самото сърце на Барселона, аз виждам да се изобретява един нов град, в който всички могат да имат достъп до инструментите чрез които той да стане напълно автономен“. Гражданите не са вече подчинените, а smart people, „приемници и генератори на идеи, на услуги и решения“, както казва един от тях. В тази визия метрополисът не става smart чрез решенията и действията на централно правителство, а изниква, като „спонтанен ред“, когато неговите обитатели „намират нови средства за произвеждане, свързване и даване на смисъл на техните собствени информации“. Така се ражда устойчивият метрополис, този който трябва да устои на всякакви бедствия.

Зад футуристичното обещание за свят в който хората и обектите са напълно свързани – когато автомобили, часовници, прахосмукачки и вибратори ще бъдат директно свързани помежду си и с Интернет – го има този свят който е вече тук, фактът че най-поливалентният от сензорите вече е в действие – самият Аз. „Аз“ споделям моята геолокация, моето настроение, моите възгледи, моят разказ за това което видях днес което беше невероятно или невероятно банално. Аз бягах, аз веднага споделих моят маршрут, моето време, моето изпълнение и моята самооценка. Аз винаги поствам снимки от моите ваканции, от моите вечери, моите бунтове, моите колеги, на това което ще ям и който ще чукам. Макар и да изглежда че нищо не правя, Аз въпреки това произвеждам, постоянно, информация. Работя или не, моят всекидневен живот като асортимент от информации остава напълно ценен⁴⁶.

„Благодарение на широко-разпространена мрежа от сензори, ще имаме всевиждащата гледна точка на Бог върху самите нас. За първи път можем прецизно да картографираме поведението на масите от хора, в техният всекидневен живот“, ентусиазира се Алекс Пентланд. Големите хладилни складове за информация⁴⁷ са килерът за храна на съвременното управление. Надничайки в базите с данни произвеждани и обновявани от всекидневният живот на свързаните хора, то търси корелациите които позволяват да се установят не универсалните закони, дори не и „защо“-та, а „кога“-та, „какво“-та, точни и ситуирани предвиждания, оракли. Да направлява непредвидимото, да управлява неуправляемото а не да се стреми да го премахне, такава е декларираната амбиция на кибернетиката. Въпросът за кибернетичното управляване не е само – както във времето на Политическата Икономия – да се предвижда за да бъде ориентирано действието, а да се въздейства директно върху виртуалното, да се структурират възможностите. Полицията на Лос Анжелис е снабдена от няколко години с нов софтуер, наричан „Prepol“. Той изчислява, обработвайки маси от статистики за престъпността, какви са вероятностите да бъдат извършени такива и такива престъпления, в квартал по квартал, на улица по улица. Самият софтуер е този който, обновявавайки се в реално време като изхожда от вероятностите, дава нареждания на патрулките в града. Един баща на кибернетиката написа в Le Monde през 1948г. „Можем да мечтаем за време, в което машините за управляване ще компенсират – за добро или зло, кой знае – недостатъците, очевидни днес, на водачите и апаратите в политиката“. Всяка епоха мечтае следващата, дори и мечтата на едната да стане всекидневният кошмар на другата.

Целта на голямата жътва на лична информация не е индивидуализирано проследяване на цялостното население. Ако надзорниците се промъкват в интимният живот на всеки, това не е толкова за да се съставят лични досиета, колкото за да се събере масивна база данни която има числов смисъл. По икономично е да се корелират общите характеристики на индивидите в множество от „профили“, с възможните развития които те предполагат. Това което е от интерес не е индивидът присъстващ и цялостен, а само това което позволява да се определят потенциалните следващи действия които ще предприеме, потенциалните посоки в които ще тръгне. Предимството да се прилага надзираване на профили, „събития“ и виртуалности, е че статистическите единици не се бунтуват и индивидите могат да продължават да си въобразяват че не са надзиравани, поне не и като личности. Когато кибернитичното управляване⁴⁸ вече оперира според напълно нова логика, нейните фактически поданници продължават да се мислят според старата парадигма. Вярваме че нашите „лични“ данни ни принадлежат, както нашата кола или нашите обувки, и че упражняваме нашата „индивидуална свобода“ като решаваме да оставим Google, Apple, Facebook, Amazon ⁴⁹ или полицията да имат достъп до тях, без да виждаме че това има директно въздействие върху онези които отказват да го правят и които поради това ще бъдат третирани като заподозряни, като потенциални престъпници. „Без съмнение“, предвижда Новата Дигитална Ера, „ще има все още хора които отказват да притежават виртуален профил, смартфон, или да имат и най-малък контакт с базите данни онлайн. От своя страна едно правителство може да заподозре хората които напълно странят от всичко това, че имат нещо за криене и така е по-вероятно да нарушават закони, и като контра-терористична мярка това правителство ще направи регистър на „скритите хора“. Ако нямате никакъв регистриран профил в социални мрежи или мобилни абонаменти, и онлайн споменавания за вас е трудно да бъдат намерени, може да бъдете считани за кандидати за такъв регистър. Може също да бъдете подложени на строги нови наредби, които включват стриктно претърсване на летищата и дори забрани за пътуване.“

3. Мизерията на Кибернетиката

Службите по сигурността в един момент ще започнат да считат като по-правдоподобен един Фейсбук профил, отколкото индивидът който се крие зад него. Това е достатъчен индикатор колко е поресто между това което все още е наричано виртуално и реалното. Ускоряването на превръщането в информация на света прави все по-безсмислено да мислим като отделни свързаният свят и физическият, киберпространството и реалността. „Вижте Android, Gmail, Google Maps, Google Search. Това е което ние правим. Произвеждаме продуктите без които е невъзможно да се живее“, казват на Mountain View. Допреди няколко години все-присъствието на свързаните вещи във всекидневният живот на хората предизвикваше понякога рефлекси за самосъхранение. Някои бармани решиха да забранят Google Glasses в техните заведения – което от тогава стана доста модерно. Процъфтяват инициативи които окуражават да изключваме интернет от време на време (един ден през седмицата, за един уикенд, за месец), за да забележим зависимостта си от технологичните вещи и за да преживеем отново „истинският“ контакт с реалността. Опитът разбира се се оказва напразен. Симпатичният уикенд на брега на морето със семейството без смартфонът, се преживява преди всичко като опит на изключване от мрежите, т.е. той е незабавно проектиран към моментът на свързване отново и споделянето му в мрежата.

В крайна сметка, въпреки това, с абстрактното отношение на Западният човек със света, обекитивирано в цял комплекс от уреди, цяла вселена от виртуални възпроизвеждания, пътят към присъствие парадоксално отново се отваря. Като се откъсваме от всичко, ще стигнем до там да се откъснем от самото откъсване. Технологичната истерия ще ни доведе до възстановяване на способността да се развълнуваме от голото, без-пикселно съществуване на стеблото на орловият нокът. Всеки вид преграда между нас и реалността ще бъде необходима преди да можем да възстановим, като контраст, несравнимият блясък на осезаемият свят, възхищението от това което е тук. Ще трябват стотици „фейсбук приятели“ с които иначе нямаме нищо общо да ни лайкнат във Фейсбук за да ни се присмиват след това, за да преоткрием старият вкус на приятелството.

Като не успяха да създадат компютри способни да бъдат равни на човешки същества, те се впуснах в обедняване на човешкият опит до точката, в която животът може да бъде объркан с неговото дигитално моделиране. Можете ли да си представите човешката пустиня която трябваше да бъде създадена, за да се направи живеенето в социалните мрежи желано? Също както пътешественикът трябваше да бъде заменен с туристът, за да е възможно да си въобразим че последният може да плати за да пътува из света чрез холограма, докато си стои в хола. Но и най-малкото човешко преживяване ще накара да експлодира мизерията на този илюзионизъм. Нейната мизерност е това което накрая ще срине кибернетиката. За едно свръх-индивидуализирано поколение, за което първоначалната социалност е била тази на социалните мрежи, стачката на студентите в Квебек през 2012г. беше преди всичко гръмовно откровение за въстаническата мощ на простият факт да бъдат заедно и да тръгнат на демонстрация. Хората се срещнаха така както никога преди, дотам че тези бунтовнически приятелства бяха способни да разбият полицейските линии. Контролните капани бяха безсилни – фактически те станаха още едно средство чрез което хората да тестват себе си, заедно. „Краят на Себе-то ще бъде началото на присъствието“, вещаеше Джиорджио Сезарано в неговият Учебник по оцеляване.

Заслугата на хакерите беше, че се базираха върху материалността на т.нар. виртуален свят. Както каза член на Telecomix, група от хакери известни с това че помагаха на Сирийците да заобикалят държавният контрол на Интернет, ако един хакер изпреварва времето си, това е защото „не мисли този инструмент (Интернет) като отделен виртуален свят, а като продължение на физическата реалност“. Това е още по-очевидно сега когато хакерското движение излиза отвъд екраните, отваряйки хакерски пространства в които хората могат да анализират, да човъркат и да сглобяват софтуер и технологични джаджи. Разширяването и свързването в Направи Си Сам мрежи произведе своята гама от интереси – да се човъркат нещата, улицата, градът, обществото и самият живот. Някои патологични прогресисти побързаха да видят тук началото на нова икономика, дори на нова цивилизация, базирана този път на „споделянето“. Само че настоящата капиталистка икономика вече цени „креативността“, извън старите индустриални окови. Мениджърите са насърчавани да съдействат на освобождението на инициативи, да поощряват иновативните проекти, креативността, геният, дори девиантността – „бизнесът на бъдещето трябва да закриля девиантните, защото те са тези които иновират и коита са способни да създават рационалност в непознатото“, казват те. Стойността днес се търси не в новите функции на една стока, нито в нейната желателност или в смисълът й, а в преживяването което предлага на консуматорът. Тогава защо да не се предложи, на този консуматор, да премине на другата страна на процесът на създаване? От тази перспектива hacker spaces или fablabs стават пространства, в които може да се реализират „проектите“ на „консуматорите-иноватори“ и да възникват “новите пазари“. В Сан Франциско фирмата Techshop развива нов вид фитнес-клубове, където срещу годишен абонамент „човек ходи всяка седмица да сглобява, създава и развива свои проекти“.

Фактът че американската армия финансира подобни места в рамките на програмата CyberFastTrack на DARPA, не е упрек към хакерските пространствата като такива. Също и участието на американската армия в движението „Създател“ (Maker) не е упрек към пространствата в които хората могат заедно да конструират, поправят или променят първоначалното предназначение на индустриални вещи, че участват в поредното преструктуриране на процесът на капиталистко производство. Комплектите за изграждане на селища, като този на Open Source Ecology, с неговите петдесет модулни машини – трактор, струг, бетонобъркачка – и модулни жилища които да сглобите сами, могат да имат различно предназначение от това да служат за основаване на „малка цивилизация със всички съвременни комфорти“, или за създаване на „цели икономики“, на една „финансова система“ или едно „ново управление“, както мечтае гуруто на движението. Градското земеделие, което се инсталира на покриви на сгради или в запустели индустриални места – като например 1300-тата комунални градини в Детройт – може да има други амбиции вместо да участва в икономическото възстановяване, или в „устойчивостта на опустошените зони“. Атаките като тези проведени от Anonymous/LulzSec срещу полиция, банки, мултинационални коропорации по сигурност или телекомуникации, могат да излязат и отвъд киберпространството. Както казва един украински хакер: „Когато трябва да се погрижиш за животът си много бързо спираш да печаташ неща в 3D. Трябва да намериш друг план“.

4.Техники срещу Технология.

Тук идва моментът на прословутия „въпрос за техниката“, който е сляпо петно за съвременните революционни движения. Мислител чието име може да бъде забравено, описа Френската трагедия по следният начин: „Технофобична страна доминирана от технофиличен елит“. Ако констатацията не отговаря задължително на страната, то тя със сигурност приляга на радикалните среди. Мнозинството от Марксистите и Пост-Марксистите прибавят към техният атавистичен стремеж към хегемония привързаност към техниката-която-еманципира-човекът, докато голяма част от анархистите и пост-анархистите се настаняват в удобна позиция на малцинство, дори потискано малцинсто, и заемат враждебна позиция по отношение на „техниката“. Всяка тенденция има своята карикатура: на негристите привърженици на киборг и електронната революция на свързаните множества, отговарят анти-индустриалците които направиха от критиката на прогресът и на „бедствието на технологичната цивилизация“ доходоносен литературен жанр и идеологична ниша, където човек може да си стои на топло без да обмисля някаква революционна възможност. Технофилията и Технофобията образуват диаболична двойка, обединена от тази централна заблуда – че такова нещо като техниката съществува. Възможно е, изглежда, да се направи разлика, в човешкото съществуване, между това което е техника и това което не е. Но фактически не. Достатъчно е да погледнем в какво състояние на незавършеност се раждат човешките чеда и времето което отнема да се научат да ходят и да говорят, за да разберем че тяхната връзка със света не е дадена, а по-скоро е резултат от постигане. Връзката на човека със света, тъй като не произлиза от естествена адекватност, е същностно изкуствена, техническа, да го кажем на гръцки⁵⁰. Всеки човешки свят е конфигурация от техники, кулинарни, архитектурни, музикални, духовни, информационни, земеделски, еротични, бойни и т.н. Ето защо няма човешка същност – защото има само отделни техники и всяка техника конфигурира свят, материализирайки по този начин определена връзка с него, определена форма на живот. Човек следователно не „конструира“ форма на живот, а само научава техники, например чрез упражняване или чиракуване. Също поради това нашият познат свят рядко ни изглежда „техничеки“ – защото комплексът от умения който го структурира, е вече част от нас. Световете които не позанаваме са тези които ни изглеждат странно изкуствени. Техническият характер на нашият свят става видим в две ситуации – когато има изобретяване или повреда. Само когато присъстваме на откритие или когато елемент с който сме свикнали липсва, или се счупи, или спре да функционира, илюзията че живеем в естествен свят отстъпва пред очевидността на противното.

Техниките не могат да бъдат ограничени до сбор от еквивалентни инструменти, които Човекът употребява без неговата същност да бъде засегната. Всеки инструмент конфигурира и въплъщава една определена връзка със света и изкованите по този начин светове не са еквивалентни, както и хората които ги населяват. Тези светове не са еквивалентни, но не са и йерархизируеми. Няма нищо което да прави някои „по-напреднали“ от други. Те са просто различни, всеки от тях имащ своето собствено ставане и своя собствена история. За да бъдат йерархизирани световете трябва да се въведе критерий, подразбиращ се критерий който позволява да бъдат класирани различните техники. Този критерий, в случаят с прогресът, е просто количествено измеримата продуктивност на техниките, без значение всички етични въпроси които тези техники поставят, без значение това което произвеждат като сетивен свят. Затова няма друг прогрес освен капиталистки, затова капитализма е безспирно опустошаване на световете. Също така фактът че техниките произвеждат светове и форми на живот не означава, че същността на човека е производството, както вярваше Маркс. Това е което пропускат както технофилите, така и технофобите – етичната природа на всяка техника.

Трябва да се добави, че кошмарът на тази епоха не се състои в това че е „ерата на техниката“, а че е ерата на технологията. Технологията не е завършеността на техниките, а напротив тя е изземване от хората на техните различни конститутивни техники. Технологията е систематизиране на техниките които са най-ефикасни и в последствие ерозиране на световете и връзките със света, които всяка от тях задейства. Техно-логията е дискурс за техниките, който не спира да се реализира. Както идеологията на фестивала е смъртта на реалният фестивал, идеологията на срещата е невъзможността за среща, технологията е неутрализацията на всички отделни техники. В този смисъл капитализмът е същностно технологичен. Той е доходоносната организация, в една система, на най-продуктивните техники. Неговата главна фигура не е икономистът, а инженерът. Инженерът е специалистът и следователно главният апроприиращ техники, той е този който не се оставя да бъде повлиян от никоя от тях и разпространява навсякъде своето собствено отсъствие от света. Това е една тъжна и сервилна фигура. Тук е солидарността между капитализма и социализма – в култът към инженера. Инженери бяха тези които изработиха по-голямата част от моделите на нео-класическата икономика, както и софтуерът на съвременният trading. Да си припомним, че възходът на Брежнев се дължеше на това, че беше инженер от металургичната индустрия на Украйна.

Фигурата на хакерът се противопоставя точка по точка на фигурата на инженерът, въпреки артистичните, полицейски или предприемачески опити да бъде хакерът неутрализиран. Там където инженерът улавя всичко което функционира, с цел да функционира по-добре за да служи на системата, хакерът се пита „Как работи това?“, с цел да намери недостатъците, но също и за да изобрети други употреби, да експериментира. Експериментирането тогава означава да се изследва каква етика предполага тази или онази техника. Хакерът изтегля техники от технологичната система, за да ги освободи. Ако сме роби на технологията, това е точно защото има цял куп вещи във всекидневният ни живот, които приемаме за специфично „технически“ и които винаги ще гледаме като черни кутии на които сме невинни ползватели. Употребата на компютри за да се атакува ЦРУ ясно показва, че кибернетиката не е повече наука за компютрите отколкото астрономията е наука за телескопите. Разбирането как устройствата около нас работят ни носи незабавно увеличаване на мощта, давайки ни контрол върху това което повече няма да изглежда като околна среда, а като свят подреден по определен начин, който можем да моделираме. Такава е гледната точка на хакерът върху света. През последните няколко години хакерската среда измина значителен политически път, достигайки по-ясно до идентифициране на приятели и врагове. Няколко важни препятствия стоят обаче пред нейното революционно-ставане. През 1986г. „Доктор Краш“ написа: „Знаете го или не, ако сте хакер вие сте революционер. Не се тревожете, вие сте на правилната страна“. Не е сигурно, че такава невинност е все още позволена. В хакерските среди има една илюзия, че може да се противопостави „свободата на информацията“, „свободата на Интернет“ или „свободата на индивида“, на тези които се стремят да ги контролират. Тук има голямо недоразумение. Свободата и надзираването, свободата и паноптикумът, произхождат от една и съща парадигма на управляването. Безкрайното разширяване на процедурите на контрол е историческо следствие от форма на власт, която се реализира чрез свободата на индивида. Либералното управление не е такова което е упражнявано директно върху телата на неговите подчинени, или което очаква от тях безусловно подчинение. Това е власт на заден план, която предпочита да подрежда пространството и да царува над интересите, отколкото над телата. Власт която гледа, надзирава, минимално действа и се намесва само когато рамката е заплашена, когато нещо отива твърде далеч. Само свободни субекти, взети масово, са управлявани. Индивидуалната свобода не е нещо което човек може да размахва срещу управляването, защото тя е точно механизмът върху който то се крепи, този който управлява най-възможно финно за да постигне, от съвкупността на всички тези свободи, очакваният масов ефект. Ordo ab chao. Управляването е този ред на който човек се подчинява „така както се храни когато е гладен, както се завива когато му е студено“, това прислужване което аз съ-произвеждам в момента в който преследвам своето благоденствие, в който упражнявам моята „свобода на изразяване“. „Свободата на пазарът изисква активна и крайно бдителна политика“, уточнява един от основателите на неолиберализма. За индивидът няма друга свобода, освен надзираваната. Това е което либертарианците в техният инфантилизъм никога не разбират и това неразбиране прави либертарианската глупост примамлива за някои хакери. За едно истински свободно същество дори не се казва че е свободно. То просто е, съществува, разгръща се според своето битие. Казва се че едно животно е на свобода когато се развива в среда която е вече напълно контролирана, оградена, цивилизована – в парка на човешките правила, където се ходи на сафари. „Friend“ и „free“ на Английски, „freund“ и „frei“ на Немски произхождат от един и същ индо-европейски корен, който носи идеята за комунална сила, която расте. Да бъдеш свободен и да бъдеш свързан, е едно и също нещо. Аз съм свободен защото съм свързан, защото участвам в реалност по-широка от мен. Децата на гражданите в античен Рим са били liberi – Рим е този който е растял чрез тях. Индивидуалната свобода на „правя това което искам“ е подигравка, измама. Ако искат наистина да се борят срещу управлението, хакерите трябва да отхвърлят този фетиш. Каузата на индивидуалната свобода е това което им пречи да формират силни групи, способни да разгърнат реална стратегия отвъд отделни серии от атаки. Тя също обяснява нежеланието им да формират връзки отвъд себе си, неспособността им да станат историческа сила. Член на Telecomix предупреждава своите колеги по следният начин: „Това което е сигурно, е че територията в която живеете е защитавана от хора които е добре да срещнете. Защото те променят света и няма да ви чакат“.

Друго препятствие пред хакерското движение, както всяка среща на Chaos Computer Club показва, е неуспехът да се начертае линия между тези които работят за едно по-добро управление, т.е. за управлението и тези които работят за неговото деституиране. Дошло е време за вземане на страна.Това е основният въпрос който убягва на Джулиън Асанж, когато заявява: „Ние работещите във високите технологии сме класа и е време да се разпознаем като такава“. Наскоро Франция дръзна да отвори университет за обучение на „етични хакери“, под надзорът на DCRI (Direction centrale du renseignement intérieur – Централна Дирекция на Вътрешното Разузнаване), за да подготвя хора които да се борят срещу истинските хакери, които не са се отказали от хакерската етика.

Тези два проблема се свързват в един случай, който ни засяга – този на хакерите от Anonymous/LulzSec които, след много атаки които много от нас аплодираха, се оказаха, както Джереми Хамънд, почти сами срещу репресиите, когато бяха арестувани. На Коледният ден, 2011г., LulzSec хакнаха сайтът на Sratfor, мултинационална компания за „частно разузнаване“. На мястото на заглавната страница се откриваше текстът на Идващото Въстание⁵¹ на Английски език и 700 000 долара бяха трансферирани от сметките на Стратфор към благотворителни организации – коледен подарък. Бяхме неспособни да направим каквото и да е преди и след техните арести. Разбира се, когато човек си постави такива цели е по-безопасно е да се действа сам или в малка група – което очевидно няма да ви предпази от инфилтратори – но е бедствено атаки които са толкова политически и толкова ясно в обхавата на глобално действие на нашата партия, да бъдат сведени от полицията до някакво частно престъпление, наказуемо с десетилетия затвор, или да се използват като средство да бъдат притискани този или онзи „интернет пират“ да станат доносници на правителството.

Невидимият Комитет, Октомври 2014г.

Да изчезнем.  

   Истанбул, Юни 2013г.

1. Едно Странно Поражение. 2. Пацифисти и Радикали – една пъклена двойка.

3.Управляването като контра-революция. 4. Онтологична асиметрия и щастие.

1. Едно Странно Поражение.

Всеки който е преживял дните на Декември 2008г. в Атина знае какво означава, в един западен метрополис, думата „въстание“. Банките бяха на парчета, полицейските управления обсадени, градът в ръцете на бунтовниците. В луксозните магазини повече не поправяха счупените витрини – иначе трябваше да го правят всяка сутрин. Нищо което въплъщаваше полицейското царуване на нормалността не се отърва невредимо от тази вълна от огън и камъни, носителите на която бяха навсякъде и представителите никъде – дори Коледната Елха на площад Синтагма беше подпалена. В един момент силите на реда се оттеглиха, след като им свърши сълзотворният газ. Беше невъзможно да се каже тогава кой превзе улиците. Казват че са били „поколението 600 евро“, „гимназистите“, „анархистите“, „сганта“ от албанската емиграция, всички и който и да е. Пресата както винаги обвиняваше “koukoulofori”, „закачулените“. Анархистите в действителност бяха надвишени от тази вълна от гняв без лице. Техният монопол над дивите, маскирани акции, вдъхновени графити и дори коктейли Молотов беше безцеремонно отнет от тях. Общото въстание което те вече не смееха да си представят, се случваше, но не приличаше на идеята която те имаха за него. Едно непознато същество, един егрегор се беше родил, който не се укротяваше докато всичко което заслужаваше не беше превърнато в пепел. Времето гореше, настоящето беше потрошено в отплата за всичкото бъдеще което ни беше отнето.

Годините които последваха в Гърция ни преподадоха какво означава, в западна страна, думата „контра-въстание“. Вълната отмина, стотиците групи които се формираха чак до най-малките села опитаха до останат верни на пробивът, който месец Декември отвори. Тук хора изпразваха касите на супермаркет и се снимаха как горят плячката. Там атакуваха посолство посред бял ден в солидарност с тези или онези приятели, тормозени от полцията в тяхната страна. Някои решиха, както в Италия през 70-те години, да отнесат атаките на по-високо ниво и се прицелваха, с бомби или с огнестрелно оръжие, в Атинската Стокова Борса, полицията, министерствата и централният офис на Microsoft. Както и през 70-те години, левицата прокара нови „анти-терористични“ закони. Обиските, арестите и съдебните процеси се умножаваха. За известно време хората бяха сведени до борещи се срещу „репресията“. Европейският Съюз, Световната Банка и МВФ в съгласие със социалисткото правителство, се заеха да накарат Гърция да плати за този непростим бунт. Никога не трябва да се подценява възмущението на богатите от нахалството на бедните. Решиха да поставят цялата страна на колене чрез серия от „икономически мерки“, с насилие почти равно, макар и разпределено във времето, на това на бунта.

Това беше посрещнато с дузина общи стачки, свикани от синдикатите. Работниците окупираха министерства, жителите превземаха кметства, „пожертваните“ университетски департаменти и болници решаваха да се само-организират. Имаше го и „движението на площадите“. На 5-ти Май 2010г. 500 000 души изпълнихме центърът на Атина. Имаше няколко опита да се подпали Парламента. На 12 Февруари 2012г. поредната обща стачка се противопостави отчаяно на поредната остеритетна мярка. В тази Неделя цяла Гърция, нейните пенсионери, нейните анархисти, държавни служители, работници и клошари протестираха в състояние на почти-въстание. Когато центърът на Атина отново гореше, тази вечер беше пристъп на тържествуване и умора – движението осъзна цялата своя мощ, но разбра също и че не знае какво да прави с нея. През годините въпреки хилядите директни акции, стотиците окупации, милионите гърци на улиците, опиянението от бунта беше погасено от капанът на „кризата“. Въглените продължиха да горят под пепелта, със сигурност. Движението намери други форми, снабдявайки се с кооперативи, социални центрове, „мрежи за обмен без посредници“, също и самоуправляващи се фабрики и здравни клиники. То стана в един смисъл „по-конструктивно“. Това не попрече на фактът че бяхме победени, че една от най-големите наши офанзиви в течение на последните десетилетия беше отблъсната чрез налагане на задлъжнялост, прекомерни затворнически присъди и общ банкрут.Безплатните дрехи втора употруба няма да накарат гърците да забравят решителността на контра-въстанието да ги потопи до гуша в бедност. Властта може и да се поклащташе и да даваше усещането за момент че се е изпарила, но тя беше способна да смени теренът на конфронтирането и да хване движението неподготвено. Гърците бяха изправени пред този шантаж – „Правителство или хаос“. Това което получиха, беше правителство и хаос. Плюс мизерия като бонус.

С нейното анархистко движение по-силно от където и да е другаде, с нейните хора нежелаещи да бъдат управлявани, с нейната Държава винаги-вече-фалирала, Гърция е учебникарски пример за нашите провалени въстания. Да се малтретира полицията, да се трошат банките и временно да се дерайлира правителството, това все още не е тяхното деституиране.Това което ни научи случаят на Гърция е, че без съществени идеи какво ще представлява една победа, ние можем да бъдем само побеждавани. Само въстаническата решителност не е достатъчна, нашата обърканост е все още твърде голяма. Нека изучаването на нашите поражения да ни послужи поне за тяхното изясняване.

2. Пацифисти и Радикали – една пъклена двойка

Четиридесет години триумфираща контра-революция ни натрапиха една двойка слабости, еднакво вредни, които заедно формират безмилостна система – двойката пацифизъм и радикализъм. Пацифизмът лъже и лъже себе си също, като прави публичните дискусии и асамблеята завършеният модел за политика. Благодарение на това, едно движение като това на площадите се видя неспособно да стане нещо повече от точка на започване, от която не може да се отиде по-далеч. За да разберем какво е политиката няма друг избор, освен пак да минем през Гърция, но този път античната. Пацифистите не искат да мислят за това, но античните гърци са изобретили политиката като продължение на войната с други средства. Практиката на асамблеята в градът-държава идва директно от асамблеята на войните. Равенството на речта произхожда от равенството пред лицето на смъртта. Атинската демокрация е била демокрация на хоплитите⁵². Човек е бил гражданин защото е войник – от тук изключването на жените и робите. В култура толкова насилническа и агонистична като гръцката класическа култура, дебатът се е разбирал като момент от военната конфронтация, но този път между граждани и в сферата на речта, с оръжията на убеждаването. Също така „агон“ означава както „събиране, асамблея“ така и „съревнование“. Завършеният гръцки гражданин, това е този който е победоносен както с оръжията, така и с речта.

Най-вече античните Гърци са разбирали демокрацията на асамблеите заедно с войната като организирани касапници, и едната като гарант за другата. Значително е, че Гърците са кредитирани с изобретяването на демокрацията, но при условие че бъде прикрито тяхното друго също толкова изключително изобретение, това на клането каквото е воюването чрез фаланги – тази форма на воюване в линия, която замества умението, смелостта, мъжеството, необикновената сила и геният със чиста и проста дисциплина, абсолютно подчинение на всеки на цялото. Когато Персите се виждат изправени пред такъв ефективен начин на водене на война, но който свежда живота на отделният войник във фаланкса до нищо, те правилно отсъждат че е съвършено варварски, както и много от враговете които Западните арми премазват. Атинският селянин който е на път да бъде героично заклан пред неговите близки в първият ранг на фалангът, е другото лице на гражданинът участващ активно в Буле⁵³. Безжизнените ръце на труповете изпълващи античното бойно поле, са стриктното условие за ръцете които се вдигат за да се намесят в дискусиите на асамблеята. Този гръцки модел на воюване е толкова силно вкоренен в западното въображение, че почти е забравено че в същото време в което хоплитите са присъждали победата на този от двата фаланкса който се е съгласил в решителният момент да даде най-много мъртви вместо да се предаде, Китайците са измислили изкуство на война което се състояло точно в минимализиране на загубите и избягване колкото може повече на битката, опитвайки се „да спечелят битката преди битката“, дори и това също да е означавало избиване на победената армия когато битката е спечелена. Уравнението „война = въоръжена конфронтация = клане“, продължава от антична Гърция до 20-ти век – това е ненормалната западна дефиниция за война, продължила две хиляди и петстотин години. Че това което другаде е нормата за война, е наричано „необичайна война“,“психологическа война“, „малка война“ или „партизанска война“, е само един аспект на тази ненормалност.

Искреният пацифист, този който не просто рационализира своята страхливост, извършва подвигът да се заблуждава двойно за природата на феномена срещу който претендира да се бори. Не само че войната не е редуцируема до въоръжена конфронтация, нито до клане, но това е и самата матрица на политиката на асамблеята, за която се застъпва. „Истинският воин“, казва Сун Дзъ, „не е войствен, истинскияг боец не е насилствен, победителят избягва битката“. Два световни конфликта и ужасяваща планетарна война срещу „тероризма“ ни научиха, че в името на мира се водят най-кървавите кампании на изтребление. В дъното си отхвърлянето на войната обяснява едно инфантилно или изкуфяло отхвърляне на другостта. Войната не е клане, а логиката която направлява контактът на две хетерогенни сили. Тя е водена навсякъде, в безбройни форми и най-често с мирни средства. Ако има множественост на светове, ако има нередуцируемо многообразие на форми на живот, то войната е законът на тяхното съвместно съществуване на земята. Защото нищо не ни позволява да предвидим следствието от тяхната среща – противоположностите не живеят в отделни светове. Ако ние не сме унифицирани индивиди имащи определена идентичност, както го иска социалната полиция на ролите, а мястото на конфликтна игра на сили чиито последователни конфигурации формират само временни равновесия, трябва да признаем че войната е в нас, свещенна война, както я нарече Рене Дюмал. Мирът нито е възможен, нито е желан. Конфликтът е самата материя на това което съществува. Така че това което трябва да се прави, е да се придобие изкуство на водене на война, което е изкуство да се живее в директен контакт със ситуациите, това изисква финес и екзистенциална мобилност, а не воля да смажем това което не е нас. Пацифизмът свидетелства следователно или за дълбока глупост, или за лоша вяра⁵⁴. Дори нашата имунна система зависи от различаването на приятел и враг, без което бихме умрели от рак или друго автоимунно заболяване. Тактическият отказ от конфронтация е стратегема за водене на война. Лесно е да се разбере, например, защо Комуната на Оахака незабавно се обявиха за мирни. Не става дума за отхвърляне на войната, а за отказ да бъдат победени във въоръжена конфронтанция с мексиканската държава и нейните главорези. Както обясняват другарите от Кайро: „Не трябва да се бърка тактиката която предприемаме когато скандираме „не-насилие“, със фетишизация на не-насилието“. Необходима е историческа фалшификация, за да се намерят представителни предшественици на пацифизма. Например бедният Торо, който току що е починал когато го правят теоретик на Гражданското Неподчинение, като ампутират заглавието на текстът му Съпротива срещу Гражданското Управление. Не написа ли той изразително в своята Пледоария в защита на Капитан Джон Браун: „Мисля че поне веднъж пушките и револверите „Шарп“ бяха употребени за благородна кауза. Оръжията бяха в ръцете на тези които знаеха какво да правят с тях. Същият гняв за който се казва че веднъж е разчистил храмът, ще го направи отново. Проблемът не е в оръжието, а в духът с който е употребявано“. Но най-фарсовият случай на фалшива генеалогия определено е правенето на Нелсън Мандела, основателят на организацията за въоръжена борба АНК, световна икона на мира. Той самият разказва : “Аз казах, че времето на пасивна съпротива беше приключило, че не-насилието беше напразна стратегия и че тя никога няма да събори бялото малцинство готово да поддържа своята власт на всяка цена. Казах че насилието е единственото оръжие което ще разруши апартейда и че трябва да сме готови да го употребим в близко бъдеще. Тълпата беше развълнувана, особенно младите аплодираха и скандираха. Бяха готови да правят това което казах. В този момент подех песен за свободата, думите на която са: „Ето ги нашите врагове, да вземем оръжия, да ги атакуваме“. Аз пеех, тълпата се присъедини, накрая посочих полицията и казах: „Вижте, ето ги тях, нашите врагове!“

Десителетията на омиротворяване на масите и масовизиране на страховете направиха от пацифизма спонтанното политическо съзнание на гражданина. Днес във всяко движение се сблъскваме с това тъжно състояние на нещата. От пацифисти предаващи на полицията бунтовници облечени в черно, на каквото бяхме свидетели на Plaça de Catalunya през 2011г., до линчуването на Black Bloc от същите в Геноа през 2001г. В отговор революционните среди създадоха, като един вид антитяло, фигурата на радикалът – този който във всичко заема противоположната на гражданина позиция. На моралната забрана на насилието при единият, другият отговаря с апология която е чисто идеологическа. Там където пацифистът търси да се освободи от курсът на света и да остане добър като не извършва нищо лошо, радикалът се стреми да се освободи от „съществуващото състояние на нещата“ чрез дребни незаконности украсени с безкомпромисно „заемане на позиция“. И двамата се сремят към чистота – единият чрез насилие, другият като се въздържа от него. Всеки от тях е кошмарът на другият. Не е сигурно че тези две фигури щяха да съществуват дълго време, ако всяка от тях не беше другата в дъното на себе си. Все едно че радикалът живее само за да кара пацифистът в него да потръпва и обратното. Не е случайно, че Библията на борбите на Америкаснките граждани от 70-те години насам е озаглавена Rules for Radicals, на Сол Алински. Пацифистите и радикалите са обединени в един и същ отказ от света. Те се наслаждават на тяхната външност спрямо всяка ситуация. Те се носят на високо, имайки чувството за някакво превъзходство. Предпочитат да живеят като извънземни – такъв е комфортът който разрешава, за още известно време, животът в метрополисът, техният превилигирован биотоп.

След катастрофалното поражение през 70-те години, моралният въпрос за радикалността постепенно измести стратегическият въпрос за революцията. Революцията имаше същата съдба като всичко друго в това десетилетие – беше приватизирана. Тя стана възможност за покачване на своите акции, като радикалността е критерият за оценяване. „Революционните“ жестове не са повече оценявани според ситуацията в която се вписват, възможностите които отварят или затварят. От тях по-скоро е извличана една форма. Един саботаж случил се в такъв момент, по такъв начин, поради такава причина, става просто саботаж. И саботажът тихо заема своето място сред сертифцираните революционни практики в скала, в която хвърляне на коктейл Молотов стои по-високо от хвърлянето на камъни, но по-ниско от трошенето на капачки, което само по себе си не струва колкото бомбата. Драмата е, че нито една форма на акция не е сама по себе си революционна – саботажите са практикувани също и от реформисти и нацисти. Степента на „насилие“ в едно движение не е индикатор за неговата революционнна решителност. „Радикалността“ на една демонстрация не се измерва с броят на счупените витрини. Или може би да, но трябва да оставим критерият за „радикалност“ на тези, чиято грижа е да измерват политическите феномени.

Ако някой започне често да посещава радикалните среди, се удивлява първо от празнотата между техният дискурс и техните практики, между техните амбиции и тяхната изолация. Те изглеждат като обречени на един вид само-саботаж. Не закъснява разбирането, че не са заети с конструиране на реална революционна сила, а с поддържане на радикален дискурс който е само-достатъчен – и който се посвещава както на пряко действие, така и на феминизъм и на екология. Малкият терор който цари там и който прави всички толкова сковани, не е този на болшевишката партия. Това е по-скоро терорът на модата, този който никой лично не упражнява, но който засяга всички. В тези среди се страхуват да не бъдат повече радикални, така както другаде се страхуват да не са повече в крак с тенденцията, готини или модни. Не е нужно много, за да бъде опетнена дадена репутация. Избягва се да се стига до корена на нещата, в полза на една повърхностна консумация на теории, демострации и отношения. Свирепата конкуренция между групите, а също и вътре в тях, определя периодичното им имплодиране. Винаги има свежа плът, млади и малтрирани, за да се компенсира напускането на изчерпалите се, увредилите се, отвратените, изпразнените.

Едно главозамайване обзема в последствие хората които са напуснали тези среди – как е възможно човек да се подлага на такъв осакатяващ натиск в името на толкова енигматичен залог? Това е почти същото главозамайване което обзема всеки преуморен екс-мениджър станал хлебар, когато си спомня за предишният си живот. Изолацията на тези среди е структурна – между тях и светът те са сложили радикалността като критерий, те повече не възприемат феномена, а само неговото измерване. В даден момент на самоизяждане някои ще се надпреварат кой е по-радикален като критикуват самата среда, което няма да направи и най-малка драскотина на нейната структура. „На нас ни изглежда, че това което наистина ограничава свободата ни“, пише Малатеста, „и прави невъзможна инициативата, е изолацията която ни прави безсилни“. Това че фракция от анархистите се обявяват за „нихилисти“, е напълно логично – нихилизмът е неспособността човек да вярва в това в което вярва – в нашият контекст, в революцията. Между другото, няма нихилисти, има само безсилни индивиди.

Радикалът, дефиниращ себе си като производител на радикални действия и дискурси, свърши като фабрикуващ чисто количествена идея за революцията – един вид криза на свръхпроизводство на индивидуални бунтовни актове. „Да не губим от поглед това“, пишеше още Емил Анри, „че революцията ще бъде резултат само от всички тези отделни актове на бунт“. Историята е тук за да оспори тази теза – било то френската революция, руската или тунизийската, във всички случаи революцията е резултат от шокът от сблъсъкът между един отделен акт – превземането на затвор, военно поражение, самоубийството на уличен продавач на плодове – и общата ситуация, а не аретмитичната сума на отделните бунтовни актове. Междувременно тази абсурдна дефиниця за революция извършва своята предвидима разруха – човек се изтощава в активизъм който води до никъде, посвещава се на плашещ култ към изпълнението в който става дума за това да се актуализира във всеки момент, тук и сега, своята радикална идентичност – в демонстрации, в любовта или в дискурсите. Това продължава известно време – до изтощение, депресия или репресия. Но никаква промяна не е постигната. Един жест е революционен не чрез своето съдържание, а чрез веригата от последствия която поражда. Ситуацията е тази която определя смисълът на акта, а не намерението на авторът. Сън Дзу казва, че „трябва да се изисква победата от ситуацията“. Всяка ситуация е съставена от различни елементи, пресичана от линии на сили, на напрежения, на конфликти, открити или латентни. Приемайки войната която е тук, да се действа стратегически предполага да се започне от един отвор във ситуацията, да бъде тя разбрана отвътре, отношенията на сила и власт които я конфигурират, полярностите в нея. Едно действие е революционно или не чрез смисълът който взема от контактът му със света. Да се хвърли камък никога не е просто „хвърляне на камък“. Това може да замрази една ситуация, или да задейства антифада. Идеята че може да се „радикализира“ една борба като се внесе цялата маса от практики и дискурси имащи репутацията на радикални, е политика на извънземни. Едно движение живее чрез серията от промени които то извършва в продължение на времето. То е следователно във всеки момент определена дистанция между състоянието в което се намира и своят потенциал. Ако спре да се променя, ако остави своят потенциал нереализиран, то умира. Решителният жест е този който се намира една стъпка пред състоянието на движението и който, скъсвайки по този начин със статуквото, отваря за него достъпът към собственият му потенциал. Този жест може да бъде да се окупира, да се троши, да се нанася удар или просто да се говори истината, състоянието на движението решава това. Революционно е това, което фактически причинява революции. Докато то може да бъде определено само след събитието, чувствителност към ситуацията подхранвана от историческо познание, помага много за интуинцията за него.

Да оставим следователно грижата за радикалността на депресивните, нарцистичните и провалилите се. Истинската грижа за революционерите е да подпомагат растежът на живите сили в които участват, да се грижат за революционните развития, за да се стигне до революционна ситуация. Всички които се гаргарят като догматично противопоставят „радикалните“ на „гражданите“, „активните бунтовници“ на пасивното население, правят бент пред такива развития. В тази точка те предчустват работата на полицията. В настоящатата епоха трябва да считаме тактичността за кардинална революционна добродетел, а не за абстрактната такава. И под „тактичност“ ние разбираме изкуството на направляване на революционните развития.

Едно от чудесата на борбата в Долината Суза е, че успя да откъсне сериозен брой радикални от тяхната усърдно изкована идентичност. Накара ги да се върнат на земята. Влизайки в контакт с една реална ситуация, те успяха да изоставят голяма част от техният идеологически скафандър, не без да предизвикат безкрайното презрение на онези които останаха затворени в тяхната междузведна радикалност в която трудно се диша. Това определено се дължи на специалното изкуство което тази борба разви, никога да не се оставя да приеме имиджът който властта й натрапваше, с цел да я ограничи по-добре – било то този на екологично движение на граждани легалисти, или на авангард на въоръжено насилие. Редувайки семейни протести с атаки на строителният обект на TAV, прибягвайки към саботаж в един момент и към партньорство с кметството на долината в друг, свързвайки анархисти с католици, това движение е революционно най-малко защото успя да деактивира пъклената двойка пацифизъм и радикализъм. „Да се живее политически“, обобщи едно сталинистко денди точно преди да умре, „означава да се действа вместо да бъдеш действан, да правиш политика вместо да бъдеш правен от политика, да бъдеш преправян от нея. Означава да водиш битка, серия от битки, да водиш война, своята собствена война с военни цели, с перспективи близки или далечни, със стратегия, с тактика“.

3. Управляването като контра-революция

„Гражданската война“, казваше Мишел Фуко, „е матрицата на всички борби за власт, на всички стратегии на властта и в последствие също и матрицата на всички борби срещу властта“. Той добавя, „гражданската война не само поставя на сцената колективните елементи, но тя също ги конституира. Далеч от това да бъде процесът чрез който се спускаме от републиката към индивидуалността, от суверенът към природното състояние, от колективният ред към войната на всички срещу всички, гражданската война е процесът през който и чрез който се конституират едно определно количество нови колективности, които не са съществували дотогава“. Върху този план на възприятие се упражнява всяко политическо съществуване. Пацифизмът който вече е загубил и радикализмът който не иска друго освен да загуби, са два начина да не бъде видяно това. Да не се вижда, че войната в основата си няма нищо военно. Че животът е същностно стратегически. Иронията на тази епоха е, че единствените които ситуират войната там където тя се води и разкриват планът на управляването, са самите контра-революционери. Поразително е, че през последният половин век пацифистите започнаха да отхвърлят войната във всички нейни форми, и това в момент в който военните развиха не-военна концепция, гражданска концепция за водене на война. Ето няколко случайни примера извадени от съвременни публикации:

„Мястото на общият въоръжен конфликт прогресивно се разширява от бойното поле, за да обхване цялата земя. По същият начин неговата продължителност вече се разпростира в безкрайността, без обявяване на война, нито на примирие…Съвременните стратези поради тази причина подчертават, че победата сега идва по-скоро чрез превземането на сърцата на членовете на едно население, отколкото чрез превземане на територията им. Подчинението трябва да бъде постигнато чрез вярност, а вярността чрез почит. Става дума за това да се наложиш вътре във всеки, там където днес се случва социалният контакт между човешките колективности. Разсъблечени от световната хомогенизация, свързани от глобализацията, проникнати от телекомуникацията, днес фронтът се ситуира във вътрешността на всеки от членовете които съставляват колективностите. Една тъкан от пасивни партизани може да се обобщи със следната фраза „Фронтът във всяка личност и повече личности на всеки фронт“. Цялото политико-стратегическо предизвикателство на един свят който е нито във война нито в мир, който унищожава всички класически военни и юридически правила на конфликтите, се състои във възпрепятстване на пасивните партизани на ръба на действието, на прага на войната, да станат активни партизани.“ (Лоран Дане, Полемосферата)

„Днес когато теренът на войната надхвърля сухоземните, морските, въздушните, пространствените и електронни терени, за да се разшири в областите на обществото, политиката, икономиката, дипломацията, културата и физиологията, взаимодействието между различните фактори прави много труден превесът на военната област като доминираща във всички войни. Идеята че войната може да се разпростре в не-военните области е много странна за разума и трудна за признаване, но събитията демонстрират все повече и повече, че такава е тенденцията…В този смисъл не съществува вече област на живота, която да не може да служи на войната и почти не съществуват вече области, които да не съдържат нападателният аспект на войната.“ (Киао Лианг и Уанг Ксиангсуи, Войната отвъд границите)

„Вероятната война не се води „между“ обществата, а „във“ обществата…Тъй като целта е човешкото общество, неговото управляване, неговият обществен договор, институции, а не вече тази или онази провинция, тази река или онази граница, няма вече линия или терен които да бъдат превземани или опазвани. Единственият фронт който трябва да удържат силите в сблъсък, е този на населенията…Да се спечели войната, това означава да се контролира средата…Вече не става дума да се наблюдават маси от танкове и да се локализират потенциални мишени, а да се разбира социалната среда, поведенията, психологиите. Целта е да бъдат повлиявани човешките воли чрез избирателно и пропорционално прилагане на сила…Военните действия са наистина „един начин на говорене“. Всички големи операции сега са на първо място операция на комуникиране, в която всички действия, включително и най-малките, говорят повече от думите…Да се води война, това на първо място означава да се направляват възприятията, тези на сборът от действащите лица, близки или далечни, преки или непреки“. (Венсан Депор, Вероятната война )

„Постмодерните развити общества са станали екстремно сложни и като следствие твърде крехки. За да се предотврати техният колапс в случай на „авария“, те трябва задължително да се децентрализират (спасението ще дойде от покрайнините на обществото, а не от институциите)…Задължително е да се разчита на местните сили (милиции за самозащита, паравоенни групировки, частни военни фирми), на първо място от практична гледна точка поради тяхното познаване на средата и населението, на второ това е знак на доверие от страна на Държавата, който федерира различните инициативи и ги укрепва, и накрая и най-вече защото те са по-способни да намират решения, едновременно подходящи и оригинални (неконвенционални), на деликатни ситуации. С други думи отговорът който дава неконвенциалното водене на война трябва да бъде преди всичко граждански и паравоенен, вместо полицейски и военен…Ако Хизбула стана международен играч от първостепенно значение, ако Нео-Запатисткото движение достигна да представлява алтернатива на неолибералната глобализация, то сме принудени да признаем че „местното“ може да взаимодейства с „глобалното“ и че това взаимодействие е наистина една от главните характеристики на нашето време…За да бъдем кратки, на едно местно-глобално взаимодействие трябва да може да се отговоря с взаимодействие от същият вид, опиращо се не на държавният апарат (дипломация, армия), а най-вече на местният елемент – гражданинът.“ ( Бернард Вихт, Към един не-директен ред: контра-партизанство в епохата на инфо-войната.)

Човек гледа по различен начин, след като е прочел това, на ролята на милициите от граждани-метачи и на призивите за доносничене след августовските бунтове в Англия през 2011г., или на въвеждането – а след това елиминирането когато „питбулът стана твърде голям“ – на фашистите от „Златна Зора“ в гръцката политическа игра. Да не споменаваме скорошното въоръжаване от Федералната Мексиканска Държава на гражданските милиции в щата Мичоакан⁵⁵. Това което се случва по насотящем може да бъде резюмирано приблизително по следният начин: контра-революцията от военна доктрина е станала принцип на управляването. Една от телеграмите на американската дипломация разкрита от WikiLeaks, го потвърждава откровено: „Програмата за умиротворяване на фавелите⁵⁶ включва някои характеристики на доктрината и стратегията на САЩ за контра-бунтовничество в Ирак и Афганистан“. Нашата епоха може да бъде сведена до тази борба, тази надпревара, между възможностите за революция и партизаните на контра-революцията. Това е което служеше да прикрие рядката криза на политическо дърдорене отприщена в Запада от „арабските революции“. Да прикрие например фактът, че отрязването на всички комуникации в бедните квартали, каквото направи Мубарак в началото на въстанието, не беше само импулсивен акт на обезумял диктатор, а стриктно прилагане на докладът на НАТО Операции в градска среда през 2020г.

Няма световно правителство, има глобална мрежа от местни системи на управляване, т.е. глобален апарат, мрежов, за контра-революция. Разкритията на Сноудън засвидетелстват достатъчно: тайни служби, мултинационални корпорации и политически мрежи се кооперират без срам, отвъд нивото на националната държава за която на никой вече не му пука. И няма център и периферия, вътрешна сигурност и външни операции. Това което е експериментирано върху някой далечен народ, ще бъде приложено на собственият рано или късно – войските които изколват парижкият пролетариат през Юни 1848г., са тренирани във „улицичната война“, razzias⁵⁷ и enfumades⁵⁸ в Алжир в ходът на колонизирането. Батальоните от Италианската Алпийска Пехота току що завърнали се от Афганистан, са разположени в Долината на Суза. В Западът употребата на въоръжените сили в собствената национална територия в случай на безредици от важно значение не е вече табу, а стандартен сценарий. От санитарни кризи до бъдещи терористични атентати, техните умове са методично подготвени. Навсякъде текат тренировки за градски сражения, за „умиротворяване“, за „след-конфликтно стабилизиране“: има едно поддържане в готовност за бъдещи въстания.

Трябва следователно да четем контра-въстаническите доктрини за войната която е водена срещу нас, тъчащи измежду други неща и нащата обща ситуация в тази епоха. Трябва да ги четем едновременно като качествен скок в концепцията за войната без познанването на който не можем да се ситуираме, а също и като мамещо огледало. Ако контра-революционните доктрини са моделирани върху последователните революционни доктрини, не може по негативен път да се изведе някаква теория на въстанието от контра-въстаническите доктрини. Тук е логическият капан. Вече не е достатъчно да водим малката война, да атакуваме изненадващо, да лишаваме врагът от всякакви мишени. Дори тази асиметрия беше редуцирана. Във войната както и в стратегията не е достатъчно да наваксваме нашето закъснение – трябва да вземем предимство. Трябва ни стратегия която визира не врагът, а неговата стратегия, която я обръща срещу нея самата. Която прави така, че колкото повече той мисли че печели, толкова повече върви към поражение.

Това че контра-революцията е направила самото общество театърът на своите операции, не индикира по никакъв начин, че войната която трябва да се води е „социалната война“, както се гаргарят някои анархисти. Основният порок на това схващане е, че като поставя под общ знаменател офанзивите провеждани от „Държавата и Капиталът“, и тези на техните противници, то поставя подривните дейности в едно отношение на симетрична война. Струшената витрина на офис на Air France като отмъщение за експулсирането на нелегални емигранти е декларирано като „акт на социална война“, наравно с вълна от арести на тези които се борят срещу центровете за задържане на бежанци. Докато трябва да признаем неоспоримата решителност от страна на много привърженици на „социалната война“, те приемат да се борят лице в лице срещу Държавата на един терен, „социалният“, който винаги е бил само неин. Представените тук сили са асиметрични. Смазващото поражение е неизбежно.

Идеята за „социална война“ е само провалило се осъвременяване на „класовата война“, днес когато позицията на всеки в отношенията на производство няма повече формалната яснота на фордистката фабрика. Понякога изглежда така като че ли революционерите са обречени да копират моделът на това срещу което се борят. Както обобщава през 1871г. един член на Международната Асоциация на Работниците, тъй като шефовете са организирани глобално като класа около своите интереси, така и пролетариатът трябва да се организира глобално, като работническа класа и около своите интереси. Както обяснява един член на още съвсем младата болшевишка партия, тъй като царисткият режим е организиран в дисциплиниран и йерархизиран политико-веонен апарат, Партията трябва следователно също да се организира в дисциплиниран и йерархизиран политико-военен апарат. Могат да се умножават историческите примери, всички еднакво трагични, за това проклятие на симетрията. Така Алжирската FLN не чакаше победата, за да се направи толкова приличаща в нейните методи на колониалните окупатори срещу които се бореше. Или Червените Бригади, които си представяха че като отстранят петдесетте души считани за съставляващи „сърцевината на Държавата“, ще бъдат способни да вземат цялата машина. Днес най-грешното изражение на тази трагедия на симетрията идва от изкуфелите усти на новото ляво – трябва на разпръснатата Империя структурирана в мрежа, но все пак снабдена с командни центрове, да противопоставим множествата, също разпръснати, структурирани в мрежа, но все пак снабдени с бюрокрация, и ще дойде денят в който ще вземем командните центрове.

Белязан с такава симетрия, бунтът може само да загуби – не само защото предоставя лесна мишена, разпознаваемо лице, но най-вече защото приема чертите на неговият враг. За да се убедим, нека отворим например Контра-въстание, теория и практика на Давид Галула. Виждаме методично детайлирани етапите на окончателната победа на една лоялистка сила над предполагаеми бунтовници. „От гледна точка на бунтовникът, най-добрата кауза е по дефиниция тази която може да привлече най-голям брой подръжници и да възпре минимумът противници. Не е абсолютно необходимо проблемът да е остър, макар че работата на бунтовникът ще бъде улеснена ако такъв е случаят. Ако проблемът е само латентен, първото което трябва да направи бунтовникът е да го направи крещящ, чрез „повишаване на политическото съзнание на масите“…Бунтовникът не трябва да се ограничава до експлоатиране само на една кауза. В случай че не разполагат с глобална такава като например анти-колониализмът, достатъчно е да комбинира политическите проблеми, социалните, икономическите, расовите, религиозните и културните, той може много да спечели като избира от един асортимент от каузи специално адаптирани за различните групи съставляващи обществото, което иска да превземе“.

Кой е „бунтовникът“ на Давид Галула? Никой друг освен деформирано отражение на Западни политици, държавни служители или майстори на рекламата – циничен, външен на всяка ситуация, лишен от всякакви искрени желания, с изключение на жажда за господство. Бунтовникът който Галула знае как да бори, е чужденец за света и за всякаква вяра. За него бунтът не идва никога от населението, което се стреми само към сигурност и е склонно да следва тези които го защитават най-добре, или го заплашват най-малко. Населението не е нещо повече от пешка в борбата между елитите, една инертна маса, едно блато. Може да изглежда удивително, че разбирането на властта за бунтовникът се колебае между фигурата на фанатика и тази на сръчният лобист – но това е по-малко изненадващо от готовността на толкова много революционери да надят тази неприятна маска. Винаги същото това симетрично схващане за войната, дори за „асиметричната“ – малки групички които се борят помежду си за контрол над населението, които поддържат с него винаги отношение на външност. Тук е монументалната грешка на контра-въстанието – въпреки успеха си да ограничи асиметрията на партизанските тактики, то продължава да произвежда фигурата на „терористът“, изхождайки от това което то самото е. Тук е следователно нашето предимство, стига да отказваме да въплъщаваме тази фигура. Това е което всички ефикасни революционни стратегии трябва да приемат като отправна точка. Свидетелство е провалът на американската стратегия в Ирак и Афганистан. Контра-въстанието толкова добре обърна „населението“ срещу себе си, че на админситрацията на Обама й се налага да убива с дронове всекидневно и с хирургическа точност всеки който може да прилича на бунтовник.

4. Онтологична асиметрия и щастие

Ако бунтовническата война срещу управляването е необходимо да бъде асиметрична, това е защото има онтологическа асиметрия между тях и следователно несъгласие относно дефиницията за война, относно нейните методи и нейните цели. Ние другите революционери сме едновременно фокусът и мишената на постоянната офанзива, каквото стана управляването. Ние сме „сърцата и умовете“ които трябва да бъдат покорени. Ние сме тълпите които трябва да бъдат „контролирани“. Ние сме средата в която агентите на правителствата еволюират и която те възнамеряват да подчинят, а не съперник в надпреварата за власт. Ние не се борим бидейки измежду народа, „като риба във вода“ – ние сме водата, в която газят нашите врагове – разтворима риба. Не се крием в засада сред плебеите на този свят, защото плебеите също се крият в нас. Жизнеността и ограбването, гневът и мръсните трикове, истината и измамата, всички изскачат дълбоко от нас. Няма никой който да бъде организиран. Ние сме този материал който расте изотвътре, организира се и се развива. Тук се намира истинската асиметрия и нашата реална силна позиция. Тези които вместо да работят с това което има там където се намират, правят от тяхната вяра, чрез терор или изпълнение, стока за износ, само се откъсват от самите себе си и от своята база. Не е въпрос да се отмъква от врагът някаква „грижа за населението“, нито неговата безучастна пасивност – това което трябва да се направи, е да няма повече население. Населението никога е било обект на управлението без преди това да е било негов продукт, то спира да съществува като такова в моментът в който спира да бъде управляемо. Това е целият залог на битката която тихо се вихри след всяко въстание – да се унищожи мощта която е била намерена там, кондензирала се е и се е разгърнала. Да се управлява никога не е било нищо друго освен да се отказва на хората всякаква политическа възможност, т.е. да се предотвратява бунта.

Отрязване на управляваните от тяхната способност за политическо действие, това е което прави полицията всеки път когато се опитва в една кротка демонстрация да „изолира буйстващите“. За да бъде смазан един бунт, нищо не е по-ефикасно от това да се провокира разделение сред разбунтвуалите се на невинно или смътно съгласяващо се население и войнстващ авангард, които по необходимост са малцинство, най-често нелегално и които скоро ще бъдат „терористи“. На Франк Китсън, кръстникът на британското контра-въстание, дължим най-завършеният пример на такава тактика. През годините последвали необикновеният конфликт погълнал Северна Ирландия през Август 1969г., голямата сила на IRA беше да се обедини с католическите квартали които се бяха обявили за автономни и бяха ги повикали на помощ, в Белфаст и в Дери, по време на бунтовете. Free Derry, Short Strand, Ardoyne – повече от едно място се беше организирало в no-go територии, които се откриват често в земи на апартейд и които днес са все още маркирани от километри на peace lines. Гетото беше въстанало, беше барикадирало входовете които днес са затворени за полиция и лоялисти. 15 годишни хлапета редуваха сутрини в училище с вечери на барикадите. Най-уважаваните членове на общността пазаруваха за десет души и организираха нелегални бакалници за тези които не можеха повече да се разхождат невинно. Макар и заварена неподготвена от летните събития, Временната IRA се сля с изключително гъстата етична тъкан на тези анклави в състояние на постоянно въстание. От тази незаличима позиция на сила, всичко изглеждаше възможно. 1972г. трябваше да бъде годината на победата.

С лекота изненадано от събитията, контра-въстанието приложи големите инструменти – във военна операция без еквивалент след Суецката криза, бяха изселвани кварталите, бяха пречупвани анклавите, ефективно разделяйки по този начин „професионалните“ революционери от бунтовните населения които бяха въстанали през 1969г., изскубвайки ги от хилядите съучастничества които се бяха изплели там. Чрез тази маневра Временната IRA беше ограничена до нищо повече от въоръжена фракция, паравоенна група, несъмнено впечатляваща и решителна, но обречена на изтощение, на затваряне без процес и на общи екзекуции. Тактиката на репресиране се състоеше в произвеждането на един радикален революционен субект, като бъде той изскубнат от всичко което го правеше жизнена сила на католическата общност – едно териториално закотвяне, един всекидневен живот, една младост. И като че това не беше достатъчно, бяха организирани фалшиви атентати на IRA, за да се постигне обръщане срещу нея на едно парализирано население. Чрез counter gangs и false flag operations, всичко беше подходящо за да се направи от IRA нелегално чудовище, териториално и политически откъснато от това което беше силата на републиканското движение – кварталите, тяхната оправност и организираност, техният обичай да се бунтуват. Веднъж когато бяха изолирани „паравоенните“ и бяха банализирани хилядите изключителни процедури за да бъдат те унищожени, нямаше какво друго да се прави освен да се очаква че „неприятностите“ ще се разсеят от самосебе си.

Когато най-безразборната репресия ни сполети, трябва да се пазим да не виждаме в нея най-после постигнато доказателство за нашата радикалност. Да не вярваме, че се стремят да ни разрушат. По-скоро да изхождаме от хипотезата, че се стремят да ни произведат. Да ни произведат като политически субект – като „анархисти“, като „Черен Блок“, като „анти-системни“, да ни извадят от общото население, като ни лепнат политическа идентичност. Когато репресията ни удари, да започнем като не се вземем за нас самите, да разтворим фантазменият субект-терорист който теоретиците на контра-въстанието полагат толкова усилия да имитират. Субект чието представяне служи най-вече за произвеждане на „населението“ като контраст – населението като апатична и аполитична маса, достатъчно незряла за да бъде управлявана, да бъде задоволяван нейният глад и нейните консуматорски мечти.

На революционерите не им е работа да конвертират „населението“, изхождайки от кухата външност на някакъв кой знае какъв „социален проект“. Вместо това те по-скоро би трябвало да започнат от тяхното собствено присъствие, от местата които обитават, от териториите които са им познати, от връзките които ги обединяват с това което се случва около тях. От самият живот идва идентифицирането на врагът и на ефикасните стратегии и тактики, а не от изповядването на предварителна вяра. Логиката на увеличаването на мощта⁵⁹ е всичко което може да бъде противопоставено на логиката на вземането на властта. Да се обитава пълноценно е всичко което може да бъде противопоставено на парадигмата на управляването. Можем да се нахвърлим върху Държавният апарат, но ако спечеленият терен не бъде незабавно изпълнен с нов живот, управлението ще го превземе отново. Раул Зибечи пише относно бунтът Аймара в Ел Алто, Боливия, през 2003г. „Акции от такъв мащаб нямаше да бъдат възможни без съществуването на гъста мрежа от връзки и отношения между личностите, отношения които самите са форми на организация. Проблемът е че ние не сме склонни да считаме, че отношенията на съседство, на приятелство, другарство, на семейство, които се изковават във всекидневният живот, са организации от същото ниво като синдикатът, партията и Държавата…В културата на Западът отношенията създадени чрез договор, кодифицирани във формални договорености, са често по-важни от лоялностите изтъкани чрез афективни връзки“. Трябва да посветим на най-малките всекидневни детайли на нашият общностен живот същата грижа, каквато посвещаваме на революцията. Защото въстанието е преместване в офанзивен план на тази организация, която е неотделима от всекидневният живот. То е качествен скок в етичното измерение, а не най-после консумирано скъсване със всекидневието. Зибечи продължава: „Органите които поддържат въстанието, са същите които поддържат колективният всекидневен живот (събранията в съветът на кварталите на Ел Алто). Ротацията и задължението които управляват всекидневният живот, управляват по същият начин блокадите на шосетата и улиците“. Така се разтваря стерилното разграничаване между спонтанност и организация. Няма от една страна до-политическа сфера, необмислена,“спонтанна“, на съществуването, а от друга политическа сфера, рационална и организирана. Който има скапани отношения, може само да прави скапана политика.

Това не означава че за да водим побеждаваща офанзива, трябва да забраним конфликтите между нас – конфликтите, а не двуличието и интригантството. До голяма степен благодарение на това че никога не пречеше на различията – дори и с цената на открити конфронтации – палестинската съпротива успяваше сериозно да притеснява израелската армия. Тук както и другаде политическата фрагментация е както знак за неотричима етическа жизненост, така и кошмар за разузнавателните агенции които имат за задача да картографират съпротивата, за да я унищожат след това. Един израелски архитект написа: „Военните методи на израелци и палестинци са фундаментално различни. Палестинската съпротива е фрагментирана в множество от организации, всяка имаща въоръжена част която е повече или по-малко независима – бригадите Езедин ал-Касам за Хамас, Сарая-ал-Кудс за Ислямски Джихад, бригадите от мартири на Ал-Акса, Сила 17 и Танзим-ал-Фатах за Фатах. Тези са допълнени от независимите Комитети за Народна Съпротива и предполагаемите или реални членове на Хизбула и/или Ал-Кайда. Нестабилността на отношенията която поддържат тези групи, движейки се между коопериране, съперничества и въоръжени конфликти прави тяхното взаимодействие толкова по-трудно за идентифициране и в същото време увеличава техният капацитет, тяхната ефикасност и тяхната колективна устойчивост. Разпръснатата природа на палестинската съпротива, в която различните организации споделят информация, компетентност и амуниции, понякога организират съвместни операции, а понякога се съревноват помежду си, ограничава ефекта от атаките на израелските сили“. Приемането на вътрешният конфликт по никакъв начин не възпрепятства конкретното изработване на революционна стратегия. Напротив, това е най-добрият начин едно движение да остане живо, да поддържа отворен същностният въпрос, да прави навреме необходимите промени. Но ако приемаме гражданската война, включително и помежду ни, не е само защото това конституира само по себе си добра стратегия за дерайлиране на имперските офанзиви. Това е също и най-вече защото тя е съвместима с нашата идея за животът. Ако да бъдеш революционер означава привързаност към определени истини, от тяхната неограничима множественост следва, че нашата партия никога няма да се радва на мирно единство. Относно организацията следователно, няма избиране между братски мир и братоубийствена война. Има избиране между формите на вътрешно конфронтиране, които или подсилват революциите, или им пречат.

На въпросът „Каква е вашата идея за щастие?“ Маркс отговаря „Да се боря“. На въпросът „Защо се борите?“ ние отговаряме, че от това зависи нашата идея за щастие.

Единствената Родина – Детството

  Крит, 2008г.

1. Няма „Общество“ за защитаване или разрушаване. 2. Да превърнем Подборът в Отцепване. 3. Няма „Местни Борби“, а война на светове.

1. Няма „Общество“ за защитаване или разрушаване.

На 5-ти Май 2010г. Атина преживя един от онези дни на обща стачка, в които всички бяха на улицата. Атмосферата беше пролетна и борбена. Синдикалисти, Маоисти, Анархисти, държавни служители и пенсионери, младежи и имигранти, центърът на града беше буквално наводнен от демонстранти. Страната с един все още ненакърнен гняв беще открила невероятните меморандуми на Тройката. Парламентът, който беше на път да гласува още един транш от „стриктни“ мерки, изглеждаше като че ли всеки момент ще бъде нападнат. Министерството на Икономиката се предаде първо и започна да гори. Навсякъде по маршрутът павета бяха измъквани, банки бяха трошени, хората се сблъскваха с полицията, която не икономисваше задушаващи бомби и ужасен сълзотворен газ внесен от Израел. Анархистите ритуално хвърляха техните коктейли Молотов и, нещо не толкова обичайно, бяха аплодирани от тълпата. Скандираха се класическото „ченгета, прасета, убийци“ и се чуваха викове „да запалим парламента!“, „правителство, убийци!“. Това което изглеждаше като начало на въстание спря в началото на следобедът, поразено в полета си от правителствена новина. Анархистите, след като са опитали да запалят библиотека Янос на улица Стадиу, са подпалили банка която не е зачитала общата стачка, а вътре е имало служители. Трима са загинали от задушаване, един от тях бременна жена. Разбира се пропуска се да се уточни, че директорите на банката са заключили пожарните изходи. Събитието в Банка Марфин въздейства тежко върху гръцкото анархистко движение. Този път то, а не правителството, се оказа в ролята на убиец. Разделителната линия която се появи през 2008г. между „социални анархисти“ и „анархисти нихилисти“ достигна връхна точка на интензивност. Отново се появи старият въпрос дали трябва да се върви срещу обществото за да бъде то променено, да му се предложи и даде пример за за други начини на организиране, или чисто и просто то да бъде разрушено без да бъдат спасявани онези, които със своята пасивност и подчинение осигуряват неговият безспирен ход. В тази точка хората изпаднаха в объркване както никога преди. Нещата не се ограничиха до вербални атаки. Хора се биха до кръв, за забавление на полицията.

Трагичното в този случай е, че хората се разделиха по отношение на въпрос, който вече не стои. И това обяснява защо дебатът остава стерилен. Може би няма „общество“ за разрушаване, нито за убеждаване – може би тази фикция родена в краят на XVIII-ти век, която ангажира толкова революционери и управляващи за две столетия, издаде своят последен дъх без да сме го разбрали. Но все още ни е необходимо да знаем как да траурим нейната кончина, оставайки недосегаеми както за носталгията на социологът изплакал Краят на обществата, така и за неолибералният опортюнизъм който един ден обяви със своята войствена самоувереност: „There is no such thing as society.“⁶⁰

През Осемнадесети век „Гражданското Общество“ е противопоставяно на „Природното Състояние“. То е фактът на „хората събрани заедно под едно и също управление и закони“. „Обществото“, това е определено състояние на цивилизованост, или по-точно това е „доброто аристократично общество“, което изключва множеството на плебеите. В течението на XVIII-ти век, когато се развиват либералното управляване и „тъжната наука“ която му съответства, „Политическата Икономия“, „Гражданското Общество“ започва да означава буржоазното общество. То повече не се противопоставя на „Естественото Състояние“, то самото става един вид „естествено“, когато се разпространява навикът да бъде считано за естествено човекът да се държи като икономическо същество. „Гражданското Общество“ не е било разбирано като това, което се противопоставя на Държавата. Необходим е целият Сен-Симонизъм, целият сциентизъм, целият социализъм, целият позитивизъм и целият колониализъм на 19-ти век за да бъде наложена очевидността на „обществото“, очевидността че човеците формират, във всички проявления на тяхното съществуване, едно голямо семейство, една специфична тоталност. В краят на 19-ти век всичко става социално – жилищата, въпросът, икономиката, реформата, науките, хигиената, сигурността, работата, а също и войната – „социалната война“. В апогеят на това движение загрижени филантропи основат в Париж, през 1894г., един „Социален музей“ имащ за мисия да разпространява и експериментира със всички техники способни да усъвършенстват, умиротворяват и дезинфекцират „социалният живот“. През 18-ти век дори не се е мечтало за създаване на „наука“ като социологията, а още по-малко тя да бъде основана на моделът на биологията.

В основата си „обществото“ е сянката хвърляна от следващите едни други начини на управляване. Това е сборът от подчинените на абсолютистката Държава във времето на Левиатан⁶¹, а после този на икономическите субекти в либералната Държава. В перспективата на Социалната Държава човекът като притежател на права, нужди и работна сила, е този който конституира основата на обществото. Лукавостта в идеята за „общество“ е, че тя винаги е служила на управлението за натурализиране на продуктът на неговата дейност, на неговите операции, на неговите техники. Тя е конструирана като нещо което съществува преди продуктът. Едва след Втората Световна Война хората се осмеляват да говорят за „социално инженерство“. От тогава официално обществото е това което бива конструирано, нещо като правенето на nation-building (градене на нация) чрез нахлуването в Ирак. В моментът в който открито се заявява че се прави това, то спира да работи.

Да се защищава обществото не е нищо друго, от епоха в епоха, освен да се защищава обектът на управляване, дори и когато това се прави срещу тези които управляват. До ден днешен една от грешки на революционерите е да се борят на теренът на една фикция, която е по същността си враждебна към тях, да приемат една кауза зад която маскирано напредва управлението. Също така една голяма част от безпорядъкът сред революционерите се дължи на това, че от 70-те години на XX-ти век управлението изостави тази фикция. То се отказа да интегрира всички хора в една подредена тоталност – Маргарет Тачър поне имаше прямотата да го заяви⁶². Управляването стана в един смисъл по-прагматично и изостави изморителната задача да конструира хомогенен човешки род, добре разграничен и добре отделен от останалата част от творението, граничещ долу с нещата и животните и горе с Бог, небесата и ангелите. Влизането в ерата на постоянната криза, на „годините на лесните пари“ и превръщането на всеки в отчаян предприемач на самият себе си, нанесоха такъв удар на социалният идеал, че той излезе с малко замаяна глава от 80-те години. Следващият удар, със сигурност фаталният, се въплъщава в глобализираният метрополис, произведен от развитието на комуникациите и разделянето на процесите на производство в глобален мащаб.

Човек може да пордължава да вижда светът като нации и общества, но те са пресичани и пронизвани от неудържим ансамбъл от потоци. Светът се представя като огромна мрежа в която големите градове, станали метрополиси, са платформи на взаимосвързаност, точки на влизане и излизане – станции. Днес може да се живее по един и същ начин, твърди се, в Токио или в Лондон, в Сингапур или в Ню Йорк, всички метрополиси изплитат еднакъв свят в който това което е важно е мобилността, а вече не привързаността към мястото. Тук индивидуалната идентичност служи за универсален пропуск, който осигурява възможността където и да се намира човек, да може да се свързва там със статистическата извадка от подобните нему. Една колекция от метрополисни über-граждани, движещи се безспирно между чакалните на летищата и тоалетните на Eurostar със сигурност не прави общество, пък било то и глобално. Хипер-буржоазията която договаря сделка близо до Шанз-Елизе преди да отиде да слуша set на някой покрив в Рио и след това да се възстановява от емоциите с after-party в Ибица, представлява упадъкът на един свят, в който става въпрос по-скоро за бързащо наслаждаване преди да е станало твърде късно, отколкото за очакване на някакво бъдеще. Журналисти и социолози не спират да оплакват починалото „общество“ с тяхната изтъркана песен за пост-социалното, нарастващият индивидуализъм, разпадането на старите институции, за загубата на ориентири, въздигането на комунализма, за безкрайното задълбочаване на неравенствата. И защо не когато това което изчезва в случаят, е тяхното препитание.

Революционната вълна от 60-70г. на XX-ти век нанесе фатален удар на проектът за общество на капиталът, в което всички се интегрират мирно. В отговор капиталът предприе териториално преструктуриране. След като проектът за организирана тоталност се разпадна из основи, от тогава от базата, от сигурните и свързани помежду си бази бива конструирана новата глобална организирация, в мрежа, на произвеждане на стойност. Не е повече „обществото“ това от което се очаква да бъде продуктивно, а от териториите, определени територии. През последните трийсет години преструктурирането на капиталът прие формата на ново териториално планиране на света. Залогът е създаването на „клъстери“, на “места за иновативност”, предлагащи на „индивидите притежаващи силен социален капитал“ оптимални условия да създават, иновират, предприемат и най-вече да правят всичко това заедно. А за другите, съжаляваме, но животът за тях ще стане малко по-труден. Универсалният модел е Силиконовата Долина. Навсякъде агентите на капитала са се заели да създават „екосистема“ позволяваща на индивидът, чрез свързването му в мрежа, да се реализира напълно, да „максимализира своите таланти“. Това е новото верую на креативната икономика – в която дуото инженер/клъстер за конкурентност⁶³ e на дансинга с дуото дизайнер/гентрифициран квартал⁶⁴. Според тази нова вулгата производството на стойност, особено в западните страни, зависи от капацитетът за иновиране. Но, както доброволно признават плановиците, една обстановка благоприятна за креативността и споделянето й, една плодородна атмосфера, не се изобретява, тя е „ситуирана“, заражда се на място където една история, една идентичност, може да влезе в резонанс с духът на иновативността. Клъстерът не може да бъде налаган, той се появява върху една територия идвайки от една „общност“. Ако вашият град запада, решението няма да дойде нито от инвеститори, нито от правителството, обяснява предприемач който в момента е на мода – трябва да се организирате, да намерите други, да се опознаете, да работите заедно, да наемете още мотивирани личности, да формирате мрежа, да разтърсите статуквото. Става дума за това чрез бесният курс към технологичен напредък да се създаде ниша, в която конкурирането е временно изоставено и от където за няколко години може да се извлича наем от ситуацията. Продължавайки да мисли според глобална стратегическа логика, капиталът прилага върху териториите една цяла казуистика на планирането. Това позволява на един лош урбанист да каже относно ZAD, земя окупирана за да се попречи на изграждането на летище на територията на Notre-Dame-des-Landes, че тя е без съмнение „възможност за един вид социална и екологична Силиконова Долина…Самата Силиконова Долина беше родена на място което представляваше слаб интерес по това време, но където ниските наеми и мобилизацията на няколко души допринесе за това мястото да стане специалното, международно признатото място което е днес.“ Ferdinand Tönnies, който считаше че винаги е имало само пазарни общества, написа: „Докато в комуната хората остават свързани въпреки всички разделения, в обществото те са разделени въпреки всички връзки“. В „креативните общности“ на капиталът, хората са свързани от самото разделение. Повече няма външно, от където човек може да разграничи животът от произвеждането на стойност. Смъртта е в свои води. Тя е млада, динамична и ви се усмихва.

2. Да превърнем Подборът в Отцепване.

Постоянното подтикване към иновации, креативност, start up, работи най-добре върху куп руини. От тук и цялата промотираща кампания през последните години на готините дигитални бизнеси, които се опитват да направят от индустриалната пустиня наречена Детройт поле за експериментиране. „Представите си град който е бил близо до смъртта и който започва нов живот – това е Детройт. Детройт е град където нещо се случва, един отворен град. Той има какво да предложи на заинтересованите, ангажирани млади хора – артисти, иноватори, музиканти, дизайнери, правещите-градовете (city-makers)“, пише човекът който свръхпродаде идеята за ново урбанистично развитие фокусирано върху „креативните класи“. Да, той говори за град който загуби за петдесет години половината си население, който е на второ място по престъпност сред големите Американски градове, който има 78 000 изоставени сгради, бивш кмет в затвора и наближаващо 50% неофициално ниво на безработица – но в който Amazon и Twitter отвориха нови офиси. Докато съдбата на Детройт не е все още решена, рекламна операция с мащаб на цял град беше достатъчна да трансформира едно пост-индустриално бедствие продължаващо вече няколко десетилетия, състоящо се от безработица, депресия, незаконности – в шикозен район който се кълне само в култура и технология. Това е същото помахване с магическа пръчка което преобразява красивият град Лил от 2004г. насам, когато той беше ефимерна „Европейска столица на културата“. Няма нужда да споменаваме, че това преобразяване включва драстично „обновяване“ на населението на централната част на града. От Ню Орлиънс до Ирак, това което уместно беше наречено „шокова стратегия“ прави възможно да бъде постигнато, зона по зона, доходоносно фрагментиране на света. В това контролирано разрушаване-обновяване на „обществото“ най-явното запустение и най-арогантното богатство са просто два аспекта на един и същ метод на управляване.

Когато човек чете прогнозиращите доклади на „експертите“, намира приблизително следната география: големи метрополисни райони които се състезават помежду си да привличат капитал и smart хора. Метрополиси от вторични зони които се справят достатъчно добре чрез специализация. Бедни селски зони които се справят като стават места, които „биха могли да привличат вниманието на граждани нуждаещи се от природа и спокойствие“, зони на селско стопанство, за предпочитане organic, или „резервати за биоразнообразие“. И накрая – зони на чисто и просто изключване, които рано или късно ще бъдат оградени с контролно-пропусквателни пунктове, ще бъдат контролирани дистанционно с дронове, хеликоптери, светкавични операции и масово прихващане на телефонни разговори.

Човек може да види, че капиталът не си поставя повече въпросът за „обществото“, а по-скоро този за „управляването“. Плюейки в лицето на капиталът революционерите от годините между 1960г.-1970г. заявиха ясно, че не искат да имат нищо общо с него. От тогава той подбира своите избранници.

Капиталът не мисли повече себе си в национален мащаб, а територия по територия. Той не се разпростира равномерно във всяко място. Той се концентрира локално като организира всяка територия в среда на култивиране. Той не се опитва да накара всеки да да се движи с еднакво темпо, под химните на прогреса, а оставя света да се разпадне на зони на интензивно добиване на принадена стойност и занемарени зони, на театри на война и мирни пространства. Има ги Италианският Северозапад и Кампаниа, като втората е достойна само да приема боклука на първият. Има ги София-Антиполис ⁶⁵ и Вилие Льо Бел ⁶⁶. Има ги Сити ъф Лондон⁶⁷ и Нотинг Хил⁶⁸, Тел Авив и Ивицата Газа⁶⁹. Smart градовете и ужасяващите banlieues⁷⁰. Същото се отнася и за населението. Няма вече “цялостно население”. Има млада „креативна класа“, която прави своят социален и културен капитал да дава плодове в сърцето на smart метрополисите, има ги и всички онези за които е станало напълно ясно, че не може да бъдат наети на работа. Има животи които са от значение и други които не си струва да бъдат осчетоводени. Има множественост от населения, някои които са изложени на риск, и други които притежават солидна покупателна способност.

Ако все още е останал някакъв цемент в идеята за „общество“ и крепост срещу нейното разглобяване, това със сигурност е смехотворната „средна класа“. През целият 20-те век тя се разширяваше, или поне виртуално – така че днес две трети от Американци и Французи искрено вярват, че пренадлежат към тази не-класа. Но тя на свой ред също е плячка на безмилостен процес на подбор. Човек не може да си обясни по друг начин размножаването на reality TV програмите които инсценират най-садистични форми на съревноваване, освен като масова пропаганда имаща за цел да научи всеки на малките всекидневни убийства между приятели, до които се свежда животът в свят на постоянен подбор. Според ораклите от DATAR, Френската държавна агенция която планира и координира дейността на правителствата по отношение на териториалното развитие, през 2040г. „размерът на средната класа ще се е свил“, преценка от която те са доволни. „Имащите най-голям късмет нейни членове ще съставляват най-ниските фракции на транснационалният елит“, а другите „ще гледат как живота им се доближава до този на по-низшите класи“, тази „помощна армия“ която „ще обслужва нуждите на елитът“ и ще обитава западнали райони в съжителство с един „интелектуален пролетариат“, очаквайки интегриране във или отчуждени от по-горните нива на социалната йерархия⁷¹. Казано с не толкова неясни термини, тяхната визия е повече или по-малко следната – пустеещи извън-градски зони, чиито обитатели са се преместили в бедняшки квартали за да направят място за „метрополисни градинари, които организират доставянето от близки места на свежи храни за метрополисът“ и „безбройни природни паркове“, „зони за изключване от дигиталният свят“, „за отдих на градските обитатели, желаещи да изпитат дивото и непознатото“.

Степента на вероятност на такива сценарии е от малко значение. Това което е от значение тук е, че тези които твърдят че комбинират прогнози за бъдещето със стратегии за действие, от самото начало предпоставят кончината на някогашното общество. Цялостната динамика на подборът се противопоставя точка по точка на старата диалектика на интегрирането, в която социалните борби бяха момент. Разделянето на продуктивни територии от една страна и западнали такива от друга, на smart класа и другите, „идиотите“, „бавноразвиващите се“, „некомпетентните“, тези които „се съпротивляват на промяната“ и тези които са привързани, не е повече повлияно от някаква социална организация или културна традиция. Залогът тук е да се определи в реално време, по финен начин, къде се намира стойността, в кое пространство, при кого и за какво. Преподреденият архипелаг от метрополиси няма много общо с включващият и йерархизиран порядък наречен „общество“. Всяка амбиция за тотализиране е изставена. Това е, което показва докладът на DATAR. Същата държавна агенция която разви националната територия, която конструира Фордисткото обединение на Голистка Франция и която сега се хвърля в неговото разрушаване. Те обявяват „залезът на националната държава“, без съжаление. Поставянето на категорични граници, било то чрез установяване на суверенни граници или чрез недвусмислено разделение между човек и машина, между човек и природа, е част от миналото. Това е краят на разграниченият свят. Новото метрополисно „общество“ е разпределено върху хоризонтално, отворено, разширяващо се пространство, не толкова гладко колкото по същността си течно. То се разпростира по краищата си, то надхвърля своите контури. Не е вече толкова лесно да се каже, категорично, кой е вътре и кой е вън. В smart светът едно място за приемане на smart отпадъци е много повече част от обществото, отколкото един бездомен или един селяк.

Преподреждайки се в хоризонталeн, фрагментиран, диференциран план – този на териториалното планиране и развитие – а не във вертикален и йерархичен план произхождащ от средновековната теология, „обществото“ като терен за играта на управляване има само неясни, подвижни и от тук лесно отменяеми граници. Капиталът дори се замечтава за „социализъм“, който е резервиран само за неговите поддръжници. Сега когато Сиатъл е вече изчистен от бедни хора в полза на футуристичните служители на Amazon, Microsoft и Boeing, e дошло време да бъде въведен безплатен градски транспорт. Разбира се че градът няма да иска пари за билети от тези, чийто живот не е нищо друго освен произвеждане на стойност. Би било липса на благодарност.

Решителният подбор на населения и територии има своите рискове. Веднъж когато е направено разделянето на тези които трябва да бъдат насърчавани и онези на които да бъде позволено да умрат, не е сигурно че хората които знаят че им е отредено да отидат на човешкото бунище ще продължават да се оставят да бъдат управлявани.

Човек може само да се надява да управлява този обременяващ човешки остатък – да бъде асимилиран не е вероятно, а да бъде ликвидиран без съмнение би било неприлично. Плановиците, било то с безразличие или с цинизъм, приемат „сегрегацията“, „увеличаващите се неравенства“, „разтягането на социалните йерархии“ като факт на епохата, а не като отклонение което трябва да бъде спряно. Единственото отклонение е това, което може да превърне сегрегацията в отцепване – „бягство на част от населението към перифериите, където може да се организират в автономни общности“, потенциално „противопоставящи се на доминиращите модели на неолибералната глобализация“. Ето заплахата която трябва да бъде управлявана.

Ние ще приемем отцепването което капиталът вече практикува, но по наш начин. Отцепването не означава да изрежем територия от националната цялост, не означава да се изолираме, отрязвайки комуникациите със всички останали – това определено би означавало смърт. Отцепването не означава да използваме отпадъците на този свят за да сглобяваме контра-клъстери, където алтернативни общности ще релаксират в тяхната въображаема автономия обърнала гръб на метрополисите – това вече фигурира в плановете на DATAR, които вече предвиждат да оставят тези хора да вегетират в безобидната им маргиналност. Отцепването означава да живеем в дадена територия, да приемем нашата ситуирана конфигурация на света, нашият начин на пребиваване в тази територия, формата на живот и истините които ни поддържат, и от там да влезем в конфликт, или в съучастничество. Означава да се свържем стратегически с други зони на дисидентство, интензифицирайки нашите циркулации с приятелски райони, като границите са без значение. Да се отцепим означава не да скъсаме с националната територия, а със самата съществуваща география. Означава да начертаем една различна, прекъсната география, интензивна, във формата на архипелаг – и така да отидем да се запознаем с места и територии които са близо до нас, дори и да са на 10 000 километра разстояние.

В един от своите памфлети опонентите на влаковата линия Лион-Торино пишат:

„Какво означава да бъде човек No TAV? Означава да започне от простото заявление „Високо-скоростният влак никога няма да минава през Долината Суза“ и да орагнизира живота си така, че това заявление да бъде удържано. Много хора се събраха заедно през последните двайсет години около тази увереност. На базата на тази конкретна позиция от която не може да става и дума да се отстъпва, целият свят се преподрежда. Борбата в Долината Суза засяга целият свят, не защото защищава „общото благо“, а защото в борбата е споделяна определена идея какво е добро. Идеята се конфронтира с други концепции, защищава се срещу онези които искат да я разрушат, и се свързва с тези които имат афинитет към нея.“

3. Няма „Местни Борби“, а Война на Светове.

Един геополитик на териториалното планиране написа, че „нарастването на интензивността на конфликтите около инфраструктурни проекти е такова, от двайсетина години насам, че можем да се питаме дали не сме свидетели в реално време на прогресивно преместване на конфликтността в нашето общество от полето на социалното към това на териториалното. Колкото повече социалните борби изчезват, толкова повече набират сила борбите в които залогът е територията“. Почти сме склонни да се съгласим с него, виждайки начинът по който борбата в Долината на Суза определи, от нейните далечни планини, темпото на политическите дискусии в Италия през последните години. Виждаме мощта на обединението срещу транспортът на ядрени отпадъци КАСТОР във Вендланд, Германия. Констатираме решителността на тези които се борят срещу мината на Hellas Gold в Йерисос, Халкидики както и на тези които отблъснаха строежът на депо за изгаряне на боклуци в Кератея, Пелопонес. Все повече революционери се нахвърлят лакомо върху това което е наричано „местни борби“, така както се нахвърляха довчера върху „социалните борби“. Дори не липсват Марксисти които се питат, само с век закъснение, дали не е подходящо да преоценят териториалният характер на толкова много стачки, на толкова много борби във фабрики които изглежда да са въвличали цели райони, а не само работниците и чийто терен е бил по-скоро животът, отколкото трудовите отношения. Грешката на тези революционери е, че мислят за локалното така както са мислили за работническата класа, като една реалност съществувала преди борбата. За тях е логично да си представят, че е дошло времето да се конструира нов интернационал от съпротиви срещу „големите ненужни и натрапени проекти“, който ще направи тези съпротиви по-силни и по-заразителни. Тук обаче се пропуска фактът че самата борба е тази която, преконфигурирайки всекидневният живот на териториите в борба, създава съгласуваността на местното, която преди нея е била съвършено мимолетна. „Движението не се задоволяваше да защитава „територията“ в състоянието в кое тя се намираше, а я обитаваше с мисъл за това което тя може да стане…То я направи да съществува, конструира я, даде й съгласуваност“, отбелязват противопоставящите се на TAV. Фурио Йези отбеляза, че „човек опознава по-добре един град в моментите на открит бунт, в редуванията на атаки и контра-атаки, отколкото когато като дете е играл на улиците, по които се е разхождал по-късно държейки за ръка момиче“. Така и с обитателите на Долината на Суза – те нямаше да имат това подробно познаване на тяхната долина и такава привързаност към нея, ако не се бориха в продължение на трийсет години срещу гнилият проект на Европейския Съюз.

Това което е способно да свърже тези различни борби в които залогът не е „територията“, не е конфронтирането срещу едно и също капиталистко преструктуриране, а начинът на живот който е изобретяван или е преоткриван в хода на конфликтът. Това което ги свързва, са жестовете на съпротива – блокада, окупация, бунт, саботаж – като директни атаки срещу производството на стойност чрез циркулация на информация и стоки, чрез свързване на „иновативни територии“. Мощта която те генерират не е нещо което трябва да бъде мобилизирано с цел победа, а е самата победа, която малко по-малко расте. В това отношение движението „Посадете своят ZAD⁷²“ носи добре своето име. Те са в процес на възстановяване на култивирането на земята, която компанията притежаваща договорът за строеж на летище на територията на Notre-Dame-des-Landes беше отнела, и която сега е окупирана от живеещите на нея. Един такъв жест поставя незабавно тези които го обмислят върху дългосрочен план, във всеки случай по-дългосрочен от този на традиционните социални движения, и предизвиква по-генерално размишление върху животът в ZAD и неговото бъдеще. Проект който без съмнение ще включва разпространяване извън Notre-Dame-des-Landes.

Рискуваме да загубим много ако се хващаме за локалното като противопоставящо се на глобалното. Локалното не е обнадеждаваща алтернатива срещу глобализацията, а неин универсален продукт – преди светът да се глобализира, мястото където живея беше просто моята позната територия, не го мислих като „локално“. Локалното е само обратната страна на глобалното, негов остатък, негова секреция и не е това което може да го взриви. Нищо не е било локално преди човек да може да бъде изтръгнат от него, по професионални, медицински причини или за ваканция. Локалното е името на една възможност за споделяне, присъединена към споделянето на лишаването от собственост. Това е едно противоречие на глобалното, на което можем да дадем смисъл, или не. Сега всеки отделен свят се явява такъв какъвто е – една гънка в света, а не негово значително външно. Редуцирането до незначителната категория „локални борби“ – имащи някакъв „локален цвят“, симпатично фолклорен – борбите като тази в Долината на Суза, в Халкидики или на индианците Мапуче които възстановиха територия и народ с може би планетарна аура, е класическа операция по неутрализиране. Става дума за това Държавата, под претекст че тези територии са ситуирани в нейните покрайнини, да ги маргинализира политически. Кой друг, освен Мексиканската Държава, мечтае да квалифицира Запатисткото въстание и приключението което го последва като „локална борба“? И какво може да бъде по-локално от това въоръжено въстание срещу настъплението на неолиберализма, което вдъхнови движение на световен бунт срещу „глобализацията“. Контра-операцията която беше успешно проведена от Запатистите, се състоеше в това да напуснат незабавно националната рамка и следователно незначителният статут на „локална борба“ и да се свържат със всякакви борби от цял свят. По този начин успяха да приклещят двойно немощната Мексиканска Държава на тяхната собствена територия и отвъд границите й. Маневрата беше неудържима и възпроизведима⁷³.

Всичко е локално, включително глобалното, макар и все още да ни е необходимо да го локализираме. Неолибералната хегемония идва от начинът по който тя плува във въздуха, разпространява се чрез безбройните канали които са най-често невидими и изглежда непобедима защото не може да бъде ситуирана. Вместо да виждаме Wall Street като небесен хищник доминиращ света така както довчера Бог, можем да спечелим много ако проследим неговите материални мрежи и мрежи от отношения, да проследим връзките от една зала за търгуване до последният оптичен кабел. Човек ще си даде сметка, че трейдърите са едни обикновени глупаци които не заслужават диаболичната си репутация, но също и че глупостта е сила в този свят. Бихме се запитали относно черните дупки каквито са клиринговите къщи, като Euronext и Clearstream. По подобен начин и Държавата, която в дъното си не е нищо друго, както дефинира един антрополог, освен система от лични лоялности. Държавата е мафията която е победила всички други мафии и която по този начин е спечелила правото да ги третира като престъпници. Да се идентифицира тази система, да се очертаят нейните контури, да се разкрият нейните вектори, означава да бъде върната към нейната земна природа, да бъде свалена обратно в нейното реално ниво. Има следователно тук изследователска работа за вършене, която единствено може да премахне аурата на това което се стреми към хегемония.

Още една опасност дебне това което е наричано „локални борби“. Тези които чрез всекидневната си организация откриват повърхностният характер на управляването, може да заключат че съществува едно основно общество, до-политическо, в което кооперирането се случва естествено. На тях им идва естествено да се позиционират срещу управлението в името на „гражданското общество“. Това никога не минава без да се постулира едно стабилно човечество, омиротворено, хомогенно в своите позитивни стремежи, мотивирано от фундаментално Християнска нагласа към взаимопомощ, доброта и състрадание. „В самият момент на своят триумф“, пише Американски журналист относно Аржентинското въстание от 2001г., „революцията вече изглеждаше незабавно да е изпълнила своето обещание – всички хора са братя, всеки може да говори свободно, сърцата са изпълнени, солидарността е силна. В историята формирането на ново правителство трансферира голяма част от тази сила към Държавата, вместо към гражданското общество…Периодът на преход между два режима изглежда е това което най-много се доближава до анархисткият идеал за бездържавно общество, време в което всеки може да действа и никой не държи окончателна власт, когато обществото се изобретява в движение.“

Ще изгрее нов ден за едно отговорно човечество пълно със здрав разум и способно да поеме отговорност за себе си, чрез уважително и интелигентно сътрудничество. Това означава да се вярва, че борбата ще се задоволи само да направи възможно появяването най-после на една добра човешка природа, докато точно условията на борбата произвеждат това добро човечество. Апологията на гражданското общество не прави друго освен да преиграва в глобален мащаб идеята за преходът към зряла възраст, в която ние най-накрая ще можем да се оправяме и без нашият настойник – Държавата – защото най-после сме разбрали, най-после ще бъдем достойни сами да управляваме сами себе си. Този припев взема всичко което е толкова тъжно свързвано със ставането възрастен – една определена отговорна скучност, преиграваща добронамереност, потискане на жизнените афекти които обитават детството, една определена нагласа към играта и конфликтът. Основната грешка тук без съмнение е следната – поддръжниците на гражданското общество, поне след Лок⁷⁴, винаги са идентифцирали „политиката“ с проблемите причинени от корупцията и небрежността на правителството – но социалната основа е естествена и не-исторична. А историята не е нищо друго освен поредицата от грешки и доближавания, които забавят идването на едно задоволено общество. „Голямата цел която хората преследват когато влизат в обществото, е да се наслаждават на своята собственост спокойно и без опасност“⁷⁵. От тук тези които се борят срещу управлението от името на „обществото“, каквито и да са техните радикални претенции, могат само да желаят дълбоко в себе си да се приключи с историята и политиката, т.е. с възможността за конфликт, т.е. със животът, със живият живот.

Ние тръгваме от друга предпоставка – както няма „природа“, така няма и „общество“. Да бъдат откъсвани човеците от всичко което не е човешко и което изтъкава, за всеки от тях, техният познат свят, и да се обединяват ампутираните по този начин същества под името „общество“, е една чудовищност която продължи достатъчно дълго. Навсякъде в Европа има „комунисти“ или социалисти, които предлагат национално решение на кризата – да се излезе от еврото и да се възстанови една хубава ограничена национална тоталност, хомогенна и подредена, това ще бъде решението. Тези ампутанти не могат да спрат да халюционират техният призрачен ампутиран член. И разбира се когато става въпрос за хубава подредена тоталност, фашистите винаги ще триумфират.

Няма общество, следователно, а светове. Също и без война срещу обществото – да се води война срещу една фикция, означава да й се дава плът. Няма социално небе над главите ни, има ни само нас и ансамбълът от връзки, приятелства, вражди, близости и дистанции. Има ни нас, ситуираните сили и способността им да развиват мрежи в социалният труп, който безспирно се разпада и възстановява. Едно роене на светове, един свят направен от цял сноп от светове, и пресичан следователно от конфликти помежду им, от привличания и отблъсквания. Да се конструира свят означава да се направи ред, да се направи място или не за всяко нещо, за всяко същество, за всяка тенденция, и да се обмисля това място, да се променя ако е необходимо. Със всеки наш подем, било то чрез окупиране, вълна от бунтове или поразителна фраза написана на стена, се разпростанява чувството че това „ние“ е за каквото става дума, във всички тези места където никога не сме ходили. Поради това първото задължение на революционерите е да се погрижат за световете които създават. Както показаха Запатистите, това че всеки свят е ситуиран не го лишава по никакъв начин от достъп до общото, а напротив. Универсалното, казваше един поет, това е локалното минус стените. Има по-скоро една способност за универсализиране която има склонност към задълбочаване в себе си, към интензифициране на това което се преживява, във всички точки на света. Няма избиране между грижата за това което създаваме и нашата политическа ударна сила. Нашата ударна сила е правена от интензивността на това което живеем, от радостта от него, от формите на изразяване които се изобретяват в него, от колективната способност да се издържи на изпитанието на това което правим. В общата противоречивост на социалните отношения революционерите трябва да се откроявост с плътност на мисълта, на афективността, с финес, с организация които успяват да прилагат на практика, а не с тяхната склонност към раздори, към непримиримост без обект, или с бедствено съперничене на терена на фантасмагорична радикалност. Чрез внимание към явлението, чрез техните чувствителни качества те ще успеят да станат реална мощ, а не чрез идеологическа последователност. Неразбирането, нетърпеливостта и небрежността, това са враговете. Реалното е това което се съпротивлява.

Omnia sunt communia

Поатие, Куполът на Св. Йоан, 10 Октомври, 2009г.

1. Комуната се завръща. 2. Да се обитава революционно. 3. Да приключим с икономиката . 4. Формиране на една комунална мощ.

1. Комуната се завръща

Един египетски писател, с либерални убеждения, написа във вече далечните времена на първият площад Тахрир: „Хората които видях на площад Тахрир бяха нови същества, те вече не приличаха по нищо на тези с които бях във всекидневни отношения, като че ли революцията беше претворила Египтяните в една по-висша форма…, като че ли революцията която беше освободила Египтяните от страхът, ги беше също излекувала и от техните социални недостатъци…Площадът беше станал подобен на Парижката Комуна. Властта на режима беше съборена и на нейно място беше установена властта на хората. Бяха създадени всякакъв вид комисии, като например тази за почистването, или тази имаща задачата да инсталира тоалетните и баните. Доброволни медици бяха организирали полева болница“. В Оукланд движението Occupy държеше площад Оскар Грант под името „Оукландската Комуна“. В Инстанбул не можеше да се намери, още от първият ден, по-подходящо име с което да се именува това което се беше родило там, от „Комуната на Таксим“. Начин да се каже, че революцията не беше това до което може би един ден би довело Таксим, а тя съществуваше в действие, с нейната кипяща иманентност, тук и сега. През Септември 2012г. едно бедно село на делтата на Нил, Тазин, с 3 000 жители, обяви своята независимост от Египетската Държава. „Няма да плащаме повече данъци. Няма да плащаме повече за училище. Ние сами ще си правим училището. Сами ще се справяме с нашите отпадъци, с нашите пътища. И ако дори и един служител на Държавата стъпи в селото с друга цел освен да ни помага, ще бъде изхвърлен“, заявиха жителите му. Във високите планини на Оахака, в началото на 80-те години, местните Индианци искаха да формулират какво е това което е специфично за тяхната форма на живот и достигнаха до понятието „комуналност“. Индианското комунално битие е едновременно това което обобщава техният фонд от традиции и това което те противопоставят на капитализма, имайки проекта за „етично възстановяване на народите“. Също така видяхме, през последните години, ПКК да преминават към либертарният комунализъм на Мъри Букчин и да предпочита федерация от комуни, пред конструиране на Държава на Кюрдите.

Комуната не само че не е мъртва, но и се завръща. И не се зъвраща случайно, нито без значение кога. Комуната се завръща в момент, в който както Държавата така и буржоазията изчезват като исторически сили. Точно появата на Държавата и буржоазията беше това, което сложи край на интензивното движение на комуналистки бунт разтърсвал Франция от XI-ти до XIII-ти век. Комуната, това не е свободният град, не е колективността снабдена с институции на само-управление. Макар и да може да се случи комуната да бъде призната от тази или онази власт, по принцип след като битки са били проведени, тя няма нужда от това за да съществува. Комуната също не винаги има харта, а когато има такава, е много рядко хартата да указва някаква политическа или административна структура. Комуната може да има кмет, или не. Това което прави комуната, е взаимната клетва дадена от жителите на един град или едно село, да се държат заедно. В хаосът на Френският XI-ти век комуната е означвала полагане на клетва за взаимопомощ, ангажиране с взаимна грижа и със взаимна защита срещу всички потисници. Това буквално е означавало conjuratio (съзаклятие), и съзаклятията са щели да останат нещо благородно, ако кралските юристи не са се заели през следващите векове да ги обвържат с идеята за заговор, за да се отърват по-добре от тях. „Без асоцииране чрез клетва не е имало комуна, и това асоциацииране е било достатъчно за да има комуна. Комуната е имала точно същият смисъл като общата клетва“. Комуната следователно е пактът хората да се конфронтират заедно срещу света. Да разчитат на собствените си сили като източник на свободата им. Тук не е визирано някакво нещо, а качество на свръзаност и начин на съществуване в света. Един пакт който е могъл само да се взриви отвътре когато буржоазията монополизира всички функции и всички богатства, когато се разгръща хегемонията на Държавата. Това е този оригинален, средновековен смисъл на комуната, отдавна загубен, който не знайно как е бил преоткрит от федералистката фракция на Парижката Комуна през 1871г. И този смисъл е това което се появява отново и отново оттогава, от движението на съветските комуни – кито бяха забравеният авангард на руската революция преди Болшевиките да решат да ги ликвидират, до „революционният интер-комунализъм“ на Хюи П. Нютън, минавайки през Куангжу Комуната през 1980г. в Южна Корея. Всеки път когато се декларира Комуната, историческото време бива изваждано от пантите, пробива се дупка в отчайващата непрекъснатост на подчинението, в безмислената поредица на дните, в мрачната борба за оцеляване на всеки. Да се декларира Комуната, това означава да се съгласим да се обвържем. Нищо няма да бъде както преди.

2. Да се обитава революционно.

Густав Ландауер написа, че “ в комуналният живот на хората има само една структура която е адекватна на пространството – комуната и конфедерацията от комуни. Границите на комуната са напълно смислени (което естествено изключва прекаленост, но не и глупост и неуместност, в изолирани случаи) – те обграждат място което свършва естествено там където свършва“. Това че една политическа реалност може да бъде по същността си пространствена, представлява предизвикателство за модерното разбиране. От една страна защото сме свикнали да разбираме политиката като това абстрактно измерение в което се разпределят, от ляво на дясно, позиции и дискурси. А от друга защото наследяваме от модерността концепция за пространството като празен простор, еднакъв и измерим в който заемат места обекти, създания или пейзажи. Но сетивният свят не ни се представя по такъв начин. Пространството не е неутрално. Нещата и съществата не заемат някаква геометрична позиция, а въздействат на пространството и са повлияни от него. Местата са неотменимо заредени – с истории, с впечатления, с емоции. Една комуна атакува света от своето собствено място. Нито административна единица, нито просто географско откъсване, тя изразява по-скоро определено ниво на споделяне, вписано в територия. Правейки това тя добавя към територията ниво на задълбоченост, което никаква държавна агенция не може да регистрира върху картите си. Само чрез своето съществуване тя прекъсва целенасоченото разчертаване на пространството, обрича на провал всеки опит за „териториално планиране“.

Територията на комуната е физическа защото е екзистенциална – там където окупаторските сили мислят пространството като непрекъсната мрежа от клъстери, на които различни операции за брандиране дават външен вид на разнообразие, комуната мисли себе си на първо място като конкретно скъсване, ситуирано, със глобалният ред на света. Тя обитава своята територия, т.е. оформя я доколкото територията й предлага място за обитаване и подслон. Комуната изплита тук необходимите връзки, черпи от паметта на мястото, намира смисъл, език във земята. В Мексико индиански антрополог, един от тези които днес защитават „комуналността“ като водещ принцип на тяхната политика, декларира относно комуната Ayuujk: „Тя е описвана като нещо физическо, с думите “najx” и “kajp” (“najx” земята и “kajp” хората). Najx, земята, прави възможно съществуването на “kajp”, хората, но хората, “kajp”, дават смисъл на земята, “najx”“.Територия интензивно обитавана в един момент самата тя става утвърждаване, обяснение, изражение на това кето се живее там. Това се вижда, както в едно село Бороро чийто план изразява връзката на неговите жители с техните богове, така и в надписите върху стени които последват даден бунт или окупация на площад, във всеки от тези моменти в които плебеите се захващат да обитават по нов начин градското пространство.

Територията е това чрез което комуната получава форма, намира своят глас, става присъствие. „Територията е нашето пространство за живот, звездите които виждаме вечер, жегата или студа, водата, пясъкът, камъните, гората, нашият начин на живот, на работа, нашата музика, нашият начин на говорене„. Така обяснява Индианец Нахуа, един от comuneros които в края на пъврото десетилетие на този век си възвръщат чрез оръжие комуналните земи на Остула, окупирани от банда дребни земевладелци от Мичоакан, за да ги декларират Автономна Комуна на Сан Диего Хайакалан. Да се обитава, това означава да се пише, да се разказва на тази земя. Това е което също се разбира в думата гео-графия. Територията е за комуната това, което думата е за смисълът – никога само просто средство. Това е каквото главно противопоставя комуната на безкрайното пространство на пазарната организация – нейната територия е глинената плочка единствено разкриваща смисълът й, а не само пространство имащо продуктивни функции, умело разпределяни от шепа експерти по планирането. Има също толкова разлика между едно обитавано място и една зона на дейности, колкото между един личен дневник и един бележник за задачи. Две употреби на земята, две употреби на мастило и хартия, които нищо не сближава.

Всяка комуна като решение на хората да се конфронтира заедно срещу света, поставя последният в своят център. Когато един теоретик на комуналността пише, че тя е „присъща на съществуването и духовността на коренните жители, характеризирани от колективност, семейни връзки, лоялности, солидарност, взаимна помощ, tequio, събрания, консенсус, комуникация, хоризонталност, само-достатъчност, защита на територията, автономия и уважение към майката земя“, той забравя да каже че конфронтацията с епохата е изисквала тази теоретизация. Необходимостта да постигнем автономност от инфраструктурите на власт не идва от някакъв безвременен стремеж към независимост, а има за цел политическата свобода която е извоювана по този начин. Комуната не е прекалено заета да дефинира себе си – това което иска да изяви материализирайки се не е нейната идентичност, или идеята която тя има за себе си, а идеята която има за животът. Комуната може да расте само чрез външното на нея, като организъм който живее само като интериоризира това което го заобикаля.

Комуната, точно защото иска да расте, може да се храни само с това което тя не е. В моментът в който се откъсва от външното тя отслабва, самоизяжда се, само-разкъсва се, или се предава на това което Гърците наричат „социален канибализъм“, точно защото се чувстват изолирани от останалият свят. За нея няма разлика между увеличаването на нейната мощ и основната грижа за връзката й с това което тя не е. Исторически комуните от 1871г., тази на Париж, но също и на Лимож, Перигю, Лион, Марсилия, Гренобъл, Лю Крюзо, Сент-Етиен, Руен също както средновековните комуни бяха обречени поради тяхната изолация⁷⁶. И както, след като спокойствието е възстановено в провинцията, беше лесно за Тиер да отиде да смаже парижкият пролетариат през 1871г., по същият начин основната стратегия на турската полиция по отношение на окупацията на Таксим беше да попречи на демонстрациите тръгнали от бунтовните квартали Гази и Бешикташ, или от анадолските квартали на другата страна на Босфора, да достигнат Таксим и да се свържат помежду си и с всички останали. Парадоксът който стои пред комуната е тогава следният – тя трябва едновременно да даде смисъл на една хетерогенна териториална реалност която е в конфликт с „глобалният ред“ и да даде искрата, да създаде връзките между локалните смисленостти, да се отскубне от закотвеността която я конституира. Ако една от двете цели не е постигната, тогава комуната или ще се забие в своята територия и бавно ще се изолира, или ще стане скитаща трупа, далеч от дома, непознаваща ситуацията в местата през които преминава и вдъхваща само недоверие по пътя си. Това е каквото се случи на отрядите от Дългият Марш през 1934г. Две трети от бойците наимрат смъртта си по време на пътуването.

3. Да приключим с икономиката.

Това че сърцето на комуната е точно каквото й се изплъзва, каквото я пресича без да може тя да го присвои, вече е характеризирало res communes в римското право. „Общите неща“ са били океанът, атмосферата, храмовете, това което като такова не може да бъде присвоено – някой би могъл да си присвои няколко литра вода от океана или ивица от бряг, или камъни от храм, но не може да си присвои морето като такова, нито дадено свещенно място. Res communes са парадоксално това което се съпротивлява на реифицирането, на тяхното трансформиране в res, в неща. Това е обозначаването в публичното право на изплъзващото се на публичното право – това което е от обща употреба е несведимо до юридически категории. Езикът, обикновено, е „общото“ – ако можем да се изразяваме благодарение на него, чрез него, той също е това което никой не притежава като собственост. Езикът може само да бъде ползван.

През последните години някои икономисти се опитаха да развият нова теория на „общото“. Това е сборът от нещата на които пазарът много се затруднява да сложи цена, но без които не би могъл да функционира – околната среда, психическото и физическо здраве, океаните, образованието, културата, Големите Езера (The Great Lakes) и т.н., но също и големите инфраструктури (магистралите, Интернет, телефонните или канализационни мрежи и т.н.). Според тези икономисти, едновременно разтревожени за състоянието на планетата и загрижени за по-доброто функциониране на пазара, е необходимо да се изнамери нова форма на „управляване“ на тези „общи неща“, която няма напълно да зависи от пазарът. Governing the Commons е заглавието на скорошният бестеселър на Елионор Остром, получил нобелова награда през 2009г., който дефинира осем принципа на „управляване на общото“. Разбирайки че има място за заемане в „администрацията на общото“ която предстои да бъде изобретена, Негри и съратниците му прегърнаха тази теория, която в основата си е перфектно либерална. Те дори разшириха понятието за общото със тоталността на това което капитализма произвежда, аргументирайки се че то в крайна сметка произхожда от продуктивната кооперация между човеците, които само трябва да го присвоят чрез една необикновена „демокрация на общото“. Вечните активисти, винаги в недостиг на идеи, се хвърлиха да ги следват. Сега те изискват „здравеопазването, жилищата, миграцията, социалните грижи, образованието, условията на труд в текстилната индустрия“ както и други „общи неща“, да бъдат присвоени. Ако продължат по този път няма да закъснеят да изискат самоуправление на атомните централи, а също и на NSA, защото Интернет трябва да принадлежи на всички. По-рафинираните теоретици си представят „общото“ като най-новият метафизичен принцип, изваден от магическата шапка на Западът. Едно „архе“, пишат те, в смисъла на това което „подрежда, командва и управлява всички политически дейности“, и което трябва да роди нови институции и ново управляване на света. Зловещото във всичко това е тази неспособност да се представи друга форма на революция освен свят обграден от администриране на хората и нещата, която е вдъхновена от бълнуванията на Прудон и от мрачните фантазии на Вторият Интернационал. Съвременните комуни не изискват достъп и не се стремят към управляване на някакви „общи неща“ (commons). Те незабавно установяват комунална форма на живот, т.е. развиват комунална връзка с това което не могат да присвоят, започвайки със света.

Когато тези „общи неща“ преминават в ръцете на нов вид бюрократи, в осносвата си нищо не се променя в това което ни убива. Целият социален живот в метрополисите оперира като гигантска машина за обезсърчаване. Всеки в нея, във всеки аспект на неговото/нейното съществуване, е държан/а в плен от общата организация на пазарната система. Човек може да бъде активист в една организация или друга, да излиза с бандата си от „приятели“, но в крайна сметка всеки е сам за себе си и няма никаква причина да се вярва, че нещата могат да тръгнат в различна посока. Всяко движение, всяка истинска среща, всеки епизод на бунт, всяка стачка, всяка окупация, е пробив във фалшивата очевидност на този живот, е свидетелство че комунален живот е възможен, желан, потенциално богат и радостен. Понякога изглежда така като че ли всичко се е заело да ни разубеди да вярваме в това, да изтрие всяка следа от други начини на живот, тези които са унищожени и онези които се подготвят да унищожат. Отчаяните командващи кораба се страхуват най-вече от това да има пътници, които са по-малко нихилисти от тях. И фактически цялата организация на този свят, т.е. на нашата стриктна зависимост от него, е всекидневно отричане на възможността за всякакви други начини на живот.

Когато социалната мазилка се рони, спешността да се формираме в сила се разпространява, под повърхността, но осезаемо. След краят на „движението на площадите“ видяхме появяването в множество градове на мрежи за взаимопомощ предотвратяващи изхвърляне на хора от домовете им, появяване на стачни комитети и квартални събрания, а също и на кооперативи – за всичко и във всеки смисъл. Производствени кооперативи, потребителски кооперативи, жилищни, образователни, кредитни а също и „интегрални кооперативи“, които искат да обхванат всички аспекти на живота. С това размножаване сноп от практики които досега са били маргинални, се разпространяват извън радикалното гето, което един вид ги беше запазило за себе си. По този начин те придобиха степен на сериозност и ефикасност, непознати до сега. Днес човек се задушава по-малко. Не всички си приличат. Хора посрещат заедно нуждата от пари, организират се заедно за да се сдобият с тях или да преживяват без тях. Но една кооперативна дърводелска работилница или кооперативен гараж за ремонт на автомобили могат да са също толкова мъчителни колкото и работата на заплата, ако са приемани за цел вместо да са разбирани като комунално средство. Всяка икономическа единица е обречена на смърт, тя вече е смъртта, ако комуната не се противопостави на нейната претенция за всеобхватност. Така комуната е това което прави да общуват помежду си всички икономически общности, това което преминава през тях и ги надхвърля, тя е връзката която противодейства на тяхната склонност към себе-центриране. Етичната тъкан на движението на Барселонските работници от началото на 20-ти век може да служи като пример за съвременните експерименти в действие. Това което даваше революционен характер на движението не беше неговите либертарни училища или малките шефчета които печатаха контрабандни пари щамповани с инициалите CNT-FAI, нито неговите браншови синдикати, работническите кооперативи или групите от pistoleros. А беше връзката между всичко това, животът който процъфтяваше между всички тях и който не може да бъде отнесен към никоя от тези дейности, към никоя от тези единици. Това беше непревземаемата база на движението. Също е забележително, че в моментът на въстанието през Юли 1936г., единствените които са били способни да свържат в атаката всички части на анархисткото движение, са били групата Nosotros – една маргинализирана банда която движението е подозирало в „анархо-болшевизъм“ и която месец по-рано е била подложена на публичен процес и е била квази-изключена от FAI.

В солиден брой европейски страни ударени от „кризата“ виждаме масивно завръщане към социалната и солидарна икономика, и към кооперативистките и мутуалистки идеологии които я съпътстват. Разпространява се идеята, според която това може да конституира „алтернатива на капитализма“. Ние виждаме тук по-скоро алтернатива на борбата, алтернатива на комуната. Като доказателство е достатъчно да погледнем начинът по който социалната и солидарната икономика е употребявана от Световната Банка, по-специално в Южна Америка, като техника за политическо умиротворяване, през последните двайсет години. Знае се, че похвалният проект да се помага на страните от „Третият Свят“ да се развият, се появява през 60-те години в умът на особено контра-революционният Робърт МакНамара, Секретарят на Отбраната на САЩ от 1691г. до 1968г., човекът на войната във Виетнам, на Agent Orange и на операция Rolling Thunder. Същността на този икономически проект не е никак икономическа – тя е чисто политическа и нейният принцип е прост. За да се осигури „сигурността“ на САЩ, т.е. да се победят комунистическите въстания, те трябва да бъдат лишени от най-важната им кауза – крайната бедност. Няма бедност, няма бунт. Чист Галула. „Сигурността на Републиката“, пише МакНамара през 1968г., „не зависи само, нито най-вече, от нейната военна мощ, а също и от изработването на стабилни системи, икономически и политически, както у дома така и в страните от цял свят които вървят по пътя на развитието“. В една такава преспектива борбата срещу бедността има повече достойнства – на първо място тя позволява да се скрие фактът, че истинският проблем не е бедността, а богатството – фактът че няколко души държат заедно с властта най-важните средства за производство. А също тя е въпрос на социално инженерство, а не на политическа даденост. Тези които осмиват квази-систематичните провали на Световната Банка в намесите й да намали бедността, е добре да се осведомят, че тези провали най-често бяха откровени успехи, от гледна точка на истинската й цел – да предотвратява бунтове. Този успешен поход продължи до 1994г.

1994г., това е годината в която беше започната Националната програма за Солидарност (PRONASOL) в Мексико, с подкрепата на 170 000 местни „комитети за солидарност“, имаща за цел да се смекчат ефектите от жестокото разрушаване на обществото което логично щеше да произведе договорът NAFTA, който доведе до Запатисткото въстание. От тогава Световната Банка се занимава само с микро-кредити, с „подсилване на автономията и овластяване на бедните“ (Доклад на Световната Банка от 2001г.), кооепартиви, взаимоспомагателни дружества, накратко – със социалната и солидарна икономика. „Насърчаване на мобилизирането на бедните в местните организации, за да контролират държавните институции, да участват в местните процеси на вземане на решения и по този начин да си сътрудничат за да осигурят върховенството на законът във всекидневният живот“, казва същият Доклад. Да се разбира – да прикоткаме в нашите мрежи местните лидери, да неутрализираме протестиращите групи, да сложим цена на „човешкият капитал“, да интегрираме в пазарните схеми всички които до сега са им се изплъзвали. Интегрирането на десетки хиляди кооперативи, също и на възстановените от работниците фабрики в програмата „Аржентина на работа“, е контра-бунтовният шедьовър на Кристина Кирхнер, нейният калибриран отговор на въстанието през 2001г. Бразилия не изостава, с Националният й секретариат на солидарната икономика, който през 2005г. наброяваше 15 000 предприятия и който се интегрира възхитително във the success story на местният капитализъм.

„Мобилизацията на гражданското общество“ и развиването на „алтернативна икономика“, не са отговор на „шоковата доктрина“ както вярва Наоми Клайн, а другото захапване на нейният механизъм. С кооперативите се разпространява бизнес-формата, която е алфата и омегата на неолиберализма. Човек не бива да се радва прекалено, както някои гръцки левичари, на това че броят на само-управляващите се кооперативи в страната експлодира през последните години. Защото Световната Банка прави точно същите изчисления и със същото задоволство. Съществуването на маргинален икономически сектор който е социален и солидарен, не застрашава по никакъв начин концентрацията на политическа и следователно икономическа власт. Той дори я предпазва от всяко поставяне под въпрос. Зад такъв защитен буфер гръцките собственици на кораби, армията и големите фирми могат да продължат техният buisness as usual. Една националистическа страна, един жар за социална и солидарна икономика, и революцията може да почака.

За да може икономиката да претендира за статут на „наука за поведенията“, или дори за „приложна психология“, е било необходимо да се направи така, че на повърхността на Земята да се размножи едно икономическо създание – съществото в нужда. Нуждаещият се човек не е нещо естествено. Дълго време е имало само начини на живот, но не и нужди. Хората са обитавали дадена част от света и са знаели как да набавят храна, облекло, да се забавляват, да направят покрив над главите си. Нуждите са били исторически създадени, чрез отскубването на хората от техният свят. Дали това е било под формата на плячкосвания, експроприиране, заграждания на общи земи или колонизация, е от малко значение. Нуждите са това което икономиката даде на човека, в замяна на света който му отне. Ние тръгваме от тук, би било напразно да го отричаме. Но ако комуната поема отговорност за нуждите, това не е поради икономическа загриженост за самодостатъчност, а защото икономическата зависимост от този свят е както политически фактор, така и не по-малко екзистенциален проблем на продължаващо унижаване. Комуната отговаря на нуждите с цел да унищожи в нас съществото в нужда. Нейният елементарен жест е когато дадена недостиг е потвърден, да се снабди със средствата необходими за да го направи да изчезне, всеки път когато се появи. Някой има „нужда от къща“? Човек не просто построява такава за него, а провежда уроци чрез които всеки да се научи бързо да си построи къща. Появява се нужда от място за срещи, за партита? Такова бива скуотирано или построено, и също бива предоставено на разположение и на тези, които „не принадлежат към комуната“. Въпросът не е на изобилие, а на изчезване на нуждата, т.е. на участване в колективна мощ което може да премахне чувството че се конфронтираме сами срещу света. Опиянението от движението не е достатъчно, необходимо е изобилие на средства. Така трябва да се прави разлика между скорошното превземане на фабриката Вио-Ме от нейните работници в Солун и многобройните бедствени опити в Аржентина за работническо самоуправление на фабрики, от които Вио-Ме се вдъхновява. Различното е, че възстановяването на производството във фабриката беше замислено от самото начало като политическа офанзива, подкрепяна от всички останали части на гръцкото „движение“, а не просто като опит за алтернативна икономика. Употребявайки същите машини, тази фабрика за лепило за фаянс беше конвертирана в производство на дезинфенктанти с които биват снабдявани диспансерите които „движението“ поддържа. Това е ехото между различни аспекти на „движението“, което има комунален характер. Ако комуната „произвежда“, това може да бъде само инцидентно, ако тя задоволява нашите „нужди“, това е като допълнение към нейното желание за споделян живот, производството и нуждите не са цел. Тя ще намери съюзниците които нейният растеж изисква в откритата офанзива срещу този свят. Растежът на комуните е истинската криза на икономиката и единственият сериозен анти-растеж.

4. Формиране на комунална мощ.

Една комуна може да бъде формирана във всякаква ситуация, около без значение какъв „проблем“. Работниците от заводът АМО, пионери на болшевишкият комунализъм, отварят първата комунална къща в СССР, защото след годините на гражданска война остро им липсва място където да ходят на ваканция. Един комунар пише през 1930г.: „И когато върху покривът на колективната дача започнаха да барабанят продължителните дъждове на есента, беше взето едно твърдо решение – да продължим нашият експеримент и през зимата“. Ако няма привилегирована отправна точка по отношение на раждането на една комуна, това е защото няма привилегирована точка на влизане в епохата. Всяка ситуация, стига да се ангажираме с нея, ни връща в този свят и ни свързва с него, както с това което е непоносимо в него, така и с това което той представя като слабо място, като пробив. Във всеки детайл на съществуването става въпрос за цялостната форма на живота. Понеже целта на всяка комуна е всъщност светът, тя трябва да внимава да не се оставя да бъде напълно обуславяна от задачата, въпросът или ситуацията които са довели до нейното формиране и които са били само случаят на срещата. Един значителен праг е преминат в разгръщането на комуната, когато желанието да сме заедно и мощта която произхожда от това, надхвърлят първоначалните причини за създаването й.

Ако в ходът на скорошните въстания улиците ни учеха на нещо, освен разпространението на бунтовни техники и понастоящем универсалното носене на противогази – този символ на епоха в която стана невъзможно да се диша – то е че получихме една инициация в радостта, която се равнява на цялото политическо образование. През последните години всеки, дори и бръснатите вратове от Версай, придоби вкус към дивите протести и битките с ченгетата. Всеки път спешните ситуации, бунтовете, окупациите пораждаха нещо повече от това което в началото беше повод, било то отмъщение, стратегия или надежда. Тези които се събраха на Таксим за да попречат на отрязването на шестотин дървета, намериха накрая нещо друго за защитаване – самият площад като матрица и изражение на мощ най-после преоткрита, след десет години на политическа кастрация и превантивно разчленяване на всичко което може да прилича на колективна организация.

Това което следва от окупацията на площад Тахрир, на Пуерта Дел Сол, от някои американски окупации или от незабравимите четиринадесет дни на свободната република Мадалена в Долината на Суза, е да се открие че можем да се организираме в толкова много области, че е невъзможно те да бъдат тотализирани. Това е което ни опияняваше – чувството за участване, за опит в комунална мощ, на която не може да бъде дадено определение и е временно неуязвима. Неуязвима защото радостта която беше като ореол върху всеки момент, върху всеки жест, всяка среща, никога не може да ни бъде отнета. Кой готви за хиляди? Кой прави радио програмите? Кой пише комюникетата? Кой изстрелва катпулта срещу ченгетата? Кой построява къща? Кой ще отрежи дърветата? Кой говори в асамблеята? Не се знае и е без значение – всичко това е сила без име, както казваше един испански Блум, заемайки терминът без да го знае от еретиците на Свободният Дух от 14-ти век. Само фактът да се чувства че това което човек прави, което преживява, участва в един дух, в една сила, в едно комунално богатство, позволява да се сложи край на икономиката, т.е. на изчисляването, на измерването, на оценяването, на цялата тази дребна счетоводна менталност която навсякъде е знак за враждебност, в любовта и в работилницата. Един приятел който дълго кампираше на площад Синтагма се изуми че го питаме как Гърците ще организират хранителното си оцеляване, ако движението подпали Парламента и трайно срине икономиката на страната: „Десет милиона души никога няма да се оставят да умрат от глад. Дори и това да предизвика няколко малки сблъсъка тук и там, би бил много дребен хаос в сравнение с този който обикновено цари“.

Това което характеризира ситуацията пред която една комуна се изправя, е че отдавайки й се напълно, човек винаги намира повече от това което донася или търси в нея – намира с изненада своята собствена сила, издръжливост и изобретателност които не е познавал, и щастието от това да се обитава стратегически и всекидневно една изключителна ситуация⁷⁷. В този смисъл комуната е организацията на плодотворността. Тя винаги поражда повече от колкото да изисква. Това направи необратима духовната промяна, която докосна тълпите изпълнили всички площади и улици на Истанбул. Принудени в продължение на седмици самите те да решават основните въпроси за изхранването, построяването, обгрижването, погребването или въоръжаването, те не само се научиха да се организират, но също научиха нещо което повечето хора не знаят – че ние можем да се организираме, и че тази мощ е фундаментално радостна. Това че тази плодотворност беше подмината с мълчание от всички демократични коментатори на „възвръщането на общественото пространство“, свидетелства достатъчно за нейната застрашителност. Споменът за тези дни и нощи прави подреденото всекидневние в метрополисът да изглежда още по непоносимо и разкрива неговата празнота.

Today Libya, Tomorrow Wall Street

  Сирт, Октомври 2011г.

1. История на петнадесет години 2. Да се отскубнем от привличането на локалното. 3. Изграждане на сила която не е Организация. 4. Да се погрижим за мощта.

1. История на петнадесет години

На 3-ти Юли 2011г., в отгвор на разтурването на Свободната Република на Мадалена, десетки хиляди души се събраха и се отправиха в няколко шествия към зоната на строителният обект, окупиран от полиция и армия. Това беше, в този ден в Долината на Суза, истинска битка. Един по-авантюристичен карабинер дори беше заловен и обезоръжен в boschi, гората, от демонстрантите. Всеки се беше снабдил с противогаз, от фризьорът до бабата. Тези които бяха твърде възрастни за да излязат от дома си, ни окуражаваха от праговете на къщите си с „Ammazzateli!“⁷⁸. Окупационните сили не бяха в крайна сметка изгонени от техният редут. И на следващият ден всички вестници повтаряха в единогласие лъжите на полицията – „Маалокс и амония – партизаните от Black Bloc“ и т.н. В отговор на тази пропаганда на лъжците, беше свикана пресконференция. Отговорът на движението беше в смисъл: „е добре, ако да се атакува строежът означава че сме Black Block, то тагава всички сме Black Bloc!“ Десет години по-рано, почти ден след ден сервилната преса поднасяше едно и също обяснение на битката в Геноа – Black Bloc, явление с неизяснен произход, е успяло да се инфилтрира в демонстрацията и да подпали и окървави града, сам самичко. Общественият дебат противопостави организаторите на протеста които защитаваха тезата че споменатият Black Bloc е бил фактически съставен от цивилни полицаи, на тези които виждаха по-скоро една терористична организация чиято централа се намира в чужбина. Най-малкото което може да се каже, е че ако полицейската реторика остана една и съща, то реалното движение прогресира.

От нашата гледна точка един стратегически прочит на последните петнадесет години трябва да започне от анти-глобализационното движение, последната организирана глобална офанзива срещу капиталът. Няма много значение дали нейното раждане датира от протестът в Амстердам срещу Маастрихтският договор през 1997г., от бунтовете в Женева през Май 1998г. срещу Световната Търговска Организация, от Карнавалът Срещу Капиталът в Лондон през Юни 1999г., или от Битката за Сиатъл през Ноември същата година. Също не е от особено значение дали се смята че анти-глобализационното движение е надживяло апогеят в Геноа, дали е било все още живо през 2007г. в Хейлигендам или в Торонто през Юни 2010г. Това което е сигурно, е че в краят на 90-те години се появи планетарно движение на критика, което взе на прицел мултинационалните компании и органите на глобално управление ( МВФ, Световната Банка, Европейският Съюз, НАТО, Г8 и т.н. ). Глобалната контра-революция употребяваща като претекст 11-ти Септември 2001г., е разбирана като политически отговор на анти-глобализационното движение. След Геноа видимият пробив във „западните общества“ трябваше да бъде покрит със всякакви средства. Логично през есента на 2008г. от самото сърце на капиталистката система, от мястото което беше взето на прицел от „анти-глобализационното движение“, дойде „кризата“ – от финансовата система. Контра-революцията, колкото и масивна да е, има силата само да замрази противоречията, но не и да ги премахне. Също толкова логично това което се завърна е което, в продължение на седем години, беше брутално потискано – „Декември 2008г.“, обощи един гръцки другар, „ беше Геноа в мащабът на цяла страна и продължаващ цял месец“. Противоречията зрееха под леда.

Анти-глобализационното движение ще остане исторически като първият трогателен и насмешлив удар на глобалната дребна буржоазия срещу капиталът. Като интуиция за нейното наближващо пролетаризиране. Нямаше и едно историческо поприще на дребната буржоазия – медици, журналисти, адвокати, артисти или учители – което да не се конвертира във активистка версия, улични медици, алтернативни репортери на Индимедия, юридически екипи или специалисти по солидарна икономика. Мимолетната природа на анти-глобализиционното движение, непостоянно дори в неговите бунтове против срещите на високо ниво, в които и една вдигната във въздуха палка беше достатъчна да разгони тълпата като ято врабци, се състои в летливият характер на самата дребна-буржоазия като не-класа между две, в нейната историческа нерешителност, в нейната политическа нулевост. Малкото реалност на първата обяснява слабата съпротива на нейният бунт. Достатъчно е да задуха зимният вятър на контра-революцията, за да разтури движениет за няколко сезона.

Ако душата на анти-глобализационното движение беше критиката на апаратът за глобално управление, може да се каже че „кризата“ експроприира пазителите на тази критика – мирните и войнстващи активисти. Това което беше очевидно само за ограничените кръгове от политизирани същества, днес е крещяща очевидност за всички. От пролетта на 2008г. никога не е имало повече смисъл, един толкова широко споделян смисъл, да се трошат банки, но точно поради това, никога не е имало по-малко смисъл да се прави това в малки групи на професионални бунтовници. След пролетта на 2008г. всичко се случва така като че ли анти-глобализационното движение се е разтворило в реалността. То се изпари, точно защото се реализира. Всичко което съставляваше неговата основна лексика премина в публичната област – кой днес се съмнява в наглата „диктатура на финансите“, в политическата функция на преструктуриранията командвани от МВФ, в „ограбването на околната среда“ от капиталистката алчност, в безумната арогантност на ядреното лоби, в царуването на най-безсрамните лъжи, на корупцията без грим на управляващите? Кой не е поразен от свещенната едностранчивост на неолиберализма като лекарство за неговият собствен провал? Трябва да си припомним че убежденията които днес изтъкават общото мнение, бяха допреди десет години ограничени до активистките среди.

Антиглобализационното движение дори видя своят собствен арсенал от практики разграбван. Пуерта Дел Сол имаха своят Юридически Екип (Legal Team), Медицински Екип (Medical Team), Тяхната Информационна Точка, техните хактивисти и техните палатки за кампиране, така както допреди всеки протест против срещите на високо равнище и всеки No Border камп. Това което беше представено в самото сърце на Испанската столица, бяха формите на асамблеи, организацията на barrios и на комисии, и смехотворният жестикулярен код, всички от които идват от анти-глобализационното движение. Сутринта на 15-ти Юни 2011г., в Барселона acampadas опитаха да блокират многохилядно Каталонският парламент, за да попречат на гласуването на „планът за остеритет“ – точно както беше попречено на представителите на различни страни в МВФ да стигнат до конферентният център няколко години по-рано. Book Bloc-ът на английските студенти беше възстановяване в „социално движение“ на практиката Tute Bianche на контра-срещите. На 22 Февруари 2014г. в Нант, по време на протестите срещу поектът за нова аерогара, бунтовната практика която се състоеше в това да се действа в малки маскирани групи толкова се разпространи, че да се говори за Black Bloc беше просто начин да се свежда новото към вече познатото, когато не беше просто дискурсът на МВР. Там където полицията говори само за акции на „радикални групи“ не е трудно да се види, че това което тя се опитва да скрие е общата радикализация.

2. Да се отскубнем от привличането на локалното.

Така нашата партия е навсякъде, но тя е в застой. С изчезването на анти-глобализационното движение перспективата за друго движение също толкова планетарно колкото и капиталът, и което е способно да му се противопостави, също се загуби. Първият въпрос който стои пред нас е следователно такъв – как един сбор от ситуирани мощности прави глобална сила? Как един сбор от комуни прави историческа сила? Или казано по друг начин – необходимо беше в един момент да се изостави ритуалът на контра-срещите на високо равнище, с техните депресивни puppetmasters⁷⁹, с техните предвидими бунтове, тяхното изобилие от лозунги лишени от смисъл, за да се свържем с териториите изпълнени с живот. Трябваше да се откъснем от абстракцията на глобалното, но как понастоящем да се откъснем от привличането на локалното? Традиционно революционерите очакват тяхното обединение да дойде от посочването на общ враг. Това е неизлечимият им порок. „Диалектическата логика“, пишеше Фуко, „е логика която прави противоречащи си термини да играят в хомогенна среда. И аз ви предлагам да заменим тази логика на диалектиката по-скоро с логика на стратегията. Логиката на стратегията не смята за ценност играта на протеворечащи си термини в хомогенна среда, обещаваща тяхното разрешаване в единство. Стратегическтата логика има за функция да установи какви са възможните връзки между коренно различни термини, които остават такива. Логиката на стратегията е логика на свързването на хетерогенното и не е логика на хомогенизиране на противоречивото“.

Никаква ефективна връзка между комуните, между ситуираните хетерогенни сили няма да дойде от посочването на общ враг. Ако през четеридесетте години на дебатиране активистите все още не са решили въпросът дали врагът е отчуждаването, експлоатацията, капитализмът, сексизмът, расизмът, цивилизацията или направо съществуващото в неговата цялост, това е защото въпросът е лошо поставен, защото е фундаментално безсмислен. Врагът не е просто нещо което е посочено веднъж щом човек се отскубне от сборът на това което го обуславя, веднъж щом се премести върху незнайно какъв политически или философски план. От гледна точка на едно такова отскубване всички крави са сиви, реалното има ореол на отужденост която сами сме си причинили – всичко е враждебно, студено, безразлично.

Активистите могат да тръгнат на кампания срещу едно нещо или друго, но това винаги ще бъде срещу една форма на празнота, на тяхната собствена празнота – безсилие и вятърни мелници. За някой който тръгва от там където се намира, от средата която често посещава, от територията която обитава, от фирмата в която работи, за него линията на фронта се очертава от самосебе си, от контактът. Кой работи за мръсниците? Кой се страхува да се намокри? Кой поема рискове в името на това в което вярва? Докъде враговете си позволяват да отидат? Пред какво отстъпват? На какво се облягат? Не едностранчиво решение, а опитът очертава отговорът на тези въпроси, от ситуация до ситуация, от среща до среща. Тук врагът не е вече тази ектоплазма която е конституирана като бива посочена, а това което се дава, което се налага на всички които не са направили жеста да се абстрахират от това което са и от мястото където са, за да се проектират върху абстрактният терен на политиката – тази пустиня. Той се дава също само на тези, които имат достатъчно живот в тях за да не избягат инстиктивно пред лицето на конфликта.

Всяка декларирана комуна прави около себе си, и по някога и по-далеч от себе си, една нова география. Там където е имало само унифицирана територия, една равнина където всичко е взаимозаменяемо в сивотата на общата уеднаквеност, тя прави да изникне от земята една планинска верига, един цял разнообразен релеф, от проходи, върхове, нови непреминавани пътища между това което е приятел, и непроходими зъбери между това което е враг. Нищо не е повече толкова просто, или е просто по друг начин. Всяка комуна създава политическа територия която се разширява и се разклонява заедно с нейният растеж. И в това движение е където тя чертае пътеките водещи към другите комуни, където изплита линиите и връзките които правят нашата партия. Нашата сила няма да се роди от посочването на врагът, а от усилието което правим едни комуни да влязат в географията на други.

Ние сме сираците на едно време, в което светът се разделя фалшиво на поддръжници и врагове на капиталисткият блок. Със колапсът на Съветската лъжа всяка проста координатна мрежа на геополитечски илюзии изчезна. Никаква идеология не дава възможност от дистанция да се различат приятели и врагове – въпреки отчаяните опити на някои да възсатновят нова успокояваща координатна ос, в която Иран, Китай, Венецуела или Башар Ел-Асад са герои на борбата срещу империализма. Кой може от тук да каже каква е природата на въстанието в Либия? Кой може да отличи в окупацията на Таксим тези които изхождат от кемалистки възгледи и онези със стремеж към непознат свят? А Майдан? Кой може да каже нещо за Майдан? Трябва да се отиде и да се види. Да се отиде и да се срещне. И да се различат в комплексността на движението приятелските комуни, възможните съюзи и необходимите конфликти. Според стратегическа логика, а не диалектическа.

„Трябва от самото начало да бъдем“, написа Дельоз преди повече от четиридесет години, „повече централисти от централистите. Очевидно е, че една революционна машина не може да се задоволи с локални и прецизни бунтове – тя трябва да бъде хипер-желаеща и хипер-централизирана едновременно. Проблемът следователно се отнася за природата на обединяването което трябва да оперира напречно, чрез многообразие, а не вертикално и така че многообразието да бъде смазано“. От моментът в който връзките съществуват между нас, нашата разпръснатост, нашата фрагментирана картография не е слабост а напротив, е начин враждебните сили да бъдат лишени от всякакви определени мишени. Както каза приятел от Кайро през лятото на 2010г. „Вярвам че това което досега спасява случващото се в Египет, е че нямаме лидер на революцията⁸⁰. Това е което може би най-много обезспокоява полицията, Държавата, правителството. Няма никаква глава която да бъде отрязана, за да бъде спряно случващото се. Като вирус който постоянно мутира за да запази своето съществуване, това е начинът по който запазваме нашата народна организация, без йерархия, напълно хоризонтална, органична, разпръсната“. Това което не се структурира като Държава, като организация, не може да бъде друго освен разпръснато и фрагментирано, и намира в своят характер на констелация мотивацията да се разширява. От нас зависи да организираме срещата, циркулацията, разбирането и конспирацията между локалните борби. Революционната задача е станала частично задача за превод. Няма Есперанто на бунта. Не бунтовниците трябва да научат анархистки, а анархистите да станат полиглоти.

3. Изграждане на сила която не е Организация.

Трудността която стои пред нас е тази – Как да изградим сила която не е организация? Тук също, един век откакто хората се карат по темата „спонтанност или организация“, щеше да е добре да се разбере че въпосът е лошо поставен и не може да се намери добър отговор. Този фалшив проблем се основава на една слепота, на една неспособност да се разберат организационните форми които съдържа в себе си всичко което се нарича „спонтанно“. Всеки живот, и още повече всеки комунален живот, произвежда начини на съществуване, на говорене, на произвеждане, на любов, бунтуване, обичаи, един език – форми. Само че ние сме научени да не виждаме форми в това което живее. Една форма за нас това е една статуя, една структура или един скелет, но в никакъв случай едно същество което се движи, яде, танцува, пее и се бунтува. Истинските форми са вътрешноприсъщи на животът и се разбират само в движение. Египетски другар ни разказа: „никога Кайро не е бил толкова жив, колкото по време на първият Площад Тахрир. Понеже нищо не функционираше вече, всеки се грижеше за това което го заобикаляше. Хора се заеха с боклука, метяха тротоарите и понякога даже ги пребоядисваха, рисуваха фрески върху стените, грижеха се едни за други. Автомобилната циркулация беше станала като по чудо гладка, откакто нямаше регулировчици. Това за което внезапно си дадохме сметка, беше че са ни отнети най-простите жестове, тези които правят градът наш и нещо към което принадлежим. На Площад Тахрир хората идваха и спонтанно се запитваха с какво могат да помогнат, отиваха в кухнята, носеха ранените, правеха банери, щитове, прашки, дискутираха, измисляха песни. Давахме си сметка, че държавната организация е фактически максималната дезорганизация, защото тя се крепи върху отрицанието на човешката способност за организиране. На Площад Тахрир никой не даваше заповеди. Очевидно е че ако някой се беше самоназначил на чело на цялото това организиране, то незабавно щеше да стане пълен хаос“. Спомняме си за прочутото писмо на Корбе по време на Парижката Комуна: „Париж сега е истински рай – край на полицията, край на безумията, край на изнудванията от всякакъв вид, край на караниците. Париж се движи сам като на колела и трябва да може да остане винаги такъв. С една дума, един истински възторг“. От колективизациите през 1936г. до окупациите на площади през последните години, свидетелствата за същият този възторг са константа в Историята – войната на всички срещу всички не е това което идва когато Държавата я няма, а това което тя умело организира докато съществува.

Но да се признаят формите които животът спонтанно създава по никакъв начин не означава че трябва да разчитаме на някаква спонтанност за да бъдат поддържани, за да растат тези форми, да се постигнат необходимите метаморфози. Това изисква напротив постоянни внимание и дисциплина. Не реактивното, кибернетично, незабавно внимание общо за активистите и авангардът на мениджмънта, които се кълнат само в мрежи, течно състояние, feed-back и хоризонталност, които управляват всичко без да разбират нищо, отвън. Не външната, почти военна дисциплина на старите организации произлезли от работническото движение, които почти навсякъде са станали придатъци на Държавата. Вниманието и дисциплинита за които ние говорим се прилагат върху мощта, върху нейното състояние и нейният растеж. Те наблюдават за знаците които поставят нейното начало, ставайки това което я прави да расте. Те никога не грешат това което идва от да се остави да бъде с това което идва от да се остави да си отиде – тази рана за комуните. Те се грижат да не бъде омесено всичко под претекст че всичко се споделя. Те не са привилегията на някои, а право на всеки да поеме инициатива. Те са едновременно условието и обектът на истинско споделяне, и неговата гаранция за финес. Те са нашата крепост срещу тиранията на неформализма. Те са нашата тъкан. През четиридесетте години на неолиберална контра-революция, тази връзка между дисциплина и радост е първото което беше забравено. Понастоящем тя бива преоткривана – истинската дисциплина няма за цел външни признаци за организация, а вътрешно развиване на мощ.

4. Да се погрижим за мощта.

Революционната традиция е жигосана с волунтаризъм, като някакъв вроден дефект. Да се живее с насоченост към утре, да се марширува към победата, е един от редките начини да се понася настояще в което ужасът не може да бъде скрит. Цинизмът е другата възможност, по-лошата, по-баналната. Една съвременна революционна сила по-скоро би трябвало се грижи търпеливо за своята мощ. Тъй като този въпрос е дълго време потискан от неактуалната тема за вземането на властта, ние сме относително неподготвени за моментът в който ще трябва да се изправим пред него. Никога не липсват бюрократи които знаят точно какво възнамеряват да направят с мощта на нашето движение, т.е. как възнамеряват да го направят средство, средство за техните цели. Но за мощта като такава ние нямаме обичай да се грижим. Чувстваме смутено че тя съществува, долавяме нейните варирания, но се отнасяме към нея със същата несериозност която сме резервирали за всичко „екзистенциално“. Едно определено невежество по въпросът не е чуждо на лошата тъкан на радикалните среди – всяко малко начинание на малки групички вярва глупаво, бидейки ангажирано в жалка борба за дребни части от политическият пазар, че ще излезе по-силно като отслабва своите съперници чрез злословия. Това е грешка – мощ се печели с борба срешу враг, а не чрез унижаването му. Канибалът е по-добър в това отношение – ако изяжда враговете си, това е защото ги уважава достатъчно, за да иска да се нахрани с тяхната сила.

Не можейки да се позовем на революционната традиция в тази точка, би могло да се обърнем към сравнителната митология. В своето изследване на индоевропейските митологии Дюмезил стигна до неговото прочуто тройно разделяне: „Отвъд свещенниците, воините и производителите, се открояват йерархизираните „функции“ на магическият и юридическият суверенитет, на спокойно и плодородно изобилие“. Да пропуснем йерархията между „функциите“ и да говорим за измерения. Ние казваме това – всяка мощ е в три измерения, мощ на духът, мощ на силата и мощ на богатството. Условието за нейният растеж е тези три да бъдат поддържани заедно като историческа мощ. Едно революционно движение е разгръщане на духовно изразяване – било то в теоретична, литературна, артистична или метафизична форма. На войнска способност – била тя ориентирана към атака или към самозащита. И на изобилие на материални средства и места. Тези три измерения са разположени различно във времето и пространството, давайки раждане на формите, мечтите, силите, на истории всеки път уникални. Но винаги когато едно от тези измерения изгуби контакт с другите за да стане автономно, тогава движението запада. То дегенерира във въоръжен авангард, в секта на теоритици или в алтернативен бизнес. Червените бригади, ситуационистите и нощните клубове – извинете,“социалните центрове“ – на Неподчиняемите са стандартна формула за провал на революцията. Да се грижи за растежът на своята мощ, изисква от всяка революционна сила да прогресира във всички тези измерения едновремнно. Да се остане върху офанзивният план означава в даден момент да останем без далновидни идеи и да направим безсмислено изобилието от средства. Да спрем да се движим теоритично, това е гаранция да бъдем сварени неподготвени от движенията на капитала и да загубим капацитетът да мислим животът там където се намираме. Да се откажем да строим светове с ръцете си, означава да се обречем на призрачно съществуване.

„Какво е щастието? Чувството че мощта расте – че препятсвие е на път да бъде преодоляно“, написа приятел. Да бъдем революционери, означава да си определим трудно щастие, но затова пък незабавно.

Бихме се радвали да бяхме кратки. Да минем без генеалогии, етимологии, цитати. Една поема, една песен да бяха достатъчни.

Щяхме да се радваме да беше достатъчно да напишем „революция“ на една стена, за да пламне улицата.

Но беше необходимо да разплетем калчищата на настоящето, и на места да оправим сметките със стари заблуди.

Трябваше да опитаме да асимилираме седем години на исторически конвулсии. И да дешифрираме един свят в който объркването ръзцъфтя върху дървото на неразбирането.

Отделихме време за писане с надеждата, че други ще отделят време за четене.

Писането е суета ако не е за приятели. Също и за приятелите които все още не познаваме.

През идващите години ще бъдем навсякъде, където лумват огньове.

В периодите на временно затишие не е трудно да бъдем намерени.

Ще има дати и места където може да бъдем открити и да дебатираме.

Не знаем дали въстанието ще бъде героична атака, или глобално избухване в сълзи, брутален досъп до чувствителност след десетилетия на анестезия, мизерия, глупост.

Нищо не гарантира, че фашисткият вариант няма да бъде предпочетен пред революцията.

Ще правим това което има да се прави.

Мислене, атакуване, градене – такава е чудесната линия.

Този текст е началото на план.

До много скоро,

Невидимият комитет

1 Bolsa Familia (в превод нещо като „Семейна торба за пазаруване“) е социална програма на Бразилското правителство, част от мрежата от федерални програми за помощ Fome Zero. Bolsa Familia дава финансова помощ на бедни Бразилски семейства. Ако те имат деца, трябва да гарантират че децата ходят на училище и са ваксинирани…wikipedia, Bolsa Familia

2 Става дума за рейтингите които дават разни агенции. Бел. на прев.

3От Испански – Да се махат всички! Става дума за партии, политици, банки, бизнеси, всички. Бел. на прев.

4https://simple.wikipedia.org/wiki/Basso_continuo

5 All Cops Are Bastards, Всички Ченгета са Копелета. Бел. на прев.

6 Първата книга на Невидимият Комитет, авторите на този текст. https://chitanka.info/book/5960-idvashtijat-bunt Бел. на прев.

7 Dignité – достойнство, Indignation – възмущение. Тук авторите изразяват своята неприязън към терминът Indignados, към терминът не към движението, която неприязън те обясняват по-нататък в книгата. Бел. на прев.

8 We are the 99% . Главният лозунг на движението Occupy Wall Street. Бел. на прев.

9 От корпоративни вериги магазини. Бел. на прев.

10Banlieuеs. Бел. на прев.

11 Doublespeak e език който умишлено замъглява, маскира, изопачава или преобръща смисълът на думите. Doublespeak може да приеме формата на ефимеризми („съкращения“ вместо уволнения, „обслужване на целта“ вместо бомбардиране), в който случай основната цел е да се направи истината по-лесна за преглъщане. Може също да означава умишлена неяснота на езика или фактическо преобръщане на смисълът. В такива случаи doublespeak дегизира природата на истината. Doublespeak е най-често свързван с политическият език. wikipedia, https://en.wikipedia.org/wiki/Doublespeak . Бел. на прев.

12Алюзия за Откровението (Апокалипсисът) на Св. Йоан, последната книга от Новият Завет. За справка wikipedia.org/Седемте печата. Бел. на прев.

13 ATTAC – Асоциация за Таксуване на финансовите Транзакции и за Гражданско Действие, wikipedia – ATTAC

14 „Адът, това са другите“ – Жан-Пол Сартр. Бел. на прев.

15„Погнусата“, роман на Жан-Пол Сартр. Бел. на прев.

16 Или „народът“, но аз не мога да понасям тази дума, тя звучи така все едно говеда са се народили. Бел. на прев.

17От Испански – да се живее добре. Бел. на прев.

18 Indignados, от Испански. Бел. на прев.

19Indignez-Vous! (Възмутете Се!)на Стефат Хесел. Бел. на прев.

20Реална Демокрация Сега!, Испански. Бел. на прев.

21Pouvoir, Френски език, езикът на който е написана книгата. Тази дума може да се преведе и по други начини, но аз я превеждам като Мощ, защото Pouvoir означава Можене, каквото изразява думата Мощ. По същият начин и с думата Puissance, превеждам я като Мощ. Бел. на прев.

22Gouvernement, дума която също се превежда и с Правителство.

23Става въпрос за монархическият режим във Франция преди Републиката.

24Асимптота – https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B0

25Операция „Гладио“, https://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Gladio Бел. на прев.

26Наскоро строителни работници в Турция бяха обвинени в тероризъм, защото стачкуват за по-добри условия на труд. Бел. на прев.

27Бившите президенти на Тунис и Египет, изгонени от въстанието наречено Арабската Пролет. Бел. на прев.

28 Да се махат всичките! Бел. на прев.

29Без партии и политици! беше един от основните лозунги на протестите през зимата на 2013-та година в България.

30И да не остане нито един! Бел. на прев.

31Емигрантските квартали във Франция населени с хора от бившите колонии. Те са си чисто и просто гета. Бел. на прев.

32Алюзия за Исая 14:13 „А ти казваше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвися престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове… “ Бел. на прев.

33А в днешно време Доналд Тръмп. Бел. на прев.

34Развличат също и в смисъл на отвлечане на вниманието. Бел. на прев.

35Става дума за сървърите на Фейсбук. Бел. на прев.

36Атмосферата не в смисъл на физическата атмосфера, а в смисъл на настроенията, на ambiance. Бел. на прев.

37В днешно време изглежда все повече се преминава към „частни охранители“. Те нямат държавната легитимност на полицията и поради това срещу тях не може да се протестира, ако се пробваш просто ще те пребият. Бел. на прев.

38В смисъл на приземяване. Бел. на прев.

39Първата работа на протестите в София е да блокират основни пътни артерии в центъра на града, като Орлов Мост. Бел. на прев.

40CPE – Contrat première embauche беше нова форма на трудов договор, лансирана през пролетта на 2006-та година във Франция от Премиерът Доменик дьо Велпен. Този трудов договор, предназначен за работници под 26 години, щеше да направи лесно за работодателите да ги уволняват, като премахва необходимостта да дават обяснения за причините, в първоначален „изпитателен период“ от две години, в замяна се даваха някакви финансови гаранции на работниците…https://en.wikipedia.org/wiki/First_Employment_Contract

Бел. на прев.

41CGT – Първата от петте главни конфедерации на професионални синдикати във Франция. http://cgt.fr/ Бел. на прев.

42Става дума за Occupy Wall Street. Палатковият лагер на движението беше установен на Зукоти Парк, Ню Йорк Сити. Бел. на прев.

43Кредит означава Доверие. Бел. на прев.

44 Количествено измерван Аз. Бел. на прев.

45Fab, от fabulous. Бел. на прев.

46Един информационен гуру сподели в интервю, че в бъдеще когато ще има все по-малко работа, хората ще могат да изкарват пари като продават своята информация. А един бивш играч от Уол Стрийт основа уеб сайт, в който хората могат да продават своята информация. Бел. на прев.

47Хладилни помещения съдържащи сървъри, като тези на Фейсбук например. Бел. на прев.

48 Gouvernementalité. Бел на прев.

49 G.A.F.A. Бел. на прев.

50Преводачът изобщо не е съгласен с това твърдение. Бел. на прев.

51Първата книга на авторите на този текст. Може да се открие преведена на Български в chitanka.info. Бел. на прев.

52Wikipedia, Хоплит. Бел.на прев.

53Wikiwand.com, Буле. Бел. на прев.

54https://en.wikipedia.org/wiki/Bad_faith_(existentialism) Бел. на прев.

55Тук лично аз не мога да се съглася. Тъй като следя това което се случва в щата Мичоакан в Мексико, ми се струва твърде невероятно Държавата да снабдява с оръжие милициите от селяни, селяни не граждани, които арестуват наред полицаи и полицейски служители и които вече не допускат представители на Мексиканската Държава на техните територии. Бел. на прев.

56Бедняшките квартали в Бразилските метрополиси. Бел. на прев.

57Wikipedia, Razzia. Бел. на прев.

58https://fr.wikipedia.org/wiki/Enfumades_d%27Alg%C3%A9rie

59Предпочетох да преведа думата puissance с думата мощ, дума която означава можене и да имаш необходимите условия да го направиш на практика. Вместо със сила или власт. Бел. на прев.

60“Няма такова нещо като общество. Има само индивидуални мъже и жени, и техните семейства.” Маргарет Тачър. Бел. на прев.

61Левиатан, или Материя и формат на държвната власт: църковна и гражданска, Томас Хобс. Бел. на прев.

62Вижте бележка 53. Бел на прев.

63Става въпрос за една правителствена инициатива във Франция. От тук можете да научите повече: http://competitivite.gouv.fr/les-brochures-de-presentation-des-poles/french-poles-de-competitivite-clusters-serving-business-and-job-growth-787.html

64За гентрификация се говори когато жителите на даден квартал биват изтиквани от него за да бъде населен кварталът с хора имащи по-високи доходи. Например като се строят нови жилища в кварталът, които са по-скъпи и в тях се настаняват по платежоспособни хора, повишавайки по този начин цените в квартала, или чрез вдигане на цените на вода, ток, парно, газ и т.н., което принуждава неплатежоспособните да напуснат града или да се оттеглят в по-западналите квартали. Бел. на прев.

65Sophia-Antipolis e европейски технологичен парк. Голяма част от него се пада в границите на общината на Валбон, северозападно от Антиб и югозападно от Ница, Франция, wikipedia – Sophia-Antipolis . Бел. на прев.

66Предградие на Париж, съвременно гето. Бел. на прев.

67Намира се в централната част на Лондон и е конгломерат от корпорации, самият той наричащ се City of London Corporation, имащ своя автономия, нещо като Ватикана. Бел. на прев.

68Тук информацията на авторите е леко поостаряла, Нотинг Хил е бил през 80-те години на 20-ти век бедняшки квартал и място за развиване на контра-култура, от там произхождат много от известните британски рок групи, но в момента е „моден“ квартал населен с богати хора. В Лондон има квартали на супер-богати и такива които са си просто мизерни гета, преводачът е обитавал квартали от вторият вид. Бел. на прев.

69Има ги централната и южната част на София, има я и останалата част от София. Бел. на Прев.

70Панелени квартали във Френските градове предназначени за хората от бившите колонии, квартали които са тъжна картинка, преводачът ги е виждал със собствените си очи и му дожаля за обитателите им. Квартали на сегрегация. Бел. на прев.

71Това за „низшите класи“ като „помощна армия“ която „обслужва нуждите на елита“ и „живее в западнали райони“ е всекидневната реалност както в София, така и в Лондон. Казвам го от личният си трудов опит. Бел. на прев.

 

72ZAD – Zone A Defendre. Това е движение и окупация на гори в района на Нант, Франция, гори които са били нарочени за терен за построяване на ново летище на Нант. Призивиът за окупирането идва от местните жители, фермери и други, които не искат земята където живеят да се превърне в летище. В хода на окупацията продължаваща няколко години мястото става автономна комуна. Тя е постоянно нападана от Френската Жандармерия, като сблъсъците са си направо военни сражения. Бел. на прев.

73Примерът им беше и продължава да бъде последван и успешно прилаган и на други места в Мексико, също и от Кюрдите в Северна Сирия. Бел. на прев.

74Джон Лок. Бел. на прев.

75Цитат на Джон Лок. Бел. на прев.

76Успехът на граденето на комуналност на техните земи, както за Запатистите в Мексико така и за Кюрдите в Северна Сирия, се дължи на това че те постоянно поддържат връзки със светът извън тях, че поддържат глобална комуникация и връзки. Бел. на прев.

77Преводачът е имал такова преживяване и потвърждава това твърдение.

78 „Утрепете ги!“ Бел. на прев.

79Кукловоди. Бел. на прев.

80Това което погуби съпротивителните движения в България е, че те имат или имаха лидери, диктатори със супер раздуто его които изискват безпрекословно подчинение. Бел. на прев.