Същността на съвременният свят?

pinochet 1

Какво се случва в нашето съвремие? Каква е основната промяна, която се извършва?

Някога мислехме, че светът беше такъв какъвто трябваше да бъде – живеехме в панелни комплекси, нашите родители ходеха на работа и ние също щяхме да ходим ( ако не намерихме начин да се отървем ).

Държавата беше длъжна да се грижи за благополучието на широките маси. Да ни осигурява здравеопазване, жилища, храна, образование,  култура.

Да, обаче Държавата изглежда не беше напълно съгласна с тази формулировка на нещата. Имаше общодостъпно здравеопазване, но не беше съвсем читаво. Имаше училища, но в тях най-важното  беше тиранията над учениците и учителите. Имаше култура, но официално позволената беше скучна и дори отблъскваща, а неофициално непозволената властта тормозеше по широк асортимент от начини.

„Комунизмът“ ли беше виновен (всъщност „Реалният Социализъм“, „Комунизмът“ се очакваше да дойде на по-късен етап)?

Наистина ли беше толкова по–различно от “Западът“ (и “Останалият Свят”)?

Или може би навсякъде се случваха едни и същи процеси, без подложените на тези процеси да го знаем?

Светът преди Втората Световна Война е бил много подобен на този, в който живеем днес.

Капиталът е газил безмилостно широките маси, хората не са знаели какво е да отидеш на лекар, животът рядко е надхвърлял 50-те години.

Но хората са се съпротивлявали. Борбата срещу терорът на Капитала не е вземала почивен ден. Работниците са се организирали в синдикати, стачките са се случвали постоянно, Капиталът и неговият инструмент Държавата денонощно са се борили срещу своите противници – широките маси.

И така до Втората Световна Война. След нея Капиталът и Държавата решават да сключат примирие с трудещите се. Последват десетилетия на благоденствие, до средата на 70-те години на XX-ти век.

Тези “десетилетия на благоденствие” някои наричат „Златният Век на Капитализма“, а Дейвид Харви в гениалната си книга „Кратка История на Неолибералзима“ [i] нарича „Вграден Либерализъм“. Та в този период Държавата сменя ролята си – сега вече не служи като ботуш на Капиталът, с който той да мачка широките маси. В това време на примирие тя започва да се грижи за благоденствието на широките маси. И от тогава ние сме свикнали с мисълта, че Държавата е длъжна да се грижи за „обикновените хора“ и когато не го прави, защо по-дяволите не го прави. Да, обаче Държавата не е под контрол на широките маси. А на тези, които са готови да направят всичко, всичко, без каквито и да е морални задръжки, за да се домогнат до Власт.  Самата структура на държавата поощрява йерархични социални отношения, а те от своя страна поощряват тирания, експлоатация и диктатура.

В следвоенният период наричан „Златният Век“ явно не всичко е наред, защото през 1968г. почти цял свят се вдига на бунт. След този бунт, който е потушен с терор и военни преврати, примирието между Капиталът и широките маси приключва. Настъпва епохата на „Неолиберализмът“, икономическа доктрина приложена за първи път от убийственият режим на Пиночет в Чили. Капиталът отнема от Държавата новата й роля да се грижи за благополучието на широките маси. В епохата на „Неолиберализмът“ тя се превръща в едно от оръжията на Капиталът, във войната му срещу широките маси. И тази война е срещу поколенията, които се появяват в резултат от примирието между Капиталът и трудещите се след Втората Световна Война.

След революция от 1968г. Капиталът обявява класова война. В тази война,  наречена „Неолиберализъм“ придобивките за широките маси, натрупани в периодът след Втората Световна Война до края на 60-те години, биват премахвани. Те изчезват по-същият начин, по който изчезват бунтарите в Южна Америка по това време, никой не може да намери гробът им. Общодостъпни здравеопазване и образование, гарантирано работно място и приходи, достъпни жилища – всички те изчезват. Ако преди това Държавата е насочвала ресурси към широките маси, то сега вече всички ресурси биват насочвани към Капиталът. Ако ще се води класова война, то класата която има най-много ресурси, печели.  

Тук става дума за война не само срещу икономически класи, а срещу начини на чувстване, срещу светогледи, срещу начини на живот и отношения към живота, срещу начини на мислене. Срещу култури. Както казва Уорън Бъфет – „Да, води се класова война, но моята класа, тази на богатите, е която води войната и ние печелим“ [ii].

Постиженията на жестоката борба, водена през XIX-ти и началото на XX-ти век, за осемчасов работен ден, за пет дневна работна седмица и по-добри условия на труд, сега биват премахвани. Саможертвата на борещите се от XIX-ти и XX-ти век е правена безсмислена. Както беше казал някой – XX-ти век е отменян.

„Златният век“ след Втората Световна Война създаде невероятни културни постижения, защото за първи път масите имаха възможност да творят изкуство. Епохата на „Неолиберализмът“ обаче заяви – край на това! Масите повече нямат право на култура и духовно развитие! Сега трябва да бъдат деградирани до примати.

Може да се каже, че същността на нашето време – започващо с първите стъпки на Неолиберализма през 70те години – е война срещу социалните и културни постижения на 20-ти век. Война за тяхното унищожаване. Вземете за пример България – основното занимание на всяко правителство след 1989-та година е да премахва социалните и културни придобивки за широките маси от предшестващата епоха.

Когато войната приключи, новите поколения няма да знаят нищо за социалните и културни постижения на 20-ти век. Pure Capitalism Restarted.

След 1989г. ние хората в „Източна Европа“ очаквахме най-после Държавата да влезе в ролята си и да започне да се грижи за нас, широките маси. Никой не ни казваше, че тя се връща към старата си роля на ботуш на Капиталът. А и нямахме познания по История. За нас най-естественото нещо беше Държавата да се грижи за благоденствието на масите. Но Капиталът заяви – „Кой каза, че Държавата е длъжна да се грижи за добруването на всички дришльовци?! Напротив!“    

„Златният Век“ приключи. Идеалите с които израснахме са отменени. Светът се върна в епохата преди Втората Световната Война. Но днес Властта има една по-висша цел – да докаже, че не само маймуните са се превърнали в хора, но и че обратното също е възможно.

БЕЛЕЖКИ:

[i] Книгата преведена на Български може да се чете и изтегли от тук:

https://kalenbriag.wordpress.com/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%B9/

[ii] https://www.nytimes.com/2006/11/26/business/yourmoney/26every.html

Изчезването на Младежките Култури

safe_image.php

Има едно движение наричащо се “Extinction Rebellion”. Те искат от правителствата да правят нещо по въпросите за промяната на климата и изчезването на видовете. Името на движението може да се преведе като „Бунт срещу Изчезването“. За съжаление в епохата на Късният Капитализъм наистина изчезват видове с голяма скорост – някои твърдят, че приблизително по 150 на ден.

Но не само видове изчезват. Също и култури, начини на живот, начини на мислене. И езици дори.

Но в това есе фокусът е върху изчезването на култури, начини на живот и начини на мислене.

Аз съм от поколението, което израсна през 80-те и 90-те години на XX-ти век. За много от нас младежките култури бяха даденост, бяха нещо естествено. И никой не предполагаше, че  може да изчезнат.

Ако примерно се върнем назад и се опитаме да си представим, че местата за събиране на „неформалите“, като например барчета, дискотеки, репетиционни, концерти и други ще изчезнат, това би било прието за някакво безумие, за кошмар на болен ум. Но обратно в настоящето и ето, че е факт.

Истина е, че сред днешните тийнейджъри някои от младежките култури са живи и здрави, например goth, една по-обобщена версия на уейвърите и пост-пънка от 80-те и 90-те години.

Но изчезнаха ордите „неформали“ – пънкове, уейвове, метали, хипита и други, които скитаха по улиците на градовете. Изчезнаха местата за събиране на „неформали“. Изчезнаха репетиционните за свирене. Изчезнаха безбройните групи (музикални). Изчезнаха поетите и художниците. И ако всички те образуваха една култура, то изчезна културата.

Помня когато около 2002-3г. година затвориха последните „неформални“ барчета и клубове в София, например „Ъндърграунда“ в един от подлезите на бул. „Левски“.

Това което преди всичко изчезна, са местата. Места където да се събират хората, да бъдат заедно и от това да се раждат култури. Характерното за Младежките Култури е, че те бяха израз на колективният живот на младежите след Втората Световна Война. Те бяха заедност и колективност. Хората правеха младежки култури, защото бяха заедно, бидейки деца на индустриалните работници след войната. За да има заедност, трябва да има места където хората да се събират. Последните такива в София, по мое мнение, бяха „Аделанте“ и  „Арт Хостел“. Но и тях ги затвориха. „Аделанте“ го затвориха хора от НПО средите. С тези последни места закриха „алтернативната“ култура в София.

Младежките култури изчезнаха, защото изчезнаха местата в реалният свят.

Ако искаме да възродим младежките култури, са ни необходими чисто и просто места за събиране. Места които да не са под любящото крило на НПО-та и фондации. Предполагам никой не очаква, че ще започнем да правим младежки култури онлайн. Трябват ни реални физически места за събиране, както преди. Трябват ни пространства за само-инициатива, които да не са в Интернет пространството.

В този ред на мисли искам да споделя, че винаги съм подозирал, че популярността на Фейсбук се дължи на изчезването на реалните места за събиране. Ако отново имаме такива, то популярността на Фейсбук ще намалее драстично. Като че ли Фейсбук не е възможен без изчезването на местата за събиране. Хората се събират във Фейсбук,  защото вече няма реални места където да го правят.

Аз лично никога не съм смеел и да помисля, че ще останем без изкуства и култури. Но ето, че се случи. Не мисля, че станахме по-щастливи, защото най-после се отървахме от досадните изкуства и култури. Даже напротив. Днес София – и България като цяло – ми напомнят на мрачните години от 80-те и 90-те, когато надежда от никъде взора не виждаше, но тогава поне имахме култура и изкуство. Сега вече нямаме такива. Интелектуалното и духовното ни нивото падат все повече и повече, и ако нашият дълг е да се грижим за щастието на следващите поколения, то определено не изпълняваме дълга си.

Искам да кажа няколко думи за културните и арт НПО-та. Те са толкова много в България! През 90-те години чуждестранни фондации раздаваха щедро пари на артисти и културни дейци, които правеха с тях НПО-та и човек оставаше с впечатлението, че България прекипява от културен живот.

Фактите обаче сочат, че България е една от най-бедните на култура и изкуства страни в света. Има много НПО-та, много пари за култура, а такава няма. Странна работа.

От както съществуват младежки култури в света, имам предвид младежките култури в индустриалната епоха, те винаги са били в ситуация на остро противопоставяне с Властта. Не че  възникват поради нужда от противопоставяне на Властта, младежките култури възникват защо чисто и просто има нужда от култура. Но те винаги са били във война с Властта. Тя не обича заедността, основното й занимание винаги е било да разделя хората.

През 90-те години ни внушаваха, че конфликтът на младежките култури с Властта е приключил, защото ето идва нова Власт, която чрез фондации и НПО-та ни дава пари за култура, защото тя е на страната на културата, не е против нея.

Няма такова нещо Властта да е на страната на младежките култури. Под младежки култури имам предвид такива, които хората правят само-инициативно, със свои средства, усилия, време. Защото искат да ги правят. А не такива, които са щедро спонсорирани от горе и на „културните дейци“ им се нарежда какво да правят, какво може и какво не може. Да го кажа без много заобиколки – Фондациите и НПО-тата са Властта и да се очаква от тях, че ще спонсорират отколешният си враг – младежките само-инициативни култури – е безсмислено. Артистичните проекти осъществявани с пари на фондации изпълняват политическата линия на своите донори. Laibach навремето твърдяха, че всяко изкуство е политическо (1).

Виждам, че Коронавирус кризата се опитва да затвори и последните крепости на младежката култура – концертите, без които няма само-инициативна музика, без която няма младежка култура. Без която човечеството затъва в блатото на ограничеността, губи крилете си и единственото което му остава, е да играе на „Господари и Слуги“.  Културата подтиква хората към по-високи стремежи, без нея затъваме в тинята.

О, разбира се винаги можете да направите концерт онлайн. Може и да си правите младежка култура онлайн, но не и в реалният свят. В него затваряме концертни клубове и отваряме МОЛ-ове. Сменяме средата.

Сега е моментът младежките култури да се отърсят от съня, че Властта дава мило и драго за тях, като им подарява щедро пари от фондации и НПО-та. Ако наистина искаме култура е време да загърбим измамата и да се захванем отново да правим само-инициативна култура, която неуморно и непрестанно е преследвана от Властта, както беше „по времето на Комунизма“. Както е и сега, макар че в днешно време артистите биват изкупувани и от бунтари ги превръщат в активисти на капитализма.

Време е отново да правим култура със свои пари, възможности, труд и време. Да правим изкуство и философия така както искаме, а не както ни се нарежда. Да правим колективни изкуства и култура. И да не очакваме, че Властта ще ни целува от умиление, а напротив. Ако навремето при импровизирани концерти идваше Народната Милиция да ги разтурва, то сега ще идват малки провокаторчета, които да бутат и разбутват нещата, докато ги закрият.

Необходимо е на първо място да възродим културата на събиране, на събиране заради самото събиране. Необходими са ни места за събиране, които да не са онлайн. Където просто да се събираме. Необходими са ни култови места, отново. В реалният свят, не във виртуалният.

Бележки:

(1) All art is subject to political manipulation….

https://garagemca.org/en/exhibition/nsk-from-kapital-to-capital/materials/laibach-desyat-statey-zaveta-laibach-10-items-of-the-covenant