Жак Рансиер: „Изборите не са демокрацията.“

http://bibliobs.nouvelobs.com/tranches-de-campagne/20120418.OBS6504/jacques-ranciere-l-election-ce-n-est-pas-la-democratie.html

Интервютата на L’Obs. В навечерието на президентските избори философът Жак Рансиер говори за границите на представителната демокрация и се обявява срещу конфискацията на властта на хората.

Ерик Езхиман

Le Nouvel Observateur. Президентските избори обичайно са представяни като кулминацията на демократичният живот на Франция. Вие обаче не сте на това мнение. Защо?

Жак Рансиер. В своят принцип, както и в своят исторически произход, представителството е противоположното на демокрацията. Демокрацията се основава на идеята за равна компетентност на всички. И нейният нормален начин да бъдат назначавани делегати е чрез теглене на жребий, както се е правило в древна Атина, за да се попречи на заграбването на властта от тези, които желаят да го правят.

Представителството е олигархичен принцип – тези които по този начин се включват във властта представляват не дадено население, а статутът или компетентността които обосновават тяхната власт над това население: произходът, богатството, знанията и др.

Нашата избирателна система е исторически компромис между олигархичната власт и властта на всички – представителите на наложилата се власт твърдят че представляват народа, а демократичният народ делегира своята власт на една политическа класа кредитирана със специфично знание за обществените дела и упражняването на власт. Видът избори и условията повече или по-малко наклоняват баланса между двете.

Избирането на президент като директно въплъщаващ народа беше изобретено през 1848-ма г. срещу хората от барикадите и от популярните клубове, и беше преоткрито от Де Гол, за да се даде „водач“ на един твърде размирен народ. Далеч от това да е коронацията на демократичният живот, то е крайната точка на изборното отнемане на властта на хората в полза на представителите на една класа политици, чиито враждуващи фракции поделят помежду си, от избори до избори, властта  на „компетентните“.

Когато Франсоа Оланд обещава да бъде един „нормален“ президент, когато Никола Саркози обещава да „даде думата на народа“, не вземат ли те под внимание недостатъците на представителната система?

Един „нормален“ президент в Петата Република е президент, който концентрира в себе си ненормално голямо количество власт. Оланд вероятно би бил един скромен президент. Той би бил върховно въплъщение на властта на народа легитимирана да прилага програми, които са изготвяни от малки групи „компетентни експерти“ и от един Интернационал на банкери и държавни глави, представляващи интересите и визията на доминиращите финансови сили.

Що се отнася до Никола Саркози, неговата декларация е откровено комична – по принцип президентската функция е тази която прави ненужна думата на плебеите, защото те не трябва да правят нищо друго освен да избират мълчаливо, веднъж на пет години, този който ще говори вместо тях.

Слагате ли кампанията на Меленхон в същият кюп?

Операцията Меленхон се състои в заемане на една маргинална позиция, която е свързана с логиката на системата – тази на партия която е едновременно вътре и вън. Това от дълго време е позицията на Комунистическата партия. Le Front Nationale я зае и Меленхон се опитва на свой ред да я заеме. Но в случаят на PCF ( Комунистическата Партия на Франция – бел. прев. ) тази позиция разчита на една ефективна система на контра-власт, която й позволява да има дневен ред различен от този на изборите.

При Меленхон, както и при Льо Пен, става дума само за експлоатиране на тази позиция в рамката на изборната игра. Честно казано не мисля, че Меленхон може да очаква нещо кой знае какво. Една истинска лява кампания би била отхвърляне на самата президентска функция. И едно радикално ляво предполага създаването на автономно пространство, със институции, форми на дискутиране и действие независещи от официалният дневен ред.

Политическите коментатори с удоволствие обвиняват Марин Льо Пен и Жан Люк Меленхон в популизъм. Този паралел основателен ли е?

Понятието популизъм е създадено за да омеси всички форми на политика, които се противопоставят на властта на самопровъзгласилите се компетентни, и да сведе техните съпротиви до един и същи образ – този на народ изостанал и невеж, злобен и груб. Това понятие извиква образът на погромите, на големите нацистки демонстрации и психологията на тълпите в стил Густав Льо Бон, за да идентифицира властта на народа с вилнеене на расистка и ксенофобска глутница.

Но къде са днес разгневените маси, рушащи магазините на магребците¹ или преследващи черните? Ако съществува ксенофобия във Франция, тя не идва от хората, а от Държавата в нейните упорити опити да постави чужденците в ситуация на несигурност. Тук имаме случай на расизъм идващ отгоре, от Държавата.

Няма следователно демократично измерение в общите избори, които маркират живота на модерните общества?

Всеобщото избирателно право е компромис между олигархичните и демократичните принципи. Нашите олигархични режими имат въпреки всичко нужда от егалитарно оправдание. Макар и минимално, това признаване на властта на всички прави така че понякога всеобщото избирателно право да води към решения, които са противоположни на логиката на компетентните. През 2005-та Договорът за Конституция на ЕС беше четен, коментиран, анализиран, една споделяна юридическа култура се разпространяваше в Интернет, некомпетентните проявиха известна компетентност и текстът беше отхвърлен. Но знаем какво се случи! Накрая договорът беше ратифициран като беше пренебрегната позицията на народа, в името на аргумента че Европа е работа на компетентните и тя не бива да бъде излагана на опасностите от всеобщото избирателно право.

Къде тогава се ситуира възможното пространство на една „политика“, в смисъла в който вие я разбирате?

Основният политически акт, това е проявяването на властта на тези които нямат никакво юридическо право да упражняват власт. Наскоро движението на „възмутените“ и Occupy Wall Street бяха, след „арабската пролет“, най-интересните примери.

Тези движения припомниха, че демокрацията е жива когато изобретява своите собствени форми на изразяване и че тя събира физически хората които не са вече разделяни от мнения, социални групи или корпорации, но които са хората от целият свят и от без значение къде. Тук се намира разликата между управляването – което организира социалните отношения, в които всеки е на своето място – и политиката, която променя конфигурацията на разпределението на местата.

Ето защо актът на политика винаги е съпровождан от окупация на пространство, която отклонява неговата социална функция, за да го направи политическо място – преди университетът или фабриката, днес улицата или площада. Тези движения не достигнаха до там да дадат на тази плебейска автономия форми на политики, способни да продължават – форми на живот, на организиране и на мислене успяващо да направи пробив във доминиращият ред. Да се намери доверието в една такава способност е въпрос на дългосрочна работа.

Ще отидете ли да гласувате?

Аз не съм от тези които казват, че изборите са само една симулация и че не трябва никога да се гласува. Има ситуации в които това има смисъл на препотвърждаване на тази формална власт². Но президентските избори са крайната форма на конфискуване на властта на хората в собственият смисъл на думата. И аз принадлежа на едно поколение което е родено с политиката, по времето на Ги Моле, и за което историята на лявото е история на постоянно предателство. Така че не, не мисля че ще отида да гласувам.

Бележки

1„Магребците“ са хората от Северна Африка – Мароко, Алжир, Тунис и др. , бивши френски колонии. Бел. прев.

2Жак Рансиер вероятно има предвид гласуването на референдуми, както посочва по-горе в интервюто. Въпреки това преводача категорично не се съгласява, и е твърдо на позицията за безкомпромисен отказ от гласуване.

Представителството срещу демокрацията: Жак Рансиер за Френските Президентски Избори

Превод от http://www.versobooks.com/blogs/3142-representation-against-democracy-jacques-ranciere-on-the-french-presidential-elections

Странната предизборна кампания за президент на Франция не изненадва философът Жак Рансиер. Според него Френската система поверяваща цялата власт на професионални политици автоматично бълва кандидати, които твърдят че представляват „категорично скъсване със старото“. Ерик Езхиман разговаря с Рансиер за мартенското издание на L’Obs (преводач от френски на английски – Дейвид Бродер).

От решението на Франсоа Холанд да не се кандидатира до юридическите неволи на Франсоа Фийон, настоящата президентска кампания е поредица от драматични обрати. Вие, Жак Рансиер, сте необикновен наблюдател на този спектакъл. От години изобличавате „задънените улици“ на представителната демокрация, която виждате като неспособна да произведе истинска демокрация. Как бихте анализирал това, което се случва?

„Представителна демокрация“ е термин, който е повече от съмнителен. Той изразява идеята за вече оформен „народ„, който изразява себе си като избира свои представители. Но „народът“ не е даденост, която съществува преди политическият процес, по-скоро той е резултат от този процес. Тази или онази политическа система създава този или онзи народ, а не обратното. Между другото, представителната система е основана на идеята че има класа в обществото, която представлява общите му интереси. В умовете на Бащите Основатели на САЩ това беше класата на просветените земевладелци. Тази система създава „народ“, който идентифицира неговите легитимни представители като идващи от тази класа и периодично потвърждава това на изборите. Представителната система постепенно е станала занятие за професионалисти, които в последствие се само-възпроизвеждат. Но правейки това, тази система създаде своят негатив, митичната идея за народ който не е представен от тези професионалисти и който се стреми да се снабди с представители, които наистина го въплъщават. Това е театралната пиеса – със постоянно понижаващо се качество – която днес всяка изборна кампания  възпроизвежда.

Вашият възглед е доста мрачен. Тази система вътрешно порочна ли е?

В основните си принципи тя е олигархична и не-демократична. И във Франция тази олигархия загуби своята легитимност когато стана ясно, че просветените собственици на имущество представляват само интересите на собствеността. Това беше разкрито чрез „републиканските“ асамблеи през 1848 и 1871г., препълнени с роялисти беснеещи срещу работниците и революционерите. Олигархията малко по малко стана класа от политици, които не представляват нищо друго освен самата система. Мажоритарната и президентска система на Петата Република ускори този процес. Сега имаме две редуващи се групи, всяка от която на свой ред управлява и държи цялата власт. Това подсилва професионализацията на политиката. Паралелно с това се предполага че фигурата на президента  трябва да въплъщава онези хора, които тази професионализация предава.

Но тогава защо всеки твърди, че е „срещу системата“ ?

Възпроизвеждайки се системата автоматично създава едно вътрешно деление, един дяволски двойник. Партията с мнозинство дефакто представлява само една пета от електората, създавайки по този начин очевидният факт, че истинското мнозинство от хората не са представлявани. Но когато другите партии на свой ред вземат властта, те все повече заприличват на останалите. От тук повтарящата се тема за пренебрегнатите и предадени хора. Като институция твърдяща че представлява тези хора, президентството увеличава собственото вътрешно напрежение на системата. Създава пространство за кандидати, които да декларират „Аз съм кандидатът на не-представляваните!“. Съществува тази ниша за „верният“, който разобличава предателствата на лявата партия, която сега вече напълно прилича на десните. Съществува нишата за Льо Пен, тази на страдащите множество хора с френски произход. В една отминала ера работническите партии представляваха организирани колективни сили, които натискаха системата отвън. Днес „реалните хора“ е фигура изкована от самата система. Ние достигаме момент, в който вече не знаем кой ще поеме различните роли – днес милиардери твърдят, че представляват стъпканите от милиардерите.

Чуваме от Леви и от Десни, че политиката трябва да бъде въплътена в лидери, които дават лице на колективната воля.

Въплъщаването не е политическо понятие. То е религиозна концепция, която е добре да бъде оставена на религията. Нейното упорито присъствие в днешната политика е свързано с идеята за реални, по-дълбоки хора. Тази идея е ловното поле на крайно-десните. „Левият популизъм“ твърди, че може да откъсне тези хора от крайно-десните като предложи алтернативен модел – на лидер който въплъщава народа и го конституира като такъв, в стила на Уго Чавес. Но въплъщаването е принцип, който е стриктно противоположен на демокрацията.

Но няма ли в историята големи политици като Хуарес, Де Гол и Рузвелт ?

Изключителните фигури идват когато нормалните правила на играта са разбити и е необходимо да се изобрети нещо друго. В такъв момент има индивиди, които се доказват способни да посрещнат предизвикателствата – които са самите те изключителни – като надскочат това, което е очаквано от тях. Де Гол взе безпрецедентно решение в 1940г. като надхвърли ролята си на бригаден генерал. Но като шеф на RPF (пост-военна център-дясно партия) беше политик манипулатор, като всеки друг. На Де Гол дължим Конституцията на Петата Република, която много допринесе за влошаването на всеки вид обществен живот. Кара ме да се усмихвам факта, че Лявото толкова благоговее пред Де Гол днес.

Как би бил организиран колективният живот без представители? Чрез хвърляне на жребий – мярка която подкрепяхте във вашата книга „Омразата към Демокрацията“?

Добре би било да различаваме между делегиране и представляване. В демокрацията е логично някои хора да извършват дадени дейности от името на други. Но делегатът изпълнява тази роля само веднъж, докато това не е така при представителите. Хвърлянето на жребий е било нормалният демократичен начин да се назначават делегати, което се основава на принципа че всички са еднакво способни. Аз предложих връщането на този метод за да обърнем нагона към професионализация на политиката. Но това не е проста рецепта, както и не-възобновимите мандати. Тези средства биха представлявали интерес само ако са в ръцете на голямо обществено движение. Демокрацията не съществува без тези натиски отвън на системата, натиски разтърсващи институциите на държавата – каквото направиха „площадните движения“ ( Арабската Пролет, Indignados, Движението Occupy, Nuit Debout, бел. прев.) наскоро. Демокрацията предполага, че институции автономни от държавните структури и държавният дневен ред са способни да правят тези моменти на егалитарност продължителни.

Президентската кампания поне позволи да се появят нови теми като универсалният доход. Каквото и да мислим по въпроса, не е ли това добра новина?

Това е прогрес в сравнение със Саркози, който искаше да прати Франция обратно на работа, отървайки се в същото време от работни места. Но универсалният доход зависи от съмнителен анализ, който декларира изчезването на ръчният труд и обща роботизация на индустрията. Присадена върху това е идеята за нематериален труд на класа от нематериални работници, която би трябвало да даде на това искане неговият революционен характер. Но ръчният труд не е изчезнал – той беше изнесен на места където е по-евтин и където работниците са по-послушни. Универсалният доход стана по този начин вид разширение на RMI и RSA (помощи за безработните и ниско платените във Франция, които са само няколко стотин евро на месец и то със много условия), проектиран като компенсация за деиндустриализацията, която се случва в нашите страни. Но това не е еманципаторна мярка, каквато някои твърдят че е. И нейният универсализъм е много ограничен. Представете си такъв доход да е гарантиран на децата в мините на Конго, извличащи материалите необходими за нематериалният труд, или на работниците във фабриките на Бангладеш! Ето това би променило картината.

Вие гласувате само в изключителни случаи. Ако Марин Льо Пен печели 48% в предварителните допитвания в навечерието на вторият кръг, не бихте ли пуснали вашият вот , за да бъде тя победена – дори и ако това означава да гласувате за Макрон или Фийон?

Това е от онзи вид дилеми, които се решават за пет минути, ако моментът настъпи. Очевидно ако Льо Пен спечели никак няма да е хубаво. Но е добре да направим точният извод. Решението е борба срещу системата която произвежда такива като Марин Льо Пен, а не да вярваме че ще спасим демокрацията като гласуваме за поставеният на първо място корумпиран политик. Помня призивът от 2002г. „Гласувайте за мошеника, не за фашиста!“ (във вторият кръг на изборите, изправящ Жак Ширак срещу Жан-Мари Льо Пен). Да избираме мошеника за да избегнем фашиста, означава да заслужаваме и двамата. И да подготвяме пътят да ни се натресат и двамата.

 

Защо Окупираме Парламентарният Площад в Лондон (Изявление на Occupy Democracy – Occupy Parliament Square, London, 17.10.2014г.)

http://johnsinha.wordpress.com/2014/10/08/a-call-to-action-the-case-for-occupying-parliament-square/

http://occupydemocracy.org.uk/

Нашата политическа система е все по-неспособна да се справи със следствията от социална криза, за чието създаване помагаше. Рекорден брой хора в Обединеното Кралство са бездомни, а много други се борят да запазят покривите над главите си. Рекорден брой хора разчитат на Хранителни Банки (Food Banks) за да изхранват семействата си. Рекорден брой хора са изправени пред енергийна бедност, защото цените на енергията се повишиха осем пъти по-бързо от заплатите.

Никой не е гласувал да бъде бездомен, гладен или безработен.

Тогава защо правителството направи всичко това безпрепятствено?

Проблемът е по-голям от Торите и от тяхната програма за сурови бюджетни съкращения (остеритет, austerity).

Проблемът е цялата наша система на демокрация.

Поради тази причина през този Октомври движението Occupy прави Демокрацията сърцето на кампанията си. Искаме да живеем в истинска демокрация, свободна от корпоративно влияние. И искаме да поканим всички движения, които се изправиха срещу остеритетът (austerity), да се присъединят към нас.

По-нататък правим изложение на амбициите на тази Окупация и детайлен анализ на проблемите на нашата настояща демократична система.

                                                      Окупацията

Тази акция има потенциалът да възпламени в страната едно движение за демократична промяна.

Това движение означава възможност да проведем една голяма Асамблея за Демокрация, Асамблея на Хората, и да съставим едно заявление на искания като резултат от този демократичен форум, отворено за поправки, изменения и допълнения.

Вдъхновено от шестте точки на The Chartists [1], това заявление може да включва списък със директни искания като:

1. Да се даде на избирателите правото да отзовават техните депутати и всички избрани представители чрез петиция.

2. Да се забрани на депутатите и Лордовете да гласуват за всеки законопроект, в който имат финансови интереси.

3. Да бъдат забранени всички клаузи за поверителност в договорите на правителството.

4. Да се спре практиката „въртяща се врата“ между големият бизнес и правителството.

5. Да бъде премахнат от парламента агентът на City of London Corporation.

6. Да бъдат изравнени заплатите на депутати и Министри със националната средна работна заплата.

Очевидно е, че група демократични искания сами по себе си не могат да отменят щетите причинени от огромния трансфер през последните 30 години на блага и власт далеч от мнозинството. Никаква система на конституционен контрол и баланс не може да отмени щетите. Но ако искаме да се борим да облекчим тези щети и да предотвратим още повече за в бъдеще, тогава ще се нуждаем от инструменти, които да ни дадат възможност да се опълчим срещу корпоративната власт.

                                         Проблемът с Парламента

Как е възможно правителството да взема важни политически решения, като да бъде приватизирана Националната Служба за Здравеопазване (NHS), или да бъдат утроени учебните такси, или да бъде въведен Данък Спалня, без да има каквото и да е позволение от гласоподавателите? Никое от тези политически решения не беше предложено на гласоподавателите за гласуване и дори в случая с учебните такси ни беше давана гаранция за точно обратното.

Налагането на сурови бюджетни съкращения (остеритет) във Великобритания очевидно има опустошителни резултати, но неговата демократична нелегитимност е нещо, което често бива пренебрегвано от провеждащите съпротивителни кампании и от коментаторите. Суровите бюджетни съкращения не са единственият или дори най-важният проблем. Проблемът е една Парламентарна Демокрация, която позволи на правителството да проведе безнаказано най-големият удар срещу нашето индивидуално и колективно благосъстояние от Втората Световна Война насам. Това е системата, която позволи на партийните водачи, Ник Клег и Дейвид Камерън, да скалъпят програма за остеритет, която няма демократичен мандат. Някой може да твърди, че коалиционните правителства са понякога неизбежни, но ако това е така, тогава е още по-важно, че нашите депутати и Лордове са способни да държат правителството отговорно, действайки като демократичен контрол върху това, което правителството прави. Нашите депутати, без значение дали тяхната партия е в Коалицията или не, би трябвало да ни защитават от правителството. В това те се провалиха.

Обикновено отговорът на защитниците на статуквото е, че един депутат винаги може да бъде отзован чрез не-гласуване на общите избори, но това състояние на нещата е изключително незадоволително, и тук е един от ключовете проблеми на нашата система на Представителна Парламентарна Демокрация. Някои решения са необратими, такива като гласуване за започване на война. В случаят с Националната Служба за Здравеопазване (NHS), договорите които правителството подписва с частни компании са защитени от клаузи, които могат да задължат правителството да изплаща баснословни суми, ако опита да отмени решението. По настоящем ЕС подкрепя тайно търговско споразумение със Северна Америка (TTIP), което ще постави вземането на такива решения в ръцете на арбитражни съдове, които са отговорни пред никого и които ще имат властта да прегазят всеки закон, който е бил приет в даден национален парламент.

Депутатите биват избирани на база на обещания, които те и техните партии дават на гласоподавателите. Ако тези обещания не бъдат спазвани, просто няма как да бъде потърсено обезщетение. Това означава че веднъж избрани, водачите на партии са свободни да пренебрегват обещанията, които той или тя са давали на гласуващите. Това е неприемливо.

                                                 Те не са като нас

Защо мнозинството депутати поставят лоялността към техните партийни водачи над обещанията, които дават на техните избиратели? Може би защото решението да влязат в парламента за повечето депутати е решение за правене на кариера, и гласуването против решенията на техните партийни водачи може да бъде много лош ход за кариерата. Културата на кариеризма поощрява депутатите да отстъпват от обещанията, които са ги довели до избиране.

Една от причините за това е, че днес депутатите все по-малко са хората, които те представляват. Това е особено вярно за министрите от правителството. Те биват вземани от все по-тесен социален спектър – за депутатите е много по-вероятно да имат роднина, който е служил като политик, за тях е много по-вероятно да идват от доста по-заможни среди и по-голямата част от кабинета са учили в “public schools” [2] (водачите на трите главни партии, включително Канцлерът и Канцлерът В Сянка, са учили в Оксфорд), твърде много от тях имат ограничен трудов опит извън Westminster Village[3]. Повечето членове на настоящият кабинет (и на кабинетът в сянка) са работели като помощници на министри, партийни изследователи или лобисти. Те гледат на себе си като на различни от хората, които представляват. Докато заплатите на повечето хора не са се променили от времето на рецесията, то депутатите се възнаградиха със 11% повишение на заплатите. Само десет депутата намериха за добре да се противопоставят на това увеличаване.

Един от най-кратките пътища към титлата Лорд е да станеш донор на една от главните партии. Настоящата тарифа изглежда е 1.4 милиона паунда. И много „благородници” са бивши депутати, които са отслужили в Камарата на Общините. Гневният отговор на много консервативни депутати срещу планираното поставяне на таван на броя на благородници, което Камерън много бързо изостави, показва че титлата Лорд е разглеждана като награда за поставянето на интересите на водача на партията над всичко останало.

Скандалът със разходите разкри едно чувство на упълномощеност и привилегированост в нашите избрани представители, което е напълно скъсало с реалностите на техните избиратели, които едва смогват да платят наема, сметките за енергия, или да изхранят семействата си. Заедно ли сме във всичко това[4]? Очевидно не, когато става въпрос за много от депутатите.

                            Силата на хората срещу лобизма

Приватизацията на Националната Служба за Здравеопазване беше проведена въпреки огромната кампания на писане на писма, на петиции и на демонстрации на отделни хора, синдикати, групи за национални кампании и кампании на локални болници. Тази масова кампания за съпротива имаше общественото мнение на своя страна. Но за съжаление на тези усилия се противопостави  лобистката мощ  на здравно-усигорителната индустрия и на фирмите за management consulting, които се наредиха да печелят от приватизацията. Много по-превъзхождащите ресурси за лобиране на корпорациите могат да направят депутатите имунизирани срещу демократичният натиск на кампании като тази против приватизацията.

Към това се прибавят и преките и непреки финансови интереси на лордове и депутати, които очакват печалби от приватизацията на Националната Служба за Здравеопазване (NHS).

Преки:

145 лорда и 70 депутата декларираха скорошни или настоящи финансови връзки с компании или с отделни личности, участващи в  здравеопазването. Фактът, че трябва да декларират тези интереси, не ги прави по-приемливи.

Непреки:

Тези, които участваха в създаването на сложно законодателство за приватизиране могат да очакват кариера като не-изпълнителни директори в индустриите, които са приватизирали; или като консултанти на търговските банки, които са инвестирали в такива индустрии. Или могат да изтъргуват политическите си контакти и да се присъединят към някой частен „хедж фонд“, като например Carlyle Group, с бизнес модел базиран на “access capitalism”.

Приетият наскоро закон за лобизма и прозрачността още повече ще намали възможността да бъде търсена отговорност от депутатите по време на избори, и този закон няма да направи нищо за да се намали влиянието на големият бизнес върху парламента и правителството.

Тенденцията парламента да игнорира масовите движения не е нещо, което се появява за първи път със настоящата Коалиция. На 15-ти Февруари 2003 година приблизително два милиона души демонстрираха в Лондон срещу плановете на Тони Блеър за нападение на Ирак. Колко депутати биха гласували за нападение, ако знаеха че може да подлежат на незабавно отзоваване от техните избиратели, организирано чрез такива масови движения?

При една предполагаема победа на една масова кампания на обикновените хора срещу разширяване на едно летище, новодошлото коалиционно правителство обеща да не подкрепя изграждането на нови летищни писти в Юго-Изток, противоположно на заминаващото си тогава правителство на Лейбъристите. Но скоро след изборите PR и лобистката машина на индустрията за въздушно пътуване влезе в действие, за да отклони дебата в полза на разширяване на летището. Не отне много време на правителството да направи обратен завой, създавайки „независима“ комисия за разширяването на летището.

Предстои да видим какъв избор гласуващите ще имат, ако всички главни партии в крайна сметка започнат да подкрепят тази предполагаемо независима комисия. Предстои да видим какъв успех ще има големият бизнес във заобикалянето на демокрацията.Тяхната стратегия е да водят война на изтощение. Тяхната амбиция? Постепенно да сломят вярата на участващите в кампанията, че са способни да постигнат промяна.

                                   Лобиране отвъд лобирането

Често големият бизнес дори няма нужда да си прави труда да лобира: Лорд Браун е съветник на правителството относно бизнес въпросите. Той също така е и председател на Cuadrilla, една от главните компании, които фракират в Обединеното Кралство. Някои от съветниците на Департамента за Енергия и Промяна на Климата, които изработват ключови политики относно “ капацитетът на пазара на електричество „, са командировани   от компании, които са собственици на станции за производство на електричество чрез газ. Или случаят с Лорд Бленкатра, който предлага „консултантски услуги“ на правителството на Кайманските Острови, както може да се предполага за да запазят статута си на офшорна зона.

        Най-могъщият „прогнил квартал“ [5] на Великобритания

Едно от постиженията на Occupy движението в Лондон беше, че освети доста добре изключително недемократичното влияние, което City of London Corporation упражнява върху парламентът на Великобритания и върху правителството. City of London Corporation[6] e последният останал „прогнил квартал“ в Обединеното Кралство – неговата сила да лобира е институционализирана чрез офисът на Агентът на City of London Corporation. Той – агентът – е представен както в Камарата на Общините, така и в Камарата на Лордовете. Със бюджет от 3.5 милиона паунда и персонал от шест адвоката, неговата роля е да осигурява, че никакво законодателство няма да застраши привилегиите на корпорацията. От тази позиция той има пряк достъп до всички министри на правителството и до служебните лица, които участват в оформянето на онези законодателства, които са от интерес за City of London Corporation.

През 2008 година банките на City of London Corporation заплашиха да спрат банковата система на Обединеното Кралство, ако правителството не налее обществени пари в тях, за да ги предпази от колапс. Тази криза предостави на тогавашният премиер Гордън Браун най-голямата възможност да реформира City of London Corporation, но той премигна и, в момент на паника, натовари данъкоплатците в Обединеното Кралство с 500 милиарда паунда дългове. Наливането на 500 милиарда беше приветствано като велик пример за ръководните качества на Гордън Браун. Той направи това без каквото и да е одобрение от парламента. Но той можеше да национализира пропадащите банки без компенсации и да ограничи гаранциите върху депозитите. По време на банковата криза елитите, които бяха облагодетелствани от този огромен трансфер на благосъстояние от бедните към богатите, не обелваха и дума за сурови бюджетни съкращения-остеритет. Но след като банковата система беше спасена с парите на данъкоплатците, същите елити започнаха да настояват оглушително за сурови бюджетни съкращения.

Централизацията на Whitehall[7] означава корпоративно заграбване на власт

Изместването на баланса на властта в полза на големият бизнес е представено също и на местно ниво. В стремежа на правителството да разшири индустрията на фракиране Държавният Секретар за Общините и Местните Правителства Ерик Пикълс направи така, че на местните общности да им е много по-трудно да се съпротивляват срещу фракиране в техните райони. Секретарят на Образованието Майкъл Гоув сега има правото да премахва избрани управители на училища и да предава управлението на училищата в ръцете на бизнеса. И това заграбване на власт от големият бизнес се проявява в цялата система на планиране. Дали ще бъде местната кръчма, която е превърната в супермаркет или размножаването на пунктове за залози по нашите централни улици, местните общности не могат да направят почти нищо чрез демократичен процес, за да се противопоставят на тези градоустройствени промени. В Допълнение парламента даде наскоро власт на Секретарят на Здравеопазването да затваря болници без каквото и да е консултиране с обществото.

                                      Комерсиална поверителност

В случаи когато местни общности се съпротивляват срещу заграбване на земя за преустройство или приватизация, техният протест често бива осакатяван от клаузите за комерсиална поверителност, които на нашите избрани представители е позволено да подписват с големият бизнес.Това се превърна в значителен проблем за хората, които се съпротивляват срещу водени от корпорации планове за „възстановяване“, като например Heygate Estate [8]. Подобен проблем заобикаля сделките на Публично-частното партньорство [9] в общественият сектор.

       Пасивни, атомизирани, и дезинформирани – е как ни искат

Като се вземе предвид състоянието на нашата демокрация не би трябвало да е изненадващо, че все повече хора са лишени от илюзии и не си правят труда да гласуват. Нашите медии и политическата система се сговориха да създадат парламентарна демокрация, която е представител на все по-тесен спектър от мнения – тези от нас, които поставят под въпрос необходимостта от остеритет биват ефикасно лишени от глас, когато всички главни партии приемат разказът за необходимостта от остеритет.

Защо на правителството – до сега – беше позволено безнаказано да прилага остеритет е един друг въпрос. Пасивни, атомизирани и дезинформирани е начинът, по който правителството ни иска. Нашата способност да се съпротивляваме срещу властта беше драстично подрината като резултат от трансфера на власт от мнозинството, който се случи през последните 30 години.

На първо място – общество е силно дезинформирано. BBC (Би Би Си) описва приватизацията на Националната Система на Здравеопазване като „законопроект за даване на повече власт на GP-тата„. Правителството и медиите положиха големи усилия да насъскат една част от обществото, която тежко пострада от суровите бюджетни съкращения, срещу друга, било то като демонизират семействата живеещи от социални помощи, или като подкарат вълна от истерия относно Български или Румънски емигранти. Никой не е гласувал за редактора на Daily Mail Пол Дакър, въпреки това хора като него имат изключително много власт върху начина по който обществеността разбира социалните проблеми. И последствията от една враждебна медийна кампания, прицелила се в дадено малцинство, могат да застрашат фактическата физическа сигурност на някой човек!

Местната демокрация продължава да бъде кастрирана, когато властта бива централизирана в Whitehall.

Наскорошното орязване на Правна Помощ ( Legal Aid [10] ) отнема от нашата сила, защото по този начин те отнемат способност ни да защитаваме правата си в съда и да се борим срещу неправосъдие. Щяха ли Шестимата от Бирмингам да успеят да утвърдят тяхната невинност без помощта на Правна Помощ (Legal Aid)? Щяхме ли да можем да разкрием размерът на полицейското шпиониране, или корпоративните тайни договорки, ако активистите за климата не бяха способни да се защитават чрез Правна Помощ (Legal Aid)?

Най-добрият начин работещите хора да защитават техните условия на труд е чрез синдикатите, но законодателството, което беше въведено от 80-те години насам, силно намали способността на синдикатите да защитават членовете си.

И демокрацията на улицата, т.е. нашата способност да протестираме, беше орязана, когато последователност от закони ограничаващи обществените събрания, бяха въведени. Полицията стана още по-добра в удържането на протестите чрез тактики като „kettling“[10]. Главната цел на полицията не е да „улесни“ протестът, а да срази протестът чрез стратегия на отегчение и страх. Това беше ясно видимо при студентските протести през 2010г.

                                                 В Заключение

Оказва се, че мнозинството хора не могат чрез демократичният процес да подобрят, да не говорим да защитят, основните си необходимости за живот. И нашето увеличаващо се чувство за безсилие е в синхрон с увеличаващата се власт на големият бизнес върху нашият живот. Време е да предприемем масови действия, за да спрем това.

Нашите предшественици, The Levellers [11], които първи издигнаха искането за всеобщо право на гласуване, The Chartists и Suffragettes [12] се бориха да разширят избирателното право като елиминират имущественият ценз и за право на жените да гласуват. Те трудно биха си представили размера, в който корпоративната власт подрива правата, за които те се бориха толкова смело и за които пожертваха толкова много. Всяко движение за истинска демокрация би трябвало да черпи вдъхновение от тях и да се учи от техният опит.

Ние искаме да дадем живот на едно движение, което да бъде способно да предприеме действия срещу институциите, които имат власт върху нас. Тони Бенн имаше пет въпроса към властта:

1. Каква власт имате?

2. От къде я получавате?

3. Пред кого сте отговорни?

4. В чий интерес я упражнявате?

5. Как да се отървем от вас?

От тези въпроси петият е най-важният. Бенн казваше, че тези които имат власт не обичат демокрацията и поради тази причина всяко поколение трябва да се бори да я спечели и запази.

Когато сме заедно, тогава сме силни – включете се и вие!

Още по темата:

http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/oct/27/occupy-democracy-london-parliament-square

[1] http://en.wikipedia.org/wiki/Chartism

http://www.thepeoplescharter.co.uk/

http://www.chartists.net/Chartist-Timeline.htm

[2] http://en.wikipedia.org/wiki/Public_school_%28United_Kingdom%29

[3] http://en.wikipedia.org/wiki/Westminster_Bubble

[4] “We are all in this together” („Всички заедно сме в това“) – фраза използвана преди от Британският Канцлер Джордж Озборн, с която иска да каже че програмата за сурови бюджетни съкращения – остеритет на правителството на UK изисква жертви от всички.

[5] „Прогнили“ или „Джобни“ квартали, по-формално познати като „Назначителни квартали“ или „Собственически квартали“, са били избирателни райони в Англия, Великобритания и Обединеното Кралство, които са съществували преди реформата с Act 1832, те са имали много малък електорат и са могли да бъдат използвани от някой местен големец за да спечели прекомерно и непредставително влияние във нереформираната Камара на Общините.Същите термини са били използвани за подобни квартали,представени през 18-ти век в Парламентът на Ирландия. Wikipedia

http://en.wikipedia.org/wiki/Rotten_and_pocket_boroughs

[6] http://en.wikipedia.org/wiki/City_of_London_Corporation

http://www.theguardian.com/commentisfree/2011/oct/31/corporation-london-city-medieval

[7] http://en.wikipedia.org/wiki/Whitehall

[8] http://www.independent.co.uk/voices/comment/when-councils-shroud-their-deals-with-private-developers-in-secrecy-you-get-the-feeling-somethings-up-9161072.html

[9] http://www.minfin.bg/bg/page/523

[10] http://www.theguardian.com/law/datablog/2014/sep/09/legal-aid-in-england-and-wales-what-is-changing

http://en.wikipedia.org/wiki/Legal_aid

[11] http://flesl.net/Reading/Society/Kettling/Kettling1/kettling1.php

[12] http://www.historylearningsite.co.uk/levellers.htm

http://en.wikipedia.org/wiki/Levellers

[13] http://www.historylearningsite.co.uk/suffragettes.htm

http://en.wikipedia.org/wiki/Suffragette

http://www.theguardian.com/world/2013/may/29/nine-lessons-suffragettes-feminists