Това е превод на статия оригинално публикувана от Lundi Matin. Оригиналното заглавие на статията е Prochain Station: Destitution, Следваща Спирка – Деституиране. https://lundi.am/Prochaine-station-destitution
Този превод се базира предимно на английският превод на статията France on the brink: „Either we will topple the system, or it will crush us“
Статията е публикувана на 3-ти Декември и се отнася за въстанието на жълтите жилетки във Франция.
Противно на всичко което чуваме до сега, не е мистерия това че въставаме, а това че не го направихме досега. Ненормалното не е това което правим, а това което понасяхме до сега. Кой може да отрича провалът, от всяка гледна точка, на системата? Кой все още иска да бъде стриган, ограбван и доведен до прекариат за нищо? Кой ще рони сълзи че богаташки район на Париж е бил плячкосан от бедните, или че буржоата са видели техните бляскави 4×4 да избухват в пламъци? Що се отнася до Макрон, той би трябвало да спре да се оплаква, тъй като той беше този който ни призова да дойдем да го потърсим. Една Държава не може да твърди че се легитимира с трупът на „великата революция“ и след това да се оплаква от вандализъм когато една революция започне.
Ситуацията е проста – хората искат системата да падне. Системата възнамерява да продължава. Това дефинира ситуацията като въстание, както самата полиция сега признава. Хората имат многобройност, кураж, радост, интелигентност и наивност. Системата има армията, полицията, медиите, мошенничеството и страховете на буржоазията. От 17-ти Ноември насам хората употребяват две взаимодопълващи се средства за натиск – блокиране на икономиката и нападения срещу правителственият център в Париж. Тези средства за натиск са взаимодопълващи се, защото икономиката е реалността на системата, а правителството е това което я представлява символично. За да бъде истински деституирана системата, трябва да бъдат атакувани и двете. Това важи както за Париж, така и за останалата част от страната – подпалването на местна префектура и маршируването върху Елизе са един и същи жест.
Всяка Събота от 17-ти Ноември насам в Париж хората се събират с една цел – да манифестират в правителствените укрепления. От Събота до Събота разликата се състои първо в извънредното увеличаване на полицейските сили разположени за да предотвратят маршът и второ в натрупването на опит от провалът в предишната Събота. Ако тази Събота имаше много повече хора носещи очила за плуване и противогази, това не е защото „групи от организирани вандали“ са „инфилтрирали протестът“, а просто защото хората бяха сериозно обгазявани предишната седмица и извлякоха от това изводът, който всеки смислен човек би извлякъл – че следващият път трябва да се дойде с екипировка. Вече не става дума за демонстрации, а за въстание.
Ако десетки хиляди души нападнаха централният Парижки район Тюйлери – Сен Лазар – Етоаль – Трокадеро това не беше поради стратегия на насилие решена от определени групи, а поради колективната тактическа интелигентност на хората изправени пред полицейските сили, разположени за да ги спрат да достигнат тяхната цел. Да се обвинява „ултра-лявото“ за този опит за въстание не може да излъже никой – ако ултра-лявото беше способно да подкара строителни машини срещу полицейските линнии или за да разруши магистрални тол станции, щяхме да го знаем. Ако то беше толкова многобройно, толкова смело, щяхме да го знаем. С неговата загриженост главно за идентичността, „ултра-лявото“ е дълбоко разтревожено от нечистотата на съставът на жълтите жилетки. Истината е че то не знае какво да прави в тази ситуация, че има буржоазен страх да не би да се компромитира като се смеси с тази тълпа, която не съответства на никоя от неговите категории.
А що се отнася до „ултра-дясното“, то е във сандвич между неговите предполагаеми цели и неговите средства – то върши безредици под претекста че иска ред, то хвърля камъни по националната полиция докато декларира своята любов към нацията и полицията, то иска да отреже главата на републиканският монарх чрез любовта към несъществуващ крал. Но тези въпроси ги оставяме на Министърът на Вътрешните Работи и неговите смехотворни изстъпления. Не са радикалните тези които правят движението, а движението е това което радикализира хората. Кой може да повярва, че обмислят да обяват извънредно положение срещу шепа ултраси?
Тези които правят половин въстания, само копаят техният гроб. В точката в която се намираме, със съвременните средства за репресиране, или ние ще съборим системата или тя ще ни смаже. Ще бъде голяма грешка да се подценява нивото на радикализация на това правителство. Всеки който се позиционира, в идващите дни, като посредник между хората и правителството, ще бъде разкъсан на парчета – никой вече не иска да бъде представляван, ние всички сме достатъчно големи за да говорим за себе си, да забележим кой се опитва да ни укроти и кой да ни подкрепи. И ако правителството направи стъпка назад, това само ще докаже че сме прави да правим каквото правим, че нашите методи са правилните.
Следващата седмица следователно ще бъде решаваща – или дори още по-многобройни ще успеем да спрем икономическата машина като блокираме портове, рафинерии, станции, разпределителни центрове и т.н., и като наиста превземем правителственият център и неговите районни офиси, или сме загубени. Следващата Събота протестите за климата, които изхождат от принципът че тези които ни доведоха до тази катастрофа няма да ни изведат от нея, нямат причина да не се присъединят към нас на улицата. Ние сме на косъм от сриването на правителствената машинария. Или ще успеем през следващите месеци да направим необходимата смяна на курса, или идващият апокалипсис ще бъде двойно по-тежък, с репресии в мащаб който сега само е загатван в социалните медии.
Въпросът е следователно какво на практика означава да се събори системата? Ясно е, че не означава да се избират нови представители, защото провалът на настоящият режим е също и провал на системата на представляване. Да се събори системата означава да се превземе локално, община по община, цялата материална и символична организация на живота, защото точно настоящата организация на живота е проблемът, точно тя е катастрофата.
Не трябва да се страхуваме от неизвестното – милиони хора никога не са били видяни да се оставят да умрат от глад. Така както сме способобни да се организираме хоризонтално за да блокираме пътища, по същият начин сме способни да се организираме за по-смислен начин на живот. Така както локално е организиран бунтът, по същият начин решенията ще бъдат намирани локално. „Националното“ ниво е само ехото на локалните инициативи.
Омръзна ни да броим всяка стотинка. Царуването на икономиката е царуването на мизерията, защото е царуване на пресмятането във всичко. Красивото в блокирането на пътищата, на улицата, във всичко което правим през последните три седмици и което означава че вече сме победили, е че спряхме да пресмятаме и започнахме да разчитаме едни на други1. Когато въпросът е на комунално спасение, този за юридическата собственост върху инфраструктурата на животът става само детайл. Разликата между хората и тези които ги управляват е, че първите не са съставени от дебили.
1Игра на думи както на Френски, така и на Английски – Compter на Френски и Counting на Английски означават както Броене така и Разчитане на някой или нещо. Бел. на прев.
Блог за анти-капитализъм, свобода и търсене 