„Часовникът е много полезен като обществен инструмент, който ни помага да се координираме, но той също така е дълбоко политически зареден. И като всичко политическо часовникът облагодетелства някои, маргинализира други и ни заслепява за това, което наистина се случва.“
Това е превод на eсе на Джо Задех, публикувано в http://www.noemamag.com.
Линк към оригиналът:
В облачният и влажен следобед на 15-ти Февруари 1894г. млад мъж прекосява Гринуич Парк в Източен Лондон. Неговото име е Мартиал Бурден, 26 годишен французин с гелосана коса и мустак. Той се шляе по зигзагообразната пътека водеща до Кралската Обсерватория, която само 10 години по-рано е направена символичният научен център както на глобалното стандартизирано часовниково време – Средното Време по Гринуич – така и на Британската Империя. В лявата си ръка Бурден носи бомба, кафяв хартиен плик съдържащ метална кутия пълна с експлозиви. Приближавайки се, той излива в кутията бутилка сярна киселина. Но тогава, застанал с лице към Обсерваторията, бомбата избухва в ръката му.
Взривът е достатъчно силен за да привлече вниманието на двама работници. Изскачайки навън, те виждат пазачът на парка и няколко ученици да тичат към свита фигура на земята. Бурден охка и крещи, краката му са раздробени, едната му ръка е откъсната и в стомаха му има дупка. Той не казва нищо за своята идентичност и мотиви докато е откарван в близката болница, където умира 30 минути по-късно.
Никой не знае със сигурност какво се е опитвал да направи Бурден. Разследване показва, че е бил свързан с анархистки групи. Циркулират теории – че е тествал бомбата в парка с цел бъдещо нападение над публично място, или че я е доставял на някой. Но тъй като е заредил бомбата и е вървял по зигзагообразната пътека, много хора, включително експертът по експлозиви на Вътрешното Министерство Вивиан Деринг Мадженди и новелистът Джоузеф Конрад – който свободно интерпретира събитието в книгата си „Тайният Агент“ – подозират, че целта на Бурден е била самата Обсерватория.
Говори се, че той е искал да взриви часовниковото време, като символичен революционен акт или от наивна вяра, че по този начин може да предизвика нарушения в глобалното измерване на времето. Бурден не е единственият, който по онова време се е опитал да нападне часовник. В Париж бунтовници разрушават обществени часовници из града, а в Бомбай протестиращи надупчват с куршуми прочутият часовник на Крауфорд Маркет. По цял свят хората са били гневни на времето.
Повреждането на часовници в знак на протест днес изглежда доста странно. Съвременното общество е обсебено от времето. То е най-употребяваното съществително в Английският език. От моментът в който часовници със стрелки за първи път се появяват на църковни кули и кметства, ние все повече ги доближаваме до себе си – те са на работните ни места, в нашите домове, на нашите китки, а сега вече и в телефоните, лаптопите и телевизионните екрани, които гледаме часове наред всеки ден.
Ние дисциплинираме себе си според часовниковото време. Нашите работен живот и заплата са определяни от него и често „свободното ни време“ също е стриктно управлявано от часовника. Дори телесните ни функции са регулирани от него. Ние се храним в определено време, вместо когато сме гладни, лягаме да спим в определено време, вместо когато ни се спи и отдаваме повече значение на поразяващото звънене на часовниковата аларма, отколкото на изгряващото Слънце – центърът на нашата планетарна система. Фактът, че съществува срам да се яде обяд преди 12ч. е свидетелство за начинът, по който сме инкорпорирали в себе си логиката на часовника. Ние сме животни “обвързани с времето”, както твърди Американският икономист и социален теоретик Джереми Рифкин в неговата книга от 1987г. „Войни за Времето“. Цялото наше възприемане на себе си и светът е опосредствано от начинът по който си представяме, обясняваме, употребяваме и практикуваме времето.
„Часовникът не измерва времето, той го произвежда.“
По време на Covid-19 паниката много хора съобщаваха, че тяхното преживяване на времето е станало изкривено и странно. Да бъдеш затворен в къщи или да работиш извънредно направи дните да изглежда като часове и часовете като минути. Докато някои месеци ни се струваха безкрайни, други преминаваха неусетно. Изглеждаше така, като че ли времето в нашите часовници и това в умовете ни са се отдалечили едно от друго.
Бяха проведени академични изследвания как нашите емоции (като предизвиканите от пандемията мъка и безпокойство) биха могли да изкривят възприемането ни на времето. Или може би онова се случваше, защото тогава не пътувахме много и не преживявахме кой знае колко промяна. В крайна сметка времето е промяна, както смята Аристотел – това което не се променя, е без време. Но рядко самият часовник е поставян под въпрос, самото това нещо което употребяваме за измерване на времето, според тиктакането на което отчитахме „странните изкривявания“ по време на Covid-19 пандемията. Часовникът продължи да регистрира стриктни секунди, минути и часове, напълно несведущ за глобалната криза, която се случваше. Той остана стабилен, точен, неутрален и абсолютен.
Но какво ни прави нас погрешни, а часовникът прав? „ Мнозинството хора последно са учили за часовникът в началното училище“ ми заяви наскоро Кевин Бърт, професор по Антропология в City University of New York, който изследва часовниците вече 30 години. „Това нещо е централно за цялото ни общество, то е във всички наши електроники, а ние имаме за него образование от началното училище“.
Професор Бърт е част от умножаващият се хор от философи, социални учени, автори и артисти, които по различни причини настояват, че спешно се нуждаем да преосмислим отношенията ни с часовника. „Координираното време е математическа конструкция, то не е измерване на специфичен феномен“ написа Бърт в книгата си „Обекти на Времето“. Да, тази математическа конструкция е оформяна през вековете от науката, но не само от нея. Също и от власт, религия, капитализъм и колониализъм. Часовникът е много полезен като обществен инструмент, който ни помага да се координираме, но той също така е дълбоко политически зареден. И като всичко политическо часовникът облагодетелства някои, маргинализира други и ни заслепява за това, което наистина се случва.
Колкото повече се синхронизираме с времето в часовниците, толкова повече губим синхрон с телата ни и светът около нас. Заемайки термин от екоактивистът Бил Маккибън, Мишел Бастиан, преподавател в Университетът на Единбург и редактор на академичният журнал „Време и Общество“ твърди, че часовниците са ни направили „фатално объркани“ относно природата на времето. В естественият свят движението на „часове“ и „седмици“ няма значение.Така натрупването на парникови газове в атмосферата, внезапното изчезване на животински видове населявали земята през милиони години, скоростното разпространение на вируси, замърсяването на почвата и водата – истинското въздействие на всичко това е отвъд нашето разбиране, поради отдадеността ни на времеви мащаб и дейности, които имат значение само за хората и за никой друг.
В ера, в която социални конструкции като раса, пол и сексуалност са поставяни под въпрос и премахвани, истинската природа на часовниковото време все още убягва на нашето внимание. Много подобно на това което се случи с парите, часовникът е смятан за нещото, което трябваше само да представлява времето, но то стана самото време.
Часовниковото време не е това, което повечето хора мислят, че е. То не е отражение на истинското и абсолютно време, което учените наблюдават и отчитат. Часовниковото време беше създадено и е често променяно за да обслужва социални и политически цели. Смяната на времето например е нещо съвсем произволно. Същото важи и за седмицата. „Хората са склонни да мислят, че някъде има един централен часовник, подобно на платинената пръчка в Бюрото по Теглене и Мерене, който е часовникът от най-висша инстанция“ ми каза веднъж Бърт. „Но няма такова нещо. Времето е калкулирано. Няма часовник на земята, който да показва точно време“.
В Западните училища обикновено се преподава, че времето в нашите часовници (и в нашите календари) е определяно от обикалянето на Земята и по този начин от движението на Слънцето в нашето небе. Земята, казват ни, прави пълно завъртане около слънцето за 365 дни, което определя дължината на годината и тя се завърта около оста си всеки 24 часа, което определя нашият ден. Така един час е 1/24 от това завъртане, една минута е 1/60 от един час и една секунда 1/60 от една минута. Нищо от това обаче не е истина. Земята не е перфектна сфера с перфектно движение. Тя е неравна обла маса, която е сплескана на двата полюса и извършва колебливи движения. Земята не се завърта за точно 24 часа и не обикаля Слънцето за точно 365 дни. А само приблизително. Перфектността е измислена от хората. Естественият свят е непостоянен.
През хиляди години повечето човешки общества са приемали и са живеели в хармония с непостоянните ритми на природата. Разбирали са преминаването на времето чрез Слънцето, Луната и звездите. Едни от най ранните уреди за отчитане на времето, слънчевите часовници, са отразявали това – часовете на деня не са били фиксирани 60 минути, а са варирали. Те са били по-дълги или по-къси когато са нараствали или намалявали според движението на Земята, правейки дните по-дълги през лятото и по-къси през зимата. Тези часовници не са определяли секундите, минутите и часовете, те просто са отразявали заобикалящата среда и са показвали на хората къде се намират според цикличните ритми на природата.
Но през 14-ти век ние започнахме постепенно да обръщаме гръб на природата и все повече да изчисляваме нашето чувство за време чрез механични устройства. Тази тенденция започва в манастирите на Северна и Централна Европа, където благочестиви монаси конструират грубовати железни предмети, които ненадеждно но автоматично измерват интервали, за да помагат на онези които бият камбаните да следят за каноничните часове за молитва. Като всяка машина логиката на механичният часовник е базирана на редовност, на стриктното тиктакане на часовниковият механизъм. Той донася със себе си цял един различен начин да се гледа на времето. Не като ритъм определян от различни природни явления, а като хомогенни серии от перфектно идентични интервали, произвеждани от един източник.
Религиозната страст за разпределяне на времето и дисциплиниране на хората според него довежда Американският историк Люис Мъмфорд до заключението, че Бенедиктинските монаси „са може би истинските основатели на модерния капитализъм“. Една от големите иронии на историята е, че Християнството слага началото на вечно разгръщаща се мания за научна точност и прецизност в измерването на времето, която ще доведе до секуларизацията на времето в Запада и напълно ще премахне Бог, първоначалният Часовникар, от цялата картина.
„Колкото повече се синхронизираме с времето в часовниците, толкова повече губим синхрон с телата ни и светът около нас.“
През 1656г. Холандският учен Кристиан Хюйгенс изобретява първият часовник с махало, който произвежда хомогенни и редовни малки единици време – секундите. За разлика от непоследователните часовници от миналото, времето на махалото е почти съвършено. През същият век Британският астроном Джон Фламстийд и други развиват „средното време“, усреднено изчисление на въртенето на Земята. Науката открива път, по който да заобиколи колебливите ексцентричности на планетата, произвеждайки количествено измерима и последователна единица, която става позната като „Средно Време по Гринуич“.
Стандартизираното време става важно за мореплавателите и неустоимо за корпоративните интереси, толкова голямо е улеснението което предлага на търговията, транспортът и електрическите комуникации. Но да се колонизират умовете на широките маси отнема по-дълго. По време на Британската „Железопътна мания“ през 40-те години на 19-ти век приблизително 6000 мили железопътни линии са положени из цялата страна. Инвеститори (включително Чарлз Дарвин, Джон Стюарт Мил и Сестрите Бронте) се надпреварват за дялове от Железопътната Компания в лудницата на капитализъм без ограничения, който причинява един от най-големите икономически балони в историята на Великобритания. Компании като Great Western Railway и Midland Railway започват да налагат Средното Време по Гринуич в техните станции и влакове, за да направят разписанията по-ефикасни.
Всеки град и село във Великобритания са настройвали часовниците си според своето местно слънчево време, което им е давало чувство за идентичност и място. Ако сте живял примерно в Нюкасъл обед е било когато Слънцето е най-високо, без значение какво е времето в Лондон. Но когато железопътните линии донасят стандартизираните разписания, местното време бива демонизирано и премахнато. Към 1855г. почти всички обществени часовници са настроени на Средно Време по Гринуич, или „Лондонско Време“, и цялата страна става една часова зона.
Бунтовният град Бристол е един от последните, които се съгласяват да приемат стандартизираното време – градският часовник на Царевичната Борса запазва третата си стрелка, която показва „Бристолско Време“ за местните хора, които отказват да приемат стандартизираното време. Тя е там и до днес.
Железопътното време пристига и в Америка, то разделя страната на четири времеви зони и предизвиква избухване на протести. Вестникът Boston Evening Transcript призовава „Да запазим нашето собствено обедно време!“, а Cincinnati Commercial Gazette пише: „Нека хората на Синсинати да се придържат към истината такава каквато е писана от Слънцето, Луната и Звездите…“
Международната Меридианна Конференция през 1884г. често е сочена като моментът, в който часовниковото време превзема света. Планетата е разделена на часови зони, всички те синхронизирани с най-могъщата империя – Британската – и нейното Средно Време по Гринуич. Никой повече няма да разчита времето в Природата – от тук нататък централна власт ще казва на хората колко е часът. Авторът Кларк Блез твърди, че веднъж когато това е установено, „вече няма никакво значение какво казва Слънцето. Природното време е мъртво“.
„Часовниковото време не е това, което повечето хора мислят, че е. То е изфабрикувано и често е променяно с политически и социални цели“.
Този процес вече е в действие през 19-ти век, като резултат от Европейският колониализъм, импрелиазъм и потисничество. Колониализмът не е само превземане на земя и следователно на пространство, но също е и завоюване на време. От Южна Азия до Африка и Океания империалисти нападат алтернативните форми на отчитане на времето. Те смятат всеки район без Европейски стил часовници и църковни камбани за място, което няма време.
„Европейската глобална експанзия на търговия, транспорт и комуникации е съпровождана и е основана на контрол върху начините, по които чуждоземните общества се отнасят към времето.“ пише в книгата си „Колонизацията на Времето“ Австралийският историк Джордано Нани. „Проектът да се инкорпорира планетата в една матрица от часове, минути и секунди е едно от най-значителните проявления на Европейската воля за универсализиране“. Казано на кратко, ако Източно Индийската Компания беше физическото въплъщение на Британският колониализъм, то Средното Време по Гринуич е метафизичното.
Западното разделяне на часовниковото време от ритмите на природата помага на империалистите да установят върховенство над други култури. Когато Британските колонизатори се изсипват в Югоизточна Австралия в търсене на злато, те описват практиките на отчитане на времето на коренните общества които срещат там, като нередовни и непредсказуеми, за разлика от линейната и рационална природа на часовника. Въпреки фактът, че коренните общества в районът практикуват напреднали форми на отчитане на време, основани на Луната, звездите, дъждовете, разцъфването на определени дървета и храсти, движението на приливите и отливите, чрез които определят наличието на храна и ресурси, дистанция и календарни дати.
„Европейците от 19-ти век са смятали такава близост до природата за поставяща под въпрос самата човечността на тези, които са я практикували“ пише Нани. „Това е определеяно донякъде от фактът, че ценностите и идеалите на Просвещението са свързвали идеята за „човечност“ с доминация над природата, а противоположното на „човечността“ е дивашкото, което е живеене близо до природата.“
В Мелбърн църкви и влакови гари израстват бързо на хоризонта, донасяйки със себе си стрелки, камбани и общата какафония на часовниковото време. През 1861г. часовниково махало е инсталирано във фарът на Уйлямстаун и Мелбърн официално е синхронизиран със Средното Време по Гринуич. Британските колонизатори се опитват да интегрират коренното население в редиците на работната им ръка, но с незадоволителни резултати, поради нежеланието им да пожертват собственият си начин на отчитане на времето. Коренните жители не са вярвали в „безсмисленото бачкане“ и „подчинениението на часовника“, пише Австралийският соцоилог Майк Доналдсън. „За тях времето не е било тиранин“.
В някои части на Австралия съпротивата на коренното население срещу Западното време продължава непримиримо и до днес. През 1977г. в малкият град Пукаджа (тогава познат като Ернабела) гигантски въртящ се електронен часовник е построен близо до кметството, за да координират местните хора Пиджанджаджара живота си според него. Десет години по-късно бял строителен работник съобщава по време на общински съвет, че часовникът е повреден от месеци. Никой не е забелязал, защото никой не го е поглеждал.
„Европейците от 19-ти век са смятали такава близост до природата за поставяща под въпрос самата човечността на онези, които са я практикували.„
Тенденцията към стандартизиране на времето достига връхната си точка през 50-те години на XX-ти век, когато се приема че атомните часовници са по-добри в отчитането на времето от самата Земя. Секундата като единица време е предифинирана не като частица от въртенето на Земята около Слънцето, а като специфичен брой вибрации на атоми на Цезий в атомен часовник.
„Ако разгледаме отблизо прецизното отчитане на времето, то се отнася изцяло за пълно отделяне и изолиране на часовниците от всичко, което се случва около тях“ сподели Бастиан по видео връзка от домът й в Единбург. Постер с думите „Часовник, който заспива“ виси на стената зад гърба й. „Атомните часовници трябват да бъдат държани разделени от температура, колебания, влажност, дори от ефектите на квантовата гравитация. Те не могат да отговарят на нищо.“
Над 400 атомни часовници в лаборатории из цял свят броят атомни секунди като техен стандарт. Една изчислявана средна стойност на тези броенета е ползвана за създаване на Международно Атомно Време, което е основата на Координираното Универсално Време (UTC). То не е съвсем разделено от естественият свят. Всеки няколко години една секунда е прибавяна, за да го държи разумно близо до въртенето на Земята. Но през 2023г. на Световната Радиокомуникационна Конференция нации от цял свят ще обсъждат дали не е в наш най-добър интерес да изоставим допълнителната секунда и завинаги да се откачим от Слънцето и Луната в полза на време, което самите ние произвеждаме.
„По-лесно е да си представим краят на света, отколкото краят на капитализма“ написа литературния критик Фредерик Джеймсън. Едно от най-трудните за представяне елементи е какво капитализмът направи с нашето възприемане на времето чрез часовниците. Изглежда днес е вградено в психиката ни да смятаме времето за стока, която може да бъде продавана или прахосвана.
Капитализмът не създаде часовниковото време и обратното, но научното и религиозно раздробяване на времето на еднакви единици създаде полезна инфраструктура за капитализма, чрез която да експлоатира и да превръща тела, труд и блага в стойност. Часовниковото време, твърди Британският социолог Барбара Адам, свърза времето с парите. „Времето можеше да бъде комодифицирано, компресирано и контролирано“ пише тя в нейната книга „Време“. „Тези икономически практики след това вече можеха да бъдат глобализирани и наложени като норма в цял свят“.
Часовниковото време, продължава Адам, често „е вземано не само за нашето естествено преживяване на времето“ но също и за „етичната мярка на самото ни съществуване“. Дори и най-естествените процеси сега трябва да бъдат изразявани в часовниково време, за да бъдат признати за валидни.
Жените най-често се оказват на погрешната страна на тази произволна мярка. Неплатеният труд като домашната работа и грижата за децата – които все още неравностойно товарят жените – изглежда се губи между измерванията на чаовника, докато преживяването на бремеността се случва под строгият контрол на часовниковото време. Адам цитира как една жена описва нейното преживяване на раждане: „Родилката принудена от интензивността на контракциите да съсредоточи цялото си внимание върху тях, губи обикновеният си контакт с часовниковото време“. Но в болничната среда, където естествените процеси на раждане са оценявани и стандартизирани в единици часовниково време, жените са принуждавани да следват това, което Алис Ейнион-Уолър, професор по акушерство в Университът на Суонсий, нарича „медикализиран сценарий на раждане“.
„Изглежда днес е вградено в нашата психика да смятаме времето за стока, която може да бъде продадена или прахосана.“
Новите родители знаят, че самото бебе вече става техният часовник и всякакво подобие на стандартизирано време е нелепо. Но по-късно, разбира се, бебето се присъединява към строгата времева йерархия на училището, с училищни часове и време за хранене които не подлежат на дискусия, принуждаващи биологичните ритми да се придържат към социално приемливото часовниково време.
Както Бърт веднъж сподели с мен: „Часовникът ни помага за неща, които са еднакви като продължителност. Но за всичко което не е еднакво, което варира, часовникът се издънва..Когато се опиташ да насрочиш естествен процес, природата не оказва съдействие.“
През 2002г. учени наблюдаваха с удивление как Ларсен Б., леден шелф на Антарктическият полуостров 55 пъти по-голям от Манхатън, който е бил стабилен в продължение на 10 000 години, се разцепи и се разпадна на стотици отломки с размери на небостъргачи. Глациолог прелетял над мястото сподели със Scientific American, че е могъл да види китове да плуват там, където само преди няколко дни е имало лед дебел хиляди метри.
За едно денонощие предвижданията в часовниково време относно загубата на лед трябваше да бъдат пренаписани, за да признаят 300% ускорение на промяната. През 2017г. парче от близкият ледников шелф Ларсен Ц се отчупи, създавайки най-големият айсберг в света – толкова голям, че карти трябваше да бъдат променени. Междуправителствената комисия по изменението на климата нарича такива внезапни събития, които се случват много по-често отколкото може би си мислите, „изненади“.
Климатичната криза е област, в която линейното часовниково време прави чести и фатални засечки.То счита кризата за нещо измеримо и предвидимо – нещо което можем да планираме, подобно на работните часове, почивките, трудностите и проектите. Повишаващи се температури, окисляване на океаните, топене на ледове и нива на въглероден двуокис в атмосферата постоянно са превеждани в часовниково време за да се фабрикуват повратни точки, прагове, пътни карти и устойчиви цели на развитие, към които да се стремим, или които да изпреварим. Когато „изненада“ се случи обаче, времевите прогнози рухват пред лицето на реалността. Природата не сътрудничи.
Същото важи и за поставянето на времеви граници, в които да спрем глобалното затопляне. The Guardian започнаха блог през Юли 2008г., наречен „Да спасим планетата за 100 месеца“. Блогът употребяваше научни изследвания и предвиждания, за да направи “ възможно да преценим колко време ще отнеме да достигнем повратна точка“. Това беше преди 154 месеца. Дали сме 54 месеца след края на света? Може би. Но се чудя дали мисленето на кризата в крайни срокове от часовниково време, което минава без каквато и да е критика, не допринася за инерцията и неспособността на мнозина да разберат сериозността на това, което реално се случва.
„Привилегия е да се живее само според часовниковото време и да се пренебрегват спешните проблеми, които естественият свят поставя.“
„Не можем да кажем, че часовниковото време не е важно“ заяви Виджай Колиндживади, изследовател в Института по Политики на Развитието към Университетът на Антверпен. „Има определени моменти, когато този начин на измерване има много смисъл и трябва да го ползваме. Например Вие и Аз решаваме да разговаряме в 10ч. сутринта. Няма как да го избегнем. Но когато мислим за капитализма, социалните кризи и екологичният срив, часовниковото време става проблематично. То винаги е насочено към произвеждане, растеж и всичко онова, което създава тази екологична криза.“
Един от най-въздействащите митове за часовникът е, че всички преживяваме времето в едни и същи равномерни темпове. Това просто не е така. „Бъдещето вече е тук“ е прочутото изявление от 2003г. на писателят фантаст Уилям Гибсън. „То просто не е равномерно разпределено“ добави той. И представянето на климатичната криза като тиктакащ часовник с оставащо само някакво неизвестно време „да се избегне катастрофата“ пренебрегва тези, за които бедствието вече се случва. Реалността е, че е привилегия да се живее само по часовниковото време и да се пренебрегват спешните проблеми, които естественият свят поставя.
Всеки няколко години Американският Среден Запад е опустошаван от наводнения, когато река Мисури прелива от обилни валежи, преобръщайки животът на милиони. Когато наводненията се случиха през лятото на 1993г., журналист на Ню Йорк Таймс интервюира местен жител относно нощта, когато е бил евакуиран. „Той помни всичко от нощта, когато реката принуди него и жена му да напуснат къщата, в която са живели 27 години, с изключение на това: „Не мога да ви кажа каква дата беше…Само, че нивото на реката беше 26 фута когато напуснахме“.“ Заглавието на статията е „Те Измерват Времето във Футове“.
През 1992г. астрофизикът станал писател Алан Лайтман публикува роман, наречен „Сънищата на Айнщайн“, в който млад Алберт Айнщайн сънува множество начини, по които различните интерпретации на времето се въплъщават в животът на хората около него. В един сън Айнщайн вижда свят, в който времето не е измервано – няма „часовници, календари, няма определени срещи. Събитията са предизвикани от други събития, а не от времето. Строителство на къща започва, когато камъкът и дървесината пристигнат на строителната площадка. Каменната кариера доставя материал, когато собственикът се нуждае от пари….Влаковете напускат Банхофплац когато вагоните се запълнят с пътници.“ В друг сън времето е измервано, но от „ритмите на сънливост и сън, на огладняване, на менструалните цикли и продължителността на самотата.“
Напоследък се случват много опити в изкуството и литературата да се преосмисли часовникът и ролята му в нашият живот. В края на 2020г. артистът Дейвид Хоровиц изложи свой подбор на часовници, един от тях беше синхронизиран с биенето на сърцето. Друг артист, Скот Дрифт, разработи часовник наречен „Днес“, в който времето преминава като Изгрев, Обед, Залез и Полунощ, вместо като секунди, минути и часове. Той се върти със скорост, която е половината на обикновеният часовник, правейки едно пълно завъртане за един ден.
Бастиан предлага часовници, които отговарят повече на времевостта на климатичната криза, като например такъв синхронизиран с равнището на популацията на морските костенурки, животно което обитава Тихият Океан вече 150 милиона години, но сега е застрашено от изчезване поради температурните промени. Тези и други предложения изразяват идеята, че има повече начини по които да се синхронизираме със светът около нас, вместо само чрез абстрактното часовниково време, на което толкова държим.
„Те бяха хванати в капанът на собствената си изобретателност и дързост. И трябваше да заплатят с животите си.“
Часовниковото време може да е колонизирало планетата, но то не заличи напълно алтернативните традиции на отчитане на времето. Някои религии подържат връзка с природното време, като Салафитите в Исляма и Зманим в Юдаизма, за които времената за молитва са определяни от Изгревът, Залезът и позицията на звездите. Насрочването на тези събития може да се прави чрез часовниково време, но те не са определяни от часовника.
На места, където глобалното стандартизирано време е наложено принудително, все още има хора които се съпротивляват. Като в Китай например, където цялата страна е една часова зона – Пекинско Стандартно Време. В Сицзян, почти 2000 мили западно от Пекин, където Слънцето понякога залязва в полунощ според ПСВ, много Уйгур общности ползват своя форма на местно слънчево време.
И други местни общности по цял свят все още употребяват екологични календари, които отчитат времето чрез наблюдаване на сезонни промени. Коренни Индиански племена живеещи около езерото Онейда приемат цъфтенето на определено растение за началото на сезона за оран и за поставяне на капани за диви животни, събудили се от зимен сън. За разлика от стандартизираният часовник и календарен формат тези екологични календари отразяват и отговарят на постоянно променящият се климат.
В един от последните сънища в книгата на Лайтман, Айнщайн вижда свят не много по-различен от нашият, където един „Велик Часовник“ определя времето за всички. Всеки ден хиляди се редят пред Храмът на Времето, където Великият Часовник се помещава и чакат реда си да влязат, за да му се поклонят. „Те стоят малчаливо,“ пише Лайтман, „но тайно кипят от гняв. Защото трябва да стават свидетели как е измервано това, което не трябва да бъде измервано. Принудени са да наблюдават прецизното отминаване на минути и десетилетия. Те са се озовали в капан на собствената си изобретателност и дързост. И трябва да заплатят с животите си.“
Блог за анти-капитализъм, свобода и търсене 