Да бъдем нормални.

Живеем в катастрофално време. Европейският континент всяка година бива наводняван някъде. Под водата. Вече всяка година. Това е новото нормално – дойде ли есен, някой китен кът на Европейският континент ще бъде обилно наводнен.

Болниците са пълни до дупка. Нараства броят на хората с онкологични заболявания. Също и със сърдечни такива. В България и в Европа.

Пием вода пълна с хлор, ядем храни солидно третирани с химикали, дишаме въздух който вече не става за дишане.

Ако една цивилизация произвежда болни хора; отровени храни, вода и въздух; ескплоатация, ограбване, мизерия; масово изчезване на животински и растителни видове; земя плътно застроена с безсмислени сгради; отровени реки и почви; обезлесяване; необратима промяна на климата, то какъв е смисълът да поддържаме съществуването на тази цивилизация?

Можем ли да спрем? Да, да оставим колата, апартамента, работата, изплащането на кредитите, и всичко останало. Това е, което ни доведе до настоящето катастрофално състояние. Единственият изход е да спрем. Можем ли? Май не. И болниците ще се тъпчат с болни, и територии ще бъдат наводнявани, и въздухът ще бъде отровен. Защото не можем да спрем. Не можем да изоставим градската цивилизация. Плътно сме се вързали. Банките ще ни намерят, където и да се скрием, за да изплатим кредита.

Здраво се държим за нормалното. Нормално е да ходим на работа, да имаме кола, да живеем в апартамент, да изплащаме кредити, да имаме деца или да планираме такива, те да ходят на училище или детска градина. Да шофираме из градовете, да участваме в задръствания. Да се стремим да изкарваме повече пари.

Докато около нас метеорологичните условия стават все по-странни, водата от мивката мирише все по-особено, а една сутрин се събуждаме и разбираме, че лихвите са се покачили сериозно.

Но нормалното е нормално, докато се държим за него, всичко ще е наред.

Достигнахме точката, когато трябва напълно да спрем, да, изцяло да слезем от колите и да напуснем апартаментите. Отвъд тази точка наводненията ще стават все по-големи, болните все повече. И лихвите ще се покачват. Цените на вода, ток, парно също.

Но ние искаме да бъдем просто нормални. До край. Или поне докато може, докато не се наложи да излизаме от апартаментите си чрез спасителни лодки. Всички така правят. Винаги можем да намираме успокоено и комфорт в това, че всички така правят.

„ По плодовете ще ги познаете…“. Нашето нормално произвежда доста кофти плодове. Бидейки нормални, ние произвеждаме катастрофалната ситуация в която живеем. Разбира се, винаги можем да пуснем телевизията, там ще ни успокоят, ще ни разкажат друга история. За съжаление обаче, не можем да живеем в телевизията. Налага се да живеем в реалният свят и тук нещата изглеждат далеч по-различно от това, което казва телевизията.

Станахме неспособни да протестираме, да се бунтуваме. Може би новите поколения, в България, няма да знаят какво означава бунт. Но ще вдигнат цената на водата с още 10-20%. И който не иска да се бунтува, безропотно ще плаща.

Да играем по правилата на системата. Тя винаги ще ни дава, докато ни взема друго. Да се стремим да изкарваме повече пари. Супермаркетите винаги ще са заредени. Кой произвежда стоките, как, няма да питаме, ще имаме доверие, да затворим очи и само да правим необходимото, за да осигурим парите. Всички така правят. Имаме извинение и успокоение.

Имаме доверие в системата. Както успява да зарежда рафтовете на супермаркетите, така ще успее да се справи със всичко друго. Със промяната на климата. Със мръсният въздух. Със наводненията. Със нарастващия брой заболели от рак. Ние само трябва да намерим добро място в нея, което да ни носи добри приходи.

Как да спрем? Да изоставим градовете? Има хора вързани за лекарства и болници, за тях за съжаление да изоставят градовете не е опция. Но за другите не е невъзможно. Идва момент, в който не можем повече да живеем по инерция. Този момент настъпи. Дали ще играем трагедията на хора които не могат да спрат падението си, или ще пристъпим към радикална промяна, от нас и от никой друг зависи. Всички заедно? Едва ли. В България няма „заедно“. Един по един? По-вероятно.

Да напуснем градовете. Да се будим сутрин сред песните на птиците. Ветрове да преминават през порите ни и да пречистват телата. Ума и плътта да дишат, озарени от слънцето. Един по-прост, но пък зает, живот. Без стрес и токсичен въздух. Вярата, че бъдещето принадлежи на всемогъщи технологии да се окаже лош сън, от който смее се събудили.

Нима е страшно да се живее извън градовете? „Сред природата“. На село. Скучно? Абсурд! Там винаги има нещо за правене и може да се окаже, че ще имате повече комуникация с хора, отколкото в градовете.

Сериозно казано, необходимо е да спрем да бъдем нормалните, които живеят в градове, ходят на работа, карат коли, плащат сметки и т.н. Ако искаме да оцелеем. Дали можем да спрем? Не мисля. Предпочитаме да бъдем нормални пред здравият разум и това, което се случва пред очите ни. Дали ни очаква катастрофален край. Може би е по-вероятният сценарий. Лека полека. Наводнение след наводнение, сняг след сняг, вирус след вирус. Какво мислите по въпроса?