Джак Гранчароф – Един български анархист в Австралия

 

Роден в 1925г., през 1947г. след като комунистите го набелязват за отстрел, Желязко Грънчаров заедно с негов приятел прескачат границата с Турция. Все пак са от Малко Търново. Той повече никога няма да види родителите си. След две години в Турция Джак заминава за Италия. Говори малко Италиански. Благодарение на това е одобрен за работа в Австралия, за където заминава и където прекарва по-голямата част от живота си – стъпва на Австралийска почва през 1950г. когато е на 25г. и умира през 2016г. на 91г., беше погребан в Сидни.

Както самият Ж. Грънчаров казва, той е бил анархист още преди да го е знаел. Той през целият си живот твърдо държи и не изневерява на анархистките си принципи. И точно това е, което го завежда в Австралия. Бяга от България, напуска Турция и подава молба за емигриране в Австралия, за да остане верен на анархизма. Изглежда, че тези които си налягаме парцалите и слушкаме че да не ни бие властта, си оставаме в окаяната ни България, в това число включвам себе си. Докато един човек, който решава да отстоява политическите си принципи въпреки заплахите, благодарение на това стига до Австралия. Но там държавата не му дава Австралийско гражданство чак до края на 20-ти век, защото има досие, поради това че отстоява твърдо принципите си. Части от досието са преведени по-долу. Понеже не му е даван паспорт, Джак Грънчароф не може да напуска страната. Веднъж благодарение на Югославски дипломати му е издаден временен паспорт и успява да стигне до Европа, но Българската държава не го пуска да влезе.Той никога повече няма да види родителите си.

Текстът по-долу е поредица от преводи на материали, които разказват за животът на Джак „Анархиста“ Гранчароф – Желязко Грънчаров.

Първият текст е негов собствен разказ, в който той описва с невероятно красива поезия детството и младежките си  години в България, и как успява да избяга. Началният абзац винаги произвежда в мен чувство на удивление от поетичният изказ. Все пак той пише през по-голямата част от живота си.Този първи превод е съкратен, в последната част Ж. Грънчаров излага наблюденията си за съвременна Турция, но тук аз се интересувам главно от животът на Джак и за това реших да оставя онази част извън преводът.

Следва дълго и доста интересно интервю, в което той разказва подробности за пристигането си и живота си в Австралия.

Последващите текстове са от други автори, те добавят важни щрихи, за да можем да придобием по-широка представа за дългият изпълнен с авантюри и радост живот на един смел,  дързък и горд български анархист, стигнал чак до Австралия.

Приятно четене!

От Преводачът

Как Джак Гранчароф е достигнал до  анархизма…[1]

Роден, израстнал и изучил се в България, никога не бях предполагал че ще прекарам по-голямата част от живота си в изгнание. Невиността на детството изключваше такива идеи, то беше ограничено само до непосредственият свят. Погълнат от гонене на пеперуди из поляните с цветя, да играя с цветовете беше незабравимо удоволствие за мен, макар и да бях босоног, и облечен в дрипави бедняшки дрехи. В насладата на свободата, в живописен свят където реалност и фантазия се сливат, как би могъл човек да предвиди злата поличба скрита в бурното море на живота, която ще осакати въображението, мислите, емоциите и телата.

Социализирането започва в ранните етапи на детството, защото родителите са нетърпеливи да видят своите физически, умствени и емоционални черти отразени в техните деца, често с намерението да ги направят въплъщение на собствената си визия. Така индивидуалността на децата е оформяна да съответства на дадени правила и регулации. Някои желания са потискани, други поощрявани, някои са представяни като добри, други като лоши. Общо казано в децата е задействан механизъм, който ще забранява или насърчава, ще възнаграждава или наказва. Дори и най-благородните чувства са употребявани с цел да се създаде синдром на зависимост, вместо да се стимулира свобода и емоционално обогатяване на личността. Така детето бива заплетено в множество авторитаризми, всеки от които се опитва да да го/я моделира по свой образ, като кастри възразяващи мисли, орязва крилата на въображението и заменя желанията на сърцето с култ към иконите на възрастните. Кастрираният дух е оставян да се лута в лабиринти от йерархии, в търсене на своя собствена идентичност, докато оловни сенки тежат върху стремежа за само-осъществяване.

Когато бях шест годишен се случи едно малко, но важно събитие. Къщата, в която живеехме се състоеше от:

а) Приземен етаж, където бяха настанени едно магаре и един кон, заедно с техния фураж.

б) Първият етаж, който беше обитаван от хората. Той имаше малък вход, една голяма стая за цялото семейство и килер. Ние се хранехме, спяхме и живеехме в голямата стая. Тя беше нашата читалня, спалня, игрална площадка – особено през зимата – и стая за отдих. Нямаше нито столове, нито маси, нито легла. Дървеният под беше матракът, на който спяхме.Тук в тази стая се роди първата ми сестра. Случи се в една студена нощ, защото помня ясно играта на пламъците, на светлините и сенките. Акушерката изроди детето близо до комина. Моето лице беше покрито, за да няма сцената на раждането силно въздействие върху мен. Пукането на огъня, бученето на вятъра и движението на жените се преплитаха, за да празнуват раждането на нов живот. Моето малко сърце туптеше от вълнение, че ще имам брат или сестра.

На другата сутрин, заобиколена от няколко жени, акушерката ми съобщи новината:

– Щъркелът ти донесе сестричка.

– Щъркелът?

– Да, през комина.

Бурно изхвърчах от къщата, беше направен опит да се измами достоверността на моето собствено наблюдение. Гняв се появи в сърцето ми. Гъста мъгла заоблачи безгрижието на моето детството. Сърцето ми потъна в мълчаливо отчаяние. Поведение, което не убягна на майка ми. Един ден тя ме попита:

– Да не би да си сърдит заради сестра ти?

– Сърдит съм поради вашата нагла лъжа, че щъркелът донася бебетата.

– Това е историята, която обикновено разказваме на децата.

– Детска приказка, защото аз видях всичко!

Мама ми се извини и аз почуствах едновременно облекчение, и въодушевление. Може би този запечатал се в паметта ми маловажен епизод има сериозен принос за това да развия подозрителност към официалните истини и бунт срещу официалният ред.

На тринайсет години бях затворен в полицейски участък за вандализъм, по-точно за вандализиране на къщите на няколко учители. Това беше акт на протест срещу несправедливостите извършвани от образователната система, която привилегироваше средната класа, ако такова понятие изобщо можеше да се приложи в един малък и беден град[2].

Това което ме вбеси, беше изявлението на класната ми, че е без значение дали имам добри или лоши оценки, защото като произхождащ от бедно семейство няма да мога да продължа образованието си. Отвърнах й дръзко:

– Защо тогава съм принуждаван да ходя на училище? Защо да губя време със сумати глупости, вместо да се наслаждавам на планината в компанията дядовите овце? Тогава поне ще върша нещо полезно.Тук и сега предизвиквам тези среднокласови лигльовци (споменах съответните субекти ) пред целият клас. Ако загубя, ще се радвам да повторя годината, но ако те загубят преминаването им в по-горен клас няма да е гарантирано.

– Абсурдно е да оспорваш властта на учителя – каза класната.

– Защо не, когато спаревдливостта е застрашена?

Но отговорът ми не беше чут. Без много да мисля, прибягнах към отмъстителните действия споменати по-горе. Полицейските разпити бяха просто безполезни срещу девиантното ми поведение. Длъжен съм бил да уважавам възрастните, родителите, учителите, устаневните ценности, законът и редът, и ако имам съмнения, трябва да се обърна към властта за напътствие. Самата власт разбира не беше поставяна под въпрос. Докато бях в ареста, започнах да се съмнявам в силата на Бог. Ако е толкова всемогъщ колкото ни бива представян, тогава ако до час не отвори катинара на килията и не ме изстреля навън, значи е безсилен. Чудото не се случи. Бог не издържа изпита.

Директорът на училището ме повика в кабинета му, където присъстваха учителите и поиска да се извиня на класната. Отказах, като добавих че тя трябва да ми се извини. Поради този отговор и понеже бях на възръст, в която ходенето на училище беше задължително, бях временно изключен.

По онова време на власт беше про-фашистко правителство.Официалното създаване на фашистки организации във и извън училищата беше лоша поличба. Моето търсене на алтернативи на фашизма ми донесе неприятности. Бях поканен на тайно политическо събрание в гората от група, за която по-късно научих че е доста националистическа, но поради някакви необясними причини беше ненавиждана от нацистите. Последните извършваха много насилия, бяха доста агресивни и имаха подкрепата на местната полиция, поне на официално ниво. Беше противоречие, че повечето от членовете на онази група преминаха в ляво. Дали бяха някакъв комунистически фронт, за мен остава мистерия.

Армията беше тази, която ни арестува. Един офицер ме разпитваше:

– Виж сега младежо, забрави за политиката и комунизма. Отиди си у дома и продължи образованието си. Училището е по-добре от политиката. С политиката или ще стигнеш до затвора, или ще загубиш живота си.Ти така или иначе си твърде млад да се занимаваш с политика. Остави я на други.

Освободен, аз се прибрах у дома. Но от този момент започна интересът ми към комунизма.Четенето на подривна литература беше забранено и следователно беше нелегална дейност. Приятел ми даде на заем книга с поезия на комунистки писател, която както тогава, така и сега ценя високо. Даде ми книгата при условие, че ако полицията дойде да обискира дома ни, няма да споменавам неговото име. Такъв беше социалният климат тогав, в който алтернативни идеи трябваше да действат. Всеки можеше да бъде арестуван, изтезаван, изпратен в затвор, в концентрационен лагер или на каторга, такава беше цената на интелектуалното пробуждане. По една щастлива случайност бях открил комунистка литература принадлежаща на чичо ми, който както и баща ми беше комунист, но никой от тях не беше споменал нищо пред мен. Не се препоръчваше да се изразяват открито идеи срещу правителството. Слабото място на фашизмът беше, че неговият успех тотално да доминира обществото беше по-скоро привиден, отколкото реален, защото не успя да проникне в психологията на масите и да стане масово движение. Имаше един вестник с левичарски уклон, в който нежеланите идеи се появяваха дегизирани, така както сънищата на нашите умове се дегизират, за да избегнат цензорът на съзнанието.

Въпреки всичко бях установил връзки с комунисти, движех се в комунистки кръгове, четях комунистка литература, но оставах скептичен към комунизма като практика в Съветския Съюз. С други думи, бях запазил независимото си мислене. Няколко аспекта тревожиха ума ми относно комунизма. Сляпата вяра в лидерството беше неразличима от нацисткото обожаване на Фюрера, но смятах това за временно противоречие. Йерархичната организация беше още един аспект на комунизма, който поставях под въпрос, но в онези условия беше приемлив. Както и да е, моят скромен принос беше да снабдявам с хляб политическите затворници. Улесняваше ме фактът, че работих в пекарната на чичо ми, а тя се намираше близо до Затвора.

През 1943г. ветровете започнаха да се променят. Битката при Сталинград даде сигнал за победата над Германската мощ.Такова беше мнението на работниците и селяните, но Немските стратези, фанатичните нацисти и фашистите бяха на друго мнение. Анти-фашистката активност се увеличаваше и заедно с нея активността на жандармерията да преследва партизани и подривни елементи.

През Септември 1944г. Съветският Съюз обяви война на България и нападна страната. Фашизмът вече беше се сринал и Червената Армия не срещна съпротива. Мнозинството от хората се радваха на това, което беше наричано “освобождение”. Цялата власт беше в ръцете на различни комитети, така беше обхванат всеки аспект на социалната и икономическа организация. Много политически организации, непознати до тогава, се появиха. Партизаните слязоха от планините. Затворниците бяха освободени. Народния Фронт беше установен като правителство. Настъпи еуфория от свободата. Изобилие от идеи, процъфтяване на дейности, креативност и катарзис. Емоционални и интелектуални катаклизми, революционен етос и праксис. Утвърждаване във всяка сфера на живота. Обществото възприемаше все повече и повече либертарни практики.То приманаваше в ляво. Но революционната еуфория ни попречи да видим заплашителните пипала на новата реакционна сила, маскирана като комунизъм. Нейната цел беше да заеме овакантения трон на монархо-фашизма. Тя инкорпорира последният в своята структура и установи пълен социален контрол.

Бях поканен от бивш нацист да присъствам на основополагащата среща на комунистическата младеж. За мен беше сериозен шок да видя как нацист само за 24 часа се е преобразил в комунистически активист. Отказах поканата. Когато поискаха да обясня поведението си им казах, че не искам да имам нищо общо с нацисти, превърнали се в комунистически емисари. Бях поразен да чуя, че техните съзнания били претърпяли преображение и че са били станали добри другари. За известно време се дистанцирах от политиката. По-късно нарочно се присъединих към Аграрната Партия, за да може да бъде сформирана младежка организация в нашият град. Това беше партия еквивалент на Руското Социалистко Революционно движение, поне така ги виждах – фабриките на работниците, земята на селяните. Комунистите пречеха на сформирането на младежка организация на партията под претекст, че двама анти-фашисти трябва да оглавяват новата младежка организация. Аз бях единият. Моите бивши другари ми бяха много ядосани и започнаха агресивна кампания срещу мен. Бил съм реакционер, продал съм се на Англо-Американския капитализъм. И още по-лошо, започнаха да ме ненавиждат защото станах представител на Аграрната Младеж в Народния Фронт.

Зад лозунгите за социализъм, Обединен Народен Фронт, народна демокрация и работнически контрол се спотайваха истинските черти на комунизма – тотален социален контрол под неговите юмрук, сърп и чук. Всеки който не се съгласяваше с тяхната политика беше глупак, предател, или агент на един или друг вид капитализъм. В действителност комунистическите бюрократи и водачи бяха агенти на Сталинизма, и подставени лица на съветските интереси. Марксизмът беше идеологията, Ленин беше светецът, Сталин героят и папата на Марксизмът на тази земя. Той не подлежеше на критика. Превземайки Министерството на Вътрешните Работи, комунистите се заеха да запушат устите на несъгласните, да репресират различното мислене и най-важното, да превърнат пролетариата в брънка на тираничната им машина.

Поради натискът на Комунистическата Партия да установи хегемония в Народния Фронт, последният се раздели на две фракции. Тези в Правителството, включително комунистите и Опозиция без тях. Беше задействан сценарий за борба до горчив и трагичен край, за Опозицията и за Българският народ.

Аз бях първият в моя град, който обяви подкрепа за Опозицията като разлепях плакати. За това бях арестуван и откаран в щабквартирата на Народния Фронт. Бях държан четири часа там. Заплахи, предумване и подкупване бяха методите на разпит.Те открито ми заявиха, че вървя по опасен път. Беше ми припомнено прогресивното ми минало, моят пролетарски произход. Като комунист ме очаквало светло бъдеще и чудесни възможности, стипендия да уча в Съветския Съюз. Но само ако променя позицията си. Директно отказах всичките им предложения. Те побесняха:

– Няма бъдеще за тебе в Комунистическа България. Сериозно помисли!

Аз отговорих:

– Докато съм здрав, не ми пука. Мога да работя всякаква работа.

– За тебе няма да има никаква работа! – беше отговорът.

Така беше решена съдбата на един селянин пролетар – враг на народа, на комунизма, на Държавата. Бях в противоречие също и с баща ми. Пропуснал съм шансът на живота си. Можел съм да се отърва от бедност, преследване, проклятие. Знех, че разбих сърцето на стареца и без да искам също и неговият живот, и този на семейството ми, които платиха скъпо за моите действия. Но не можех да изменя на подкрепата ми за селяните в нашият район и на себе си. Щеше да се равнява на самоубийство. Погледнах баща ми. Лицето му потъна в отчаяние, докато Аз едвам удържах емоционалният изблик, виждайки изтриването на надеждите му и загубата на синът му. Това също беше и моментът, в който осъзнах че съм загубил баща си, майка си и сестрите ми. Беше само въпрос на време.

Участвайки в Народния Фронт първо като активист на правителството и после в опозиция, придобих ясна визия за сериозната разлика между властимащите и безвластното мнозинство. Видях също и омагьосването, и реалното корумпиране които властта упражнява върху тези които я държат, и начинът по който тя променя човешката психика към по-лошо. Прозрях, че еманципацията на селяните, работниците и народа не се постига чрез вземане на политическата власт, а чрез премахването й. Прозрях че свобода, земя, хляб и мир за всички няма да бъдат постигнати като се делегира власт на правителство или на институции, а като директно участваме във вземането на решенията и като вземем живота си в собствените си ръце. Говорейки за това на моя другарка, тя отбеляза: “Но тогава ти си анархист.” Аз й отвърнах, че ако това, което говоря е анархизъм, значи съм такъв. Прочетох някои анархистки публикации, но беше трудно да се сдобие човек с тях, защото будките за вестници бяха контролирани от Комунистическата Партия. Анархистка литература никога не беше излагана на показ. За да купя анархистки вестник, трябваше също да купя и комунистически. Анархистите първи бяха репресирани от правителството на Народния Фронт. Анархизмът плашеше комунистите, защото им напомняше за автентичното социалистко съзнание. Фашизмът, нацизмът, империализмът бяха само думи с които да се мобилизираха и манипулираха масите, докато анархизмът ги плашеше, защото носеше в себе си надеждите на пролетариата, на народа – семената на Социалната Революция, вече в действие.

Озовах се в концентрационен лагер, който беше наречен “превъзпитателен”. Ако в Нацистка Германия “Работата те прави свобооден”, то в социалистическа България “Работата те възпитава.Тя променя реакционното буржоазно съзнание в социалистко такова, както смята Партията.” В този лагер за пръв път срещнах анархисти и се присъединих към тяхната група.Това беше връхната точка на политическата ми борба, синтезът на мислите, мечтите, емоцииите и етиката ми в търсене на социална и лична справедливост, и свобода. В краят на 1947г. по молба на Народния Фронт от моят град бях освободен. На път за дома реших да посетя комунистическия ми чичо. Казах му, че съм станал анархист.

– Сега пък анархист!

Този искрен комунист ме изгледа с учудване и недоумение.

– Луд ди си?! Знаеш ли какво правиш? Подписваш си смъртната присъда!

– Но ние се борихме за комунизъм, нали? – отговорих аз.

– Виж сине, това не е комунизъм, това е Сталинизъм. Тези не си играят, те направо убиват!

По-късно такава беше реакцията също и на баща ми.

Три седмици след завръщането ми у дома бях отново арестуван. Но краткотрайната свобода ми беше дала някои предимства. Още от първият ден на пристигането ми тайните служби започнаха да събират информация за моите планове, движение и мислене. Съзнавах, че истинската заплаха ще дойде от вътрешният ми приятелски кръг. Двама от моите приятели признаха, че са доносници на милицията, а аз ги използвах като средство да се информирам за себе си. Знаейки какво народната милицая знаеше за мен, успях да получа временно освобождение, което ми даде възможността да избягам от ноктите им и да прескоча границата в Турция.

Когато стъпих на Турска земя, беше краят на 1947г.. Какво чувство на облекчение!

Смъртта беше изиграна! Преминах Българската граница, моят Рубикон, не с фанфари, а потайно, не за да превземам, а за да вдишам свобода. Зарът беше хвърлен. Завесата падна и аз плачех от радост, и бях щастлив в тъгата си. Изведнъж светът зад мен изчезна, погълнат от пламъците на нищото и превръщайки душата ми в пепел. На кладата на съдбата принесох в жертва моите другари в концентрационните лагери и затвори, моите родители и сестри.

Старите спомени, изпратени в недрата на ума, се задържаха дълго време тормозейки съзнанието ми. От друга страна появата на нови спомени в затвореното пространство на клетката в “свободният свят”, също не беше добра поличба. Единственото мечтано бъдеще лежеше в пепелта на нищото, като потенциалност подобна на възкръсването на Феникс. Но един възкръснал Феникс ако се стреми към свобода, справедливост, социално и икономическо равенство може много добре да бъде пожертван на олтара на политическата целесъобразност. Но надеждата оставаше.

След няколко месеца на “ваканция” в Главният щаб на Политическата Полиция на Турция, който тогава се наричаше Birinci Sube, ни беше намерена работа и бяхме освободени. Вън от затвора, на чист въздух, свободата възрадва духа, но той отново се сви при срещата с бронзовото лице на бруталността, робството и експлоатацията. Общество комбиниращо извънредна заможност на шепа хора с извънредна мизерия на мнозинството, е пародия на демокрация и свобода. Започвайки с Ататюрк, Турция преминаваше към модернизация, но Западната Студена Война беше произвела условия, които я направиха подчинена на политическата цел на САЩ да обсажда Съветския Съюз. Вместо разнообразяване и демократизиране на обществото, Американското присъствие ускори неговата милитаризация.

Като бежанци ние бяхме привилегировани защото, понеже не разбирахме езика, на нас се гледаше като на безопасни наблюдатели на спектакъла. И до голяма степен беше така. За повечето мигриращи Турция беше транзитна страна, всички погледи бяха насочени на Запад. Повечето от бежанците бяха настанени в хотели и хостели предоставени от правителството, с помощта на ООН. Гетоизирането на ума, самоналожената цензура да не се обижда страната приемник и липсата на език като средство за комуникация с местните, спираха нежеланите мисли да замърсяват ума.

В страна, в която медиите всекидневно бълваха анти-комунистически лозунги, категорично осъждайки злата червена заплаха, и правителство заразено с бацила на студената война на ЦРУ, най-малкият намек за нещо приличащо на левичарство трябваше да бъде заглушаван и ликвидиран. Какъвто беше и случаят със Сабатин Али, широко известен журналист в Турция, който беше убит в предполагаем опит да избяга в България. Голям брой студенти, които бяха посмяли да кажат това което мислят, бяха удавени в кладенците на Истанбул.

От политическа гледна точка Българските бежанци бяха разделени на две основни групи:

Мнозинство аграрни активисти, Националисти и други. В тези групи съществуваха различни течения, понякога антагонистични и непримирими, което доведе до вътрешни борби, до отцепили се групи, обвинения и контра-обвинения. Борбата срещу комунизма дегенирира във вътрешни кавги. Изкоренени, разделени от майчината земя, с разбити илюзии, с живот движещ се между носталгични депресии и бъдеще без хоризонти, те често ставаха жалки играчки в ръцете на жестоката съдба.Фрустрирани от живота на принудителни близки отношения, изпълнени с гняв, някои от тях изразяваха най-тъмните си страни – употребявайки насилие за да решават диспути, също и омразните методи на враговете им за да затварят устата на онези, които им противоречаха. Очевидно в сърцето си таяха авторитаризъм, нетолерантност към различието и различните идеи, антагонизъм към всякакво свободно мислене и страх от свободата. Някои се поддаваха на натиска на Англо-Американските и Турските тайни служби да формират диверсионни групи, за да дестабилизират комунистическото правителство. Последствията от тази политика бяха използвани от комунистическия репресивен апарат, снабдявайки ги с достачъно доказателства, за да изкореняват цели семейства. Но често онези глупаци бяха предавани от ръцете, които ги хранеха и въоръжаваха и в последствие бяха елиминирани от Българските служби за сигурност. Така мнозина загубиха живота си, ставайки пешки в онази мръсна игра. Но играта беше издигана на пиедестала на патриотизма, за да бъде успокоявана съвестта на предателите и колабораторите.

По онова време Турското Синдикалистко движение беше невидимо, понеже властта го приравняваше с комунизъм. Осем часов работен ден се срещаше изкючително рядко. Работният ден продължаваше от 12 до 16 часа, със спане на работното място и мизерна заплата. Аз живях и работих в Кючюк Ланга (тогава беше зелeнчукова и овощна градина, живеехме в голям кашон, под покрив от гофрирано желязо, който да ни пази от дъжда), в Аксарай и понякога работех като водопроводчик на строителни обекти. Това ми даде възможности да срещна социалистически ориентирани работници, които не разбираха защо един атеист и някакъв вид социалист ще избяга от България. Опитвайки се да докажат непоследователността на моята позиция, някои от тях ме водиха на обиколка из Истанбул, град намиращ се практически между стените на стария Константинопол, стени които приютяваха обеднели хора, живеещи от кофите за боклук на обществото.

Срещах затруднения да правя социалистическа критика на Социализма пред тях, да ги карам да разпознават противоречията между социализма като теория и като практика, те имаха непоколебима вяра в него. Моите обяснения бяха възпрепятствани също и от езикови ограничения. До колко успях да изясня, че социализмът като теория и Сталинисткият “социалистки” внос са противоположности, не съм сигурен…

Въпреки всичко настоявах, че Социализмът като Държавна практика, която управлява национализиран и частен капитал, където решенията се вземат от върхушка шефове и биват налагани на всички останали, където трудът е прославян докато бюрократи и апаратчици обират благата, е социализъм само по име но не и в действителност. Общество, в което критическите способности на работниците са разрушавани, където те са само бройки, където техният принос е измерван само като продуктивност, вместо като участие в обществените дела, няма правото да се нарича социализъм. Може да заема безкрайни бройки томове, може да развлича еготата на идеологическият елит, но остава безсмислен за социалистката практика.

Когато моите Турски другари (наричах ги другари, защото таяха искрени социалистки чувства в сърцата си) посочваха джамиите като кристализация на невежеството и твърдяха, че религията е опиум за народа, бяхме в съгласие. Когато аз заявявах, че социализмът като функция на Държавата е опиум за пролетариата, или най-малкото хапче за сън, което да успокоява недоволството и да изглажда бремето на експлоатацията, те бяха по-скоро скептични и озадачени.

Въпреки всичко те направиха моят престой в Турция приятен и дадоха някакъв смисъл на новото ми начало. Когато напуснах страната бях тъжен да оставя онези, които – потайно – дискутираха досойнствата и пороците на социализма, за да не ги чуя и видя никога повече.Така още една страница беше затворена завинаги. Но спомените останаха….(Със съкращения. Бел. прев.)

http://www.takver.com/history/sydney/grancharoff.htm#turkey

Интервю между Таквер и Джак Гранчароф[3], Български анархист избягал от Сталинистки репресии и емигрирал в Австралия, в което той говори за живота си като активист в Австралия през 50-те години на 20-ти век.

Джак Гранчароф емигрира в Австралия, бягайки от репресиите на Сталинизма в родната си България. След период на селска изолация, той започва да контактува с широк кръг от радикали, бохеми и имигранти по източното крайбрежие на Австралия. Като новодошъл и относително външен човек той е способен да преодолее границите, които държат толкова много хора изолирани едни от други. Дълги години той беше асоцииран със Sydney Libertarian Push, които му дадоха прякора “Джак Анархиста”. Винаги готов да разгласява възгледите си и да влиза в дебати, той е публичен оратор през целият си живот и публикува списанието Black and Red (Черно и Червено, бел на прев.) в продължение на 30 години. В това интервю той разказва за опита си в Австралия през 50-те години.

Как се озовахте в Австралия?

Беше наистина щастлива случайност. Нямах намерение да емигрирам тук. Обърнах се към анархизма, докато бях член на Аграрната Партия. Като такъв участвах в правителството на Народния Фронт, в качеството на представител на младежката секция. Като антифашист си сътрудничих с комунистите по време на войната, но дълбоко в себе си имах подозрения към комунизма и никога не станах член на Партията. Въпреки това бях поканен на основополагащата среща на Комунстическата Младежка Организация. Не приех поканата. Бях порицан с възможно най-груб език, но напразно. Исках да изчакам и видя как ще се развият събитията.

Не след дълго отидох на дебат между Аграрната и Комунистическата партии. Представителят на Аграрната партия, овчар по професия, ме впечатли много. Неговите аргументи бяха тези на Социалните Революционери – земята на селяните и фабриките на работниците. Не че комунистите не използваха същите лозунги, но за тях това беше политически целесъобразно. Бях шокиран когато разбрах, че Аграрната Партия на можеше да сформира младежко движение в моят град, защото се нуждаеха от двама антифашисти в управлението. Предложих се за доброволец и групата беше сформирана. Бях назначен на позиция касиер, секретар и представител на групата в Районния Народен Фронт. Сталинистките манипулации шест месеца по-късно принудиха Народния Фронт да се разцепи. Беше сформирана опозиция без комунистите. Присъединих се към опозицията и започнах да агитирам срещу официалният Народен Фронт, най-вече срещу комунистите, главните виновници. За тези ми постъпки бях обявен за враг на народа, агент на Реакцията и служител на Турския консерватизъм. В резултат бях изключен от местното поделение на Аграрната Партия, която все още беше част от официалният Народен Фронт поради силен натиск от комунистите, въпреки че мнозинството от членовете на Аграрната Партия ме подкрепяха и по-късно също се присъединиха към опозицията. Официалният Народен Фронт беше фронт на комунистическа хегемония. Той съществуваше само по име.

В края на 1947г. опозицията практически беше елиминирана, вестниците й бяха забранени и нейните водачи, и активни членове бяха или хвърлени в затвора, или изпратени в концентрационни лагери. Аз бях изпратен в такъв във началото на 1947г.

 Как беше живота там?

Аз имах доста късмет, защото като идващ от комунистическо семейство и имайки антифашистко минало, те мислеха че вероятно съм се заблудил и следователно моят престой в лагера беше кратък. Около седем месеца. Лагерът беше преименуван на „превъзпитателен“, но фактически беше място за изтезания и робски труд. Аз работих в мина.

Всяка Сряда вечер ни изнасяха лекции по Марксизъм. Този лагер беше мястото, където за първи път се присъединих към анархистка група. Винаги съм бил анархист, но дотогава никога не бях срещал други.

Значи анархисткото движение в България беше голямо?

Да, доста широко и се разпространяваше като огън. Тъй като повечето книжарници бяха под контрол на комунистите, за да купи анархистки вестник човек трябваше да купи още четири други, включително комунистически (смее се). Анархистките публикации не бяха излагани открито.

Бяха ли убити много хора в лагерите?

Трудно е да се каже. Много умряха от работа, изтезания, недохранване и т.н. Колко са били убити нямам представа, но тиранията взе доста жертви.

Как излязохте от там?

Един ден политическият комисар ме повика и каза:  “Получи се искане от твоят град да бъдеш освободен. Но трябва да подпишеш декларация, че се отричаш от фашисткото си минало.” Казах му, че нямам фашистко минало и няма да подпиша декларацията. Бях изпратен обратно в лагера.

Проведох разговор с един другар, чийто прякор беше “Народа”. Той ми каза:

“Ако подпишеш декларацията, ситуацията ти ще стане по-лоша, защото ще се инкриминираш, обаче ако имаш намерение да избягаш от България, тогава нещата стоят по друг начин”. Избрах втората опция. Тогава Народа ми каза “Ти решаваш. Бях политически изгнаник във Франция по време на фашизма и там ме третирах като фъшкия. Събирах фасове от улицата. Ако искаш да отидеш, отиди, но аз ще умра тук.”

На следващият ден подписах декларацията и комисарят заяви, че скоро ще се върна в лагера ако продължавам да държа на анархистките идеи.

Когато се върнах у дома, бях следен от информатори.Те обикновено са близки приятели вербувани чрез изтезания, заплахи или по друг начин. Двама от моите приятели признаха, че ме донасят на народната милиция, обаче аз бях този, който чрез тях се информираше за себе си. Така нещата се обърнаха в моя полза.

Веднъж с баща ми орахме полето, когато се върнахме от работа Мама ми каза, че ченгетата са ме търсили три пъти. “Най-добре отиди направо в милицията.” Нямах избор. Баща ми щеше да ме придружи, за да се увери че ще отида.

Тъй като цялата информация, която моите приятели ми бяха дали беше в моя полза и знаех повече или по-малко нейното съдържание, успях да убедя главния детектив да ме пусне да се прибера у дома тази нощ, с условие че ще се явя в милицията на следващия ден. Веднага след като се освободих от лапите на ченгетата срещнах един приятел и му казах, че трябва да напусна страната незабавно, че никога повече няма да отида жив във милиционерски участък.  По-добре да бъда застрелян на границата, отколкото осакатен за цял живот. Познавах мъчителите си доста добре, знаех техният садизъм, тяхната омраза към мен и те бяха тези, които издадоха заповедта за арестуването ми. В действителност мислите ми тогава бяха как да умра, отколкото как да избягам. Този мой приятел реши да дойде с мен. Напразни бяха опитите ми да го разубедя. Той познаваше много добре границата и движенията на армията. На следващия ден казах на Мама, че съм станал рано за да отида да помогна на приятел. Тя обаче беше подозрителна и ме попита “В колко часа ще се върнеш?” Късно тази вечер, беше загадъчния ми отговор, опитвайки се да не издам потиснатите сълзи. С тази лъжа напуснах родителите си, за да не ги видя никога повече. Преминахме границата с Турция. Това беше началото на емигрантският ми живот.

И как беше в Турция?

Прекарах две години там. Първоначално бях държан шест месеца в полицейски арест и по-късно бях освободен. Регистрирах се при Международната Организация за Бежанците. Нямах намерение да оставам в Турция. Тя не беше рай за левичари. Веднъж бях арестуван, защото пропагандирах осем часов работен ден и работнически синдикати. Работниците бяха силно експлоатирани. Това което ме спаси беше, че дискутирах проблемите на Български език и моят Турски беше практически никакъв. Между имигрантите имаше информатори. Имаше дори опит да бъда върнат в България. Веднъж при мен дойде един българин, който служеше на Турските Тайни Служби, той се опита да ме убеди да дойда с него в главния полицейски участък на Истанбул (Instanbul’ Vilayet). Аз отказах. Това ми даде време да контактувам с моите приятели и да им кажа, че ако изчезна, ще бъда или ликвидиран, или върнат в България, което ще бъде същото. Следващият път, когато тази личност ме посети и ме покани да го придружа до полицейското управление аз твърдо отказах, за което той коментира че е по-добре да отида доброволно, отколкото да бъда отведен с полиция. Моят отговор беше, че предпочитам да бъда отведен с полиция, отколкото да отивам потайно. Това беше краят на цялата тази работа. Никога повече не чух за него. Когато заминах за Италия, почувствах промяна на въздуха.

Как се оказахте в Австралия?

Бях настанен в бежански лагер близо до Лези (Италия). Като бивш член на Аграрната Партия ме посетиха бивши парламентаристи в изгнание, те се опитаха да ме убедят, че анархизмът е погрешен и че няма исторически случай на аграрен активист да се е превърнал се в анархист, докато обратното се е случвало в контекста на Българската политическа история. Дали се е случвало или не за мен нямаше значение, ако имаха по-добри аргументи срещу анархизма, тогава можеше и да ги изслушам. Те ми казаха, че ако не променя възгледите си пътят за емигриране във Франция ще бъде затворен за мен. Изправен пред тази дилема, реших да кандидатствам за Австралия. Но левичарите не бяха добре дошли в Австралия.

В един петъчен ден трийсет от нас попаднаха в списъкът да се явят пред Австралийски служител по имиграцията.Тъй като говорих малко Италиански, бях повикан първи. Казах на служителят, че съм аграрен работник и обичам полската работа. Заявих също, че имам първоначално образование. Подписах договор за две години и той ми пожела на добър час. Попита ме дали бих се съгласил да превеждам за останалите в Понеделник. Беше нетърпелив да отиде някъде и отложи интервюто с останалите. Повечето от тях бяха ядосани. Знаеха, че в Понеделник шансовете им ще бъдат нулеви, защото мнозинството бях левичари и информаторите щяха да донасят за тях. Бяха прави. Казах на някои от тях, че съм приет но те ме предупредиха да си държа устата затворена. В Понеделник отидох като преводач и нито един не беше одобрен. В този Понеделник беше първата ми среща с coca-cola културата.

Пристигнахте в Австралия в началото на 50-те години…

Да, дойдох босоног, по шорти и потник, това бяха всичките ми принадлежности. От Нюкасъл[4] бяхме отведени в лагера Грета. Не след дълго бях изпратен на работа в горското стопанство на град Имбил. Първата година не научих Английски език, а Сърбо-Хърватски и Полски. Те бяха официалните езици за комуникиране. Английският научих чрез тях. Което имаше бедствено влияние върху мен. Дори и сега, след толкова много години, все още съм жертва на това.

Какво беше преживяването да работите принудителен емигрантски труд, когато пристигнахте тук?

Харесвах работата в горското стопанство, но повечето работници бяха силно анти-комунистки настроени и мразеха синдикализирането. Спорът с много от тях беше безсмислен, но Аз отстоявах моето левичарство, дори се опитвах се да им обясня, че Лейбъристката Партия е реформистка и е много далече от комунизма. Самата работа не беше тежка. По това време Австралийското общество беше много по-егалитарно по отношение на заплатите. Работех с Поляци, Югославяни, Украинци. Моето отношение към работата отдавна беше установено – без пот за шефовете. От друга страна имах двугодишен договор, така че ако ме уволниха, ще трябваше да ми намерят друга работа.

Въпреки това, понеже имах собствен подход към работата, имах доста неприятности и мислех че ще ме уволнят, но шефовете ме търпяха. Моите най-големи врагове бяха работниците. Някои от тях искаха да бъда уволнен, защото завиждаха на бунтовната ми позиция, но решението не беше в техни ръце. Един ден по някаква причина уволниха най-добрият работник в моята бригада. Тогава казах на останалите, че ако работят здраво, има възможност да загубят работата си. Много от тях, особено Поляците, ме наричаха Евреин защото отказах да работя в извън работно време, докато те бачкаха през някои Съботи и Недели. Евреинът въплъщаваше всичко, което те мразеха в себе си. След шест месеца се разбрах с един Италиански анархист да ми гарантира формално едно работно место, за да мога да замина на Север, където да бъда сред другари.Така напуснах Имбил и заминах за Марийба, Норт Куйнсланд.

След като напуснахте лагера, каква беше следващата ви работа?

Намерих работа на строежа на един язовир, редяхме камъни пред язовира за да го предпазим от ерозия. Някой ще направи грешка с нивото и трябваше да местим камъните пет инча по-нагоре, което беше доста тежка работа. Помагахме си взаимно. Веднъж трябваше да преместя един наистина голям камък, твърде тежък за сам работник. Помолих другите да ми помогнат. Те отказаха, защото видяха че големият шеф идваше. Работниците бяха новопристигнали като мен, главно Поляци и Италианци. Тяхната сервилност ме шокира: “Шефе виж, моята работа е най-добрата, най-хубавата!”, като че ли беше тяхна собственост. После дойде един голям камък и те се опитаха да го преместят. Големият шеф се обърна към мен и нареди с властен глас “Помогни им!” Аз го изгледах.

-Кой си ти?

-Аз съм шефът и ти нареждам да им помогнеш!

Каза той с командващ глас.

-Извинявай човече, но аз нямам шефове и също така не съм роб. Никой не може да ми заповядва. Ти им помогни!

И му подадох моят кози крак. Неговото лице почервеня и той каза:

-Махай се от тук, уволнен си!

-Благодаря.

Отговорих  (смее се).

Отидох до Бюрото по Труда и им казах, че съм бил уволнен:

-Какво ще стане с моят договор?

-Да върви по-дяволите!

Беше отговорът и така бях освободен и това беше краят на договора ми. Трябваше да бъде за две години, но не продължи  и година.

Значи според вас причината за това беше, че бяхте непокорен?

Не зная. Просто бях щастлив да се отърва от договора. След това отидох да работя на тютюна, във ферми из Норт Куийнсланд.

Имаше ли там радикална общност?

Да, няколко Италианци,  Югославяни, Испанци. В Марийба, където се бях установил  имаше малка общност. Те провеждаха срещи, дебати. За мен беше чудесно интелектуално общуване, каквото ми липсваше. Притокът но новодошли обаче имаше противоположен ефект. Техният основен интерес беше правенето на пари. Радикализмът загуби енергия и колапсът на фашизма допринесе за това, въпреки че дори старите хора бяха доста откровени радикали.

Тогава какви дейности се случваха през ранните 50-те години?

Някои анархистки срещи все още продължаваха. Имаше я също така кръчмата, където много въпроси се дебатираха, като религия, социализъм, идеологии. Моите другари ми казаха, че трябва да науча изкуството на пиенето, защото основните дебати се случваха в кръчмата (смее се).

Т.е. активност предимно на мъже?

(Смее се) Имаше няколко жени анархисти. Реджина Бертолди (ако паметта не ме лъже) беше една от тях. По-късно в нейния живот тя страдаше от параноя. След няколко години я посетих, но тя затръшна вратата под носа ми, казвайки “Не познавам никого!” Да се науча да пия бира не беше много трудна задача. Както споменах, кръчмата беше центъра на повечето дейности. Уж не беше редно да се говори за политика и религия в кръчмата, но там беше където това се случваше. Малко тъжен напуснах Марийба, заминах за Сидни. Една моя приятелка ме беше помолила да им помогна да дойдат в Австралия. Имаха документите, но не и пари за билетите. Хора са им обещавали пари, но са се отметнали. Тя ми писа “Ти си единственият, който не обеща нищо и единственият, който може да направи нещо”. Така заминах за Сидни, да търся пари.

 И какво се случи там?

Първоначално работих в допълнителните бригади на железопътните линии. В работниците наистина отсъстваше каквото и да е работническо съзнание. Бачкаха като луди, за да докажат мачизма си и да се харесат на шефовете. Аз се изолирах от останалите и работех сам. Често им повтарях, че като се трепят толкова много, свалят нивото за всички. Един ден двама Италианци дойдоха при мен и единият попита: “Ти да не би по някаква случайност да си анархист?” Аз попитах “Защо?” “Заради начина, по който говориш и се държиш.” Аз отговорих “Да,  анархист съм!” Тогава той се обърна към другият италианец “Видя ли, казах ти!” и споделиха с мен, че са от Либертарното[5] движение на Рим. По-късно нашата бригада се премести в Микелаго. Там постоянно бях тормозен от втория шеф. Веднъж той не спираше да ме наблюдава и бяхме сами. Каза: “Ти работиш, но от това няма никакъв резултат.” На което отговорих “А ако ти продължаваш да ме гледаш, няма да мога да завърша работата днес. Изчезвай от тук! Уволни ме ако искаш, но не ме зяпай! И внимавай, защото може да литне камък случайно, да те тресне по главата и ще бъдеш изпратен в ковчег като подарък на жена ти. Няма да има свидетели!” Понеже постоянно се карах с шефовете, те ме наричаха “Лудия Булгаро”, защото Италианците ме наричаха „Булгаро“.

Веднъж преди да излезем в Коледна ваканция правихме парти с кег бира. Двама работници се сбиха. Аз и главният шеф опитахме да ги спрем. Един от работниците каза “Виж Том, трябва да  уволниш Марио, защото той е мързелив задник, а аз бачкам здраво. Ако не го уволниш, тогава се местя в друга бригада. ” Аз побеснях и казах на Джон: “Виж Джон, някои работят повече, други по-малко, но въпреки това всеки работи колкото може”. Сбиването спря и се върнахме към пиенето. По-късно главният шеф, Том, дойде при мен и ми каза “Слушай Джак, имаш ли нещо против да те питам един въпрос?” Аз отговорих: “Нямам, обаче няма да отговоря ако не искам.” “Може ли да попитам към коя партия принадлежиш?” Без много да мисля, отговорих IWW[6]. Вече знаех за IWW макар и да не бях член, бях съгласен с техните позиции. На което Том отговори: “Аз бях член на IWW и ти си най-добрият работник в бригадата. Отстояваш правата си. Бориш се за по-добри условия за работниците. Добър боец си, но си губиш времето тук. Отиди някъде другаде, където ще бъдеш по-полезен.” “Но навсякъде ситуацията е една и съща” отговорих Аз. Вече знаех защо не бях уволняван (смее се). Напуснах провинцията, за да отида в Големия Дим [7].

И как беше там?

Отново работех за Железниците и отново срещах същите проблеми. Един шеф ме нарече търтей, аз му отвърнах че той е търтей, защото само гледа работниците и получава заплащане да прави нищо. Той отвърна, че е работил за железниците и все още може да работи по-добре от мен. Предизвиках го да извади траверса по-бързо от мен. Той опита, но напразно защото бях забил пирон в траверсата (смее се). Скоро след това отново имах разправия със същия шеф, хвърлих клещите и лопата по него и напуснах. Главният шеф ми каза “Не си уволнен.” “Но Франк ме уволни” отговорих. “Франк не взема решенията, а Аз.” Въпреки това напуснах. Главният шеф ми каза : “Ти си добър работник, но от време на време ставаш комунист”. “Какво говориш, та Аз никога не съм се присъединявал към Комунистическата Партия.” Десет години по-късно отново кандидатствах за работа в Железниците и ме одобриха. Попитаха ме дали съм работил преди за тях. Непредпазливо отговорих, че да, работил съм. Казах ми да дойда пак следобед, както и направих но тогава ми заявиха, че нямат работа за мен. Разбрах, че са ме проверили.

Мислите ли, че отсъствието на борба за работното място се дължеше на фактът, че по това време беше лесно да се напусне и да се намери работа другаде?

Истина е, че беше лесно да се намери работа, но въпреки това работниците приемаха условията на работа такива каквито бяха. Но трябва да се вземе предвид, че много емигранти, особено тези от Източния Блок, бяха анти-комунистки настроени и виждаха в борбата за по-добри условия на труд комунистическа тактика, и смятаха синдикатите за комунизъм. Също така много емигранти купуваха имоти за сигурност и се страхуваха да не загубят работата си. Имаше действие и противодействие. Когато комунистите бяха доста активни, тяхното настояване за достойнствата на Съветския Съюз понижаваше реномето им. Борбите между синдикатите също не помогнаха на радикализма. Стачки за подобряване на работните условия се случваха много рядко. По-късно отидох да работя на автобусите.

Каква беше вашата политическа активност в Сидни по онова време?

Търсех арена където да изразявам възгледите си. Такава открих във Domain[8]. Там също така продавах Английският анархистки вестник “Свобода”. Като Българин се движех с други Български анархисти, но много от тях не харесвах. Българите се опитваха да се организират с други българи и може да се каже, че бяхме група от двайсетина членове. Също публикувах малко анархистко списание печатано на циклостил, но липсваше динамика, ситуацията оставаше статична. Имаше някои Руски и Украински анархисти, но поради местенето на хората на различни работни проекти, загубихме контакти. Аз успявах да подържам връзка с Италиански анархисти в Мелбърн и с няколко в Сидни. Те дори отвориха Италиански клуб в Мелбърн, но не мисля че той продължи дълго време.

Имаше ли много разногласия между различните анархистки фракции, или хората бяха задружни поради времената?

Ами Аз бях член на Групата на Анархистите от Сидни, която включваше три жени и четирима мъже, мен включително. Но ги напуснах, защото те не искаха да се опитат да работят с Либертарите на Сидни, едни песимистични анархисти, които смятаха анархизма за идеология, или направо казано за утопия. Те държаха на Либертарните аспекти на Марксизма и включваха Райхианска, и Фройдистка психология.

На мнение бях, че Българските анархисти[9] трябваше да завързват колкото може повече контакти с Австралийци, защото се установявахме в тази страна. Но от друга страна нямаше много Българи в Австралия. Да мислим, че България утре щеше да бъде освободена беше илюзия и по-важната задача беше да установим контакти с местните хора. Това беше причината за моят интерес към Либертаризма. Но дори Групата от Сидни, където Българите бяха малцинство, бяха настроени срещу Либертарите.

Помня да казвате, че с изключение на Либертарите от Сидни и няколко други, сте срещнал много страх и параноя в Австралийците през 50-те години?

Продавайки “Свобода” в Domain често бях питан “Не се ли страхуваш от арест?” Много хора купуваха “Свобода” и пъхаха вестника направо в джоба си, като че ли са откраднали нещо от магазин. Domain беше добро място. Много дейности се случваха в Неделите. Аз държах речи от Рационалистката платформа. Да анализирам комунистите беше много забавно. Наричаха ме предател, фашист, много често викаха полицията и няколко пъти бях отстраняван от парка. За комунистите всеки който беше напуснал Източна Европа, беше фашист. Въпреки това завързах приятелство, не и без спорове, с един комунист,  Хари Рийд, който беше изключен от партията заради критиката му на отношението й към събитията в Унгария през 1956г. Той замина за Куба през 1959г., ако не ме лъже паметта. Много от комунистите, като фракцията на Аарон, бяха сталинисти.

Кога срещнахте Либертарите от Сидни ( познати още като Sydney Push)?

Мисля, че около 1956г. Попитах един троцкист за тях и той ми каза къде ходят да пият. Но ме предупреди, че са по-скоро либидинари[10] отколкото либертари. Те раздаваха вестници във Философската стая на Университета, по-късно и в центъра на града. Бяха с отворени умове и всичко можеше да се дебатира с тях. Аз ходих на много от партитата им и до някаква степен станах част от тях. Те имаха възгледът, че личното и сексуалното освобождение е същото като социалното освобождение, с което аз не се съгласявах. Да бъдеш “сексуално разкрепостен” не означава, че си социално освободен. Имаше също един Италиански социалистки клуб през 50-те години на Джордж Стрийт, близо до Централната Гара. По-късно Групата на Анархиститите от Сидни наеха стая близо до клуба, която нарекоха Liberty Hall. Целта беше да се провеждат дискусии и да се пишат вестници.

Значи много неща са се случвали по онова време?

Да. Някой може да твърди, че обществото тогава беше много консервативно, но днес да не би да е по-различно? Хората предпочитат сигурността пред свободата, телевизията пред мисленето, идеологическа коректност пред критичното изследване. Има курсове по комуникация, но изкуството на комуникирането се среща рядко. По онова време Domain беше истинско място за дебати и хората забелязваха това. Разбира се на много хора свободата на словото не се харесваше, тайните служби не спяха.

Казвахте, че Либертарната сцена в Мелбърн през 50-те години е била по-артистична?

Да, те подържаха контакт със Sydney Push, но на индивидуална основа.

Срещнахте ли хора от IWW  през 50-те години?

Да, един от тях беше член на Групата на Анархиститите от Сидни. Армстронг беше още един редовен оратор в Domain, до смъртта си. Други бяха членове на синдикати и т.н. Това беше старото поколение и те изчезваха. Нямаше млади хора, които да поемат делото им.

По едно време бяхте активен в синдикатите. Станахте ли някога делегат?

Не. Няколко пъти възможности за това пресякоха пътя ми, но отказах да бъда съблазнен. Бях свидетел на много промени в тези, които се присъединиха към синдикалните бюрокрации. Да бъдеш един от тях е лесно, да бъдеш един от нас, т.е. на страната на работниците, е много по-трудно. Човек трябва да има предвид, че синдикатите партии имат много скована структура и много делегати проектират в борбата политиката на партията си, вместо нуждите на работниците като работници. Това разбира се е опростяващо обобщение. Синдикализъм в който работниците не участват директно, не беше за мен. Винаги съм предпочитал стачки в знак на солидарност, но това не беше приемливо за официалните синдикати. Изключенията тук и там потвърждаваха правилото. Официалните синдикати бяха майстори на всяването на разкол и разделения, и не показваха да се интересуват кой знае колко от проблемите на редовите работници.

Един пример. През 60-те години когато работих за ВиК, веднъж се провеждаше общо събрание на Синдиката на ВиК в Залата на Занаятите. Вместо да се правят усилия за намиране на точки за общо действие, различни секции се бореха за повишаване на заплатите. Това беше една от темите, които синдикатът предпочиташе. Беше ми дошло до гуша от безсмислени вътрешни кавги и реших да подхвана проблемът от различен ъгъл. Докато вървях към високоговорителите, работниците викаха към мен “Ти шибан битник, какво знаеш за работата. Хипарско говно.” Това, което казах беше: “Аз съм хипарско говно, защото като вас работя на говняна работа но, за разлика от вас, аз знам че е говняна и не се моля за шест пенса увеличение или намаление на заплатата. Нека не бъдем разделяни от синдикалната политика на шест пенса за някои и долар за други.Трябва да се държим заедно като работници и да защитаваме общите си интереси.Тези хора, които седят тук (посочих групата бюрократи на синдиката) са неделима част от ВиК. Те защитават интересите на компанията, а не вашите. Не се поддавайте на техните манипулации. Вие ли ги избрахте? Аз не съм ги избирал. Те са ваши врагове.” “Точно така хипар. Прав си!”  Всички се обърнаха към бюрократите “Кой е гласувал за вас? Кой ви е избирал? На чия страна сте?” “Някакви въпроси?” Стотици ръце се вдигнаха за въпроси, но бюрократите закриха събранието казвайки: “Няма въпроси, събранието е закрито.”

Имахте ли проблеми с полицията през онези години?

Не особено. Много пъти, когато ми искаха документи да проверка аз им давах име и адрес, каквито първо ми идваха на ум. Продавах анархистки вестници, изнасях речи в парка Domain и на други места, но никога не съм имал много проблеми. Разбира се, полицаите от тайните служби винаги вземаха бележки за това което говорех, но никога не съм бил в голяма беда, като се изключи че ми беше отказвана натурализация и поради това не можех да пътувам и да напускам страната. Имах досие.

Какви бяха полемиките за мира през 50-те години? Главно от комунистки фронтове ли идваха?

Бяха жалки. Да се приема, че Съветския Съюз беше за мир а САЩ за война, означаваше се да се продължава дуалистичната теория за добро и зло, вместо да се разглежда критично въпроса. САЩ използваха същият подход не само за да разрушат държавния комунизъм, но и за да унищожат постиженията на работниците. Разбира се войната във Виетнам беше един от най-добрите обединяващи фактори, но след нея вълната от протести утихна.

Като се вземат предвид законите преди 1967г., срещнахте ли много коренни жители[11]?

Още от пристигането си в Австралия се интересувах от коренните жители. Когато живях в Марийба контактувах с няколко. Посетих някои в техните жилища с покриви от гофрирано желязо. Но човек трябваше много да внимава, защото властите не гледаха добре на сериозните контакти с аборигените и  такъв можеше да доведе до затвор както за тях, така и за мен. Бях шокиран да видя тежкото положение в което живееха, мизерията на тяхното съществуване. Бях предупреден от една черна жена, която ми каза: “Синко, не прави това и това, защото ще отидеш за 6 месеца в затвора и аз също.” Тяхното придвижване беше доста ограничено, а аз мислех, че в демократична страна би трябвало да са свободни да отиват където искат. Мамка му, тези хора бяха наистина в лошо положение.

Чувствахте ли, че можехте да направите нещо за проблема?

Опитвах се да говоря с хора, които знаеха за тяхното тежко положение, но не срещах много интерес, дори и хората да не съгласяваха с начина по който закона ги третираше. Несправедливостта беше на лице, но да се направи нещо за проблема не беше лесна задача. И предразсъдъците бяха доста силни. В Инисфайл заведох аборигенско момиче на кафе и те не искаха да й сервират. Напомняше ми много за апартейда в Южна Африка.

Нещата започнаха ли да се отварят през ранните 60-те години?

Един възрастен абориген ми каза веднъж: “Синко, благодарение на хора като теб и на притока на емигранти, нашата ситуация ще се промени. Отивай там и разпространявай посланието.” Но нещата започнаха да се променят. Комунистите започнаха да губят въздействието си върху хората. Синдикалисткото движение започна да се разпада на парчета. Радикалите от 50-те години бяха изместени и много се промениха, за да се нагодят към новите условия. През 70-те години на много хора от старото поколение вече не се обръщаше внимание. Новото пространство, което дойде от пропукването на старият етос беше вълнуващо, но скоро се изпари под натиска на идеологическата коректност и съгласуваните агресивни атаки на армията, икономическият и политически корпоративен свят. Свободата се оттегли, за да позволи политическата арена да бъде превзета от излъскани авторитарни догми, подходящи за комодифицирането на всекидневния живот. Вместо критично мислене, се разпространява унифицирано такова, задушаващо и маргинализиращо всяка независимост. Обществото продължава да функционира в йерархични и авторитарни парадигми. Бъдещето не е обещаващо.

Източник и оригинал на интервюто:

http://www.takver.com/history/sydney/grancharoff.htm#interview

Български Анархисти в Сидни

Джордж Х.[12] пристигна в Сидни през Март, 1951г., а Джак през Януари 1952г. Заформи се Българска Анархистка група от около 19 души. Те започнаха да издават малък вестник на Български и провеждаха седмични срещи. Джордж Х. работеше на Порт Кембла и идваше в Сидни всяка седмица. Вестникът беше изпращан в чужбина. Групата също провеждаше социални събирания и някои от членовете й изнасяха речи в паркът Domain на Рационалисткото място, но то беше конторлирано от Комунистическата Партия на Австралия и беше трудно човек да стане официален член. Джордж Х., Джак Г. и Крис Е.[13] бяха най-активните от групата и най-отворените навън. Те контактуваха с IWW (Industrial Workers of the World, бел. прев.), срещаха се с Норман Ранси, който беше последният редактор на Direct Action и с Бърт Армстронг, който също изнасяше речи в Domain.

Имаше също и една малка Испанска група. Българите искаха да се сформира интернационална група, но испанците не бяха привърженици на идеята. Джордж Х.  си спомня също за Джоузеф, независим Испански анархист осъден на смърт през 1939г. от Комунистите в Испания и арестуван от полицията на Сидни (през късните 50-те години), защото е прекъсвал оратор на Комунистическата Партия. Той искаше да взриви Католическата Катедрала, но никой друг не се интересуваше от този подход.

Българската група се присъедини към други, за да образуват заедно Групата на Анархистите от Сидни през 1957г., състояща се от около 12 души, включително:

Дон Уеб и съпругата му, на възраст 25-30г., и двамата все още активни.  Дон беше синдикалист, а преди това е бил в Комунистическата Младеж. По-късно става Анархо-Синдикалист. Джордж Х. му повлия да посети Южно-Американска Комуна в Уругуай (Communidad?). Той по-късно изчезна в Европа, когато работеше за тази Комуна. Съпругата му все още живее в Европа.

Кийт Смит, който дойде на среща в Domain след като е прочел памфлет за Кропоткин.

Маделин и Роджър Лауфер, които по-късно заминаха за Нова Каледония.

Една Даш, която редактираше Английският на групата и се интересуваше от Есперанто.

Одри от групата English Freedom, която по късно се омъжи за Боб Ганън.

За 1-ви Май 1957г. те раздаваха памфлет, който предизвика паника сред манифестиращите, най-вече сред Марксистите и полицията, които след около шест месеца издираха някои от членовете на групата и ги разпитваха.

Групата участваше активно на срещи на Комунистическата Партия, подвиквайки и прекъсвайки ги докато не бъдат изхвърлени.Те продаваха вестникът „Свобода“ във влаковете и хвърляха копия на въглищните миньори, които чакаха за други вестници на перона.Те подържаха контакти чрез Българското Обединение във Франция с CNT в Испания, на които пращаха дарения. Твърдят, че са имали някакво въздействие върху CNT по онова време. Разменяха публикациите си с други в чужбина.

В един момент Джордж Х. писа на около 200 Рационалисти с предложенние да сформират радикална дискусионна група, но не получи кой знае какъв отговор от тях.

Той и Крис Е. отидоха като Анархистки наблюдатели на първата Троцкистка конференция в Джанали[14]. Този контакт доведе до сформирането на Социалисткият Форум, за който беше наета стая в Парк Стрийт, но когато Троцкистите се опитаха да доминират, анархистите напуснаха.

Джордж Х. и Дон Уеб отидоха също и в Мелбърн, за да се срещнат с Кенафик, който току що се беше оженил, с Панизън и още няколко други. Много малко се случваше в Мелбърн и нищо не излезе от тези контакти. Джорджа Х. си спомня за Джон Олди, който живееше там в обзаведена плевня. Обратно в Сидни Джордж срещна Хари Хутън, но не намери нищо интерсно в него и спря да му обръща внимание.

Групата на Анархистите от Сидни се опитваше да се комбинира с Либертарите на Сидни (той си спомня Джордж М., Джим Б. и други) като наеха стая – “Liberty Hall” – близо до Haymarket, над Австралийско-Италианския Клуб. Анархистите провеждаха 2-3 срещи на седмица. Но депозитът от 90 долара беше загубен по вина на “откачените Либертари”, които хвърляха бутилки и отпадъци на улицата и из стаята.

По-късно Джордж Х. и Крис Е. започнаха “Мазето” близо до Oxford Street. Печатар и моряк Австралиецът-роден-Грък Нестор Гривас печаташе The Hellenic Herald там и още други неща. Той беше собственик на къщата и групата беше изкопала “Мазето” под нея, поне шест инча дълбоко, поставиха стоманени греди и направиха помещение за срещи и други. Нестор беше анархист ученик на Гай Алдред. Този “Клуб” работеше за известно време като единствената анархистка група с организирани дейности, въпреки че Либертарите на Сидни също се срещаха там за кратко време. По-късно Групата на Анархистите от Сидни се разпадна.

Докато Джордж Х. беше в чужбина за 4 месеца през 1966г. (?), приситгна Бил Дуайър и пълен с ентусиазъм започна да гради нова група. Джордж Х. се присъедини към тях и отвори отново “Мазето”, където беше започната също и библиотека.

Дуайър беше вълнуващ оратор и привлече много хора, той правеше Anarchy Now с Джордж Х., който “подобри” някои от идеите. След около шест месеца в Австралия идващ от Нова Зеландия, Дуайър започна да продава LSD и да води групи на пикници. Джак Г. отново напусна, но Джордж Х., Крис Е. и Кол Полард опитаха да работят с него и с младите “хипи-Бийтълс” типове, които все повече пълниха “Мазето”.

Джордж Х. беше силно против “Мазето” да бъде използвано за място за преспиване и за продаване на наркотици. Дуайър донесе матраци, музика и психеделични светлини, за да се грижи за 100-200 младежи.Той направи клетка със завеса, така че само неговата ръка да се вижда, от която да продава наркотици и монтира пепелници по стените. Джордж Х. му каза, че полицията вече е вътре, дегизирана. Джордж каза на полицията, че това не е анархистка група и няма нищо общо с анархизма и каза на Дуайър, че е луд да води полицията да вижда неговите запаси от наркотици и да продава на полцията, което той правеше.

Джордж Х. казва, че Дуайър е намерил по-евтин източник в Университета и е оставил другите си резерви при него, защото е “защитен” от полицията. “Мазето” беше обискирано от полицията около една седмица и половина по-късно. Джордж Х. не искаше да помага и да бъде замесван, но плати сметката за Anarchy Now, който все още беше в печатницата (700 паунда). Дуайър отиде в затвора за една година и след това беше депортиран във Великобритания, където се занимаваше със Свободни Фестивали.

Отчасти поради харизмата на Дуайър и поради световните събития, анархисткото присъствие в Сидни беше забележително, особено на честванията на 1-ви Май, където червено-черната кола на Джордж Х. участваше в манифестациите заедно с 200 и повече души, с много знамена. Във Улонгонг се случваха подобни манифестации. В Сидни Залата на Занаятите се опита да спре анархистите. Като пример за въздействието на Дуайър върху движението, Джордж си спомня как веднъж 100 или повече души са чакали за среща, някои са изминали повече от 50 мили в отговор на платена обява, за да чуят речта на Дуайър. Той идва надрусан, измъмря нещо и си тръгва. Джордж Х. изключително ядосан хуква след него и започва да го бие, но Дуайър само го отблъсква и си продължава по пътя.

Джордж Х. смята, че Дуайър можеше да е много продуктивен, ако не се беше замесил с наркотици, но не извинява другите анархисти по онова време, които също “напуснаха” и не направиха опит да притиснат Дуайър, “да го спасят от самият него”. Може би Дуайър не беше достатъчно запознат с анархистките идеи и може би много други също, но той-можеше да бъде повлиян да канализира талантите си в по-ефективни пътища.

“Клубът” се срина след полицейския обиск и медийния сензационализъм. Нестор Гривас купи ферма, стана алкохолик и беше убит от полу-ремарке докато е бил на погрешната страна на пътя. От “Мазето” до Jura Books за Джордж Х. имаше дупка. Той отиде до къщата на Glebe Point Road веднъж, но беше разтревожен, че “анархистите” там са надрусани, така че отново напусна. Подобно на Тарунка и други, Джордж Х. смяташе, че има твърде много неприлично поведение и честото повтаряне на “fuck” отблъсква хората. Той искаше по-сериозен и по-посветен подход.

Бележси От интервю с Джордж Х.

От Боб Джеймс, 1985г.

http://www.takver.com/history/aia/aia00028.htm

Какво Тайната Полиция има да каже по въпроса…

Jack Grancharoff.

ASIO File A6.119/79 Item 976

Date range 1964-1965

Джак Гранчароф, един от най-известните анархисти на Австралия достигна такава достопочтена възраст, че Държавата е съгласна да разкрие няколко фрагмента от досието му. Трийсет години след неговото съставяне Държавата публикува части. Досиеот се състои от 17 тежко зачертавани с черен маркер страници. Съдържа корицата и страницата със съдържанието на списанието „Червено и Черно“, брой втори от зимата на 1966г., списание което Джак продължава да публикува, и страницата със съдържанието на списание Анархия, втори брой от 1965г., издание на Групата на Анархистите от Сидни.

Следва страница подпечатана със “СЕКРЕТНО” на върха и на дъното (артикул номер 15266), издадена на 2-ри Декември 1966г., в която има много сериозно зачертаване с черен маркер. Страницата съдържа копия от писма и телеграми от Уилиам Дуайър до Джак. Тази бележка е подписана от Министърът на Правосъдието на Австралия (името е зачеркнато).

Следващата папка 53/7/11 от 20 Юли ’66 е с етикет Протести срещу Войната във Виетнам и Движения срещу военната повинност в Австралия[15]. Анархистите в Сидни и Либертарното Общество в Университета на Сидни. Това е добре обмислен доклад в четири страници, написан от агент S.S.O. B1. Той прави добър обзор на философската природа на анархизма. Следват няколко страници, които очертават къде в определени моменти са живели в Сидни различни анархисти. Скитанията на Джак из Сидни през 60-те години са добре документирани в тези страници. Интересно е да се отбележи, че Австралийските Тайни Служби имаха добри връзки с Британските и обменяха информация с тях. Термини като “подозрителна личност” изскачат между зачеркнатите редове.

В папката също е включено едно чудесно писмо от Джак до агент на Тайните Служби, който се е абонирал за „Червено и Черно“ и проявява желание да участва в анархистки събрания (колко  познато).

Най-интересната част от досието е доклад в 3 страници номер 3/2/605 за Българският Национален Комитет, издаден на 31ви Март 1955г., меморандум от главният офис на Австралийските Тайни Служби изпратен на Регионалните Дирекции във Виктория, Южна Австралия, Западна Австралия, Куийнсланд, Тазмания, Столичната Територия, Северната Територия и тази в Папуа и Нова Гвинея. Докладът е съставен от Старши Полеви офицер B1 и разглежда всички аспекти на Българската Национална Конференция в Австралия.

Секция 12 твърди, измежду зачеркнатите линии (все още зачеркнати почти 50 години след като са били съставени) следното: “Също в Сидни има малка група от Български Анархисти”. Водачът на групата е Кристу ЕНЧЕВЕР (Христо Енчев, бел. прев.). “Групата има малък вестник “Воля”, циркулиращ в Сидни. Печата го Джак Гранчароф, живеещ на 269 Bay Street, Botany. Групата е малка, но екстремно активна.”

Джо Тоскано

Anarchist Age Weekly Review No. 415

28 Август – 3 Септември, 2000г.

http://www.takver.com/history/sydney/grancharoff.htm#asio

„Червено и Черно“ – едно анархистко списание

Списането „Червено и Черно“ е почит към един човек, който отказва да бъде интелектуално осакатен от масовата култура. Джак Граначароф, Български анархист който преди повече от петдесет години се измъква от разпространяващата се тирания на Болшевизма, се озова политически бежанец в чужда страна. Докато повечето анархисти бежанци в Австралия след Втората Световна Война никога не успяха да пробият в мейнстрийм културата, Джак успя.

Джак Гранчароф не иска да живее с борбите от миналото, той иска да живее в настоящето, иска да бъде способен да разбира, да взаимодейства и да променя доминиращата Австралийска култура, от която е част. Джак винаги е участвал в живота на австралийското анархистко движение. Първоначално като част от малка група Български анархисти емигранти в Австралия и по-късно като активен участник в отново появяващата се Австралийска анархистка общност.

През 1965г. Джак започна да издава „Червено и Черно“, малко анархистко списание което ни снабдява с анализи на случващото се в света и което също публикува теоретични анархистки статии. Списанието „Червено и Черно“ винаги е било подчертано анти-комунстическо и анти-капиталистко. Докато други Австралийски радикали флиртуваха с Комунизма, личният опит на Джак в България му показа реакционната природа на Комунистическата политика.

„Червено и Черно“ излиза с прекъсвания от 1965г. до днес. Чрез „Червено и Черно“ Джак има възможността да споделя с читателите на списанието това което той вярва, че са важни идеи. В брой номер 26 Джак говори за чувствата си относно посещението му в България 50 години след като бяга от страната. Ричард Костеланец пише за Анархисткото Изкуство, Йан Фирт прави обзор на участието на композитора Ричард Вагнер в Анархисткото Движение, Джеймс Р. Бенет изследва Корпоративната Държава и Хартата за Правата на Човека, и Пино Какучи обяснява защо Запатистите са въпрос, който засяга всички ни.

За почти 35 години „Червено и Черно“, едно Анархистко Списание, ни снабдява с теоретични и практически прозрения.

Джак Гранчароф все още публикува „Червено и Черно“. Приканвам читателите на Anarchist Age Weekly Review да пишат на Джак за последното издание на списанието.

Абонаментът е 10 долара на година. Чековете трябва да се изпращат на Дж. Гранчароф. Кореспонденцията на Red & Black, P.O. Box 12, Quaama N.S.W. 2550. Australia.

Джо Тоскано

Anarchist Age Weekly Review No. 301

25-31 Май, 1998г. 

http://www.takver.com/history/sydney/grancharoff.htm#redblack

От блогът Slackbastard

Току що научих, че Желязко “Джак” Грънчаров (5-ти Юли 1925г. – 15-ти Май 2016г.) е починал. “Джак Анархистът” беше интелектуалец от работническата класа, дълги години публикуваше списанието “Червено и Черно” и присъстваше на всички анархистки събития от 60-те години до началото на този век. Джак изглеждаше като Маркс, но имаше духа на Михаил Бакунин. Помня, че му писах в ранните 90-те години за да се сдобия с копие от неговото списание, но за съжаление го видях да говори само на няколко събития, последният път на една скорошна анархистка конференция. По-долу са няколко кратки статии за Джак, за неговият живот и политическа работа.

Първите две са извадки от книгата за Sydmey Push на Ан Кумб, “Секс и Анархия” (Viking, 1996: pp.101-103; 151-152), третата се отнася за беседа, която Джак изнесе в Jura Books през 2013г.  и последната е извадка от писмо до The Sydney Morning Herald на Дейв Кларк (http://press-files.anu.edu.au/downloads/press/p87771/html/frames.php?referer=1289)….

Почивай В Сила, Другарю Джак!

1

Джак Анархистът беше още един, който никога не следваше стриктно Либертарната линия, но който въпреки това откри, че се чувстваше по-комфортно между Либертарите, отколкото на други места. Джак Гранчароф беше политически бежанец от България, когато пристигна в Австралия през 1950г. Той – също – откри The Push през 1956г.

“Търсих група, която да се интересува от социална теория. Срещнах няколко комунисти и троцкисти, и имах доста спорове с тях. Някой ми каза, че хора като мен пият в кръчма на Phillip Street, Събранието.“

Джак откри, че харесва The Push. Той е започнал интереса си към анархизма в Европа, и откакто е пристигнал в Австралия търси сродни умове.Това търсене го отведе нагоре и надолу из страната. Анархизмът беше и все още е мисията на живота му, и той работи на различни ниско квалифицирани работни места за да я подържа, от Мелбърн до Северен Куийнсланд.

В Сидни работеше на трамваите. Стана позната фигура за мнозина, с неговата синя кондукторска униформа, набито телосложение, с дълги коса и брада, на кръчмите на The Push, на студентски конференции. Един член на Push си спомня как е видял Джак в Domain, скоро след като е пристигнал в Сидни, качил се върху варел за туршия, произнасящ тирада към публиката си със толкова силен акцент, че е било трудно да се разбере нещо.

Джак и анархистите, някои от тях също Българи, станаха познати в The Push като “Българските Анархисти”. Дарси си спомня една ранна среща с тях:

“Те дойдоха една вечер в Университета за среща – някъде през късните 50-те години. Изплашиха ме до смърт. Предлагаха доста опасни неща.

Казах им, че симпатизирам на тяхната позиция, но няма да умра за свободата. Бяха доста разочаровани. Отидохме на кафе с тях. С  тях беше едно младо момиче, в средата на 20-те й години. В един момент тя заяви, че е готова да умре за свободата, тук и сега. За мен това отношение беше изключително плашещо, защото тя беше напълно сериозна.”

Политическата позиция на Джак го поставяше по средата между Либертарите и анархистите в европейски стил, наричащи себе си Групата на Анархистите от Сидни. Харесваше индивидуализма на Либертарите, един вид личен анархизъм, като противопоставен на по-организираните анархо-комунисти.

„ Някои анархисти бяха на мнение, че Либертарите не са анархисти, но много грешаха, защото по това време Либертарите бяха единствените, които изразяваха социална теория доста критично и анархистично”. Те бяха привлекателни за много хора, особено за бившите комунисти. “Те дискутираха проблемите, например защо се провали комунизма.”

Когато обсъжда тези групи, той често говори за тях в настояще време, за разлика от почти всеки друг. За него този живот все още не е приключил. Той продължава да живее така, както живееше преди 30-40 години. Но той не е анахронизъм. Днес неговата критика изглежда по-уместна от когато и да е.

“Единственият път към по-анархистична преспектива в Австралия е чрез Либертаризма. Те имаха социална критика, но не вярваха че ще променят обществото.”

Джак напусна Групата на Анархистите от Сидни заради приятелството му с Либертарите. Той остана леко външен по отношение и на двете групи. Либератрите го харесваха и го смятаха за добър приятел, но като че ли не гледаха на него като на истински интелектуалец, макар и Джак да беше такъв и все още е. По-скоро гледаха на него като на веселяк, който е добра компания. Разбира се, той нямаше университетско образование. И не беше съперник в сексуалните завоевания.

Нито пък Джак от своя страна искаше да бъде истински Либертар. Той ги уважаваше, но не се съгласяваше с тях за много неща, включително с тяхната сексуална теория – това което той наричаше “полигамия”.

“Въпросът за мен е защо полигамия? Защо те трябваше да бъдат полигамни? Сексуалната разпуснатост стана един вид доктрина за тях. Нямаше достатъчно критицизъм на сексуалността, също и на йерархията.”

“Нека бъдем честни, те най-вероятно рационализираха цялото си поведение. Ако си сексуално разпуснат, си прогресивен, ако си сексуално разпуснат, значи си критично мислещ, ако си сексуално разпуснат, значи имаш радикална философия. Ако не си сексуално разпуснат, значи не си радикален. Техният радикализъм беше ограничен.”

“Проблемът на Либертарите беше, че тяхната радикална критика не отиваше достатъчно далеч. Мисля, че бяха на правилният път. Твърдяха, че не се опитват да конвертират хора, но въпреки това критиката им беше много важна.”

“Радикалният критицизъм на Либертарите трябваше да бъде продължен. Вместо това те бяха заседнали на теории като тази на Вилхелм Райх за сексуалността, защото тези теории се харесваха на младите хора, които се чувстваха сексуално потиснати. Не отидоха достатъчно далеч. Намекват за йерахия, за олигархия, но след това ги приемат, нищо не може да се направи по проблема – единственото което човек може да направи, е да живее живота си колкото може по-свободно. Но за мен свобода която е ограничена, не е свобода. Те не атакуват йерархията достатъчно и също така полигамията по никакъв начин не означава, че в нея няма йерархия.”

2

През Януари 1960г. вестник “Либертар” съобщи, че ново анархистко списание ще започне да излиза. Първото издание беше планирано за Април/Май на същата година и щеше да бъде произведение на “анархисти от Сидни, членове на Либертарното Общество и други”. Щеше да се нарича “Червено и Черно”. Името беше подходящо поради няколко причини, не на последно място защото романът на Стендал “Червеното и Черното” се предаваше от ръка на ръка в Либертарните кръгове по онова време. Това би трябвало да е от някакво значение за романистът Йън Бедфорд (1938 – 2015), който беше един от хората участващи в новият проект.

Но на “Червено и Черно” му отне повече от планираното време за да започне. Нищо не се случи през 1960г. и идеята беше отложена. Обсъждаше се отново през 1963г., но все още нищо не се случваше. Но през 1965г. Джак Анархиста взе идеята в свои ръце. Първото издание беше напечатано от Нестор Гривас, както и второто следващата година.

Джак беше раздал няколко копия на Либертарните срещи във Философската Стая – веднъж на дискусията за Католическата Църква и друг път на лекцията на германско-американският анархист Йохан Мост, близък приятел на Ема Голдман. Но в градският център беше мястото, където Джак имаше най-много въздействие. Той беше най-вече интелектуалец от градският център. Комбинираше страстен ум с харесване на бирата.

Нищо от това не се е променило. Трийсет години по-късно “Червено и Черно” все още излиза, с прекъсвания. Както винаги списанието продължава да публикува статии от академици, “улични” анархисти, Европейски и Американски радикали. Понякога публикува текстове на чуждестранни писатели, чиито възгледи не са приемани на други места. Джак, който владее добре няколко езика, изравя статии от неизвестни чуждестранни списания, за които най-вероятно само няколко души в Австралия са чували. Когато има достатъчно материали и достатъчно пари, той издава брой на “Червено и Черно”. Всяко издание има циркулация от около 400 бройки. Неговото съдържание отразява променящите се времена, докато поддържа посветеност на анархизма.

Ранните издания не се различаваха много от списанията вдъхновени от Либертарството. С изключение на Джак повечето сътрудници на списанието са академици. Но текстовете на Джак са тези, които го правят в крак с времето. През 1966г. например той писа за “Виетнам”, докато интелектуалците все още говореха за “IWW в Америка”  и “Ленин и Работническият Контрол”.

Джак харесваше и уважаваше отделни Либертари, но същевременно се дразнеше от тяхната апатия и от това, което той виждаше като безпомощност стояща зад доктрината им, че да се предприема каквото и да е, е безсмислено (“футилитаризъм”).

“Ако те наистина вярваха във футилитаризма, тогава раздаването на вестници няма смисъл.” казва той.

“За мен раздаването на вестници е действие”.

Той смята, че Либертарите се страхуват от активизъм, “защото активизмът изисква различен вид теоретичен подход. Те се страхуваха от активизъм, защото той поставя въпросът за идеологиите, а там е където те се предават. Те искаха да подържат тяхната чистота. Но това е чистота на хора, които изчезват, защото не вземат под внимание реалността която ги заобгражда.”

3

Наскоро (Май 2013г.) Jura Books бяха домакини на беседа “Анархизмът в България, както аз го познавам.” изнесена от 88г. анархист в изгнание Джак Гранчароф. Около дузина душина слушаха внимателно Джак, когато разказваше са своето израстване и участие в анархизма и предизвикателствата поставяни както от фашизма, така и от Сталинизма. (Срещата беше също и благотоворителна за Фондът за Защита на Джок Палфрийман.)

В ранният 20-ти век анархизмът се укрепи като масово движение в Чехословакия, Унгария и Полша – анархисти вече участваха активно във въстанието на Босна и Херцеговина срещу Австро-Унгарската империя. Но преди всичко в България и съседна Македония се развива забележително анархистко организиране, в средата на политическа игра между Великите Сили. Това беше зоната на конфликт, върху която Джак фокусира по-голямата част от началото на беседата си[16].

Растейки в бедност, Джак започва да се противопоставя на властта още в училище, скоро е изключен и според собствените му думи е бил анархист още преди да го знае. Работещ като овчар насред няколко инвазии в страната, първо на Нацистите а после Червената Армия, Джак е гонен от едно село след друго[17] преди да срещне анархисти за първи път, докато е затворен в Съветски[18] концентрационен лагер за няколко месеца, с обвинението че е “враг на народа”.

Това не достатъчно изучавано движение не само се е окървавило в национални освободителни борби и като въоръжена опозиция както срещу фашисти, така и срещу Сталинисти, но също развива забележително разнообразно и масово движение, първото което възприема платформата на Украинските Махновисти от 1926г., написана от Махновистите изгнаници в Париж. Поради тези причини за възраждащото се анархо-комунистко движение в новото хилядолетие е важно да изучава наследството на Балканите[19]. Беседата даде рядка възможност да се чуе и дискутира малко позната, но критично важна глава от историята на анархизма – “Българската комуна” от 1944г.-45г[20]. Джак е участник в тези събития и познава богато разнообразие от личности и организации, които са били част от събитията довели до 1945г.

Според Джак “Анархизмът успя да стане народно движение и обхвана много слоеве на обществото, от работници, младежи и студенти до учители и държавни служители. Подземните нелегални дейности на движението продължиха.”

Болшевишката “Червена Армия” напада страната и разрушава всичко, каквото е било организирано с помоща на анархистите от района, така както Сталинистите постъпват в Испанската Революция и областта Арагон почти десет години по-рано. По-късно Джак е принуден да избяга от страната, първо в Италия[21], където среща Италиански анархисти партизани и по-късно в Австралия, където намира работа в горското стопанство на Куийнсланд. Скоро след това Джак установява контакт с Испански и Италиански анархисти, бежанци в Мелбърн.

4

Единственият голям оратор от онази ера, който все още е жив, е 80г. Джак Гранчароф[22], Българсикят анархист коойто изнасяше речи, качил се на варел. По-късно той придоби Магистърска Степен по Политечска Наука в  Macquarie University, но му беше отказана каквато и да е преподавателска позиция там, с обяснението че Английският му не бил достатъчно добър.

Веднъж го представих на бивш декан на икономическият факултет на University of New South Wales като “професор по селски науки от Софийски Университет”.

Попитах Джак защо деканът реагира така странно на моето представяне, а той отговори “О, Аз работих в университета като чистач.”…

Коментари

За мен Джак беше живата връзка между емигрантите и местните анархисти в Австралия, каквито бяха също и Испанците, Италианците и други за които няма все още исторически изследвания. За мен винаги беше удоволствие да го слушам…Той ще ни липсва…

Чествуване на Животът на Джак Гранчароф

Здравейте на всички,

Както много от вас знаят, Джак “Анархиста” Гранчароф почина на 15-ти Май (2016г.) в домът му в Куаама, Южното Крайбрежие на Нов Южен Уелс, на 91г. възраст. Починал е докато е работел над нещо – изглежда се е изправил от стола си с отворена книга в ръката и чаша с нещо интересно за пиене на масата, колабирал е на пода и беше открит един или два дни по-късно. Може би е правил изследване за статия за Бакунин, която го бях помолил да напише…във всеки случай докато е правел едно от нещата, които обичаше. Само-образовал се в най-хубавите неща от живота, от овчарско потекло, той обичаше да мисли, дискутира, спори, обичаше природата, фермерството и революционната промяна, измежду много други неща.

Jura Books ще проведат честване на неговият живот в Събота, 2-ри Юли от 17 часа, близо до датата на рожденният му ден на 5-ти Юли.

Ще бъде показано слайд шоу със снимки, ще има фото изложба и ще бъдат показани два кратки филма, единият заснет в Куаама в задният двор на къщата му, възхваляващ неговата овца[23], а другият как пее Bella Ciao на Италиански (голям смях!) Ако някой иска да каже няколко думи за да възпомене неговият удивително пълен и възхитителен живот, ще бъде добре дошъл…

Чао, Сид ( от името на Jura Books Collective).

Джак Гранчароф ( 7-ми Юни 1925г- 5ти май 2016г.)

Некролог

Познат в Австралия като Джак Анархиста, Желязко Грънчаров – каквото е истинското му име – е роден в Малко Търново, Бургаска Област, в Юго-Източна България (Тракия), в семейство на овчари и селяни. Любознателен и бунтовен по дух, още от 13 годишна възраст той се среща със суровите репресивни методи на “царисткото” образование при монархът Борис III и се бори срещу него.

След като завършва училище в Бургас, Джак се присъединява към Аграрната Партия, основавйки нейната секция в Малко Търново. По време на дебат между Комунистическата и Аграрната партии, той е силно впечатлен от думите на представителят на Аграрната Партия, един социалист революционер – “Земята на селяните и фабриките на работниците”. В същият период започва да посещава срещи на местни анархисти, които са активни в България от известно време[24].

През 1944г. монархисткият режим се присъединява към Германо-Италианската Ос[25], но режимът е отслабен и свален от про-Съветски сили. Новото правителство се състои от про-Съветски елементи, Аграрната и всички други партии, които са враждебни на Нацистка Германия. По това време Джак като представител на младежката секция на Аграрната Партия сътрудничи с Българските комунисти, но е предпазлив относно техните разколнически методи. Той чете новини от СССР, които говорят за репресии срещу Български емигранти и винаги подържа предпазливо отношение към комунистите.

Към края на 1944г., след като Немската армия се оттегля пред Руското настъпление и с голяма анти-фашистка партизанска сила атакуваща ги, която включва чудесна анархистка партизанска милиция, една част от Българска Македония е организирана според анархистки идеи за около девет месеца, подобно на Испания през 1936г.[26] Джак е боец в анти-фашисткото движение. Но след това идват Руснаците, смазват революцията и налагат напълно про-Съветско правителство, както е позволявал договорът на Рузвелт, Чърчил и Сталин в следвоенна Европа.

Поради засилване на авторитарния Комунистически режим, Джак е интерниран за седем месеца в концентрационен лагер през 1947г. и е осъден на тежък труд. Освободен е благодарение на анти-фашистката му дейност в миналото, но постоянно е следен от режима и е считан за провокатор, и за враг на народа.

През Ноември 1947г. в следствие на тайна информация дадена от приятел на семейството, който е станал член на милицията, той избягва нов арест и вероятна екзекуция в затвор, като прескача границата с Турция задено със свой приятел. След около две години, като първите шест месеца прекарва затворен в полицията, успява да замине за Италия благодарение на Международната Организация за Бежанците.

Все още без паспорт, Джак отговаря на една от многото покани на Австралийското правителство за набиране на евтини работници. След първоначален период на изолация в Австралия, той започва да контактува с либертари и най общи с леви, особено сред Славяни, Източно Европейци и Италианци. Поради неговият активизъм той беше постоянно под наблюдение от A.S.I.O., вътрешните тайни служби на Австралия. В резултат поредица от Австралийски правителства му отказват паспорт. Това продължава с десетилетия, оставяйки го без гражданство. През 1970г. най-после му е издадено спецциално разрешение за шест месеца, благодарение на Югославски дипломати и Джак се връща в  Европа с намерение да посети майка си в България, но режимът не му позволява да влезе в страната. Той никога повече няма да види родителите си.

След това неговите пътувания, поне до Европа, са редки чак до края на 20-ти век, когато най-после му е дадено Австралийско гражданство и паспорт. През тези години Джак работи на различни работни места, включително като кондуктор в автобусите. В неговият политически активизъм той създава широка мрежа от контакти из източните щати на Австралия, от Куийнсланд до Нов Южен Уелс и Виктория, и се замесва в няколко либертарни групи. Включително няколко години с Jura Books Collective в Сидни, към които той се присъединява скоро след като книжарницата е основана през 1977г.

Много измерения имаше в анархисткият активизъм на Джак. Скоро след като пристигна в Австралия, можеше да бъде видян да изнася речи на платформата на ораторите в паркът Domain на Сидни. Той беше еколог още от детството си, подръжник на феминисткото движение, значителна фигура в Sydney Push и борец за социалните и работническите проблеми, които характеризираха втората половина на двайсти век в Австралия. Той също така беше постоянно зает като предимно самоук интелектуалец. Джак основа списанията Червено и Черно и Анархист, и написа неизброими памфлети, и статии за мисленето и творчеството на Бакунин, Кропоткин, Малатеста, Щирнер, Горелик, Аврич, Букчин, и много други либертарни мислители.

С упорит дух, независим и автономен, въпреки напредналата си възраст, той продължаваше да живее в дома си в Куаама, след като неговата партньорка Нан почина, с много приятели в областта. През времето на неговият живот на село и до краят си той подържаше близки приятелства, особено с групи от Сидни и Мелбърн, които споделяха неговата страст за живот и борба за свобода. Около 30 души присъстваха на погребението му и още петдест на чествуването на неговото приятелство и анархистки живот, в Jura Books през Юли.

От Данило Сидари, Сид Париси и Питър Шелдън

Куаама, Нов Южен Уелс, Австралия. Не че това е къщата на Джак….

 [1] Оригиналното заглавие на текста е „Завръщане в Турция – как Джак става анархист…“. Реших да съкратя частта от текстът, която се отнася за Турция защото тук се интересувам от историята на Желязко Грънчаров „Джак Гранчароф“, докато в частта за Турция той споделя неговите наблюдения за страната, които не са от интерес за мен. Бел. прев.

[2] Малко Търново. Бел. прев.

[3] Желязко Грънчаров, бел. на прев.

[4] Австралийският, не Английският. Бел. прев.)

[5] По-правилно би било да преведа терминът като „Либертарианското“ движение. Но както тук, така и надсякъде другаде по-нататък в текста превеждам като „Либертарно“, „Либертари“ вместо „Либертарианци“ и т-н. Правя това, за да избегна асоциации със съвременното „Либератрианско“ движение, зад което се крие чист и прост фашизъм. Бел. прев.

[6] Industrial Workers of the World, най-голямата анархистка синдикална организация в САЩ, разпространила се и по-света, бел прев.

[7] град Сидни, бел. прев.

[8] Парк в източните покрайнини на Сидни, място където се провеждат концерти, политически събирания и др. Бел. прев.

[9] Вижте по-долу превод на кратък разказ за Българските Анархисти в Австралия. Бел. Прев.

[10] От “либидо”, бел. прев

[11] “Аборигени”, бел. прев.

[12] Джордж Х. е български анархист. Бел. прев.

[13] Христо Енчев, бел. прев.

[14] Предградие на Сидни, бел. прев.

[15] Страната изпраща войски във Виетнам в подкрепа на САЩ, бел. прев.

[16] Беседата изнесена от Желязко Грънчаров заедно с неговият собствен глас може дъ бъде чута тук:  http://www.wsm.ie/c/anarchism-bulgaria-history-jack-grancharoff-audio

[17] Това не съотвества на историческите събития, като ги описва самият Желязко Грънчаров. За справка вижте първият текст. Бел. прев.

[18] Изглежда авторът вярва, че България е била част от Съветският Съюз. Бел. прев.

[19] Ех, ако можеха и самите Балканите да изучават собственото си наследство. Бел. прев.

[20] Мисля, че тук авторът бърка със “Странджанската Комуна”, която се случва обаче през 1903г. Но най-вероятно става дума за периода 1944г-45г., когато Червената Армия напада България, Фашистите са свалени от власт и за народа има един кратък период на глътка въздух, преди Комунистите да смажат всички и всичко. Бел. прев.

[21] Първо в Турция, където престоява 2 години. После в Италия. Бел.прев.

[22] Ж. Грънчаров умира на 91г. Бел. прев.

[23] https://www.youtube.com/watch?v=ondKCC0-VVo

[24] Това последното твърдение изглежда да е неточно, защото според Ж. Грънчаров той среща анархисти за първи път в лагерът, където е затворен. Бел. прев.

[25] Отново неточност. България се присъединява към Оста през 1941г. Бел. прев.

[26] Мисля, че авторите тук отново бъркат. Изглежда става дума за Странджанската комуна, но тя се случва през 1903г. Все пак не съм сигурен, надявам се по-запознати с историята от мен ще ме поправят. Бел. прев.

Джак Гранчароф емигрира в Австралия, бягайки от репресиите на Сталинизма в родната си България. След период на селска изолация, той започва да контактува с широк кръг от радикали, бохеми и имигранти по източното крайбрежие на Австралия. Като новодошъл и относително външен човек той е способен да преодолее границите, които държат толкова много хора изолирани едни от други. Дълги години той беше асоцииран със Sydney Libertarian Push, които му дадоха прякора “Джак Анархиста”. Винаги готов да разгласява възгледите си и да влиза в дебати, той е публичен оратор през целият си живот и публикува списанието Black and Red (Черно и Червено, бел на прев.) в продължение на 30 години.

Takver.com

degrowth Occupy Democracy TPP TTIP БВП Демокрация Европейска Комисия Заплаха Лондон Парламентарна Демокрация Трансатлантическо Фашизъм анархо-примитивизъм анти-растеж бъдеще екология избори индустриализъм информационни технологии капитализъм контрол критика лъжи местна икономика напрежение нов свят обезвреждане окупация окупирай пермакултура подмяна представителна демокрация президент протест протести протестъри пряка демокрация растеж революция самодостатъчност спасяване на планетата технокрация фордизъм франция цивилизация

• Анархо-примитивизъм
• Без категория
• Национализъм